сряда, 15 юли 2015 г.

Колкото по-нагоре, толкова по-надолу – разказ от SG


            „Затворени сме в кръгове

            изплетени от безбройни мигове -

            уловили сълзите и радостта.

            Във забрава се носим от векове...“

 

Грег вървеше и всяка крачка го приближаваше, но и отдалечаваше от пътя му - намираше го за малко дразнещо, защото бе принуден да повтаря едно и също движение безброй пъти.

Да се изкачва дълго, дълго, само за да се спусне пак надолу – и накрая излиза, че колкото по-нагоре отиваше, толкова по-надолу падаше.

            - Въртя се в кръг, от който излизане няма – сякаш безкрайно отварям, затварям, влизам и излизам през една и съща врата – на такива оприличи действията си Грег, който изведнъж почувства, че всичко около него е някак си различно и прецени как се носи по течението на едно движение, което е обречено от самото си начало да не намери крайната си цел.

            За да стигне до къде?

            Има ли начало краят?

            Изплува от мъглата на забравата и съзнанието му в едно с това, че започна да вижда, започна и да задава въпроси.

            Намираше се насред път, но без да знае в коя посока се движи – може както и да отива нанякъде, така и да се връща отнякъде.

            - Или просто се въртя в невидимия кръг на някаква шайба на телефон, избиран като една от цифрите му – пъхнал се божествен пръст в кръга на живота му, завърта го, пак, и още вендъж, и още веднъж..., а после всичко сякаш се връща в изходната позиция на покой, малко преди да бъде избран отново.

            Какво усещане да си просто номер, едно число от цифровия дъжд, в който се излива живота – Грег видя толкова различна реалността.

            Пред очите му света се превърна в милиарди нули, единици и двойки, милиони  чифтове от тройки, четворки и петици, хиляди редове от шестици, седмци и осмици и появяващи се между тях врзивове от девятки. Душите на хората бяха цифрови, мислите им редица от числа, мечтите и спомените се сумираха и изваждаха едни други, разделяха се и се събираха.

            Целият този поток се вливаше и изливаше през няколко поратала, Грег успя да се отдели от него и осъзна, че затваря за кой ли път вратата на Вчера и отваря вратата на Утре. Чу стърженето му в пантите, които все още крепяха състоянието му цяло.
            - А какво ще стане, ако я оставя отворена?

            Ще се окаже ли, че Сега е връзката-коридор между две срещуположни врати. Едно ничие място, което съдържа сбора от всеки миг от времето, но и решението от секундата, която все още не е дошла, а краят на времето под формата на осмица ще е захапал своето начало.

            Грег безброй пъти е минавал през тях, но досега без дори да се замисля и оглежда кой е той в общата маса от числа, а просто следвайки рутинността на  повторението от събиране, изваждане, делене, умножение и повтаряне на делата му в живота, което се е превърнало в навик да се събира с другите числа.

            Завърташе се в триизмерното си време пак... и пак... и пак...

            Но изведнъж номератора спря.

           

            *****

Този път беше различно - видя не само вратата и коридора наоколо, изпита смесеното чувство на страх и безпокойство, но и в същото време му се стори някак познато. Сякаш го е виждал този момент на Сега, но през едни други очи.

Онези очи, които често го караха да се вглежда в нещата. Дали това не е Вчера? Затова да го познава, защото вече е било? Но от друга страна Вчера е било тогавашното му Днес и няма как да го познае като вече било. Освен ако не ги е видял с онези очи...

Извендъж си спомни за неизменното им присъствие. Откри ги като нещо вече познато, нещо видяно преди – зърнат за кратко образ в огледало. Усети вкуса от познанието, но без да знае дали сладни или горчи.

Нали те го караха да разбира, че чрез тях умее и да сънува.

Те бяха съседните му стойности, превръщащи мислите му в подредени потоци.

Разбра че е изпаднал от общата маса и сега е отделна единица.

            Грег смело натисна ръждясалата дръжка - тя зловещо изскърца и вратата със стон се отлепи от държащата я рамка. Пантите заохкаха от болка. Лъхна го застоял въздух, движението му разпръсна праха накацал наоколо, дъхът му разбута паяжините и тялото му потъна навътре. Веднага го грабна сянка на лепкава мъгла със огромни черни крила и го върна във Вчера, където живота се раждаше като смърт, деня се обръщаше на нощ, изток се превръщаше в запад, моретата се плискаха като пустини, пясъчните реки извираха от тях и времето пълзеше в обратна посока.

            Чуваше ехото от плясъка на разбиващи се в каменните стени вълни. Намираше се в древността на далечното бъдеще – един завой от безкрая, на завет от тътена на бурята на времето.

            - Ако си имал време да живееш, то ще имаш време и да умреш – изсъска с глас вятъра и го обвя с пясъчни криле.

            Грег тръгна по брега на реката движеща се от играта на милионите песъчинки. Реката имаше дълбочина, в която вятъра пропадаше с вик, превърнал се в заглъхващ вой.

            - Трябва ли да я пресека или да скоча в нея? – помисли си той и тогава улови и погледа на гледащия го от другия бряг.

            Окото на Хор – бездната събрала в зеница Вчера, Днес и Утре.

            Три птици опитващи да избягат от стискащите крилете им ръце на бога.

            Три лица на времето, всяко едно  изглеждащо като отражение на другото.

            - Уловени са от мрежите на пясъците от Кервана на забравата – прошумоляха мислите на Грег, който отдавна подозираше, че времето е всъщност едно цяло – кръгът съдържащ и всичко и нищо.

            - Защото всеки миг е вече свързан с преходния и със следващия, който бързаше да дойде – допълниха мислите му, издигнаха го и отметнаха настрани воала криещ затворената в клетка истина.

            Триизмерните криле безразборно пляскаха в една или друга посока мъчейки се да изплуват и да се задържат на повърхността, но неизменно падаха без сили и се оставяха на течението да ги носи през пустинната река. Колкото и да се мъчеха да отлетят те стояха на едно и също място. Хор ги обричаше на вечно плуване и потъване в забрава. Окото му следеше хаоса да бъде винаги събран в кръга на вселенската подредба.

            От височината на полета си Грег се откъсна като перо и падна под тежестта на живота право в реката - замаха с все сили нагоре към свободата, улавяйки стръкчета от нищото и загребвайки шепа безпространственост, успя да изплува от Вчера и тогава си спомни всяко едно свое Утре.

            Утре, което беше обратно на изтеклото през времето му Вчера.

            Видя се разпънат, видя се обесен, видя се окован на скалата от вечност.

            Човек ако успее неизменно бива прикован на кръст за своето лично Сега или ако приеме да живее с истината и познанието да бъде закован за този вечен миг – разбра Грег и махна с ръце за да създаде движение на обесеното си тяло.

            Многоцветно заслепяващо и непрекъснато променящо се метаморфно движение на триизмерието, което поглъщаше гладно падналия в неговите граници. Колко много тежаха миналото, настоящето и бъдещето – разкъсват мисълта, опъват тялото, сплитат и разплитат цифрите.

            - Движение! – заповяда си Грег, усетил отново тежестта, с която го придърпваха в кръгът.

            - Спреш ли – потъваш! – прошепна зловещо Хор. - Продължиш ли – промяната ще е необратима.

            И той напъна... и се отскубна от мига.

           

            *****

            Изхода от кръга го въведе в спирала.

            - Нова промяна... – Грег се завъртя в спиралата от лабиринта с множество хора с едносборни лица.

            Те бяха собствените му огледални образи, повтарящи се като ехо на собственото му Аз. До сега изобщо не бе обърнал внимание, че времето съдържа една и съща отразена до безкрайност човешка душа. Но ето че го разбра – всички Те са Аз.

            Затова и помнеше, че е виждал всичко станало, ставащо и което щеше да стане и със собствените си очи, и с онези на милионите негови Аз, през вездесъщото око, което го бе извикало тук. Божествения поглед – всеобщата мащабност на пространството и времето.

            Всички образи – изкривени негови отражения, - които пресичаха личния му кръг не бяха случайни. Идваха или си отиваха, оставяха или взимаха по нещо от себе си. Допринасяха или отнемаха щрихи от общия вид на личността. Бяха разделени на такива, които харесваше и приличаха на неговото Вчера и Утре, а също и на такива, които не харесваше Днес - това бяха недостатъци, които трябваше да види и пребори съвсем сам. Имаше и други образи, които му показваха в какво ще се превърне ако не вземе мерки за промяна и че ще заприлича в минало или в бъдеще на тях.  

            Оглеждаше се и отразяваше в себе си – беше странно усещане. Разголен във всичките си мисли и чувства. Разбра че този кръг е неговия избор за Вчера и Утре - онзи номератор, в който той е само цифра, набирана и намираща се отново и отново в собственото си Днес, което се върти пак... и пак... и пак...

 

            *****

            Разтърквайки очи Грег излезе от вратата на Утре и ясно видя оставеното стената на времето послание:

            „От кръга на дните паднах,

            днешното - вчера разбрах.

            Замаян разтърках очите

            и смисълът на утре видях...“

            След като прочете това, той решително остави вратата отворена, свърза Вчера и Утре със Сега, а течението на пустинята му напомни, че колкото по-нагоре вървеше, толкова по-надолу слизаше.

            Пое дълбоко въздух и се остави да забият ръждивите пирони в дланите му – прие да бъде закован на кръста.

            В друга реалност тялото му оковано на студената скала от безмълвни стражи.

            И още в една провесено на простенваща бесилка пред смълчаната тълпа.

            Палачът на всички проекции го гледаше с едини и същи вездесъщи очи.

            Вече знаеше, че го очаква болката да бъде знаещ и затова знаеше, че ще бъде подгорчена от тъгата, но някъде там, в онази безкрайност на божественото око той зърна мига на щастие, едно неповторимо сияние и усещане, което грейна с думите:
            - Човек, колкото по-нагоре отива, толкова по-надолу се връща...

вторник, 12 май 2015 г.

Времето спря, космоса замръзна


          Ланселот вървеше с наведена глава, косите му се спускаха от двете ѝ страни и криеха лицето му от улицата. Вървеше и не поглеждаше никой от онези, с които се разминаваше. В самотните си разходки из света отвъд неговото таванче, дори не ги забелязваше. А някога винаги оглеждаше всеки един, за да има набор от образи в мислите си и често рисуваше по-интересните лица от улицата, но вече нямаше нужда от тях – реалността бе уродливо изкривена и той я изобразяваше точно такава.

         - Внимавай! – избута го непознат здравеняк. – А си ме докоснал пак с мръсното си тяло, ха съм ти праснал един в муцуната!

         Ланселот се извини и бързо залепи гръб за стената на сградата, давайки път на здравеняка. Онзи го изгледа гневно и за една бройка да изпълни заканата си, после видя страха в очите на Ланселот и се захили с ръмжене, доволен от силата и вида си. Облиза устни също като звяр пред примрялата от страх жертва – добре че не беше гладен.

         Мощен автомобил рязко спря и със звън от накичените бижута по него мъжагата  скочи в нея – все така ръмжейки срещу изплашения Ланселот. Изчезна в ревящия поток от себеподобни, понесли се като бесни хали под небето да се блъскат и да смачкват по-слабите.

         Ланселот си отдъхна, този път му се размина и продължи обиколката си, мислейки за картината, която едва ли щеше да завърши – нямаше пари за да купи нужните бои.

         Картината му от дни го гледаше с пустотата си.

         Художника също я гледаше, но с все по-гладни очи и болезнено свит стомах.

         Вече знаеше, че гладът надвива с лекота дарбата му да създава образи на платно.

         Преди години, когато всичко бе различно, не би повярвал, че гладът на тялото може да надделее над таланта му – тогава от душата му бликаха фонтани от багри, които ръцете му рисуваха с палитрата на мислите и платната му оживяваха красиви и неповторими.

         А днес, Ланселот просто беше гладен. Цветовете не го хранеха, тялото му нямаше нужда от сливане на нюанси върху платното. И той се беше променил – а казваха, че времето тече винаги в едно и също състояние. За него времето се бе разделило на преди и сега. От преди си спомняше все по-рядко някой хубав момент, защото ежедневието ги сдъвкваше и изплюваше с отвращение някъде в забравата.

         Закрепен за крайчеца на платното на живота, Ланселот усещаше как нишките се късат една по една и навярно скоро ще трябва да се спусне надолу към бездната, която все по-сластно примляскваше в очакване на поредната си хапка от жива плът.

         Отново беше жертвата, настигана от още по-гладен и от него звяр.

 

         * * * * *

         Бавно, пестейки сили, стигна до неизменния край на разходката си – алеята покрай реката, която пресичаше града. Седна на ръба на студения камък от стената, която придържаше коритото ѝ. Провеси крака към водите - спокойни, влачейки окапалите листа от околните дървета, но го докосна дъхът им - бе ледено студен.

         Видя в тях отражението на небето и играта на светлината, погледна нагоре - косите му се отляха назад и снопче лъчи докосна бледото му лице. Хлътналите страни ги отразиха с уморен отблясък, Ланселот затвори очи и пое топлата милувка от небето.

         Усеща ли още слънцето като онази зареждаща душата му огнена звезда или просто се стопляше с няколко искри, преди да се прибере на тавана си?

         Ланселот се връщаше винаги преди залез, по тъмно улиците ставаха още по-опасни. Мрака раждаше гладни и настървени глутници, търсещи най-вече жертви като него – слаби, беззащитни и лесни за разкъсване.

         Художника, докато изминаваше обратния път, си спомняше другото време и все  повече му се струваше като видение от стар сън, в който и хората бяха различни и цветовете падаха като дъги над тях. Спомняше си, че някога е било така, а после един ден се събуди и изведнъж всичко се оказа променено – сиви улици на сиви градове и хората в тях бяха също посивели.

         Или все още се намира в онова изгубено минало и сънува тази сивота, където законът се превърна в беззаконие. Доброто беше просто наивно понятие, с което глутниците се оправдаваха докато убиваха и рушаха останките от миналото.

         Сънувам – питаше се Ланселот, избягвайки тъмните места, - или живея?

         Сънят на злите се превърна в реалност и злите можеха да правят каквото си поискат с присъща за глада им лекота. Ланселот приемаше, че този свят за тях е рай, нали са свободни да живеят по техните си правила. Онзи преди малко на улицата можеше и да го удари, а след това да продължи по пътя си и никой нямаше да го упрекне, че е смачкал тази хлебарка с вид на скитник, която се е осмелила да го докосне.

         На улицата го биеха често, просто ей така, само защото си вървеше по пътя – един-два пъти се защити и успя да задържи нападателите си, но дошлите правозаконници го обвиниха, че е нападнал трима съвсем невинни граждани, при това и съвсем млади. Той се възпротиви, защото него се опитаха да оберат и пребият.

         Отнесе няколко удара и от закона – обвиниха го в нападение, нанасяне на телесни повреди, съпротива при арест и Ланселот осъзна, че старият му сън отдавна е изтлял и вече се намира в друг... или пък просто се е събудил в правилната и единствена реалност.

         Така, ден след ден, цветовете на художника изгубиха стойността, а с тях и  самоличността си – покри погледа си с щрихи от черно и сиво, тук-там окървавени от поредния сблъсък с глутниците на града.

         Ланселот не се отказа от разходките си до реката - защото гладът на тялото  минаваше по-леко и защото реката го успокояваше за няколко кратки мига. Понякога тихият ѝ шепот го караше да забрави, че зад него е града, в който се е родил, а днес вие насреща му с грозен глас и го налага с корави пестници.

         Слънцето докосна за последно лицето му и той побърза да стане - толкова опасно ставаше след залез, че човек като него едва ли вече би оцелял в нощта.

 

         * * * * *

         Тавана му бе тясно помещение с едно войнишко легло, сгъваема масичка, разклатен стол, който рядко използваше, малка баня с къркорещи денонощно тръби и в най-широката част от тавана бе ъгъла със статива. Имаше и една противна метална печка, останала кой знае от коя епоха на човешкия възход, но все пак даваща малко топлина, стига да успееше да намери дърва и въглища.

         Този месец тя остана студена, също като камъните отвън.

         Зад печката имаше ниша и няколко картини се бутаха една в друга, обърнати с гръб, защото Ланселот не можеше да търпи вече крясъците на цветовете им. До една бяха незавършени, приличаха му на лица с наполовина съдрана кожа – оцъклени, озъбени, хилещи се противно към неспособния да ги завърши художник.

         Тях той не погледна, а застана пред голото платно. Усещаше, че този път ще успее да създаде цял образ и искаше да наслои с цветове платното, а нямаше нито един – тубите бяха изцедени до една, палитрата ненужно захвърлена под леглото.

         Празнотата на платното го гледаше безмълвно от статива, а той го гледаше безмълвно от леглото си с празни очи.

         Мълчаха с дни, мълчаха с нощи сплели погледите си.

         Мълчаха и сега.

         Ланселот си мислеше за реката, платното мечтаеше за ръка, който да нарисува живот по него.

         Художника усети, че е гладен, много гладен. Днес не намери нищо с което да залъже сетивата си. Няколкото познати, от които просеше пари, бяха категорични:

         - Намери си работа, Ланс, или нарисувай нещо, което да продадеш... – и отказаха да му дадат обичайната си милостиня заради таланта, който все още помнеха, че има.

         Който някога имаше – поправи ги мислено Ланселот, защото сега гладът бе смазал онова, което те мислеха, че все още носи в душата си.

         Искаше да им каже, че без своята палитра не може да сътвори нищо.

         Искаше да им каже, че душата му е вече обкована с ръждиви пирони и раните ѝ гноят.

         Искаше да им каже, че очите му са пълни с олово и не виждат както преди живота в цветове.

         А може би са прави – ако завърши поне една от картините си, някой от тях ще я купи и тогава...

         Но нямаше пари за бои, а без тях не можеше да рисува. Осъзна, че дори и те вече не го ценяха, просто бе поредния просяк от улицата. За момент се усъмни дали все още може да рисува – ами ако дарбата му го е напуснала през тази седмица?

         Глада умее да прогонва всички чувства от тялото, оставяйки единствено най-първичната жажда за оцеляване – борбата за живот.

         Трябва да нарисувам нещо! – каза си той и усети магическия прилив и горене в ръцете.

         Времето спря – космосът замръзна.

         Ланселот се вгледа в петното лунна светлина, обхванало статива му. Бавно припълзя и докопа незавършените си картини. Слабите му ръце с мъка успяха да начупят рамките и да намачкат платната, сетне ги напъха в голия търбух на печката – тъпка ги с някаква непозната до сега наслада, че ще унищожи нещо родено да бъде красиво.

         Драсна предпоследната клечка от кибрита и я поднесе към останките картините си.

         Всичко свърши за по-малко от десетина минути – толкова можаха да погорят платната, боите по тях и дървените им рамки. След това още няколко трепета топлината докосваше художника и отново стана студено.

         Светът отвън беше черен и той щеше да му предложи мрак в картината си.

         Ланселот поизчака още малко наклонил глава към бялото поле насреща. Когато се увери, че сместа е изстинала, бръкна в пастта ѝ и зарови пръсти в пепелта.

         Беше като да извадиш сърцето на умряла звезда – събра го в шепата си.

         С начернени ръце започна да нанася саждени щрихи, които свърза в изображение на онази реалност, която виеше страховито отвън.

         Рисуваше с някогашната лекота и неусетно започна да ръмжи.

неделя, 15 февруари 2015 г.

Оазис


На любовта...
 
„Зрънце бях –
дълбок сън живях
погали ме глас
златен житен клас
силна жажда
нов живот се
ражда...”*


         1.

         Първите лъчи на слънцето докоснаха соколовите пера и меко се стопиха в птичето око, което се отвори и посрещна деня. Соколът разроши перата, разпери крилете няколко пъти, отърси се  погледна към спящата и литна към изгрева. Оазиса му поръча да провери за някоя нахална пустиння буря, решила да смени посоката си и да лети насам.

         Шатрата на Азаар бе в самия край на Оазиса, завързала за опора краищата ѝ за силните стъбла на четири палми. Денем листата им правеха сянка, а нощем шумяха приспивно. На едното стъбло догаряше уморен светилник. На друго висяха пълни и празни водници. Вятъра тази нощ бе довял шепа ароматни цветове и уханието им обви шатрата.

         Азаар се събуди не от играта на светлината, нито от аромата, а от полъха на пустинята, която лекичко въздъхна в съня ѝ. Сънуваше как пустинята искри от събралите се в нея съзвездия – беше вселена, приютила за миг всички звезди в шепата си. А с въздишката си тя издуха всички светлини и се превърна в тъмна нощ – знак за Азаар да се върне в реалността.

         Като дихание плавно изплува от съня си, приседна в постелката и погледа издигащия се над пясъците наливащ се със светлина овал. Оазиса смени извивките на няколко дюни и Азаар си помисли за кой ли път дали „сега” не е само мираж, а мястото от което току що дойде е истинската реалност.

         Отметна копринения шал с отлитащи жерави и се погледна в отражението на сребристото око на огледалото.

         Или – пое от аромата пред шатрата си тя, - отражението ми гледа огледалното си Аз.

         Не знаеше дали броди спяща в живота или се носи пробудена насред някой сън. Кръгът на дните бе толкова неясно съшит от бодовете на реалност и бродиран от цвета на нереалност, че крайщата на нишките се губеха в мъгла.

         Като два вкуса в един и същи сладкиш – Азаар докосна огледалото и сребърното покритие засия.

         Беше ли наистина „тук” и „сега”?

         Соколът ѝ се завърна, завъртя се в шатрата и кацна до нея.

         - Туран – Азаар го погали, - надалече ли ходи, скитнико?

         Някъде иззад дюните ясен глас възпя величието на времето – съчета мелодията с изгрева, който още по-уверено загреба своята част от деня и соколовите пера блеснаха озарени от светлина. Оазиса грейна, Туран го успокои, че хоризонта е чист от предшестващия бурите облак от прах.

         Нейният ден също започна. Тъничките гласчета на картите ѝ я повикаха в хор, но щяха да почакат още малко – те знаеха, че днес ще има нужда от напътствията им.

         Изми се със събраната утринна роса, закуси с остатъка от сладкиша, хубаво напоен от цветовете и си каза един стих за любовта.

         „О, Любов, с перото си

         ти гъделичкаш моята душа.

         В сърцето като свещ гориш –

         светиш, топлиш и бавно ме топиш...”*

         В нощта до късно беше чела под звездите. Харесваха ѝ думите на древните, намираше ги толкова истински, различни и докосващи ума и сърцето. Описваха любовта по начин далечен и чувствено дълбок - Азаар откриваше с всеки ден това чувство така различно от наложеното за днешното време. В Оазиса любовта бе непостоянна и променлива, хората се влюбваха от изгрев до залез и на следващия ден не помнеха дори лицата си. Оазиса ги караше да се забравят, но и да търсят всеки ден нови лица.

         А да обичаш - размишляваше тя над стиховете, - е сякаш единственото смислено деяние в живота. Може би омразата е равна по-сила, но с времето гнева се топи, болката утихва, а любовта ако е истинска гори през всички дадени за живот дни.

         Може би заради нея реши да тръгне да се скита по Пътя - изпитание, което малцина приемат заради трудностите, лишенията и опасностите. Но страхът е първото, което се побеждава в тази война, която тялото и съзнанието започват още с първата си крачка.

         Азаар вярваше в любовта. В онази истинската, която не изтлява със залеза и не се изпарява с изгрева. Която се случва само веднъж в този или друг живот.

         Затова и реши да тръгне да я търси, да я открие или да я загуби.

         Хорът отново я повика. Бяха нетърпеливи да се докоснат до ръцете ѝ – да отговорят на въпроса ѝ.

 

         2.

         Картите зашумяха развълнувани – бяха ѝ подарени лично от Оазиса в онзи ден, когато променливото му настроение създаде това място, заобиколено от пясъците. Бяха различни от всички други карти за гадаене – те я приемаха в световете си.

         Азаар преминаваше и се рееше из тях с лекотата на плъзгащ се поглед.

         Тя отвори кутията, извади тестето, размеси го с леки движения и го разпиля в дълга редица на аленото килимче, което бе разгънала за тях. Гърбовете им бяха черни със златни плетеници и току припламваха в пламъчета. Винаги харесваше този момент преди да започне да ги обръща. Да разгадае и разтълкува посланията на съдбата.

         Днес Азаар искаше да ги попита за Пътя – дали да тръгне, дали да изчака. Опасно ли ще е или стъпките ѝ с лекота ще подминат трудностите. Малко, съвсем малко я дразнеше любопитството с какво ще се срещне или размине, но това бе решила да остави просто да се случи.

         Протегна ръка и я прокара над картите, гласовете им бяха утихнали – бе време за тяхната работа. Азаар затвори очи и се остави на онези сили, имащи властта над съдбите на всичко и всеки, да ѝ подскажат какво да изтегли.

         Махът ѝ замря и тя със слепи очи докосна хладния ъгъл на картата. Приплъзна я и я остави пред редицата. И отново дланта ѝ полетя над позлатените гърбове. Веднъж, дваж и следващата бе изведена от ятото. Азаар отвори очи и я сложи над другата. Внимателно събра смълчаната дружина, сложи я обратно в кутията, издиша и посегна с върха на пръстите към горната избранница.

         Със обръщането съзнанието ѝ веднага се гмурна в света на картата.

         Азаар премина обичайните нива – космическия огън на началото и края, обивата от лъчението и силата на току що изгряла в космическата пустиня звезда. После летеше цяла вечност и пропадаше обтегнал се нея миг докато спря движението си в онази позната ѝ светлина – измерението на Онзи, който винаги гледаше в очите - Отшелника.

         Веднага усети погледа му – всевиждащ с познанието на всички тайни, проникващ дори и в миналото, което раждаше утрешния ден.

         Азаар се поклони и понечи зададе въпроса си, но той само каза:

         - Знам!

         И тя разбра посланието...

         Той щеше да бъде с нея по Пътя, ще ѝ помогне да открие баланса на своята душа, която все още растеше като новородена луна над океановите води. Щеше да я преведе през лабиринта на непознатото, да огрее Пътя ѝ със светилника си и да я отведе до онзи хълм, от който вървящата ще открие и отпие от мъдростта на времето.

         Втората карта изгря като фон – осемте купи грееха като осем ясни луни над пустинята, пресичана от посипан със ситни камъчета път. Азаар я познаваше добре – често бе скитала в нейната рамка. Луните ѝ подсказваха, че ще е трудно странстването в търсене на онова, което ѝ липсва. Но Отшелника ще бъде с нея за да може сърцето ѝ да последва зовът за промяна на пустотата, която го обвива.

         - Любовта ли? – осмели се да попита Азаар.

         Онзи, който винаги гледаше в очите само постави пръст на устните – нека не бърза, нека любопитството и нетърпението се преклонят пред смирението и търпеливостта.

         Посочи ѝ с ръката носеща светлиника пътя през пустинята и рече:

         - Върви...

 

         3.

         Соколът се рееше над стана и изписка - очите му видяха плячка и той се стрелна. Азаар проследи полета му, извика му да не се бави и продължи да събира вещите. Знаеше, че Туран ще я последва – винаги я следваше.

         Често си спомняше първата им среща когато го намери в близост до дома си. Не тук в пустинята, а в околностите на стария променящ се град. Едва ли е имал повече от няколко седмици живот, но успя да убие змията, която го бе измъкнала от гнездото с намерение да се нахрани с него. Соколчето лежеше с немощни криле, уморен, изтощен и отровен, но победител.

         Азаар побърза да му направи отвара за змийската отрова, макар да не вярваше птицата да оцелее. Видя следите от зъбите на влечугото, но соколът се оказа наистина силен и пребори отровата със смелост, така както надви и самата змия. След като жаждата му за живот надделя и победи смъртта, тя го нарече Туран**.

         От този ден летеше около нея – преди промяната понякога я изпреварваше, кацаше на някой изсъхнал дънер в гората и я чакаше. Сега често се въртеше в своя мистичен кръг над дюните, без да е ясно той ли движеше вятъра или вятъра го носеше с поривите си.

         Азаар свикна с компанията му, разбираха се отлично - безмълвието му говореше повече от думите, които бяха нужни на хората за да кажат онова, което мислят. А и Туран не пропускаше да чисти пътя ѝ от змиите в пустинята – тях виждаше и усещаше винаги, надваше специфичен писък и ги нападаше безстрашно.

         Криле в полет – Азаар харесваше тези символи. Единия свобода, другия безграничност. Нали и съзнанието ѝ често ги търсеше – когато успяваше да се освободи от тежестта на тялото, умът ѝ се стрелваше по-бърз дори и от соколът. Издигаше се и се сливаше със светлината, която обхващаше всичко в метаморфозния живот.

         В този свой полет усещаше целувката на пустинята, усещаше реалността на съня, който изобилстваше от цветове и звуци. Достигаше различни нива на живота – онзи отвъд рамките на картите. Летеше, пълзеше, носеше се по видмо и невидимо течение.

         Всичко в дните на човек е полет – просто трябва да се научим да летим.  

         Спря за миг шетнята си и си спомни друг стих от древността:

         „Всички пътища

         имат една посока –

         започват от

         и свършват в Любовта...”*

         Азаар натовари събраното на самохода, механизмите му заскърцаха и застъргаха от полепналия по тях прах, но се раздвижиха и бяха готови да я последват.

         Запита се дали когато се върне домът ѝ все още ще бъде заобиколен от пясъците или променливата му натура отново ще е заменила Оазиса с нещо друго – свят от водопади и планински езера може би.

         Туран се въртеше в широки кръгове над палмовите листа. Пътя започваше изпод сенките им и се губеше в трепкащата ивица на хоризонта. Слънцето обещаваше да е безмилостно, Азаар реши да прекара най-горещите часове в почивка. Соколът полетя след нея и дюните се разгънаха за да минат през тях.

         Оазиса ѝ прошепна:

         - Лек път!

        

*Стихове на Sg

**Туран - Смел