понеделник, 28 ноември 2011 г.

Тежестта на тъмнината

Ал седеше на малка маса в заведението, което беше за бърза храна и в същото време кафене, намиращо се в сградата на гарата. Не знаеше в кой град е. Просто пътуваше. Не знаеше също и накъде се носи. Пътуваше просто така, без посока и цел, но сега си мислеше, че може и да остане тук, защо не - ново място е като непознат остров в океана.

Наближаваше осем вечерта. Влакът, с който дойде, имаше още половин час престой, но това в случай, че реши да продължи пътя си с него. Ал обичаше малките градчета и техните сънливи гари. Отвън беше тихо. Освен неговият влак по коловозите бе празно. Самият влак бе пустеещ, той не видя някой да се качва, нито да слиза. Сякаш превозваше заспали дълбок сън невидими души.

Барманът оттегчен от тишината включи радиото и леки звуци на някаква пиеса за пиано се понесоха между празните маси. Бяха само двамата. Ал почти се реших да остане в това градче, така тихо и спокойно, когато камбанката на вратата звъна.

Влязоха двама мъже по на около четиридесет години. Бяха здрави и едри, видимо блъскани от суровият пестник на живота. Идваха от път, но не изглеждаха уморени. Седнаха на бара без да поздравят.

- Какво ще желаете? - попита почти любезно барманът.

- Ти какво искаш? - каза единия, облечен в светло яке и с много тъмни очи.

- Не знам какво искам, не знам какво има - навъсено отговори другия, който беше само с вълнена карирана риза в червено и синьо. Навярно пътуваха с кола и са спрели само за малко. - Виж каква бира има.

- Каква ви е бирата? – погледна барманът първия.

Той търпеливо му изброи марките, а мъжът с ризата стана и отиде до прозореца. Загледа се навън в тъмнината. Приятелят му поръча нещо.

- Този град е скапан, не мислиш ли така? - каза мъжът с карираната риза, без да го е чул.

- Не знам. Не съм идвал никога тук. Може би ти се струва такъв заради тъмнината, тя често смущава мислите ни. Ти какво ще кажеш, приятел? - попита той възрастния барман.

- Нищо. На мен тук си ми харесва.

- Чу ли го? На него му харесвало тук! – имитира го той подигравателно и се обърна към приятеля си, който продължаваше да гледа навън, сякаш търсеше някакви белези в мрака. - Че какво може да се хареса тук. Май си прав, че е скапан - какво можеш да срещнеш ако обиколиш из улиците? Само глупаците, с които навярно е пълен.

Той отпи от чашата си и се огледа из помещението. Очите му подминаха Ал, сякаш бе част от интериора.

- Всичките градчета като този са едни и същи – безлични. Ходил съм в много такива. Еднакво е навсякъде. Нали така? - попита той спътника си.

- Всички са еднакви, но този е толкова скапан. Този е най-загубеният! – каза втренчилия се в тъмнината. - Този град дори е по-скапан от онзи град на юг, в който ни бяха арестували.

- Сигурно. Такъв като него е еднакъв със стотици други – повдигна с пълно безразличие рамене мъжът със светлото яке. Знаеше, че след пет минути ще е далеч и няма дори да си спомни за градчето.

Барманът поклати само с глава и отиде настрани. Беше им оставил две бутилки и две чаши. Повече от него не се искаше, затова реши да не влиза в спор с посетителите.

Мъжът с карираната риза мълчеше и гледаше през прозореца към светлинките от близките жилищни сгради и рехавото уличното осветление. Другия също мълчеше, сипа си още малко в чашата, отпи и погледна часовника на стената.

Барманът и той мълчеше, подреждайки нещо отзад. Ал мълчеше и пиеше от чашата си, слушайки капчиците дъжд от пианото по радиото.

Минаха пет минути в пълно мълчание.

- Ела да си изпиеш бирата - каза този със светлото яке.

- Нищо не искам. Тук и бирата им е скапана.

- Нищо ѝ няма. Ще изпия и твоята тогава - отвърна и допи своята, след което си наля от втората бутилка.

Оставаха седем минути до тръгването на влака. Мъжът, който гледаше през прозореца, се обърна и отиде при приятеля си. Отвън се чу изсвирване. Приканваха пътниците да се качват.

Мъжът със светлото яке допиваше бирата си. Плати и стана.

- Знаеш ли защо този град е най-скапания? - попита този с ризата.

- Не. Сигурно е заради тъмнината.

- Не е заради нея. Има друго и това го прави най-нежеланото място където искам да остана. Знаеш ли какво?

- Не, не знам. Кажи ми какво е?

- Защотото аз съм роден тук и отраснах тук. Затова е такова. Той е мръсно място, което не може да роди нищо свястно - виж ме мен! Ти ме познаваш, нали?

- Да – тихо каза приятеля му, - познавам те добре.

Двамата се гледаха няколко мига в очите.

- Хайде да се махаме от тук! – каза родения някога тук и кимна да вървят.

- Да се махнем. Бързо ще го напуснем. Проклето място!

Двамата излязоха. Ал остави чашата си недопита, хвърли пари до нея и почти изтича навън. Качи се на влака и поиска той да литне веднага. Възможно по-далеч от тук.

Този град бе тъмен, зловещ и пуст.

Прокудил детето си, отнел от него радостта на младостта му и завинаги угасил пламъка на някога пълните с мечти очи. Щом собствения му син го мрази, какво би дал на него - скитника?

След малко, когато потеглиха, дори и не погледна изчезващите светлини. Потопи се в тъмнината с нетърпение.

1 коментар:

  1. Никой не може да угаси светлинката в душата, ако я има :)
    Благодаря за замислящият разказ!

    ОтговорИзтриване