понеделник, 28 февруари 2011 г.

Да съблечем телата си и да полетим

1.

Повечето от дървета по алеята бяха мъртви. Клоните висяха пречупени или отрязани, а чуканите им отдавна изсъхнали, лишени от сока на живота си.

Валери Алис спря до едно и протегна ръка. Между шуплестата кора долови съвсем слаб и умиращ пулс. Тя погали кората така, както се докосва смъртно ранен и с мисълта, че мъждукащата искра скоро ще угасне завинаги.

Небето беше тъмносиво, като погребален воал, обшит с дантела от опечалени облаци. В.Алис бродеше сред могилите от гниещи листа. Спираше пред изкривени дървени кръстове и свеждаше за миг очи пред страдащите светци, разпнати от времето на тях.

Уж би трябвало всичко тук да бъде идеално, а ето че намирам само смърт – мислеше си, неспособна да разгадае случващото се в тази следваща реалност, за която бе вярвала, че ще бъде извор светлина. А се оказа потънал в тъмнината свят.

Със стържещ глас няколко порива на вятъра я подканиха да си отива вече и да се почувства чужда тук, където трябваше да изживее дните си. Тя обаче не му обърна внимание и пое навътре, търсейки сърцето на гората. Надяваше се, че ще успее да разбере коя е отровата, която превръща в мъртви люспи дърветата и да ги съживи.

Шум от криле я настигна и голяма бяла птица кацна на поднесената ѝ ръка. Този път дойде от север – отбеляза си самотно обикалящата сред озъбените стволове.

- Толкова е тъжно – каза тя на своя сокол, гледащ я с острите си като ками очи. - Няма нищо живо, само ти и аз.

Соколът изпищя и разтвори за миг криле – блеснал миг от белота, а след това просто застина на ръката на В.Алис.

Продължиха нататък по алеята.



2.

В залата на изложението имаше не повече от десетина-петнадесет души, неколцина местни и групичка туристи. Големите сводове на галерията създаваха характерния кънтящ звук при всяка стъпка и един по-висок глас би прозвучал толкова грубо тук, затова и всички присъстващи шепнеха или мълчаха. Беше малко призрачно тихо и приказно сумрачно.

Слабата светлината идваше единствено от специалните лампи над поставките с експозициите на известни лепидоптеристи, традиционно гостуващи в града през последната седмица на лятото.

Валери Алис разглеждаше пъстрите екземпляри. Идваше защото обичаше пеперудите, макар и не така откъснати от своята природа. Тези тук бяха запазени единствено заради страстта на човек да притежава мъртвите им тела. Тя се вглеждаше в цветовете, в шарките, в преливащите се нюанси и търсеше в тях да долови ехото на гласовете им. Умееше да ги чува така, както никой друг от посетителите.

Чуваше онези гласове на хора, които бяха превъплатили душите си на пеперудите и гласовете им сега бяха в стотици цветове, извиващи се в криви и линии от всички багри сред въздуха на залата. В.Алис харесваше тази възможност от такова пъстро многообразие. Харесваше идеята хората да се освободят от тежките си тела и да се превърнат в литнали души с нашарени криле.

- Тази живее само един ден – прошепна глас, но не беше от пеперудените.

Младата жена се извърна и видя до себе си непознат мъж, може би на нейна възраст. Сенките падаха върху изсеченото сурово лице, в което откри смътно познати черти, но не можа да си спомни дали са се сращали друг път. Помисли си, че със сигурност го е виждала, защото този поглед, светещ като живи въглени в полумрака, трудно би се забравил.

- Така е – отвърна тя, - но понякога един ден е повече от достатъчен за да се даде смисъл на цял живот.

Непознатия се усмихна, малко хищно на вид, но без да излъчва заплаха.

- Ян Фалко. Ян – представи се той. - Участвам в изложбата.

- Валери Алис. Тази година има невероятни видове – отбеляза В.Алис, приемайки, че е срещала непознатия и на предните изложения.

- Дори има един петдесет сантиметров Атлас в невероятна окраска.

- Във вашата колекция? - попита тя, отбелязвайки подсъзнателно, че останаха сами, след като групата от туристи току що излезе през обкования с орнаменти портал.

- Не, не е в моята, но мога да ви придружа и покажа? – предложи Ян Фалко.

- Защо не – кимна тя и тръгна с него.

Не бързаха. Мъжът се оказа приятен събеседник, описващ подробностите на видовете, когато тук-там спираха В.Алис да ги разглежда, но и за да чуе някой от гласовете. Забеляза че и Ян Фалко накланяше глава, сякаш за да види струящите цветове от крилете на уловилите мига красота пеперуди. Нещо, което се стори много странно на В.Алис, несвикнала да среща себеподобни в този объркан свят.

- Трябва да ги излагате на слънчева светлина – каза тя. - Така люспите на крилете ще бъдат в много по-ярки цветове.

Ян докосна стъклото над една колекция, показваща степените от развитието на една пеперуда. Дланта му направи сянка и матовите криле на възрастния екземпляр мнемозина потъмняха.

- За някои от тях светлината е смърт. А и нощем не им е нужна за да усещат живота.

Той се обърна и погледна със силните си очи жената. В дълбочината им имаше светло петънце, което само за миг погълна всички прегради и докосна нейните скрити сетива. В.Алис не отвърна поглед, защото усетила невероятното му привличане поиска да пропадне в мислите на този непознат ѝ странник. Вгледа се и видя в тях отразени невидими цветове край тях.

- Живота е стъпала от промени, по които не всички от хората могат да се изкачат – тихият ѝ глас се носеше като повей в празната галерия. - Метаморфозата, която претърпяваме - да се излюпиш чист, но да пълзиш цял век в търсене на храна, и ако все пак заслужиш, да превърнеш смъртта в какавидата, от която да се излюпи истински душата за вечността.

За първи път споделяше пред някой в този свят, в тази негова реалност, мислите си и онова, което знаеше, за ставащото отвъд синевата му. Бе уловила нещо в мъжът до нея, в свободата, която очите му ѝ дадоха и я накара да го каже спокойно, знаейки, че ще бъде разбрана.

- Като птичи полет, отнасяш мислите отвъд възприемания от пълзящите в този свят...

Ян Фалко се бе загледал в перото, което Валери Алис винаги носеше със себе си.

Беше от нейният снежен сокол.



3.

Преминаването на В.Алис отвъд ставаше обикновено нощем. Знаеше, че подобно състояние за другите е като сън, но за нея беше прекрачване към другата реалност. Винаги е преминавала спонтанно и несъзнателно, но от скоро разбра как и къде отива. Малко по малко осъзна, че се намира в паралелна Вселена и чакаше да узрее душата ѝ, за да може да заживее в нея.

Приятен и неповторим като усещане бе мигът, когато отпускаше съзнанието си и то се отскубнеше от тежестта на тялото - на това тяло, което оставаше свито като ненужна обвивка, а тя се озоваваше в съвсем други, което щеше да бъде нейното в другата реалност.

Отвъд скиташе сама, ако се изключи появата на белият сокол, който идваше и си отиваше съвсем ненадейно. Харесваше ѝ да се разхожда с него, кацнал на ръката ѝ; да му говори нежно и да вижда себе си в големите следящи всичко очи. Понякога долавяше с мислите си снопчета спомени, дошли от вятъра; също така зърваше и далечни сенки, но те никога не се приближаваха до нея.

В онзи гробищен парк докосваше с пръсти обезобразените дървета и чувстваше тъгата им. Сълзите си неведнъж даряваше на възлести корени, забили нокти с отчаяние в твърдата пръст, но колкото и да бяха горещи, те не можеха да стоплят и съживят вече мъртвото.

Понякога небето плачеше заедно с нея. Но дъждът бе винаги студен и тогава тя се връщаше, вземайки спомен от сокола със себе си.



4.

Двамата се бяха свили под един свод. Пазени от хиляди спящи пеперуди и от тишината, Валери Алис и Ян Фалко сплитаха краищата на толкова еднаквите си съдби - да бъдат странници, поели пътя към очакващата ги далеч от тук земя.

- Не всички са мъртви – разказваше В.Алис. - Много от тях носят онова, в което се превръща човек след като се събуди.

- И ти ли ги виждаш? - усъмни се Ян Фалко.

Валери Алис го погледна.

- А ти?

Той вдигна очи към далечния отвор в покрива на сградата. От него струеше лъч светлина, наситен с искрящи прашинки. Някъде във въздушните шахти пърхаха гълъби, посипаха бели листа и това накара ловен огън да припламне в сърцето му.

- Виждам често звуците в цвят – призна той. - Понякога и от човешките дела.

- А аз ги превръщам в мелодии.

- Но не съм преминавал като теб в онзи свят. Само тук съм бил, макар и да зная, че не е това моето място за съществуване.

- Този свят не съществува, Ян Фалко – наведе глава В.Алис, погалвайки с поглед перото, закачено на гърдите ѝ. - Тук сме за краткото време на един сън.

Замълчаха, букети от цветове се носеха и насищаха тишината.

- И отвъд какво ни чака?

- Персонална ни вечност може би – несигурно каза тя, търсейки как да опише невидимото, а и все още неясното явление за самата нея. - За едни е полет на пеперуда, за други звезден блясък. Знам само, че щом се излюпим от това си тяло, там се появява и ни чака истинската същност. Но е толкова трудно да се открие – през мислите на В.Алис преминаха спомените от скитанията ѝ в гората, търсейки се безуспешно.

- Трябва сами да намерим пътя и себе си – промълви след малко.

Той се пресегна и улови дланта ѝ. Тя легна като малко крило в неговата ръка, с подобни на хищни нокти пръсти.

- Излъчваш студена самота – наклони глава Ян Фалко и сега вече В.Алис знаеше, че така вижда навътре в душата ѝ. Затвори за миг очи и се огледа мислите на жената с вътрешните си сетива. - Място, в което страданието и болката са като въздухът тук. Сенки, обгърнали безкрайността, превърнала се в блато.

- Вярвам, че някъде там има и езеро от светлина, а не поглъщащо я блато – прошепна Валери Алис.

- И все пак не си сама, нали, В.Алис?

- Не, не съм – усмихна се леко тя, докосвайки перото. - Има някой, който ще е с мен.

Мъжът стана и подкани новата си позната, с която се оказа, че имат толкова много общи тайни. Не искаше да остава в този техен кът, защото нещо свито на топка започна да напира в него, като да изригне и да се откъсне от клетката на тялото. Едва ли тук би било най-подходящото място за преминаване в другото състояние на съществуване, за което току що научи от нея.

Или е точно тук? - мина мисъл през ума му. Дали не е закъснял с удържането на вътрешния напън? И ще се разпука като цвят, разливайки се като река?

- Хайде, нека видим остналите колекции. След това ще продължим... с обучението ми – засмя се той и я поведе към стъклените ковчези, погребали крилете на светлината.

Валери Алис се изправи и като че я подеха и нея чифт криле, усети се толкова лека и безтелесна. Винаги бе вярвала, че ги има и ги е носила в себе си, но не имало подходящ случай за да ги разтвори.

Пред нея Ян Фалко също не стъпваше по мрамора, а се носеше на една стъпка над него...



5.

Гората се топеше при последното ѝ посещение, телата на дърветата падаха и опитите на В.Алис да ги задържи с ръце оставаха неуспешни. Тежко се отпускаха, сухата им кора се свличаше, превръщайки се на прах между пръстите и едно по едно се разлагаха, за да изчезнат издухани от вятъра.

Аз ли ги кремирам така? - уплаши се тя. - Топлината от моето тяло или горещината от мислите ми?

Соколът изписка и отлетя, бе опитал да помогне, но крилете му само доразрушаваха вече рушащите се тела.

Колко пъти вече бе идвала? Десет? Двадесет? Дали всичко не започна с нейната поява? При първите посещения гората не беше така обезобразена, а при всяко следващо вече липсваха все повече от нейните крайници и тялото ѝ се накъсваше, очите бавно угасваха.

Значи ли, че присъствието на В.Алис я убиваше?

Тази мисъл я натъжи. Тя заплака от мъка. Не би навредила на никого, нито в този, нито в другия свят. Не и съзнателно, а сега се оказваше причината гората да умира.

Небето се навъси. Тъмни сенки го сбръчкаха и някъде между облаците загърмя зловещо.

Валери Алис се огледа, преди да си отиде. Вятъра разчистваше пепелта от гората и на нейно място се образуваше едно ширещо се чак до хоризонта поле.



6.

Следващата среща беше малко преди полунощ. В.Алис поиска така. Щяха да опитат заедно да преминат, а времето на сливане през нощта е най-подходящо. Искаше ѝ се да му покаже остатъците от гората, ако все още имаше нещичко останало от нея. А може би щяха да открият само мрак, спомни си тя за черното небе. Нима и той не видя това? Мракът и блатистата безкрайност!

Разказа на Ян Фалко за умиращите дървета и за страховете си. Макар да знаеше, че отвъд е истинския живот и краят на подготовката за него е тук, все пак се страхуваше, ако вечността бъде покрита с чернотата.

- Има ли живот без смърт? - попита Ян. После съвсем без връзка попита: - Чувала ли си за паяците амаробиа?

- Онези, които изяждат майка си след раждането ли? - Тя кимна. - Децата приемат живота си от смъртта на майката...

- Същите – усмихна се по характерния си начин Ян. - Метаморфозата е изменение на състоянието, В.Алис. Смъртта е част от нея, тя е като преходен стадий между преобразуването на енергията в материята. Дори и времето умира, но само за да се роди новият ден.

- Настоящето се превръща в минало, за да има място къде да се роди бъдещето ли? - прозря Валери Алис.

- Точно така – потвърди той. - Живота и времето са съвкупност от преходни състояния. Но човешките възприятия трудно го осмислят, заради ограниченията на съществуването им сега, в този момент. Съзнанията на повечето хора са оковани здраво за метериалността на мигът, в който живеят.

- Винаги съм се чудела на това, че робството при човек е доброволно. Сами се подлагат на него за да превиват глави и затварят примирено очи – каза Валери Алис, искайки да разпери крилете си свободна. - А има толкова много сила в нас, че можем да отлетим дори извън времето.

- Човек е осъден да съществува само в тази реалност, затова е няма как да понесе тежестта на цялата Вселена и да възприеме познанието за необятността ѝ.

Ян се загледа към нощното небе над тях. Дълбочината му бе осеяна с милиони звезди, а от всяка една навярно се виждаха още толкова милиони.

- Сега вече си мисля, че всеки сам намира къде да срещне вечността. Ти в твоята гора, а аз – присветнаха очите му, отразили падаща звездна искра, - тепърва ще разбера.

- Време е тогава - прошепна тя. - Нека да опитаме да те изведем.

Двамата лежаха насред затулена от света поляна. Все още беше лято. Все още въздухът миришеше на топлата пръст, която обеща да приеме телата им. Хванаха се за ръце, отпуснаха се и докоснаха мислите си. Ян видя цвета им - неговият бял като току що паднал сняг, нейният бе щрих на вълнисти тъмни ивици. Валери Алис чу сребристи тонове идващи от капките роса, нанизани на копринена нишка, опъната като че през времето.

Малко след това и двамата преминаха, размахвайки крилете си, потъващи в полет.



7.

Гората вече я нямаше. Дори и една клонка не бе останала за спомен. Само няколко събрани от вятъра купчинки прах. Мракът също бе разнесен и сега небето наситено синееше, оглеждайки със златистото си око света под него. Купчините бяха покрити от сребристи нишки, които улавяха светлината.

Голото поле започваше да покълва. Миг, втори, трети и безбройни зелени стръкове набодоха едновремено. Хиляди надигнаха глави по-високо към топлината на звездата. След още няколко трепета на времето част от тях се превърнаха в ярки цветя.

Една от сребърните купчини, а след нея и друга, се размърдаха, но не от вятъра. Нещо отвътре напираше да излезе навън и с нокти късаше слоевете, преплели нишките в плътна маса. Но малко по малко ноктите успяваха да си пробият път и не след дълго, двете купчини се разтвориха, отново почти едновремено.

От събраното в шепа прах минало се излюпиха две големи и красиви птици – снежно бял сокол и нашарена сова, с огромни красиви очи.

Птиците се огледаха и надодаха тържествени писъци. Бяха се родили за да имат тази безкрайна равнина само и единствено за тях. Напълно свободни да преследват и най-далечните хоризонти под слънцето над тях.

Почувствали топлината му птиците разпериха криле и се понесоха над греещата вече от цветове безкрайна долина.

Сънувай ми Утопия и тишината на гората

1.

Сънищата.

Влад живееше с тях. Понякога дори и в тях, защото заспиваше и времето изчезваше.

В тях понякога летеше, но без да има криле. В тях понякога имаше криле, но не летеше, а плуваше по водите на безвремието.

В сънищата си често виждаше времето как се отцежда, като дъждовни капки по прозорците. Друг път броеше капките като секунди, отронващи се от минутите на дъжда.

Той сънуваше и сънищата често бяха болезнено реални. Събуждаше се и откриваше, че някои щрих от съня се наместил в реалния живот, въпреки че често не знаеше кое точно е реалност. Когато започна да сбъдва сънищата, Влад се изплаши от силата им. От възможността да заменя части от един друг свят с мигове от този, в който се събуждаше. В миналото му хората от селото идваха и го молеха да сънува заради тях. Заради мечтите или страховете им. Тогава той избяга далеч от всеки, покри името си със забрава.

Страхуваше се способността си и живееше дълбоко под земята. Обитаваше една изоставена миньорска шахта навътре в планината. Там бе скрит от лицето на света, за да не промени небето. И не искаше нищо повече, освен да събужда в този негов къс земя под слънцето.

Бяха само той и тишината на гората.





2.

Непознатия го чакаше една вечер пред входа на шахтата. Влад беше излезнал да се поразходи, както правеше почти всеки ден по това време. Обичаше да се изкачва на върха и да наблюдава залеза. Да послуша песните на вятъра, носещи се над нагънатите хребети насреща. След това да следва сенките до своят подземен дом и отново да заспи.

Когато непознатия заговори, той се изплаши. Не беше чувал човешка реч от много време. Помисли, че е някой горски звяр, но после го видя свит до една рухнала стена и разпозна думите.

- Ти ли си Пясъчко? - каза с плътен глас мъжът.

Не усети опасност, затова отвърна:

- Казвам се Влад – и огледа посетителя на слабата светлина от спускащата се нощ. Нарече го с едно забравено име, с което го молеха някога идващите за помощ селяни.

- Може, но онзи, който може да ражда от сънищата си реалност е известен като Пясъчко – мъжът се изправи и се приближи. Подаде ръка и се представи: - Аз съм Мидас. Хорасио Мидас.

Влад се подвоуми, но пое ръката и усети забравената топлина на себеподобния. После я разклати и леко стисна. Прие непознатия като свой гост, макар и да беше първия такъв по тези места. Беше млад човек, но видно смазан от нещо в живота, което се бе отпечатало в тъжните му очи и посърнало лице.

- Тихо е тук – рече носещия странното име, което Влад свърза с една древна легенда.

- В тишината има много звуци. Трябва опит за да се чуят. Какво ви води насам?

Влад не помнеше някой да знае къде е отишъл, но от онзи следобед, когато напусна родния си град, бяха изминали повече от тридесет години. Навярно е споменал все пак, че идва в тази шахта от миналото, пред някой негов близък. Предвидливо някога сътвори предпазна стена, която ограждаше земите му, но вече не помнеше дали е направена така, че да може да се преминава отвън - явно можеше, защото непознатия е тук.

Хорасио Мидас се загледа към изгряващите звезди в небето. Една по-ярка се отрази с двоен блясък в очите, правейки ги малко по-живи. Това хареса на Влад и го прие като добър знак.

- Света загива – хората, природата, животните. Много малко са оцелели, но скоро и те ще изчезнат, а и почти са загубили човешкия си облик, превръщайки се в зли и кръвожадни същества. Скоро няма да има кой да се порадва на звездното небе – проговори той след краткото мъчание.

- Света?!

- Онзи, който помниш. Твоята дарба е успяла да запази този къс непроменен, но отвъд него всичко се превръща в безкрайна пустиня – Мидас се протегна и откъсна клонка от най-близкия бор. Помириса и я посочи. - Това вече го няма там, отвъд този последен остров.

Гласовете на нощта запяха. Някой пролази между сухите купчини от борови игли. Сова прелетя и писъкът ѝ се понесе към Луната. Дърветата запъшкаха от тежестта на клоните си. Влад извади огнивото си и запали една факла, която бе оставил на входа. Светлината ѝ заподскача по лицата на двамата.

- Слушах за теб, когато бях малко момче. Името ти остави онзи печат за надежда, че всичко е възможно да се промени. Надявах се, че ще се появиш и ще спреш започналата разруха, дори често сънувах как те намирам и те моля за помощ. А после събитията ме отнесоха много надалеч, в различни посоки и едва днес успях да стигна до тук, но само за да ти кажа, че света го няма такъв, какъвто навярно си го спомняш.

Влад затвори очи и извика в мислите си онази буйна река, която пресичаше селото. Той стоеше на моста, а после моста изчезна и той се превърна в част от стихията, която се надбягваше, за да се излее от високия водопад между скалите. После споменът се заподмята в оголели и озъбени камъни, пресъхнали и затрупани с мъртвите люспи на времето.

- Аз не знаех – промълви той.

После замълчаха. Хорасио Мидас мачкаше зелените иглички, сок полепна по пръстите му, но той не го изтри. Сигурно е толкова различен от пясъка отвъд – помисли си Влад, загледан в пламъка на факлата.

- Ти можеш да помогнеш – наруши мълчанието госта. - Пясъчко може да изсънува ново начало и да върне изгубеното.

- Едва ли имам толкова сила – несигурно каза Влад. - Сънищата ми са странни, но не и всемогъщи. Обсега ми е ограничен, няма да стигне за целия свят.

- Ще започнем с малко тогава – махна с ръка Мидас. - Аз ще ти помагам, ти нощ след нощ ще сънуваш и така част по част ще сглобим отново нашата Земя. За начало е нужно толкова малко.

- Какво?

- Сънувай ми тази нощ пари. С тях ще мога да започнат работа всички оцелели.

- Пари ли? - учуди се сътворяващия сънищата. - Едва ли са нужни, щом света загива.

- Повече от всякога. Малкото останали полезни ресурси струват много, защото онези, които ги притежават, искат да са още по-богати. Толкова са жестоки хората, не са като едно време – добави той.

Влад помисли малко и кимна.

- Добре, нека опитаме. Ще ти сънувам пари. Надявам да са ти наистина от помощ.

- Ще дойда утре сутринта тогава.

- Знаеш, че не трябва да си в обсега на сънищата ми. Иди по-надалеч и изчакай там.

- Знам. Ще се върна в пустинята отвъд.

- До утре – каза Влад.

- До утре, Пясъчко – рече Хорасио Мидас и пое по пътеката, водеща вън от омагьсаната гора.



3.

Дните се превръщаха в седмици, седмиците в месеци. Работата вървеше добре - докладваше Мидас при идванията си. Първоначално бяха всеки ден, после през седмица. Отначало идваше сам. Един ден доведе двамина здравеняци с оръжия. После стана обичайно да посещава Влад с цяла дузина автоматчици. Казваше, че е за тяхната обща безопасност. Сред оцелелите имало достатъчно лоши хора, които могли да поискат да отвлекат митичния Пясъчко, който да сбъдне желанията им чрез принуда.

- Защо не дойда там и за една нощ да оправя всичко? - попита един ден той.

- Все още е рано. Не знаеш колко е различно. Трябват много пари, за да се построят отново градовете. Сам знаеш, че обхвата на сънищата ти е малък – обясняваше Мидас. - Промениш ли нещо веднъж, враговете ни ще разберат за теб и навярно ще сторят нещо ужасно. Нека подсигуря първо нашата страна, а след това може и да помислим за някое място, откъдето да започнеш.

И Влад приемаше, че за него наистина е по-добре да остане тук, в планината, в шахтата си. И без това е свикнал, дори не искаше да я напуска, но желаеше да бъде по-полезен. Затова сънуваше нови чували с пари или ковчези със златни слитъци. Но се чудеше, че новият свят също е подвластен на тези хартиени и блестящи сили. Хорасио Мидас му каза, че в руините от миналото най-лесно се строи, но са нужни средства, защото хората искали за всичко да им се плаща.

- После, когато основите са готови – с поверителен шепот говореше той, - ще дойдеш ти и с един сън ще промениш нравите на принудените да живеят с лишения. Тогава няма да има нужда нито от пари, нито от злато.

Толкова му се искаше това да се случи, че се остави на увещанията на единствения си познат сред хората, който се обяви за негов най-добър приятел. Носеше му често подаръци от външния свят, с който свидетелстваше за промените.

Рисунка на дете, глинено гърне от новите работилници, и веднъж букет от ярки цветя, поникнали във възродените градини.

Влад ги приемаше и дълго гледаше, откривайки в тях собствените си спомени от далечното минало.



4.

Изминаха осемнадесет месеца от онази първа тяхна среща. Влад бе отишъл на обичайната си разходка преди свечеряване. Когато се върна единствения му посетител го чакаше пак пред входа. Странното бе, че е съвсем сам. Нямаше ги дружината охранители. В това се убеди, след като не видя както обикновено бойците да се подпират на дебелите стъбла на боровете.

- Мидас, случило ли се е нещо?

През последните срещи онзи угаснал поглед се наливаше все повече с увереност, с тежестта на отговорността да се възроди цял един свят. Но и с нещо, което Влад определи като силата на властта.

- Пясъчко, ти живееш толкова спокойно тук – започна без дори да поздрави Хорасио Мидас. - Нямаш и представа колко е трудно да те пазя, колко невъзможно е да се справям сам с всички несгоди отвъд – в пустинята. Съвсем сам, без да има вяра на нито един от работниците си – изпъшка тежко и с разочарование каза: - Те само мислят как да докопат парите ни.

Тук той наблегна на общото и единството в начинанието, което бяха започнали.

- Нека дойда с теб, ще е нужно само да заспя и лесно ще променя един район – предложи както винаги Влад.

- Един район – пренебрежително каза Мидас. - Отвъд срещу теб е настръхнала цяла една планета, покрита с отровата на оцелелите същества, изгубили човешкото в себе си. Нямаш представа колко много хората приличат на хищни зверове. Дори и ти нямаш тази сила да ги промениш, те ще те разкъсат още преди да заспиш.

- Трябва да има начин, нали вече една година строим...

- Има, но не зная дали е възможен. - Хорасио Мидас вдигна очи, сякаш с недоверие в силите му. - Това ще бъде труден сън.

- Слушам те – кратко рече Влад и седна до приятеля си.

- Искам да сънуваш нови хора. Не като нас, нека бъдат механични, но отчасти органични. Да мислят, но да не раждат свои идеи, а само да изпълняват нашите.

- Андроиди ли? Помня, че някога говореха за създаването на подобни изкуствени човеци, които да заместят човека в трудните и опасни дела. Това ли искаш, Хорасио?

- Да. Те ще бъдат честни и неподкупни. Няма да имат нужда да им се плаща скъпо, за да доверяваме живота си. Ще можеш ли да ги сънуваш, Пясъчко?

Влад се замисли. Сбъдването на сънищата не беше толкова лесно. Ако нямаше познания за желаното да се появи в реалността, просто щеше да се създаде някакво безформено петно от нищо. А идеята му допадна, защото с помощта на тези нечовеци щяха да могат много по-бързо да се справят с работата по строежите. Трябва тази вечер хубаво да си припомни всичко, за да може да изсънува подобни неистински хора. Не искаше на сутринта в гората да плъзнат някакви грешни създания, които после да е трудно да заличи. Можеха и да избягат отвъд обхвата на мислите му, а тогова много неща можеха да се объркат в плановете на двамата опитващи се да поправят големите грешки на света. Щеше да е опасен сън, защото никога не се бе сещал да сънува нещо подобно. Обикновено сънищата му бяха свързани с мирен горски покой, в част от който често се превръщаше и той.

- Ще трябва да внимаваме. Нека ми разкажеш подробно как искаш да изглеждат тези изкуствени хора, за да мога да ги осмисля – каза на чакащия търпеливо Мидас.

- Всичко съм подготвил – усмихна се той и извади една връзка с листове. - Това са образците, там е написано какви да са способностите им. Прегледай ги на спокойствие, аз ще дойда утре и ще видим какво се е получило.

- Така да е. Но ще направим само неколцина за начало, нека не избързваме. След една или две нощи, ако всичко е добре, ще сънувам колкото са ти нужни.

- Ти знаеш най-добре, Пясъчко – подаде топлата си ръка за сбогуване Хорасио Мидас и тръгна по добре познатата пътека.



5.

Само няколко месеца след сънуването на армията от андроиди, Влад започна да усеща промените дори в своят закътан ъгъл на планината. Вечер от върха виждаше как нещо в далечината гори и гъсти кълба черен дим затулваха небесната галерия от звезди. Облакът напираше да приближи и той всяка нощ го прогонваше, но само до следващия ден, когато димът пак протягаше пръстите си към неговата гора. Това го подсети, че нещо се случва отвъд. Мидас не беше идвал повече от месец, а се бяха разбрали да се виждат поне веднъж на две седмици.

Една утрин сбъдващия сънища просто тръгна към границата на острова си. Искаше да види с очите си какво се е получило от съвместната им работа.

Да види грозното лице на пустинята, която Хорасио описваше като отвратителна лишена от живот гледка. Разбра, че трябва да узнае лично какво се случва.

Вървя почти до обед, когато видя размитите очертания на граничния слой от реалността. Знаеше, че е там, защото някога сам го бе създал с един свой сън. Тогава просто искаше петно върху Земята, което да бъде неподвластно на останалия свят. Обичаше да живее в тишината на гората, да спазва мълчанието на планината и да слуша гласовете на дърветата, и това му стигаше.

Когато излезе навън го очакваше не пустееща земя, а безкрайни полета от опожарени стърнища. Межу тях се виеше посипан с пепел път, който Влад последва. Въздухът тежеше от дима. Чуваха се и далечни тътени, но не бяха гръмотевиците на събраните черни облаци в ниското небе.

След час вървене стигна до кръстопът и една наскоро изгоряла постройка. В останките ѝ нещо мърдаше, когато се приближи видя, че са неколцина окъсани мъже, търсещи оцелели реликви от някогашния дом.

Чули шума от стъпките групата се стресна и разбяга към близките купчини мръсотия. Но видели, че е обикновен пътник, те се върнаха и без да го поглеждат продължиха работата си.

- Какво се е случило? - попита Влад.

- Проклетите андита с техните огнехвъргачки – отвърна най-близкият от мъжете. - Вчера минаха и подпалиха всичко отново.

- Връщат се през седмица, за да проверят дали някой не е построил нещо – обади се и още някой.

Влад затвори очи, вече разбрал, че през цялото време е бил мамен от Хорасио Мидас, но трябваше да разбере истината.

- Ето, вземи тези пари – каза той и подаде една пачка с банкноти. Същите, които сам беше сънувал преди време и от които имаше приготвени няколко чувала. Взе малко със себе си като тръгна тази сутрин. За него нямаха никаква стойност, но бе убеден, че за всички други ще са безценни.

Мъжът го изгледа недоверчиво. После видя парите. Бързо пресметна, че са много и посегна лакомо към тях.

- Какво искаш? Нямаме много храна, но ще намеря каквото ти е нужно.

- Не, просто ела и ми разкажи какво се е случило тук. Бях далеч и сега се връщам и намирам – той направи широк размах с ръка, - всичко това. Разкажи ми как света се е превърнал в пустиня преди няколко години.

Изцапания със сажди човек седна направо на земята и заразказва.

Света никога не е бил пустиня. Вярно, имало проблеми с природата, защото хората я натровили, но Земята все още раждала храна и търпяла човечеството. Имало доста войни през последното десетилетие, но дори и те заглъхнали от самосебе си. Докато преди малко повече от година се появил могъщ богаташ, влял се изведнъж с милиардите си в политиката. Казваха, че купувал всички, създавайки светкавично своя империя от хранителни и оръжейни концерни, които въоръжавали и хранели все повече нарастващата му армия, която създал от хилядите безработни и скоро повел към съседната държава. След това към още една и започнала война на два фронта, които после станали с още два в повече. Новият диктатор се казвал Мидас, също като онзи алчен цар от древността, който искал с докосването си да превръща всичко в злато. Той открито заявил амбициите си за завладяване на целия свят. И сигурно би успял, ако се беше родил преди век. Просто в един момент дори и парите се оказали неспособни да подкупят здравия човешки разум, помнещ последните си ненаситни водачи и жертвите дадени заради тях. Генералите му го изоставили, полковете отказали да продължават напред. Мидас намерил скъпоплатени чуждестранни неимници, богатството му нямало край и можел да си позволи да плаща на милиони, които изпратил срещу собствените си войници, част от които от страх отново минали под командването му, но вече с искане за по-високо заплащане.

Почернелия мъж замълча, спомняйки си моментите, които без да иска е видял. После продължил.

Войната се водела без никакви правила. И без това целият план на лудия диктатор се объркал, след като боевете се водили навсякъде и всеки срещу всеки. Станало обичайно онези части, на които не било платено, да се обръщат срещу своите и само след ден пак да минават под общото командване. В този момент жадуващия за световно подчинение изчезнал за около месец. И войната веднага спряла. Нямало кой да плаща на наемниците, а другите просто били изморени и се върнали по родните си места. Но ето че преди няколко месеца Мидас се появил начело на невиждана армия от непобедими андроиди. За броени дни те превзели една след друга всички близки страни, а сега се чувало, че продължили някъде на север, за да овладеят центровете със запаси от суровини. Андроидите оставени да държат вече завладените земи често минавали и подлагали на опожаряване малкото оцелели селища. Никой не знае кое ги кара да правят това, но целта им била само една – да унищожават всичко на света.

- Според мен, Мидас иска просто да заличи човешкия род и да засели планетата с андроидите си – завърши разказа си мъжът и въздъхна тежко.

Влад помълча. Погледна мръсното небе. Погледа му се спря на овъглените полета. Групата ровещи в пепелта шумолеше зад него. Той извади всички пари, които носеше и ги подаде на разказалия му за предателството на Хорасио Мидас. Виждаше, че човека има нужда от тях, най-малкото за да си набави храна. Едва ли обгорялата земя е раждала скоро, но това сбъдващия сънищата щеше да поправи още тази нощ.

- Искам да преспя някъде наоколо. Няма значение къде. Ето, само след час ще е вечер и опасно да оставам на пътя – каза той.

Мъжът веднага се съгласи. Викна на другите и всички тръгнаха към невидимото от дима селце. Влад вървеше бързо и с нетърпение искаше да заспи. Нищо повече не е нужен на този изгорял свят, освен един хубав негов сън, който скоро щеше да им подари.

Докато се настаняваше в малката тъмна стаичка, която му посочиха, той си напомни като заспи да не забрави за утре да предвиди някакъв вид превоз. Трябваше да пътува много и бързо, ако искаше да успее да настигне армиите на Мидас със своите сънища.



6.

Сънищата.

Влад създаваше живота с тях. Превръщаше ги в ново време, което да застели върхо останките на старото. В новият свят хората се раждаха с криле, за да могат да летят над безкрайните гори. В новият ден човек чуваше гласът на небесата и пееше с тях докато се рееше свободен. В новите нощи очите се сливаха със звездите и космоса искреше от общата им светлина.

Той научи оцелелите да виждат звуците в цветове. Да знаят, че дъжда се излива между светлина и образува шарена дъга. А поривът на вятъра е зеленина, наситена и гъста като вечните борове. Много казваха, че живеят като насън, но харесаха новата си свобода и с удоволствие се надбягваха с вълните на единствения земен океан. Слънцето спря да изгаря Земята и лъчите му кротко стопляха отново роденото ѝ тяло, така както са правили през милионите тихи години.

Влад намираше реда за задоволителен, макар и не съвсем съвършен, но имаше време да променя пропуснатото и заменя сгрешеното. Често си спомняше за Хорасио Мидас, който превърна с армията му в една оголена ръбеста планинска скала. Тя беше проклета върху нея никога да не поникне дори и стрък трева, за да напомня на всички в новото време, че вече не са нужни хищните желания от вчера, а само спокойните ритми на утрешния ден.

Когато всичко вече беше изсънувано и подредено, той се изкачи на върха на своята планина и пое от чистия въздух на вечерта. Залезът ръсеше жарта си в обятията на хоризонта и отваряше вратите на напиращото да се разлее звездно небе.

Влад се усмихна и разпери криле. Подскочи и уловен от вятъра се понесе над притихналия свят.

Бяха само той и тишината на гората.