сряда, 23 март 2011 г.

Играта

Вървеше бавно, наслаждавайки се на присъствието на нощта край себе си. Също така и на зимата, на нейното ледено дихание, обвиваща топлината на смъртното му тяло. Харесваше му да се разходи малко преди поредната Игра по скованите улици и между неподвижни ѝ силуети.

Всичко наоколо е потънало в мъртвешко мълчание, дори и небето – отбеляза, след като погледна към него.

Казваше се Антоан Вер, не вярваше в живота и участваше в Играта – това бе всичко, с което би се представил на някой непознат. Не мислеше, че е нужно повече. Не и за него.

Къщата се намираше в самия край на улицата, след нея започваше нищото на голото поле. Няколко дървета стърчаха с изкривените си клони като посрещачи на пешеходната алея, но той ги подмина без чуе, че стъблата им стенеха тихо, може би от студа, а може би и от умората на годините.

Къщата беше голяма, самотна и тъмна. Входът покрит с навес, прозорците напълно ослепели, с изключение на един единствен на втория етаж, който пропускаше изпод завесите си малки късчета от светлина.

Антоан се обърна и се загледа в пустата улица. Нямаше нито шум, нито движение в късния час. Знаеше, че може и да не види повече нищо от този свят, но едва ли щеше да го почувства като голяма загуба, така че решително почука на вратата.

Отвори я млад мъж на неговите години. Лицето му бе изпито и лишено от кръв. Бледостта се открояваше в тъмнината, която той не наруши със запалването на някакъв светилник.

- Антоан Вер? - почти прошепна мъжът.

Той кимна и последва жеста да влиза. В къщата също бе студено като навън. Просторната галерия кънтеше от стъпките на двамата изкачващи се по мраморните стълби. Новодошлият оприличи мястото на гробница, в която имаше голяма вероятност да бъде погребан тази нощ.

Стигнаха до единствената осветена стая. В нея ги очакваха още двама мъже, облечени в същите игрални дрехи, като него. Антоан Вер се поклони леко за поздрав и застана пред кръглата маса с тежка алена покривка от кадифе. Никой не говореше, всички очакваха началото на Играта.

- Моля, заемете местата си – каза с призрачния си глас посрещналия го и четеримата седнаха на старинни столове, оказали се невероятно удобни и меки.

Всеки седеше срещу някой, както казваха играчите – "на кръст". Домакина постави внимателно на масата дървена кутия с резбовани мотиви по страните ѝ. Извади от тъмната ѝ вътрешност лъскав револвер, отвори барабана, показа го на останалите, че е празен и го постави пред себе си. До него остави сребърен патрон.

Погледите на мъжете се впиха в него. Не в револвера, а в патрона. Той беше решаващ и определящ съдбата им. Също така и успеха на Играта. Шестте празни канала зееха дълбоки и черни, заобиколени от сребристите отблясъци на няколкото светилника по стените. Върхът на куршума щеше да избере тази вечер своя късметлия.

Дългите костеливи пръсти на домакина взеха патрона и го поставиха в едно от гнездата и върна барабана на мястото му. Огледа останалите и срещна готовност в очите им. Беше време да започват. Той посочи към тестето карти и един от непознатите посегна. Изтегли карта и я сложи пред себе си.

За Антоан реда за игра нямаше значение, но правилата бяха такива – който изтегли най-силна карта, започваше първи. А всеки започнал Играта, можеше и да завърши първи. Но това също не го плашеше, играеш ли Играта, трябва да си готов да я загубиш още при първото раздаване. Имаше много участващи, които се страхуваха от загубата, но все пак играеха и често губеха. Смъртта не обичаше страхливците.

Беше негов ред и той изтегли своята карта. Остави я с безразличие и дори не я погледна. Търпеливо изчака последното теглене - щеше да е втори по ред. Първи се оказа посрещналия го на вратата, трети - мъжът срещу Антоан.

Време беше за истинската Игра.

Домакина взе револвера и го наклони, завъртя силно барабана, изчака спирането и дръпна ударника. Гледайки в нищото пред себе си, той опря дулото в слепоочието си и натисна спусъка. Очите му дори не трепнаха при празното изщракване. Предаде оръжието на следващия. Антоан го пое и усети студената дръжка, сякаш другия нямаше никаква топлина в дланите си, с която да я стопли. Завъртя барабана, опъна ударника и постави цевта на главата си – всичко това само за няколко секунди, но и той нямаше късмет. Предаде го на третия играч.

Хумора в Играта беше черен, както и подобаваше на подобна игра. Онзи, който умираше в нея, казваха, че е имал „късмет”.

И защо не – бе размишлявал Антоан, - нали така се спасяваш от всички грижи, от всички проблеми, а и срещаш много по-бързо неизбежното. Краят на живота е един за всички, просто човек го отлага с всеки ден, за да бъде в последния си миг пак неподготвен.

Но Антоан отдавна се чувстваше готов. Затова и играеше – защото беше изгубил всички надежди, а мечтите му отдавна бяха изгнили във времето. Мнозина го наричаха самоубиец, заради естеството на Играта, но той не се приемаше като такъв. Просто знаеше, че какво и да прави днес, то утре всичко ще бъде забравено.

Той огледа играещите. Умееше да ги разпознава като характери. Третия го беше страх. Ръцете му трепереха и очите му подскачаха на всички страни. Гледаше ту към стените, ту към другите в стаята, а най-често към револвера. Когато го пое, пръстът му неуверено се сви на спусъка и замръзна. За такива натискането беше прекалено тежко и им трябваше много усилие, за да завършат пътя си. Това бавене измъчваше още повече играча, но той не го осъзнаваше и се бореше със себе си, с природните сили, които го призоваваха да живее, с житейската реалност, която го караше да хазартничи със смъртта.

Навярно е дошъл от нужда – отбеляза Антоан, гледайки мъките на непознатия. Заради парите, които за някои бяха равни на малко богатство. Но само тези, които ги нямаха си мислеха, че притежаването им те прави щастлив. Повечето участници бяха много богати и точно заради това, изгубили вкуса на живота - сладостта му се изчерпваше бързо, когато имаш време да го разбереш.

Бедните бяха щастливи с това, че заети с оцеляването си, нямаха време да се замислят за излишното, за напразното трупане на блага и търсене на житейски събития, който са просто един миг във времето. Макар понякога някой от тях да играеше и да печелеше пари, с помощта на които скоро да открие, че е бил много по-щастлив, когато е нямал възможност да се огледа и да осмисли мимолетността на човешкият живот.

Ударника щракна пак и мъжът с въздишка предаде на следващия тази смъртоносна щафета. Последния от групата беше копие на Антоан – истински играч, който без да се бави завъртя барабана, зареди и бързо натисна спусъка. Навярно бързаше да умре и да бъде забравен, разочарован от нещо лично, като това да е измамен или изоставен от любима жена. Такива не играеха заради Играта, а заради възможността да бъдат споходени от „късмета” в нея. Знаеха добре, че всичко тежащо в сърцето изведнъж изчезваше с онзи взрив от пламъци и разбиваща се бяла светлина в съзнанието.

- Второ завъртане, отново ще бъде с един патрон – обяви домакина. - При следващото или при първи „късмет”, ще поставим втори.

Останалите бяха съгласни и зачакаха реда си. Беше изминал половин час, макар никой от играчите да не носеше часовник и не знаеше това. За тях времето спираше още при избора им да участват в Играта. Човек се променя много, щом стане един от тях. Несъзнателно започва да търси близки до мрака места, за да живее в тях. Да избягва шума и да се крие от светлината. Да не говори, почти да не се храни, да не мисли за топлина, привиквайки тялото си към неизбежното гладуване в отвъдното, което ги очакваше. Да не чака да има отново утре за неговото днес.

Бяха живите мъртъвци, които бродеха като чужденци по улиците на живота и се дразнеха от жизнеността на обикновените хора.

Домакина за втори път опита шанса си, но отново само празното изщракване накъса тишината. Беше ред на Антоан, той взе револвера и завъртя пак рулетката на съдбата. И още с издърпването на ударника, усети какво ще последва.

Казват, че играчът винаги усеща „късмета” си. Такава беше легендата сред живите играчи, защото нито един от тях не е могъл да го сподели, ако е имал „късмет”. Но се твърдеше, че истинския винаги играч разбира кой опит е последен. Точно както сега се случи при него.

Усещането дойде внезапно и студената му неумолимост обзе съзнанието на Антоан. След толкова много Игри, за първи път почувства ледено свиване в гърдите, идващо от увереността, че след миг ще е далеч от този свят. Но той отдавна беше готов да си отиде.

Така че се усмихна съвсем леко, като за прощаване с всичко, и натисна спусъка.

Изстрелът се блъсна в стените на празната стая. Тялото остана секунда-две изправено, но после незадържано от никакви мускули и воля, се поддаде на гравитацията и се отпусна върху масата. Пронизаната от сребърния куршум глава падна на кадифената покривка, която започна да се напоява с изтичащата от раната кръв.

Стаята остана онемяла, след като ехото на изстрела заглъхна. Трите огледала на стените отразиха очите на отнелия живота си човек, потърсил тяхната помощ, за да не бъде сами в последния си миг. Така сякаш не един, а четирима си бяха отишли едновремено от този свят.

- Играта завърши с „късмет”! – определи нощта и потъна в смъртно мълчание.

Отровата, която лекува

Змията гледаше към приближаващата се фигура. Не знаеше от кой вид е, защото бе млада твар, пълзяща отскоро по тази земя и все още не разпознаваше всички, но определи, че е много по-голяма от нея. Не изпита притеснение от това, защото нямаше страх от никого. Създателят ѝ бе оставил генетично повелята, че е най-силна на света и че всички ги е страх от отровата на плъзгащата се в ниското змия. В мислите ѝ това бяха двата основни закона за нейното съществуване – да пълзи и да убива.

Тя се препичаше на яркото слънце, навила тялото си в спирала на плосък камък и дебнеше за появата на някой пустинен плъх или пясъчна жаба, с които да нахрани тялото си. Живееше сама с пустинята и въпреки младостта си, вече бе убила множество дишащи под небето с целувката си. Нямаше представа за времето, нито пък излишно го делеше на часове, просто знаеше, че сега е момента, когато слънцнето е най-силно и затова даваше възможност на лъчите му да се опитат да стоплят студената ѝ кръв, циркулираща из ледниците на вените ѝ.

И точно в този любим змийски миг на затопляне, се появи непознатата фигура.

Вървеше бавно, задиряше стъпките си в пясъка и образуваше прашни облаци. Змията плъзна раздвоен език и потърси заплаха във въздуха. Приближаващата излъчваше нещо различно, което в краткия си живот не бе срещала като усещане. В мислите ѝ се прокрадна общото определение „чувства“, оприличавайки ги с нейната страст да убива. Вкусът на тези чувства змията събра в букет, напоен с болка, която тя познаваше, защото бе причинявала такава на своите жертви – онази болезнена мъка, която десетки пъти беше улавяла в последния блясък на умиращите вече очи. Но сега подуши в приближаващата желанието да намери онова място, което прибираше душите на всички станали жертви.

Змията изцъкли студените си очи накъм спрялата до извора фигура. Съвесем недоловимо крайчето на опашката ѝ трепна в готовност за скок. Дошлата беше дъщеря на човешкия род и дори не я забеляза. Ръцете ѝ се потопиха в спокойните води и загребаха от тях шепа вода. Надникна в тях и видя отражението си.

Някога всички ѝ казваха, че е красива, но сега по бялото ѝ лице нямаше ни капчица желание за живот. Вместо очи зееха две черни бездни, погълващи с безразличие всеки отминаващ момент. Искрите в тях отдавна се бяха превърнали в мъртви въглени, студени и завинаги угаснали.

Ръцете ѝ потрепериха и отражението се сгърчи като болката, която набраздяваше мислите ѝ. Огледа се и плъзна жадуващ за спасение поглед към пустинята. Искаше ѝ се да отиде още по-навътре в морето от дюни и да отдаде тялото си на пясъците.

Жаждата диво крещеше, заплашвайки с още болка жената, но тя с тъжна усмивка ѝ отстояваше и все така изкушително държеше шепата изворна вода пред себе си.

Оазиса грееше от светлината, която небето обилно му пращаше. Милиардите кристалчета на пустинята я отразяваха като съзвездия от фенери и заслепяваха с миражи мислите на всеки един, посмял да поеме в този час на път. Но всичката тази светлина се оказа безсилна пред мрака, който се бе настанил в нейните очи. За нея нямаше никакви надежди-видения, затова виждаше в контурите на хоризонта единствено своята жадувана смърт.

Влечугото се размърда и привлече вниманието на жената. Двете се гледаха няколко мига, размениха няколко мисли и змията чу исканото от човешката дъщеря. Тя доволна се усмихна на приетото ѝ предложение. Приближи до камъка, коленичи пред него и поднесе шепата вода към напуканите си като пясъчници пресъхнали устни.

Змията не чака още веднъж да бъде помолена. Стръвно заби своите зъби и освободи смъртоносната си сила в белите ръце на непознатата. След това се хвърли назад и се скри между камънаците.

Жената едва почувства ужилването от ухапването и недоизпила водата, я остави да се разлее върху гърдите ѝ. Усети как се плъзна отровата във вените ѝ и гнилата ѝ жлъч започва да действа. Сърцето, което я караше толкова много да страда, нададе вой от ужас, когато разбра, че ударите му са вече преброени и студени обръчи започват да се стягат около него.

Тя го попита дали сега е доволно, когато и него вече го боли и закрачи към пустинята, а след като мускулите отказаха да движат тялото ѝ и тя падна, пустинята я пое в нежната си прегръдка.

Умиращата сви все още мокрите си пръсти и загреба шепи с пясък. Мислите ѝ изпратиха благодарност към наблюдаващата от прикритието си змия, после се отпусна с насладата на излекуван от тежка болест човек. Всички грижи ще са без значение за нея, нямаше да изтърпява повече болката на този отритнал я свят. Затова когато смъртта я докосна, тя си позволи да се прости с живота с една последна своя усмивка.

А след това очите ѝ се затвориха завинаги.

Змията бавно изпълзя и отново се настани под огънените лъчи. Изворът изплака, докосвайки напечените камъни и водите му въздъхнаха от жалост.

Змията дълго гледа към купчината плът, която слънцето вече изгаряше и се опитваше да разбере защо ѝ бе отправена тази молба от жената. Но тя беше още млада и затова не разбра как въпреки повелите ѝ да бяха да дарява единствено смърт, се оказа, че с отровата си е помогнала на непознатата да бъде по-жива от всякога.

вторник, 22 март 2011 г.

Една секунда е вечност


Всички в контролната зала гледаха в очакване на отговор астрокомпютъра, който засега мълчеше и повишаваше усещането за напрежение в хората. Трябваше да им даде точните координати за местонахождението на кораба, за да могат да се измъкнат по-бързо оттук, след неочакваното прекъсване на програмирания им полет.

- Вили, какво става? Не може да мълчи в такъв момент – наруши тежестта на тишината единия от чакащите.

Безпокойство се беше появило в капитан Пол, най-вече заради това, че не знаеха къде се намират. Но първи навигатор Вили Блум не бе способен да отговори, още по-малко да насочи корабът към посоката, която видно бяха загубили. А без помощта на мощния астрокомпютър, той не би могъл да направи никакво изчисление за извършването на нов скок в пространството.

Вече повече от час се намираха тук, на напълно неизвестно място, заобиколени само от мрак и пустота, и неприятни мисли бяха плъзнали като сенки във всеки от екипажа. Мълчанието на мощния изкуствен интелект допълнително увеличваше опасността, тъй като никой не знаеше колко време ще продължат да са без връзка с него, а така сякаш оставаха без ръце и крака насред космическия океан. Съвсем лесно беше, в такова положение, да се удавят в дълбините му.

- Пълна мистерия – прошепна тихо Бо Стон, млад техник, който отскоро летеше на този клас суперзвездни кораби. Говореше на застаналия до него втори навигатор, Томас Т.

- Пълна мистерия ще е, какво друго, като никой не си гледа работата – капитанът беше чул думите на младежа и това изостри още повече безпокойството му.

- Външните камери сякаш са ослепели, не ни показват ни една точка, за която да се привържем и определим къде сме – каза операторът Колин, който боравеше с пулта си за управление, отчитайки, че включените на максимален обхват уреди, все така безполезно претърсват пространството на хиляди и хиляди парсека, но съвсем безполезно.

Думата „изгубени” мина през мислите на всички. А да се изгубиш в космоса не дава никаки обещания, че ще се намери обратния път - това го знаеше всеки един кръстосвал пространството.

Настъпи тишина. Уредите им сякаш спяха, камерите не можеха да уловят познати светлини и мълчанието на все още отказващия да даде информация компютър – всичко това беше едно доста неприятно начало на нещо, което всеки би предпочел да избегне, ако можеше.

Внезапно включване на екрана на компютъра стресна екипажа. Веднага с него изкуственият му глас заговори:

- Не са открити данни и информация за местонахождение. При анализ на случилото се по време полета, открих, че има трептене от три стотни на милисекундата и корабът е изкривил повърхнината си на придвижване в подпространството. Имам пълен запис на явлението, но не мога да дам точна формулировка. Нама индентични данни – изреждаше сухо той. - Вероятност за навлизане в непозната вселена, която все още е без доказателство, но в местонахождението ни има отсъствие на свойствата от познатия ни космос. Обработвам данните от отклонението и изчислявам доколко тези три стотни изкривяване могат да са причина за прехвърляне в друго измерение на друга вселена. – Всичко казано се появи с текст и на екрана, оставайки в архива на паметта.

- Проклятие! – стисна юмруци Пол и погледна старши навигатора. И двамата знаеха, че теоретично онова, което бяха чули, е напълно възможно, но нямаше доказателство на тази теория за прехвърляне между вселени през всичките тези години на преодоляване на огромните разстояния с гмурване в подпространството. Но сега и двамата си спомниха за всички онези случаи, при които корабите са изчезвали безследно.

- Не вярвам в това – глухо каза Вили, - убеден съм, че вселените се роят в различни измерителни нива, които са без връзка помежду си. Не може просто така да се влиза от една в друга.

- Малко ми напомня на хипотезите за черната дупка – обади се Томас Т. – Нали се сещате, за тяхната роля в общия фон на космическия план.

Командирът погледна въпросително Вили, човекът най-добре запознат с тайните на космоса. Само той имаше завършен пети клас на Академията, което беше повече от възможностите на повечето от присъстващите. Самият капитан Пол притежаваше диплома за трети клас и знаеше, че само заради липсата на стаж той, а не Вили, заема този роководния този полет пост.

- Ако бяхме доближили до такава, компютърът щеше да промени курса веднага, това е основна програма за избягване на този род време-пространствени препятствия при хиперскоковете. А и пътя го изчислих лично, няма и помен от звезда във фаза на колапс, която да е премила в черна дупка. Знаете, че такова явление ще изчисти достатъчно ясно околното пространство и веднага ще бъде забелязано. Пътуваме в относително познато ни космическо пространство, неочаквани изненади не трябва да има, но...

- Може би има неща, за които не знаем – довърши капитанът и седна. Обхвана една програмна сфера и заглади повърхността ѝ. По повърхността ѝ заиграха различни цветове. На челото му се появиха две-три вълнообразни бръчки.

- Компютър, с каква скорост се движим?

- Една трета от светлинната – отвърна компютъра с готовност.

- Не можеш ли да ни върнеш на мястото, където е станало това трептене?

След кратко мълчание, се получи отговорът:

- Ние не сме мърдали от точката на пропукването. Неподвижни сме, макар двигателите да работят на пълен ход, но не отчитам изминато разстояние и всъщност стоим на едно място.

- Какво!? Това пък какво е? – капитан Пол замалко да счупи сферата.

И за шестимата членове на екипажа, попаднали във възможно най-невъзможното място, стана ясно, че с тях се случва нещо, което ставаше все по-необяснимо.

- Какво ще правим, капитане? – попита другият техник, Сим, който досега стоеше безмълвен най-отзад.

- Не знам, наистина искам да дам отговор, но какво мога да кажа.

- Възможно е да сме попаднали в някаква нулева зона, поради изстъняване на разграничаващата измеренията ивица от материя или нещо подобно – обади се Вили Блум. – И всичко да се оправи от самосебе си, след изветсно време, нали?

- Тогава, просто да чакаме и да се молим всичко се оправи – въздъхна капитана. - Ще продължим с графика за дежурство, аз и Колин ще изкараме до края тази адска смяна, после са Вили и Сим. Идете и изпийте нещо за сън и ми изсънувайте, че като се събудите трябва да има някаква промяна.

Това в случая щеше да е най-доброто за пренатовареното с тази ужасяваща реалност съзнание на човек. Един по те заизлизаха, като с лекота приеха да се унесат в сън, който да ги избави от сгромолясалият се върху им стрес. Едва ли щяха да сънуват това, което им препоръча капитан Пол, но поне щяха да избягат от реалността.



*****

Бордовият часовник безшумно отмерваше минутите, които се превръщаха в часове. Часовете прерастваха във вълни на отчаяние и безпомощност.

Капитан Пол и Колин просто будуваха, без да правят нищо. Само астрокомпютърът на всеки половин час докладваше, че няма промяна в състоянието им и все още обработва данните.

В залата влезе Вили Блум, личеше че не се е възползвал от помощта на хипнозата – лицето му бе уморено и отпуснато, очите едва грееха, изгубили блясък. Като най-добре обучен, той се опитваше да измисли начин за измъкване, но всичките му познания бяха за други места и стойности. След дълги размисли и предположения, бе повярвал, че наистина са преминали през някакъв проход и са се озовали в друга възможност на пространството. Колкото и да му звучеше невъзможно.

- Вили, не поспа ли? – капитанът тъкмо беше прочел последния доклад на компютъра.

- Не мога, искам да намеря път, по който да се върнем, но…

- Жалко е, че ще си отидем така далеч от дома – каза Колин, вече примирил се със съдбата им. Повечето астронавти имаха нагласа за край, който ще дойде неочаквано. Възможно най-неочаквано!

- Пол – замислено каза навигаторът, - една идея ми се върти в главата. Опасно е, но засега е единственото, което ми идва на ума.

- Казвай, моята глава е абсолютно празна, така че приемам всякакви съвети.

- Ще настроя кораба за нов подпространствен скок и ще го обърнем. Щом не сме мърдали, ние сме все още в точката на пропукване, която ни е пропуснала тук. При един скок-пространство, можем и да излезем от тази тъмница по обратния път, нали?

Пол потъна в размисъл, от време на време шаваше с пръсти, сякаш броеше нещо, накрая вдигна рамене и каза:

- Може и да попаднем на още по-лошо място, но е възможно наистина да се върнем. Аз лично съм съгласен да опитаме, защо не. Но трябва да попитаме и останалите.

- Ще отида да ги събудя – каза Вили и излезе бързо.

- Ти какво ще кажеш, Колин?

- Мисля си за това, как се движим с огромна скорост, а сме все така на едно място. Едва ли ще ни навреди да пробваме едно връщане с помощта на скок. Да направим опита на Вили, капитане.

В това време дойдоха и другите, все още сънени и извадени без време от дълбокия си сън. Насядаха и изслушаха предложението.

- Аз, Вили и Колин сме съгласни да направим скока. Трябва да решите и вие, знаете, че е нужно сто процента съгласие за такова екстремно решение.

- Искам да кажа - изправи се Вили, - че ако бяхме в черна дупка, трябваше да улавяме нейната маса, убийствено гравитационно поле, също така ротация и електрически товар. А уредите мълчат. Най-вече, че в такава дупка не бихме стояли неподвижно, а тя щеше да ни изсмуче и запрати нанякъде много по-осезаемо. А ние сме в нищото и според мен ще останем в него завинаги, щом за толкова време не сме изминали и метър при тази скорост. Трябва да направим нещо отчаяно и рисковано, за да се измъкнем.

- Аз съм “за” – каза Сим, след мигновена преценка.

- За мен този опит е самоубийствен, но Вили е прав - ние сме в нищото, така че вече сме си загинали… Ами, да опитаме – съгласи се Томас Т.

- Давай, Вили, да се махаме оттук – рече и Стон решително.

- Значи - приема се – обяви капитан Пол. - Компютър, подготви кораба за обръщане. Вили, твой ред е.

Навигаторите се разбраха какво да правят и заработиха на клавиатурите. Техниците подготвиха хипер двигателите за скок, отбелязвайки, че имат достатъчно енергия за това. Вили Блум въведе едно условно определено разстояние за преодоляване, посочвайки познати координти с надеждата, че атроинтелекта сам да ги открие.

Когато подадоха данните към терминала, се чу как двигателите започнаха да се зареждат са мощния тласък в подпространството. Екипажът се настани в изолиращите кресла, включиха полетата и всеки даде знак на капитана, че е готов.

- Готовност за скок – съобщи компютърът и зачака команда.

- Обърни на 180 градуса. Включи двигателите на трета степен. Започни увеличаване към четвърта.

Капитан Пол следеше на екрана протичането на действията и щом всичко беше готово, даде заповед:

- Преминавай във фаза скок-пространство!

Всеки усети лекото придърпване на скока и за миг реалността стана като на забавен кадър и се разми призрачно. Сега им оставаше да чакат какво ще се случи и къде ли ще се озоват. Навигаторите и капитанът гледаха уредите в защитните полета и следяха за протичането на скока. На този етап нямаха възможност да разговарят помежду си. Полета не позволяваха преминаването на радиовълни, така, в този момент, всеки бе сам и в очакване на развитие на събитията.

А корабът стигна до място, което не би могло да се нарече нещо познато, тъй като нито един човек нямаше представа за това състояние на пространството и времето. Просто, достигайки до тази точка, която ги бе пропуснала, корабът се гмурна в нея, усука се и изчезна - единственото, което можеше да направи в място, лишено от понятие за пространство и време.

Но мигът преди да стане това, неизвестността даде на малките биологични единици отговор за местонахождението им. Незнайно как и защо стана това, но все пак те се намираха в място, което бе извън всяка представа за познати разбирания за съществуване.



*****

Капитан Пол получи на екрана пред себе си някакъв текст. Компютърът му съобщаваше нещо и той зачете:

“… това място. При преливане на тези пространствени повърхности, се е получило преместване не само в пространството, но и във времето. Сега се намираме в отправна точка на единица време, която е толкова малка, че не може да бъде отчетена или измерена. По всяка вероятност извършеният скок ще доведе до връщане в момента преди създаване на тази единица време или до момента на нейното преминаване.”

Последната прочетена дума се оказа и последната мисъл на Пол.



*****

Навигатор Вили Блум пропадна в безкрайността и се досети, че може да не са се изгубили в измерване на разстояние между две вселени. Вероятно бяха пробили дупка във времето, не в пространството, което ги е изпратило в някой миг на нищото, преди самото сътворение – едва направил този извод, той изчезна.



*****

Бо Стон беше просто механик и не разбираше в дълбочина астрофизиката, затова и не осъзна какво се е случило, а просто се разтвори в нищото, което ги погълна.



*****

Всъщност този кораб никога не беше съществувал тук, но това е напълно естествено, тъй като не бе имало къде са появи… или изчезне.

Полет

С появяването на космическия кораб отекна силен взрив, който разтърси голите скали и безкрайната пясъчна пустиня. Корпусът му се покри с тъмни петна, защото нямаше светило над сухата земя, което да се отрази в него.

Дълго време след взрива, той стърчеше чуждо и не на място в този непознат свят, докато в него три тела излизаха от дълбокия си сън в анабиотичните камери, където прекарваха времето на полета астронавтите. Корабът се управляваше от компютър, който миг преди да се изключи, бе задействал програмата за събуждане им.

След задължителната процедура, включваща раздвижване на мускулите и подхранване на организмите, отнела им малко повече от час, тримата се събраха в контролната зала. Неизвестността на местоположението и какво се е случило, бяха основните въпроси, които трябваше да решат. Те прегледаха всички възможни, компютърно управлявани и поддържани, обслужващи апарати, но не откриха никаква полезна информация.

- Капитане, почти никой от уредите не работи – обади се Марк Трий, навигатор и техник, след като провери подробно потъналите в мълчание екрани и не можа да ги активира. – Навярно имаме сериозна авария, щом главния компютър ни е стоварил тук.

Капитанът на екипажа, Ано Силки, ровичкаше пулта си с командни датчици, едва обозначен на сумрачната светлина, идваща от аварийното осветление.

- Според мен – каза той, - мисля, че е станало нещо малко след излитането и не сме много далеч от Земята. Нали така, Док?

- Имаш предвид това, че телата ни не са в състояние като след дълъг преход в пространството? - третият член Рико Мей, корабен медик и астрокоординатор, бе отворил един капак и със задоволство отбеляза, че показанията от резервоарите с въздух са - пълни догоре и подаването е нормално. – И аз мисля така, едва ли сме на разстояние повече от десетина хиперскока от Земята. За съжаление времеброячът на камерите е изключил, както и този тук.

- Значи сме имали някаква неприятна среща – предположи Силки. – И нещо е пресякло пътя ни. Марк?

- Съжалявам, нищо не можем да видим на запис – той все още се опитваше да включи някоя от кристалните паметоносители. – Няма никакво захранване. Може и да имаме външна повреда, трябва да се огледа корпуса и да проверим реактора, въпреки че нямаме отчетено повишено ниво на радиация. Но при положение, че почти нищо не работи...

- Чудо е, как е заработила програмата за изваждане от анабиоза – Док Мей седна в едно от пилотските кресла и извади малко ръчно изчислително устройство. Започна да пресмята някакви стойности, като си водеше бележки на лист хартия.

Капитан Силки отвори панелите на захранващите блокове под главния компютър – три редици от микрочипове, жици, кабели, екрани на отчитащи скали, в момента бяха замръзнали неподвижни и слепи. Според аварийните уреди – мислеше си той, - наистина за момента няма изтичане на от реактора, но трябва да се провери. Ако могат да поправят захранването, ще изпратят сигнал за помощ и след това да я изчакат, където и да са.

Можеше и много по-лошо да е - смъртоносна радиация от спукан реактор, смазан корпус и да останат без никаква външна защита.

- Марк, отивай при реактора и провери ръчно за нивото на радиация. Сложи си работен костюм за всеки случай – нареди Силки, подсетил се, че оттам може да се очаква най-сериозната опасност в момента.

Техника започна да навлича една по една частите на костюма.

- Според мен сме малко след Орбитална-12. Съгласно атласа, в този район има няколко планети и астероида – Док бутна листа настрани. – Ако имах точното време на полет, щях да знам със сигурност къде, но мисля че сме били не повече от седмица, най-много две в полет.

- Дано да е така, ще можем по-бързо да получим помощ, ако не успеем да излетим. – Силки замълча за миг, след това обобщи ситуацията. – Така, явно имаме някаква вътрешна авария – енергията 97 процента е изключена, главния компютър мълчи. Това е лошото. Но имаме въздух, изолация не е пропуснала външни елементи и се надяваме да не сме много далеч от Орбитална-12. Най-вече, че очквам реакторът да е в изправност. Марк, отивай. Док, опитай да направиш нещо със захранването. Аз ще изляза навън да огледам – нямаме компютър, който да ни даде данни за околността, затова се надявам да снимам някое съзвездие и да можем да определим местоположението си.

Всеки се зае със задачата си. Капитанът също облече скафандър, провери изправността му, направи връзка с другите по радиото и отиде към изходния люк, който отвори ръчно. Обезвъздушаващата камера като по чудо работеше нормално. Тя имаше собствен малък генератор и не зависеше от централната система на кораба. Това бе предвидено в случаи като този, за да може екипажа сам да напусне борда, ако се наложи да спасява живота си, било в открития космос, било на незнайна планета.

Предпазливо направи няколко крачки по платформата, водеща до пясъчната повърхност. Индикаторите на ръката му показваха нормално за човек налягане и гравитация. Температурата също беше подходяща. Напълно пригодна за живот планета, но все пак не знаеше нито коя е тя или къде се намира.

Силки стъпи на подаващия пясък. Огледа се.

Небето заплашваше да се срути върху му, толкова ниско беше. Тежките облаци над него бяха тъмносиви, почти черни кълба, непозволяващи да се види космосът над тях. Оскъдната светлина, проникваща през тази пелена, едва позволи да различи недалеч от него няколко озъбени скали, полузарити от пясъчни дюни в тъмен цвят. Той обходи целия кораб и проучи външните модули, връзките между тях и сензорните секции. Не видя да има удари и поражения от сблъсък с метеор, дори и одраскано нямаше. Значи специалния магнитен слой, запазващ ги при свръхвсетлинен полет, е работел изрядно до кацането им.

Странно, какво ли е станало тогава? Може да е само дребна повреда, която лесно ще успеем да отстраним. И не сме в толкова лошо положение - си каза Силки.

Потупа с ръка обвивката и се върна до платформата. Отведнъж притъмня още повече, навярно местната вечер е дошла, макар че според Силки тук и денят не е съвсем ден, а сякаш предверие на нощта.

Силен гръм разтрепери въздуха.

Ама че пустиня – погледът му се плъзгаше по голите скали и планини от сив пясък. – Остава и да завали.

Качи се и затвори люка. Изчака зелената светлина да се появи, след обезвъздушаването и обливането с лъчи, унищожаващи всички външни микроби и бактерии, и тръгна по коридора към залата.

- Как е отвън, капитане?

- Всичко е наред, нямаме спукани модули, но сме попаднали на някаква пустинна планета.

- Двигателите са наред, няма повишена радиация – обаяви Марк, който се появи и показа ръчния измервател. – Трябва ни само захранваща мощност и излитаме.

- Мисля, че ще можем да оправим захранването – каза Рико Мей. – Ще пренасоча някои работещи вериги и така ще възбудим изключените, а след това вече с помощта на компютъра, ще събудим всички останали. Трябва да сме имали някаква незначителна повреда, но компютърът е предпочел за по-сигурно да ни приземи, в случай че стане по-сериозна и като мярка е изключил всички мощности. Просто трябва да ги включим и можем да отлитаме.

- И аз така мисля. - Силки отиде до главния терминал. – Момчета, да опитаме да съживим това корито.

Тримата работиха до късно. Провериха всичко подробно, направиха няколко нови връзки и когато се включи една от спомагателните командни програми и два от мониторите светнаха, доволни отидоха да почиват, убедени че на следващия ден ще могат да полетят отново, или поне да изпратят бедствения сигнал към спасителните екипи.



*****

На сутринта продължиха работата си, сега имаха отопление и повече светлина. Силки реши да опита да свърже един от външните модули на главния компютър, с терминала му в кабината и излезе отново навън.

Пак беше сив и мрачен ден. Но Силки нямаше време за излишни няблюдения и започна да свързва проводниците, които бе извел отвътре. Правеше спойки между тях и корпусните блокове, надявайки се да успее да възобнови действията на сърцето на кораба.

Чу се някакъв шум в тишината на пустинния свят. Идваше иззад най-близкото скалисто възвишение. „Наличие на живот?!” – мина през мислите му и той реши да провери източника му.

Слезе от корпуса и се заизкачва по скалите. Покриващия ги сух пясък се ронеше и правеше катеренето трудно, но все пак успя да стигне до върха и погледна.

Това, което видя, го накара да напълни дробовете с въздух, за да извика, но невидими пръсти го стиснаха и той просто загледа невярващо пред себе си.

На не повече от двеста метра от скалата, в една друга долина, бе кацнал неговият кораб - не този, който беше отзад, друг, но и същият. Видя как люкът се отваря и оттам излиза самият той, за да огледа кораба отвън. Нещо, което беше направил вече вчера.

Със силен трясък от нищото, встрани от двата космически кръстосвача, в следващ кръг от скали, се появи трети космически кораб. Силки смаяно разпозна и в него собствения си такъв, а след миг осъзна, че някъде в него едно друго негово “Аз” започва да се пробужда от хипносъня си.

С отмалели пръсти включи радиопредавателя.

- Марк! Марк, обади се! Марк!

- Капитане, слушай – компютърът проработи и видяхме данните от полета...

- Остави това сега. Марк, чуй ме – тук има още два кораба и това сме ние! – трескаво извика той.

- Капитане – гласът на Док, - полет не е имало. Не сме мърдали и сантиметър от Земята, ние сме на нея... разбираш ли? Ние сме на Земята, но тя не е същата!

Силки безпомощен седна, когато с нов гръм, между скалите се появи четвъртия кораб.

неделя, 20 март 2011 г.

Пламтящи сънища

"На някой, който вече го е сънувал..."

1.

Ръждива повърхност, обгорял от край до край хоризонт.

Местното слънце разтапяше като кипнало олово атмосферата и я прогаряше с всяка своя капка.

Ята от объркани същества сновяха в ужасяващия хаос и умираха под палещите въздуха водопади от пламъци.

Стан се намираше в този огнен ад, без да знае как се бе озовал в него, но бе обзет от смъртен страх. Сънуваше или е реалност? Ако е само сън, в който корабът му е кацнал, защо усещаше изпепеляващата горещина толкова болезнено реална?

Скован от собствения си страх, той наблюдаваше ставащото без да може да помръдне. В един момент осъзна, че към него приближава пламтящ ураган, събрал стихията на цялото огнено небе, който за времето на едно-две вдишвания, помете всичко пред него.

Мигът, в който адът се стовари върху му, той се събуди от собствения си вик.



2.

- Събуждане! Събуждане! - нареждаше механичния глас на обслужващата кораба програма.

Нужни бяха няколко секунди за да осъзнае спящия, че е имал просто кошмар. И още няколко, за да разпознае гласът на корабния компютър, който призоваваше за вниманието му.

Колко навреме ме извади от този лош сън – пое си въздух Стан и отиде към залата за управление.

С влизането видя, че на екрана има някакъв обект на пътя им – причината, заради която програмата го бе извадила от състоянието му на дълбок сън, в който Стан прекарваше дългите преходи през пространството.

Корабът му бе малък, за стандартния тричленен екипаж, но той предпочиташе да пътува винаги сам. Така се чувстваше по-нашироко, а и не страдаше от липсата на човешка компания. Създаваше си понякога виртуални личности, с които разговаряше, когато предпочиташе да скучае и да будува. Но като цяло предпочиташе да спи, ползвайки сънотворни, стимулиращи мозъчните му вълни да раждат различни събития и светове, като този, който все още шумеше в мислите му.

Преходите понякога отнемаха седмици, дори минаваха и месеци, преди да бъде засечена поредната неизследвана планета от космоса. Като свободен изследовател Стан имаше простите задачи: да я обозначи на звездната карта, да я проучи и впише характеристиките ѝ, а при възможност и наличие на безопасни за живота му условия, дори да кацне и пообиколи. След това просто пращаше сигнала да се носи в междузвездното пространство, докато стигне до някой ретланслатор и бъде предаден към земната централа. Ако от там преценят, че има нужда, ще изпратят допълнителна експедиция към новооткрития свят.

Забавената проекция на уловените от „окото“ образи му показа, че наближава към звезда и една самотна обикаляща край нея планета. При увеличението на образа Стан определи класа на звездата като „умираща“ – лишена от обичайният силен блясък на изгорени елементи, а според първоначалните показания от уредите вече е изгубила повечето от енергията си и съвсем скоро просто ще угасне завинаги.

Скоро значеше още около милион години, но за космоса това беше просто един миг, който да затвори в себе си агонията на някогашното горещо кълбо.

Планетата обаче се оказа на онова специфично разстояние от звездата, заради което уредите определиха вида ѝ като „земен“ - твърда повърхност, подходяща гравитация, но много слаби остатъци от атмосфера, в следствие на първоначалното раздуване на светилото.

Заради процесите на угасване на нейното слънце, едва ли е останал живот, но пък можеше да има някакви запазили се следи от такъв. Опасността от смъртоносна радиацията е отдавна отминала – мислеше си Стан, четейки информацията от направените външни проучвания. Когато корабът му се настани в близката орбита, реши да отиде долу и провери за останки от цивилизация.

„Окото“ му показа, че долу ще го посрещне вече превърнат в безлюдна пустиня свят. Кацна на избрано от компютъра място – някаква долина насечена от препечени бразди. Когато получи уверение, че може да излезе, Стан направи с внимание няколко крачки по изгорялата почва.

Колко много прилича на съня му – отбеляза той, само че сега се разхождаше след като огненият ад е превърнал всичко на безлична маса от обгорели скали.

Между човека и външната околност имаше дебел слой от специална защитна обвивка и той виждаше навън през филтрите на лицевият екран. Показателите на него се изписваха непрекъснато като неприятни вести – висока температура, повишено ниво на радиация, която въпреки че е остатъчна, може да бъде опасна за човек, и напоен състав на въздуха със смъртоносни елементи.

Почувства се като скрит в черупката си охлюв, преживял по чудо ужасът от „унищожението“ на света си и сега страхливо е изпълзял да види какво друго може да е оцеляло навън. И едва сега видя, че звездата е много по-странна от околността.

Застанал под нея, изследователя гледаше захласнат как светлината ѝ се процежда на тежки капки през призрачни и прозрачни облаци. Не знаеше дали е заради оптичната измама от непознатата атмосфера, но сякаш пропусканата през тях светлина кървеше. Точно така определи вижданото - горните въздушни слоеве бяха наситени от аленеещи мрежи и от нишките им се отцеждаха като дъжд от пламнали капки, събиращи се на по-долно ниво в страховити огнени вихри. Стан не осъзна веднага, че този порив идва към него, но когато все пак го разбра, вече беше късно да бяга.

Застанал насред равнината, далеч от кораба си, той бързо бе застигнат от огненият вятър, нахвърлил се като хищен звяр върху позволилия си да наруши с диханието си на живот този вече мъртъв свят.

Когато ураганните пламъци го пометоха, той изрева с ужас последния си дъх.



3.

Отдели се от тялото, което я беше родило. Една от милиардите други. Всяка носеше в себе си горещо послание към малката твърд, която все още плуваше сред вълните на космоса.

Колко е упорита – отбеляза огнената капка. - Опитва се да устои на нашата мощ, която с лекота унищожи всичките ѝ цветове. Защо ли го прави? Нима не разбира, че е обречена.

Наближавайки планетата, капките се събраха на ята и се преобразуваха в набъбващите облаци от задържал взрива си юмрук. Този път щяха да се стоварят с всичката си мощ върху нея, за да я смажат завинаги. Звездата-майка бе повелила огънят ѝ да бъде единствен в пространството до времето на нейното угасване. Нямаше повече нужда от своята спътница, която бе топлила милиони години. Сега искаше да бъде сама в своят край, затова изпрати легионите си от нажежена като проклятие плазма, които да изтрият това петънце от твърда почва.

Когато всички единици бяха събрани, те се понесоха като един огромен пламък към свития в останките си свят под тях. Капката се наля със сила и се приготви да избухне с цялата си мощ при досега с повърхността. Секунди преди да го направи, видя една малка самотна фигура, която объркано наблюдаваше идващата стихия. Избра да се стовари върху нея и да я изпепели, щом е толкова безрасъдно е посмяла да застане на пътя ѝ.

Обречения да бъде изгорен беше странно същество от плът и кръв. Разбивайки се в него, огнената капка се видя отразена в лицевата му защита, чу собственият си вик, когато се запали отвътре цялата ѝ същност. Тя изпищя ужасена от собствената си смърт, а край нея виеха и милионите камшичени пламъчета.

Мигът на огъня, залял света, сля писъците им в едно.



4.

Стан дишаше тежко, докато съзнанието му се отърсваше от сънуваната кошмарна реалност. В мислите му всичко бе видяно съвсем истински като усещане.

Май съм прекалил със сънотворните, ще трябва да си намаля дозата – заръча си той, когато настояващия за вниманието му сигнал, подаден от ръководещия изследователският му кораб компютър, го накара да се размърда и да отиде в навигаторската си кабина.

Хвърли поглед към екрана и видя, че приближават малка планета, обикаляща като самотна песъчинка около гаснеща вече звезда.

Ама че сън – мислеше си Стан, докато механично преглеждаше данните, които външното „око“ предаваше. - Да сънувам, че съм огнена сълза на някаква умираща звезда. И на всичко отгоре изглежда, че сега летя точно към нея.

Едва помислил си го, осъзна, че траекторията на скитащия сред звездите кораб е всъщност точно към сърцето на преливащата около себе си на огенени талази звезда. Все по-ясно се виждаше нейната маса, подобната на лава, която ту се раздуваше, ту прибираше пламъците си.

Сякаш дишаше и придърпваше с всеки свой колапс малкото сребристо патронче, криещо в себе си обхванатия от смъртен страх пилот. Нито мощните двигатели, пренасящи го в преходите, нито защитата от изкривяването на време и пространство можеха да спрат това мъртвозвездно привличане.

Стан разбра, че е обречен да бъде погълнат от звездата. Когато първите лъчи зашариха по корпуса и с лекота стопиха изолацията му, бяха нужни само миг-два за да превърнат кораба в разтопена огнена топка метал.

Когато тялото на Стан беше достигнато, той пламна в последния си вик.



5.

- Събуждане! Събуждане! – прозвуча някъде от много далече гласът на контролиращата полета програма. Отдалече, но с всеки нов повик се и приближаваше.

Пилот Стан отвори очи и с облекчение разбра, че се намира в тясната спална ниша на изследователския си кораб. Излизайки току що от съня, той още чувстваше уплахът, който го опари в него.

Просто е било кошмар – разтърка лице и побърза да отиде в командната зала, за да види причината, заради която компютъра го събуди точно на време, преди да изгори в сънувания огнен ад.

Екрана предаваше с нужното за човешкото око забавяне изображенията, които телескопичното „око“ улавяше от околното пространство. Корабът приближаваше към една самотна малка планета, обикаляща около разтапяща се звезда, изливаща щедро жарта си в космоса. Стан усети болезнено в мислите си, че вижда нещо, което вече е било, но отново щеше да се случи.

Дали е сън или реалност? - запита се той. Отговорът не можеше да знае какъв е, защото дори спейки, съвсем ясно усещаше, че всичко случващо се е като наистина.

Корабът се приближаваше, сякаш следваше вече изминаван път. В главата му се блъскаше ехото от съня, но с подсъзнателната увереност, че могат да бъдат и спомените му.

Дали е реалност или не? – повтори въпроса си Стан, почувствал себе си като отражение в някаква игра, която се пренареждаше пак и пак, само и само за да пламне отново и отново.

Отговора на това, дали се случва ставащото или не, щеше да разбере след няколко минути... ако отново се събуди.