понеделник, 12 септември 2011 г.

Остани с мен...

Някога, някъде...

1.

Когато вечерта дойдеше и сенките на улицата пораснеха, Ехо отваряше вратата на малкия си апартамент и се заслушваше в звуците на вечерта. Идваха отделно или слети в една обща бъркотия, но тя затваряше очи и ги разплиташе един по един.

От дъното на коридора мъж крещеше нещо на чужд език. Другаде по етажите плачеше бебе. Тряскаха се безброй врати и стъпки изтрополяваха по стълбището. Едно усилено до край радио предаваше на живо спортни новини. А от апартамента над нея долиташе повтарящия се до безкрайност припев - “Остани с мен... Остани с мен...”

Гледаше как пръстите на мрака се плъзгат леко по пода на стаята, заизкачват се по стените, обхващат предметите и накрая стисват в юмрук от непрогледност всичко.

Уханието на нощта я опива и мами да отиде навън.

Лежеше, загледана във въртящите се перки на вентилатора, увиснал от тавана като разперило крайниците си насекомо, и слушаше равномерното му бръмчене, с което предеше невидимата си мрежа.

От отворената врата се прокрадваха крадешком няколко късчета светлина и плахо очертаваха тук-там някоя вещ в стаята.

Сенки, дошли от невидимото край нас – помисли си Ехо и отгърна на другата страница книгата на вечерта.



2.

Бебето е спряло да плаче. Мъжът вече не крещи, а се смее гръмогласно. Чуват се преминаващите автомобилите по улицата. Някой отново слиза по стълбите, тананикайки си мелодия от популярна песен. Резултатът е в полза на домакините и всичко е оцветено с нова гама, този път на нощта.

Само на горния етаж продължаваше да се повтаря безкрайното - “Остани с мен... Остани с мен...”

Ехо стана, повъртя се из стаята, търсейки нещо, което нямаше представа дори как изглежда и прие поканата на нощта да излезе.

Затвори вратата и я заключи, въпреки че бе напълно безмислено. Нямаше какво да ѝ вземат. Единственото ѝ богатството беше свободата, която имаше в живота, а нея няма кой да ѝ отнеме.

Заслиза по стълбището. Крушките бяха изгорели на някои места и почти не виждаше къде стъпва, но вече беше свикнала и щом излезе на улицата, първо поседна, наслаждавайки се на приятното време - топла майска вечер, дърветата се раззеленяваха и цъфтяха, уханието им беше навсякъде, упояващо и спокойно.

Тръгна по улицата, разглеждайки палитрата от тонове и звуци на пролетната вечер, с които тъмнината е богато наситена. Разхождаше се бавно, без да бърза, оглеждайки всичко и се опитваше да чуе всеки звук, всеки тон.

Гадаеше по звездите за утрешния ден и се спираше пред рекламите, гледайки красивите лица - усмихнати и примамващи, обещаващи щастлив живот, ако използваш продукта им.

Колко фалшиви са тези лица, катко всичко друго, с което ни лъжат, че живота е щастие – отбеляза тя и премина нататък.

Спря на ъгъла на главната улица. Картината вече е друга.

Окъпани в неонова светлина млади момичета подвикват на преминаващите мъже и махат самоуверено на присвяткащите автомобили. Момичета с полуголи тела, обещаващи наслада за пари - те също се усмихват, но тяхната усмивка е друга, като на отдавна повехнало и лишено от корени цвете.

Толкова е различна от изкуствената радост на рекламите. Толкова истинска и толкова тъжна на уморените лица под тежкия грим, с угаснали очи, твърде рано затворени, още преди да се отворят за същия измамен живот. Телата им бяха собственост на притаилия се в сенките господар, чакащ жертвата, която ще спре пред неговата стока и ще заплати за нея.

Черен паяк, оплел в мрежата си продадените им души - въздъхна Ехо и тръгна обратно.

Вече не беше така настроена за нощни обиколки. Под звездите имаше прекалено много превърнати на горчива пепел мечти, изгорели още преди изобщо да запалят своя звезден пламък.



3.

Пред блока ѝ имаше тълпа от хора и няколко полицейски коли. Разпита какво е станало и някой разказа, че в апартамента, точно над нейния, се е самоубило младо момиче. Нагълтало шепа сънотворни, пуснало си песента “Остани с мен” и си умряло съвсем, съвсем тихо и самотно, така както и самички идваме на този свят, за да се скитаме цял един живот в търсене на щастието си, което така или иначе нямаше да дойде.

Родителите ѝ я открили преди малко, вече късно за каквото и да е спасение на поредното откъснато без време от житейското дърво листо, ненамерило себе си в него.

- Още една угаснала без време звезда – прошепна Ехо и мигом реши да се изнесе и махне от този град - веднага и завинаги!

Всичките ѝ сметки с него бяха уредени, макар да знаеше, че мелодията на „Остани с мен” щеше да звучи дълго, много, много дълго в мислите ѝ.

2 коментара:

  1. http://vbox7.com/play:8e34b5ae

    ОтговорИзтриване
  2. "Още една угаснала без време звезда – прошепна Ехо .."
    Благодаря за мислите, които събуди!

    ОтговорИзтриване