понеделник, 25 февруари 2013 г.

Огън и лед


Изправи се водата
и ледените си пръсти -
един по един
като ехо безмилостно
и с грохот ги заби -
погълна светлината му земята
и нов живот във огъня роди!
                                              Sg
 
         0.
         - Времето е като безкрайна пустиня, песъчинки са дните ѝ, а прахта от тях са ронещите се на часове дни, губещи се след всеки порив на вятъра.
         Ехо прочете това в онази стара книга и дълго мисли над думите, написани от отшелника мъдрец, живял някога далеч на изток.
         Може ли времето в шепа да се улови – питаше се тя, докато слизаше от северните си земи. – Да бъде събрано в едно всичко от него – и миналото, и настоящето,и бъдещето му. Или прахта му все така ще се разсейва и спомените ще бледнеят като всеки падащ накъм хоризонта отминал вече ден.
         Трябваше да намери острова на своя дракон.
 
         1.
         В часът когато слънцето вече се спускаше и хоризонтът лекичко припламваше, Ехо обичаше да наблюдава как повърхността на океана постепено се разгаря, като че посипана с няколко шепи живи въглени. Немирните вълни ги нагъваха и игриви огнени отблясъци затанцуваха по водите му.
         Красива гледка - като картина избягала от нечий приказен сън – казваше си Ехо, а магията запазваше неповторимостта си още миг-два и въгленчетата гаснеха едно по едно, наедно с топящите се в дошлата тъма слънчеви лъчи. С това и въздухът  ставаше различен - обръщаше лицето си и допира му биваше по-студен и недружелюбен.
         Нощния хлад не притесняваше гледащата края на деня – елфическото ѝ тяло, отрасло в прегръдките на Севера, дори намираше за приятни студените докосвания на кръжащия около кораба след залез ветрец.
         Понякога обаче на вечерна смяна биваше един южняшки полъх, представил се с името Крилатко – игрив и топъл. Тогава, ако шумът на суетнята на екипажа биваше отрано замряла, Ехо изваждаше сребърната арфа и я окачваше на някое от въжетата – една улавяща залеза камбанка, която Крилатко започваше да побутва лекичко и струните ѝ тихичко, едва доловимо, запяваха с последните отблясъци на отиващия си ден.
         Така примамени със сребърната мелодия, заизгряваха и звездите в небесния океан, отразяващ безкрайността си във водният си брат под него.
 
         2.
         В този ден Ехо отрано бе застанала на своето място, притворила очи и слушаща песните на вятъра.
         - Сайни! - Ехо дочу смирен глас и се обърна. Беше капитан Барс, загрижено гледащ някъде зад нея. – Идва буря, сайни, лоша буря! Онзи облак рамахва криле накъм нас и мисля че го разпознавам. Съвсем скоро ще ни настигне. По-добре ще е да се приберете, вятъра ще стане зъл.
         Той се взря отново и поклати притеснено глава:
         - Много зъл!
         Всички бяха говорили за това, че присъствието на елфическата принцеса носи късмет на кораба и пътешествието им. Колко дни са вече в открито море, а времето стояло като смирено кутре и ледени ветрове и морски бури не ги намирали, за да ги блъскат настървени или нападнат гладни, както обикновено се случвало в този сезон.
         Ехо погледна посочения облак. Беше черен с посивели краища и наистина имаше формата на звяр, който хищно се е насочил накъм кораба им за да го разкъса и погълне.
         Тя също позна идващия – беше най-силният и страшен вятър в тази част на света.
         - Ураган е, сайни, самият Зъбен, той ще ни помете и кой знае... късмета ни ще е до тук! – говореше капитана, оглеждайки с тревожно присвити очи небесното тяло, което щеше да ги връхлети. Преживял не една буря, той знаеше че колкото и опитна да е ръката му опасността да бъде потопен корабът от страшилището на океана е голяма.
         Ехо откачи внимателно сребърната си арфа и я подаде на капитана.
         - Пазете я докато се върна, капитане мой, ще посрещнем още много изгреви с вас – рече и се заизкачва по корабната стълба към върха на голямата мачта.
         Платната плющяха уплашени от приближаващата стихия.
 
         3.
         Ледените пръски вече забиваха стръвно зъби в телата на скимтящия от страх екипаж, събрал се на палубата - едни гледащи с недоумение Ехо, а други просто събрали ръце в молитва. Капитана държеше здраво руля и следеше посоката на поривите, които блъскаха все по-ожесточено верния му – поне до днес – кораб. Не го беше страх, вярваше в себе си, но силата на този скрил небето ураган Зъбен можеше лесно да пречупи смелостта му.
         И се дивеше на смелостта на Ехо, макар да знаеше, че на вид крехко тялото ѝ бе по-силно от всеки останал превит от страх на палубата.
         А Ехо се усмихваше и чакаше своя стар другар от игрите в детството ѝ – всемогъщия Зъбен, който я бе носил неведнъж на ръце из простора. Дали щеше да я познае – толкова години бяха минали.
         Щом нишките на порива разпиляха косите ѝ и чу ръмженето на гръмовният му глас, Ехо му извика – на молещите се долу прозвуча като силен звън.
 
         4.
         Колко е хубаво да си частица от нищото на въздуха. Да се носиш безтелесно и да бъдеш просто движение. Да усещаш, че няма рамка, която да те сковава и като мисъл можеш да достигнеш всеки ъгъл на небето.
         - Хубаво е, Зъбен – прошепна Ехо, а урагана я завъртя още по-бързо и по-високо.
         - Също както някога – засмя се кънтейки той.
         - Също както някога – отвърна Ехо.
         Двамата се радваха, че се срещнаха и пак, както някога, се скитаха в безкрайността на небесата. Зъбен бързо прогони всички следващи го стихийни бесове и опасността над кораба отмина, след това двамата си заспомняха миналото в земите на Севера, които той някога обитаваше като най-жестоката снежна буря. Сега, разказа ѝ той, се налагаше да  живее в границите на океана - Вселенския закон го задължава да прекара известно време тук. Каза също, че е доволен от службата си, но няма близки приятели – такива като нея.
         - Остани с мен – предложи той по едно време. – Ще живееш във въздушния ми замък, ще ми помагаш и ще управляваш легион от ветрове.
         - Не мога, приятелю – Ехо виждаше корабът като малка прашинка в далечината под тях. Беше време да се връща. – Тръгнала съм към сърцето на своя любим.
 
         5.
         Колко огнено, колко жарко – каза си дракона Вулкан, полегнал на скалата, гледайки към реката изливаща се лава насреща. А и сега си мисля само и единствено за онзи леден покой, за онези кристални очи...
         Той въздъхна тежко – правеше го по стотина пъти на ден.
         Дълбоко от недрата си планината не спираше да бълва потоци стопени скали. Топлината им стигаше чак до неговия връх и покриваше тялото му. Раните боляха по-малко. Раните – тези на тялото зарастваха, а онзи в сърцето лютеше все така от силната болка на раздялата.
         Беше долетял до острова си и дните му щяха да завършат в самотна тъга.
         Един албатрос спираше да си почива на същия остров от няколко дни насам. Първо кацаше предпазливо настрани, но лека полека се приближаваше и започна освен обичайния поздрав, да говори с дракона за какво ли не.
         - Защо умираш – го попита веднъж албатроса. Бе разбрал, че силите на Вулкан бавно гаснат с всеки ден.
         Дракона го погледна, въздъхна и му каза:
         - Може ли да живее тяло без сърце, птицо?
         Албатроса поклати глава.
         - Е, моето сърце остана далеч от тялото ми...
         - Не те разбирам – как остана?
         - Така – Вселената забрани да бъда на едно място, защото инак тялото ми ще умре от глад. Там оставих сърцето си и сега се оказа, че дори и нахранено тялото умира без него.
         Албатроса склони глава, замисли се и после отлетя без да се сбогува.
 
         6.
         Дните отминаваха спокойни и безоблачни. Зъбен се закани на всеки друг ураган, че ще опита силата на мълниите му ако посмее да доближи до кораба, с който пътуваше Ехо и освен нужния попътен вятър никой друг не докосваше платната му.
         Екипажа заживя с повече усмивки и моряците привечер привикнаха да присядат, да забравят обичайните си моряшки забавления и да се кротнат, за да чакат Ехо да окачи елфическата си арфа, а гласът ѝ да ги упои с пламналият залез.
         В една такава вечер Ехо разговаряше с капитан Барс, който знаеше, че обикалят от остров на остров, за да намерят нейният дракон.
         - Сайни, целта на вашия път е сливане с огъня, нали?
         - Така е, капитане.
         - Но тази сила е много по-страшна от въздушната. Може да изпепели всичко, до което се докосне.
         Ехо заговори, гласът ѝ бе тих, но ясен.
         - Капитане мой, това е риска да следваш гласът на сърцето си – а тогава, дори огън с огън да се слеят, то те ще изгорят в едно.
         Елфическата принцеса протегна ръка и една искра от залеза се настани в дланта ѝ.
         - Вие сте ледена, сайни – отбеляза капитан Барс.
         - Вече съм огнен лед – поправи го Ехо.
         - Но дракона ще ви стопи – опасно е, сайни – каза той и поясни: - Там, в земите на Севера, сте били защитена, но тук срещата ще ви е много по-опасна.
         - Нима слънцето не изгрява само и само за да зале; и така всеки ден е обречен на своята смърт още от мига си на раждане, но то не спира да изгрява ден след ден – каза Ехо и поднесе ръката си над вълните.
         Искрата пламна и се пръсна в огнен дъжд.
         - И както стрелката на вашия компас търси винаги своя север, капитане мой,  веднъж разпален огъня той живее само и единствено за да събере със своята половина.
         Дъжда превърна стотиците си пръски в огнено сърце обвило онази, поела през вълните, за да намери своя дракон.
 
         7.
         Островът все така изливаше лавата си в океана и напластяваше още твърд във водата. Дракона дишаше все по-тежко, а силите му чезнеха с всеки отминал ден. Нощем гледаше дълго към небето, търсейки онова северно сияние, но знаеше, че е прекалено далеч, за да го улови.
         Напоследък дори не говореше с птицата, която неизменно го посещаваше и му разказваше за полета си над океанската шир.
         - Защо мълчиш? – попита албатроса, когато Вулкан дори не го погледна, след като бяха мълчали цял следобед.
         - Спомням си – отвърна дракона.
         - Разкажи ми за какво.
         Той затвори очи и му разказа за онова свое пътуване до земите на Севера, които бяха забранени за вида му – строго забранен! Но той бе усетил повика, който го накара да полети натам. И как още щом премина границата усети как силата му се губи, но въпреки това продължи, воден от онзи глас, който чуваше като ледено ехо над побелелите полета. Студът обаче се оказа суров домакин, който блъскаше стръвно неканеният си гост, който дори не забеляза резките от ноктите му по тялото си, защото я видя – нея, дъщерята на Севера.
         Разказа за срещата си с Ехо – ледената принцеса, в която разтопи огненото си сърце.  Макар само и само за да разбере, че не може да остане там при нея - студеният въздух му причини тежки рани и Вулкан трябваше да се върне в своите земи, ако искаше да продължи да живее.
         - Сега съм тук, уж жив, а виждаш сам, че гасна.
         - Ти си срещнал любовта – обобщи албатроса.
         Вулкан издиша облак нажежена пара, който накара птицата да подскочи.
         - Ледена принцеса... – каза той и се сети за нещо, което трябваше да провери.
         Разпери криле накъм хоризонта, като преди да изчезне извика:
         - Може би пак ще я срещнеш, драконе!
 
         8.
         Над кораба започна да кръжи голяма птица. Безтрашно кацна на мачтата и започна да се взира с пронизващи очи във всеки един от хората на палубата.
         - Сигурно е душата на някой удавник – шепнеха някои от моряците.
         - Дали е за добро появата му – питаха се други, а трети поискаха да я прогонят.
         Капитана строго забрани да я закачат. Ехо беше на носа с ветреца Крилатко. Усещаше, че е близо до целта си, но отскоро усещаше и чувстваше как потъва в тъма.
         Албатроса я позна още от пръв поглед. Спусна се пред нея и замря във въздуха. Сетне ѝ прати образа на умиращия дракон. Островът му е на няколко дни път, но не беше сигурен дали времето - Ехо изтръпна – щеше да ѝ стигне. Тя стисна юмруци и му каза да се върне и предаде, че идва.
         - Побързай! - каза албатроса и отлетя.  
         - Сайни! – приближи се капитана, усетил че нещо става.
         - Приберете хората си, капитане, ще се наложи да побързаме – рече Ехо и вдигна ръце накъм небето.
         Капитан Барс не я разбра, но в следващия миг, когато дъщерята на Севера извика, вече знаеше какво искаше да му подскаже:
         - Зъбен, ела на помощ, приятелю!
         Корабът се понесе по-бързо от когато и да е било, Ехо остана все така на носа му -  безстрашна към разлюлата океана стихия, която урагана Зъбен сътвори, за да изпълни платната с дъха си.
        
         9.
         Дракона сънуваше, че времето го няма. Че живота му е буен пламък, в които гори с онези, които могат да осъзнаят това, че мислите им са просто искри.
         Усети полъх, докоснал лицето му и отвори очи. Беше албатроса - от няколко дни го нямаше, а сега дишаше тежко и уморено, махащ с криле накъм спящия Вулкан.
         - Идва – изхриптя той.
         - Идва – кой?
         - Летях два дни без да спирам, за да ти кажа - идва тази, която чакаш – Ехо! - усмихна се доволен, че е намерил смисъла на възможността да се носи над океана такъв бързокрил.
         Дракона се напъна и погледна далеч накъм вълните и видя помитащ всичко пред себе си ураган да носи корабът с Ехо. Той усети как отново запламтява нещо в него и благодари на албатроса за тази вест – времето склони глава и сипещите се последни песъчинки от живота му се превърнаха в огнена стихия.
         Изригвайки с мощен пламък Вулкан разпери криле и полетя да я посрещне.

неделя, 10 февруари 2013 г.

Кома на човешките души


      В медицината кома (от гръцки: koma - дълбок сън) е особено състояние на безсъзнание. Коматозният пациент не може да бъде събуден и обикновено не реагира на болка или светлина, също така няма сънни цикли и не може да извършва действия по собствена воля.

 

         Кома – дълбоко състояние на полусмърт, тоест има тяло, но душата му го е напуснала. Тя дори не сънува. Като обществото ни – живее в някаква кома, без да усеща истинските характеристики на събитията протичащи край него.

         Този дълбок сън не е от сега, а е започнал от самото определяне на човек като „разумна личност” преди хиляди години. Един разум, който се е оставил съвсем доброволно да бъде управляван, направляван, дирижиран, манипулиран и смазван от „избранници” на съдбата – в миналото царе, крале или императори, а днес президенти, работодатели и политически партии. Доста „разумно” решение от страна на коматозната личност -  нека друг да определя съдбините му, а той да си спи безволево цял живот, но пък с усещането, че е свободен. Преди да бъда упрекнат – в историята, през всичките епохи, е имало и личности-отклонения, което е нормално за всяка програма в света Матрица, но тези грешки са малобройни, пък и коматозната тълпа рядко се е вслушвала в думите им или е следвала почтенността на делата им.

         Тази седмица бяха актуални надписаните сметки за ток – добро подсещане за режисираността на живота в Матрицата, която напоследък е оплелала ежедневието в паяжината на КРИЗАТА! Ще споменавам често, че онези отдолу на пирамидата сами са избрали онези на върха ѝ... съвсем сами!

         Темата за нея – кризата - е още по-актуална по света и у нас, утре може би вече ще е само цитат в някой учебник по икономия. Утре може би, но днес е реалността.

          Всички хора по света, поне в повечето страни, сами и доброволно избират – тоест, дават гласовете си след постоянно обработване на умовете им чрез различни способи на манипулиране – водачите си в живота. Съвсем сами и без никаква насилственост или принуждение. Лъжливите обещания са разрешени, законът позволява на кандидатите да предлагат всичко и да говорят против опонента си каквото искат. Има избори, човек отива и посочва кой да го управлява за Х време. Напоследък все по-често го прави с осъзнаването, че избира поредния мошеник или крадец, но пък нали е в кома и е съзнанието му е зомбирано, пак си псука глса и няма как да не го избере и издигне над себе си, а после да му завижда за благополучието.

         Чудно защо никой от избранниците не обясни или оправдае разумно това заробване на хората. Както в случая с тези цени на електричеството, на петрол и храни – добива и на едното и на другото е по един и същи начин и няма причина поради която ток или вода, или петрол да се увеличават с всеки ден, месец, тримесечие или година. Освен, разбира се, че неколцина стават от много богати още по-богати. И това, което е  ясно като бял ден, че човек трябва да бъде смазан и подчинен на матричната система на управление, като стане зависим с това да има дълг, а дългът значи подчинение към онзи на който дължиш. А имащия и даващия блага ще си помисли дали да отпусне няколко трохи към длъжника и да го остави да преживее още един или два дни под неговата милост.

         Управниците на всички засегнати страни от „кризата” ежедневно се надпреварват да обещават на коматозните си слушатели и избиратели как ще се справят с нея. Мислите ли, че могат наистина да го направят? След като всеки ден работните места изчезват - просто вече ги няма, а парите, с които иска или не иска човек е принуден да живее, се стопяват за сметка на нарастването на цените на всичко. Предполагам разменната монета за услуги скоро ще бъде човекочас или човекоживот... нещо такова.

         Но да започнем по-отдалече с някои икономически въпроси, които са характерни от създаването на парите насам... може би и от по-рано.

         Защо има бедни и богати? И най-богатия и най-бедния живеят на една и съща планета, дишат един и същи въздух и умират съвсем безимотни и голи. Тогава защо ли е нужно това цялото ламтене за имот, власт и пари – особено ако имаш, нужно ли да е имаш още повече? И един народ да напада друг, според прищявката от върха, само и само да разшири и без това голямото си владение.

         Матрицата-майка отрано е разделила хората на имащи и на тикава, които мечтаят да имат. А става дума за едни и същи материални блага под небето, които са толкова много, че стигат за три свята като нашия, но тя е сложила в ръката на един почти всичко с разрешението да го раздава на останалите както си пожелае... или както му е наредено.

         Богатите също работят – с богатствата си, нека, щом ги радва, нали все пак те дават работа на онези, които ги правят още по-богати, но кой забрани напоследък и отне възможността обикновените работници да имат и те нормален живот? Програмна грешка ли е или добре планирано развитие на този етап от живота ни?

         Или вече не е удобно да има задоволено население?! Което да работи по 35 или най-много по 40 часа на седмица – така както е все още по закон в повечето страни. И със спечеленото да може да си позволи жилище ( тази станала вече почти невъзможна за сбъдване мечта ) и храна за себе си и семейството. Днес, ако все пак успее да се намери работа, се работи по десет, дванайсет и дори до шестнайсет часа, само и само за да няма време за нищо друго. Ако не искаш – има стотина, които чакат и са съгласни на тези условия. Пак да спомена, че гладните и бедните сами са избрали да ги мачкат богатите.

         Явно нуждата да обречеш на мизерия и бедност цял народ е нужна на някого. Реалността го предлага и концентрира богатството в неколцина, а останалите им слугуват – пирамидата е тежест, когато си някъде там долу, превил гръб и изхранващ събратята си на върха ѝ. Може би причината за тази непрекъснато нарастващи цени е тази, че за да ги платиш, трябва да живееш като роб в името на сметките, които ти надписват онези отгоре?!

         Държавата – измамната закрилница на народа, която уж бди за благосъстоянието му. А дали наистина е така? Едва ли – защото престъпността все повече се увеличава – нормално поведение на останалия без избор индивид, който попаднал в една градска джунгла започва да живее по закона на джунглата за да оцелее – и честния и слабият индивид го е страх дори да излезе. Безработицата нараства – няколко страни все още успяват да я контролират с изкуствении проекти и благодарение на това, че са били векове наред империи или причина за две световни войни, при което са крали достатъчно злато от заробените страни, но и тяхното балонче скоро ще се спука, защото доста милиони гърла хранят. Болните хора са все повече болни – защото Държавата уж нямала пари за тях, за медикаменти, за нови места за доктори, но пък за излишни чиновнически места по роднинска линия, или нов автопарк на парламента все ще се намерят. И всичките тези проблеми би трябвало да се погрижи Държавата, но тя явно има други дела, които са съвсем незнайно и в пълно неведение какви! А никой не се сеща да попита избраният от него партиен „водач” – Защо иска народът му да е страда и да живее от зле по-зле?!

         Но да се върнем на Кризата, сметките за тока и всичко останало.

         Според официалните иформации всичко започнало със сриване на ипотечения пазар и повишаването на цените на петрола.

         Ако запитаме за ипотеките – кое наложи тези безумни цени, непосилни за плащане още от самото им начало, дали икономическите умове ще могат да отговорят разумно? Не с лъжите за борси и фондове, защото тяхната функция е част от матричното разделение на финансите. В реалността Матрицата успя да замъгли умовете на толкова хора, че да не си направят елементарната сметка, че едно нещо, което е струвало еди колко си парични знаци изведнъж става с цена умножена по 10 парични единици. Необяснимо явление – хората загубиха способността си да пресмятат. Подписваха договори за 30 години, без да изчислят, че доходите им не отговарят на вноската за тези дълги години, а и вече бе започнала масовата безработицата, за която ще стане дума след малко. И едва минала само една година, най-много две, щастливият собственик на нов дом остава без работа, или пък с доста понижена заплатка и щастието започва да стопява ден след ден. А бяха построени или започнати да се строят жилища, повече отколкото имаше нужда – все със същото желание на някой да забогатее и да се издигне към върха на пирамидата. Държавата, която храни достатъчно икономисти и финансисти и прочие учени глави, гледаше и мълчеше безучастно.

            Същото е и с продукта от бита „цар Петрол”, който уж все повече и повече се изчерпвал. Кое определя цената му на борсата, след като добива си е един и същ? И според това, че се произвежда все повече и барели и литри се леят в милиони, би трябвало да поевтинява, а точно обратното. Борсата и ежедневните приказки за това, че запасите намалявали, а в същото време има все повече потребление – тогава как и го няма, пък и се използва десетократно повече? Нали става дума за същия петрол от години насам и за все същия краен потребител - населението на Земята. Как от 60 евроцента например, стана 1, после 1.30, стигна до 1.50, а в вече и две евро за литър – това е един път, че дори и два над онова, което е струвал само преди десетина години. А работника на платформата, рафинерията и бензиностанцията получава все по-малко и по-малко като заплащане. Някой май стават от богат все по-богат, а Държавата се прави на безсилна и обвинява с половин уста в монопол еди кой си доставчик. Хората ли са глупави да вярват на лъжеца или той е глупав да лъже вярващите.

         И при електричеството – съвсем същата работа. От както се помни осветеният ни свят мине не мине половин година и повишаване с няколко процента цената му – защо и заради какво ще си остане недоизказано! Определено не е заради повишаване на заплащането на работещите в тази сфера, може и да печелят малко повече от обичайното, но не е чак толкова много, за да оправдае цените.

         Като се сложи чертата, наред с цените на храните, за които отделно може да се поразмишлява, днес един съвремен човек на 21 век живее само и само за да плаща, да прави богат някой друг и да изхранва шепа избранници от своята Държава.

         Което става все по-трудно, защото все повече от хората в някои уж „развити” страни в Европа нямат работа. А гладът е като буре с добре изсъхнал барут, което засега все още държат запушено, но капакът му вече лекичко се отмества и един горящ факел бриближава за да запали законът на джунглата.

         Но защо нямат работа европейците?

         В състоянието на кома, в което днес плува съзнанието, най-силният натиск идва от това, че индивида е поставен пред избора да няма работа или да приеме да работи за трима, но да му плащат наполовината за един – ако не иска, друг ще се съгласи. Държавата гледа някъде накъм небесата, чужда за проблема.

         Всички опозиционни и управляващи политици обещават разкриване на работни места. Което е интересно лъжливо обещание – за да има работни места, трябва да има производство. Но производство на кое - защото всичко се внася от една държава на изток, известна с многобройното си население. И при този внос родното става прекалено скъпо, защото в Европа все още хората не спят до шевните си машини в цеховете, ами имат доста различни разбирания за живота на „бял човек”.

         Някой дали помни че през 2000 година – или някъде там - Европа подписа разрешение на свободен внос        от тази източна държава. НЕОГРАНИЧЕН внос. И за няколко години стоките им заляха пазарите, в следствие на което започнаха и затварянето на фабрики и отрасли производства с почти стогодишна история. Виж, ония хитреци отвъд океана също подписват подобни договори, но с условието, че ако внесат 1 тон продукция от многолюдната страна, то те пък да изнесат 3 тона тяхни родни съединенощатски товари – справедливо за тях, за Европа не чак толкова.

         Днес са останали неколцина вносители, навярно съвсем „случайни” хорица, които определено печелят добре, а милиони са сковани в неприятната рамка на безработицата и недоимък. Лошо е за онези от върха, защото тези малки зрънца барут са опитали вкуса и на по-хубавия живот, затова и търпението им си има граница. Когато дойде време да работят за сух хляб и да спят оковани до струга си, предполага се, че милионите зрънца ще се съберат и запалят, но само ако Матрицата не ги залъже с нещо друго.

          И са интересни обещанията на не един министър управляващ, или кандидат за такъв, би разкрил работни места? Ще произвежда какво? И на кой ще го продава? А същия той подписва разрешителните за внос на абсолютно всичко от голямата източна страна на онези ниски цени, правещи произведените в съвремена Европа неконкуретноспособни. Но пък спящите сами са го избрали на този му пост, затова и са един вид съучастници в неговото благополучие и затова и спящите предпочитат да замълчат... поне засега.

         Обобщение:

         В състояните на наложена душевна кома, „кризата” няма кой да я премахне, защото няма начин да го направят днес при тези условия. Ипотеки, ток и петрола са просто част от играта и ще бъдат надписвани и непрекъснато повишавани. Едната причина е да накара всички да се заробят към банките, за това вече на много места се споменава, втората е да прави неколцина много богати и властимащи още по-богати и способни да управляват спящите в техния свят, а третата ще разберем след стотина години – прекалено късно за живеещите в коматозност днес и сега, които просто искат да получат малко от усещането наречено щастие, че си жив.