сряда, 15 юли 2015 г.

Колкото по-нагоре, толкова по-надолу – разказ от SG


            „Затворени сме в кръгове

            изплетени от безбройни мигове -

            уловили сълзите и радостта.

            Във забрава се носим от векове...“

 

Грег вървеше и всяка крачка го приближаваше, но и отдалечаваше от пътя му - намираше го за малко дразнещо, защото бе принуден да повтаря едно и също движение безброй пъти.

Да се изкачва дълго, дълго, само за да се спусне пак надолу – и накрая излиза, че колкото по-нагоре отиваше, толкова по-надолу падаше.

            - Въртя се в кръг, от който излизане няма – сякаш безкрайно отварям, затварям, влизам и излизам през една и съща врата – на такива оприличи действията си Грег, който изведнъж почувства, че всичко около него е някак си различно и прецени как се носи по течението на едно движение, което е обречено от самото си начало да не намери крайната си цел.

            За да стигне до къде?

            Има ли начало краят?

            Изплува от мъглата на забравата и съзнанието му в едно с това, че започна да вижда, започна и да задава въпроси.

            Намираше се насред път, но без да знае в коя посока се движи – може както и да отива нанякъде, така и да се връща отнякъде.

            - Или просто се въртя в невидимия кръг на някаква шайба на телефон, избиран като една от цифрите му – пъхнал се божествен пръст в кръга на живота му, завърта го, пак, и още вендъж, и още веднъж..., а после всичко сякаш се връща в изходната позиция на покой, малко преди да бъде избран отново.

            Какво усещане да си просто номер, едно число от цифровия дъжд, в който се излива живота – Грег видя толкова различна реалността.

            Пред очите му света се превърна в милиарди нули, единици и двойки, милиони  чифтове от тройки, четворки и петици, хиляди редове от шестици, седмци и осмици и появяващи се между тях врзивове от девятки. Душите на хората бяха цифрови, мислите им редица от числа, мечтите и спомените се сумираха и изваждаха едни други, разделяха се и се събираха.

            Целият този поток се вливаше и изливаше през няколко поратала, Грег успя да се отдели от него и осъзна, че затваря за кой ли път вратата на Вчера и отваря вратата на Утре. Чу стърженето му в пантите, които все още крепяха състоянието му цяло.
            - А какво ще стане, ако я оставя отворена?

            Ще се окаже ли, че Сега е връзката-коридор между две срещуположни врати. Едно ничие място, което съдържа сбора от всеки миг от времето, но и решението от секундата, която все още не е дошла, а краят на времето под формата на осмица ще е захапал своето начало.

            Грег безброй пъти е минавал през тях, но досега без дори да се замисля и оглежда кой е той в общата маса от числа, а просто следвайки рутинността на  повторението от събиране, изваждане, делене, умножение и повтаряне на делата му в живота, което се е превърнало в навик да се събира с другите числа.

            Завърташе се в триизмерното си време пак... и пак... и пак...

            Но изведнъж номератора спря.

           

            *****

Този път беше различно - видя не само вратата и коридора наоколо, изпита смесеното чувство на страх и безпокойство, но и в същото време му се стори някак познато. Сякаш го е виждал този момент на Сега, но през едни други очи.

Онези очи, които често го караха да се вглежда в нещата. Дали това не е Вчера? Затова да го познава, защото вече е било? Но от друга страна Вчера е било тогавашното му Днес и няма как да го познае като вече било. Освен ако не ги е видял с онези очи...

Извендъж си спомни за неизменното им присъствие. Откри ги като нещо вече познато, нещо видяно преди – зърнат за кратко образ в огледало. Усети вкуса от познанието, но без да знае дали сладни или горчи.

Нали те го караха да разбира, че чрез тях умее и да сънува.

Те бяха съседните му стойности, превръщащи мислите му в подредени потоци.

Разбра че е изпаднал от общата маса и сега е отделна единица.

            Грег смело натисна ръждясалата дръжка - тя зловещо изскърца и вратата със стон се отлепи от държащата я рамка. Пантите заохкаха от болка. Лъхна го застоял въздух, движението му разпръсна праха накацал наоколо, дъхът му разбута паяжините и тялото му потъна навътре. Веднага го грабна сянка на лепкава мъгла със огромни черни крила и го върна във Вчера, където живота се раждаше като смърт, деня се обръщаше на нощ, изток се превръщаше в запад, моретата се плискаха като пустини, пясъчните реки извираха от тях и времето пълзеше в обратна посока.

            Чуваше ехото от плясъка на разбиващи се в каменните стени вълни. Намираше се в древността на далечното бъдеще – един завой от безкрая, на завет от тътена на бурята на времето.

            - Ако си имал време да живееш, то ще имаш време и да умреш – изсъска с глас вятъра и го обвя с пясъчни криле.

            Грег тръгна по брега на реката движеща се от играта на милионите песъчинки. Реката имаше дълбочина, в която вятъра пропадаше с вик, превърнал се в заглъхващ вой.

            - Трябва ли да я пресека или да скоча в нея? – помисли си той и тогава улови и погледа на гледащия го от другия бряг.

            Окото на Хор – бездната събрала в зеница Вчера, Днес и Утре.

            Три птици опитващи да избягат от стискащите крилете им ръце на бога.

            Три лица на времето, всяко едно  изглеждащо като отражение на другото.

            - Уловени са от мрежите на пясъците от Кервана на забравата – прошумоляха мислите на Грег, който отдавна подозираше, че времето е всъщност едно цяло – кръгът съдържащ и всичко и нищо.

            - Защото всеки миг е вече свързан с преходния и със следващия, който бързаше да дойде – допълниха мислите му, издигнаха го и отметнаха настрани воала криещ затворената в клетка истина.

            Триизмерните криле безразборно пляскаха в една или друга посока мъчейки се да изплуват и да се задържат на повърхността, но неизменно падаха без сили и се оставяха на течението да ги носи през пустинната река. Колкото и да се мъчеха да отлетят те стояха на едно и също място. Хор ги обричаше на вечно плуване и потъване в забрава. Окото му следеше хаоса да бъде винаги събран в кръга на вселенската подредба.

            От височината на полета си Грег се откъсна като перо и падна под тежестта на живота право в реката - замаха с все сили нагоре към свободата, улавяйки стръкчета от нищото и загребвайки шепа безпространственост, успя да изплува от Вчера и тогава си спомни всяко едно свое Утре.

            Утре, което беше обратно на изтеклото през времето му Вчера.

            Видя се разпънат, видя се обесен, видя се окован на скалата от вечност.

            Човек ако успее неизменно бива прикован на кръст за своето лично Сега или ако приеме да живее с истината и познанието да бъде закован за този вечен миг – разбра Грег и махна с ръце за да създаде движение на обесеното си тяло.

            Многоцветно заслепяващо и непрекъснато променящо се метаморфно движение на триизмерието, което поглъщаше гладно падналия в неговите граници. Колко много тежаха миналото, настоящето и бъдещето – разкъсват мисълта, опъват тялото, сплитат и разплитат цифрите.

            - Движение! – заповяда си Грег, усетил отново тежестта, с която го придърпваха в кръгът.

            - Спреш ли – потъваш! – прошепна зловещо Хор. - Продължиш ли – промяната ще е необратима.

            И той напъна... и се отскубна от мига.

           

            *****

            Изхода от кръга го въведе в спирала.

            - Нова промяна... – Грег се завъртя в спиралата от лабиринта с множество хора с едносборни лица.

            Те бяха собствените му огледални образи, повтарящи се като ехо на собственото му Аз. До сега изобщо не бе обърнал внимание, че времето съдържа една и съща отразена до безкрайност човешка душа. Но ето че го разбра – всички Те са Аз.

            Затова и помнеше, че е виждал всичко станало, ставащо и което щеше да стане и със собствените си очи, и с онези на милионите негови Аз, през вездесъщото око, което го бе извикало тук. Божествения поглед – всеобщата мащабност на пространството и времето.

            Всички образи – изкривени негови отражения, - които пресичаха личния му кръг не бяха случайни. Идваха или си отиваха, оставяха или взимаха по нещо от себе си. Допринасяха или отнемаха щрихи от общия вид на личността. Бяха разделени на такива, които харесваше и приличаха на неговото Вчера и Утре, а също и на такива, които не харесваше Днес - това бяха недостатъци, които трябваше да види и пребори съвсем сам. Имаше и други образи, които му показваха в какво ще се превърне ако не вземе мерки за промяна и че ще заприлича в минало или в бъдеще на тях.  

            Оглеждаше се и отразяваше в себе си – беше странно усещане. Разголен във всичките си мисли и чувства. Разбра че този кръг е неговия избор за Вчера и Утре - онзи номератор, в който той е само цифра, набирана и намираща се отново и отново в собственото си Днес, което се върти пак... и пак... и пак...

 

            *****

            Разтърквайки очи Грег излезе от вратата на Утре и ясно видя оставеното стената на времето послание:

            „От кръга на дните паднах,

            днешното - вчера разбрах.

            Замаян разтърках очите

            и смисълът на утре видях...“

            След като прочете това, той решително остави вратата отворена, свърза Вчера и Утре със Сега, а течението на пустинята му напомни, че колкото по-нагоре вървеше, толкова по-надолу слизаше.

            Пое дълбоко въздух и се остави да забият ръждивите пирони в дланите му – прие да бъде закован на кръста.

            В друга реалност тялото му оковано на студената скала от безмълвни стражи.

            И още в една провесено на простенваща бесилка пред смълчаната тълпа.

            Палачът на всички проекции го гледаше с едини и същи вездесъщи очи.

            Вече знаеше, че го очаква болката да бъде знаещ и затова знаеше, че ще бъде подгорчена от тъгата, но някъде там, в онази безкрайност на божественото око той зърна мига на щастие, едно неповторимо сияние и усещане, което грейна с думите:
            - Човек, колкото по-нагоре отива, толкова по-надолу се връща...