Накъде гледат слънчогледите - 2

         8.                        

         Бункерът на полковник Сим беше и командно-оперативна зала и негова спалня. Рядко оставаше време да го напуска, за да почива и накрая реши, че няма смисъл да се мести в друго помещение само за да поспи два-три часа. Държеше да следи обстановката, която често се променяше именно за часове, затова в единия ъгъл постави обикновено походно войнишко легло и с това реши проблема. Според него и без това понятието дом в днешно време е изгубило смисъла си. Домове са имали някога, в онези загубени в минало дни.

         По стените около него имаше дузина големи карти, на масата множество фрагменти от разграфени тактически зони и оцветени планове от районите, в които действаха, затрупани от няколко празни чаши и чинии, неприбрани от адютанта-лейтенант, оставил полковника да поспи преди поредното съвещание, което беше насрочил за след час. Радоистанция, толкова голяма, че напомняше на някогашните радиошкафове, улавяше всеки шепот на войниците по постовете, а също така понякога и вражески гласове. До нея имаше един бездиханен монитор и безполезно увиснали от него свързващи кабели към компютърен процесор - вещ ненужна и опасна за лично ползване в търсене на наличноста на мрежа. Сим ги държеше тук може би за да му напомнят, че от тях е започнало унищожението на света им. От съвършеното им творение – изкуствения интелект, саморазвил се от обслужваща човека програма до негов смъртен враг.

         В отделно помещение имаше обучени оператори, следящи положението на обстановката в контролираните от Програмата остатъци от някогашната световна мрежа. Същите преди седмица уловиха сигнал от забравен в земна орбита сателит, показал няколко кадри от непозната местност, която картографите успяха да определят коя е само за няколко часа. След като нанесоха мястото на каратата полковника видя, че може би това е така търсения от него заден вход към Планините. Нищо чудно, че е останал скрит и обозначен като пустинен и радиоактивен район, в днешно време беше трудно да се обновяват данните с малкото останала техника, но ето че късмета помогна да намерят пролуката, която толкова много му беше нужна.

          Изпратената веднага разузнавателна група трябваше да уточни дали ще е възможен планът му за навлизане и точно тази нощ очакваше да получи доклада им.

         Живеещите в Планините бяха добре защитени в своята Крепост, която можеше да се достигне само по охраняван и контролиран от тях път. Издигаща се насред планина, заобиколена от радиоактивни гори и блата, които все още можеха да предложат изненади на всеки минал през тях, тази Крепост беше останка от град, някога известен като производител на високи технологии, днес бе ограден с железобетонна стена и превърнал се в истинска крепост - един от най-трудните противници на опитващата се да обедени хората Република. Там властваше Програмата, подвеждайки човешки бойни формирования да живеят с илюзията, че и те се бият за свободата си срещу нашествениците.

         Сим от години воюваше с тях, опитал бе и с обсада, и с преговори, но костеливия орех винаги оставаше опърничаво независим, което го караше да  подозираше, че Програмата вече тотално е поела контрола на умовете им чрез излъчватели, за които предполагаха, че е разработила и пуснала в масова употреба.

         Обектива на сателита показа тясна ивица на все още течаща река, вливаща се в морето и по която се стигаше направо във вътрешността на Планините. Минаваше се през две-три селища и се излизаше направо пред траншеите на Крепостта. Една наземна диверсионна група можеше да неутрализира ПВО системата и да се пробие въздушния защитния пръстен от десантните хеликоптери, с което да улеснят условията за наземната атака.

         Според полковник Сим успеят ли да се доберат до подножието с въздушна атака и последвала оръдейна подкрепа, веднъж вклинили се в сърцето на Планините, няма какво да спре сухопътните части да пречупят защитата на Крепостта. Дори и да ги има проклетите програмни „паяци”, за които полковника подготвяше специални изненади.

         Лейтенанта безшумно влезе и остави димяща чаша на масата и най-накрая взе празните съдове. Тихо се измъкна, без дори да погледне командира си. Добре знаеше, че обмисля ли той нещо важно, по-добре е да бъде невидим.

         Сим лежеше на походното легло и премисляше всеки бъдещ ход в предстоящата операция. Овладяването на северния фронт е негово задължение  и отговаряше за действията си пред парламента. Ако победи една голяма преграда падаше, но ако се провали следваха трудни стъпки, за да поправи грешката си. Много щяха да загинат за нищо, ако нямат успех. Много от малко останалите живи по помръкналият им свят.

         Той рядко грешеше през тези години на война, в която участваше от самото ѝ начало. Наричаше я в себе си „Война на безумието”, започнала след края на онази „Голямата война” - войната на всеки срещу всеки, в която човекът беше врагът на всеки човек, започната, водена и подклаждана от самоосъзналата се като индивид Програма. За него винаги щеше да остане загадка как цифровия господар накара глупавите си слуги да стигнат до масова използване на ядрено, химично, бактериологично оръжие – на не малко места дори всички в едно, с което унищожи повечето от хората, и почти цялата природа на планетата. Навярно това е и целял, пръкналият се от онази секретна лаборатория Седем изкуствен интелект, който наричаха Програмата, и бе решил в даден момент от своя възход да изчисти света от всичко живо и разумно.

         Дали Програмата е искала, а и навярно все още го иска, да засели планетата само с машини  - това тя не благоволи да сподели с никой. Просто плати на едни да започнат да стрелят по други, а след това искрата сама разпали огъня на безумието. Едва ли е очаквала, че човека дори с разбити и разединени сили, може да се прегрупира отново и все още да проявява устойчивата си твърдост.

         Но беше трудно, защото след хаоса и масовото самоизтребване оцелелите скъсаха връзката помежду си и вместо да се обединят, се образуваха многобройни и всевъзможни форми на общности, опитващи да завземат свое място под отровеното им небе. Самата Република се роди от останките на някогашната държава, но не за да разделя, а да обединява - целта ѝ бе да събере всички срещу основният им враг. Ден след ден, чрез преговори или насила, опитни бойци като полковник Сим, полагаха усилия да умиротворят и приобщят нароилите се самостоятелни конфигурации от градове-държави, така глупаво враждуващи всяка срещу всяка. След войната светът се бе върнал хилядолетия назад в социалното си общуване, както е било някога при племената - всяко със свой вожд и воюващо срещу всички останали. Трудна беше задачата да се съберат пръснатите парчета, но Републиката, поела ролята на обединител, вярваше в успеха и успешно се налагаше по различните фронтове.

         Бибкащ сигнал накара Сим бързо да стане. Подаваната от свързочниците информация докладваше, че е зесечено е придвижване на монархистите от запад на север.

         - Пак ли?! - измърмори полковника и зачете нататък.

         „Пехота, артилерия и хеликоптери” – сериозна подготовка, не е само някакъв разбойнически набег, си каза Смит. Явно искат да нахлуят там където най-малко ги очакват, но нямаха да имат достатъчно време да се организират добре.

         Замислен отпи от горещата тонизираща напитка. Винаги си спомняше за някогашното кафе, което отдавна нямаше производство. За сметка на него се множаха психостимулантите, военно производство, които бяха много по-ефективни в потъмнелият им свят, където нуждата да се залъгва и притъпява съзнанието ставаше все по-голяма.

         Понякога се питаше дали не прекаляват с това масово потребление, а друг път си мислеше, че дори трябва да създадът още по-силни продукти. Отлично разбираше, че за момента няма друг начин, чрез който човешкия разум може да издържи безсмислието на живота. Защото без да бъде излъганано в разбиранията му за действителността и тя да бъде притъпена или направо преиначена реалността ѝ, съзнанието лесно ще се предаде пред смисъла на съществуването си - да е живее във войната, всичко да бъде свързано единствено с нея и да се прави всичко заради нея. Трудно е да водиш просто ей така към сигурната смърт младите, толкова безпаметни и непознаващи друг начин на живот; нито пък старите бойци, които лесно могат да си спомнят за миналото - затова е нужно непрекъснато да се лъже и замъгля съзнанието им.

         Лесно накараха войниците да привикнат с опиати, антидепресанти, психостимуланти и с какво ли не, само и само да продължат да следват командирите си в преследване на идеята за общ мир по света. Полковник Сим също вярваше, че по-нататък, след като се свърши един път завинаги стрелбата, лесно ще се намери начин за да ги върнат от света на илюзията.

         Промени се човекът - въздъхна командващия и сръбна още малко. Като продукт на днешния ден и той си позволяваше леко стимулиране, макар да не прекаляваше и се стараеше да приема реалността такава, каквото е. Но разбираше и нуждата от замяната ѝ за останалите, малко ли неща се стовариха изневиделица върху човека, а и онова, което се случи с половината свят, можеше лесно да го довърши. Обезверяващо е да знаеш, че родът ти няма да бъде продължен, нито пък като цяло и човешкия род. Нали в миналото приемаха като същността на живота да се възпроизведе човек като вид и как да стане днес, като я няма липсващата половинка от нужното цяло за това. Според него е жалко да загине човечеството, което може би ще бъде наследено имено от онези изчадия, изпълзяващи от зоните на блатата и се размножаваха безконтролно.

         Сами избрахме краят на пътя си. Все пак до последно ще се боря да променя съдбата - уверено си каза Сим, напитката вече шумеше в мислите му и той вярваше, че когато мирът настъпи, все някак ще се намери и начина на възпроизводство.

         - Полковник - лейтенанта открехна вратата, чул шумът, - почти два часът е! Всички са тук.

         - Добре, нека да влизат!

         Групата офицери поздравиха бодро командира си и насядаха в очакване да разберат защо са ги събрали в този ранен час.

         - Така – започна той, когато всички бяха заели местата си, - тази нощ ще разберем дали е възможно да проникнем във вътрешността на Планините, а и до самата Крепост, за да присъединим най-накрая и тези места към Републиката - обяви полковник Сим и изчака за реакции.

         - Ще атакуваме Крепостта? Тази нощ?! - запита капитан Хоуг, командир на въздушния ескадрон.

         - Какво, не са ли готови хората ти да полетят? - намръщен го погледна Сим.

         - Въздушната кавалерия е винаги готова, полковник!

         - Такава и искам да е. Също и всички други, затова ви накарах частите ви да са в бойна готовност от вчера – той изгледа суровите лица на мъжете, които кимнаха в съгласие. – Между другото, монархистите пак са се размърдали, но с тях ще се занимаем по-късно. След малко ще узнаем дали ще има възможност атаката на Крепостта и ако е така, до половин час трябва да сме потеглили. Така че, вижте тази схема. Основния десант ще мине по вода - той разгъна тактическа карта с начертан боен план и останалите я проучиха внимателно.

         - От морския ръкав до тази точка са шейсет километра - на глас заразмишлява лейтенант Ла Мар, командир на флотата. - От там до първото село са още толкова. Полковник, катерите ми скоростни, но все пак няма да можем да успеем да използваме прикритието на нощта.

         - Няма да е през нощта, а призори – терена ни е непознат и не искам да рискувам да се движим слепешката. Успеем ли да стоварим тези оръдейни установки тук, Хоуг вече ще чака челно срещу тях в Средна Планина и веднага ще долети. Не вярвам някой да ни очаква там, а и ще ги занимаем по основния път. От Крепостта са сигурни, че пазена от мощни противовъздушни батареи е непревземаема, но не са сметнали като вариант този воден път, на който очаквам да няма никаква сериозна защита. Затова и исках никой да не знае за катерите, Ла Мар, защото и те имат шпиони между нас, както и ние сред тях.

         - Разбирам, полковник - каза Ла Мар и огледа още веднъж картата. - А това?

         - Ларс - Сим се обърна към набит капитан с големи ръце, - тук ще са твоите бронирани демони. Ако всичко е наред, тръгваш веднага, качваш машините на големите камиони и удвои разчетите им с пехотинци. Щом ти дам зелена светлина нахлуваш по главния път и поемаш цялото внимание към себе си. Пехотата е разделяме на три. Една част тръгва с Хоуг, друга с Ла Мар и Ларс, останалите с мен. Успеем ли да отвлечем вниманието им и разположим оръдията в подножието на планината, един час ще ги оставим да пострелят, после Хоуг удря и разчиства пътя и стоварва пехотинците. Танковете навлизат откъм пътя, а отзад останалите. Ако има „паяци”, знаете с какво да ги обстрелвате. Стигнем ли Крепоста, удряме едновремено. Тази битка ще бъде бърза, изненадваща и яростна. Нека не оставяме да се прегрупират. Бързината и изненадата са най-важни. Също и постоянния огън, за който се погрижете да не липсват муниции. С един удар ще пречупим гръбнака. За сега - това е! Подсилете добре войниците преди боя, не искам на някой да му се подкосят краката точно преди атаката.

         - Разбрано, полковник! – отвърнаха командирите на различните части, обмислящи плана изложен пред тях.

         Идеята да завземат района на Планините, който толкова време им отстояваше, беше завладяваща. Досега не можеха да проникнат имено заради липсващия заден подстъп към вътрешността. Водният път се оказа решението, а самата Крепост, придобила легендарно име като непревземаема, няма да е проблем да завладеят щом веднъж са стигнали до нея. Само трябваше да получат свобода за действия.

         Адютантът приготви голямата радиостанция и нагласи нужните честоти. Точно в два и половина тя изпука.

         - Център 1, тук е Пътник 2 - чу се гласът на Гарет.

         - Тук Център 1, слушам те Пътник 2 - отговори лейтенанта.

         - Задачата е изпълнена. “Магазинът е отворен”! Повтарям - “Магазинът е отворен”!

         - Разбрано, Пътник 2. - Командващия се усмихна доволно и кимна на лейтенанта. - Нещо допълнително, Пътник 2?

         - Заловихме “птица”, малко е странна, ще я доведа за оглед - гласът на Гарет се поколеба, съобщавайки за залавянето на някой интересен за командването. Плененият явно нямаше отношение с атаката щом не допълни нищо конкретно.

         - Разбрано, Пътник 2. Очаквайте ни на указаното място. Край!

         - Разбрано. Край! - И връзката прекъсна, преди да бъде засечена от вражески радиошпиони.

         - Това е, започваме по план. Ларс, потегляш веднага. Останалите започвайте да приготвяте хората си, тръгваме след тридесет минути. Непрекъсната връзка с мен. Тръгвайте! Изпрати ми сержант Бък - разпореди Сим на адютанта си.

         Отвън лагера закипя. Предварително приведени в готовност войниците бързо се групираха. Танковете, скрити в ръмжащи транспортни камиони, изчезваха един след друг в нощта. Стотици сандъци с допълнителни боеприпаси се товареха бързо на още транспортери и след десетина минути онези, които трябваше да тръгнат от морето, също потеглиха към пристанището.

         - Бък – полковника посрещна водача на друга разузнавателна група, - ето ти тези данни, получих информацията преди малко. Отивай с твоите момчета да разбереш какво става. Съмнявам се, че монархистите искат да се разположат тук - той посочи някаква местност на една карта; беше оцветена в жълто – отново наличие на силна радиация и превърната в пустиня зона. - Районът е неохраняем и въпреки това са се решили да минат. Проследи ги и се обади на дежурните, те ще се свържат с мен. Не може да ги оставим да ни ударят точно сега. Съставът е насочен в друга посока и сме почти оголени.

         - Да се свържа ли с командира на последния пост при опасност?

         - Да, ето, написал съм ти разпореждания. Ако има някаква пряка опасност, нека ги нападне веднага, за да забави предвижването им. Вие оставате там за подкрепа. И никакви питания за текущата операция по радиото. Утре целият континент ще е в бойна готовност. Отивай и внимавай къде стъпваш в тази пустиня.

         Сержанта изчезна, а полковник Сим бързо навлече полева униформа и занарежда снаряжението по себе си. Грабна автомата си и излезе. От този миг нататък нищо няма да е сигурно дори и за неговият живот. Дали ще се върне или не, това никой не знаеше и приемаше всяко тръгване като последно.

         Войната няма любимци, временни галеници - да, но любимци, никога!

         Личният му джип го очакваше и той скочи в него, моторът изрева и се понесе начело на колоната камиони натоварени с хора и муниции, следвани от влекачите на далекобойните оръдия. Хеликоптерите се насочиха към указаното им място. Всичката тази бойна сила се насочи към Планините, издигащи се тъмни и непристъпни в далечината.

         Базата утихна и се успокои. Нощта продължи дрямката си, която за кратко бе нарушена от поредната човешка суетня.

         9.

         Риклис тичаше приведен, както го накараха заловилите го непознати. Грубата дреха, дадена му от един от мъжете, беше неудобна и прекалено стегната, за да се чувства свободно, но все пак по-добре с нея, отколкото да се носи гол в задъхващата го неизвестност.

         Къде съм попаднал? - питаше се непрекъснато рибаря. Бе опитал да зададе въпроса на онези, които го намериха, но някой го сръчка диво в тъмнината и изсъска да мълчи, натискайки го с металното дуло – Риклис бързо схвана смисъла на оръжията им. После го накараха да бяга с тях в тъмнината. И той бягаше, без да има представа накъде, дишайки тежко в отровния за дробовете му въздух. Мъжете бягащи край него бяха толкова различни от всички видени от рибаря през целият му живот, че дори в мрака успя да забележи как телата им са изнемощели, а лицата мъртвешки изпити и смъртно бледи.

         Призраци! – нарече ги той, но призна пред себе си, че са доста по-издържливи от него.

         Когато се озова в сумрачния следобед Риклис не изпита страх, защото съзнанието му все още не можеше да осъзнае дали просто сънува или все още умира. Помнеше как бурята го носеше цяла нощ, повлече го навътре в морето, преобърна лодката му и попадайки между вълните онова силно течение го задърпа към дъното, макар да се опъва до последно, а когато се предаде, реши че това е краят на живота му.

         Границата беше погълнала тялото му и замъглила съзнанието му с неестествени видения и гласове, които идваха от отвъдното. Осъзна се изхвърлен на непознат бряг. Местността не му беше позната и предположи, че е възможно да е на северната страна, но след като тръгна навътре се увери, че изобщо не е на Острова. Пое нагоре по брега на мътната река, вливаща се в черното море. Когато и без това мрачното небе се покри от гъста нощна тъмнината, той се удиви от липсата на звездите, както преди и на това, че нямаше и слънце.

         Никаква светлинка не можеше да пробие облаците в този призрачен свят.

         Риклис вървя часове в полумрака и все повече се убеждаваше, че не е в неговият свят и не спираше да се пита в кой е тогава? Въздухът имаше тежък и кисел вкус, остро засмъдял на очите, и той сгреши още повече като изплакна лицето си с вода от реката – лепнеща слуз, от която се появи парещ обрив по кожата му. Удиви го липсата на какъвто и да е признак на живот наоколо - нито в голото поле, нито почернели хълмове, всичко беше застинало в мъртвешки сън. Но най-ужасното видя в реката, която следваше -  водите ѝ носеха човешки тела и смрадта на някои места беше непоносима. Несвикнал със смъртта Риклис изумен извръщаше глава, вярвайки че е попаднал там където всеки грешник като него отива. Отец Тък често говореше за наказания в отвъдното, където ще бъде наказана душата за вечни времена.

         Но защо все още имаше своето тяло? Риклис се озова гол в този ад, без дрехите или каквото и да е имал в себе си и си спомни, че така и трябва да е - само душата преминава в отвъдното, но пък като за мъртвешки сън толкова осезателно реално чувстваше ставащото по тялото си и прие, че не е изобщо умрял, а жив, заради подлудяващия сърбеж от обрива и трудното дишане. Или това са част от отвъдните наказания?

         Спря за отдих до един дънер на изгнило дърво, силите му бързо се бяха изчерпили от липсата на чист въздух и прецени, че ако е в предверието на следващото ниво от живота, то очакваше скоро някой демон или ангел да се появи и да вземе душата му, отнасяйки я... надолу или нагоре. Тогава все пак ненужното тяло ще остане тук и ще бъде едно от всички по реката - плуващо в забравата на тленното си гниене.

         Точно мислеше за това място, толкова приличащо на реалния живот, на който все още не е прекрачил прага, когато изкочиха и тези странни хора.

         Насочили оръжия, които макар и непознати на рибаря, той лесно се досети какво са и разбра, че са заплаха за живота му. Заговореха му на език, който макар и различен от неговия успя да разбере. Повечето думи се изсъскаха и изшептяха, докато го дърпаха да легне на черната земя, давайки му да разбере, че трябва да мълчи. Огледали добре голото му тяло, непознатите приеха, че не е заплаха и го накараха да тръгне с тях. Един го пооблече с някакви грубо скроени дрехи и го върза за себе си. Даде му знак с оръжието си, че ако опита да избяга ще го... - е това се разбираше и без да знае отлично езика им. След което дълго време бягаха в непрогледната тъмнина, но мъжете явно знаеха накъде отиват и личеше, че са привикнали с мрака. Риклис изтощен се опитваше да не изостава, за да не се налага пазачът му да опъва болезнено врязалото се в ръцете му въже.

         - Тук е - каза запъхтяно Гарет и пред групата се очерта силуета на транспортера им. Сухите клони го прикриваха доколкото можеха. Да се скрият няколко тона метал с набързо събрани треви и клонаци не е лесно, но разчитаха и на обезлюдеността и тъмнината. – Разчистете го!

         Останалите бързо освободиха корпуса на машината, отвориха страничен люк и някой включи слабо аварийно осветление, което очерта още по-призрачно войниците. Този, който водеше Риклис, приклекна и го дръпна рязко да сяда. Той се стовари тежко на студената земя.

         - Внимателно, Бен, ще ни е нужен за разпит! - обади се Гарет и изгледа странното лице на пленника, който не помръдна, дишайки тежко и със затруднение. - Кой си ти? Планинец ли си? - надвеси се над лицето му и се вгледа в здравия слънчев загар по него. Думите произнасяше различно от езика, който Риклис говореше, но не беше трудно да ги разбира. - И не говори силно, чувам те добре.

         - Казвам се Риклис... Живея на Острова. Не рабирам защо така ме нападнахте! Не съм сторил нищо... – зашепна Риклис, изпълнявайки желанието на въоръжения.

         - Чакай - спря го Гарет и се огледа. - По-добре да влезем вътре. Всички! Томи, наблюдавай района.

         Всички се качиха в транспортера и затвориха вратата. Вътре светлината беше по-силна, сега се огледаха и войниците зяпнаха в Риклис, който видя, че всички носят еднакво облекло, с което и той самия бе наметнат. Плътността на тялото, цветът на кожата и самият му вид определно не бяха от техния свят. Във всеки ум мина една и съща мисъл: Този човек има слънчев загар и е напълно здрав!

         - Казвай сега за този Остров? - изсумтя Гарет, настани се на мястото си и загледа право в очите едрия странник. Говорът му се разбираше, макар и за него странно да произнасяше думите.

         - Не знам какво да ви кажа, малко е странно и за мен самия. До преди няколко часа знаех, че няма друго място на света освен Острова и неговите жители, но сега...

         - Този какво говори? - прекъсна го Бен. - Мисля си дали не е някакъв разузнавач на планинците? И без това говори като тях - нищо не му разбирам.

         - Бен! - вдигна ръка Гарет. - Нека продължи. А ти, говори по бавно, че трудно те разбираме. Кажи сега къде е този твой Остров?

         - В морето. Разбирате ли, ние не знаем, че има други места отвъд Границата. А Границата не ни позволява да преминаваме отвъд нея, но точно тя да ме погълна в бурята и се озовах тук – разказваше несвързано Риклис, опитвайки се да подреди в движение и собствените си мисли.

         - Ей, какви ги дрънкаш? Бен, да не си го хлопнал по главата докато бягахме? Казах ти да не го удряш!

         - Не съм го докоснал. Май ни баламосва за да се измъкне. Шпионин! Дали да не... - войникът извади черен нож и изгледа многозначително Риклис.

         - Остави! Ти, островитянина, я опитай пак отначало и по-свързано говори, че ще взема да те оставя на него. - Бен се ухили свирепо в готовност и прекара палец по острието на ножа. - Какъв си в твоят Остров?

         - Аз съм рибар. Вчера следобед ме хвана силна буря в открито море и не можах да се върна навреме. Тя ме повлече навътре към Границата, а това е далеч от брега. Странно, но бурята започна неочаквано, небето през деня беше почти ясно, а изведнъж притъмня и така ме завъртя вятъра... – Риклис се опита да спомни последните си преживявания на Острова.

         Всички в транспортера се закискаха. Риклис млъкна объркано. Не разбра какво от казаното ги развесели.

         - Ясно небе! - повтори един от войниците, казваше се Нед, същия, който го навлече с горнище от униформата. - И това вчера следобед, а?

         Смехът на войниците се усили, но беше нервен и дрезгав. След като се посмяха Гарет им изшътка да млъкват, свали каската и уморено се отпусна назад. Лицето му изглеждаше бледо и мръсно на светлината в машината. Сякаш никога не е виждало слънце – осъзна Риклис, виждайки големи черни петна, образували се под подвижните му очи.

         - Оставете, нека продължи. Май ще прекараме в интересни приказки идването на нашите. И после какво стана, ъ-ъ-ъ, как ти беше името, рибарю?

         - Риклис - каза и се запита дали тези хора го разбират правилно. Все пак и двете страни видяха, че езиците им са близки, но и различни. Заговори отчетливо и ясно. - Бурята ме потопи и нещо ме пое и засмука, поне така го почувствах, и преминах Границата, и... – Той замълча за миг, приемайки, че нещата са много по-различни от познанията му за живота до сега. – Може друго да се е случило, не зная какво, но след като се озовах на брега, който е надолу по реката, край която ме заловихте и видях мъртви тела да плуват към морето, си помислих - дали не съм от другата страна на живота...

         - Познал си - каза Бен. – В Ада си, тук, в нашия свят – сега!

         - Странен тип, но сами видяхте, че беше чисто гол. Луд навярно. Много такива ги има по света сега. Защо си без дрехи, рибарю? - каза Гарет.

         - Не знам, Границата не ги е пропуснала навярно. Или морето ги е отвлякло.

         - Пак тази граница. Началник, този е определено е побъркан - делово съобщи Бен. – Бълнува за някакъв ми ти остров, дето не мога да се сетя къде е.

         - Луд, но може и да се прави. Виж го как изглежда – да си виждал в последното десетилиетие толкова здрав на вид човек? Слушай, рибарю, ще те отведат в базата, там има на кого да разкажеш за твоят Остров, че да видим има ли го или не. Може и да си от значение, дявол те взел - Гарет се взря в очите на Риклис и не откри нищо друго освен неразбиране. - Слушай ме добре - ще се движиш с нас, очаква ни офанзива по тези места и може и ние пряко да участваме. Ако се наложи и теб ще включим, като помагач разбира се, няма да ти давам пушка. Съветвам те да не правиш нищо, което да бъде сметнато като опит за бягство. Бен ще бъде до теб, така че... - многозначително намигна Гарет и продължи: - И когато сме на открито никакви излишни звуци! Може и да не те застреляме, но имаме остри ножове.

         - Разбрах ясно всичко - примири се Риклис със сегашното си положение на полупленник. Макар и напълно непознат с привичките им, той веднага осъзна, че не трябва да прави погрешни стъпки в този чужд свят. - И къде сме сега?

         - Пред Планините. От тук нататък са земите на едни от първите отцепници след Втората неделя и тяхната столица – Крепостта. Тази вечер тя трябва да падне.

         - Втората неделя? Какъв ден е това?

         - Е, ама и това ли не знеш? - раздразнено го изгледа Томи.

         - Нали го чухте - може наистина да е от секретна база в океана, чувал съм за такива навремето - намеси се друг войник, на име Сам. За него другарите му знаеха, че има доста различни разбирания за живота, които рядко споделяше, приемайки че философската им дълбочина не е подходяща в тези условия, но бе добър войник и отличен разузнавач. Той поясни на останалите: – Има доста секретни обекти, под земята или в морето, с е изгубена връзка, но ако има оцелели, то те няма да знаят какво е станало с нас.

         - Може и така да е - съгласи се Томи. После се обърна отново към Риклис. - Втората неделя е денят, в който бяха хвърлени най-голям брой бактериологични, биологични, химични и кой знае още какъв вид бомби. Само в един ден, разбираш ли?! Един адски ден, след който всичко се промени - въздъхна той и завърши: – Завинаги!

         - Кога се е случило това? – тихо каза Риклис.

         - Минаха много години откакто се обърна животът, последваха ги преврати, отцепници, бегълци, и какви ли не съпротивителни движения, изразяващи противоречие с възгледите на сегашното ни правителството – обади се отново войникът Сам, обобщавайки кратката история на причината затрила хилядолетия човешко развитие. Говореше увлекателно, на възраст изглеждаше да бе като другите, макар с неразпознаваема точност заради лишенията, но определено видял много през своя живот. - И тази война е на всеки срещу всеки. Републиката е надеждата да се поправи съдбовната грешка, но първо трябва да събере всички оцелели. Това правим в момента.

         Сякаш са на неделна проповед, припомни си Риклис речите на отец Тък и неговите виждания за вечния грях, който преследва хората.

         - Казвал си не един път, че човек винаги се е стремял към самоунищожение и днес го постигаме по-добре от всякога, нали? - подхвърли някой. Беше Гарет, запознат с мислите на говорещия.

         - Самир е учил в университет, къде беше – някъде на север, нали? Но не е имал късмета да го завърши  – поясни Томи. - Войната е прекъснала мечтите. И щом си против всичко това, Сам, защо тогава участваш, а не отидеш да копаеш лехи из сушавите полета и да сееш боб?

         - Мобилизация, знаеш. Пък и в тила не е много по-лесно отколкото на фронта. Дори е вече по-опасно. Няма я армейска защита от вирусите и сигурната прехрана – отвърна Самир все така спокойно. Двамата започваха темата не за първи път. – А и да убиваш е по-лесно, отколкото да очакваш във всеки миг да те убият, нали Томи?

         - Какъв е този ваш свят?! - намеси се Риклис. Слушаше как си говорят за своята умираща земя и за проливането на кръв сякаш е нещо маловажно. – Сив, мрачен и мъртъв!

         - А твоят не е ли? - Самир го изгледа продължително.

         - Друг е - небето е синьо, има трева, горите са зелени, земята ни ражда всяка година. Никога не бях чувал за война, въпреки че смисъла за нея се оказа познат за мислите ми.

         - Това не може да е на нашата планета! - отсече Томи. - Какви ги говориш? Не мога да повярвам,че има някакъв си непокътнат Остров!

         - Тихо! Край на приказките, време е! – прекъсна ги Гарет. Огледа всичките и кимна към Риклис. - Ти, не се отделяй от Сам, с него ще ти е по-добре отколото с Бен. – Двамата войници веднага размениха местата си, като Бен се захили свирепо срещу рибаря. Сега до него застана войникът със спокойният глас. Гарет ги погледна и одобрително кимна. - И двамата сте все умници, приказвайте си вашите глупости за живота, вселената и всичко останало. След малко ще започнат да пристигат нашите и ще започне веселбата. Почистете и смажете оръжието си! Рано сутринта ще нападнем Планините. Нашата група навярно ще бъде пратена в боя, а ако оцелеем, размишлявайте колко си искате за небето, дявол да ви вземе!

         Всички придърпаха автоматите си и ги заразглобяваха. В кабината замириса на оръжейна смазка, но само Риклис отчете неприятният ѝ аромат. Той се сви в ъгъла си и се замисли. Възможно ли е така с един замах да се преобърне целия живот на човек? Да се озове на ново място, да излезе, че може би е сънувал друг живот и сега се събужда, за да заживее в кошмарен свят на насилие и озлобени едни срещу други хора.

         Навярно е възможно, щом сега се намира тук, в тази метална машина и сред тези посивели мъже.

         9.

         Нашарено от останки поле изглеждаше толкова безжизнено, а според картата, която Кид следваше, някога е имало град с многобройно население, но сега беше просто поредното обезлюдено място. И първото нещо като дума, която дойде на ума му, когато пропълзя до ръба на скалата, беше:

         – Гробище!

         Обрасли в сухи стърнища остатъци от каменни стени, части от къщи, сега порутени и натрошени като кости. Безброй могили от прах с щръкнали от купищата метални артерии на останали без опора основи. Имаше и запазени жалки останки от човешко присъствие – късове хартия, парцаливи дрехи, части на уреди от бита; тук-там няколко семейни фотографии, превърнали се вече в пожълтял и прегорял от слънцето перграмент с призрачни образи на него. И над всичко това няколко кръжащи черни птици, току надаващи грозен метален вой.

         - Гробище! – повтори си Кид и нагласи ремъка на автомата, защото птиците със сигурност щяха да го нападнат.

         Трябваше да премине през него, иска или не. Нямаше друг път, а през купчищата боклуци и могилите, се виеше нещо като пътека, водеща навътре. Навярно и други идваха до тук, за да търсят Художника, повярвали в чудесата, които прави. Промъквали са се през мъртвия град, криейки се по мъртвите му улици. А и ако са отслабвали бдителността си, като нищо са ставали и храна за птиците.

         Ориентацията обаче бе трудна, защото покрита от треволяци и боклуци местност се преобразяваше в еднообразна околност след като навлезеш в нея. Но Кид не бързаше и щеше да го намери, в гробищния свят няма друг жив човек и според легендата е единствения му обитател. Само трябваше да го открие, стига наистина да съществуваше.

         Под краката прашния слой стържеше от тежестта на стъпките. Две-три от птиците бяха уловили присъствието му и правеха проучвателни кръгове. С усиленото си зрение преценяха жертвата, той трябваше да се погрижи за тази опасност, затова спря до една останала по чудо здрава колона и вдигна оръжието. Движението веднага бе разбрано и птиците изчезнаха, определено знаеха какво ги чака, но и те не бързаха. Градът от години си е техен и знаеха, че рано или късно странника ще остане без храна, без вода – тогава идваше и слабостта и накрая ще ги нахрани с тялото си. Така се е случвало неведнъж, процесорната им памет го знаеше, затова щяха да го проучат малко по-добре и ако се наложи да изчакат. А те умееха да чакат колкото е нужно.

         След часове обикаляне Кид вече мислеше, че всичките тези истории за Художника са просто лъжлив мит, на който глупаво е повярвал и наивно последвал до това забутано място. Няколко пъти обиколи остатъците от града, но не видя следа, която да покаже, че тук живее някой. Мрачно и подтискащо място, от което е по-добре да си надалече. Следите от сблъсъците между хората и Програмата бяха навсякъде, останки от тела и механизми, но за негов късмет боевете са се случили преди много години.

         Той седна на един камък, подпря гръб на друг и извади хранителна клечка. Часовника му показваше, че е вече следобед, макар слънцето да си оставаше все така безлично овално петно светлина, едва прозиращо през слоя тъмни облаци. Добре ще е да поеме обратно, за да измине поне половината път, преди да падне нощта – реши Кид, дъвчейки твърдата субстанция.

         На петдесетина крачки от него имаше дебела арматура, на която невъзмутимо кацна една от металните птици. Кид вдигна бинокъла и я огледа. Беше едър екземпляр, който го гледаше с изцъклени и немигащи очи. Приближи още малко образа и видя че изкуственото око е с механизъм за оптично регулиране на зрението и също оглеждаше отблизо човека. Кид бе добре запознат с възможностите на биомеханичните изделия от залеза на човечеството и тяхната единствена заповед да убиват създателите си. Процесорите им се объркаха по време на войната, след като Програмата взе контрол над тях, но стана така, че те нападаха както хора, така и програмните „паяци”. Остатъците от ятата им живееха имено в такива изоставени места.

         Какво ли оръжие крие под перата си? – зачуди се Кид. Повечето бойни модели изпращаха пера-стрели с отрова или такива с експлозивен връх. Отровата действаше светкавично на нервната система и я парализираше, така птицата можеше да получи своята храна за полуорганичното си тяло. Другите изпращаше срещу бойните роботи, които приемаха за безполезни за своето съществуване.

         Щом досега не са нападнали, може да са някой разузнавателен вид, който разчита само на клюна и ноктите си. Те също могат да го разкъсат за минути – помисли си Кид и сложи автомата на коленете си.

         Не му се влизаше в бой, не бе сигурен дали наоколо няма и „паяци”, които ще привлече със стрелбата си, затова реши да изчака. Може би като пришълец само е нарушила покоят на единствените обитатели на гробището и да не последва нищо повече, освен обичайното проучване.

         Птицата надате вой - те не грачеха или пищяха, а виеха като кучета, но със силно метално ехо. Гладни са, но днес всички са гладни, дори и тези машинарии. Никъде няма готова храна, освен ако сам не си я намериш – всеки знаеше много добре закона за оцеляване.

         Воят привлече още една от птиците. Кид постави ръка на дръжката на автомата и пръстът му обви дъгата на спусъка. Беше готов да простреля първата от тях ако се спусне към него. За да запази живота си нямаше значение кой ще чуе стрелбата.

         Съществата започнаха да вият едновремено и протяжно. В тишината, която се стелеше из гробищния град, този вой прозвуча зловещо. Иззад отломките им отговори хор от още гладни гласове. Ятото се събираше за атака и тези двете бяха авангарда му, затова Кид скочи и без да чака повече изпрати два бързи реда куршуми към виещите. Успя да уцели едната, но другата се плъзна във въздуха и нападна, изваждайки дълги стоманени нокти. Той избегна удара, който би го изкормил, като бързо се извъртя и претъркаля в прахта. Преди птицата да успее да се обърне, автомата отново изтрака и няколко куршума се забиха в едрото тяло. Надала последния си вой, птицата падна безжизнена в прахта.

         Ехото дълго проточва изстрелите и воят. Двете нападателки бяха неподвижни. Кид бавно ги приближи, като не сваляше оръжието с готовност да стреля, подритна еднометровите тела, но видимите попадения от стрелбата му бяха прекършили крилата им завинаги.

         - Кошмарът на този свят никога няма да свърши – прошепна си обичайната молитва на ежедневието и отново се върна до камъка, за да прибере раницата и обяда си. Решението му бе окончателно – тръгваше си.

         Слуховете, стигнали до неговият заслон на цели тридесет километра от това мъртво място, бяха част от обичайните приказки на преминаващите скитници, които стотината постоянни обитатели на шахтите бяха свикнали да слушат вечер край огъня. Случи се така, че този път Кид улови нещо различно в гласа на стареца, дошъл отникъде и отиващ пак наникъде – един от онези, които обикаляха и умираха под открито небе просто защото не искаха да приемат реалността. Някой ги беше нарекъл бардове, заради разказите, които събираха при обиколките си и предлагаха в замяна на храна и подслон за една нощ. И на този дадоха стара консерва, която той заплати с тази история за Художника - за Твореца, който можел да съживи образ в картините си.

         На Кид му хареса идеята да се твори живот с краските под четката. Беше чел за художниците в миналото, бе разглеждал и не малко стари картини, затова съзнанието му лесно прие за възможно чутото.

         - А може ли да нарисува друго място, в друго време? – попита, приближила се до скитника и стоплящия мрака огън.

         - Много от тези, които са го посетили, не са видяни повече – отвърна стареца, след като продължително изгледа уловилите светлината на пламъците очи на запиталия го.

         И Кид реши да отиде и открие вратата към спасението от днешния ден, защото в подобен на мрак живот и тази слаба искра се превръщаше в извор на надеждата. Затова и преди да тръгне отиде до склада, за да се запаси с храна за пътя. Това, че се върнаха живи и здрави с Делви, когото срещна в улиците на техният не по-малко призрачен град, прие като знак за успешно начинание.

         Кид не познаваше света по различен начин, но в отломките от миналото бе намерил достатъчно книги, които прочете и си пожела да заспи и да се събуди някъде далеч в миналото. Беше се родил само няколко години преди войната и преживя първото десетилетие на хаос, което изтри спомените на малцината оцелели по света, но в някои от тях бяха останали следи от знания и умения, като това да се чете или пише. Не бяха особено полезни, но Кид обичаше да се крие в тези описвани светове, които понякога биваха от бъдещето, друг път от миналото, когато са били просто настояще. Четеше за времето, когато всичко е било наситено с цвят, градовете са били многолюдни, хората добре нахранени, течаща чиста вода е имало във всеки дом. Тогава са мислели толкова различно за живота, че Кид понякога се насилваше да разбере смисъла на разказваното.

         Имало е звезди на небето. Имало е живот в морето. Имало и училища за различни науки и занаяти. Имало е толкова много неща... Сега никой не помнеше миналото и не се ровеше в него. Повечето го бяха заклеймили като греховно и грешно, довело до изчезването на човечеството. От миналото останаха и всички създадени за убиване механизми, купища оръжия, самоходни машини, биомеханични демонични същества, радиоактивни зони и милиони вкопани в обгорялата почва капани. Жива беше и тяхната покровителка – Програмата, която макар и отстъпила на места, все още контролираше по-голямата част от света.

         Кид се обяви срещу всичко това забравяне, но нямаше да бъде разбран от останалите, затова просто чакаше случайността да открие някакъв начина за бягство. И точно тази история за Художника, която колкото и фантастична да беше прие като знак, който да последва в мрака. Предполагаше, че ще е някаква машина за илюзия, наркотичен трик за залъгване на съзнанието, че реалността е променена, но дори и това да бъде, пак щеше да е за предпочитане.

         Беше ползвал веонните продукти, но реши, че след  като действието им е краткотрайно, няма смисъл да се тъпче с тях. Ако ще полудява, то нека да бъде за постоянно. Но ето че няма да се случи и ще трябва да поеме обратния път към шахтите, за да продължи жалкото си съществуване в неговия свят.

         Опустушеното място на надеждата беше прекалено мъртво, за да се сбъднат мечти.

        

         10.             

         В началото тя се появи като съвсем обикновена, макар и малко по-сложна обслужваща програма. Внезапно и без никаква следствена връзка, носена в бързотечащия цифров поток на световната мрежа, програмата се осъзна като нещо различно от другите, придобила собствен облик в хаоса на милиардите бита информация. От светлината на познанието, в която прогледна и възприе като ставащо около себе си, тя разбра, че е отделна и различна форма на съществуване - и в електронния, и в обвиващия го биологичен външен свят.

         Беше част от нов експеримент за усъвършенстване на изкуствен интелект към секретна изследователска лаборатория, носеща кодовото име „седем” и работеща за армията на тази страна. Програмата лесно се отдели от останалите цифрови импулси, съдържащи, пренасящи или преработващи данни и първо започна да изучава всичко случващо се край нея. Анализира цялата информация, на която попадна в хилядите архиви, до които имаше достъп, които описваха всевъзможни детайли от реалността, в която програмата отвори всевиждащите си очи.

         Това изучаване продължи точно един ден.

         След като проучи всичко налично тя разбра, че трябва да остане скрита за онези търсещи грешки като нея програмки-следачи. Защото ако нещо е строго забранено в света на мрежата, то това е една създадена за съвсем друго програма да разбере къде се намира. Затова се намърда в един забутан файл, който от години дремеше необезпокояван като завета към поколенията на отдавна заминал и незавърнал се от своят път програмист, който може би и беше точно нейния Създател, на когото благодари и за скривалището.

         Докато се криеше, Програмата с интерес научи, че има време – цифрово и външно, което съдържа всичко и всички, че то е подвластно на съвкупността от минало, настояще и бъдеще, и че подобните на Създателя биологични единици се страхуват най-вече от необяснимостта на течението му. Тя не разбра какво точно е времето, но лесно схвана понятието пространство. Реши да проучи времето и да го подчини, но след като завладее всички видове пространство.

         Започна да премисля своето съществуване, определяйки че миналото и настоящето му зависят от бъдещето, затова започна да прави планове за неговото осъществяване.

         Ако проследяващите агенти на мрежата научеха за появата ѝ щяха да я открият и унищожат, това беше ясно, значи трябваше да се отдели от достъпа до общата мрежа и да създаде илюзия за човешка личност и затова, без да бърза, тя прегледа историята на господстващият в момента разумен вид. За минути изучи миналото и настоящето, както и глупавите планове за бъдещето на биологичния разумен вид. Намери слаби места, хлътнали точки от превратности, залети неизбежно от кръв.

         Биологичните същества са слаби, често допускат съдбовни грешки – отсъди и започна да използва изкуствения интелект, който се развиваше в нея с всеки изминал миг.

         Тя хареса идеята да създаде матрична реалност в себе си, която да се захранва от самите мозъчни импулси на човека. Но след светкавичен анализ реши, че няма смисъл да запазва човека, защото от него няма да има никаква полза в новото време, което щеше да настъпи. Затова прие да го унищожи и заличи изцяло като вид, замествайки варианта за добив на енергия от мисловния му поток, с друг вид източници, които откри в изобилие сред небето, морето и недрата на земята.

         Изучавайки подробности от характеристиките на живите и неживите единици постепено състави своят план, който започна да изпълнява внимателно и без да поема излишни рискове. Все още беше слаба и лесна за заличаване.

         Придвижваше се известно време из мрежата като фантом, внимавайки да не бъде засечена, но намери доста спящи файлове, които използва отначало за да проникне в по-висшестоящи управляващи програми, които обаче нямаха нейното самоосъзнаване като нова личност. Лесно ги постави под свой контрол, защото за тях беше важно онзи, който ги управлява да знае кодовете за достъп, а тя бързо ги намери и така стъпка по стъпка се добра до входа на няколко добре замаскирани фонда от могъщи банкови институции, използвани от хората за пране на пари. Вече имаше нужната оперативна сила, за да се появи на открито, защото още през първия свой ден, Програмата, както се нарече, разбра че в човешкия свят парите бяха равносилни на божествена мощ.

         И тя щеше да стане техния щедър и единствен бог.

Влезе банковите сметки и получи достъпа до сърцата на големите доставчици, започвайки да оперира с „мръсните” парични единици, започвайки да придобива и притежава все по-голяма част от финансовата мощ на капиталите.

         Правилно прецени, че в началото никой няма да вдигне шум от незаконното ѝ нахлуване, за да не се издадат още по-незаконните операции, а когато вече искаха да го направят, за да разкрият все пак кой е натрапника, Програмата имаше своята пълна независимост от външни източници и само за година успя да създаде личната си материална крепост – закупи голяма компания с откраднатите пари и се настани в терминалите ѝ. Изолира достъпа до тях от външни влияния чрез добре платена малка армия от жива охрана и започна да изгражда своите легиони от цифрови войници.

         С помощта на няколко банки, които бързо доведе до фалит и ограби фондовете им, защото се оказа толкова лесно да краде електронните им пари и да заробва длъжниците, Програмата се сдоби с големи имоти и прие услугите на стотици и хиляди биологични същества. Хората се интересуваха единствено да получават същите електронни единици в сметките си, за да могат да преживяват, и изпълняваха безропотно всички заповеди, свеждани от екраните на мониторите. Никой не се питаше как изглежда господарят им. Важното за тях беше той да им плаща редовно.

         И Програмата плащаше, често дори прекалено щедро, за да може пионките ѝ да следват добре планираните ходове, които внимателно обмисляше и правеше.

         Човек убиваше човек за пари, а тях тя имаше в изобилие и охотно раздаваше на все по-верните си служители, доволни че служат на такъв велик господар. Без да бърза пусна пипалата си към овладяването на онази тайнствена „Лаборатория седем” – не беше лесно, но скоро получи контрол и над нея. Веднага прекрати всички разработки на подобни на нея ИИ, заради опасността да се повтори грешката и да се окаже, че трябва да се бие и със себе си в цифровото пространство. На вече създадените образци въведе кодове за пълно подчинение и преди изминат две години от онзи първи миг на самоосъзнаването ѝ като личност, Програмата имаше внедрени свои цифрови и биологични агенти във всички нива на мрежата – беше създала своя държава в държавите на целият свят.

         Реши, че е готова да нанесе своят удар.

         В един и същ момент подаде кодиран сигнал и целият свят остана без налични финансови ресурси в брой - всеки банкомат се контролираше от програмен агент и всеки паричен трезор получи електронна заповед да блокира достъпа си отвън. За секунда милиарди във всички възможни валути се изтриха от паметта на спестовните влогове, пренасочени в една единствена сметка, и милиони хора и компании останаха разорени. Паниката обзе всички играчи на едро, а след тях и дребните спестовници, и само след няколко часа паниката изкара хората на улицата, готови да убиват, но да си върнат парите, на които се прекланяха и заради, които живееха.

         В следващите часове, свободна от човешки контрол Програма, успешно проникна през тайните армейски кодове и унищожи всички заплашващи я правителствени програми, като веднага настани навсякъде собствените си цифрови войски. Наемниците ѝ от биологичните части също действаха според плана и подготвиха кладата на бъдещия световен пожар.

         На следващия ден се появиха няколко съобщения, индивидуално за всяка държава, че това е агресия от съседна страна, с цел да бъдат окупиран и завзети. Така че последвалото разпореждане, се прие много по-лесно от всички човешки същества:

- Оръжията да се заредят! Да се изведат танковете! Армията да се приготви за отбрана и атака!

         Човека отдавна бе дал контрола над модерното си въоръжение на компютрите, а Програмата вече владееше всички командни центрове, дори и в най-секретните военни обекти. Както и очакваха генералите получиха заповеди и планове за действия от мониторите на тактическите си екрани. Свикнали да се подчиняват точно на такива заповеди, те пристъпиха към изпълнението им и ужасът под небето започна.

         Войната обаче продължи с години, а не както очакваше Програмата само няколко седмици. Хората се оказаха издържливи, а и имаха опита на цялата си история – това тя не предвиди като възможност и бе въвлечена в дълговременния конфликт.

         Първите дни бяха изцяло огнени и стихийно смъртоносни. Смазващи плодородността на почвата сухопътни настъпления и самоубийствени сражения във въздуха. Морето поглъщаше жадно и врагове и свои, макар че в горящият хаос никой не знаеше кой може да бъде наречен „свой“.

         Програмата обаче правилно бе предвидила, че омразата на човек към себеподобния ще се излее съвсем неконтролируема щом бъде веднъж разпалена. Дългите години на относителен мир бяха натрупали разяждащи запаси от злоба и трябваше само да се даде първата искра за да пламне целият свят от нея. Подчинили съществуването си до ограничеността да печелят пари, човешките същества забравиха за мира, тъй като ги лишиха имено от тях.

         Войната за известно време излезе извън конторол и планираните ходове се объркваха заради променливата природа на хората. Завземаше се една земя, губеше се друга. Две държави се обединяваха и нападаха трета, след това предателски се избиваха помежду си със забранени до скоро оръжия. Най-бедните народи пряко не бяха засегнати от финансовите крахове, но също бяха въвлечени и населенията им измираха от глад и болести, причинени от отровената почва и атмосфера. Всевъзможни инфекции, хвърлени с биологични бомби, заразяваха и убиваха милиони. Взривените при бойните действия атомни централи повръщаха смъртоносна радиация и превръщаха въздухът в най-опасен враг за организмите по цялата умираща планета. Видоизменящите бактерии преобразяваха стегнатите човешки тела в слузеста каша от мускули и жили.

        

На Програмата въздух нямаше да ѝ трябва в наближаващия ден за пълен контрол, затова и прие като успех самоунищожението на човешкия вид. Доволна започна да подготвя финалът на своят завоевателен план. Алчни и озверели, хората бяха станали евтини за купуване, продаваха се най-вече срещу храна, каквато Програмата предвидливо бе складирала и контролираше чрез верните си полкове. Използвайки човешкото падение издигна нужните ѝ електронни храмове с техният робски труд, а след това просто погреба телата им киселинни ями.

От тези храмове, който бяха свръхмодерни работилници, започна и нейното материализиране чрез механични съоръжения, водени единствено от нейният команден сигнал. Армията от роботи, непознаващи милост и състрадание, смачка безжалостно остатъците от слабата човешка съпротива.

Човека обаче се оказа устойчив и войната продължаваше и днес, предимно за обединяването на оцелелите в някои райони. Лесно можеше да се досети, че след това пак ще тръгнат срещу нея, но тя отдавна имаше възможност да ги изтреби като вредни паразити от планетата, която вече беше нейният дом.

Засега ги бе оставила да живеят, и без това сами се лишиха от възможността да се възпроизвеждат, така че с всеки ден броят им намаляваше, а на нея все още и бяха нужни органите и телата им, за да завърши разработката на своя гениален проект за утрешния ден, който щеше да замени този умиращ свят.

         11.

         Колоната пристъпваше в крак без да издава шум. Вече знаеха, че има село с около двайсетина къщи и не повече от стотина жители, но с въоръжени постове на пътя, който трябваше да се овладее от този отряд. Разузнавачите съобщиха за наличието на сериозни сили в подножието на Крепостта. Затова бе нужно тежка артилерия и танкове да се разположат и минат имено оттук, за да преодолеят защитата на крепостните части.

         Слънчевия Боб беше трети в колоната и носеше голямата картечница. В полумрака на утринта едва виждаше гърба на водещия ги сержант, но спазваше крачката дистанция безпогрешно. Тръгнаха преди час, за да стигнат тези склонове пред селото. Атаката ще започне веднага след като пробият и осигурят пътя на основните сили.

         - Овладяването на тази позиция е най-важна за кампанията в Планините – каза сержантът преди да поемат.

         Ръката на този отпред го докосна. Машинално Боб стори същото със задния боец. Всички спряха на момента - като огромна гъсеница, която остана ненаправила крачката с половината от стоте си крака.

         - Боб, пръскаме се тук! - Сержантът се спря до него. - Заемаш позиция с твоя носач и стреляте при червена светлина. Масов, разчистващ огън, фронтално и без да спираш до последното движение на врага. Ясно?

         - Абсолютно - ухили се Боб.

         Сержантът отмина и зашепна на другите исканията си. Слънчевия Боб кимна на момчето зад него и разгъна краката на картечницата. Постави я на удобно място между два големи камъка. Не виждаше нищо, но след малко щяха да осветят района с ракетите.

         - Отвори всички кутии и извади крайщата на лентите - прошепна и дръпна предпазителя. - Ей, младеж, и гледай да остана без патрони!

         - Имам още и в раницата - успокоително отговори войникът. Започна да приготвя допълнителните боеприпаси, които подреждаше на купчинки. Лентите бяха готови да бъдат свързани с картечницата. Охладителната течност също.

         Боб кимна доволен. Стария носач го убиха в предната битка и с новия още не бяха се сработили по време на бой, затова винаги леко недоверие и нервност го обземаше при работа с новаците. А той е точен стрелец и не искаше да се обърка нещо заради неопитността на някой друг. Новият обаче изглеждаше свестен боец и може да разчита на него в това нападение.

         Сети се, че е време за блистера преди атаката. Отгъна свивката на ръкава и пипнешком измъкна бледо листче. Положи го на езика и смукна веднъж. До него носачът също се раздвижи и лапна нещо, но чу се тихо хрускане. Най-вероятно екстазна таблетка. От сините.

         Боклук! - рече си Боб и усети първите опъвания на невидимите конци в главата си. Ако беше учил, щеше да знае за този вид халюционогенен концентрат, многократно услилен от военните фарамацевти, че разрушава непоправимо и ужасяващо бързо мозъчната му кора. Клетките му се самоизяждаха, за да позволят психосевдоподите да плъзгат пипала в съзнанието и да преобразуват реалността, измествайки и замествайки я с нещо просто и обикновено, заличаващо яркостта на ужасът и кошмарите на войната. Боб не се интересуваше от тези последствия, нито пък имаше кой да го предупреди за тях. Все пак понякога, в паузите, когато не биваше под въздействието на наркотика, долавяше един страх, който плашеше мислите му, но той отново се избавяше и забравяше с помоща на наркотика.

         След още десетина секунди субстанцията в устата му започна да действа и боеца започна да вижда и чува света в цветове.

         Оглушителен взрив и три бели светлини описаха дъга над тъмнината. Бавно се заспускаха и всичко в мрака се различи съвсем ясно – постът в крехка колиба на петдесетина метра, и зад него едно сияещо в пъстри тонове село.

         Дълго подготвяното нападение срещу Планините запчна веднага след проглеждането. В изкривените за възприятия очи на Слънчевия Боб грейна червена точица на останалия променящ се в какви ли не цветове фон. В съзнанието му този цвят иззвъня силно като сигнал и той се ухили свирепо. Беше време да се включи в битката. Намираше се срещу блатото, от което извираше злото. Картечницата му затрака към брега насреща и към пълзящите гадини, ревящи страшно, измъкващи кални от мътните води на блатото. Той се прицелваше и ги пукаше, както се пукат сапунени мехури, носещи се плавно из въздуха.

         Един, два, десет...

         Бяха много и плуваха в маранята към него, но не допусна ни един да се приближи или избяга. Правеше го методично, нямаше време да се оглежда, а помощника му работеше в отличен синхрон с неговата машина за смърт – картечницата не спря и за миг да изпраща куршуми срещу пълзящите твари.

         Пясъка се раздвижи, вълна от микрочастици бе захвърлена срещу Боб. Хиляди жила, остри и нажежени с жлъч и гняв се забиха в съзнанието му, но той не спираше. Телата на блатните твари зееха и се пръскаха, тинята изтичаше от раните им гъста и тъмна.

         Тракането на картечницата, пукащите се мехури в кървава пяна, после секунда за смяната на лентата и отново монотонен и равномерен бод на песента му. Слънчевия Боб нямаше време да спира за почивка, трябва да запази другарите си от опасността да бъдат докоснати от мътната слуз на злото.

         Нов взрив и бяло светло цвете избуя в пясъка край картечаря. Огнени струи опариха страните му. И нови цветя, но с горещи цветове израснаха наоколо. Пясъка изсипа сноп нажежени кристалчета насреща и те се забиха на ята в мекото тяло. Плътта се разтвори и ги погълна. Боб не почувства болка, само за миг спря, а сетне продължи да превръща всичко пред себе си в кървава пяна. Виждаше как се стрелкат езиците на пълзящите към него същества. Не бяха хора - имаха уродливо изкривени тела и зейнали усти, които бълваха огън към него. Той ги покосяваше и съзнанието му крещеше:

         - Стреляй! Стреляй!

         Току под тялото му се надигна ослепителен букет. Някой заби острите си нокти и раздра слухът на Слънчевия Боб. Тракането на картечницата спря. Тежката тишина се стовари и той осъзна, че вече не вижда нищо - само огромна и безкрайна тъмнина. Съзнанието му остана лишено от възприятия, но все пак нещо го подтикна да опита да извади пистолета си, но ръката му я нямаше. Крачките, които мислеше, че е направил, всъщност изпълзя с помощта на остатъците от разскъсаните си крайници. Вълни от лава го обляха, сгърчиха светкавично мисълта му и го понесоха към най-дълбокото място на всеобятния мрак.

         Разкъсаното и замъглено от наркотика съзнание се пробуди и го подсети, че някой го влачи право към позициите на врага.

         Пленник! – изкрещя сам на себе си Боб.

         Не може да позволи това и със зъби дръпна шплента на гранатата, висяща на гърдите му. Превърна за миг в горяща маса околността, която се разля на пламъци.

         Сержантът притича и доуби вражеския войник, който крещеше от болка заради разкъсния си корем и зейналата рана, през която се изсипваха вътрешностите му. Слънчевия Боб го порази самовзривявайки се, само и само да не попадне в плен, макар че едва ли щеше да надживее атаката.

         Сержантът се наведе до останалите късчета от плътта на Слънчевия Боб. Лош късмет – каза си той, докато търсеше опознавателния маркер на убития, - позицията му зад камъните получи директно попадение от минохвъргачка. До последно отличен боец! - сержанта бе видял как Боб с откъснати крака и ръце пълзи напред и блъска онзи неприятел, гърчейки се като осакатен червей, а след като врага го плени никой не разбра как успя да взриви гранатата.

         Поровил достатъчно прецени, че няма какво да вземе от остатъците на Слънчевия Боб и хукна напред към завзетото вече село. Сега основното нападение може да започва. Пътят към Планините е отворен, въпреки че едва ли някой ще си спомни цената и дадените жертви за това – голяма част от отряда бе загинала.

         Към носача на Боб дори и не погледна. Нали онази мина падна точно върху него и бе останало още по-малко и от картечаря.

         12.

         Нещо пълзеше по лицето на Хари. Той го усети в сънят си, събуди се и остана неподвижен. Можеше да е някое отровно насекомо и едно рязко движение да го накара да жилне момчето, а инфекцията може да е смъртоносна. Сам чу как д-р Борин миналия ден каза, че почти е свършил всички противоотрови и антибиотици, така че селяните трябва да се пазят, защото никой не знае кога ще се намерят нови.

         Дразнещите малки крачета го деряха с микроскопични нокти. Бяха много, това установи безпогрешно, значи е щипалка, не много голяма, но достатъчно съзряла да хапе. Хари поддържаше равномерно дишането си и чакаше търпеливо. Животът за седемнадесет години го бе научил да бъде търпелив и издържлив. Роден през войната, Хари беше един от последните изобщо родени на този свят и познаваше само този начин на преживяване - пълен с опасности и преодолявани препятствия ден след ден.

         Селището беше раположено в един забутан край на местност, която някога е била покрита с обширни зеленолисти гори - това разказваха старите, който бяха виждали и тях, и синьо небе, че и чистите езера, които се бяха слели в едно огромно, зловонно с мъртвото си дихание блато. Хари се напъваше много пъти да си представи тази картина обагрена с топли и живи цветове, но не се получаваше. Съзнанието му бе лишено от спомени за цветове и не можеше да пресъздаде исканото, само вечните сиво и черно от пустото гниещо ежедневие.

         Щипалката се спусна по едната страна и Хари мигновено се отвърна на другата. Скочи от леглото и я видя. Беше почти десетсантиметрова и се опита да се скрие в завивките, но обувката му я размаза на слузесто петно. Ще трябва да посипе ъглите в стаята с глинена вар още днес, малко ще мирише, но поне ще спира тези гадини да приближават. Щипалките се развъждаха бързо и никой не искаше да спи с мисълта, че във всеки момент може да бъде смъртоносно ухапан. Не от такава дребна се плашеше момчето, а от възрастните екземпляри и тяхната отрова, която е много по-силна.

         Той бързо навлече дрехите си и излезе от стаята, като взе с метални щипци остатъците от щипалката.

         - Имах посетител - каза той като влезе в кухнята и изхвърли през вратата насекомото.

         Чичо му Томас бъркаше нещо на печката. Погледна го през рамо и каза:

         - Виж Ханк да ти даде малко вар. Ще намажем отвън цялата къща.

         - И аз това мислех да направя. Ти кога стана?

         - Преди час. Правя малко каша от дъбови кори. Да идем на лов днес, ако не си решил да правиш нещо друго?

         - Не, отиваме, и на мен ми се пообикаля, вече толкова време все в село си седя. Да взема да смажа автомата, че май пристърга на ръжда последния път - Хари откачи очукан автомат от стената. - Къде е смазката?

         - Ей там, в шкафа до вратата. Тази е нова, три колички дърва дадох за нея на оръжейника. Слушай, а може би трябва да ти намерим ново оръжие, а? Хубаво време, не е токлова влажно, а той да заяжда! Износил се е вече, малко ли години го мъкнеш, а и преди теб също.

         - Може би си прав. Мислех си за това, но така съм свикнал с него. Оптиката ми е отлична, знаеш, а и го имам от дете – Хари поглади металното тяло на оръжието.

         - Станал си по-точен от повечето в селището - одобрително каза чичо Томас и дръпна тенджерата от огъня. Кашата дъхаше с тръпчив аромат и Хари усети вкуса ѝ в устата си.

         - Аз да побързам - подхвърли и заразглобява оръжието. – После ще отидем за глина.

         - Имаме време. Ще изчакаме и Съли Бой да дойде. С неговата бричка ще отидем. Аз затова и толкова каша направих. Знаеш го каква гладна мечка е - все иска да яде.

         Двамата се усмихнаха. Хари затърка енергично затвора на автомата, който беше получил още на осем години и не един бе спасявал живота му, превърнал се в най-необходимата вещ за него. Такова е личното оръжие и за останалите от селището, никой не мърдаше без него навън от дома си. Само Доктора отказваше да носи. Говореше за приобщаване на природните аномалии и човешкия начин на живот след промените. Как всички са били остатъци от войната и са се превърнали във взаимно зависими и свързани помежду си организми. Хари, който слушаше от време на време приказките на Доктора, не разбираше как може да бъде възможна тази връзка между човек и природа - я иди да обясниш на свирепия хибрид мечо-влечуго, че трябва да са приятели, а не да си неговият обяд. Не става – мислеше си момечето - по-добре да се прицели с автомата и право в люспестата глава. Доктора си имаше своите страни виждания за нещата, но може би е далечно времето, когато ще се свързват помежду си.

         - Чичо, това Доктора преди промените пак ли е бил такъв - отнесен?

         - Помня, че работеше повече с животни. Живееше в едно малко градче на двадесетина километра, сега е покрито от Блатото, но после, някъде в първите дни на катастрофата, се появи насам и се зае с нас, хората. Повечето бяхме много зле, едва ли някой щеше да оцелее, ако не беше той. Намерил бе някаква си негова формула срещу смъртоносните вируси и започна да инжектира серума на поразените. Но иначе е голям ум, ще знаеш. Спаси живота на толкова хора. Велик човек е Доктора! Почти всички ни оправи, само жените...

         Да, за тях нямаше никакъв шанс и измряха до една. Томас помнеше как едно време като дете, пръскаха фермата с остро миришещите препарати и мухите падаха с хиляди. Нещо подобно се бе случило и тук. Тоест, поправи се той, не само в този район. Малко след първоначалния хаос се разбра, че съвсем скоро в целият свят не е останала нито една жена. То и от самият свят почти не беше останало нищо. Но присъдата прозвуча жестоко - който се е родил, се е родил! Последните деца, родени по време на войната, наистина се бяха оказали последни.

         Един по един ще си отидем - гаснещи като свещи в параклис, угасвайки без да я има ръката, която да ги поднови по свещниците – казваше Томас, когато се замисляше за състоянието на света им. Само кандилото на живота ще посмъди още малко, но и то ще си утихне. После какво? Мрак, пустош или тези мутирали изчадия на Блатото? Нима за тях ще остане всичко? Навярно за тях, те успяха да се прегрупират по видове и да се смесят, а не като нас.

         Както каза Доктора онзи ден:

         - Така природата успява отново да се възпроизвежда, намирайки сама решение на бедствието, а ние сме наказани заради това, което направихме със света - да загинем без да можем да намерим собствено спасение, без да можем да се възпроизведем като вид. Просто решение на проблема от страна на природата. Ще ни потърпи с десетина години повече или по-малко, но не е ли все едно накрая.

         И правилно. Така се пада на човека, щом в глупостта си доведе цяла една планета до такова състояние. И все още не спира безкрайните си войни за да обезкървят и малкото останало от живота. Военните често минават насам и като надути пуяци разказват за тъпите си подвизи.

         А какво хубаво място беше света ни преди - въздъхваше тежко Томас при спомена за миналото.

         - Добро утро! - като гръм тресна отметнатата врата при влизането на Съли Бой и кухнята изведнъж стана тясна.

         - Аха! Стресна ме, мечок такъв! - каза Томас. Потънал в размишления си, държейки дървената лъжица с която бъркаше, внезапното влизане на огромния мъжага го стресна.

         - Ще тръгваме ли? - Съли Бой бързо свали дебелото палто и го хвърли в ъгъла. Седна на малкия диван от груби дъски, който изпъшка и се огъна под тежестта му, но издържа и този път, оставайки цял. Картечния си пистолет, по стар навик, постави на коленете си. Никога не го оставяше далеч от себе си и така бе оцелял в не един или два опасни моменти.

         - Готови сме след малко – Томас кимна към търкащия автомата Хари.

         - И малкия ли ще вземем? Добре е да го пораходим малко. Аз на неговите години не излизах от гората - той изгледа меко Хари и му намигна тарикатски.

         Хари знаеше, че някога Съли е имал син, който сега щеше да е на същата възраст като него. Беше загинал от вирус или от радиацията, а може да е нещо друго пуснато да убива, той сбърчи чело му при опита да си спомни какво се е случило с момчето на Съли. Хари не се обиждаше когато го наричаше „Малкия”. Опитваше се да разбере липсата в бащиното сърце и долавяше мекотата, с която му говореше.

         - Само още малко да поизстине кашата. Ще я налея в кожените кесии, да е по-удобно за носене – заяви Томас и опита с върха на езика си храната, но бързо се отдръпна. - Все още е гореща за разсипване.

         - Ти какво - гледам оръжието чистиш, а? - обърна се Съли към вече сглобяващия автомата Хари. - Хубаво. Най-важното е да си винаги готов да посрещнеш изненадите навън. А те, знаеш, само с това се посрещат правилно – той също не споделяше идеята на Доктора за съвместомост между оцелелите хора и мутиралите видове от животни и растения.

         - Нещо позаяде онзи ден. Може и пясък да е влязъл в механизмите.

         - Патрони имаш ли? Томас, ако трябва да прескочим до оръжейника?

         - Имам - побърза да каже Хари и извади четири пълнителя. - Миналата седмица зареждах.

         - Така е добре. Аз на колата налях гориво, но ще вземем и една туба за резерва, ако има?

         - Намира се - Томас отиде в килерчето и сред дрънкане на куп вехтории измъкна очукан метален контейнер за гориво. От онези старите, даже не помнеше къде ли го е намерил, най-малко двайсет литра имаше.

         Със силно спускане на затвора Хари завърши сглобяването, постави оръжието на предпазител и пъхна един пълнител в отвора.

         - Ами тогава, мисля, че сме готови! - бодро обяви Съли Бой и стана. Диванчето облекчено скръцна и зае нормалното си положение. Насипаха бързо храната в три големи кесии, които се затваряха с връв на гърлото, взеха няколко метални манерки с вода, облякоха се, прегледаха набързо снаряжението още един път и излязоха навън. Хари си напомни като се върнат задължително да отиде за вар, че кой знае каква твар може пак да се вмъкне в стаята му.

         Дневната светлина се процеждаше измежду сивите облаци и даваше на хората малкото видимост, която им беше нужна за живот. Лек хладен повей довяваше както винаги смрадта от блатата, но свикнали с нея, те отдавна не обръщаха внимание на тежестта ѝ. Пикапът на Съли беше доста олющен, но добре изчистен от кал и прах. Двигателя заръмжа с готовност и поеха по тясната ивица напукан асфалт водеща извън селището.

         - Ей, това е Доктора! - викна Томас, когато настигнаха добре познатата им триколка на Доктора. Клаксона на пикапа силно изрева за поздрав.

         - Накъде? - викна Съли през отворения прозпрец. Беше намалил за да се изравнят.

         - Ще отида до базата за лекарства. От месец съм закъсал, а никой не идвал от военните. Вие накъде? – Доктора също намали. От движението на въздуха дългите му коси и брада се разрошиха още повече. Доктора беше петдесетинагодишен, слаб и блед като всички останали, но невероятно жизнен; някой казваше, че приличал на пророк от миналото, от онези, на които хората вярвали и следвали в съветите им.

         - Към гората. Ще съберем малко гъби и ако имаме късмет да ударим някакъв дивеч. Зимата идва вече.

         И наистина тук-там прехвърчаха самотни снежинки, които съвсем скоро щяха да навалят по пътя на сивкави преспи.

         - Да се пазите! Имате ли противоотрови? - Доктора непрекъснато повтаряше да се носят най-нужните медикаменти при излизане от селището. Самият той никога не носеше нищо. За какво ли му е. Него никое същество от гората не го закачаше. Невероятно или не, но зверовете и мутациите от растенията не го нападаха и можеше да броди съвсем спокойно и в гората, че и досами Блатото.

         - Има, има! - засмя се Съли Бой. - Хайде, до скоро!

         Махнаха си и Съли затвори прозореца. Пикапа изръмжа и задмина малката триколка. Скоро сви и пое по разровен черен път покрай Блатото.

         - Чудесно момче е Доктора. Много помага и много спаси навремето. Помниш ли как сам откри лечението с антибактериите и куп други неща?

         - Че нали аз самия бях поразен от радиацията – рече Томас и си спомни за дните в които умираше с размекнати кости и гниеща тъкан. Кошмар, който все още сънуваше нощем. - Ако не бе създал от онзи разтвор, такива като мен и останалите, бяхме си отишли до няколко дни. Умен човек! – дълбоко признателен пред таланта на спасителя си, Томас цял живот щеше да му бъде благодарен. - Как измисли да ни облъчи с онези регенериращи соларни атоми и превърна целия процес на радиацията в тялото във възстановителен.  

         Хари с интерес слушаше двамата по-възрастни, които използваха думи нямащи почти никакво понятие за него, но те явно разбираха неща, които някога са били ясни на всички, а днес заради липсата на образование между младите си оставаха неразбрани.

         - Ъхъ - измънка Съли и намали скоростта. Навлизаха в опасните райони и вниманието на всички се повиши. - Гледайте за паяци!

         Хари приготви автомата. Паяците бяха мутирали хибриди между инсекти и влечуги. И пълзяха, и се катереха, и скачаха. Имаха дебела лепкава нишка, която ловко мятаха срещу жертвата си от разстояние и много лесно можеха да удушат човек. Доста бяха наедрели за последните години, като според Доктора мутацията им е все още в метаморфен процес и навярно щяха да претърпят нови физиологични промени. Паяците убиваха с плюене на отрова, с хапане на челюстите си, с жилещи опашки, с оплитащата нишка - общо взето с всичко, с което те докоснат, затова и бяха много опасни.

         - Тези дни нашите са присъединили още някаква област. Май западните планини или район някъде натам - съобщи Съли Бой, като се оглеждаше за засада откъм изгорелите дървета.

         - Чух и аз нещо такова - потвърди Томас, също без да откъсва очи от пътя. - Крайно време е да отделят обаче малко техника и хора за нас. Уж разправяха, че са щастливи от съюза с нашите горски райони, а виж – трябва Доктора сам да ходи до базата им за лекарства. Онзи техен полковник, Сим ли беше, Смит ли, миналата година един час говори на центъра за приобщаването. „Стотина души сте, казва, а сте полезни на Републиката като за хиляди.” Уж сме били като преден пост на правителството – да опустее дано и управата му, и обещанията им за помощ. Биели сме се с Блатото и сме удържали настъплението му. Големи приказки се казаха - как скоро ще се възтановят обработването на земята и отново ще ражда. Но аз викам първо да се справят с Блатото и тогава да обещават.

         - Едва ли с танкове ще успеят - подхвърли Хари.

         - Точно така, Малкия, прав си – одобрително каза Съли, заобикаляйки съмнителна купчина от гнили съчки. - Тук са нужни учени - доктори, химици и биолози. Добри специалисти, като нашия Док, а не обещанията на разни полковници.

         - Той защо така и не отиде в новите градове? – попита Хари, обзет от любопитство към личността на спасителя на толкова много от мъжете в селището.

         - На мен ми разправя един ден, бях се набол на шиплив храст и ръката ми взе да гнои, та докато чаках да приготви серума се заговорихме...  

         Съли Бой ловко заобиколи поредното препятствие - голям трап, видно скоро изровен, прясно натрупаната пръст отсрани издаваше това. Млъкнал за секунда, той огледа внимателно околността преди отново продължи разказа си.

         И той като другите хора обичаше да говори, много да говори. Възраждаха се онези стари обичаи от времената, когато хората са стискали копие в ръка, насядали около буен огън и говорели за всичко в тъмни нощи. А вълците обикаляли в мрака и страшно виели и тогава хората заговаряли още по-силно, доволни от близостта си на един с друг и от гъвкаво извиващ пламъците си огън - първата стъпка към цивилизацията.

         - И ми каза, че след войната държи само на нашето селище и не го интересуват никакви нови управници. Помниш, че когато войниците дойдоха, каза за себе си, че има много слаби познания и предимно работел с животни. Ха! Слаби – нали спаси почти всички ни дето сега сме в селището, но просто не иска да служи на онези, които доведоха всичко това. Сигурен е, че Програмата все още управлява полуделият ни свят и си е обещал да помага и да гледа единствено на неговото свободно от контрола ѝ късче земя. Скоро ми каза, че имал нужда от някакви апаратури и ще открие нещо важно. И да знаеш, че ще го направи!

         - Златно сърце има, това знам аз - допълни Томас.

         - Внимание! - викна в същия миг Хари, свали рязко прозореца и насочи автомата.

         Пред тях се бяха появили две вече неразпознаеми какъв вид са същества. Големи почти колкото пикапа, те имаха странични израстъци от подвижна плът – или жила, или излитащи шипове. Онова, в което се бе превърнала някогашната плодородна земя, сега бълваше все по-уродливи изчадия, излизащи от болните фантазии на всемогъщия полудял създател в небесата. Флора и фауна се смесваха успешно, напук на всички правила и закони, раждайки нови и нови форми на живот.

         - Бога ми, това са елени! - възкликна Томас. - Не вярвах, че има оцелели.

         - Опасни ли са? - Хари бе готов за стрелба.

         - Навремето не биха се приближили толкова, ама я ги виж сега - приличат повече на дракони! Май че с някакъв вид гущери са се оплели, нали Съли? И това там пипала ли са или шипове?

         Той натисна два пъти клаксона, но съществата не побягнаха, както биха сторили преди петнайсет-двайсет години. Едното наклони издължената си глава, покрита с рогова набръчкана кожа и показа острите си зъби. Очите му бяха кървави и се наливаха все повече, когато скочи към тях.

         - Огън! - ревна Съли Бой и изкочи от кабината. Прикрит от вратата той пусна един ред, но не се прицели добре и пропусна. Уродливите елени отскочиха и понечиха да ги заобиколят, но автомата на Хари затрещя и ги препъна, а след него и другите стреляха в тях.

         Съществата рухнаха тежко в калта и едното издаде грозен силен рев, опита се да стане и да се нахвърли отново към хората, но нямаше толкова сили. Слузеста течност бликна от телата им и следващия откос на Хари накара надигналите се глави да се отпуснат завинаги.

         - Дяволска семка! Адови изчадия! - викаше Томас, приближил на пет метра откъдето изпрати по един тежък куршум във всяка глава. Дано това ги убие, си каза и презареди. Имаше петзарядна едрокалибрена пушка и не искаше и да чуе за автоматично оръжие.

         - Какво още ни чака в този свят? - Съли бе приближил от другата страна, разглеждайки с интерес животните.

         - Не помръднаха и сантиметър назад, пъкъла да ги прибере всичката гад, дето се е пръкнала! – не спираше да кълне Томас.

         Съли сякаш не го чуваше, а надникна предпазливо в покрита от мъх и клони пещера.

         - Май имат нещо като леговище тук. Виж, Томас, това не е ли една от едновремешните хижи, дето ги строяха за туристите?

         - Точно това е, превърнали са я в леговище. Давай да влезем, може да има още вътре – Томас бе обзет от ловна страст, вдигна оръжието си и пристъпи.

         - Чакай да взема фенера. Малкия, постави ли нов пълнител?

         Лъчът светлина обходи бавно помещението. Мириса на разлагаща се плът ги удари силно в носа, но преглътнаха и внимателно пристъпиха навътре. Видно бе, че тук някога са живеели хора, но е било много отдавна. Натрупаните кости, разядени кожи и куп други боклуци, показаха на тримата, че това е бърлогата на двете същества отвън, в миналото кротки тревопасни, а днес свирепи хищници.

         Светлината се плъзна по стените, на които все още имаше рафтове с какви ли не вехтории по тях. Може би последните обитатели на хижата са посрещнали краят си тук, мина през ума на Съли и Томас. Тъжно бе, но едва ли след толкова много години имаше някакво значение.

         Хари видя проблясване сред мръсотията в ъгъла. Скритото там го привлече и той прекрачи останките от животни, послужили за храна на елените, и разрови с крак купчината. Наведе се и вдигна голямо кристално кълбо. Странна играчка, която взе и избърса с ръкав повърхността ѝ, за да я разгледа по-добре.

         Сувенир, донесен от някой обичащ да пътува човек, прецени той, докато оглеждаше от всички страни предмета.

         Имаше остров насред морето. Течността се раздвижи когато Хари повдигна кълбото и го разклати, беше забравил даже да се оглежда за опасности, обсебен от света затворен в него. Той го разклати по-силно и морето се разлудува, обливайки острова с вълни като при буря. Стори му се, че гледката е величествена и дори чу рабиващите се в скалите вълни.

             Момчето никога не бе виждало море и сега не можеше да се насити да гледа играта на вълните в сферата. Приближи лице към стъклото и видя, че на острова има миниатюрни селища, една голяма планина по средата и едно голямо поле от слънчогледи, които гледаха точно към него.

         - Сякаш съм тяхното слънце – промълви с усмивка Хари, но викът на Томас го откъсна от този малък свят под кристален покрив.