вторник, 13 ноември 2012 г.

Аз съм вратата - разказ от Стивън Кинг

 
 
Двамата с Ричард седяхме на моята веранда с изглед към пясъчните дюни около залива. Димът от пурата му лениво се виеше във въздуха и гонеше комарите на почетно разстояние. Водата беше зеленикавосиня, небето тъмносиньо.
Приятно съчетание, нали?
— Значи ти си вратата — замислено повтори Ричард. — Сигурен ли си, че си убил момчето? Може би просто ти се е присънило?
— Не ми се е присънило. И освен това вече ти казах, че не съм го убил. Те го направиха. Аз съм само вратата.
— Погребаха ли го — попита Ричард и въздъхна.
— Да.
— Помниш ли къде?
— Да.
Порових във вътрешния си джоб и извадих цигара. Бинтованите ми ръце бяха несръчни и не ми се подчиняваха, освен това изпитах неприятен сърбеж.
Ако искаш да видиш къде е, ще трябва да отидем с джипа. Това не ще успееш да избуташ по пясъка — посочих инвалидния си стол.
Саморъчно изработеният джип на Ричард имаше мотор на фолксваген, модел хиляда деветстотин петдесет и девета, и широки като възглавници гуми. С него той събираше изхвърлените на брега дървета. Откакто се бе оттеглил от бизнеса с недвижими имоти в Мериланд, Ричард живееше на Кий Карълайн и изработваше дървени скулптури, които продаваше на туристите на безбожни цени.
Ричард дръпна от пурата си и се втренчи в залива — Добре, но не точно сега. Разкажи ми всичко още веднъж.
Въздъхнах и се опитах да запаля цигарата си. Той взе кибрита и драсна клечката. На два пъти вдъхнах дълбоко дима. Сърбежът в пръстите ме подлудяваше.
— Добре — промълвих. — Вчера в седем вечерта седях тук, гледах залива и пушех, точно както сега, и…
— Започни от самото начало — прекъсна ме той. — Какво начало? — Разкажи ми за полета. Поклатих глава.
— Ричард, говорили сме за това стотици пъти, нищо ново не ми идва наум.
Набръчканото му и съсухрено лице бе непроницаемо като лицето на някоя от собствените му дървени скулптури.
— Може би ще си спомниш — промълви той. — Може би точно сега ще си спомниш.
— Така ли мислиш?
— Напълно е възможно. А после ще потърсим гроба. Гроба — повторих. Думата криеше някакъв коварен, страшен смисъл, непонятен и мрачен, по-мрачен дори от страшното пространство, през което ние с Кори бяхме летели преди пет години. Мрак, мрак и само мрак.
Новите ми очи се опитваха да погледнат през бинтовете, с които ги бях превързал. Освен това ме сърбяха.
Двамата с Кори бяхме изведени в орбита от мощна ракета носител „Сатурн 16“, която един от радиокоментаторите сравни по големина с Емпайьр Стейт Билдинг. Ракетата наистина беше огромна — в сравнение с нея старият модел „Сатурн 1-В“ изглеждаше микроскопичен. Наложи се да я изстрелят от бункер, дълбок триста метра, за да не отнесе със себе си половината от Кейп Кенеди.
Обиколихме Земята, проверихме работата на всички бордови системи и се устремихме кьм Венера. Зад нас остана Сенатът, където се водеха ожесточени спорове за целесъобразността от по-нататъшното изразходване на огромни средства за изследване на открития космос, както и шефовете на НАСА, като се молеха да открием нещо.
— Не е важно какво — обичаше да казва, като си пийнеше, Дон Лъвинджьр, генералният рьководител на програмата „Зевс“. — Разполагате с най съвременна техника, включително пет мощни телевизионни камери с отличен телескоп с куп различни лещи и филтри. — Намерете злато или платина. А още по-добре — симпатични и тъпи сини човечета, за да ги изучаваме, да ги накараме да работят и да чувстваме нашето превъзходство над тях. Намерете каквото и да било, ако ще да е духа на Червената шапчица.
Двамата с Кори изгаряхме от желание да оправдаем възлаганите ни надежди. До този момент изследванията на открития космос бяха безрезултатни. Като се започне с Борман, Андерс и Ловъл, които обиколиха Луната през шейсет и осма година и откриха пустинен отблъскващ свят, приличен на мръсен пясъчен плаж, и се свърши с Маркъм и Джекс, спуснали се на Марс единайсет години по-късно, само за да видят безплодна пустиня, покрита със замръзнал пясък и с хилави лишеи — всичките ни изследвания бяха претърпели пълен неуспех, който струваше милиарди долари. При това имаше и нещастни случаи: Педерсън и Ледърър останаха вечно да Кръжат около Слънцето, след като всичките им бордови системи внезапно отказаха да функционират, а малката орбитална станция на Джон Дейвис по една нелепа случайност — шанс едно на хиляда — бе улучена от метеорити. Космическата програма едва ли можеше да се похвали с особен успех. По всичко личеше, че полетът до Венера бе последният ни шанс.
Летяхме вече шестнайсет дни, играехме на карти, изкарахме по една лека хрема. Но в техническо отношение полетът не ни създаваше никакви проблеми. На третия ден се повреди овлажнителят на въздуха, включихме резервния и това бе всичко. С изключение на някои дребни повреди всичко вървеше отлично, докато отново навлязохме в орбитата на Венера. Наблюдавахме как планетата прераства от звезда в кръг с размери на замъглена кристална топка, разменяхме си шеги с командния център в Хънтесвил, слушахме записи на Вагнер и на Бийтълс, следяхме за провеждането на автоматизираните експерименти, които на практика обхващаха всичко — от измерване на скоростта на слънчевия вятър до проблема за навигацията в открития космос. Два пъти направихме минимални корекции на траекторията. На деветия ден Кори излезе от кораба и поправи подвижната АДК. После не се случи нищо особено, докато …
— АДК? — запита Ричард. — Какво е това?
— Още един неуспешен експеримент. В НАСА наричат така антената за далечния космос, чрез която предаваме високочестотни импулси с надеждата, че някой ще благоволи да ги приеме.
Потърках пръстите си в панталоните, но това не ме облекчи — напротив, сърбежът се усили.
— Разбираш ли, нещо подобно на телескопа в Западна Вирджиния, който приема сигнали от Космоса. Само че ние не приемахме, а предавахме, главно към далечните планети: Юпитер, Сатурн, Уран. Но дори ако там имаше разумни същества, явно спяха непробудно.
— Само Кори ли излезе от кораба?
— Да. Но ако бе пренесъл някаква космическа зараза, то телеметричните уреди не я регистрираха.
— И все пак …
— Това няма значение — възразих заядливо. — Важното е какво става тук и сега. Снощи те убиха момчето, Ричард. Повярвай ми, беше ужасно: Главата му… се взриви. Сякаш някой беше изгребал мозъка му и бе поставил ръчна граната в черепа му.
— Продължавай — настоя Ричард. Засмях се глухо.
— Какво повече да разказвам?
 
Навлязохме в ексцентрична орбита. Тя беше издължена и постепенно се приближавахме към повърхността на планетата. При първата обиколка изминахме около триста двайсет и шест мили. При втората апогеят беше по-голям, а перигеят по-малък. Обиколихме четири пъти Венера, както бе предвидено, и я разгледахме добре. Заснехме повече от шестстотин диапозитива и бог знае колко метра филми.
Облачната й обвивка се състои от равни части метан, амоняк и прах. Самата планета прилича на Големия Каньон, вместен в аеродинамична тръба. Кори изчисли, че скоростта на вятъра на повърхността е около шестстотин мили в час. При спускането сондата ни непрекъснато пиукаше, сетне изпищя и млъкна. Не забелязахме никаква растителност нито какъвто и да е признак на живот. Спектроскопът регистрира само незначителни залежи от полезни изкопаеми. Ето такава бе Венера — едно кръгло нищо, само че нещо ме плашеше. Сякаш кръжахме около обитаван от призраци дом в открития космос. Зная, че звучи съвсем ненаучно, но бях обезумял от страх, докато не поехме обратния курс. Струва ми се, че ако двигателите се бяха повредили, щях да си прережа гърлото. Венера не прилича на Луната. И Луната е пустинна, но е някак си … стерилна. Светът, който се разкриваше пред очите ни, бе съвършено непознат. Добре, че Венера е обгърната от облаци, защото иначе прилича на оглозган череп — по-точно сравнение не ми идва наум.
На връщане узнахме, че Сенатът е решил да съкрати наполовина разходите за космически изследвания. Кори промърмори нещо от сорта на: „Е, Арти, по всичко личи, че отново ще станем метеоролози.“ Но аз почти се зарадвах. Навярно наистина не бе редно да си пъхаме носовете там, където не трябва.
След дванайсет дни Кори загина, а аз останах инвалид за цял живот. Трагедията се разигра при приземяването, повреди се парашутът — малка ирония на съдбата. Бяхме прекарали в космоса повече от месец, бяхме летели до планета, която никой преди нас не бе достигнал, но всичко завърши катастрофално само защото някой бързал да си изпие кафето и объркал инструкциите.
Не се приземихме, а паднахме. Пилотът на един от хеликоптерите разказвал, че корабът приличал на падащо от небето огромно бебе, след което се влачела плацентата. При удара съм загубил съзнание.
Дойдох на себе си едва когато ме пренасяха през палубата на „Портланд“. Бяха успели да опънат червената пътека, по която трябваше да преминем. Бях целият окървавен. Бързо ме понесоха към лазарета по същата тази пътека, която в сравнение с мен вече не изглеждаше толкова червена…
Останах в болницата две години. Дадоха ми медал за храброст, куп пари и този инвалиден стол. Година по-късно се заселих тук. Обичам да наблюдавам излитането на ракетите.
— Зная — отвърна Ричард, замълча, сетне добави: — Покажи ми ръцете си. — Не — отвърнах прибързано и рязко. — Не трябва да им позволявам да гледат. Вече ти казах, че …
— Но оттогава са изминали пет години — рече Ричард. — Защо именно сега? Можеш ли да ми обясниш?
— Не зная! Не зная! Може би болестта има дълъг инкубационен период. И освен това кой може да бъде сигурен, че съм се заразил именно в космоса? Доколкото ми е известно, може да е станало във Форт Лодърдейл или на тази веранда.
Ричард въздъхна и се загледа във водите на залива, почервенели от лъчите на залязващото слънце.
— Опитвам се да ти помогна, Артър. Не ми се ще да вярвам, че полудяваш.
— Ще ти покажа ръцете си само в краен случай с усилие промълвих аз. — Но само ако е абсолютно наложително.
Ричард стана и взе бастуна си. Изглеждаше остарял и безпомощен.
— Отивам за джипа. Ще потърсим момчето.
— Благодаря, Ричард.
Приятелят ми се отправи към дома си, чийто покрив се виждаше иззад Големите дюни, които се спускаха по дължината на целия остров. От близката страна на залива небето бе оцветено в тъмновиолетово, дочувах далечни гръмотевици.
Не знаех името на момчето, просто от време на време го виждах по залез слънце да броди по брега със сито под мишницата. Беше почти черно от слънчевия загар и носеше отрязани до коленете изтрити дънки. От другата страна на острова има обществен плаж. Ако търпеливо пресява пясъка в търсене на дребни монети, някой предприемчив младеж може да събере около пет долара, стига да има късмет. Понякога му махвах с ръка и то ми отговаряше. Двамата бяхме съвършено различни и чужди един на друг, но в същото време бяхме сродни души — постоянни обитатели на острова, за разлика от тълпите богати, разхождащи се с кадилаци туристи, Мисля, че момчето живееше в селцето, сгушено до пощата, на половин миля от дома ми.
Когато то се появи онази вечер, бях прекарал повече от час на верандата — седях неподвижно и наблюдавах брега. Но преди това бях свалил бинтовете. Сърбежът беше нетърпим и се облекчаваше само когато те гледаха със собствените си очи.
Изпитвах несравнимо усещане: сякаш бях полуотворена врата, през която те наблюдаваха света, който ненавиждаха и от който се страхуваха. Но най-страшното бе, че виждах всичко с техните очи. Представете си, че съзнанието ви е пренесено в тялото на обикновено муха, която се взира в лицето ви с хилядите си очи. Може би тогава ще разберете защо бинтовах ръцете си дори тогава, когато нямаше кой да ги види.
Всичко започна в Маями. Там имах среща с Кресуъл, ченге от авиацията. Веднъж годишно ме подлагат на разпит — както всеки космонавт, на времето имах достъп до секретна информация. Не зная какво търси — може би потаен блясък в очите или алена буква на челото ми. Един бог знае кому е нужна тази процедура — и без това пенсията ми е прекалено голяма. Седяхме с Кресуъл на терасата на неговия хотел, отпивахме от чашите си и обсъждахме бъдещето на нашата космонавтика. Беше около три следобед. Внезапно пръстите ме засърбяха. Всичко се случи в един миг, сякаш бяха пуснали ток по тях. Оплаках се на Кресуъл.
— Да на сте пипнали някаква болест на скапаното ви островче? — насмешливо запита той. — Навярно сте докоснали отровен бръшлян.
— На Кий Карълайн растат само палми джуджета. Може би съм се заразил преди седем години. Погледнах ръцете си — ръце като ръце, но ме сърбяха безумно.
По-късно подписах до болка познатия документ… с настоящето удостоверявам, че не съм получавал, предавал или разгласявал информация, която би могла да… и се отправих обратно към острова. Притежавам стар модел форд, пригоден за ръчно управление. Обичам колата си, защото с нея се чувствам самостоятелен.
Предстоеше ми дълъг път. Когато завих от автострадата по шосето към острова, направо обезумях от нетърпимия сърбеж в ръцете. Ще разберете какво изпитвах, ако знаете как зараства дълбока рана или шев след операция. Имах усещането, че в плътта ми пълзяха живи същества, които се опитваха да излязат навън.
Слънцето клонеше към залез. Внимателно разгледах ръцете си на оскъдната светлина, идваща от таблото на колата. Сега краищата на пръстите бяха почервенели. Малко пo-нагоре от възглавничките, където обикновено излизат мазоли на китаристите, се бяха появили правилни червени окръжности. Кожата между палците и показалците също беше инфектирана. Притиснах дясната си ръка към устните, но моментално я отдръпнах — внезапно изпитах непреодолимо |отвращение. Безумен, вцепеняващ страх сякаш ме стисна за гърлото. Кожата в червните окръжности беше гореща и възпалена, мека като изгнила ябълка. През останалата част от пътя се опитах да си внуша, че действително съм докоснал отровен бръшлян. Но непрекъснато ме преследваше ужасна мисъл. Спомних си, че в детството си живеех с една леля, която прекара последните десет години от живота си затворена в стая на горния етаж на къщата ни. Майка ми й носеше храна, а на нас ни бе забранено дори да я споменаваме. По-късно разбрах, че била заразена от болестта на Хансен — проказа.
Прибрах се в къщи и позвъних на доктор Фландърс, но ми отговори секретарката му. Докторът отишъл на риболов, но ако случаят е спешен, доктор Балинджър би могъл…
— Кога се връща доктор Фландърс?
— Най-късно утре следобед. Ще позвъните ли?
— Разбира се.
Замислено натиснех вилката, сетне набрах номера на Ричард. Изчаквх телефонът да иззвъни десетина пъти, после го затворих. Седях и мислех какво да правя. Сърбежът се усили — сякаш се излъчваше от кожата ми. Избутах стола си до библиотеката и взех рзкъсаната медицинска енциклопедия, която притежавам от едно време. Онова, което прочетох, направо ме вбеси: възможно бе да съм болен от всичко и от нищо.
Облегнах се назад и затворих очи. Чувах тиктакането на старинния корабен часовник на полицата отсреща, високото, пронизително свистене на реактивния самолет, летящ към Маями, равномерното си дишане.
Продължих да се взирам в книгата. Постепенно осъзнах какво става и се ужасих: очите ми бяха затворени, но продължавах да гледам енциклопедията. Виждах изкривено и размазано, но напълно познато изображение на книгата. И не я наблюдавах сам.
Отворих бързо очи, усетих, че сърцето ми се свива, когато чувството за чуждо присъствие изчезна, но не напълно. Когато гледах книгата със собствените си очи, виждах най-обикновени букви и таблици, но същевременно я гледах с други очи и под различен ъгъл. Пред мен не беше книга, а някакъв странен предмет, отвратителен и зловещ.
Вдигнах бавно ръце към лицето си и с ужас забелязах, че стаята ми е променена, сякаш сънувах кошмарен сън.
Изкрещях.
През пукнатините в пръстите ми гледаха очи. Докато ги наблюдавах, цепнатините започнаха да се разширяват и плътта послушно да отстъпва, подчинявайки се на стремежа на очите да изскочат на повърхността.
Но не това ме накара да изкрещя. Чрез чуждите очи погледнах собственото си лице и Видях чудовище.
Джипът се появи иззад хълма и Ричард спря пред верандата. Моторът изръмжа и затрака неравномерно.
Спуснах се с количката по специалната наклонена пътечка вдясно от стълбите и Ричард ми помогна да се кача в колата.
— Е, показвай пътя, Артър — подкани ме той. Посочих към брега, където завършваше редицата големи дюни. Потеглихме сред облак пясък, вдигнат от задните колела. Обикновено се надсмивах над шофьорските способности на Ричард, но днес не ми беше до това. Вълнуваха ме други мисли и чувства: те мразеха тъмнината и усещах как се напрягат, за да надникнат през бинтовете. Навярно искаха да ме накарат да сваля превръзките.
Джипът подскачаше с глухо ръмжене върху пясъчните дюни, сякаш прелиташе над тях. Вляво се виждаше обкръженото от кървав ореол залязващо слънце. Пред нас, от другата страна на залива, се надигаха буреносни облаци. Мълния проряза водата.
— Вдясно — промълвих, — до онзи навес. Ричард рязко спря джипа пред прогнилия навес, обърна се и взе лопатата. Потръпнах, когато я видях.
— Къде е? — запита той с безизразно лице.
— Ето тук.
Той излезе и бавно се запъти към посоченото място, поколеба се за миг и заби лопатата в пясъка. Стори ми се, че копа прекалено дълго. Пясъкът, който мяташе през рамо, беше тежък и блажен. Облаците потъмняха и се сгъстиха, хвърлиха сянка върху водата, която отразяваше лъчите на залязващото слънце, сякаш върху повърхността й гореше яростен, безпощаден огън.
Още преди да спре да копае, знаех, че няма да намери нищо. Те бяха сварили ga скрият тялото. Снощи не бях бинтовал ръцете си. Значи са виждали и … действали. Щом успяха да ме накарат да убия, биха могли с моя помощ да преместят тялото, дори и да съм спял.
— Няма никакво момче, Артър — Ричард уморено хвърли калната лопата в джипа и се отпусна на седалката. Приближвавщата буря гонеше облаците, които хвърляха върху пясъка сърповидни сенки. Вятърът се усили и обсипа с песъчинки ръждясалия корпус на джипа. Пръстите ме сърбяха.
— Използвали са ме, за да го преместят — мрачно казах аз — Те ще победят, Ричард. Всеки път отварят по-широко вратата, случва ми се стотици пъти на ден — без да зная защо — да стоя пред някакъв познат предмет: лопатка, снимка или обикновена консерва. Ръцете ми са протегнати, показвам им тези предмети и самият аз ги виждам като тях — като нещо гадно, изкривено и нелепо.
— Артър — прекъсна ме приятелят ми, престани, престани.
На светлината на залязващото слънце лицето му изглеждаше измъчено и изпълнено със съчувствие.
— Казваш, че си стоял пред нещо, че са те накарали да скриеш тялото. Но ти си неподвижен — краката ти са парализирани.
— И джипът не се движи сам — посочих таблото на колата му. Но когато седнеш зад кормилото му, той тръгва. Можеш да го принудиш да убива. Но дори и да иска, колата не може да те спре — усетих, че крещя истерично. Нима не разбирвш, че за тях съм вратата към нашия живот. Те убиха момчето! Те скриха тялото!
— Мисля, че е необходима лекарска помощ — спокойно отвърна той. Да се връщаме. Преди да дойда при теб, позвъних на Мод Харинатън — най-голямата клюкарка в целия щат. Попитах я дали е чула за някакво момче, което вчера вечерта не се е прибрало в къщи. Каза ми, че не знае нищо.
— Непременно трябва да се првери. Сигурен съм, че момчето е от местните жители, въпреки че не зная името му.
Ричард понечи да запали колата, но аз го спрях. Приятелят ми ме погледна — започнех да размотавам бинтовете.
Откъм залива прозвуча приглушен гръм.
Не отидох на лекар и не се обадих на Ричард. През следващите три седмици не напусках дома си, без да бинтовам ръцете си. Три седмици напразно се надявах, че всичко ще се размине. Признавам, че беше глупаво. Ако бях здрав човек, способен да се придвижва без инвалидна количка, ако имах обикновена професия и нормална работа, навярно щях да отида при доктор Фландърс или при Ричард. Сигурно щях да го направя, ако не ме преследваха спомените за леля ми — затворена в собствения си дом, избягвана от всички, разяждана от собствената си плът. Отчаяно мълчах и се молех някоя сутрин да се събудя и да открия, че всичко е било кошмарен сън.
Постепенно започнах да ги разбирам, да разбирам странния им разум. Никога не се бях замислял как изглеждат и откъде са дошли — това беше пълна загадка. За тях бях врата и прозорец към нашия свят. Обратната информация, която получавах от „съществата“, бе достатъчна, за да усетя отвращението и страха им, както и да разбера, че техният свят е коренно различен от нашия. Беше напълно достатъчна, за да почувствам сляпата им омраза. Но те продължаваха да наблюдават. Плътта им се бе сраснала с моята. Започнах да осъзнавам, че ме използват и на практика ме манипулират.
В момента, когато видях момчето и то, както обикновено, приятелски ми махна с ръка, реших да се обадя на Кресуъл. Ричард беше прав — вече бях сигурен, че онова, което ставаше с мен, бе започнало в космоса, вероятно по време на фаталния полет около Венера. Лекарите от специалния отдел ще ме изследват, без да ме обявят за луд. Никога вече нямаше да се пробуждам със сподавен вопъл в мрака, докато виждах очите им, които непрекъснато ме дебнеха.
Протегнах ръце към момчето и внезапно си спомних, че не съм ги бинтовал. В сумрака забелязах как големите, широко отворени очи внимателно оглеждаха момчето. Веднъж ги бях убол с върха на молив и ръката ми бе пронизана от нетърпима болка. Стори ме се, че очите ме следят с безсилна омраза, по-мъчителна от причиненото ми физическо страдание. След този случай избягвах да си правя подобни експерименти.
А сега те гледаха момчето. След миг усетих, че не съм господар на себе си. Вратата беше отворена. Преплитайки парализираните си крака, като че бяха дървени протези, запристъпвах по пясъка към него. Собствените ми очи сякаш се затвориха — гледаха само чуждите. Виждах грозно гипсово море, прихлупено от мораво небе, виждах прогнилия схлупен навес, приличен на скелет на непознато кръвожадно чудовище, виждах някакво отвратително същество, което диша тежко и носи странно приспособление от дърво и телове, съединени под геометрично несъвместими ъгли.
Питам се какво си е помислило нещастното безименно момче, стисало под мишница ситото, натъпкало с дребни монети джобовете си — какво си е помислило, когато ме е видяло да пристъпвам към него с портегнати ръце, подобно на сляп диригент на въображаем оркестър, какво си е помислило, когато последният лъч на залязващото слънце е осветил очи, какво си е помислило, когато същите тези ръце са замахнали към него миг преди главата му да се взриви.
Важното е какво си помислих аз.
Стори ми се, че надничам в бездна, отделяща света от небитието, стори ми се, че виждам пламъците на ада.
 
Започнах да размотавам бинтовете, вятърът ги подхвана и ги развя като тънки серпантини. Облаците напълно закриха поруменялото от залеза небе, носеха се стремително над нас и хвърляха тъмни сенки върху дюните.
— Обещай ми само едно, Ричард — опитах се да надвикам бурния вятър. — Бягай с все сили, ако ти се стори, че… искам да те нараня. Обещаваш ли?
— Да.
Вятърът развяваше разкопчаната му риза. Падаше мрак. Видях застиналото му в очакване лице, очите му сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите.
Свалих последните бинтове.
Погледнах Ричард, същото сториха и те. Видях лицето на човека, когото бях опознал през тези пет години и когото обичах. Те видяха изкривен жив истукан.
— Виж ги — продумах дрезгаво. — Ето ги, гледай.
Ричард неволно отстъпи назад. Лицето му се изкриви от везапен вледеняващ страх. Мълния проряза небето. Разнесе се силен гръм, морето потъмня като водите на Стикс.
— Артър…
Колко е отвратителен. Как съм го търпял, как съм разговарял с това същество? Всъщност дори не беше същество, а въплъщение на чумата. Той…
— Бягай, Ричард, бягай!
И Ричард побегна, като правеше гигантски скокове. Превърна се в бесилка на фона на застрашително надвисналото небе. Вдигнах ръце над главата си, като че за да преградя част от небеосвода, а пръстите ми се протегнаха км единственото нещо, което им бе познато в този кошмарен свят — към облаците.
И облаците се подчиниха.
Блесна огромна синкава мълния, стори ми се, че настъпва краят на света. Тя обгърна и погълна Ричард. Последното, което помня, бе миризмата на озон и горяща плът.
Когато дойдох на себе си, установих, че седя спокойно на верандата си и съзерцавам големите дюни. Бурята бе отминала и въздухът бе свеж. В небето бавно се издигаше тънкият лунен сърп. Плажът ебше абсолютно чист — нямаше следа от Ричард и от джипа.
Погледнах ръцете си. Очите бяха отворени, но замъглени. Бяха изтощени и си почиваха.
Вече знаех какво трябва да направя — да затворя вратата, преди те да са я отворили още по-широко. Да я затворя завинаги. Бях забелязал, че ръцете ми се изменят. Пръстите започнаха да се скъсяват и да се деформират.
Във всекидневната има малка камина, която ме топли през влажните зимни дни във Флорида. Побързах да я запаля, докато спяха и не разбираха какво съм намислил.
Когато огънят се разгоря, отидох в задния двор при варела с нафта и потопих ръцете си. „Съществата“ моментално се събудиха и изпищяха от болка. Едва успях да се добера до всекидневната и до огъня.
Но все пак успях.
 
Всичко това се случи преди седем години.
Продължавам да живея на островчето и да снаблюдавам излитането на ракетите. Напоследък като че ли са опвече. Новото правителство има други идеи във връзка с космическите програми, дори се говори за нови полети до Венера.
Все пак научих името на момчето, въпреки че това вече няма значение. Предположението ми, че е живяло в селцето, се оказа вярно. Онази вечер майка му помислила, че е останало да пренощува при свой приятел на континента, затова започнали да го търсят едва в понеделник. Колкото до Ричард… Впрочем местните жители и без това го смятаха за откачен. Решили, че се е върнал в Мериланд или е хукнал след някоя фуста.
А аз… Мен ме търпят, въпреки че ме намират за доста странен. Пък и колко бивши космонавти засипват правителството във Вашингтон с писма, в които настояват за съкращаване на средствата за изследване на открития космос?
Сега вместо пръсти имам куки, с които си служа отлично. Около година ме измъчваше нетърпима болка, но човешкото тяло се приспособява към всичко. Бръсна се сам, дори си връзвам обувките. Сами виждате — пиша на машина гладко и безпогрешно. Следователно няма да ми е трудно да захапя дулото на пистолета и да натисна спусъка. Разбирате ли, всичко започна отново преди три седмици.
Върху гърдите ми се появи правилна окръжност от дванайсет златисти очи.

вторник, 6 ноември 2012 г.

Градчето, в което не слиза никой - разказ от Рей Бредбъри

 
 
Когато пресичаш Съединените щати нощем или денем с влак, профучаваш през редица градчета, в които никога не слиза никой. Или по-точно, на никой, който няма тук корени, потъващи в местното гробище, няма да му хрумне да посети самотните гари или да се наслаждава на местните пейзажи.
Разговарях за това с един човек, и той търговски пътник като мен, докато пресичахме Айова с влака от Чикаго за Лос Анджелис.
— Така е — каза той. — Хората слизат в Чикаго, всички до един. Слизат в Ню Йорк, в Бостън, в Ел Ей. Онези, които не живеят там, отиват да разгледат и да се върнат по родните си места, за да разказват. Но кой турист ще слезе във Фокс Хил, Небраска, за да го разгледа? Вие? Или аз? Не! Не познавам никого, нямам работа там, не е някакъв курорт, тогава защо да си губя времето?
— А не смятате ли, че би било интересно разнообразие някоя година да си направите наистина различна ваканция? Да си изберете някое затънтено селце в равнините, в което не познавате жива душа, и просто да идете там?
— Ще умрете от скука.
— Но не ми е скучно да мисля за това! — Погледнах през прозореца. — Коя е следващата спирка?
— Рампарт.
Усмихнах се.
— Звучи добре. Може и да сляза там.
— Дрън-дрън. Какво искате? Приключение? Романтика? Давайте, скачайте от влака. След десет секунди ще се наречете идиот, ще хванете такси и ще гоните влака в следващото градче.
— Може би.
Гледах как телефонните стълбове профучават покрай нас, профучават, профучават. Далеч напред можеха да се видят първите смътни очертания на градчето.
— Но едва ли — чух се да произнасям.
Човекът срещу мен изглеждаше донякъде изненадан.
Защото започнах да ставам — бавно, много бавно. Посегнах за шапката си. Видях как ръката ми хваща дръжката на куфара. Сам изненадвах себе си.
— Чакайте! — каза той. — Какво правите?
Влакът зави доста рязко. Олюлях се. Далеч напред видях църковна камбанария, гъста гора, засято с пшеница поле.
— Май ще сляза от влака — казах.
— Сядайте си на мястото.
— Не — отвърнах аз. — Има нещо в това градче. Трябва да видя какво е. Имам достатъчно време. В действителност трябва да съм в Ел Ей чак следващия понеделник. Ако не сляза сега, винаги ще има да се чудя какво съм пропуснал, какво съм оставил да мине покрай мен, без да се възползвам от възможността да го видя.
— Просто си приказвахме. Тук няма нищо.
— Грешите — рекох аз. — Има.
Сложих си шапката и вдигнах куфара.
— Господи! — възкликна спътникът ми. — Май наистина ще го направите.
Сърцето ми заби бързо. Лицето ми пламна.
Локомотивът изсвири. Влакът летеше по релсите. Градчето приближаваше!
— Пожелайте ми късмет — казах аз.
— Късмет!
Затичах с викове към стюарда.
На стената на перона бе облегнат стар олющен стол. В него напълно отпуснато, така че потъваше в собствените си дрехи, седеше старец на около седемдесет години; сякаш го бяха заковали за дъските още при строежа на гарата. Слънцето бе направило лицето му тъмно, кожата на бузите му бе станала набръчкана като на гущер, очите му бяха присвити сякаш завинаги. Косата му с цвят на пепел се развяваше леко на вятъра. Синята му риза, разкопчана от шията до белите косъмчета на гърдите му, бе избеляла като небето на късния следобед. Обувките му бяха покрити с мехури, сякаш ги бе държал цял месец във фурна. Сянката му бе напълно черна.
Докато слизах, очите му пробягаха по всички врати на влака и се спряха изненадано върху мен.
Реших, че всеки момент ще ми махне с ръка.
Полуотворените му очи сякаш за миг промениха цвета си — химически процес, разпознаване. Въпреки това си остана напълно неподвижен; не трепна нито устна, нито клепач, нито пръст. Нещо невидимо се бе преместило вътре в него.
Влакът тръгна и това ми даде повод да отместя поглед. На перона нямаше никой друг. Никакви автомобили не чакаха край покрития с паяжини закован офис. Единствено аз бях слязъл от желязната буря, за да стъпя върху разклатените дъски на перона.
Докато се изкачваше по хълма, влакът изсвири.
Глупак, помислих си. Спътникът ми беше прав. Щях да изпадна в ужас от скуката, която вече започвах да усещам. Добре де, глупак съм. Но няма да бягам!
Понесох куфара си по перона, без да гледам към стареца. Когато се изравних с него, усетих как тънкото му тяло се раздвижва отново — този път така, че да го чуя. Краката му се спускаха надолу, за да докоснат гнилите дъски.
Продължих да вървя.
— Добър ден — разнесе се слаб глас.
Знаех, че не гледа към мен, а към огромната безоблачна небесна шир.
— Добър ден — отвърнах.
Продължих по черния път към градчето. След стотина метра се обърнах.
Старецът все така си седеше там и гледаше слънцето, сякаш го питаше нещо.
Забързах нататък.
Влязох в заспалото следобеден сън градче, напълно анонимен и непознат, като тръгнала срещу течението пъстърва, която не докосва бреговете на бистрата река на живота, който се носеше около мен.
Подозренията ми се потвърдиха — това бе градче, където не се случваше нищо освен следните неща:
Точно в четири вратата на железарията на Хонегър се затръшна, след като едно куче излезе навън, за да се отъркаля в прахта. В четири и половина една сламка всмука въздух в дъното на чашата кола и прозвуча като рев на водопад в притихналата дрогерия. В пет часа момчета и камъчета наскачаха в градската рекичка. В пет и петнайсет колона мравки замарширува в шарената сянка на брястовете.
Направих един бавен кръг. Все пак някъде тук трябваше да има нещо, което да си струва да бъде видяно. Сигурен бях. Знаех, че трябва да продължа да вървя и да се оглеждам. Щях да го намеря.
Вървях. Оглеждах се.
В целия следобед имаше само един постоянен и неизменен фактор — старецът с избелелите сини панталони и риза винаги бе някъде наблизо. Когато седнах в дрогерията, той бе отвън и плюеше тютюн, който се превръщаше в топчета в прахта. Когато стоях край реката, той се бе навел над водата и грижливо миеше ръцете си.
Към седем и половина — вече правех седмата или осмата си обиколка из притихналите улици — чух стъпки наблизо.
Обърнах се. Старецът ме настигаше, гледаше право напред; между зъбите му имаше изсъхнала тревичка.
— Доста дълго — тихо рече той.
Вървяхме заедно в здрача.
— Доста дълго чаках на гарата — рече той.
— Вие ли?
— Аз. — Той кимна в сенките на дърветата.
— Чакахте ли някого?
— Да — рече той. — Теб.
— Мен? — Изненадата сигурно пролича в гласа ми. — Но защо?… Никога не сте ме виждали.
— Да съм казвал, че съм те виждал? Казах само, че чаках. Намирахме се на края на градчето. Той обърна и аз обърнах след него покрай притъмняващия речен бряг към моста, по който профучаваше нощният влак, устремил се някъде на изток или на запад, почти без да спира по пътя си.
— Искате да знаете нещо за мен ли? — попитах го. — Вие ли сте шерифът?
— Не, не съм шериф. И не, не искам да знам нищо за теб. — Той пъхна ръце в джобовете си. Слънцето вече беше залязло. Изведнъж стана хладно. — Просто съм изненадан, че най-сетне дойде.
— Изненадан?
— Изненадан — потвърди той. — И… доволен.
Рязко спрях и го погледнах.
— От колко време стоите на перона?
— Двайсетина години. Може да са малко повече, може пък и да са по-малко.
Знаех, че говори истината; гласът му бе спокоен и тих като реката.
— И сте чакали мен?
— Или някой като теб — отвърна старецът.
Продължихме да вървим в сгъстяващата се тъмнина.
— Как ти се струва градчето ни?
— Приятно, тихо — рекох аз.
— Приятно, тихо. — Той кимна. — Като хората ли?
— Хората също изглеждат приятни и тихи.
— Такива са — каза той. — Приятни, тихи.
Вече се канех да обръщам, но старецът продължаваше да говори и за да го изслушам и да не се покажа невъзпитан, трябваше да разговарям с него в още по-големия мрак, сред вълните на полето и поляната извън града.
— Да — каза старецът. — В деня, когато се пенсионирах преди двайсет години, седнах на перона и оттогава си бях все там — седя, нищо не правя, чакам нещо да се случи — не знам какво, не знам как. Когато станеше, щях да го разбера. Щях да погледна и да си кажа, ето, точно това си чакал. Катастрофа с влак? Не. Стара приятелка, върнала се в градчето след петдесет години? Не и не. Трудно е да се каже. Някой. Нещо. И изглежда, е свързано някак с теб. Де да можех да кажа…
— Защо не опитате? — предложих аз.
В небето започнаха да се появяват звезди. Продължавахме да вървим.
— Ами — бавно започна той, — знаеш ли какво има вътре в теб?
— Стомаха ми ли имате предвид, или психологията?
— Точно това е думата. Имам предвид главата ти, мозъка. Много ли знаеш за това?
Тревата шептеше под краката ми.
— Малко.
— Много хора ли мразиш?
— Намират се.
— С всички ни е така. Омразата е нещо нормално. И не само омразата — макар и да не говорим за това, понякога ни иде да ударим онези, които ни нараняват, нали? Дори да ги убием?
— И седмица не минава, без да изпитаме подобно чувство — съгласих се аз. — И да го потиснем.
— Потискаме го през целия си живот — каза той. — Градчето казва това и това, мама и татко — това и това, законът — това и това. Затова потискаш убиването, а после още едно-две. Докато достигнеш моите години, ще си натрупал доста подобни неща. И няма начин да се отървеш от тях, освен ако не идеш на война.
— Някои стрелят по панички или ходят на лов за патици — рекох аз. — Други пък се отдават на бокса или борбата.
— А някои не го правят. Точно за тях говоря. Ето ме мен например. Цял живот осолявам трупове и ги замразявам — в главата си, искам да кажа. Понякога ти писва от града и хората, че те карат да потискаш подобни неща. Приисква ти се да си пещерен човек, да можеш просто да изкрещиш и да праснеш някого със сопата по главата.
— Което ни води до…?
— Което ни води до следното — на всеки му се приисква да убие някого през живота си, да се освободи от товара си, от всички онези убийства, които никога не му е стискало да извърши. Понякога на човек му се отваря такава възможност. Някой изтичва пред колата му, а той забравя да натисне спирачката и продължава напред. Никой нищо не може да докаже при подобни неща. Човек не признава дори пред себе си какво е направил. Просто не е успял навреме да настъпи спирачката. Но и ти, и аз знаем какво е станало в действителност, нали?
— Да — съгласих се аз.
Градчето вече бе останало далеч зад нас. Пресякохме един малък поток по дървено мостче, съвсем близо до железопътния насип.
— И така — каза старецът, гледаше водата. — Единственият начин е да убиеш така, че никой да не се сети кой го е направил, защо го е направил и на кого го е направил, нали? Е, тази идея ми хрумна преди може би двайсетина години. Не мисля за нея всеки ден или седмица. Понякога минават дори месеци. В общи линии идеята е следната — влакът спира тук само веднъж дневно, а понякога и съвсем не спира. Ако искаш да убиеш някого, ще ти се наложи да чакаш — години наред, докато в града ти не дойде някой абсолютно непознат. Човек, който е слязъл без причина, който не познава никого в града и никой не познава него. Тогава и само тогава, мислех си, докато седях на онзи стол, можеш просто да тръгнеш с него и когато наоколо няма никого, да го убиеш и да хвърлиш тялото му в реката. Ще го намерят на мили надолу по течението. Ако изобщо го намерят. На никой няма да му хрумне да дойде в Рампарт да го търси. Той изобщо не е смятал да идва тук. Пътувал е към някое друго място. Ето такава е идеята ми. И щях да позная човека в мига, в който слезе от влака. Да го позная съвсем сигурно…
Бях спрял да вървя. Бе тъмно. До изгрева на луната имаше най-малко един час.
— Да го познаете — казах аз.
— Да — отвърна той. Видях как вдига глава към звездите. — Е, говорих достатъчно. — Дойде до мен и ме хвана за лакътя. Ръката му бе гореща, сякаш я бе държал над печка, преди да ме докосне. Другата, дясната му ръка, бе напрегната и скрита в джоба му. — Говорих достатъчно.
Нещо изпищя.
Рязко завъртях глава.
Над нас по невидими релси прелетя нощният експрес, разпръсна светлина върху хълма, гората, някаква ферма, градските постройки, полето, канавката, поляната, прекоси земя и вода, после с див вой рязко зави и изчезна. Релсите продължиха да треперят след него. После настана тишина.
Двамата със стареца се гледахме в мрака. Лявата му ръка все още държеше лакътя ми. Другата продължаваше да е скрита.
— Мога ли да кажа нещо? — попитах накрая.
Старецът кимна.
— За себе си. — Наложи се да млъкна. Едва си поемах дъх. Насилих се да продължа. — Шантава работа. Често съм си мислил абсолютно същото. Ето и днес. Прекосявам страната и си мисля — колко чудесно, колко чудесно, колко наистина чудесно би било. Напоследък бизнесът ми не върви. Жена ми е болна. Миналата седмица умря мой много добър приятел. По света бушува война. Вътре в мен ври и кипи. Колко добре би ми се отразило…
— Какво? — попита старецът, все още без да ме пуска.
— Да сляза от влака в някое малко градче — рекох аз, — където никой не ме познава, с пистолет подръка, да намеря някого, да го убия, да го заровя, да се върна на гарата, да се кача на следващия влак и да се прибера у дома. И никой никога няма да се сети кой го е направил. Перфектно убийство, ето какво си помислих. И слязох от влака.
Останахме около минута в тъмното, загледани един в друг. Може би се вслушвахме как тупти сърцето на другия — бързо, наистина много бързо.
Светът се завъртя под мен. Стиснах юмруци. Искаше ми се да падна. Искаше ми се да изпищя като влака.
Защото внезапно разбрах, че всичко онова, което бях казал току-що, не са никакви лъжи, измислени, за да спасят живота ми.
Всички мои думи си бяха самата истина.
И сега вече знаех защо слязох от влака и дойдох в това градче. Знаех какво съм търсил.
Чух тежкото, учестено дишане на стареца. Беше се вкопчил в лакътя ми, сякаш се страхуваше да не падне. Зъбите му бяха стиснати. Наведе се напред, докато аз се навеждах към него. Последва миг на ужасна тишина, момент на огромно напрежение, сякаш точно преди експлозия.
Накрая той се насили да заговори. Гласът му бе на човек, смазан от чудовищен товар.
— Откъде да знам дали имаш пистолет?
— Отникъде. — Произнасях думите завалено. — Не можеш да си сигурен.
Той чакаше. Помислих си, че ще припадне.
— Тъй значи, а?
— Тъй значи — рекох аз.
Той затвори очи. Стисна устни.
След още пет секунди успя много бавно и трудно да дръпне ръката си от моята внезапно станала страшно тежка ръка. После погледна надолу към дясната си ръка и я извади от джоба си. Празна.
Бавно, сякаш под огромна тежест, двамата си обърнахме гръб един на друг и закрачихме сляпо, абсолютно сляпо в мрака.
Светлинките на спиращия по заявка на пътниците влак заиграха по релсите. Чак когато вагонът потегли, се наведох да отворя плъзгащата се врата и да погледна назад.
Старецът седеше на подпрения до стената стол, с избелелите си сини панталони и риза, с почерняло от слънцето лице и обезцветени очи. Не погледна към мен, докато вагонът минаваше покрай него. Гледаше на изток, към празните релси, по които утре, вдругиден или изобщо някога щеше да се появи влак, някакъв влак, какъвто и да е влак, да забави ход и да спре. Лицето му бе безизразно, очите му — замръзнали, обърнати на изток. Сякаш бе на сто години.
Влакът изсвири.
Внезапно се почувствах много стар. Присвих очи и се подадох навън.
Сега мракът, който ни бе събрал, стоеше помежду ни. Старецът, гарата, градчето, гората — всичко това изчезна в нощта.
Цял час стоях сред ревящия вятър, загледан назад в тъмнината.

четвъртък, 1 ноември 2012 г.

Специалитетът на златотърсача - разказ от Робърт Шекли

 
Колата се движеше плавно по заоблените дюни. Шестте й топчести колела се вдигаха и спускаха като тежки задни части на впрегнати заедно слонове. Слънцето не се виждаше на мъртвешки бледото небе, но топлината му се сипеше върху брезента, който поглъщаше и топлината, отразена от спечените пясъци.
„Не заспивай“, каза си Морисън, като върна колата към курса, определен с компас.
Течеше двайсет и първият му ден във венерианската Скорпионова пустиня. Двайсет и първият ден, в който се бореше със съня, докато колата се клатушкаше сред дюните и лъкатушеше по гърбиците на вълнистата повърхност. По-лесно щеше да е, ако пътуваше нощем, но имаше твърде много стръмни клисури, които трябваше да избягва, твърде много канари, големи колкото къщи, от които трябваше да се пази. Сега разбра защо хората ходеха в пустинята по двойки — единият да шофира, а другият да го разтърсва, когато започне да задрямва.
„По-добре е обаче да си сам — припомни си Морисън. — Носиш половината от хранителните запаси и не си заплашен спътникът ти случайно да те убие.“
Главата му взе да клюма. Сепна се и се изправи. През полароидното предно стъкло се виждаше пейзажът, който блестеше и танцуваше. Колата се люшкаше и клатеше с измамна лекота. Морисън разтърка очи и включи радиото.
Беше едър и строен млад човек, изгорял от слънцето, с ниско подстригана черна коса и сиви очи. Пристигна на Венера със заем от двайсет хиляди долара, които вложи в екипировка, за да търси щастието си в Скорпионовата пустиня така, както бяха правили и други преди него. Екипира се в Престо, последния град преди започването на пустошта, след като плати за всичко, включително и за колата, му останаха само десет долара.
Десетте долара едва му стигнаха, за да пийне една чашка в единствената кръчма на града. Морисън си поръча уиски и вода, пи в компанията на рудокопачи и златотърсачи и се смя, когато ветераните разказваха за глутниците пясъчни вълци и батальоните грабливи птици, които населявали вътрешността на пустинята. Знаеше всичко за пясъчната слепота, топлинния удар и прекъсването на телефонната връзка. Беше сигурен, че нищо такова няма да се случи с него.
Но сега, след двайсет и един дни и път от две хиляди и осемстотин километра, той се научи да уважава безводната пустош от пясък и камък, с площ три пъти по-голяма от Сахара. Човек наистина можеше да умре тук!
Но можеше и да забогатее, а Морисън възнамеряваше именно това.
Радиото забръмча. Увеличил звука докрай, Морисън чуваше тихо шушнене — от Венерабург предаваха танцова музика. После и този звук изчезна и остана само жужене.
Морисън изключи радиото и здраво стисна кормилото с ръце. После дръпна едната си ръка, за да погледне колко е часът. Беше девет и петнайсет сутринта. В десет и трийсет щеше да спре, за да подремне. Човек не можеше да не си направи почивка при такава жега. Но щеше да спи само половин час. Някъде напред имаше съкровище и той искаше да го намери, преди запасите му да намалеят още повече.
Някъде напред положително имаше излезли на повърхността златни камъни! Вървеше по следа вече от два дни. Може би щеше да се натъкне на богати залежи, както бе станало с Кърк през осемдесет и девета година и с Емънсън и Арслър през деветдесет и трета година. Ако това се случеше, той щеше да постъпи точно като тях. Щеше да си поръча Специалитета на златотърсача, а разходите можеха да вървят по дяволите.
Колата се носеше равномерно със скорост петдесет километра в час и Морисън правеше усилия да се съсредоточи върху горещия като пещ жълтокафяв пейзаж. Ей онази ивица пясъчник беше точно с цвета, който имаше косата на Джени.
След като забогатееше, двамата с Джени щяха да се оженят и той щеше да се върне на Земята, за да си купи океанска ферма. Край на златотърсачеството. Едно ново находище му стигаше, за да си купи участък в дълбокия син Атлантически океан. Имаше хора, които смятаха пасенето на риби за скучна работа, но Морисън беше на друго мнение.
Пред очите му изникнаха пасажите от скумрия, носени от течението в планктоновите си кошари, а Морисън и верният му делфин щяха да следят дали няма да се мерне сребристото тяло на някоя хищна баракуда или стоманеносива акула, идваща откъм прикритието на разклонените корали…
Морисън усети как колата се люшна. Събуди се, стисна здраво кормилото и го завъртя. Докато се беше унесъл, машината беше пропълзяла до ронливия край на дюните. Под топчестите й колела хвърчаха пясък и камъчета, докато Морисън се мъчеше да я върне на по-твърда земя. Колата застрашително се наклони. Гумите изсвистяха в пясъка, после намериха опора и колата на заден ход започна да се изкачва по склона.
След това изведнъж цялата дюна се сгромоляса.
Морисън стискаше кормилото, а колата се прекатури на една страна и започна да се търкаля надолу по склона. Устата и очите му се напълниха с пясък. Той плю и задържа дъха си, докато колата се прекатури отново и падна в пропастта.
Няколко секунди летя във въздуха. Колата се удари в дъното и падна право на колелата си. Морисън чу как една след друга гръмнаха двете най-задни гуми. После главата му се блъсна в предното стъкло.
Когато дойде на себе си, първото което направи, беше да погледне часовника. Показваше 10:35.
„Време е да поспя — каза си Морисън. — Но сигурно най-добре ще е първо да огледам обстановката.“
Установи, че се намира на дъното на недълбока урва, обсипана с остри като ножове камъчета. Две гуми се бяха пукнали от удара, предното стъкло го нямаше, а една от вратите се беше откачила. Видя екипировката си пръсната наоколо, но изглежда, нищо не беше пострадало.
„И по-лошо можеше да бъде“ — рече си Морисън.
Наведе се, за да разгледа отблизо гумите.
„По-лошо е“ — каза си той в заключение.
Двете пукнати гуми се бяха нацепили, и дума не можеше да става за поправянето им. Толкова малко каучук имаше по тях, че не би стигнал и за детски балон, Морисън беше използувал запасните си гуми още преди десет дни, когато прекоси Дяволската скара. Използува ги и ги захвърли. А сега не можеше да продължи без гуми.
Тогава разопакова видеофона. Изтри прахта от черната пластмасова шайба и набра гаража на Ал в Престо. След миг малкият екран светна. На него се появи продълговато тъжно и изцапано със смазка лице.
— Гаражът на Ал. Говори Еди.
— Здрасти, Еди. Казвам се Том Морисън. Купих тази кола от вас преди месец. Спомняте ли си?
— Разбира се — отвърна Еди. — Вие сте човекът, който тръгна сам през югозападния дял. Издържа ли машината?
— Да. Страхотен бръмбар е. Обаждам се…
— Ей — прекъсна го Еди. — Какво ви е на лицето?
Морисън прокара ръка по челото си и усети кръв.
— Нищо особено — отговори той. — Паднах от една дюна и две гуми се спукаха.
Обърна видеофона така, че Еди да вижда гумите.
— Не могат да се оправят — каза той.
— И аз така мисля. А резервните използувах, когато прекосих Дяволската скара. Вижте какво. Еди, искам да ми изпратите две гуми. Може и да са стари, но заякчени. Колата няма как да върви без гуми.
— Хубаво — каза Еди. — Само че не разполагаме с такива гуми. Ще трябва да ви изпратим нови, по петстотин долара парчето. Плюс четиристотин долара за доставяне. Всичко хиляда и четиристотин долара, господин Морисън.
— Добре.
— Разбрано, сър. Само ми покажете парите или чек, който ще изпратите по доставците, и аз ще придвижа въпроса.
— В момента нямам нито цент — каза Морисън.
— А влог?
— Изразходвал съм го докрай.
— Ценни книжа? Собственост? Нещо, което може да се превърне в налични пари?
— Нямам нищо освен колата, която ми продадохте, за осем хиляди долара. Когато се върна, ще платя, като продам колата.
— Ако въобще се върнете. Извинете, господин Морисън. Нищо не мога да направя.
— Как така нищо? — попита Морисън. — Знаете, че ще платя за гумите.
— А вие пък знаете законите на Венера — упорствуваше Еди и бръчките на лицето му замръзнаха. — Не даваме на кредит. Плащаш и получаваш!
— Не мога да карам колата без гуми — повтори Морисън. — Значи ще ми попречите да се измъкна?
— По дяволите, кой ви пречи да се измъкнете? — рече Еди. — Всеки ден има закъсали златотърсачи. Знаете какво ви остава да направите, господин Морисън. Обаждате се на Комунални услуги и обявявате, че сте фалирал. Отстъпвате им собствеността на каквото ви е останало от колата, екипировката или каквото сте намерили досега и те ви измъкват.
— Нямам намерение да се връщам — каза Морисън. — Погледнете! — И той насочи видеофона към земята. — Нали виждате следите, Еди? Виждате червените и моравите люспи? Наблизо има съкровище!
— Всеки златотърсач попада на следи — каза Еди. — Проклетата пустиня е пълна със следи.
— Но тук са много! — каза Морисън. — И водят право към нещо голямо, към богати залежи! Еди, зная, че искам да направите изключение, но ако ми повярвате и изпратите две гуми…
— Не мога да го направя — каза Еди. — Аз съм прост служител. Не мога да ви изпратя гумите, ако най-напред не видя парите. Иначе ще ме уволнят, а може и в затвора да ме тикнат. Знаете законите.
— Плащаш и вземаш… — мрачно повтори Морисън.
— Точно така. Не вършете глупости, ами се връщайте. Може да опитате някой друг път.
— Дванайсет години събирах пари за тази работа — каза Морисън. — Няма да се върна.
Той изключи видеофона и се замисли. Имаше ли на Венера човек, на когото може да се обади? Познаваше само Макс Крандал, посредника за продаване на скъпоценни камъни. Но Макс не можеше да изкопае хиляда и четиристотин долара в оная дупка, която му служеше за кабинет във Венерабург, близо до пазара на скъпоценности. Макс едва скърпваше, за да си плаща наема, и надали би се загрижил за един закъсал златотърсач.
„Не мога да моля Макс за помощ — реши Морисън. — Поне докато не намеря златен камък. И то нещо, което си струва, а не само следи. Значи всичко зависи само от мене.“
Отвори багажника и започна да разтоварва екипировката. Трябваше да избира внимателно — всичко, което вземеше, щеше да носи на собствения си гръб.
Видеофона не можеше да остави, както и принадлежностите за правене на проби, но те бяха леки. Концентрати за хранене, пистолет, компас. И нишо друго освен вода, всичката вода, която можеше да носи. Нямаше да вземе нищо повече.
На здрачаване Морисън вече беще готов. Погледна със съжаление двайсетте туби с вода, които оставяше. В пустинята водата е най-важното, с което разполага човек, дори видеофонът идва след нея. Но нямаше как. След като пи до насита, Морисън вдигна на гръб багажа си и пое на югоизток през пустинята.
Три дни вървя все в тази посока. На четвъртия ден зави право на юг по непрекъснато увеличаващи се следи. Слънцето, което никога не се виждаше, сипеше жар върху му, а мъртвешки бледото небе над главата му беше като покрив от нажежено желязо. Морисън вървеше по следите и нещо вървеше подире му.
На шестия ден той улови някакво движение с крайчеца на окото си. На седмия ден видя какво го следва по петите.
Венериански вълк — дребен, строен, с жълка козина и дълга, ухилена муцуна. Един от малкото бозайници, превърнали Скорпионовата пустиня в свой дом. Докато Морисън гледаше, към първия вълк се присъединиха още животни.
Той разкопча кобура на пистолета. Вълците не направиха опит да се доближат. Нямаше защо да бързат.
Морисън продължи напред. Съжаляваше, че не е с пушка. Но това би означавало да носи четири килограма в повече или, иначе казано, четири литра по-малко вода.
Когато се разполагаше за нощуване привечер на осмия ден, чу пращене. Бързо се извърна и веднага видя източника — на два-три метра вляво над главата му. Беше малък вихър — зинала дупка във въздуха като морски водовъртеж. Кръжеше и от него се носеше характерното пращене, което предхожда разтоварването.
„Кой може да ми е изпратил нещо?“ — запита се Морисън, докато вихърът бавно се уголемяваше.
Телепортирането до полева цел беше обичайното средство за доставяне на предмети през огромните пространства на Венера. На телепортиране се поддаваше всяка нежива материя, но не и живи същества, защото този процес включваше някои нищожни, но неприятни молекулярни изменения в протоплазмата. Тази особеност бе открита на висока цена още при въвеждането на телепортирането.
Морисън чакаше. Въздушният вихър се превърна във фуния с диаметър около сто сантиметра. Оттам на земята стъпи покрит с хромова броня робот, понесъл голяма чанта.
— А, ти ли си бил? — рече Морисън.
— Да, сър — каза роботът, вече извън полето на телепортиране. — Уилямс Четвърти с венерианската поща е на вашите услуги.
Роботът беше среден на ръст, с тънки крайници и плоски ходила, човекоподобен на вид и любезен по природа. От двайсет и три години пощенските услуги на Венера се извършваха само от този робот — той сортираше, доставяше и съхраняваше пратките. Конструкцията му беше устойчива и през "всичкото това време пощата се доставяше безупречно.
— Заповядайте, господин Морисън! — каза Уилямс Четвърти. — За съжаление в пустинята поща се получава само два пъти месечно, но поне е редовна, което е най-важното. Това е за вас. И това. Мисля, че има и още едно. Значи колата ви се е счупила?
— Позна — рече Морисън, като поемаше писмата.
Уилямс Четвърти продължи да се рови в чантата си. Макар че беше изключително съвестен раздавач, роботът се славеше на три планети като най-големия клюкар.
— Имаше още едно, някъде тук е — каза Уилямс Четвърти. — Съчувствувам ви за колата. Вече не ги правят такива, каквито бяха в младостта ми. Послушайте ме, млади човече. Ако има как, връщайте се обратно.
Морисън поклати глава.
— Постъпвате глупаво, направо глупаво — рече роботът. — Жалко, че нямате моя опит. Колко пъти съм се натъквал на момчета като вас, строполили се на пясъка с изсушени тела или разкъсани на парчета от пясъчните вълци и гнусните летящи черни скатове. Двайсет и три години нося поща на хубави млади хора като вас и всеки си мисли, че е изключение и нищо няма да му се случи. — Очните клетки на робота се замъглиха от спомена. — Но те не са изключение — продължи той. — Приличат си като роботите от конвейера, особено след като вълците им видят сметката. А после аз трябва да изпращам писмата и личните им вещи до роднините им на Земята.
— Зная — каза Морисън. — Но някои успяват, нали?
— Разбира се — рече роботът. — Виждал съм хора, които са намерили по едно, две, че и по три находища. А после умират сред пясъците, защото се опитват да намерят и четвърто.
— За разлика от мене — каза Морисън. — И едно находище ми стига. След това ще си купя подводна ферма на Земята.
Роботът потръпна.
— Имам страх от солената вода — рече той. — Но всеки си знае най-добре. Желая ви успех, млади човече!
Роботът огледа внимателно Морисън. Може би искаше да провери с какви лични вещи разполага. После се качи обратно във въздушната фуния и след миг вече го нямаше. След още миг и вихърът изчезна.
Морисън седна да прочете писмата. Първото беше от Макс Крандал, посредника на скъпоценности. Разказваше за кризата, сполетяла Венерабург, и намекваше, че може да банкрутира, ако някои от субсидираните от него златотърсачи не намерят залежи.
Второто беше от Венерианската видеофонна компания. Съобщаваха, че Морисън дължи двеста и десет долара и осем цента за двумесечни услуги. В случай, че не изпрати сумата незабавно, ще изключат видеофона му.
Третото писмо беше чак от Земята, от Джени. Беше пълно с вести за братовчедите, чичовците и лелите му. Описваше му и участъците за ферми в Атлантическия океан, които бе огледала, и чудесното местенце, което открила близо до Мартиника в Карибския басейн. Молеше го да се откаже от търсенето на злато, ако му се види опасно — сигурно има и друг начин да финансират фермата. Накрая свършваше с това, колко много го обича, и предварително го поздравяваше с рождения му ден.
„Рожден ден ли? — попита се Морисън. — Я да видя. Днес е двайсет и трети юли. Не, двайсет и четвърти е, а аз съм роден на първи август. Благодаря ти, че ми напомни. Джени!“
Тази нощ той сънува Земята и сините простори на Атлантика. На зазоряване обаче, когато горещината на Венера започва да се чувствува, започна да сънува безкрайни златни залежи, ухилени пясъчни вълци и Специалитета на златотърсача.
Пробиваше си път по дъното на едно отдавна изчезнало езеро, където скалите отстъпиха на пясъка. После отново излезе на скали, причудливо изкривени и приели хиляди мрачни, измъчени форми. Червено, жълто и кафяво плуваше пред очите на Морисън. В пустинята нямаше нито едно зелено петънце.
Продължи пътя си през лабиринтите от морени във вътрешността на пустинята, а вълците вървяха по същия път, далече от двете му страни, но в крак с него.
Морисън не им обръщаше внимание. Умът му беше зает единствено с мисълта да се справя със стръмните зъбери и равнините от натрошени камъни, които препречваха пътя му на юг.
На единайсетия ден след като бе оставил колата, откри достатъчно следи от злато, за да се заеме с пресяване. Пясъчните вълци продължаваха да го следват, а водата бе почти на привършване. Още един ден път щеше да го погуби.
Морисън се замисли за миг, после разкопча ремъка на видеофона и набра номера на Комунални услуги във Ванерабург.
На екрана се появи сериозна, строго облечена жена със стоманеносива коса.
— Комунални услуги — каза тя. — С какво можем да ви бъдем полезни?
— Здравейте — весело каза Морисън. — Как е времето във Венерабург?
— Горещо — отвърна жената. — А при вас?
— Нямах време да видя досега. Пресмятах богатството си.
— Намерихте златен камък, така ли? — попита жената и изражението й се смекчи.
— Ами разбира се — каза Морисън. — Но засега го пазете в тайна. Все още не съм предявил претенции за собственост. Мисля, че няма да ми навреди, ако тези неща се напълнят.
И като се усмихваше уверно, той вдигна празните туби. Понякога въпросът се уреждаше и така, понякога — не. Понякога, ако човек демонстрираше достатъчно убеденост, Комунални услуги го снабдяваха с вода, без да проверят банковата му сметка. Вярно, това беше злоупотреба, но такива моменти не са за любезности.
— Надявам се, че банковата ви сметка е в ред? — рече жената.
— Разбира се — отвърна Морисън и усети, че усмивката замръзва на лицето му. — Казвам се Том Морисън. Можете да проверите…
— О, това не е моя работа — каза жената. — Дръжте здраво тази туба! Започваме!
Стиснал тубата в двете си ръце, Морисън гледаше как водата, телепортирана от Венерабург, от шест хиляди и петстотин километра, се появи като изящна кристална струя над гърлото на тубата. Тубата започна да се пълни с приятно за ухото кълколене. Докато гледаше, Морисън усети как в пресъхналата му уста се събира слюнка.
Но изведнъж водата спря да тече.
— Какво има? — попита Морисън.
Видеоекранът угасна. После отново светна и Морисън се озова лице в лице с някакъв слаб човек, който седеше на голямо бюро. Отпред имаше табела: „Милтън П. Рийд, заместник председател, отдел Влогове.“
— Господин Морисън — рече Рийд, — влогът ви е изтеглен. Получихте вода по невярна декларация. Това е престъпно деяние.
— Ще заплатя водата — каза Морисън.
— Кога?
— Щом се завърна във Венерабург.
— И с какво възнамерявате да заплатите? — попита господин Рийд.
— Със златен камък — отвърна Мирисън. — Погледнете наоколо, господин Рийд. Следите водят към богатя залежи. По-богати от находището на Кърк. След ден ще изляза на тях…
— Така си мисли всеки златотърсач — каза Рийд. — Всеки златотърсач на Венера очаква да забогатее след ден. И всички искат кредит от Комунални услуги.
— Но в моя случай…
— Комунални услуги — продължи невъзмутимо Рийд — не е благотворителна организация. Правилникът изрично забранява отпускането на кредити. Венера е преден пост, господин Морисън, много далечен преден пост. Всяка стока тук е била произведена на Земята и закупена на баснословна цена. Наистина, имаме вода, но търсенето й, пречистването и телепортирането е скъп процес. Нашата компания, както и всяка друга компания на Венера, е принудена да работи при твърде ниска печалба, която без изключение се влага в по-нататъшни проучвания. Затова на Венера не може да се дава кредит.
— Известно ми е — каза Морисън. — Но пак ви казвам, трябват ми само ден-два и…
— Абсолютно невъзможно. Според регламента дори сега не бива да ви помагаме. Времето, когато е трябвало да обявите, че сте банкрутирал, е било преди седмица, при счупването на колата. От гаража се обадиха, както изисква законът. Но вие не се обадихте. Имаме пълно основание да ви оставим без помощ. Ясно ли ви е?
— Да, разбира се — уморено каза Морисън.
— Компанията обаче реши да направи изключение и да ви даде някаква възможност. Ако веднага тръгнете обратно, ще ви снабдим с вода за целия път.
— Засега няма да се връщам. Стигнал съм почти до истинското находище.
— Трябва да се върнете! Бъдете разумен, Морисън! Какво ще стане с нас, ако позволим на всеки златотърсач да се скита из пустинята, а ние да му доставяме вода? Ще излязат десет хиляди души и до една година предприятието ще фалира. Правя изключение за вас. Връщайте се!
— Не — отговори Морисън.
— Добре си помислете. Ако не се върнете сега, Комунални услуги спира да поема отговорността за вашето снабдяване с вода.
Морисън кимна. Ако продължеше, съществуваше голяма вероятност да умре в пустинята. Но ако се завърнеше, тогава какво? Щеше да се озове във Венерабург без пари, затънал в дългове, търсещ работа в един пренаселен град. Щеше да спи в комунални бараки и да се храни от походна кухня за бедняци заедно с други златотърсачи, принудени да се завърнат. А как въобще ще успее да събере пари, за да си плати билета до Земята? Щеше ли някога да види отново Джени?
— Мисля, че все пак ще продължа — рече Морисън.
— Тогава Комунални услуги вече няма задължения към вас — повтори Рийд и прекъсна връзката.
Морисън опакова видеофона, пийна глътка от оскъдния запас вода и потегли.
Пясъчните вълци подтичваха успоредно с него от двете му страни, все по-близо. Над главата му кръжеше летящ скат с делтовидни крила. Въртя се цял ден и нощ, издиган от термалния поток в очакване, че вълците ще видят сметката на Морисън. После ято летящи скорпиони забеляза ската. Подгониха голямата твар още по-нагоре, към скупчените облаци. Летящите влечуги чакаха цял ден. После на свой ред бяха прогонени от ескадрон черни скатове.
Сега, петнайсет дни след като беше изоставил колата, следите бяха много по-големи. При това положение отдавна трябваше да стъпва по златен камък. Трябваше да е заобиколен от златен камък. А не беше намерил нищо.
Морисън седна и разклати последната туба. Вътре като че нямаше вече вода. Отвинти капачката и обърна гърлото над устата си. В пресъхналата му уста паднаха две капки.
Сигурно бяха минали четири дни, откакто бе говорил с Комунални услуги. Сигурно беше изпил последната си вода вчера. А може би онзи ден?
Той завинти капачката и огледа ожарения от слънцето пейзаж. Грубо измъкна видеофона от багажа и набра номера на Макс Крандал във Венерабург.
Кръглото резтревожено лице на Крандал изплува размазано на екрана, след което образът се оправи.
— Томи, изглеждаш ужасно! — каза той.
— Нищо ми няма — отговори Морисън. — Малко ме е понапекло, иначе съм добре. Макс, наблизо има златен камък.
— Сигурен ли си? — попита Крандал.
— Само погледни — отвърна Морисън и завъртя видеофона. — Погледни скалните образувания. Виждаш ли червените и морави петна ей там?
— Вярно, това са следи — съгласи се неуверено Крандал.
— Наблизо има богато находище — каза Морисън. — Не може да е другояче. Виж какво, знам, че си закъсал с парите, но искам да те помоля за една услуга. Изпрати ми половин литър вода. Само половин литър, за да изкарам още ден-два. И двамата можем да забогатеем с цената на половин литър вода.
— Не мога да го направя — тъжно каза Крандал.
— Не можеш ли?
— Не мога, Томи. Бих ти изпратил вода дори ако наоколо нямаше нищо освен пясъчник и гранит. Мислиш ли, че бих те оставил да умреш от жажда, ако мога да ти помогна? Но не съм в състояние да направя нищо. Погледни.
И Крандал извъртя видеофона си. Морисън видя, че столовете, масата, бюрото и шкафовете са изчезнали от кабинета. В стаята бе останал единствено видеофонът.
— Не знам защо не взеха видеофона — рече Крандал. — Не съм плащал последните два месеца.
— И аз — каза Морисън.
— Нямам никаква възможност — продължи Крандал. — Без пукната пара съм. Не ме разбирай погрешно. Не се тревожа за себе си. Винаги мога да ям в обществената кухня. Но няма как да ти изпратя вода. Нито на тебе, нито на Джим Ремстатър.
— На Джим Ремстатър ли?
— Да. Той вървеше по следа на север край Забравената река. Карданното предаване на колата му излезе от строя миналата седмица, но той не се върна, а продължи. Вчера му свърши водата.
— Ако можех, щях да платя, за да го измъкна — каза Морисън.
— И той би направил същото за тебе — рече Крандал. — Но не може да го направи, и ти не можеш, и аз не мога. Томи, остава ти само един изход.
— Какъв?
— Да намериш златен камък. Не следи, а истински камък, струващ истински пари. Тогава ми се обади. Ако наистина намериш златен камък, ще се свържа с Уилкс от Трипланетен рудодобив и ще го накарам да ни даде заем. Вероятно ще поиска петдесет процента от намереното.
— Но това е чиста кражба!
— Не, просто кредитът на Венера струва скъпо — обясни му Крандал. — Не се безпокой, достатъчно ще ти остане. Но най-напред трябва да откриеш златен камък.
— Така е — съгласи се Морисън. — И залежите са някъде наблизо. Коя дата сме днес?
— Трийсет и първи юли. Защо питаш?
— Чудех се колко време е минало. Ще ти се обадя, ако открия нещо.
След като затвори видеофона, Морисън седна на един неголям камък и унило се втренчи в пясъка. Трийсет и първи юли. Утре беше рожденият му ден. Близките му щяха да си мислят за него. Леля Бес в Пасадина, близнаците в Лаос, чичо Тед и Дюранго. И разбира се, Джени, която го чака в Тампа.
Морисън си даде сметка, че ако не намери златен камък, утрешният рожден ден може да е последният в живота му.
Изправи се, закачи видеофона към раницата до празните туби и пое на юг.
Не беше сам. Птиците и зверовете на пустинята бяха редом с него. Над главата му неуморно кръжаха черните скатове. Пясъчните вълци го притискаха по фланговете, изплезили червените си езици, и го чакаха да се строполи.
— Още съм жив! — изкрещя им Морисън.
Измъкна пистолета и стреля по най-близкия вълк. Беше само на десетина метра от него, но не го улучи. Морисън се опря на едно коляно, здраво хвана пистолета с две ръце и отново стреля. Вълкът изквича от болка. Глутницата веднага се нахвърли върху раненото животно, а скатовете също се спуснаха, за да вземат своя дял. Морисън прибра пистолета в кобура и продължи напред. Ясно му беше, че организмът му е страшно обезводнен. Пейзажът подскачаше и танцуваше пред очите му, стъпките му бяха несигурни. Захвърли празните туби, захвърли всичко, освен принадлежностите за вземане на проби, видеофона и пистолета. Или трябваше да излезе от пустинята достойно, или завинаги щеше да си остане там.
Следите не се губеха, но все още не попадаше на нищо значително.
Вечерта откри малка пещера в подножието на един хълм. Пропълзя вътре и заприщи с камъни входа. После измъкна пистолета и се прислони в дъното.
Пясъчните вълци бяха отвън. Душеха наоколо и щракаха челюсти. Морисън се облегна на стената и се приготви да стои нащрек цяла нощ.
Не заспа, но и не остана буден. В просъница го измъчваха картини и видения. Беше се завърнал на Земята и Джени му казваше:
— Нещо не е наред с рибите тон. Сигурно храната не им понася. Половината са болни.
— Дяволска работа — каза й Морисън. — Щом опитомиш една риба, тя веднага става примадона.
— Ще стоиш със скръстени ръце и ще мъдруваш, така ли? — попита го Джени. — А рибите да умират!
— Обади се на ветеринаря.
— Обадих му се. Във фермата на Блейкс е, грижи се за дойните китове.
— Добре. Ще отида да ги видя. — И Морисън си сложи маската. Ухили се и рече: — Още не съм изсъхнал и пак трябва да влизам вътре.
Лицето и гърдите му бяха мокри.
Морисън отвори очи. Лицето и гърдите му наистина бяха мокри — от пот. Вгледа се в пролуките на затрупания с камъни вход. Видя зелени очи. Две, четири, шест, осем.
Стреля, но очите продължаваха да го гледат. Отново стреля, куршумът рикошира от стената и върху му се посипа дъжд от камъчета. Със следващия изстрел успя да улучи един от вълците. Глутницата се оттегли.
Пистолетът му беше празен. Морисън прерови джобовете си и намери още пет пълнителя. Внимателно зареди оръжието. Сигурно зората нямаше да се забави.
После отново задряма и сънува. Този път сънува Специалитета на златотърсача. Във всяка кръчма на границата с пустинята беше чувал за него. Обрасли с бради стари златотърсачи разказваха стотици истории, а скептичните кръчмари също подхвърляха своите варианти. Кърк си го поръча през седемдесет и девета година — специално за него, голямо количество. Едминсън и Арслър го получиха през деветдесет и трета година. Знаеше се със сигурност. Пък и други златотърсачи му се бяха наслаждавали, седнали сред скъпоценните си златни находища. Поне така се говореше.
Но дали това бе истина? Съществуваше ли въобще Специалитетът на златотърсача? Щеше ли Морисън да доживее и да види това чудо с цветовете на дъгата, високо като черковна камбанария, голямо колкото къща, по-безценно дори от златния камък?
Щеше! Ето, вече почти виждаше този миг…
Морисън се сепна и се събуди. Утрото беше настъпило. С мъка изпълзя до пещерата, за да се изправи пред новия ден.
Падаше и пълзеше на юг, съпровождан плътно от вълците, неотстъпно следван от грабливите летящи твари. Забиваше пръсти в скалата и пясъка. Следите говореха за голямо, голямо, голямо находище!
Но къде точно в тази пустош се намираше златният камък?
Къде? Вече почти не го беше грижа. Влачеше изгорялото си и изсушено от слънцето тяло и се спираше само за да стреля по някой вълк, ако дойдеше прекалено близо.
Оставаха му четири патрона.
Наложи му се отново да стреля, когато скатовете започнаха да се спускат над главата му. Имаше късмет, защото попадна в ятото и улучи два ската. Така вълците си намериха занимание. Продължи сляпо да пълзи напред.
И падна от една малка канара.
Не се нарани особено, но изпусна пистолета от ръката си. Преди да го намери, вълците се втурнаха към него. Само лакомията им спаси Морисън. Докато се биеха кой да го докопа пръв, Морисън се изтърколи надолу и намери пистолета. Два изстрела разпръснаха глутницата. Остана му само един патрон.
Трябваше да го запази за себе си, защото беше прекалено изтощен, за да продължи. Падна на колене. Следите тук говореха за необикновено, изключително богато находище. Някъде съвсем наблизо.
„Да ме вземат мътните!“ — изруга Морисън.
Малката падина, в която се бе търколил, беше цялата от златен камък.
Вдигна един отломък. Дори и в необработеното парче скала си личеше наситеното златно сияние, огненочервените и морави петна, хлътнали дълбоко в бляскавия къс.
„Трябва да си сигурен — рече Морисън. — Да не вдигаш напразно шум, да не фантазираш, да не се надяваш безсмислено. Да бъдеш сигурен.“
Отчупи парче скала с дръжката на пистолета. И то, изглежда, беше златен камък. Извади пробите и капна малко от белия разтвор върху скалата. Разтворът се разпени и позеленя.
„Стопроцентов златен камък — рече си Морисън и погледът му обиколи блестящите зъбери. — Хей, та аз съм богат!“
Извади видеофона. С треперещи пръсти набра номера на Крандал.
— Макс! — изкрещя Морисън. — Успях! Пипнах голямото находище!
— Името ми не е Макс — чу се глас от видеофона.
— Какво?
— Казвам се Бойард — рече човекът.
Видеоекранът се изясни и се показа слаб човек с жълтеникаво лице и тънички мустаци.
— Извинете, господин Бойард — каза Морисън. — Сигурно бъркам номера. Набрах…
— Няма значение какъв номер сте набрали — каза Бойард. — Аз съм областният наблюдател на Венерианската видеофонна компания. Просрочили сте два месеца плащането на сметката си.
— Сега мога да платя — ухили се Морисън.
— Прекрасно — каза господин Бойард. — Веднага щом сторите това, ще продължим да ви обслужваме.
И екранът започна да потъмнява.
— Почакайте! — извика Морисън. — Мога да платя веднага щом се свържа със службата ви. Но трябва да се обадя още веднъж по видеофона! Само още веднъж и…
— Няма начин — решително отсече господин Бойард. — След като платите сметката, видеофонът ви веднага ще бъде включен.
— Но в момента аз имам с какво да платя! — каза Морисън. — Парите са в ръцете ми!
Господин Бойард замълча, после рече:
— Нямаме такава практика, но може би ще успея да уредя изпращането на специален робот, ако пожелаете да заплатите разходите.
— Готов съм да платя!
— Хм. Не е редно, но допускам, че… Къде са парите?
— Пред очите ви — каза Морисън. — Можете да познаете какво е това, нали? Златен камък!
— До гуша ми е дошло от номерата, които измисляте вие, златотърсачите. Държите шепа камъчета…
— Но това наистина е злато! Не виждате ли?
— Аз съм бизнесмен — каза господин Бойард, — а не прекупвач на злато. Не правя разлика между златен камък и златен бронз.
Видеоекранът угасна.
Обзет от паника, Морисън опита да се свърже с централата. Нямаше звук, линията беше съвсем глуха. Бяха изключили видеофона.
Морисън остави слушалката и се огледа. Виждаше двайсетина метра напред от тясната клисура, в която бе паднал, а оттам нататък имаше завой наляво и нищо не се виждаше. По стръмните склонове не забеляза пещера. Нямаше място, което да прегради и да се почувствува в безопасност.
Зад гърба му нещо изшумоля. Морисън светкавично се обърна и видя огромен вълк, готов за скок. Без да се поколебае, Морисън се прицели, стреля и пръсна черепа на звяра.
„По дяволите — рече си той. — Канех се да запазя този куршум за себе си!“
Стрелбата му даде миг преднина. Морисън хукна, като се оглеждаше за някакво закътано място в склоновете. Пред очите му проблясваше златният камък, обсипан с червени и пурпурни петна. По следите му подтичваха вълците.
Изведнъж Морисън спря. Клисурата свършваше с отвесна каменна стена.
Облегна се на стената, хванал пистолета за дулото. Вълците спряха на два метра от него и се скупчиха, готови да го връхлетят. Бяха десет-дванайсет, застанали по три в редица заради теснината. Скатовете кръжаха отгоре и чакаха.
В този миг Морисън чу прашене — същото, което съпровожда телепортирането. Над главите на вълците се появи вихър и те бързо отстъпиха.
— Тъкмо навреме! — каза Морисън.
— Навреме за какво? — попита пощенският раздавач Уилямс Четвърти.
Роботът се измъкна от вихъра и се огледа.
— Е, млади човече, в хубава каша сте се забъркали. Нали ви предупредих? — рече той. — Нали ви посъветвах да се върнете? А сега вижте докъде сте стигнали!
— Напълно беше прав — каза Морисън. — Какво ми изпраща Макс Крандал?
— Макс Крандъл не ви изпраща нищо и не е в състояние да го направи.
— Тогава защо си тук?
— Защото имате рожден ден — обясни роботът. — Нашата служба обръща специално внимание на рождените дни. Заповядайте!
И Уилямс Четвърти му подаде цял куп писма, поздравления от Джени, лелите, чичовците и братовчедите му на Земята.
— Имаше и още нещо — рече раздавачът и взе да се рови в чантата си. — Сигурен съм, че имаше още нещо. Я да видя… Да, ето го.
И той подаде на Морисън едно пакетче.
Морисън нетърпеливо скъса опаковката. Беше подарък за рождения му ден от леля му Мойра от Ню Джързи. Отвори пакета. Вътре имаше голяма кутия, пълна с бисквити, приготвени с океанска вода от град Атлантик.
— Казват, че са голям деликатес — рече Уилямс Четвърти, който надничаше през рамото на Морисън. — Но не са много подходящи при вашето положение. Ех, млади човече, много ми е неприятно, че виждам човек, който ще умре на рождения си ден. Мога да ви пожелая само да си отидете бързо, без да се мъчите.
И роботът се запъти към вихъра.
— Почакай! — извика Морисън. — Не можеш да ме оставиш така! От няколко дни не съм пил вода. А тия вълци…
— Зная — прекъсна го роботът. — Да не мислите, че се радвам? Дори роботите са способни на чувства.
— Тогава ми помогни.
— Няма как. Правилникът на Пощенската служба съвсем изрично забранява подобно нещо. Спомням си, че през деветдесет и седма година Абнър Лейт отправи към мен същата молба. Погребалният патрул го откри едва след три години.
— Нали имаш видеофон за спешни случаи? — попита Морисън.
— Да. Но мога да го използувам само ако с мене се случи нещо.
— А можеш ли поне да вземеш едно писмо? Писмо, което трябва да се достави бързо?
— Разбира се, че мога — отговори роботът. — Нали затова съм тук. Мога дори да ви услужа с лист и молив.
Морисън прие листа и молива и се замисли. Ако напишеше сега на Макс, писмото щеше да стигне до него за няколко часа. Но колко ли време щеше да потрябва на Макс, за да вземе заем и да му изпрати вода и патрони? Ден, два? Морисън трябваше да изнамери начин да оцелее.
— Предполагам, че имате марка — рече роботът.
— Нямам — отвърна Морисън. — Но ще си купя от тебе. Специална, за бърза поща.
— Чудесно — каза роботът. — Току-що отпечатахме във Венерабург нова серия триъгълни марки. По три долара.
— Много хубаво. Цената не е висока. Дай ми една.
— Но първо трябва да платите.
— Заповядай! — И Морисън подаде на робота къс златен камък, който сигурно струваше към пет хиляди долара.
Раздавачът огледа камъка, после му го подаде обратно.
— Съжалявам. Приемаме само заплащане в брой.
— Но това струва повече от хиляда марки! — рече Морисън. — Това е златен камък!
— Възможно е — каза роботът. — Но аз не съм програмиран да мога да го преценя. Пък и венерианската пощенска служба не прави разменни сделки. Налага ми се да поискам отново от вас три долара в банкноти или монети.
— Нямам.
— Много съжалявам.
И Уилямс Четвърти се обърна, за да си върви.
— Не можеш да ме оставиш да умра тук!
— Мога и трябва да ви оставя — отговори тъжно раздавачът. — Аз съм само един робот, господин Морисън. Направен съм от хора и е естествено да усещам някои от техните преживявания. Това е нормално. Но и аз си имам ограничения, които по своето естество приличат на ограниченията, присъщи на повечето хора, населяващи тази сурова планета. И също като тях аз не мога да изляза извън тези рамки.
И роботът започна да се изкачва към вихъра. Морисън го гледаше с невиждащи очи, а отвъд вихъра забеляза чакащата глутница. Златният камък, струваш няколко милиона долара, блестеше в отвесните склонове на клисурата.
Нещо в него се пречупи.
Като нададе нечленоразделен вик, Морисън се хвърли напред и улови робота за глезените. Уилямс Четвърти, наполовина влязъл във вихъра, се съпротивляваше, риташе и малко оставаше да се освободи от Морисън. Но Морисън го стискаше със силата, която имат лудите. Сантиметър по сантиметър, той успя да издърпа робота, събори го на земята и го натисна с тялото си.
— Вие ми пречите да изпълнявам задълженията си — каза Уилямс Четвърти.
— Ще попреча не само на това — изръмжа Морисън. — Не ме е страх от смъртта. Тя влиза в условията на играта. Но да пукна, ако се оставя да умра петнайсет минути след като съм забогатял!
— Нямате избор.
— Имам. Ще използувам твоя видеофон.
— Не можете — каза роботът. — Няма да се съглася да го извадя. А вие не можете да стигнете до него без специални инструменти.
— И така да е. Ще проверя дали си прав.
И той измъкна от кобура празния си револвер.
— Какво се каните да правите? — попита Уилямс Четвърти.
— Ще опитам дали мога да те превърна в куп старо желязо без помощта на специални инструменти. Мисля, че е логично да започна от очните клетки.
— Точно така — потвърди роботът. — Разбира се, аз нямам вграден стремеж към оцеляване. Но нека ви припомня, че по този начин ще оставите цяла Венера без раздавач. Много хора ще страдат заради вашата противообществена постъпка.
— В това ми е надеждата — каза Морисън и вдигна ръката с пистолета.
— Също така — побърза да добави роботът — вие ще повредите държавна собственост. А това е сериозно престъпление.
Морисън се изсмя и замахна с пистолета. Роботът бързо си дръпна главата, за да избегне удара. Опита да се отскубне, но Морисън, тежащ към деветдесет килограма, беше притиснал здраво тялото му.
— Този път ще улуча — каза той и отново понечи да замахне.
— Спрете! — извика Уилямс Четвърти. — Мой дълг е да пазя от повреди държавната собственост дори когато в ролята на тази собственост съм самият аз. Можете да използувате видеофона, господин Морисън. Само имайте предвид, че това деяние се наказва от пет до десет години каторга в Соларното блато.
— Давай видеофона! — прекъсна го Морисън.
На гърдите на робота се образува отвор и навън се подаде малък видеофон. Морисън набра номера на Макс Крандал и му обясни положението.
— Ясно, ясно — каза Крандал. — Добре, ще се помъча да открия Уилкс. Само че нищо не мога да ти обещая, Том. Работното време е свършило. Повечето служби вече са затворени.
— Ще ги отворите отново — рече Морисън. — Мога да платя. И помогнете на Джим Ремстатър да се измъкне.
— Не е толкова лесно. Още не си влязъл във владение на находището. Дори нямаш доказателства, че е богато.
— Можеш да се увериш сам.
И Морисън обърна видеофона така, че Крандал да види блестящите склонове на урвата.
— Изглежда истинско — каза Крандал. — Но за съжаление не всичко, което блести, е злато.
— Какво може да се направи? — попита Морисън.
— Ще трябва да се действува стъпка по стъпка. Ще ти телепортирам Обществения наблюдател. Той ще провери находището, ще определи границите и ще направи справки дали някой не е предявил претенции към същото място. Ще му дадеш къс златен камък, който да вземе със себе си. Голям къс.
— Как да го отрежа? Нямам инструменти.
— Ще трябва да измислиш начин. Той ще отнесе къса, за да му направи анализ. Ако е с достатъчно висок процент злато, работата ти е в кърпа вързана.
— А ако не е?
— По-добре е да не говорим за такава възможност — каза Крйндал. — Веднага се залавям с този въпрос, Томи. Желая ти успех!
Морисън прекъсна връзката. Стана и помогна на робота да се изправи на крака. Уилямс Четвърти каза:
— За двайсет и три години служба това е първият случай, в който някой е заплашвал да убие държавен пощенски служител. Трябва да го докладвам на полицията във Венерабург, господин Морисън. Нямам друг избор.
— Зная — каза Морисън. — И все пак по-добре човек да изкара пет-десет години каторга, отколкото да умре.
— Съмнявам се. Имам основание за това, нали и там нося поща. Ще получите възможност сам да се уверите след около шест месеца.
— Какво? — възкликна изумен Морисън.
— След около шест месеца, когато разнеса събралите се пратки по планетата и се завърна във Венерабург. Такъв случай трябва да се докладва лично. Преди всичко и най-вече именно пощенските пратки са нещото, което не бива да се бави.
— Благодаря ти, Уилямс. Просто не зная как…
— Аз само изпълнявам дълга си — прекъсна го роботът и се покатери във вихъра. — Ако след шест месеца все още се намирате на Венера, ще ви нося писма в каторгата.
— Няма да съм тук — каза Морисън. — Сбогом, Уилямс!
Роботът изчезна във въздушния вихър. После и самият вихър изчезна. Морисън остана сам в сумрака.
Откри в скалата издатина, по-голяма от човешка глава. Опита се да я отчупи с дръжката на пистолета, но се трошаха съвсем мънички късчета, които отскачаха и проблясваха във въздуха. След един час пистолетът беше вдлъбнат вече на четири места, а по гладката повърхност на златния камък имаше само драскотини.
Пясъчните вълци започнаха да се приближават. Морисън ги замери с камъни и се разкрещя. От пресъхналото му гърло излизаше продран глас. Вълците отстъпиха.
Отново разгледа скалата и откри в единия край тънка като косъм цепнатина. Съсредоточи ударите там.
Златният къс упорито не се отчупваше.
Морисън избърса потта от челото си и се опита да измисли нещо. Ех, да имаше секач, само да имаше секач!
Разкопча колана си. Като опря края на металната катарама в цепнатината и удари с револвера, успя да отчупи три-четири сантиметров къс. Още три удара и катарамата се вклини здраво в цепнатината. Още един удар и камъкът се откъсна. Беше отчупил девет-десет килограмов къс. По пет долара унцията, целият къс щеше да дойде към хиляда и седемстотин долара. Стига да излезеше толкова чист — без примеси, — колкото изглеждаше.
Когато Общественият наблюдател се телепортира, сумракът се беше сгъстил до плътно сиво. Наблюдателят беше нисък, квадратен робот с лъщящ черен корпус, което му придаваше строг вид.
— Добър ден, сър! — каза наблюдателят. — Пожелали сте да предявите стандартни претенции за собственост върху неограничен рудодобивен участък.
— Точно така — каза Морисън.
— И къде е средата на гореспоменатия участък?
— Моля? Средата ли? Мисля, че се намирам точно в средата му.
— Чудесно — каза роботът.
Измъкна от тялото си метална рулетка и бързо започна да се отдалечава от Морисън. След около двеста метра спря. Металната лента се точеше и потрепваше на всяка негова крачка, докато опаса квадрат около Морисън. Когато приключи с тази работа, наблюдателят стоя дълго време, без да се помръдне.
— Какво правиш? — попита го Морисън.
— Правя рентгенови снимки на терена — отвърна роботът. — Доста е трудно при слабо осветление. Не е ли възможно да изчакате до сутринта?
— Не е!
— Е, тогава ще трябва да се оправя и така — примири се роботът.
Правеше няколко крачки и спираше, после още няколко крачки и отново спираше. Всяка следваща снимка отнемаше малко повече време от предишната, защото сумракът се сгъстяваше. Ако роботът имаше пори, сигурно щеше да се изпоти.
— Готово — каза той накрая. — Работата е свършена. Имате ли образец, който да ми дадете?
— Заповядайте! — Морисън вдигна къса златен камък и му го подаде. — Това ли е всичко?
— Абсолютно всичко — отговори роботът. — Като изключим, разбира се, че още не сте ми дали акта за търсене.
— Не съм ви дал какво? — премигна Морисън.
— Акта за търсене. Това е държавен документ, удостоверяващ, че по държавни данни участъкът, върху който предявявате права, е свободен от ядрен материал в повече от петдесет процента на общата маса при дълбочина двайсет метра. Чиста формалност, но без нея не може.
— За пръв път го чувам — каза Морисън.
— Изискването беше въведено миналата седмица — обясни наблюдателят. — Не разполагате ли с този акт? Боя се, че в такъв случай претенциите ви върху участъка са несъстоятелни.
— Имам ли някакъв изход?
— Можете да смените иска си. Вместо стандартни претенции можете да предявите специални претенции. При тях няма нужда от акт за търсене.
— А какво означава всъщност това?
— Означава, че в радиус от петстотин метра всички ваши права се прехвърлят на венерианското правителство.
— Добре! — изкрещя Морисън. — Много хубаво! Прекрасно! Има ли нещо друго?
— Не, това е всичко — отвърна наблюдателят. — Ще отнеса образеца и той ще бъде анализиран и оценен веднага. По данните от него и от дълбочинните снимки ще може да се пресметне какво обхваща вашият участък и каква е стойността му.
— Изпратете ми нещо, с което да се оправя с вълците — каза Морисън. — А също и храна. И като добавка искам Специалитета на златотърсача.
— Разбрано, сър. Ще ви бъде телепортирано веднага щом се изясни, че участъкът ви е достатъчно богат, за да покриете разходите.
Роботът се покатери във вихъра и изчезна.
Времето течеше и вълците отново взеха да се примъкват. Зъбеха се и ръмжаха на камъните, с които ги замерваше Морисън, но не се оттегляха. Със зинала паст и увиснали езици, те пропълзяваха последните метри, които ги разделяха от златотърсача.
Изведнъж водачът на глутницата отскочи назад и изквича. Над главата му се бе появил искрящ вихър. От него падна пушка, която удари вълка по предната лапа.
Животните се разбягаха. От вихъра тупна още една пушка, последвана от голямо сандъче с надпис: "Гранати. Внимание — взривоопасноГ След това падна още едно сандъче с надпис „Пустинна дажба“.
Морисън чакаше, вперил очи в светлия отвор на вихъра, който прекоси небето над него и се спря на едно място на петстотин метра по-нататък. Тогава от отвора се подаде основата на нещо голямо, направено от месинг. Отворът се разшири и през него се изхлузи още по-обемиста част, прикрепена към основата. Постепенно огромният предмет бе положен на пясъка и когато най-накрая изцяло излезе от вихрената фуния, той се извисяваше и се простираше от хоризонт до хоризонт. Представляваше гигантска богато украсена купа, кацнала насред пустинята. После вихърът се издигна и застина над купата.
Морисън чакаше. Пресъхналото гърло го болеше. От фунията потече тънка струйка и водата плисна в купата. Морисън стоеше все така, без да се помръдне.
След това се започна. Струйката се превърна в ревящ водопад, който накара вълците и скатовете да побягнат, обзети от ужас. Пороят се лееше в грамадната купа.
Като се олюляваше, Морисън тръгна нататък. Измъчваше го жажда. Докато се препъваше по пясъка, за да извърви разстоянието от петстотин метра, той си помисли, че можеше да се напие с вода, ако си беше поръчал туба. Накрая обаче все пак стигна до Специалитета на златотърсача — издигащ се по-високо от черковна камбанария, заемащ повече място от цяла къща и пълен с вода, по-скъпоценна и от златния камък. Отвъртя кранчето на дъното. Водата започна да попива в жълтия пясък и потече на ручейчета надолу по дюната.
„Трябваше да си поръчам поне чаша“ — каза си Морисън, легна по гръб и отвори уста.