вторник, 14 ноември 2017 г.

Другия свят


         Стъпваше леко по пътеката и не усещаше почвата под себе си. Чувство, като това, че пропада в пропаст, но пропастта се оказа над нея - небето. Гледаше как ятата от облаци се разпиляваха в безкрая му.

         Дали наистина можем да виждаме, чуваме и усещаме всичко това, което ни заобикаля – шепота на вятъра, полета в небесата, топлотата на земята. Утринното разтваряне на цветовете, ромонът на листата стичащи се по клоните на дърветата, вечерното затишие на залеза и полета на птиците към него.

         Може би не виждаме това, което наистина трябва да се види в живота, може би винаги се разминаваме и го пропускаме – Ясмин спря пред вратата и постави ключа в ключалката. С приятно прищракване механизма се завъртя и вратата беше отключена отново след толкова много години.

         Прекрачвайки прага се запита дали се завърна в дома си или току що пристигаше на ново място?

         Домът ѝ бе тих, потънал в дълбокото мълчание на върволицата от дните, прекарани в самота. Времето е поело дъх и забравило да издиша. Подът бе забравил какво е да го настъпват, огледалото, потънало в прах, не отразяваше нито завърналата се, нито светлината, която нагло се прокрадна през отворената врата.

         Стъпките ѝ едва се долавяха докато се изкачваше към стаята на втория етаж. Полумрака я водеше, тишината бе като зимен сън, но присъствието ѝ зарадва домът.

         Старата къща, пуста и празна от десет, а може би и повече години, прегърна нежно Ясмин и я обви с топлината на сигурността на дебелите си стени.

 

         *****

 

         Седна на старото си легло, точно до прозореца и огледа своята стая. Всичко бе останало така, сякаш е излязла за час-два, но просто бе забравила да се върне. Столът пред масата леко избутан настрани, на масата подредени тедрадки, няколко книги – едната отворена и оставена с корици нагоре, купчина листове – изписани и празни. Свещник и наполовина изгоряла свещ. Дървена чаша с няколко химикалки в нея, колко много думи бе написала с тях, колко много бяха останали недописани.

         Отвори прозореца, топлината на лятото нахлу като въздишка разигравайки избелелите завеси. Ясмин се загледа навън - виждаше реката и отсрещния бряг. Младо момиче се бе облегнало на оградата на една от къщите и гледаше момченце, навярно по-малкият ѝ брат, което си играеше с бяло куче - две подскачащи деца на реката под лъчите на залеза.

         Момичето се смееше на лудориите на момчето и кучето, които се въртяха в кръг, гонеха се едно друго и си подхвърляха топката на безгрижното си щастие. Смехът им е чист и силен, Ясмин го чуваше ясно. Някаква жена излезе, видя танца на момчето и кучето и също се засмя. Заговори на момичето и посочи към планината. То отметна тъмните си коси и погледна натам. Слънцето в същия миг се скри зад хребета и сенките му се плъзнаха към тях.

         След малко всички се прибраха и брегът осиротя.

 

         *****

 

         Вечерта се плъзна с мекота и полека се разстели над селото. Ясмин продължи да гледа през прозореца - нощта дойде и звездите, нощните фенери на пътищата в небето, започнаха да греят с потрепкващата си светлина. Наведе се и потърси да открие, както някога, формите на познатите ѝ съзвездия.

         Каква нощна галерия със звездни картини. Очите ми сигурно са с космически блясък – помисли си тя.

         Някога се бе изправяла неведнъж под звездното небе и протягайки ръце към него искаше да полети нагоре, но невидима сила винаги я е задържала здраво да не отлети - оковите на земята, майката, която не пускаше своето дете да полети.

         Ясмин стана и отиде до масата, отвори кибрита до недоизгоряла свещ, която запали и пламъка ѝ отново затрептя. Седна на стола и издърпа един лист, взе една от писалките, която съживи с няколко щриха по листа.

         Въздъхна, стисна очи, навлажнени от две-три сълзи и започна да пише така, както някога пишеше в тихите нощи, изливайки като дъжд мислите си под формата на думи.

         „ Мисля си за това, че отново ще те видя. Не зная на кое място – може би на някоя спирка или просто съвсем случайна среща на червено пред някой светофар. Не зная дали ще бъде днес, утре, след няколко години или в някой друг живот. Не зная дали ще бъдем отново срещнали се пред свода на дъгата деца, влюбени един в друг млади или вече остарели, но обичали се цял живот.

         Може би ще сме и напълно непознати, които се разминават всеки ден на един и същи ъгъл или пътуващи в един и същи час с метрото. Може би ще съм продавачката на сувенири, а ти ще си онзи, който без нужда ще си избереш един и ще ми го подариш за спомен... отново.

         Не зная дали ще бъдем под формата на мъж и жена; на водата, заобикаляща камъка по течението ѝ; на цветето и почвата, която го поддържа или на дъжда и небето от което се излива.

         Не зная какво ще сме, но знам, че ще те видя по някакъв начин и в някой миг от  времето нашите съдби ще се срещнат... отново.

         Знам и мисля само за това – как ще те видя отново и ще те нося в сърцето си през всичкото това време...”

         Ясмин остави писалката и скри лицето си в студените си ръце, сълзите изгориха дланите ѝ - няколко се спуснаха и капнаха върху листа и накъдриха като вълни думите,

 

         *****

 

         По течащите води играят светли отблясъци. Ясмин слушаше нощния концерт на реката. Един по един прозорците на къщите угасваха и само щурците са все още будни с песните си.

         Също така и тя, но съвсем скоро щеше да заспи и да се събуди някъде, където някой я чакаше от дни, годни или векове. Отново...

         Лежеше и долавяше шумовете на старата къща - пукането от отминали времена.

         Затисна  ухо във възглавницата и заслуша ударите на сърцето си. Опита се да ги брои, но скоро загуби броят им и просто се остави на ритъма им.

         Със заспиващи очи преодоляваше белотата на вратата и си помисли за това, което става зад нея - преградата деляща нея - тялото, чувствата и мисли ѝ - от онова, което се крие там... в другия свят, в който бе открила любовта. 

 

четвъртък, 12 октомври 2017 г.

Никога повече...


        
В заведението беше тихо и спокойно, обичайно за този час на ранния следобед. Ясмин обичаше да идва, мястото не бе като онези шумни и претъпкани барове в центъра. Този се намираше в малка уличка с дълга редица от липи. Сградата над него криеше душите се зад тухлени стени и понякога някой от обитателите ѝ се застояваше на прозореца, наблюдавайки посоките на живота.

         Хората се отбиваха най-често след работа, понякога за кратко, понякога и за по-дълго, но никога за да вдигат шум. Идваха или да си поговорят, или за да поседят в лек унес и след това да се приберат по домовете си, позабравили тежестта на дневните си проблеми.

         Собственика беше едър и много спокоен човек, излъчваше и го предаваше на клиентите си. Ясмин бе чула, че е бивш боксьор тежка категория –  доста успял във  времето си. Може би някогашната спортна агресия го бе превърнала в този монумент на съвършено равновесие. Сам наливаше питиетата зад бара и видът му призоваваше клиентелата си към вечерно примирие. Рядко говореше, това оставяше на момичето, което разнасяше поръчките - посрещаше и изпращаше всички с лъчезарна ведрост. Ясмин знаеше, че е дъщерята на собственика и се оказа, че са на една и съща възраст.

          Когато влизаше, почти винаги след като отвореха, си кимваха за поздрав с бармана, а момичето я даряваше с толкова чиста и лъчезарна усмивка, че озаряваше цялата ѝ душа. Как ѝ се искаше и тя да има тази ярка светлина в себе си, да посреща и изпраща всичко с усмивка. Но затова бе нужно да има опората на баща като нейния.

         Сядаше винаги на ъгъла на дългия бар, на последното от редицата високи столчета. Обичаше да гледа и слуша това, което ставаше наоколо. Понякога, когато идваше първа или нямаше много хора, рисуваше на малкия скицник отлитащи птици и самотни дървета насред напукано от мъка поле. По-често съшиваше своите безкрайни нанизи от думи за всичко онова, над което се спираха мислите ѝ. Думи за какво ли не – за разходките по изгрев, за спомените от нощите, за разочарованията, които идваха от дълбочината на душата ѝ в търсене на обратния път. За горчивото и сладкото от настоящето.

         Но не и за мечти, такива Ясмин отдавна нямаше – тях бе загубила необратимо в мрака.

         - Пишеш ли? - бе я попитал веднъж едрият собственик, увлякла се в една история, която изливаше в подравнени като полкове стотици думи.

         - Когато има за какво. Има дни, в които просто нещо крещи да бъде разказано и така да се запази като спомен...  дори и да е вече било спомен.

         - Обичам да чета - кимна той доброжелателно и се оттегли настрани.

         Ясмин му остави няколкото листа на историята, която написа в този ден. От тогава мястото в ъгъла винаги беше свободно, въпреки, че имаше дни в които не идваше. Обеща си един ден да напише нещо за този тих бар и неговия малък свят. Имаше какво да разкаже за онези приятни усещания, които почувства не един път сред приглушената му светлина. Може би го усещаше като дом, крепост, която би я предпазила от всяка буря.

         Днес освен нея на високите столчета имаше още двама клиенти – млад мъж и жена. Тримата бяха единствените посетители в ранния час. Ясмин дойде както винаги малко след часа на отваряне – идваше първа заради онази прохлада, която присъства винаги след като вратите биваха отключени. Заради мириса на чистотата, която се носеше, все още незамърсена от полъха на външния свят. Заради тихата самота, поела дъх, малко преди да бъде изблъскана от идването на приглушените шепоти на хората.

         Той пиеше нещо в малка чаша, тя нещо рубинено във висока чаша. Барманът се бе оттеглил в своя си ъгъл и бършеше съсредоточено съдове с големите си ръце. От уредбата се носеше обичайната тиха музика. Ясмин се облегна на дланта си и не мислеше за нищо конкретно в този миг на приятна отпуснатост. Днес нямаше да рисува жерави и мъртви полета. Нито имаше какво да напише. Просто се превърна в част от тишината.

         - Значи наистина ще заминеш? - каза жената с неприкрита болка в гласа.

         - Да, казах ти още сутринта, че ще замина в петък – мъжът отпи и се опита да отбегне погледа ѝ. Жената следеше с пръст кръглия отвор на чашата, очите ѝ не се откъсваха от неговите.

         - Не можеш ли да го отложиш, дали да не кажеш, че си се отказал? – някаква скрита надежда подслади гласът ѝ.

         - Нали ти обясних, че едва успях да се вредя. Трудно беше дори да се запиша в групата от кандидати, а щом са ме одобрили, знаеш, че ще е лудост да се откажа.

         - Но тази работа не те засяга с нищо. Защо отиваш там? Не дължиш нищо...

         - Знаеш, че там ще се почувствам на място. Отдавна го искам и трябва да опитам.  Ти го знаеш - също и какво ми струва да остана в този град.

         Жената разбираше стремежа му да избяга, но в нея винаги бе горял пламъка на надеждата, че тя ще направи живота му достатъчно смислен за да бъдат заедно дори тук. Но като всяка крехка надежда и тази бе обречена да угасне.

         - Знаеш го нали? - той повдигна главата ѝ, поглеждайки я в очите. В тях виждаше любовта ѝ - истинска, неподправена и въпреки всичко трябваше да я изостави. За да спечели себе си, макар да загуби нейната любов.

         Тя знаеше и това, знаеше, че за него това е нужното за да продължи да усеща пулса на живота, който бе започнал да замира в сърцето му. За нея любовта ѝ бе по-силна от всичко друго и нямаше нужда от друго за да бъде на мястото си.

         - Ами аз? - попита жената, нутешима, че дори обичта ѝ към него не може да го задържи. – Нищо ли не знача за теб.

         Той мълчеше. Вече бе претеглил и нея, и желанието да замине.

         - Ще бъда жива, но с изтръгнато сърце – нима това ще може да се нарече живот?  Тяло, лишено от своето усещане за живот...

         Мъжът изпи на един дъх течността и махна да му донесат още. Барманът му наля и внимателно я сложи пред него и отново се върна в ъгъла си и скръсти ръце.

         Мъжът вече гледаше жената с коси, уловили цвета на най-тъмната нощ и тези нейни сини очи. Ясмин разбра, че я обича по някакъв негов си начин, но не може да остане в място, което го е подтискало цял живот. Знаеше това от личен опит, затова и самата тя дълго се скиташе по света, оправдавайки се, че всъщност се завръща. Младата жена го разбираше, но ѝ бе толкова трудно да си позволи да се разделят. А не можеше да направи нищо повече от това, освен да го обича.

         Да обичаш някой толкова силно е проклятие – помисли си Ясмин, усетила страданието на непознатата жена.

         Сърцето, веднъж разкъсано на две, започва да пулсира с неописуемата болка от раздялата.

         Ще тупти в празнота дни, години, цял живот.

         Ще се свива от всяка мисъл за любимия, който никога няма да се завърне.

         Ще ридае от всеки спомен на изживените заедно мигове.

         Ще умира всяка нощ, само за да се прероди отново в болката на следващия ден.

         - Раздялата няма да е вечна – опита се да я успокоии мъжът.  

         - Никога няма да е същото. Никога повече... – сините ѝ очи се напълниха със сълзи.

         - Все един ден ще се върна и ще бъде всичко както преди. 

         Тя изпи рубинената си напитка и хвана мъжа за ръката.

         - Освен това ще ти пиша непрекъснато. Знаеш, че няма да те забравя! – каза той.

         - Там ще си друг. Ще се превърнеш в друг човек и ще забравиш всичко между нас.

         Това той го знаеше, затова и отиваше – за да се превърне в онзи, който тук не можеше да бъде.

         - Недей да ходиш! - красивите  ѝ очи вече не можеха да задържат прилива от сълзи и те затекоха по лицето ѝ.

         Беше красива в сиянието им – тъжно и болезнено в предречената от съдбата раздяла.

         Той погали и целуна ръката ѝ. Не избягваше погледа ѝ, но решението му бе окончателно. Винаги се губи нещо, щом поемеш нов път. Загубата е като спътница на всяко начало.

         - Не, няма да съм друг – ласкаво рече и дори като я лъжеше изглеждаше красиво. - Нали съм само твой – така, както винаги е било.

         - Мой си... – прошепна жената и гласът ѝ пресъхна от болката.

         Останаха хванати и загледани един в друг, безмълвно продължили разговора си в мислите си. Така бяха правили не един път – оставаха сами насред заобикалящия ги свят.

         И двамата обаче знаеха, че никога повече няма да са онази двойка, която някога е повярвала във вечността на любовта си. Пропастта започна да нараства и да ги отделя с всяка минута. Тя стискаше ръката му с последни сили на умиращата си надежда, че чудото може и да се случи и всичко да се върне както преди.

         Ще бъдат като два чифта очи, които ще се търсят през пропастта, разделила ги завинаги. Дори някога все пак се засекат по пътя, едва ли ще се разпонаят. Ще станат чужди един за друг, просто ще се превърнат  в две тела под едно и също небе... и само то щеше да ги свързва.

         Любовта им няма да се разгори така както е било някога. Никога повече - за кой ли път си повтори тя.

         А той си мислеше дали ще я забрави бързо или ще изпълни клетвата си винаги да я обича.

         Започнаха да идват и други клиенти, скоро барът се понапълни и вече не бяха  сами, така както искаха някога – само те двамата и любовта им. Уловили в ръцете си времето и нищо да не може да ги накара да се разделят.

         Да бъдат заедно винаги завинаги.

         Двамата станаха, мъжът плати, без да отделя очи от нейните, и все така преплели ръцете си напуснаха заведението, в което никога повече нямаше да се завърнат.

         Барманът и Ясмин бяха станали неволни свидетели на тази раздяла.

         Когато излязоха той спря за миг работата си и се загледа към изхода.

         Ясмин също гледаше следите останали след тях.

         С поглед собственика я запита дали тази случка ще е от тези, които си струва да запази в думи. Ясмин кимна в потвърждение. Разбрали се безмълвно той продължи да разлива напитките, които му дъщеря разнасеше по масите. Тя бе дошла преди малко и не разбра за тази раздяла между двамата непознати. Но усети, че нещо е станало и сякаш забрави да се усмихва.

         Тази вечер, едрият собственик, бивш боксьор тежка категория, потъна в особена тишина, която никой не посмя да наруши. Човек понесъл хиляди удари в лицето си и раздал двойно повече на съперника си, но останал с доброта в сърцето. Ясмин изведнъж разбра, че и той някога е трябвало да се раздели с онази, на която е отдал сърцето си – само че тя винаги ще го чака там, в онзи сън, където няма да има сила, която да ги раздели.

         Ясмин се замисли за дългото безкрайно завръщане, което очаква всеки един изгубил любовта си. Нима човек се среща с друг, само и единствено за да се разделят? Да почувстват за кратко вкуса и огнената стихия на любовта, която после покрива с леден слой сърцето и опразва душата завинаги. Същото това „завинаги” в което се кълнат под арката на обичта си един към друг.

         Дали живота дава шанс да изминем пътя до края му и да се завърнем в отправната си точка или просто никога повече няма да видим любимите очи.

 

вторник, 3 октомври 2017 г.

Спирка насред нищото

        
          Така пресъхнало е сърцето ми
         Дори не мога да заплача,
         А любовта толкова боли,
         Но превърнало се в камък –
         Като здрача -
         И то не плаче за неизгрелите звезди.
        

         Ясмин седеше на малка маса в заведението на гарата, което предлагаше храна и топло кафе на пътниците. От другата страна минаваше междуградския път, осветен от дълга редица улични лампи, но в момента задрямал и много рядко пресичан от някой окъснял и бързащ вече да се прибере.

         Не знаеше спирката къде се намира. Пътуваше, просто така, без посока и преди малко слезе заради престоя. Можеше и да остане тук ако поискаше, а влака тръгваше само след половин час, в случай, че все пак реши да продължи. Ясмин беше единствения му пътник, последните бяха слезли на предишната спирка и едва ли някой друг би се качил от тази с нея.

         Засега ѝ харесваше мястото. Малко след осем вечерта – есента обвиваше чакащия влак със смирението си - по коловозите бе дори по-пусто и от пътя от другата страна.

         Барманът се раздвижи и включи радиото за да поразсее тишината. Бяха само двамата, навярно по това време е винаги сам и се радваше на мълчаливата ѝ компания.

         Ясмин реши, че може да остане - градчето, което се намираше на километър по пътя, изглежда ще е също така тихо и спокойно като гарата си. Без излишни шумове, без излишно движение на времето, подредено и притихнало насред нищото на пътищата.

         Радиото разплиташе някаква мелодия, бармана и клиентката му замислено следяха как се разгъват нишките ѝ в есенната вечер. Хубав момент, задържал се като кръжаща над езеро птица, любуваща се на отражението на залеза, малко преди да отлети към гнездото си.

         Отвън се чу шум на двигател, който с облекчение почти веднага угасна, навярно от умора, след дългото препускане. Камбанката на вратата откъм шосето звънна и влязоха двама мъже, видимо на една възраст – нито близо до младостта, но и все още не поели към зрялостта си. Имаха здрави, силни и едри тела. Погледнаха към единствения посетител, кимнаха ѝ за поздрав и седнаха на бара.

         - Какво ще желаете? - попита барманът.

         - Ти какво искаш? - каза единия, облечен в светло яке.

         - Не знам какво ще искам, не знам какво има - навъсено отговори другия, който беше само с вълнена карирана риза. Пътувайки от часове, бяха решили да спрат за малко, идея, която сега не му изглеждаше много добра.- Виж каква има за ободряване.

         - Кафе не искаш ли?

         Мъжът отказа.

         - Какво имате? – рече този със светлото яке.

         Барманът му изброяваше, а мъжът с ризата стана и отиде до прозореца. Загледа се навън – гледаше към недалечните светлини на градчето. Приятелят му поръча нещо.

         - Този град е скапан. Не мислиш ли така? - каза без да се обръща.

         - Не знам. Не съм идвал никога тук. Може би ти се струва такъв заради тъмнината. Ти какво ще кажеш, приятел? - попита той бармана, имайки предвид авторитета му на възрастен човек, който цял живот бе обслужвал идващите и отиващите си по пътя.

         - На мен тук си ми харесва.

         - Чу ли го? На него му харесвало тук! – с недоверие огледа празното заведение мъжът. Едва ли е имало повече от трима посетители наведнъж – си помисли. Дори няма и пътници, овсен онова момиче, което кой знае как се е озовало на това място.

         Обърна към приятеля си, който продължаваше да гледа навън.

         - Че какво може да се хареса тук.

         Надзърна и той по посока на градчето. След малко трябваше да го прекосят, но щеше да е толкова за кратко и набързо, че едва ли ще може дори да го разгледа. Беше малък градец, една разсичаща го посредата улица, по която минаваше междуградския път, няколко срамежливи преки с не повече от стотина къщи и кой знае дали и половината имаха обитатели.

         - Май си прав - какво можеш да срещнеш ако пообиколиш улиците? Само празнотата, която ги запълва. Всички градчета като това са едни и същи – забравени, обезлюдени и опустяващи. Ходил съм в много такива. Едно и също е навсякъде - пустиня.

         - Всички са такива, знам, но този е толкова противен и не е заради празнотата – каза приятеля му с непрекрито отвращение. - Дори е по-скапан от онзи град на юг, в който бяхме затворени за цял месец, нали спомняш за него?

         - Сигурно. Такъв като него е еднакъв със стотици други – пустиня.

         Барманът поклати с глава и отиде настрани. Беше им оставил две бутилки и две чаши. Не искаше да разваля мнението им по никакъв начин, всеки има право да избере какво да види по пътя си. Особено ако само преминава.

         Ясмин мълчеше и гледаше тъмния кръг на чашата си кафе.

         Мъжът с карираната риза мълчеше и гледаше през прозореца към светлините от далечните сгради и уличното осветление над шосето водещо до тях.

         Другия също мълчеше, сипа си малко в чашата, отпи и погледна часовника на стената. Въздъхна и пак отпи. После наля и в тази на спътника си.

         Мълчанието им използва за фон прибоя на музиката от радиото. Изминаха пет минути, може би и шест, но никой не наруши плисъка на вълните на песента. Заведението знаеше как да пази тишината в мислите на своите клиенти, които толкова рядко да се отбиваха в него. Не им се натрапваше, не искаше да ги впечетли и ги оставяше да изберат сами колко да постоят.

         - Ела да си изпиеш чашата - каза мъжът със светлото яке.

         - Нищо не искам. Тук и питиетата им са скапани.

         - Нищо му няма. Ще изпия и твоето тогава - рече и отпи, след което си доля от втората бутилка.

         Оставаха седем минути до тръгването на влака. Ясмин избута пътната си чанта изпод масата. Нещо ѝ подсказа, че няма да го остави да отпътува без нея. Очарованието, което почуства преди малко, се изпари като разочарование при първа среща.

         Мъжът, който гледаше през прозореца, се обърна и отиде при приятеля си. Отвън се чу сигнал, приканващ пътниците, колкото и малко да бяха, да се качват на влака.

         Мъжът със светлото яке допиваше чашата си. Извади една банкнота и я остави пред бармана и отказа с жест на безразличеие няколкото монети от рестото, които той му подаде.

          - Знаеш ли защо този град е най-скапания? - попита мъжът с карираната риза.

         - Не. Сигурно е заради тъмнината – повтори отново другия.

         - Не е заради нея. Има друго и това го прави най-нежеланото място където искам да остана. Знаеш ли какво?

         - Не, не знам. Кажи ми какво е?

         - Защотото аз съм роден тук. Затова ми е толкова противно. Той е едно мръсно място, което не може да роди нищо свястно. Като яма, пълна със змии и раждаща единствено отрова - излъчваше такова разочарование, каквото може да причини единствено  разочарованието от поднесеното в живота.

         Очите му преливаха от тъгата на спомените, от това, че може би някога е искал неща, които така и не е могъл да получи или да открие в родния си град. Тъга, че е бил принуден да го напусне, да се запилее из прашните разклонения на дните и да остане без място, в което да се завръща есен.

         - Виж ме мен – неговото дете – знаеш какво съм, знаеш кой съм, нали? - много, много тихо рече роденият някога тук. - Хайде да се махаме!

         - Да тръгваме. Бързо ще го напуснем. Защо не ми каза, нямаше дори да спираме – заговори приятеля му. - Не го мисли, няма да минем през него, имаше отбивка някъде назад, ще го заобиколим и дори няма и да го видиш. Хайде...

         Двамата излязоха. Ясмин остави кафето си неизпито, хвърли две-три моенти до чашата и почти изтича навън. Качи се на влака и поиска да литне възможно най-скоро накъдето и да е, само по-далеч от тук.

         Този град се оказа тъмен, зловещ и опустушаващ душите. Отнел без време от детето си всяка радост и погубил завинаги някога пълните му с мечти очи. Щом собствения му син го мрази и бе избягал от него, какво би дал на нея – скитика, поел без посока. Може би наистина е като пустинята, която ражда единствено пустота.

         След малко, когато потегли, дори и не погледна светлините, нароени като огнища из нищото на нощта.

         Потопи се в тъмнината като някакво спасение.