неделя, 14 април 2013 г.

Събуди се на Марс и сънувай Земята


         „Куейл се събуди. И веднага пожела да е на Марс. „Какви чудесни долини… да можех да побродя из тях…“ — помисли си той със завистлива тъга.”

                                      Филип К. Дик „Ние можем да си спомним всичко вместо вас”


      

   1.

         Всъдехода изкачи каменистото възвишение и се спусна към поддържания път под него. Рей издиша шумно в кабината – най сетне друсането свърши, следващите двайсетина минути щеше да кара по равната настилка на междуселищната пътна мрежа. Но едва помислил си го и на екрана грейна надпис – „пустинна буря”, както и съпътстващата информация, че е само на седем минути от него и приближава с голямо ускорение към този район.

         Рей изруга и увеличи до максимум скоростта си, макар да знаеше, че тежката и тромава машина е създадена да преодолява бавно и сигурно препятствията на марсианската пустиня, а не да ги пробягва. Дали щеше да успее?

         Направи справка с екрана – бурята се движеше със скорост около триста километра в час, удар който всъдехода нямаше да издържи. Нямаше и къде да се скрие.

         Свърза се със спасителната служба. Отговори му жена в униформа, на която обясни положението си. Тя бързо прегледа възможностите и го посъветва:

         - На километър от вас има скални образувания, отбийте от пътя и застането под тях и срещу бурята. Изпращам спасителен екип. Метереологичната ни служба предполага, че до половин час ще отмине, така че ако всъдехода ви е добре уплътнен и не пропуска прах...

         Рей благодари за съвета и веднага подкара към указаното място, но вече бе изгубил ценни четири минути, а за да измине километър щяха да са му нужни поне още толкова. Бурята вече е на по-малко от три минути от него.  

         „Няма да мога да я избегна” – каза си той, докато се приготвяше за най-лошото. Преметна кислородна бутилка през рамо, сложи лицев защитен филтър, препаса и раницата с първа необходимост и зачака неизбежното.

         Първи дойдоха песъчинките и замъглиха прозореца, последвани бяха от дъжд от камъни, а след това всъдехода се разтресе от достигналите го въздушни удари. Бурята започваше отдалече, подсказвайки за разрушителната си мощ. Отвън не се виждаше нищо друго освен прашната мъгла на стихията. Рей прецени, че дори и да достигне на време скалите, няма да може да ги намери. Бръкна за добре познатите му успокояващи таблетки и отлюпи една от опаковката ѝ. Поне нямаше да страда.

         Когато усети, че вече не се движи на пътя, а се намира във въздуха, той активира закрепения за тялото му индикатор да излъчва сигнал за спасителния екип, който щеше да го потърси.

         Обезопасителните колани го задържаха на мястото му, но щом машината се завъртя няколко пъти и се оказа с глава надолу, вратите ѝ се освободиха от скрепящите ги сглобки, а Рей излетя като тапа навън.

         Той просто затвори очи.


         2.

         Залезите на Марс винаги бяха приятни за наблюдаване. Наситени в кърваво над тъмно окислените пустини. И винаги имаше ята на отиващи си птици. Много ги харесваше как се стопяват в хоризонта, така както и денят се стопяваше зад него.

         - Пак ли си се замечтал за Марс? – прекъсна мислите му Дон, съседа му по място.

         Рей не отговори и продължи да работи. Постави последния компонент - контролиращ зрението микрочип - на поредната изкуствена глава и я придвижи по лентата към сглобчиците. След това започна да запълва очните кухини на идентичен озъбен метален череп без синтетично покритие, който същата лента достави пред него.

         „И така ще бъде цял ден, осем часа” – въздъхна мислено оператора, поглеждайки към дългите редици от очакващи сглобяване тела и глави. „Колко много роботи произвеждаме – удивляваше се той ежедневно. – Къде ли отиват всички и кому ли са нужни? На Земята? В космоса? Фабриката ни не спира да ги бълва ден след ден.”

         - Рей! – отново го извика Дон. Хилеше му се насреща. Винаги имаше някакви откачени закачки към него. – Последните изследвания показват, че прекалената употреба на „Друг живот” водят до трайни увреждания на мозъка.

         - Знам – рязко отвърна Рей и завъртя очен сензор в тъмен цвят.

         - Добре де, не ти се говори – примирително измърмори Дон и го остави на мира.

         Рей не криеше от никой пристрастеността си към симулатора на ВПР. Не го ползваше само той. Все по-масово ставаше прехвърлянето на съзнанията на хора в онези светове на виртуално-плътна реалност, като вече имаше и такива, щом можеха да си го позволят, започнали да остават там за цели дни и седмици. Рей се съобразяваше с работните си графици заради нуждата от заплащане, но в останалите часове неизменно се потапяше в осезателната реалност на един друг свой живот на колонизираната планета Марс. И все повече му се струваше, че там е истинският му живот, затова и не искаше да се връща – ако можеше така да се изрази онова личностно усещане за живот в живота.

         Онази друга реалност, която приемаше за своя истинска.

         „Ако можеше да не се събуждам!”

         Тези мисли дълбоко ровеха в съзнанието му.

         „Или всъщност заспивам?”

         - Слушай, Дон – рече той, докато обядваха, осенен от идеята - дали телата ни не са  Марс, а да ни се привижда... тоест, да сънуваме, че сме тук в задушния ни свят?

         - Ти напълно си превъртял – поклати критчно глава дъвчещия сандвича си Дон. – Май прекаляваш и със стимулантите. Ставащ същия като онези...

         Рей махна досадно с ръка и заби поглед в безкрайната редица от тела, окачени на ченгели и в момента неподвижни, заради почивката на работниците, но само след няколко минути пак щеше да оживее поклащането им към съживителните операции.

         „Ако можеше да не се събуждам!” – тези мисли ровеха дълбоко в съзнанието му до края на работния ден.

         Връщайки се от работа Рей поспря да погледа как слънцето потъва мръсния въздух  над океана. От мястото му изглеждаше като набодено от хиляди метални стрели – стърчащите отвсякъде приематели върху бетонните домове на сливащите се с виртуалната реалност. Видът на слънцето бе като на болен човек – заради вечната мъгливост на отработените химични елементи в атмосферата. Белезите от човешкото присъствие на Земята.

         „Не е като залезите на Марс”        - отбеляза той и преди да се прибере потърси с очи в небето онази червенееща звезда, на която толкова искаше да отиде.

         В бетонния си дом, само двадесет и два квадратни метра, Рей хвърли чантата си и се опъна на леглото. Бръкна в стъкленицата на малката масичка и лапна две таблетки.

         Нахлузи шлема, пое въздух и активира сигнала.


         3.

         - Добре ли сте?

         Рей отвори очи. Две маски се бяха надвесили над него. Чу далечния тътен на отминаващата буря.

         - Да – пресипнало каза. В устата си усещаше прах. Огледа се. Намираше се до всъдехода си, който беше обърнат и шесте колела се виреха към небето.

         - Бурята е разбила машината – обясни му едната маска. – Добре че сте бил закрепен за нея, инак стихията щеше да ви отнесе със себе си.

         - Нека ви приберем – обади се втората маска и даде знак на другия да повдигнат носилката.

         Тялото го болеше навсякъде. Навярно от подмятанията и ударите в корпуса, които вятъра му е причинил. Той се отпусна – колко благодарен беше, че хората тук си помагат. Ако същото му се бе случило на Земята просто щяха да го изоставят да изгние из пустинята. Но на Марс се поддържаха – животът на всеки един струваше нещо.

         - Жалко все пак за всъдехода – отбеляза някой от двамата спасители, когато вече се прибираха към града. – Изглеждаше нов.

         Рей знаеше, че е съвсем нов. Няма и два месеца експлоатация, но не се притесни, застраховката му покриваше загубата и най-късно до седмица щеше да има друг.

         Спасителя отгатна мислите му.

         - Навярно имате добра застраховка.

         - Точно така – отвърна Рей. – По-важното е, че оцелях.

         След половин час вече се намираше в медцентъра на спасителната служба. Опитен доктор го прегледа и освен множество натъртвания не намери нищо обезпокоително. Няколко пъти повтори, че е имал късмет да оцелее в такава пустинна буря. Предписа му няколо дни почивка и го изпрати да се прибира.

         Денят си отиваше по марсиански бавно и лениво. Живееше недалеч и тръгна пеш към дома си. Фобос и Деймос го съпровождаха докато вървеше по пустата улица. Тънък слой прах се бе наслоил по нея - видно крило от бурята е стигнало чак до тук, но спряна както винаги от защитните фортове. До утре всичко щеше да е почистено.

         Рей вървеше леко вдървен заради успокоителните, с които го натъпкаха в медцентъра. Ребрата го боляха и дишаше накъсано от свежия хладен вечерен въздух – все пак тераформирането на планетата бе завършено успешно и в по-голямата ѝ част не се налагаше да се носи кислороден апарат. Специалистите обявиха, че въздуха на Марс е прохладен като на земен ледник. И бяха прави според обитателите на градовете.

         Стигна до дома си – къща на два етажа в средата на улицата. Съседните две бяха също обитаеми и прозорците им светеха, а отсрещните все още стояха празни. Очакваше скоро и те да бъдат заети с новопристигнали земляни. Трудни бяха условията за заселване, но винаги имаше успели да ги преодолеят.

         Самотна улична лампа осветяваше декоративната пътечка до входната врата. Рей стигна до нея без да бърза и я бутна. Както винаги тя беше отключена. За сега не се е чувало да има случаи на кражба, а и марсианците се надяваха никога да не се и чуе.

         Вече у дома силите му го напуснаха и той се стовари върху удобното кресло до широкопанорамен прозорец, гледащ към улицата. В небето метеор разсече атмосферата и изгоря. Огнената следа подчерта една първоизгряла ярка звезда.

         „Ето я – отбеляза Рей, докато съзнанието му заспиваше, - онази голяма зелено синкава звезда, това е Земята.”

         Миг по-късно вече спеше и сънува, че се задушава от наситения с отрови земен въздух.


         4.

         Както винаги в събота се събираха в онзи изоставен бункер в центъра на техния жилищен квартал. Бяха около десетина групи по интереси. Не по-малко от сто души, свързали живота си с ВПР илюзиите. Всеки носеше да покаже нещо ново - нови програми, с които обогатяваха и надграждаха световете си.

         Рей продаде три пакета „марсиански животни”, които сам бе написал, но и закупи скъпоструваща програма за компания. От дълго време искаше да има приятел, с който заедно да обитават „другия си живот”. Пакета от общата виртуално-плътна реалност на „Друг живот” предлагаше само образите на стандартни спътници, но пък позволяваше широкообемно допълнително вписване, което разбира се трябваше да се заплати и допълнително. Програмата му я продаде някакъв загадъчен тип с неподвижни очи, който след като прибра парите изчезна. Нещо в него напомни на Рей очите, които сам монтираше всеки ден във фабриката за роботи.

         - Е, Рей, как е на Марс? – откъсна го от мислите му Стивън, който живееше на пет дома от него. Стивън обитаваше епоха от миналото и не се бе мяркал от няколко седмици.

         - Подредено и тихо както винаги – здрависа се Рей със съседа си по квартал. Отбеляза, че пак се издокарал в старинен стил, за да подчертае къде се губи по цели дни, нещо което правеха и доста от останалите на събирането.

         - Какво си донесъл? – рече Стивън и прегледа предлаганите програми. Отметна две-три и придърпа един програмен кристал. – Марсиански птици. Виж ти, това ще е интересно. Колко струват?

         - Петдесетачка, но за теб... – Рей се огледа, за да не го чуе някой от другите, понеже вече ги беше продал на тази цена, - ще ти ги дам за трийсет и пет.

         - Заради залезите ли? – шепнешком каза Стивън и му намигна.

         - Заради тях.

         Двамата бързо размениха пари и покупка. След това седнаха на каменен блок всеки стиснал фолиов цилиндър за еднократна употреба, пълен с тонизираща течност

         - По-колко часа си „вътре”? – запита Стивън.

         Обичайно между двама любители на „Друг живот” темата за разговор беше за прекарваното време в другия им живот.

         - Не по-малко от шест, в неделята до дванайсет.

         - Аз си съкратих работната седмица на четири дни и така прекарвам по цели три дни без прекъсване – похвали се той.

         - Три дни! Ами с храненето как успяваш?

         - Лесно – има хранителни разтвори, които свързваш с тялото си и така няма нужда да излизаш заради яденето. А и когато опиташ, ще се увериш, че тялото няма нужда от много, след като „вътре” ядеш и всъщност живееш нормален живот.

         - Ами другите неща?

         - Отделянето е минимално, също вече се предлагат и специални комплекти за самопочистваща хигиена.

         Стивън стана и отиде до някакво момиче, което току що дойде. Поговори с нея и закупи някаква програма. Върна се с доволен вид при съседа си.

         - Пази се от „вируси” – каза Рей. – Чувал ли си за случаите със заразени програми?

         - Да, дори познавам един, който вече не знае къде се намира. Съзнанието му се е изпържило заради вложената чужда мисъл във ВПР, която е обитавал и сега ходи в неведение за всичко около него.

         „Точно като нас – помисли си Рей, - и ние вече сами не знаем къде се намираме.”

         Двамата помълчаха. Рей бръкна в джоба на якето си и извади кутийка. Предложи на приятеля си малка таблетка, която той побърза да лапне.

         - Стив – започна Рей предпазливо. – Все повече ми се струва, че случващото се в „Друг живот” е всъщност „истинки живот”.

         - Знам.

         - Но пък е жалко, че е само като... Че е всъщност сън.

         - Кой знае, Рей, за мен лично тази ни среща е като сън, защото след малко си отивам у дома, там „вътре”, където всичко ще си бъде съвсем реално защото е така както винаги съм искал да бъде. А и скоро се надявам да мога да заживея поне шест дни от седмицата там.

         Двамата пак замълчаха.       Таблетките вече шумяха в главите им. Мислите леко се запоклащаха, като бели яхти в морето, но със спуснати платна.

         - Ти защо не опиташ? – обади се Стивън. – Намали времето за работа, толкова ли ти е нужна?

         - Не получавам много. Ако съкратя няколко дни ще трябва да се изместя някъде в покрайнините. Тук поне квартала е по-спокоен и чист.

         - Има вече общи домове, петима или десетима наематели, които прекарват по цял ден в „Друг живот”. Социалните помощи покриват раходите, а и знаеш ли, че голяма част от хората в тези домове се заместват от роботи. Самата държава насърчава компаниите да приемат на работа изкуствени работници, които с труда си да издържат органичните.

         - Не го знаех.

         „Значи затова и производството се увеличава” – каза на себе си Рей.

         - Нека роботите да работят, така хората ще могат все повече да притежават времето си и да го прекарват за личните си животи. А и всеки знае, че роботите не могат нито да спят, нито да мечтаят.

         - Ще трябва да вървя – изправи се Рей и подаде ръка на събеседника си. – Ще помисля за този вариант. Радвам се, че се видяхме.

         - Домъчня ти за Марс, нали? – усмихна се Стивън и също пое към изхода.

         Рей не отговори, Стивън пое нанякъде, а той се замечта как ще въведе новата си програма и няма да бъде сам в дома си на Марс.


         5.

         - Рей – побутна го Карън, - време е да ставаш.

         Той се осъзна бавно, намираше се в леглото си и току що се събуждаше. Поизпъна крайниците схванати от дългото обездвижване и се изправи.

         - Какво сънува? Сумтеше нещо насън.

         - Земята.

         - Отново! Трети път тази седмица. Толкова ли ти липсва – учуди се жена му.

         - Не, но все има нещо на нея, което тук го нямаме.

         Карън вече се обличаше и се извърна през рамо за да го погледне.

         - Но ще го имаме, Рей, не е нужно да стане изведнъж. А ако пък толкова ти липсва тя, винаги можеш... – започна, но не довърши мисълта си жена му и поклати глава, като косите ѝ се развълнуваха като вълни на море.

         „Ето, това е – море. Ние си нямаме море!” – отбеляза Рей докато също навличаше домашната си роба.

         Карън вече бъркаше някаква смес за закуска. Той застана зад нея и я загледа.

         - Какво искаше ми кажеш преди малко?

         - Нищо – ръцете ѝ енергично се движеха. Спря за миг, поразмисли и обясни: - Има едни нови преобразуватели на мисли, видях ги преди няколко дни и прочетох упътването им. Слагаш го на главата си, някакъв сигнал се свързва със съзнанието ти и започваш да си спомняш или да мечтаеш като истинска реалност за всичко онова, което искаш или ти липсва. Казва се „Друг живот.”

         - Така ли, звучи интересно, не съм ги срещал. Къде ги видя?

         - В бакалията на Ханк. Скоро са ги докарали. Работят със специален вид приемоизлъчватели, които улавят мозъчните вълни и ги преобразуват във виртуално-плътна реалност – нещо, което е толкова истинско, че прави сигнала им е неразпознаваем за съзнанието и то го приема за чиста реалност, не по-лоша от спомените например.

         Карън беше спряла да бърка сместа, разказваше за находката си в марсианския магазин за всеки от всичко и го гледаше с очакване. Видно бе че добре се е информирала и само е чакала удобен момент, за да го сподели с мъжа си.

         - Ще намина да го видя. Интересно ще бъде да го опитаме, нали? И без това на Марс нямаме много развлечения, след като никой вече не идва.

         По-късно, докато закусваха, той поразмишлява за този предлаган „Друг живот”.

         - Дали може да се слеят две съзнания и да са заедно в това ВПР преживяване?

         - Мисля че е индивидуално и ако искаш да сме заедно, то трябва да ме извикаш от менюто като съпътстващ сигнал, но пак всичко ще е както ти го искаш. А ти искаш ли ме в мечтите си, Рей? – закачливо го попита Карън.

         - Разбира се, накъде без теб – усмихна ѝ се той, но си каза, че в онзи свят, който ще засънува тя няма да бъде с него.

         - Добре, ще взема един за проба, така ще кажа на Ханк, и ако ми хареса ще му го платя.

         „Така ми се иска да си спомня за Земята. Например за някой крайбрежен път, по който да се разходя. И да послушам морето, също и птиците.”

         Спомена за птиците го подсети за пустинните птици, които странно приличаха точно на морските. Само че се носеха над вълните от ръждиви дюни и каменистите долини. Уж на Марс човек щеше да започне всичко отначало, а се оказа че спомените му за миналото неизменно ще го придърпват назад към него.

         По-късно, след като поработи в градината зад домът им, Рей отскочи до бакалията и се върна с кутията на комплекта “Друг живот.” Преди Карън да го усети, той погълна една таблетка, наложи шлема и включи преобразувателя на ВПР.

         Докато заспиваше, потъващото му в мъгла съзнание отбеляза как се събужда някъде другаде... не много далеч.

събота, 6 април 2013 г.

Въже от тръни


         1.

         Усещаше вътрешна тежест.

         Цареше тишина.

         Мрак... и после трясък.

         Усети болка, която прониза цялото му съществуване. Премина през всички фибри на състоянието, което обитаваше. Преминаваше през нещо меко, хрущящо и кърваво.

         Нов трясък и взрив от болка.       Неговата и чуждата.

         Войници сумтяха и натискаха ръката, в която той се забиваше.

         Беше клина, забиващ се в плътта на човека. 


         2.

         Сириус пусна ръкохватките и дишайки тежко отвори очи.

         Намираше се в дома си и току що се бе отдал на личния си Олтар, както правеше по няколко пъти на ден. Правеше го за да изкупи греха си, че се е родил от кръвта на онзи, който някога е поел човешкия товар. Правеха го всички и навсякъде, за да бъдат постъпките им обмислени.

         След като се осъзна коленичи и поиска прошка и напътствия в дните си.

         После наметна лека дреха, позакуси набързо с малко хляб и маслини, изпи чаша козе мляко и излезе навън пред къщата си, която използваше също за склад и за своя работилница.

         Денят едва започваше. Слънцето полека се издигаше над плоските покриви на белите къщи и лъчите му се отразяваха ярко във фолиобетонните им стени. Соларните панели жадно ги ловяха и превръщаха в нужната за жителите енергия. Тук-там вятъра носеше рекламни платна на околните занаятчии и пазари.

         Сириус намести сенника и започна да изважда сандъци и кошове. Имаше доста поръчки, а искаше да тръгва към Руанис – града зад пустинята.

         - Сириус – повика го минаващ продавач на грънци. – Видях те, беше там, в тълпата и ме замеряше с камъни!

         - Томек, ти държеше копието! – отвърна Сириус и двамата се поклониха един на друг.

         След напомнянето, че всеки може да предаде събрата си, грънчаря продължи по пътя си. Сириус разпозна в него един от войниците – онзи, който удряше с чука. Същия, който на няколко пъти нарочно пропускаше клина, а смазваше с ударите си пръстите на разпъвания.

         Олтара оплиташе в мрежата си всички живеещи и ги превръщаше в частица от общата болка и срам. Хората поемаха упреците и изчистваха делата си.

         Сириус беше въжар, работеше на улицата, като понякога натоварваше всичко на колата и обикаляше из пазарите и до далечни тържища. Днес обаче трябваше да усуче и изплете доста въжета, връвки и кълбета с домакински канапи. Може би утре, или вдругиден, ще поеме по пътя през пустинята, за да отиде до стопанското тържище на Руанис и да предложи от стоката си.


         3.

         Жажда гореше в устата.

         Каква страст за вода. Безумна. Подкупваща и приласкаваща.

-         Ще продадеш ли вярата си за чаша вода? – попита го глас от тълпата.

         Разпозна извикалия – бе съсед от неговата улица, по име Ломен, изкривил лице от погнуса срещу покритото с рани тяло на разпънатия.

         Той не отговори. Дишаше все по-трудно. От челото му се стече струйка кръв, пресече лицето му като сълза и падна в прахта.

         Няма ли да завали?

         Прикован на кръста гаснеше с всеки отцедил се от времето миг.


         4.     

         В пустинята вятъра нажежаваше песъчинките и докосването им до голата плът изгаряше. Слънцето също сменяше обичайното си топло присъствие и журеше до болка безумника дръзнал да тръгне на път.

         Времето за почивка бе свършило, време е да поема на път. Затова Сириус прибра Олтара, изключи захранването на сенника и сгъна държачките му внимателно.

         Огъня от небето веднага се изсипа върху му, докато слагаше сенника сред въжетата на колата. Той побърза да се загърне в пътния си плащ, вдигна забрадника и намести защитните очила. Преметна водника през рамо и подвикна на животното да става. Имаха половин ден път докато стигнат до Руанис и не мислеше да спира повече.

         Колата тихо поскърцваше, а вятъра шепнеше с ехото, отъркалващо се от околните дюни. Отбелязания с каменни колове път се виеше между гърбиците им и тук-там се виждаха различни следи от преминаващите, които винаги оставяха или забравяха по нещо в пустинята. Стари плащове, спукани водници, усукани рекламни платна, самари, дрехи, кутии и какво ли не още. По време на път много неща изведнъж стават ненужни, а други вятъра ги открадваше.

         Сириус се замисли за преживяното в съединението си в мрежата на Олтара. Този път беше избраният да е разпънат – рядко се случваше и го прие като знамение. Не видя ли чифт милеещи за живота му очи? Под онази прашна наметка, скрила жената - онази непозната, протегнала ръка към болката му.

         Колко ли хора бяха свързани в едно чрез него? Хиляда? Милион? Дали има такива, които са непрекъснато уловили ръкохватките? Навярно, защото когато и да се включеше, тълпата биваше многолюдна. Никога не бе гледал с нейните очи, макар всеки да твърдеше, че освен него всички други са част от нея. Но този път сякаш видя какво е да страдаш през очите на непознатата.

         Тълпата!

         Общия човешки разум, който бе довел до пълзящо и вечно жадно състояние света си, като така обричаше на постоянна болка настоящето, а и миналото, което обитава и е обитавал. Затова и след последния самобичуващ удар по изтощеното тяло, някой бе дарил Олтара на всеки – и всички ставаха част от общата болка. Чрез него се пречистваха не само душите, но и мислите, намеренията. За почти век с ръце на Олтара тълпата започна да се променя – всеки се надяваше за по-доброто им бъдеще.

         - Откажи се и повярвай! – така напътсваше Олтара всички търсещи изкуплението.

         Да се откажат от налаганото хилядолетия убеждение, че са съгрешили и трябва да повярват в себе – всички като един. Защото всеки беше равен от рождението на другия. Нямаше по-големи, нито по-нисши – съзнанията бяха като милиони звезди, но от едно и също небе.

         В пустинята мислите кънтяха. Ставаха по-ясни и отчетливи. Вятъра разклащаше сухите треволяци, наболи като четина от пясъците, създавайки илюзията, че въжарят е застанал пред безкрайно жълто море, нагънато от безбройни вълни-дюни.

         - Откажи се и повярвай! – промълви Сириус и облаче прах се вдигна от стъпките му.

        

         5.

         Задиряше и се забождаше като кукичка.

         Нанизваше се като болка за всеки отронен стон.

         Болка. Силна и пронизваща.Горчива от разочарованието, че е породена от онези, за които щеше да отдаде живота си.

         Гладен свят от мрак, тъга и болка.

         Войниците се заливаха от смях, очите им бяха мътни от виното, а ръцете изцапани от кръвта му. Лицата им бяха все на познати от онези - другите дни. Съседи, редовни купувачи, коняри и шивачи. Ревяха, обиждаха и подритваха онзи под тях. Бяха силни, защото тъпчеха с краката си добротата му.

         Удар от тежък бич изряза още един щрих по набразденото му тяло.

         А Сириус беше трънния венец, който кървавите пръсти натискаха със злоба върху челото на осъдения да понесе дори и грехът на своите мъчители, за да им помогне душите им да бъдат пречистени.

        

         6.

         Събуди се от усилващия се настоятелен звън на камбани. Беше стиснал Олтара и така бе заспал в стаята на една гостоприемница на Руанис. Погледна през прозореца и видя, че е привечер – слънцето докосваше с меки отблясъци соларните полета насреща.

         Мъже и жени бяха известени за нещо от звъна и започнаха да се приготвят трескаво, затваряйки работилници, прибирайки сергии и спускайки щорите на магазините. На групи се отправиха на изток към високите бели скали в края на града.

         Сириус побърза да излезе и да ги последва. Забеляза как цветни нишки се спускаха от косите на всички - също като опашки от дъги, и неоново искряха на залязващото слънце. Слънцето се скри и матовите улични лампи се включиха и осветиха цветното множество от вървящи към скалите.

         Беше сред хората и дочу как очакват да видят невероятния спектакъл, който очаквали толкова дълго. Някой му подаде снопче нишки с малки щипчици и той ги закачи в косите си, както бяха направили всички.

         Огледа се - повечето бяха с тъмночервени туники с извезани две маски - едно усмихнато златно и едно тъжно сребърно лице.

         Разбра и без да пита накъде бяха поели.

         Театъра на Руанис бе обширен овал, разделен на тераси с удобни меки кресла, поставени направо в белия камък. Сцената се огъваше навътре във формата на подкова.

         В момента беше затъмнена. Сириус седна на един по-заден ред.

         - Кое ще играят? – попита този до себе си.

         - „Нарцис” – каза мъжа и извади изпод туниката си малка кесия. – Една нова пиеса на Исав Исак, говори се за нея от месеци.

         Въжарят кимна за да не разбере другия, че може и да не знае за това събитие – а той не знаеше! Идваше отдалече, пътувал с дни през пустинята. В неговият град все още не бяха имали честта великият Исав Исак да им гостува, а и театъра им бе много по-малък от този на Руанис. Като всеки друг Сириус също обичаше театъра и прие като необикновена чест късмета си да присъства на това събитие, за което щеше да разкаже когато се върнеше у дома.

         Щом всички места бяха заети, няколко хиляди души млъкнаха и затаиха дъх когато от сцената изгряха като ветрило изписани от огнена светлина букви:

         „Нарцис”

         И след това сцената оживя от историята на любовта на Ехо към онзи, забравил за всяка друга красота по света, освен своята собствена.

         Ехо беше прекрасна - истинска нимфа с ефирна красота, за която някой прошепна, че като самата зора на новия ден. Доста жени се насълзиха, когато тя страдаше в любовта и несподелената си страст. Може и да бе грях, но я подкрепиха при молбата ѝ да бъде наказан онзи, който я бе отблъснал. А след това щом Ехо потърси разкаяние за гнева си, заради който самовлюбения Нарцис умираше ден след ден пред своя любим образ, който не можеше дори да докосне, те потънаха в омаята на онази молеща небесата за снихождение песен.

         Гласът ѝ се носеше - неземен и космично далечен, отговарящ на воплите на Нарцис, който искаше онзи от водите на езерото да го прегърне.

         Той зовеше себе си, а тя му отвръщаше с ехо.

         - О, мъка! – въкликна Нарцис.

         - Мъка – отвърна Ехо.

         С измъчен и страдащ глас младежът извика, гледайки отражението си:

         - Прощавай!

         И още по-тихо прозвуча отликът на Ехо:

         - Прощавай!

         Достигнал до полуда, той скочи и намери смъртта си заради проклятието.

         Тогава се събуди от мъглата и разбра, че живота си отива и последното му „Прощавай” бе едва прошепнато към опитващата се да го спаси Ехо, но толкова искрено и чувствено, че всички, които осъждаха преди това високомерния Нарцис, му простиха заради тази, която го обичаше така силно и истински. Простиха му заради любовта ѝ.

         „Живота е за да се прощава!” – всеки миг в обятията на Олтара нашепваше и тези думи на подсъзнанията на пребиваващи в мрежата му.

Сега вече имаше истински плач сред публиката, една съкрушена и обединила се тълпа. Много ръце се протегнаха когато тялото на красавеца изчезна завинаги във водите, изплъзнал се от ръцете на Ехо. Искаха да ѝ помогнат, но тя се стопи залез пред мрака.

 Сцената притъмня, остана само малко късче светлина на мястото където бе коленичила Ехо. Лъч, който ясно озари издигащото се бяло и дъхаво цвете. Ароматът му се понесе, Сириус, а и публиката, бяха обвити от него, напоиха мислите си, чувствата, усещанията и всички го вдъхнаха дълбоко.

         Цветето на смъртта – Нарцис!

         Тъмна сцена, публиката остана вцепенена.

         Минута. Две.

         И взрив от аплодисменти. Експлозия от приветствия. И дъжд от монети – Сириус не видя да има нещо различно от злато. Щедростта на публиката засия на тъмната сцена. Хиляди и хиляди златни монети я покриваха, отскачайки звънтейки една от друга. Едва ли остана пълна кесия тази вечер. Той нямаше много пари, но очите му сълзяха, а ръцете не спираха да ръкопляскат.

         Почти половин час жителите на Руани отдаваха своето възхищение от преживяното. Когато и последната монета звънна излязоха актьорите. Също и самия Исав Исак – побелялата му дълга коса се спускаше по гордо изправена фигура в огнена туника.

         Заспивайки тази нощ Сириус сякаш се събуди от хилядолетен сън, в който дълги години е бил безчувствен и неподвижен.

         И без да се е докосвал до Олтара сънува, че поема тежестта на кръста.


         7.

         Откъсна се с кънтящ възглас за помощ. Потърси я и намери подкрепата на прахта, на която падна.

         Беше капка кръв на една от раните. Онази – последната, отворила се в тялото на разпнатия. Зейнала като болката на всички страдащи заради справедливостта и от безумието на безверните. Беше и самата рана, защото частица от едно цяло си остава все същото цяло.

         Точно както и всяка секунда носи в себе си завета на вечността, от която се е отделила. Кръгът на времето, течащо и неподатливо на деление – един и същи миг на Сътворение и на Всемирен Крах, повтарящ се отново и отново.

         Смеси се прахата и сълзата, отронила се от очите на онази, която единствена се бе застъпила за осъдения на кръста.

         Отрзиха се една в друга – капчица кръв и сълза. Видя че както злото, което се бе преобразило във върха на пронизалото току що плътта копие, е част от ръката която го държи, а тя е насочена от греховността на желанието да се убива красивото, така и грехът е свързан с прошката и святостта, защото добро и зло са две очи на едно и също лице.

         Но не търси ли и той, и всички, онази очистваща...

         - Откажи се и повярвай! – прекъсна го сълзата.


         8.

         След като се нахрани на обед, както обичайно правеше Сириус се докосна за кратко до своя Олтар. Получи доста странно послание, над което, след като се настани на мястото си под жужащия сенник и започна да сплита ново въже, се замисли.

         Бе изминала седмица откак се върна от Руанис. Все още си спомняше за преживяното там. За онова усещане през нощта и колко различен бе пътят му през пустинята – с лекота и увереност, с която усещаше, че се връща в своя дом просто само за кратък отдих, а след това щеше да поеме пак нанякъде.

         Ето, дори посланията на Олтара станаха различни – вече няколко пъти виждаше образа на Ехо в тълпата. Осъзна, че я бе срещал почти винаги щом се озовеше в мрежата от хиляди съзнания. Но тя не беше нито връх на копие, нито войник, нито бича, нито хвърления камък, ни обидна дума – тя беше онази плачеща за страдащия. Сириус разбра, че образа ѝ поема половината от неговата болка и така понасяше ударите, бичуването и самото разпъване с вяра, че няма да е сам.

         Докато мислите му все още преживяваха случилото се в обятията на Олтара, по пътя откъм ъгъла се зададе някакъв човек, който бе нарамил голям кръст от тъмно дърво. Дървото бе поело по себе си цвета на дългите дни на обикаляне под слънцето.

         Човекът гледаше в земята, сплъстени коси се спускаха и покриваха лицето. Избеляла туника покриваше измършавялото тяло, прашни нозе се влачеха с умора, вади пот браздяха ивици по шията. Корави ръце прегръщаха товара, дългия край на който чертаеше непрекъсната крива линия в прахта на улицата.

         Колко ли пъти е прекосявал пустинята? – зачуди се въжарят и потърси водника за да предложи на странника глътка вода.

         Никой от минаващите не погледна носещия кръста. Сякаш бе обичайното рекламно платно, минало край тях и отнесено от вятъра. Само едно малко момче, което играеше в канавката с няколко други като него, вдигна за миг песъчливата си разрошена глава и се загледа в пристъпващия бавно мъченик с кехлибарени очи, в които се видя някаква ледена равнодушност.

         Погледна го само за миг:

         - И какво от това – проговориха очите му и отново се върна в играта с боклуците от канавката.

         Сириус разбра този поглед – грехът никога няма да се изкупи от тълпата. Защото той трябваше да съществува за да го има онзи един единствен, който да поеме всичко върху себе си заради тях – хилядите, милионите нарциси, проклети и родени едновремено от онази любов, от онова ехо, което ги е създало и осъдило за това, че не са разбрали любовта му.

         Въжарят погледна ръцете – бяха окървавени. Пръстите му сучеха и преплитаха трънливи нишки, които деряха и пробождаха дланите. Въжето от тръни намотаваше върху изкривения образ на мраморна колона до себе си.

         Мъченика провлачи нозе току до работилницата на Сириус, който забрави за болката в ръцете си и видя ясно слоя прах по кожата му, натрупван ден след ден, измиван само ако дъжда го намери по пътя си и после трупан пак и пак от пясъка. Лицето носеше слънчеви белези – бичувано от жестоките лъчи и разраняно от пясъчинките. Приведената глава не помръдна, наведена от незнайна тежест, която не беше само тази на кръста, три негови ръста и един и половина широк, масивен и изгладен от времето.

         И тогава, сред гъстите ресни на косата, очите се повдигнаха и погледнаха напред. Бяха ярко сини, силни и необятни, пробляснаха и огряха пътя си години и векове напред. Виждаха бъдещето, където мечтите се сбъдваха, а надеждите изгряваха новородени като всеки изгрев. И въпреки тежестта на теглото, духът му чрез силата на любовта все така щеше да оглася с ехото си дюните, пясъците и цялата пустиня на безкрайността в небето.

         Въжарят изпрати кръстоносеца безмълвно, обзет от силни усещания и мисли. Но едва що отминал човекът с кръста залитна, подпря се на коляно и със сетни сили пак се изправи, направи крачка-две, но отново падна – този път завинаги.

         Сириус остави тръненото въже, което окървавените му пръсти все още плетяха, скочи и изтича до падналия. Беше прекалено късно дори и за глътката вода, която така и не му даде.

         Видя че очите му вече са угаснали. Нямаше с какво да се помогне на озни, за който времето му на този свят бе изтекло и сега духът му принадлежеше на друго място и време.

         Той изтупа ръцете си и полепналата по кръвта му прах, свали ненужната част от дрехите и се наведе към кръста. От изживяното с Олтара знаеше колко е тежък, но се понапъна и с усилие го вдигна. Намести го на плещите си и с вперен в бъдещето взор пое по прашния път към пустинята.