понеделник, 25 декември 2017 г.

Домът е там, където е сърцето






         1.
         Пътя.
         Онзи, който ни поема и извървяваме докрай или винаги връща да го извървим отначало, може би за да го разберем.

         Пътя.

         Онзи, който може да те срещне с някой за цял живот или да се разминете, без дори да се забележите, че вървите по един и същи път.

         Пътя.

         Онзи, който ни събира или разделя с любимия докато вървим... и пак вървим... и пак вървим...

 

         2.

         Ясмин вървеше с дни.

         Посоката ѝ бе напред и се надяваше да забрави онова, което остави – което е оставила – след себе си.

         Вървеше и не мислеше за живота си от вчера, нито обмисляше какво ще се случи утре. С всеки залез денят завършваше и се прераждаше с новия изгрев.

         Нищо повече – това ѝ бе достатъчно за да продължава да върви.

         Да върви по Пътя.

         Не усещаше смяната на ситните камънаците с прахта на полето; на асфалта изведнжъж заменен с лепкава кал; на пътеката сред тревата, преляла се в студена ивица бетон.

         Просто вървеше, а вървеше от много дни и вече бе преодоляла умората от дългото ходене, която посрещна с благодарност, защото успя да заглуши онази умора, която носеше в себе си. а сега отново бе надделяла с тежестта си.

         На крачка зад нея вървеше Дара, нейната спътница.

         Двете се срещнаха на вторият ѝ  ден и Ясмин се съгласи да вървят заедно. Мълчаха дълго, мълчаха много, много крачки, десетки километри и няколко залези. Знаеха, че нямаха нужда от думи за да се разбират.

         Вървяха по един и същи път.

         Спираха и тръгваха заедно, спяха легло до легло или топлеха гърбовете си когато се случваше да нощуват на открито. Хранеха се, когато имаха нужда от храна. Палеха огън, ако нощта обещаваше да е студена. Дъжда ги обливаше и се криеха под едно и също платнище, слънцето изгаряше лицата им, но те дори на него махаха с безразличие.

         Започнаха да си разменят думи пестеливо и рядко, първо когато залеза ги принуждаваше да спрат – и двете бяха упорити и обикновено вървяха до последния час светлина. Понякога нощем си говореха докато съня ги принуждаваше да замълчат. Друг път денем си разказваха коя какво е видяла през своя прозорец на живота.

         Дара вървеше от дълго време, Ясмин едва бе поела, но и двете приемаха, че са добра двойка. Оказа се, че Дара е живяла точно двойно на нейните години. Бяха родени на една и съща дата, но в различно време и приеха това като знак, че е трябвало да се срещнат насред нищото, което един случаен пастир нарече „някъде”.

         Понякога вървяха и си говореха, понякога по цял ден мълчаха.

         Пътя предлага достатъчно време на мислите да намерят освен търсените отговори, но и да се родят и нови въпроси.

        

         3.

         Ясмин изчака спътницата си да се изравни с нея - усмихнаха се както винаги една на друга.

         Огледа я за кой ли път и се замисли, че и двете вървяха по Пътя, който наглед безкраен, можеше да срещне двама напълно непознати от този свят. И той, като живота, предлагащ неограничен избор от срещи, но само една е онази, която се оказва значима за теб.

         Дара беше на почти петдесет години, Ясмин на почти двайсет и пет. Висока, светлокоса и с лице, обветрено и загоряло от дните на открито. Ясмин бе хванала тъмните си коси с избеляла кърпичка, една глава по-ниска от Дара и също оставила лицето си да бъде докосвано свободно от вятъра, дъжда и слънцето.

         И двете бяха светлооки, макар че в зависимост от светлината Ясмин имаше малко по-тъмни нюанси на синьото, а очите на Дара изсветляваха – също и бяха видяли повече, това се долавяше всеки път, след като се поглеждаха.

         След дузина дни вървене заедно, Ясмин усещаше, че може да се доверява на спътницата си много повече от на който и да е друг човек, с който се е срещала или  приемала за близък. Може би защото в разговорите им откри, че Дара е събрала мъдрост и познания за живота, който ѝ е предлагал доста изпитания и бе готова да ги сподели с нея.

         А може би защото бяха просто две непознати поели по един и същи път.

         Не бяха говорили от миналия ден, дори и вечерта. И двете легнаха и заспаха веднага след вечерята. Сутринта станаха, приготвиха се и отново поеха по Пътя.

         - Дара, какво е любовта за теб?

         Жената я погледна, в погледа ѝ личеше, че е очаквала този въпрос.

         Пътя извървяват различни хора, но много често са имено онези, който бягаха от любовта... или онези, на който просто им е била отнета. А тя вървеше от много време и бе срещала такива. Като Ясмин.

         - Преди всичко болка.

         Ясмин кимна, това го знаеше. С болката живееше вече от толкова дни. Някой ѝ бе казал, че ще отшуми и ще премине, но навярно той никога не бил обичан истински.

         - Сладка болка – каза тя. – Такава, от която искаш и да избягаш, но и да паднеш в обятията ѝ. Мислех, че е само в началото, но сега бих искала отново да ме боли.

         Дара заобиколи голямата локва отляво, а Ясмин мина отдясно. Вчера бе преваляло за кратко и на места земята още пазеше спомена от дъжда.

         - Любов... – Дара вече не я гледаше, а вървеше.

         Косите ѝ се спускаха свободни и ветреца току ги прехвърляше през лицето ѝ.

         - Живота е празен без нея. Мнозина не я откриват цял живот, други я намират, но след това изгубват. Но е дар, който ако получиш трябва да приемеш с цялото си сърце.

         Сега отново погледна към Ясмин.

         - Ти си я изгубила?

         - Не знам... Навярно... Може би... – отвърна Ясмин, като беше искрена, защото наистина не знаеше. – Мислех, че я има, но с времето се обърках в силата ѝ. Не намирах, че е онова усещане, което да ме кара да горя, а може би просто бях привикнала с огъня.

         Направиха няколко крачки, преди Ясмин да добави:

         - Затова избягах, без да дам обяснение и тръгнах по Пътя.

         - Тя е не само огъня, но и пламъците, които се раждат от него – каза Дара и отвърна поглед.

         Вървяха повече от час в мълчание. Ясмин мислеше за себе си, за лутането из посоките, които я докараха до тук. Дара просто следваше Пътя.

         - А ти – рече Ясмин, - горяла ли си?

         - Някога...

         Повървяха още час, преди да продължи думите си:

         - Срещнах я, приех я, бях обичана и обичах силно, но мислех, че мога да поставя други цели, които да са на по-челни места от нея. Избрах тях и избрах да бъда част от стремежите на другите. След време разбрах, че просто съм изпълнявала техните мечти, а не своите. Но има етапи от живота, в които не преценяш правилно кое е наистина важното и кое е просто... без значение.

         - Иска ми се да мога да го преценя.

         - Ако някога бях извървяла толкова много, навярно бих могла да го преценя на момента.

         Дара отметна кичур коса, ръката ѝ потрепери за миг, но я овладя и заговори:

         - Тогава бих оценила, че това да обичаш и да бъдеш обичан е много повече от всички успехи, от които само след няколко години няма да има и спомен. Бих оценила това, че да има с кой да заспиваш и да се събуждаш всяка нощ и всеки ден е много повече от това да го правиш на толкова различни непознати места, но винаги сам. Бих оценила това, че да прекарваш всеки възможен миг от живота си с човека, който обичаш е безценен и не може да се сравни с нито една чужда мисия, за която допринасяш на нечие чуждо щастие.

         Дара спря – за първи път откакто вървяха заедно. Загледа се към долината под тях и далечната ивица на хълмовете, огрявани от слънчевата светлина. Беше пролет и живота се съживяваше навсякъде от докосването ѝ.

         - И щях да знам, че любовта, щом я загубиш, може да те направи най-самотния човек на света и да знам това, колко трудно ще е да остаряваш съвсем сам в живота. Защото тя не може да бъде заменена от друга, както би могъл човек да смени професията си или жилището си. Защото остане ли сърцето без любов, то остава да се скита бездомно до края на дните.

         Ясмин бе спряла до нея. Нямаше правило, което задължава вървящите да не спират. Можеха да останат и тук до следващото тръгване, когато и да е то. Всяка крачка по него може да бъде „някъде”. Знаеха, че всеки един миг може да бъде ново начало.

         - Един ден се върнах само да разбера, че него вече го няма, криел от мен и болката си и болестта си за да не попречи на кариерата ми, за която мислех, че е толкова важна. И тогава, когато вече го нямаше, разбрах че любовта е най-истинското и най-значимо в живота усещане.

         Двете гледаха хоризонта как налива и грее от светлината, която го разгаряше все повече и повече.

         - Тя е огънят и пламъците, които карата сърцето да гори. А няма ли ги... нима остава нещо друго?

        

         4.

         Ясмин вървя през остатъка на деня без да каже дума. Когато спряха, заспа, събуди се, нахрани се и тръгна отново по Пътя. Дара вървеше и също мълчеше.

         Понякога няма нужда от думи за да се разбере какво мисли другия, а те двете се разбираха добре. Дори и да се намираха насредата на нищото, което всички обикновено  наричаха „някъде”.

         Тази нощ усети и разбра, че всички пътища имат една посока – започват и свършват с любовта.

         Ясмин спря, обърна се и бързо пое обратно – нямаше значение, че е назад, защото тя се завръщаше, макар живота да тече единствено напред.

         Осъзна, че домът е там, където е сърцето и сега знаеше къде се намира това.

 

 


вторник, 19 декември 2017 г.

44 залеза...


        
         Така пресъхнало е сърцето ми
         Дори не мога да заплача,
         А любовта толкова боли...
         Но превърнало се в камък –
         Като здрача -
         И то не плаче за умрелите звезди.

 

      Е.

         Дъжда не спираше, а с него есенния полумрак настани като неканен гост в стаята на Ехо.

         Слушаше дъжда. Гледаше дъжда. Вдишваше дъжда.

         От дни валеше - някой тъгуваше и небето се бе натъжило заедно с него.

      Голяма част от деня прекара гледайки падащите листа от дърветата, потоците в уличните вади, приведените и набързо преминаващи колони от хора.

      Потъваше в размисли, после пак се взираше в дъждовния ден. Прозореца бе нейния екран към външния свят, в който опираше границите на личния си такъв. Понякога се размиваха, понякога се блъскаха като две упорити скали.

      Прекъснаха съзерцанието ѝ когато донесоха хапчетата, които трябваше да пие. Направи го машинално, без да обръща внимание на няколкото въпроса от страна на медицинската сестра. Доволна бе, че я оставяха веднага, щом се уверяваха в това, че е погълнала всичко.

      Когато полумрака стана по-плътен отиде до масата и запали малката лампа с формата на свещник. До нея я очакваше празен лист, старинната писалка, оставена като черна следа върху белия лист.

      Реши да напише писмо, но без да знае до кого. След кратко колебание написа първия ред:

         „Случвало ли ти се е да си мъртъв?”

         Ехо се загледа в думите. Може ли да попита това някой, който не е прекрачил онази праг и не се е докоснал до ледената красота на безкрайността.

 Писмо или изповед пред самата мен? Каквото и да е, няма да крия мислите си и ще кажа онова, което съм усещала - преди и сега.

         Но как да продължи?

         Стана и отново отиде до прозореца – навън унилата есен вече бе заключила с тежки катинари и последните напъни на деня, за кой ли път немощно опитал се да поразсчисти облаците. Тъмата се сгъсти и денят смирен си отиде.

          Воят на вятъра и маршът на дъжда по вече безлюдните улици я върнаха на масата.

         „Случвали ли ти се е да си мъртъв?” – прочете тя и продължи да пише писмото до незнайния му получател.

         „Да усетиш онова, което само умиращите могат да разпознаят - че животът е загърбил грижите им и ги предоставил на мислостта на смъртта.

         Наричат я безмислостна, но всъщност е като получено навреме състрадание. Защото идва „Тя” и всичко друго свършва - няма повече болезнени крясъци и няма повече излишно веселие.

         Няма да шуми приказно морето, нито ветрец да попее насред полята – всички красиви мигове ще са обречени да бъдат покрити с воала на грозотата от забравата.

         Нито ще го има ехото от вчера, нито ще започва с изгрева новото днес...”

         Ехо застана на границата между нощта, дъжда и пустотата.

         Сърцето ѝ отдавна не усещаше онази болка, която я накара да потърси преждевременно спасение. Скрито в ледена обвивка, неспособно да чувства нищо, което би могло да го стопли.

         Листа под ръцете ѝ чакаше да довърши мислите си. Писалката задраска по снагата му с равни черни думи.

         „Дори и сълзите ще бъдат пресъхнали, защото очите изстиват и блясъка им угасва завинаги. Мъката, загубата, разочарованието – всичко изчезва с една единствена целувка.

         И никой няма да си спомни за теб. Само някъде в просторите на безкрайността, може би звезда ще въздъхне по загубата на онази отгледана от нея душа, с която е била свързана за времето на нейния кратък миг, нарече живот.

         Угасваме ли заедно щом стигнем до края?”

 

         Д.     

         Дара бе пожелала дъжда и небесата изпълниха молбата ѝ.

         Имаше нужда да се скрие в сенките, сетивата ѝ жадуваха за тъмнина.

         Пореден ден от душата ѝ валеше – ту по-силно, ту по-слабо. Усещаното от нея се изливаше като есенна въздишка с променливите пориви на вятъра.

         Заспиваше или се събуждаше неизменно чувайки напева от молитвите на дъждовните капки по прозореца. Унасяше се когато леко потропваха и отваряше очи при големите, тежки удари по стъклото на някоя гръмотевица, дошла от съня ѝ.

         Бяха ритъма на сърцето – спокойно или развълнувано.

         Спеше и слушаше дъжда. Слушаше дъжда и спеше.

         Понякога отваряше прозореца и политаше – водещ флотилия от мрачни и навъсени облаци дракон,  покорявайки небесни океани и подлудяваща позадрямали морета. С лекота се превръщаше в буря, а след това в смирен повей.

         Размвахваше криле над цветовете - сини, червени, златисти - и ги покриваше един след друг с тъмнина.

         Защото Дара бе дъжда.

        

         Е.

         Ехо бродеше в онзи спомен – отначало лепкав заради изтичащата кръв, след това все по-студен от утихващия като пребито куче пулс.

         Не потърси помощ от силите си, нито от някогашаната жажда за живот. Просто се отдаваше все повече и повече на студа, обземащ тялото като зимна прегръдка за сбогом.

         И когато устните ѝ със сетни сили отделиха последния си дъх, почувства приятно усещане, което покриха очите с онзи мрак на лекота и забрава. Това бе търсила, това желаеше да намери – покой и забрава.

         „Случвало ли ти се е да си мъртъв?” – написа тя отново, а листа тихо изстена от натиска на ръката ѝ.

         Все така не знаеше на кого пише, но със сигурност не на себе си. Знаеше, че рано или късно ще открие онзи, който ще ѝ помогне да избяга отново.

         Писмото бе молбата ѝ към него.

         Ангел или демон – бе готова да го последва, само да бъде отново далеч от този живот.

         „Да си мъртъв, така, както само студената целувка на смъртта може да те накара да замръзнеш и да осъзнаеш, че вече всичко е отминало и остава единствено да се потопиш в нейната необятна тишина на забвение.

         Да усетиш мириса на пръстта, с която те затрупват и която скрива всичко, което си бил в миналото.

         И най-скъпото, и най-разочароващото.

         И изгревите, и залезите.

         И страховете, пронизвали безмилостно мечтите, приласкаващи с блянната си топлина.

         И радостта, с която си прогонвал страховете си.

         И любовта, обляла сърцето в пламъци, но само и единствено за да го изгори и остави на раздялата да го вледи.

         Да скрие всичко – най-вече истината, че няма повече да страдаш, че си жив.

         Усещал ли си как смъртта се плъзга бавно по тялото и започва да нашепва обещания за исинска забрава и пълен покой. Да забравиш тъгата, болката, разочарованието.

         За разлика от живота тя не само обещава, но и те дарява с обещаното.

         Целувката ѝ е ледено нежна, стопяваща всяка искра от лъжлива топлина.

         И просто така – отведнъж - разбираш, че я желаеш страстно. Нейната любов не познава измамата на всички други – истинска, неподправена и вечна.

         И тогава се влюбваш в нея.”

 

         Д,

         Летеше над морето, издигна се отвъд дъжда и видя как сенките я водят към старинен портал на скалист остров.

         Дара се снижи и прибра криле. Открехна вратата и надникна.

         Чу гласове наоколо и тихи стъпки, но не видя тела. Изпълнени със страх шепоти, молитви за милост и оплакващи безбройни несбъднати желания, а между тях хиляди ридаещи стонове.

         Прекрачи и остави вратата зад себе си да се затръшне. Погледна към губещи се в сенките стъпала и пое по тях. Петънцето светлина, идващо от ключалката без ключ, бързо угасна.

         Спусна се по поредното стъпало. И още едно, и още едно. Скоро стигна до последното и вече беше една от редицата на безличните тела, бавно влачейки дрипите си към тъмата насреща.

          Видя посърнали лица, тела привити от тежестта, която са носели напразно цял живот. Призраци натоварили на плещите си тонове от разочарование, от неразбиране и заблуда. Опашката се оказа много дълга, имаше хиляди и хиляди оплакващи съдбата си.

         Излизайки отвъд прикритието на здрача призраците започнаха да пазят тишина.

Дара се огледа, хълмовете в далечината бяха скалисти и пусти. Светлината все така бе оскъдна, но достатъчна за да се види липсата на каквото и да е друго освен олющени камънаци.

Бавно вървяха напред по отредената им пътека. Лицата губеха все повече цвят, очите им оставаха без своя блясък, а пресъхналите безкръвни устни мълчаха.

 Тела без плът се движеха като сив поток към очакващата ги бездна. Когато наближиха пастта ѝ мислите им започваха отново да се лутат пред неизвестното, като на жертвеното агне, миг преди да легне под ножа на палача.

         - Къде съм?

         - Свършили ли?

         - Чу ли това?

         - Грях?

         - Страх!

         - Моят страх!

         - И моят...

         Побутват я отзад и пристъпва към изникнала пред нея врата. Без да се колебае преминава.

         Озова се на морски бряг обвит от пясъчни стени с окачени като разпнати за наказание стотици часовници. Спрели са – след повторно поглеждане видя че механизмите им се движат, но не отмерват времето.

         Тук нямаше време.

         Брегът е безвремието - чистилище или място за изчакване за решение накъде да поеме душата.

         Видя платна да летят по вълните. Кораб, натоварен със спомени, с прахта на миналото и някога слънчевите лета бяха покрити от космическа зима.

         Писък на водеща кораба птица издуваше платната.

         Тук е сама, само тя е преминала вратата.

         Дракон сред безвремието.

         Плува ли страхът към нея или се отдалечава?

         От стрелките на часовниците започват да капят като листа късчета от време – едни вече сухи, няколко все още цветни, дузини от изгубващи го в момента. Листа, падащи безмълвно, други се отронваха с тъжна песен.

         Стъпваше по жилите на часовите дървета, напълзели с възлести пръсти по сивата маса върху която листата им падаха на купчини.

         Но Дара пристъпваше все по-уверено и в нея се разгаряше огън.

         Страхът ѝ отплува с кораба и водещата го птица.

         Дара нямаше страх от никой, бе загърбила миналото, не очакваше нищо от бъдещето. Бе мигът на днес и сега – това ѝ даваше сила.

         Приклекна до купчината, в очите проблясна пламък и хвърли поглед към листата от време.

         Тя вече бе дракон, огънят в гърдите ѝ бе нейната мощ.

         Приведе се, облиза с палещия си език времето и подушила плътта му се нахвърли, захапвайки го стръвно. То изпищя и се опита да побегне, но от огъня намаше как да се изплъзне.

         Морето се гънеше в сенки, небето бе изваяно като покрив от светлината – пламъците литнаха освободени, помитащи всеки щрих от мрака. Обгърнаха небето и вълните.

 

      Е.

         „Случвало ли ти се е да си мъртъв?”

         Ехо дълго скиташе в онзи късен следобед из гробищата, когато видя ято птици как закръжиха над могилата на пресен гроб. Наоколо нямаше никой. Птиците бяха единствените изпращачи на погребания, останал дори без име на грубо издялания камък.

         Непознат, но в същото време част от нея. Защото всички сме едно, макар и да вярваме, че сме различни. Не са нужни имена за да се познаваме. Всеки носи частица от другия, макар и никой да не го осъзнава.

         Колко болка – сви се сърцето ѝ. – Колко неразбрани оставаме един за друг. Живеем в търсене на любов, а я погребваме без време.

         Стоя пред гроба докато тъмнината не я прогони. След тази нощ на небето повече не се появиха звезди. Тогава и реши да потърси любовта на смъртта. Живота вече бе разпалил и с угасил с жестока болка вече една любов, оказала се слаба пред неговата реалност.

         „Случвало ли ти се е да мислиш само за нея – продължи да пише, писалката тихо шепнеше, докосвайки листа. - Така, както можеш да мислиш само за истинската си любима. Веднъж докоснала те и става неизменна твоя спътница във всеки миг, във всеки час, защото най-накрая ще бъдеш само и единствено за нея.

         Ще се почувстваш като единствената и истински желаната любов.”

         Спомни си мига, в който допира на пръстите ѝ за миг изстудиха сърцето и душата.

         Ехо без колебание разбра, че точно смъртта е тази която желае и мъртвите ѝ устни се впиха в нейните.

         Ехо нямаше своята малка планета, на която да може да гледа залеза 44 пъти, когато имаше нужда. Тя живееше на голяма, населена от милиарди и залезите идваха само веднъж на денонощие.

         Но затова пък ги гледаше в продължение на 44 дни преди да намери безименния гроб.

         „Влюбиш ли се в тази сила се прощаваш с всичко друго - няма повече очакване на измамно горещи целувки от пореден любовник, нито мимолетното разпалване на страсти и моментни похотливи желания в полудялата от страстите нощ.

         Всички лъжливи усещания, че си жив, че те обичат или че ти обичаш изчезват – истинската любов е само една.

         Ехо си спомни как с целувката угаснаха цветове на изгревите и залезите, угаснаха всички светлини и усещания за онова, което я е карало да мисли, че е жива.

         „И веднъж усетил вкуса на устните ѝ няма какво повече да желаеш, освен да дойде по-бързо тя – единствената.

         Остава единствено желанието за това - да си мъртъв в нейните обятия.”

         Тя постави длан върху написаното и на последния ред добави:

         „Случвало ли ти се е всичко това...”

 

      Д.

         Отвори очи и откри, че отново е дъждовна вечер. Стана и опря чело в прозореца. Загледа се навън. Гледаше капките как се разбиват и се пръскат на искрящи точки под уличната лампа.

         Дъждовна вечер, тиха и за някого може би уютна. А може би за друг най-самотната и студена нощ в живота му.

         Пусти улици. Тъмни небеса, които бе лишила от красотата на звездите.

         На ята листа се носеха по вадите. Носеха ли се към своя север или бяха вече изгубили посоката му – Дара си спомни как изгоряха листата, отронени от времето, в огъня и завърналия се в миналото кораб.

         Плаша ли се от него, от времето? – замисли се Дара, опряла длан в мокрото стъкло. Или успявам да го победя? Или то ме е сломило?

         Тези часовници, ронещи минути и секунди - скоро ги бе срещнала по друмищата на живота. Времето, което отчитаха, подсказаха, че е живота никога няма да даде възможността да се сбъднат мечтите, а все ще гледа да ти ги отнеме. Както някога на нея, преди да се превърне в дракон - по-силна и от самото време.

         Засшлуша се във воят на вятъра, довял молитвата на някой, който се бе опитал да го напусне.

         Него – живота.

         Неразбралите желанието му са успели да върнат тялото сред живите, но не и душата, която вече е вкусила от безкрайността. И сега се молеше да избяга отново - този път завинаги.

         Дара нареди на дъжда да си почине в тази нощ.

 

         Е.

         Нощите завинаги ли ще са осъдени да са без звезди?

         Или само в очите ѝ ще липсва светлината им?

         Нейната звезда дали гори все още само и единствено за нея или вече се прикрила зад тъмнината?

         Ехо внимателно остави листа настрани. Дъжда бе спрял и поиска да се поразходи. Не я спираха, позволяваха ѝ да излиза, уверени че лекарставата ще подтиснат порива за ново самоубийство. Близки и познати я уверяваха да бъде силна, да не се поддава на слабостта – не знаеха, че за да отнемеш собствения си живот трябва да имаш  истинска и решителна смелост за да го направиш.

         Започна да се облича и очите ѝ неволно се спряха на двата белега над дланите – двете целувки на смъртта, останали ѝ за спомен. Много пъти се бе питала дали имаха право да я върнат към живота, щом избора ѝ е бил да го напусне.

         Не ги винеше, за себе си бе уверена, че е докоснала онова, от което всички изпитваха страх и за разлика от тях, на Ехо ѝ хареса усещането и близостта на онази лекота, която оприличи с полет.

         Защо бе посегнала на живота си?

         Това я питаха всички, но тя на никого не отговори. Кой ли би я разбрал.

         Има мигове, когато от душата изчезва всеки блясък. Такива мигове, в които замира всякакво движение и се скланя глава пред спусналата се празнота.  Той царствено застава над всичко и разстила мантията си от тъминина.

         Света ѝ бе заприличал на пустиня – пустиня, отведнъж заляла плодородна долина, погребвайки я под море от мъртви пясъци, покриващо всичко, което някога е било живо. Песъчинките бяха черни, защото нямаше вече светлина, която да отразят.

         В пустинята е тихо, безумно тихо. В нея дори мислите кънтят като камбани, затова и смирено са се свили, смазани от гробовната ѝ тишина.

         Ехо изчака да запишат часа на излизането ѝ и тръгна безцелно по напоените с дъжда улици.

         В ръцете си държеше писмото.

 

         Д и Е.

         Дъжда все още се оттичаше от сградите, от дърветата, от самата нощ, а въздуха бе като осветен с пречистване.

         Света е объркан от своите посоки. От това, че трябва да се следват натам, накъдето другите ти казват. За нея е различно. Можеше да полети, можеше да поиска от небето още три дни дъжд, а можеше да сътвори и най-пъстрата дъга насред слънчев ден.

         Вървеше и все по-ясно чувстваше приближаването на онази душа, която вече е изгубила своята посока.

      Видя как бавно идваше към нея. Дара спря да я изчака.

      Ехо също усети присъствието, след това я видя, приближи и застана на крачка от нея. Изглеждаше като обикновена жена в широкополи дрехи, с разпуснати коси, но щом срещнаха погледите си в очите ѝ грейна леден пламък и сенките се разбягаха, а телата им останаха огрени от сиянието на пламъците. С облекчение разбра, че е срещнала онзи, на когото да даде писмото си.

      - Ето – каза тя, подвайки сгънатия лист, който преди малко бе дописала. - Написах това за теб.

      Дара го взе и без да бърза прочете.

      Кимна и я погледна с ледените си очи.

         - Да – каза, - случвало ми се. В онзи ден, когато преминах смъртните граници.

      - Умирайки?

      Есента въздишаше край тях с дъха си на мокри листа.

      - Умирайки... – отвърна Дара. – Така наричат преливането отвъд този свят, напуснах го и се промених, сега  мога и да се връщам отново тук.

      - Трансформация.... В какво те превърна?

      - Дракон – и за да ѝ покаже отметна за миг човешкия си облик и сътвори лек вихър край тях.

      Ехо хареса онзи леден огън, който я обля. Харесаха ѝ крилете, даващи възможност да се прелита от свят в свят.

      - Значи умирайки се превръщаме в...

      - Не – прекъсна я дракона, приел отново човешки облик. – Превръщат се само някои. След живота е възможно да се преродиш отново като човек, може и като цвят на пеперуда или като обикновена капка дъжд. За всеки е различно. Възможно е да останеш просто да се рееш в безкрайността като безименна частица.

      Дара погледна отново писмото молба.

      - Аз не съм избирала да съм тази, която съм сега. Просто исках да се махна оттук – също като теб.

      Ехо несъзнателно поглади белезите си.

      Ако не бяха я спасили къде и какво ли щеше да е сега?

      Морска вълна?

      Скалата в която се разбива?

      Рееща се птица над вълните?

      - Защо хората пречат винаги на другите да бъдат нещо различно – каза тихо и погледна дракона, който отново четеше писмото ѝ.

      Дара го сгъна ѝ прибра из гънките на дрехите си. Ледения поглед грейна към Ехо.

      - Имам възможност да те преобразя в такава като мен – предложи ѝ Дара. – Виждам, че желанието да напуснеш живота, този, в който живееш сега, е искрено.

      - И няма да е като този, нали?

      - Не, няма да е като този. Правилата и понятията са съвсем различни. Като дракон няма да има това наложено ограничение небето да бъде граница на взора ти и ще можеш да летиш сред измеренията, но знай, че ред и правила има във всички аспекти на съществуването.

      - Дори и в смъртта?

      - Няма смърт, това е името на един от преходите.

      Дара си спомни нещо и добави:

      - Животите завършват и започват с врати - една се отваря, друга те кара да чакаш пред нея. Хубаво е ако отвориш такава, която ти донесе вътрешен мир и покой..

      - Като дракон?

      Тя се усмихна.

      - Аз търсех студена тишина като теб, бягство от разочарованието на изживяното. И намерих себе си в този си вид – протегна ръце и Ясмин видя белезите, бяха същите като нейните. Хванаха се и пристите на всяка стисна плътта на другата.

      Силна вълна от студ се изля във вените на Ехо. Трансформацията започна и тя с удоволствие се остави на промените.

      Дара се наведе към нея и преди Ехо да загуби човешкия си образ чу:

      – Но мен не успяха да ме върнат, след като видях своя четиридесет и четвърти залез.

      Само след миг в нощното небе се отвори за да приеме драконите.