събота, 25 юни 2011 г.

Време, колкото за една закуска

1.

- Свободно ли е мястото до вас? – сепна нечий глас мислите на Пийт.

Непознат мъж в протъркани синкави дрехи чакаше разрешение да седне до него. Пийт побърза да кимне и непознатия се настани. От дрехите му долетя мирис на машинно масло - навярно бе работник в някоя от фабриките наоколо. Мъжът отпусна глава на облегалката и задряма на мига.

Автобусът скоро излезе на извънградския път и се вряза в сякаш безкрайната прерия. Беше старо поколение и скърцаше, но пък се поклащаше леко от неравностите по пътя и можеше да унесе всеки по-изтощен от деня пътник... или да го събуди.

Пийт, отметнал на една страна завеската до главата си, разглеждаше околността, през която преминаваха. Виждаха се полета в различни състояния на поддръжка и развитие. Някои изорани, други обгорени, трети съвсем занемарени и обрасли с бурени. Някъде далеч зад тях бе силуета на безкрайна гърбица, подпираща хоризонта – планините. Не можа да си спомни кои са, но се сети как често бяха говорили за тях в този свят. Имало санаториуми за лечение и пречистване на телата – така казваха. Водни или някакви други? Пийт не можа да открие точния спомен.

Понякога бе така мъгливо да осъзнае къде се намира във всяка една възможност от живота, който имаше толкова много разклонения, че понякога уморяваха мислите в старанието си да ги следи.

Отново затвори очи и се остави на поклащането на автобуса да го унесе. Стискаше талисмана си в юмрука на дясната си ръка. Колкото и да беше топла дланта му късчето метал си оставаше ледено студено и неприемащо никаква топлина от човека - съвсем чуждо за всичко от околността.



2.

- Трудно е, дон Пиетро – говореше Мария и бързо прокарваше бодове по коприненото късче плат, хванато в дървен обръч с орнаменти. – Много от нашите товари се губят по пътищата, разбойници и крадци бродят свободни, ние нямаме хора, а дукът не иска да праща войници да пазят.

- Но нали му плащате всяка години такса? – рече Пийт, който тук наричаха Пиетро.

Жената, дона Мария Армира, замълча, усърдно шиейки пъстрото изображение на някаква птица в полет. Намираха се в замък, в който Пийт бе идвал и друг път. Със стопанина дон Армира разговаряха често надълго за пътешествията си и за различните места, посетени по време на скитанията им.

- Плащаме, но го правим само за да не ни изземе всичко, а не да ни пази допълнително. Негово височество често казва, че доновете сами трябва да пазят имота си, но да не забравят да отделят от печалбата си за него – иронично сподели дона Мария с госта си.

Отвън ухаеше на топло жито. Бе лято, а в стаята изведнъж стана студено. Навярно някой полъх на вятъра е преминал през хладните галерии на замъка. Беше време да отмине нататък, макар да усети някакво душевно спокойствие в това място.

Пийт стисна талисмана в ръката си и затвори очи.



3.

Пукането ставаше все по-силно. Сякаш се късаше обшивката на стар кораб в пресъхнало море, нагряван безброй години от слънцето и нитовете и шевовете му вече не можеха да удържат напъните на корозията, затова и се предваха с това страшно пукане.

Пийт стоеше свит в процеп на някаква скала, която му даваше слаба защита, но не изглеждаше да е много надеждна. Трябваше да се махне и да потърси друго място.

Къде ли изобщо се намираше – в далечното минало на създаването на света или в края му? И двете точки, начална и крайна, можеха да са така огнени, но изведнъж осъзна, че се пропукваше самата земя бавно изчезваща в една обща маса на голям кратер. Мощни потоци от лава помитаха скалите, а небето кървеше, нарязано с тъмните вени на изгарящия в дим свят.

Той погледна късчето метал в ръката си – все така студено и невъзмутимо, безразлично за всичко ставащо в това време. Сякаш за него пластовете на времето не бяха нещо по-сложно от това да се преминава от стая в стая – непрекъснато преливайки минало и бъдеще едно в друго в настоящето, което ги изграждаше.

И след края на света няма да остане да си виси, чакащ и края на вселената - един полиран триъгълник с око в средата, което да се вглежда безкрайно в безкрайността - Пийт го стисна и издиша дълбоко, оставяйки мислите си да се понесат.



4.

Неговата кабина се носеше в трето ниво на пътния поток. Морето бе не повече от стотина метра, равно и едва гънещо повърхността си.

Ярка светлина го удари в очите, когато клепачите му се повдигнаха.

- Слушай – каза Сара, - хайде довечера да отидем на Острова. Там ще изкараме вечерта.

- Може – съгласи се той и с интерес огледа съпругата си в този отрязък от времето. Беше сменила цвета на косите си, но не личеше да е остаряла. Кога ли е бил последно тук? Година или повече? Пийт от доста време не водеше дневник на пътуванията си, но добре помнеше, че Сара изглеждаше различно предния път. – Какво имаше там?

- Ами обсерваторията на скалите, ходили сме и друг път – погледна го тя с недоумение. – Нали ти ме заведе да гледаме онази мъглявина. А тази нощ казаха, че можело да се види избухваща свръхнова.

- Да, обсерваторията... Извинявай, бях се замислил – смънка той и се присегна към таблото. Натисна един клавиш, оговарящ за маршрута им и чу мекия глас на робота, управляващ кабината:

- Крайно време – десет минути.

Повече от достатъчно – каза си и се отпусна назад, за да продължи нататък своя нескончаем бяг из времето.



5.

Поклащането на седлото беше равномерно. Като махало на часовник – помисли си Пийт, само че тук още нямаше часовници, нито пък махала, които да отмерват с точност времето.

Те са толкова щастливи. Все още не са обсебени от манията по отчитането на дни и години с точност до часа – размърда се Пийт на коравото си седло.

Бронята му тежеше, беше грубо сглобена и съшита с кожени ремъци върху тялото му. На хълбока му висеше меч, а от другата страна неголям щит се удряше непрекъснато в коляното му. Слитъците от метал дрънчаха при всяко друсане и всъщност правеха трудни движенията му. Главата на коня и част от предницата бяха покрити халките на ръждива мрежа.

Как изобщо успяват да се бият в това състояние – чудеше се той, вдигайки решетката на шлема над очите си.

Слънцето напичаше яростно и допълнително нагряваше скованото от метал тяло. Конниците дишаха тежко и се давеха от вдиганатата прах под бранниците на лицата си.

Пийт знаеше, че се намираха се в чужди земи, водени от глупавата си алчност на господаря си да завземе излишно повече за себе си. Пийт бе участвал веднъж в кървава битка, в друго място и друго време, и бе оцелял по чудо, но се отврати от настръвлението с което се налагаха тези мъже - непознати един за друг и това сякаш бе достатъчно да се избиват - едни с оправданието, че бранят земята си, а другите, че същата тя им е нужна. Сякаш тя наистина е тяхна и ще могат вечно да я владеят.

- Съберете се – викаше обхождащ редиците конник. Беше с отличителен знак на водач.

Водач на обречените на заколение бронирани мъже, които живееха с убеждението, че са свободни в делата и мислите си, а всъщност бяха играчки в ръцете и амбициите на някой. Някой, който доброволно са решили да им бъде господар – на живота и на телата им.

- Приличате на сбирщина безделници. Скоро ще се ударим с врага, така ли мислите и в боя да влезете!

Пийт пусна забралото над лицето си и извади амулета, закачен на ремък под бронята. Не му се искаше пак да се налага да се бие отново, затова ще си отиде и ще се надява да не попада пак тук.



6.

- Господарю, добре ли сте? – загрижено го докосна някой.

Бял роб се бе надвесил и гледаше с уплах лежащия. Пийт се изправи и премигна объркано. Нещо цъкаше в свръхразвития му слух и стържеха механизми. Не позна къде е – идваше за първи път.

- Ако ви е нужна смазка, тук имам – угодно предложи роба и измъкна някакъв глинен съд.

- Не, добре съм – отказа му Пийт и се опита да се изправи. Стърженето се усили. Идваше от него самия, сякаш ставите му бяха свързани с движещи ги механизми и подемници, които изпълняваха функциите на крайници.

Оказа се, че е точно така - мисълта на Пийт се намираше в метално тяло. Но не знаеше дали съзнанието му е наистина живо или е просто програма, която си мисли така?

В това време в мислите му се занизаха на редове данни информация, от която разбра, че човекът пред него е роб на робота. Той, машината, беше господарят в този свят.

Коя ли година е? – зачуди се Пийт. За тази епоха не беше чувал никога – господство на машините над човека. Видно е има и такива времена, в които изкуствен интелект е управлявал органичните.

- Този е бутнал господаря – развикаха се тревожни гласове и неколцина души се приближиха. Ръце хванаха поискалия да помогне и го свалиха на земята. Заваляха силни удари, а очите на удрящите крадешком поглеждаха робота дали е доволен от работата им. Виждаше се, че искат да заслужат похвала от негова страна.

Пийт махна с ръка и те спряха веднага. Гледаха го предано и само чакаха знак за да довършат падналия.

- Няма нищо, разотивайте се – каза той и даде знак на пребития да продължи по пътя си... ако можеше сам.

Робът с мъка се изправи и се поклони, после забърса кръвта от лицето си и се скри зад колибите. След него остана петно кръв и петно от изтеклата смазка на счупената кутия.

Пийт тежко дрънкаше вървейки по каменния път. Тайно се опипа, всичко беше метално, по него имаше няколко резервоара със специални течности, които бяха нужни за поддържането му в изправност. Нещо е попречило на хода му и той беше паднал, но дали заради повреда или случайност.

Дали мислите му са отпечатък на някой бил истински жив някога? Навярно, иначе нямаше как да обясни появата си тук.

На единия му титанов пръст имаше пръстен с амулета на времето на него. Той го свали и внимателно стисна. Никога не знаеше коя от вероятностите по безкрайната повърхнина на времето ще го погълне, но и не беше важно – важното бе да пътува.



7.

Живееше от дълги години сам в тази пещера, която е била предназначена за нечия гробница. Може да се каже, че дори е била, заради няколкото обредни съда в нея, но когато Пийт я намери вече беше опразнена от останките на тялото, което е приютила като последен дом. Настани се тук и почти не излизаше, освен за вода и оскъдната храна, която местни пастири му носеха. Те виждаха в него чистотата на живота и се прекланяха пред тази тайнственост, която за тях беше дошла от небето. А той просто отдаваше времето си на размисли. Най-често за самия живот. За неговите метаморфози и постоянни величини, които съпътстваха дните на хората.

До пещерата се стигаше по скални израстъци, изсечени на неравни стъпала. Понякога на площадката пред входа кацаха хищни птици, които току що бяха уловили плячката си и бързаха да я разкъсат пред очите му. Пийт ги гледаше от сенките на вътрешността и после дълго мислеше над неразбраемия смисъл на живота, който за да продължи да съществува трябваше да отнеме нечий друг живот.

Защо е така?! – се питаше. - Защо за да се живее, трябва да се убива за храна и мъртвата плът да се трансформира в енергия...

Що за баланс на силите. Кое е определило да е такъв процеса на раждане, на живота и смъртта - живото да приема мъртвото и да продължава дните си до момента на своята смърт, за послужи за храна на друго, все още живо, същество.

Не беше честно спрямо едните, също и спрямо другите, които се залъгваха за миг, че са силни, здрави и моъщи, а съвсем скоро се оказваше, че тази илюзия е съвсем, съвсем кратка. Толкова кратка, колкото може да бъде една закуска. Защото краят е еднакъв за всички – тленното изгнива и изчезва завинаги.

Днес се спусна до езерцето за вода, беше на около триста крачки от скалите и по скоро приличаше на голяма мътна локва, която получаваше водата си от тънко поточе, едва промъкващо се през сухите стърнища. Наоколо бяха изникнали няколко по-големи храсталаци, даващи оскъдни островчета от сенки в горещите дни. Сред тях имаше и обитатели – няколко гнезда на птици, пустинни котки и колония от пясъчни мишки.

На забития до камъка кол видя торбата, която са му оставили. Може да е било днес, но може и да от три дни. Вътре имаше няколко шепи сухи плодове и десетина твърди хлебни питки. Стигаха му за няколко дни. Отдавна бе приел да се храни с това, което му се дава и без да го търси. Свободните пастири сами бяха решили да го поддържат доколкото могат, а пустинника понякога размишляваше пред тях на глас в отплата. Такива мигове бяха отбелязани от пълното сливане на неговата душевност и тяхното признание за делото му. Те не можеха да се откажат от сладостта на дните, от това да хранят телата си с излишната наслада и да опитват вкуса ѝ. Затова чрез неговите лишения и опити за прозрение на същността на дните те пречистваха и собствените си души. Той отнасяше със себе си тяхното покаяние като товар от грехове, приведен, но доволен, че е помогнал да се облекчат ближните му от него.

Пийт се видя в отражението си от локвата – слаб, с дълга брада и коси на фитили, падащи от слепоочията му. Тялото му покриваше мръсна плащеница, все още без дупки, но доста овехтяла – нужно ли му беше повече, за да прикрие голотата си? Или да се почувства по-богат на този илюзорен свят?

Нали ще си отиде така както и е дошъл – гол и безимотен, но може би с душа, която е разбрала малко повече от неразбираемото... може би.

Той загреба с ведрото и го напълни с вода. Яркото слънце се отрази в талисмана провесен през врата му. Той го взе и го разтри с пръсти - искрата светлина блесна пак в очите му и Пийт приседна до камъка. Облегна се на топлата му страна и постави късчето метал в разгънатата си длан. Потърси реалността на съня в неговата утеха.

Светлината започна да се налива и скоро покри съзнанието му, затворило очи, които щяха да се отворят отвъд този хоризонт.



8.

Мария се отърси от лекото усещане за полусън и се осъзна, че се намира в просторна стая, седнала до прозорец, гледащ към житните полета. Отвън идеше топлия аромат на летен въздух и прегоряла от слънцето земя.

В ръцете си държеше започната бродерия с мотив на отлитаща към изгрева птица. Беше стигнала до едно от крилата.

Не си спомняше добре дали е идвала тук и преди. Скитанията ѝ сред различните епохи бяха започнали скоро – ако можеше да приеме, че помни коя е всъщност и откъде е започнала своите прелитания във времето.

Насреща ѝ беше млад благородник на нейната възраст. Разговаряха за безопасността по пътищата на кралството и за търговията на съпруга ѝ – узна името му, дон Армира.

При появата в дадена епоха и в поредното тяло, времето бързо наместваше спомени и познания в съзнанието на дошлата. Защо и как – това не знаеше, но беше попадала в едно нейно друго „Аз”, което прекарваше времето си в размисли за всички онези неща, които щяха да останат винаги неразбрани.

Тя видя окачения като украшение талисман и го стисна. Хладния му допир носеше утеха и докато дон Пиетро говореше, тя отпусна съзнанието си и полетя отново.



9.

То беше времето - беше във всичко и съдържаше всичко.

Бе мигът който се е родил и който все още не се е родил - Сътворението, създало Вселената и колапса, който я е унищожил.

Имаше го и го нямаше – протичаше в един единствен миг, който може да бъде приет като безкрайност или вечност, а в същото време бе в самото начало на своят ход.

В неговата същност се раждаха милиарди възможности или неродени такива мислеха, че се раждат, докато мисълта му гаснеше в мрака на съня.

Някое разклонение на негова мисъл понякога улавяше нишка от съществуването му и се понасяше, за да бъде всеки един от всички други, които са се появили докато го е имало.

За такива нямаше минало, нито бъдеще, нито сега – те биваха във вечното „днес”, което вятъра променяше с всеки свой порив.

То беше наречено Време - понятие, което е вече било, е сега и някога ще бъде..

четвъртък, 23 юни 2011 г.

Орлите летят винаги свободни

1.

Хората мълчаха.

Отрядниците на групите стражници гледаха със студени очи в тълпата и търсеха евентуални нарушители, но такива за тяхно съжаление нямаше. Присъстващите не бяха от онези неблагоразумни хора, които си позволяваха да дадат свобода на чувства и мисли и да се изкажат против режима. Подобна глупост си е чисто самоубийство и всеки знаеше добре, че такива изчезват – в каторгите, а съвсем скоро след това и изобщо.

Оратора се пенеше вече половин час на трибуната. Говореше обичайните безумици за положителен напредък и прогрес на нацията. С фалшив ентусиазъм откриваше пред събратята си за пълния успех на идеята на управниците на народа, които загрижено ден и нощ бдят за благополучието на гражданите. За това, че всеки днес е на работа и безработицата е далечен спомен от миналото. Че няма престъпност и спокойствието владее улиците.

Хората на площада смирено мълчаха, но навярно всеки се питаше дали оратора няма по-скоро да приключва с размислите си. Връщаха се от трудновия си ден и бяха гладни, затова чакаха поредния работен митинг да свърши, за да се нахранят. Над главите им висяха рекламните платна, които предлагаха новия спрей за коса – много по-добър от всички съществуващи до този момент. Хората едва поглеждаха към екраните, населението на Земята отдавна нямаше коси и според закона всички носеха латексови шапчици в обичайно тъмни цветове, но това не пречеше те да бъдат задължени да си закупят от този най-нов продукт на фабриките им.

Неподвижна редица стражници стояха като черни слитъци от метал и екзоброня. Донякъде приличаха на инсекти с големите си непрогледни наочници и щипкоподобните неутрализатори в ръце. Но някак си и те се сливаха с тълпата безлики в еднаквостта си, изляти от същото безличие и лишено от образ съществуване на този покрит от сиви облаци свят.

Когато оратора приключи даде знак на началника на стражниците, че това е всичко и онзи побърза да изръмжи нареждане на отрядниците, които размахаха електрокамшиците си, а стражниците застрашително размърдаха уредите.

- Хайде – завиха усилените от микрофоните гласове: - Разотивайте се! Митинга свърши! Всички да се прибират!

Хората се подчиниха с овче равнодушие, наведоха лъскавите си глави и се размърдаха пред камшиците. Поеха в подчинило се стадо към „кошарите” си, намиращи се в подземията на града. Там живееха те – низшите, за разлика от управниците, обитаващи надземните постройки, но достъпни само на елита.

Както винаги мъже и жени спазваха разпоредбите, които препоръчваха да не се говори и само лекия шум от стъпките им нарушаваше тишината.

Рекламните платна като ято паразити последваха тълпата, жужейки тихо и все така убеждавайки клиентите да не забравят да купуват.



2.

Деймън чакаше реда си за да слезе по стържещия ескалатор в своята жилищна шахта. Воят на стълбището нарушаваше тишината в коридора. Десетките угаснали очи гледаха безизразно в краката си или в тавана и се телата им се спускаха с безразличието на обречени на заколение животни в шахтата, която обитаваха през целия си живот.

Всичко това бе силно подтискащо и Деймън поиска да се обърне и да избяга навън под небето, на открито и по възможност далеч от града. Но не смееше да го направи. Черните фигури чакаха с насочени щипки за точно такива като него. Беше виждал как стражници безмислостно изпържват подобни смелчаци, решили че живота им вече е дотегнал дотолкова, че да се втурнат направо към смъртта си.

В този момент безрасъден младеж запя. Деймън се озърна и го видя в дъното на стълбището. Две двойки стражници бързо го достигнаха и забиха палки в тялото му. Гласът му секна и електрическите заряди заиграха и певеца гърчейки се от ударите падна. Край него нямаше никой, всички се бяха отръпнали за да не ги обвинят, че са заедно. След миг четиримата го повлякоха нанякъде.

- Чух, че тези не са били хора – прошепна някой застанал странично до него.

Деймън погледна с края на окото си – сиво лице, но с нежен овал. Беше му слабо познато отнякъде. Май е съседка по килия – предположи той, но без да се сети за името ѝ. Личните запознанства не бяха на популярни и дори един вид бяха забранени за тяхната класа на обикновени работници, така че всеки живееше сам за себе си, пък и всички си приличаха заради подобието си на безмълвни сенки.

- Може и да не са – тихо рече с половин уста и побърза да изсъска: - Върни се на мястото си - идват!

Двойка чернолики се приближаваха към тяхната колона, но за късмет не заради разговарящите, а просто за да ги подтикнат малко по-бързо да слизат като разклатиха заплашително неутрализаторите си. Часът за изключване на енергията за общо ползване наближаваше и тълпата трябваше вече да се е прибрала в дупките си.

На прага на ескалатора ги чакаше поредния отрядник с голяма електропалка, която потупваше нервно по бедрото си. Имаше изкривено от злоба лица и личеше, че иска вече някой да бъде обявен за нарушител и да опита уреда му за мъчение. Може би съжаляваше, че не можа той да докопа онзи певец.

- Купи ли си новият продукт? – изръмжа той, когато Деймън стъпи на лентата за надолу.

Той кимна и извади един флакон от лака за коса, който беше закупил точно преди малко – не само той, а и всички останали. Беше задължително да се прибират купувайки си продукта на деня.

Онзи изсумтя недоволно и му даде знак да се спуска. Отново нямаше причина да активира натъпканата си със заряд от болка палка.

Полумрака надолу в шахтата го погълна гладно и с метално виене на зъбните си колела.



3.

Пред килията си Деймън можеше да постои за малко. Това им се разрешаваше от стражите. Нещо като лично време пред личното пространство, разбира се, за не повече от десетина до петнадесет минути. Иначе надзорниците, следящи ги на камерите, биха го приели като прахосване на времето или замисляне на нещо нередно и щяха да му пратят двойка от черноликите.

Той се възползваше често от позволеното и сега се подпря на металните тръби, които опасваха в кръг жилищната шахта и за кой ли път се опита преброи етажите и килиите на тях. Неговото ниво бе номерирано като тридесет и трето, но стотици продължаваха надолу и сигурно нивата бяха също стотици, а килиите хиляди... Десетки хиляди.

Заради полумрака трудно можеше да види края е жилищната шахта, а да се надвеси чак толкова много не искаше да рискува. Затова само гадаеше и броеше шесдесет и шесте стоманени врати на неговия етаж. Неговата беше номер шест, което някак си бе удобно заради близостта ѝ до ескалатора.

- Май те е страх от „бръмбарите” – каза вече познатия му глас и той предпазливо погледна към всевиждащото око над тях. Дали надзорниците щяха да ги оставят да поговорят. Може би пет минути разговор няма да е сериозно нарушение?

- А теб не те ли е?

- Не толкова много – каза момичето. Беше слаба, много слаба и мръсно сивите ѝ дрехи почти висяха върху тялото ѝ. Латексовата шапчица беше дръпната небрежно назад, а очите ѝ изглеждаха огромни на изпитото лице. – Бях в наказателен лагер, три месеца – обясни тя, уловила мислите му.

- За неподчинение ли? – досети се Деймън.

- За неподчинение – потвърди тя. – Казвам се Хела.

- Деймън.

- Живея в номер осем. От три седмици. Преди наказанието бях в друга шахта, но сега ме разпределиха тук.

Той не отвърна и пресметна дали не е вече време да се прибира. Десетте му минути свобода бяха изтекли.

- Радвам се че се запознахме, Хела. Почивай в мир! – пожела той и влезе в килията си без да дочака отговор.

- Почивка и за теб, Деймън! – долетя отговора, преди да затвори вратата.

След малко щяха да изключат осветлението в шахтата и в килиите. Той побърза да се нахрани с блудкавата каша от хранителната туба.

Сигурно който остане отвън ще бъде прибран „на топло” за през нощта и едва ли сънят му щеше да бъде мирен - мислеше си, докато преглъщаше безвкусната си храна.



4.

Деймън не сънуваше почтни кога - нямаше какво, а ако все пак нещо се случеше да даде отражение в съзнанието му през часовете за почивка, то биваше съвсем безцветно и оградено с дебели бетонени стени, също като реалността на повърхността.

Тази нощ обаче сънува и сънят бе нещо съвсем различно от всичко видяно до сега. Сънува че лети, сякаш че има криле, които го носеха високо в небесата. Беше хубаво, макар да се уплаши в началото, но скоро поривите на крилете му го увлякоха и той жадно се издигаше нагоре и все по-нагоре. После се спускаше пикирайки над строените като рота войници комини на фабриките, провираше се с бърз полет между тях и пак поемаше нагоре. А след него имаше цвят и светлина.

Колко свободно се почувства, колко синьо е небето над тъмните облаци над града и колко беше свободен да бъде себе си.

Когато сигнала за ставане го извади от съня, той искрено си пожела да се върне завинаги в него. Но желанията са едно, а реалността съвсем друга – въздъхна Деймън и побърза да се приготви за работния си ден.

Прибра леглото в стената, посети тоалетната кабина и след по-малко от десет минути бутна и плота на масичката за хранене да се залепи. Така няколкото квадратни метра в килията бяха разчистени. Лични вещи Деймън нямаше, въпреки всички ежедневно закупувани стоки от повърхността. Чистачи минаваха след като обитателите тръгнеха и прибираха всичко закупено от предния ден.

Деймън си го обясняваше като причина да бъде подтикнат да закупи нещо ново днес, но не и да го запази за утре. А вчера... миналото никой не искаше и не си спомняше.

Нагласи шапчицата на голото си теме, изтупа наметалото си и го преметна през една ръка, погледна ненужния флакон, който след минути щеше да изчезне, и отвори вратата на килията си, за да я напусне до вечерта.

Хората вече чакаха на лентата за нагоре. Все така безразлични за деня, каквито бяха и за нощта. Без усмивки, без мечти, навярно и без сънища. За всички тях „днес” бе огледално копие на стотиците други „днес” в живота им.

Деймън обаче се бе отнесъл в топлия спомен за съня си. За летенето. За свободата. За синевата и златистото сияние на звездата в небето.

Отвън го блъсна реалността – монотонното жужене на бетонния град на повърхността. На вървящите почти под строй негови жители. На пляскащите електрокамшици на отрядниците и тежкото топуркане на преминаващите отделения на стражниците. Разговори нямаше, тук-там някой отрядник подвикваше да се движат по-бързо и да не се заплесват по рекламите.

Около сърцето на града, където живееха властимащите, бяха фабриките и цеховете, както и няколко площадни петна за митинги. Нищо друго. Нито едно дърво, нито една градинка. Само бетон и стомана. И много, много дим над тях, раздухван от специални огромни перки в обратна на централната градска част посока.

Деймън се загледа по течението на димната река:

Къде ли отиваше дима? Все някъде се разсейваше – мислеше си той, наближавайки фабриката в която щеше прекара деня си, а и живота си най-вероятно.



5.

Работниците имаха четиридесет и пет минути почивка на обед - за храна и отмора. А след това се връщаха отново пред машините и съоръженията, за да произвеждат и сглобяват нови и според Деймън съвсем ненужни продукти. Също и на строежите – да разрушават нещо наскоро изградено или да изграждат нещо ново върху току що разрушеното.

Деймън седеше сам на студен бетонен блок. Всички останали наоколо също бяха се усамотили. Над тях бяха очите на камерите, с които надзорниците следяха за реда. Той изяде набързо каквото му дадоха на излизане от цеха и се зарея с поглед в ниските облаци. Днес се движеха, побутвани от вятъра като тежък керван мъкнещ мрачния си товар. Също като черната река на отровния дим.

Над тях е толкова различно – спомни си той съня. Видя в мислите си отново светлината на слънцето, усети вкуса на свободата.

- Има и друг свят, отвъд този – прошепнаха мислите му.

Деймън се сепна, не бяха неговите мисли, а на новата му позната Хела. Седеше до него и го гледаше с умивка. Усмивката му хареса, не помнеше скоро да е виждал такава на някое от винаги посърналите лица на другите. И не знаеше, че само преди миг и неговите устни се бяха извили в такава от спомена за блаженството от съня. Той се притесни заради камерите.

- Знаеш, че не трябва да се събираме.

- Знам, но това не е противозаконно, а само препоръка на „бръмбарите”. Те не искат да обменяме мисли, затова и не одобряват разговорите.

- Защо ме преследваш?

- Защото те сънувах как тръгваш с мен.

- Къде?

- Далеч от тук – уверено каза Хела. – Хайде, какво се чудиш. Виждам, че и ти го искаш. Не е само града на този свят. Отвъд него има и друг свят – повтори тя и го бутна леко.

Деймън се вгледа в очите ѝ. Не беше луда, а различна и определено несъгласна с реда, в който живееха. Също като него, макар той никога да не беше изразявал открито мислите си, макар съседката му по килии да го беше разбрала.

Какво пък – каза си, - защо не, по-лошо няма да стане, а и свободата е така примамлива. И кимна в съгласие, оставяйки всичко и стана.

Хела с готовност го последва.

- Да вървим, преди да са ни усетили. Ще излезем от града и скоро ще бъдем свободни. Вече съм опитвала, лесно е да се избяга, по-трудното е да успееш да продължиш да бягаш – каза тя и отново се усмихна.

Двамата поеха забързано по бетона, който на километри от тях се врязваше в нищото на разрухата и преливаше в обикновен път от проста почва.



Край едно:

А малко след това започваше планината. Над нея бяха небето, слънцето и свободата...

Край две:

Една от камерите, следяща за реда, се извъртя и ги проследи как се отдалечават от света на шахтите...