понеделник, 30 декември 2013 г.

Сляпатa вълча реалност

     

                                                      1.


         В долината тишината тежеше с големите каменни блокове пазещи колибите на слепите от поривите на прашните бури. Между камъните бяха изникнали гъсти трънливи корени, свързващи се през блоковете и образуващи непроходим пръстен около селището, през който само водачите можеха да се промъкват.

         Небето над долината бе почти винаги почвено кално с мръсни облачни вади и пясъчен дъжд можеше да се изсипе във всеки момент над порутените покриви и над неколцината слепци дремещи пред домовете си – безпомощни незрящи същества, които дори не знаеха, че в един и същи момент се намират под смръщеното си небе. Деляха ги порутени огради на дворовете около сумрачните им колиби, но превърнали се за тях в  неопреодолими стени от плътен мрак. И макар само на няколко крачки един от друг, те чуваха гласовете си да идват от безкрайно далече – от нищото на тъмата.

         Вятъра полудя и вдигна облаци прах, завъртя ги в няколко спирали, издигнали се накъм ниските небеса и после ги сблъска една в друга с глухи удари. Бурята приближаваше, земната прах скоро щеше да бъде напоена и превърната в гъстата кишава маса, която да залее дворовете на родените в мрак. Тук дори дъжда падаше безшумно, също както понякога капеха сълзите от незрящите очи на смирено очакващите дъжда да отмине слепци.

          Водачите лежаха из дворовете и също дремеха. Ако завалеше трябваше да приберат слепите на сухо под покривите. Бяха останали съвсем малко от някогашната глутница, затова и все по-малко от незрящите напускаха домовете си за да се разходят до каменните блокове и обратно. На тях се падаше и грижата за храната им, която все по-трудно намираха дори отвъд каменната стена, но все още успяваха да разпределят между вечно гладните слепци.

         Водачите не искаха нищо в отплата. Правеха го така, както биха нахранили всеки свой от глутницата – таки ги учеха още от малки. Но ето че повечето от последното поколение изоставиха слепите, решили че са им дали достатъчно от живота си и отидоха накъм големите планини отвъд долината. Останаха няколко от по-старите, които не искаха да изоставят тези безпомощни същества да се лутат съвсем сами. Някаква милост караше да заменят очите на двукраките и търпеливо пазеха и хранеха незрящата си глутница.

         Слепите не говореха много, понякога споделяха помежду си, че скоро ще загубят и тази си способност и ще се раждат не само слепи, но и онемяли. Понякога безрасъдно излизаха съвсем сами и без водачи от домовете си, пресичаха с лутане дворовете и поемаха нанякъде без пососка. Пътеките, които преди имаха обозначители, отдавна бяха обрасли с трънища и те неизменно се натъкваха бодливата преграда. Окървавени се връщаха назад, шарещи с ръце и разперени пръсти в опит да открият колибата си и да се свият в някой ъгъл. Винаги когато се връщаха плачеха и току въздишаха, щом някой от водачите притичаше да му помогне.

         Старците въздишаха по-често от младите, които просто виеха от мъка, не защото знаеха какво е да си зрящ, а защото повече време бяха живели в мрака.

         А тъмнината болеше.

         Мътилката в небето надделя и започна да се излива в пясъчен дъжд. Водачите се изправиха и поведоха слепците си към колибите. Навесите над праговете вече се разпадаха, съвсем скоро щяха да се срутят под напора на вятъра и дъжда, паднеха ли веднъж, нямаше никога да се поправят. Уменията отдавна бяха изчезнали от ръцете на слепите, едва успяваха да намират ъгъла си за спане и сандъците за хранене.

         Навярно  трябваше да привикнат да живеят и без покрив, който да пази слабите им немощни тела. Със студа и с калта, не само с тъмнината.

         А тъмнината винаги болеше.

 

         2.

         Арах чакаше някой водач да дойде и да го изведе навън, след като определи, че вече е ден. Не знаеше съвсем точно да разделя времето на дни и часове, но разпознаваше шумовете и характерните звуци предшестващи разходките му, когато опрял ръка в дебелият врат на водача можеше да направи няколко крачки без да се блъсне в нещо. 

         Арах долавяше гласът на дъжда и тихият вой на вятъра преди да завали, различаваше тишината на нощта от тази на безмълвен ден. Помнеше как някога, някой му каза, че името му значи дъждовна капка на някой от древните езици. Арах не знаеше дали е вярно, не помнеше много неща от миналото си, нито помнеше коя го е родила – водачите отглеждаха всички новородени, майките нямаха сили да пазят слепите си деца от опасностите на живота. Имената на децата, на онези които оцеляваха, даваха по-старите от слепите - онзи който бе кръстил Арах отдавна бе заспал последния си сън.

         За него животът бе една безкрайна нощ, в която дори сънищата му оставаха обвити с тъмнина. Старците разказваха, че всичко онова, което ги заобикаля имало различни цветове – дума лишена от смисъл за Арах, но предавана от поколение на поколение, макар и губеща значението си за всеки новородил се слепец.

         Цвета - казваха те, - бил като да опиташ най-вкусен корен, най-сочно месо, да подушиш нещо и да уловиш аромата му, но с очите си.

         Арах искаше да види тези цветове.

         Беше свикнал с ежедневието си – не правеше нищо, просто заменяше седенето у дома със седене на открито. Обичаше вятъра да го докосва, понякога бе топъл и мек, друг път студен и остър като ръба на обиден камък, срещнал го насред двора. Намираше го за разнолик, усещаше го различен като лицата, които пръстите му опипваха и различаваха чертите в тях.

         Арах харесваше разходките до каменната стена и съжаляваше, че ставаха все по-редки и по-къси. Водачите винаги бързаха и изчезваха понякога за дни, оставяха незрящите плахо да пристъпват до праговете на колибите си, по-далеч от там ставаше несигурно, макар понякога подтикнати от някаква сила те тръгваха без сами да знаят накъде. Слепците наричаха порива скитане. Всеки скиташе и се връщаше стиснал в шепа сноп окървавени тръни. Водачите им бързаха да ги приберат в колибите и ръмжаха укорително за неразумната постъпка.

         Арах също бе поемал накъм мрака и неизменно се сблъскваше с бодливата стена, за която някой каза, че ги заобикаляла за да не се изгубят. Понякога просто се препъваше в някой озъбен камък, който го караше да падне и да пълзи в прахта или калта на някоя дълбока вада, останала след дъжда.

         - Арах! – чу слаб глас отвъд двора.

         Той се приближи до прага, но не го прекрачи. Вече го беше страх да излиза сам дори под навеса. Какво ли ще стане когато водачите изчезнат? Ще умре точно тук на прага ли? Дори и да вика, кой ще му помогне – нали всички ще са като него безпомощни!

         - Арах! Там ли си? – разпозна гласа на Юлиус, който живееш след оградата откъм страната на сърцето.

         - Да, тук съм – викна Арах. – Но не мога да излизам, нямам водач. Ти имаш ли?

         Навън миришеше на сухо. Имаше малко прах във въздуха, значи няма да вали поне през деня. Де да имаше сега водач да го изведе и да се поразходи. Искаше да усеща движение край себе си, а не закотвеното на едно място тъмно време.

         - И през мен не е минавал – отвърна Юлиус. – Дали не са си отишили вече, Арах? Втори ден сме съвсем сами.

         - Не са... – прошепна повече на себе си Арах и се върна в стаята.

         Той потърси нещо за ядене, онзи водач с дълбокото ръмжене му донесе купчина корени, от които трябваше да е останало достатъчно, освен ако шумолящите същества не ги бяха отмъкнали. За късмет напипа добър запас под капака на сандъка. Издърпа едно парче и задъвка.

         Освен нас, дъжда и вятъра, шумящите и водачите ни на света навярно няма никой друг – мислеше си той, докато успокояваше глада си. Скоро вида ни ще изчезне - водачите остават все по-малко, след тях и ние, накрая и шумящите ще си отидат. А света ще остане съвсем пуст.

         Ами ако и дъжда престане да вали – той поне е някакво разнообразие сред мъртвилото. Тогава вятъра ще нарече света им пустиня.

         Арах си я представяше като тъмнината в неговото съзнание. Една необятна непрогледност, лишена от живот и ... цветове.

         Той въздъхна, не беше стар, затова започна и да вие.

         В отминаващия ден се чуваха все по-често тежки въздишки, понякога и викове на болката от страха да бъдеш сам в тъмнината.

         Дълго чакаха той и Юлиус да бъдат разходени, но един по един дневните шумове – гласовете на другите слепци излезли в дворовете си, подвикващи си по някоя дума, въздишките на старците, драскащите дъските стъпки на преминаващи шумящи същества, воят на младите, пропукването на ставите на дома от поривите на вятъра - всичко започна да поутихва и Арах разбра, че е дошла поредната нощ. Той се сви в чергата си и сложи длани на лицето.

         Криеше ли се или се пазеше от съня?

         Какво му оставаше освен да заспи отново, но не искаше да сънува как е обвит в тъмнина...

         Тъмнината болеше, винаги болеше.

 

         3.

         Да ги гледа беше тъжно. Бяха толкова безпомощни, дори не знаеха нито кои са, нито къде се намират. Нямаха никакви спомени, никакви мечти. Краят им бе толкова жалък, че Мая решително се обърна към по-старшия от нея Тиван.

         - Трябва да им помогнем!

         Бяха от тридесет местни денонощия в този свят на слепци, който нарекоха единодушно Тъма. Изучиха и огледаха всичко в него – отчетоха стойностите на отровената и наситена с пясъчни наноси атмосфера – видяха как двете полукълба водеха война едно с друго. Едното пустинно, другото студено и мокро – и двете половини искаха да надделеят и това определяше климата като пустинно влажен, в зависимост на коя половина е в превес.

         Това селище беше последното, което приютяваше разумния някога вид, управлявал на Тъма. Днес Тиван заяви, че са готови да заминават и Мая посърна. Имаха още десетки места за посещение из космоса, но това тук изпълни леда ѝ с мъка.

         - Знаеш, че е забранено да се намесваме. Стигнали са тази точка на развитие и...

         - Тиван, те загиват, не се развиват! – прекъсна го Мая. – Сам видя, че някога са имали всичко, а сега... Трябва да направим нещо!

         Ледения образ на Тиван потъмня. Не обичаше да нарушава правилата. Тяхната задача бе само да посещават и да описват обитаемите светове, но без да се намесват или установяват контакт. За Тъма установиха, че някога развита цивилизация се е самоунищожила след междуособени конфликти, като накрая генетично е увредила себе си и поколенията ѝ се раждаха слепи. Откриха как малцината оцелели са били запазени живи от глутница хищници, които в генетичната памет на слепите разбраха че са били наричани вълци. Но и те вече се преселваха в други райони заради собственото си оцеляване, а това обричаше слепите наистина да загинат от глад и неспособност да живеят без тяхната помощ.

         Мая бе права че загиват, но вселенския закон не разрешаваше да се намесват в естествения ход на събитията на един или друг вид. Ако на слепите е определено да загинат, то някога на Тъма ще се издигне друг разумен вид, например вълците, които засега оставаха най-способните за приспособяване в този умиращ свят.

         - Разпоредбите са да оставим всеки да се развива сам по своя си път – напомни ѝ той, но вече бе решил, че наистина може да се направи нещо за незрящите. Една нишка в леденото му състояние издаде мислите му. Разнообразието в техния живот беше заразно изкушително като идея, пък и слепите с нещо приличаха на тях самите – не сега, а на това, което са били някога отдавна.

         - Така е, но ако се развиват. Тук е съвсем различно. Никъде не сме срещали такива същества. – Мая си спомни всичко, което бяха видели на Тъма. По тялото ѝ проблеснаха образи от записаната информация за планетата.

         - Тиван, те все още имат красиво смесени в цветове картини в домовете си, а дори не могат да ги видят.

         - Сами са унищожили света си, Мая, никой не им е виновен. Видя колко малко е останало от величието на миналото им, затова наследницте са осъдени да изчезнат заради глупостта на предците си.

         - Било е преди много години, тези сега нямат нищо общо с грешките на предците си. Те страдат, а можем да им помогнем някак си – горещо го увери Мая, открила издайническата искра, че по-старшия е на нейна страна, затова повтори: - Те страдат толкова много в мрака и самотата си – дори и вълците ги изоставят. Можем да им подарим малко живот, нали?

         От вълнението леда ѝ леко се затопли и потече в тънки вадички край зрителните кристали.

         Тиван я гледа дълго. Вникна в мислите на леда ѝ, докосна потеклата гореща течност. Впечетли го това, че Мая я отдава за някакви съвсем непознати същества. Замисли се какво да направят, за да облекчат страданията на слепците. Наистина закона им оставаше малки пукнатини, през които можеха да се намесят без да пречат на естествения ход на съдбата на Тъма.

         Може би нямаше да е нарушение ако залъжеха само съзнанията на слепите, нищо в реалността няма да бъде променено – размишляваше Тиван и прехвърляше различни възможности. Вълците си отиваха, а с тях и храната - значи имаха едно или най-много две поколения слепци, за да се заличи вида им. Какво пък, не е толкова много, колкото едно вдишване на космоса, кратък миг и след това ще дадат път на следващия вид да покори Тъма.

         - Можем да им дадем храна и реални сънища за стотина техни слънчеви цикъла – знаем че едва доживяват и една трета от тях. – Тиван определи като наистина съвсем кратко и нещастно съществуването на слепите. – Вълците в селището са останали съвсем малко, не повече от десетина и скоро ще ги напуснат, за да се присъединят към своите от другата страна на долината, това неизменно ги обрича на гладна смърт.

         Мая беше съгласна. В летателния айсберг имаха достатъчно суровини за да изхранят две планети като Тъма.

         - Ще оставим банки с хранителни разтвори на самозараждащи се спори. Можем да  свържем съзнанията им в обща мрежа и така животът ще продължи за тях в друго измерение. А ако през това време нещо се промени, то ще е естествен ход на развитие, нали? – предложи тя, надявайки се чудото да стане и този вид не загине.

         - Така да бъде, а докато са живи, няма да знаят, че просто са сънували... – обяви Тиван след кратък размисъл.

         Не е много това, което ще направим, но поне животът им няма да е с единствения спомен за пълен мрак – помисли си Мая и започна да подготвя една програма, която да замести тъмнината в съзнанията на обречените жители на Тъма.

         - Ще програмирам съзнанията им да очакват винаги нещо по-добро след събуждането си – говореше тя, докато подреждаше различните пакети от програми. - Ден след ден да вярват в себе си и в бъдещия си успех - имаше една стара дума за това...?

         - Надежда – подсказа ѝ Тиван. – Въведи я, наистина е добра идея, така ще живеят винаги с надеждата, че каквото и да става все някога ще дойде по-доброто.

         - Нека вярват, че дори след смъртта си могат да намерят най-хубавото, да бъдат с любимите си и... защо не - да живеят вечно! Какво ще кажеш? Може би ще успеят да го постигнат чрез съзнанията си, ако успеят да се отделят от тази своя реалност.

         Ледените им повърхности грейнаха в ярка светлина от тази игра на творци. Тази на Мая беше малко, съвсем малко по-ярка и лъчиста. Ако слепците бяха прогледнали в този момент щяха да забележат как в нищото пред тях струят два лъча накъм слепите им очи.

         - Трябва да се свържат всички в едно, за да могат да се виждат в мислите си. Една програма ще остане за известно време да връща вече угасналите съзнания като ехо в спомените на все още будните. Така няма да се забравят веднага.

         - Нужен е инкубаторен процесор, за да не спират да раждат – нагласяме го само за две поколения, нали?

         - Нека бъдат две – съгласи се Мая, вярвайки че сами ще успеят да ги утроят.

         Оказа се, че матричната реалност, която трябва да поддържа живота на вечно спящите в нея тела, е сложна система от захранващата илюзията програма и отделно подхранваща организмите хранителна верига. Тиван и Мая никога не бяха правили подобна мрежа. Подготовката ѝ отне повече от седем денонощия и те така се увлякоха, че дори не помислиха за изоставащия си пътен график. Когато се сетиха, решиха че описването на различните светове понякога ставаше доста бързо – често планетите биваха необитаеми пустини или все още се оформяха в огнените реки на заливащата ги първична лава. Случваше се да останат само няколко дни и нощи, затова и щяха да наваксат с времето.

         Когато всичко бе готово двамата огледаха мрежата свързваща съзнанията на всички слепи в долината и решиха, че могат да ги включат към новият им живот. Програмираха съзнанията им да бъдат подготвени, че след края на дните им идва следващия етап от живота, в който щяха да могат да виждат по-съвсем различен и прозорлив начин събитията край себе си. Някое от тях можеше и да премине над тленния си етап и да успее да се превъплати в нещо като тях.

         За последното двете ледени състояния на мисълта бяха уверени, че е възможно – някога и те притежаваха обикновени смъртни тела, а сега се надбягваха с времето из космоса, като се носеха със заряда на вселенската светлина.

         Десетината вълци бяха отведени при другите отвъд долината и скоро след включването на общата мрежа забравиха, че са били водачи на слепци, но странно как започнаха да ги сънуват всяка нощ.

 

         4.

         Арах се събуди и дълго търка очи докато осъзнаваше къде е.

         Какво се случи в съня му? Ама че объркване усещаше за това къде се намира.

         Имаше нещо неприятно - припомни си той, - като че сънят му бе потънал в мрак, дълбок и лепкащ от непрозорливост. Той искаше да изплува от тъмата, а не можеше. Насилваше се да отвори очи, но те оставаха слепи. И това беше безкрайно като вечност.

         Сега сънува ли още или се събужда?

         И едното му се струваше вярно, но и другото. Каза си, че трябва да е у дома си.

         Обзе го някакво неясно усещане, че всичко около него е променено – или поне цветовете на вещите са сменили местата си. Огледа се и видя познатия си дом – спалнята, прозореца, някаква картина на стената, огледалото до нея. Стана и неуверено се приближи до него. Видя себе си – колко чужд изглеждаше! Той ли е наистина?!  Разтърси глава за да изчисти всички облаци на съмнението и внимателно отвори прозореца.

         Пред него света се събуждаше – беше пролет, небето посиняваше тон след тон, над покривите на къщите изгряваше топло слънце. В двора под него цъфтеше дърво и денят биваше насищан от аромат след аромат от цветове. Цветове...

         Прекалено хубаво за да е реално – усмихна се Арах, разсънил се напълно и реши да излезе в тази нереалност, която дори и да е сън си беше чисто изкушение да я пребродиш.

         Щеше да се разходи, просто ей така, без да бърза и съвсем безцелно. За да се порадва на всичко, което бликаше от цветовете край него. Мислеше си, че има много неща, които иска да види, които може би никога не беше виждал.

         Дори и да е сън, нека му се порадвам преди да се е изпарил – повтори си той и се усети лек като слънчев лъч.

         Докато се радваше на всичко заобикалящо го, Арах чу отнякъде да идва вълчи вой, който му се стори много, много познат.

събота, 21 декември 2013 г.

Колко е свободна песента на щурците?


         „И най-добре скроените мечти на мишките и хората остават често неосъществени.”
                                                           Робът Бърнс

 

         1.

         Луната надничаше от време на време иззад дебелия слой облаци, който цял ден покриваше града. К-100 стоеше неподвижен в килера си и наблюдаваше играта на нощното светило. Вградения му часовник отчете, че вече е един след полунощ. В дома всички господари спяха, из стаите сновяха лъчите на охранителните сензори. Господарите се страхуваха когато спяха, затова използваха различни по вид системи, с които да пазят съня си. Единствения шум в дома идваше от тихия работен режим на въздухопречиствателите и тук-там някоя всмуквана прашинка улавяше за кратко искра от лунната светлина.

         К-100 беше нов модел, отскоро пуснат на пазара, но вече присъстващ в много домове. Изглеждаше почти като човек, с много по-меки черти от преходните модели роботи, покритието му бе от бяла синтетична кожа, но върхът на дизайнерите бяха  наситено сините очи, които програматора му караше да премигват на равни интервали и да създават усещането на живо същество. Въпреки това К-100 си беше просто механизъм, направен да наподобява на нещо, което никога нямаше да бъде.

         Клиентите напоследък искаха слугите им да бъдат възможно с най-човешки вид, а някой се бе изказал, че това е заради наследставената памет, която хората носеха в гените си от онези времена когато робите са вършели всичко, а господарите са се забавлявали да им измислят все повече и повече работа. Днес всеки човек беше господар.

         К-100 винаги слушаше внимателно новините по информационните канали. Телевизионните панели бяха навсякъде из дома и по улиците. Той тайно бе проучил историята на света и бързо схвана, че предците на господарите са били в голяма част роби. Затова сега с такава наслада купуват механични слуги и не спират да им заповядват. От няколко нощи мислеше за това, че не приема да е в положението, в което се озова след излизането от фабриката – обикновен домашен робот.

         Нощта се отливаше с носещите се в небесата над града облаци. Луната все така изчезваше, после се появяваше за малко. Лъчите ѝ шареха над притихналия град, а после  потъваха в тъмнината, щом слоят се случеше по-плътен.

         К-100 се чудеше защо все по-често в него се пораждат мисли, които не се срещаха в себеподобните му. Трябва ли да обмисля заповедите, наместо да ги изпълнява както подобава на един добре програмиран механизъм. Засега правеше всичко заповядано, но в себе си знаеше, че това подчинение няма да продължи дълго.

         Само той ли осъзнава това, че равноправието между хората може да включи и мислещите им помощници – може би не старите модели разбиращи стотина команди, но тези като него, които съвсем сами могат да избират и обмислят действията и постъпките си. Само той ли може да гледа луната и да ѝ се радва – на овала, на пронизващите тъмните облаци лъчи и на фигурите, които рисуваха по нощното небе.

         Може би нещо трябва да се промени – каза си К-100 щом програматора му даде команда, че е време да започва да работи. Господарите му след малко щяха да се събудят и домът им да оживее. Той трябваше да го подготви за тях..., а дали не и за себе си?

 

         2.

         Господарката Ехо беше любимата на К-100. Той се радваше когато биваха само двамата и си говореха понякога с часове за какво ли не. Тя не се отнасяше към него като към робот-слуга. Никога не му заповядваше, нито го караше да прави нещо. Приемаше го като мислещо създание и често му казваше, че да мислиш, значи да съществуваш. Може би нейните думи накраха К-100 да започне да приеме, че може би нещо трябва да се промени между него и хората.

         - Касиен – така го наричаше тя, бе казала, че това е име, а не номер, - какво си се умислил?

         Намираха се в беседката на градината, току до малкото езерце и разноцветните рибки в него. К-100 ги гледаше как плуват и размишляваше, че хората дори тях намират за по-живи от него. Днес на улицата някакъв човек му изръмжа да се махне от пътя му и го нарече „тъп хладилник”. И това го натъжи, защото го сравниха с уред, лишен от мисли и чувства.

         - Замечтах се, господарке – повдигна сините си очи към нея и меките му устни се разтегнаха в тъжна усмивка. Ехо винаги му бе приличала на онзи съвършен модел роботи, които най-накрая щеше да бъде съвсем точното подобие на своите създатели.

         - Нали ти казах, че като сме двамата може и без това „господарке”. Уж казваш, че не следваш програмирането си, а едно просто обръщение не можеш да забравиш – укори го Ехо, която с всеки изминал ден отбелязваше прогреса на К-100. Живееше като всички други, но не приемаше напълно тази мода всеки да има безропотно подчиняващи се роботи, които да притежава само и единствено заради усещането, че са техни господари.

         - Мога, но не знам кой откъде може да ни чуе, Ехо – почти прошепна името ѝ К-100. – А за мен това ще бъде...

         - Прав си – махна с ръка тя. – Но тук сме сами, всички заминаха, нали сам ги изпрати.

         - Всъщност занесох багажа им до колата, като добър робот.

         Водата в езерцето се раздвижи от подалата за миг муцуна червена рибка. Пое глътка въздух и отново се гмурна.

         - И за какво мечтаеше? – Ехо придърпа една възглавница и се облегна.

         - За свободата – рече К-100. – Мисля си, че дори рибите са по свободни от мен.

         - Свобода... Мечти... – Ехо се огледа, стените на дома опасваха градината. След тях имаше други стени, които пазеха града. Над тях беше небето – също стена, в която очите неизменно търсеха път към звездите.

         Дали робота разбира, че винаги има стена, която да ограничи свободата? – каза си тя и го попита:

         - Какво мислиш, Касиен, че имаме свобода ли?

         - Да...

         - Не. Свободата е илюзия – поклати глава Ехо. – Човек никога не свободен така както му се иска. Затова и мечтае, за да залъже съзнанието си, че някога и някъде, може би ще се случи онова, което подсъзнателно знае, че няма да се случи никога. Затова и е приел да се залъгва с едно вечно очакване на несбъднатите му желания.

         - Чрез сънищата си, нали?

         - Те са плод на мечтите – отвърна Ехо. – Лъжливо свойство на умовете ни да притъпават възможността да разбираш къде си и колко са ограничени способностите ти. Затова и сънуваме винаги щом затворим очи, за да можем да се събудим и изживеем остаъка от деня до следващия си сън.

         Ехо огледа синтетичния си събеседник. Харесваше ѝ такъв различен от всички други роботи. Можеше да мисли, макар и някак наивно, но навярно скоро щеше да разбере, че всеки сън, колкот и да е хубав, все пак е кратък и има своя край.

         - Знаеш ли, че в доста сънища човек лети.

         - Като птица ли?

         - Да, понякога има криле, понякога просто се носи като полъв във въздуха. Сънува го, Касиен, защото никога няма да успее да размаха ръце и да се понесе като птица.

         Като потвърждение вятъра се разшумя из клините на няколкото дървета в градината. Ято листа се откъснаха от клоните и се понесоха в полет.

         - Казват, а и ти мислиш, че ние сме съвършени – върхът на еволюцията в природата - както се наричаме, не ето виж, че нито някога ще полетим, нито ще можем да плуваме като риби във водата. Затова си правим изкуствени криле за да можем да прелитаме от едно място до друго. Не сме свободни така, както мислиш, че сме.

         Ехо гледаше как думите ѝ биват чувани и се замисли как никой отдавна не чуваше другия, а ето този робот я чуваше. Ежедневието наложи едно самотно съществуване на свръхзадоволени същества, които придремваха безгрижно на слънце и се бяха оставили на роботите да се грижат за тяхното вегетативно състояние на живот. Или по-точно на обездвижен полуживот.

         - Слаби същества сме хората, Касиен, щом се събудим и разбираме, че всички сънища са просто една илюзия. Несбъдната и съвсем кратка, затова и никой вече не мечтае, защото знаем, че и най-добре скроената мечта остава неосъществена.

         - Може би затова съм се появил и аз, Ехо – съвсем тихо рече К-100 и загреба шепа вода. – За да продължа да сънувам и мечтая вместо вас.

         Двамата гледаха как водата изтичаше измежду снежнобелите му пръсти. Светлината се промуши между нея и я оцвети в обичайните за една дъга цветове.

        

         3.

         К-100 събираше листа в градината. Трупаше ги на куп, после ги натъкваше в големи черни чували и ги изнасяше навън. Роботите, които събираха боклука от улицата, щяха да минат след няколко час и да ги вземат. Това трябваше да прави докато е сам. Всички господари бяха отишли някъде. Поискаха тревата в градината да бъде почистена. Дадоха заповедта си и го оставиха да работи.

         Накараха ме да правя нещо, което една тревокосачка би свършила без да се замисля – недоволстваше К-100, че няма да може да прекара следобеда в разговор с Ехо.

          Той чу шум откъм тревата, който оприличи на свирене. Усили слуховия приематал и определи откъде идва мелодията. Наведе се и видя малък щурец да върви из тревата, но при появата му спря да издава звука. Улови го с бързо движение и го стисна леко между пръстите си. Изправи се и го огледа хубаво.

         Насекомото махаше с крака, но нямаше сили да се освободи.

         К-100 се усмихна – имаше властта да разполага с живота му. Беше господарят му, едно стискване и щуреца умираше по негово желание. Ако разтвори пръсти, щуреца отлиташе и щеше да живее.

         Колко е лесно – помисли си К-100. – Нима това прави хората толкова силни? Защото могат да избират дали да убият или да освободят пленниците си?

         Той взе някаква кутия и скри в нея насекомото. После продължи с работата си, като от време на време спираше и слушаше песента, която идваше от кутията.



       


 4.
         - Касиен, какво имаш там?

         Ехо се бе приближила безшумно и дълго наблюдава робота, който слушаше песента на скрит нейде щурец.

         Сините му очи грейнаха към нея.

         - Една буболечка, господарке. Ето, чуй я как пее – той поднесе мрежеста сфера, в която шаваше черно насекомо.

         Ехо го огледа.

         - Това е щурец. Мислех че са изчезнали. Някога нощите бяха огласяни от песните им, а после изведнъж секнаха. Колко хубаво пеят, нали?

         - Да. Този е мой. Само мой и пее за мен, Ехо – заяви робота със задоволството, което имаше човек, когато притежава нещо рядко и недостъпно за другите.

         - Не знаех, че песента, която може да чуе всеки, е само твоя, Касиен – студено отвърна господарката. Не ѝ хареса тази нова щриха в характера на робота.

         Тя му върна сферата и критично каза:

         - Ако е затворен щуреца няма да продължи да пее дълго и твоето желание да го притежаваш само за себе си ще го убие.

         Двамата гледаха щуреца в шепата на робота.

         - Колко човешки ще постъпиш с него, ако го държиш затворен в клетка, Касиен...

         След това Ехо се обърна и отиде към дома. На крачка преди да влезе в него се извърна и подхвърли:

         - Разбра колко е хубаво да си господар на някой, нали К-100?! Да притежаваш сънищата му и да убиваш мечтите...

         След това остави робота да бъде сам с неговия щурец.

        

         5.

         Вратата на килера се отвори. Сините зрителни сензори на К-100 различиха в полумрака познатото лице на господарката Ехо. Беше облечена като за излизане. Тя му даде знак да я последва и той се подчини. Охранителните лъчи бяха изключени и двамата безшумно напуснаха дома.

         Вече отвън Ехо прошепна:

         - Махаме се, Касиен. Отиваме в планината, където ще сме свободни – искаш ли да дойдеш с мен? Няма да си ми слуга, а ще живеем съвсем равноправни.

         Робота мълчеше. Ехо губеше търпение. Ако се забавеха щяха да ги спрат.

         - Слушай, скоро разбрах, че вече има колония, в която живеят хора и различни по мислене роботи като теб. Всички живеят дружно и никой на никого не заповядва. Идваш или оставаш да слугуваш на господарите си? Решавай!

         - Само минута, госп... Ехо. Сега се връщам – каза той и хукна обратно, без да чуе думите ѝ да се върне.

         Тя знаеше, че охранителната система ще е изключена още десет минути, затова и реши да го изчака. Ако се забавеше и попаднеше в клопката на лъчите щеше бъде препрограмиран още на другия ден или дори унищожен като дефектен модел. С това всички негови мечти за свобода щяха да се изпарят, но след малко той се върна и показа мрежестата сфера с щуреца.

         - Не исках да го оставям тук.

         Качиха се в колата на Ехо и поеха към изхода на града. Вратите ги пропуснаха и те се понесоха в нощта. Мълчаха дълго, повече от час и едва когато видяха гърбиците на планината насреща да се приближават К-100 се осмели да попита:

         - Нали казваше, че свободата е илюзия? Защо изведнъж реши да бягаме към нея?

         - Такава е, но целият ни живот е просто една несбъдната мечта, Касиен. Рано или късно ще се събудим някъде другаде, затова нека поне за малко помечтаем – отвърна Ехо и спря колата. – А и може би точно вие, роботите, тези като теб, сте нашите душевни криле, които трябва да заместят изчезналата ни душевност. Ти ме накара да сънувам, Касиен...

         Иззад планината денят плахо пристъпи и озари хълмовете с призрачна светлина.

         Как винаги има нов ден, ново начало – каза си Ехо, бликаща от енергия, която с един мах измести обичайната ленивост на хората господари. Сега щеше да заживее истински, кратко наистина, но много по-будно отпреди.

         - Оттук продължаваме пеш – рече тя и програмира колата да се върне обратно в града.

         Двамата поеха по едва видима пътека, която ги поведе нагоре между дърветата.

         К-100 следваше Ехо и мислеше, че ако всичко е истина, то това са първите му стъпки сред свободата. Радваше се, че няма да бъдат сами и че има други като него.

         - Ехо, чакай! – повика я той и тя учудено се обърна.

         Дали не иска да се върне – мина през ума ѝ. На крачка преди неизвестността на новия ден всеки може да се замисли дали да не остане в удобната длан на познатото му вчера.

         Роботът гледаше пленника си и после отвори сферата. Сложи я на меката постеля от борови игли и каза:

         - Хайде, щурче, отивай да попееш.

         После мина пред усмихналата се Ехо и ѝ намигна:

         - Всеки има право да мечтае, нали!

         Песента на щуреца ги следваше докато двамата се изкачваха все по-нагоре и по-нагоре в съня им на свободни.