вторник, 29 август 2017 г.

Остани с мен


        
Когато вечерта дойде със своите тихи стъпки и сенките, криещи се от деня,  започнаха да нарастват като приказни чудовища, Ясмин отвори прозореца на малкия си апартамент, отвори леко и входната врата, легна на леглото и се заслуша в звуците на вечерта и в гласовете, различни и съвсем непознати, но слели се в единна човешка реч.

         От дъното на коридора някакъв мъж крещи на чужд език – навярно разгневен от липсата на силата, давана му от родната земя.

         Другаде плаче бебе  - гладно или просто искащо всички да млъкнат и да заспи.   

         Тряскат се безброй врати – на всеки етаж някой се връщаше или излизаше.

         Взвод усилени докрай телевизори предаваха най-важния за сезона мач.

         А от апартамента над нейния вече от час се повтаря песента с припева - “Остани с мен! Остани с мен!”

         Ясмин следи пръстите на мрака как се плъзват леко по пода, заизкачват се по стените, обхващат предметите и стисват в юмрук от тъмнина цялата стая.

         Уханието на нощта се промъква като непохватен крадец през прозореца, докосва я с аромата си и я мами да отиде навън.

         Улицата шуми като море, преминаващите по нея са вълните му.

         Лежи загледана във въртящите се перки на вентилатора на тавана и слуша равномерните му махове. От отворения прозорец понякога наднича за кратко стрък светлина и плахо очертаваше тук-там някоя вещ в стаята. Улицата искаше да знае какво прави тя в тъмнината - Ясмин просто лежи и слуша вечерта.

         Бебето е спряло да плаче – доволно нахранено или изтощено заспало.

         Мъжът вече не крещи, а се смее гръмогласно – сега е доволен, че е тук.

         Чуваше се монотонното преминаване на автомобилите по улицата, накъсвано от  противния рев на забил се в нощта мотор.

         Някой слиза по стълбите тананикайки си песен – отиващ на среща с любима

         Резултатът е в полза на домакините – Ясмин не знае дали това е добре или не.  

         Времето премигна и всичко се покрива с нова гама на вечерта.

         Само горния етаж продължава да повтаря  - “Остани с мен! Остани с мен!”

 

         *********

        

         Стана и се облече бавно, все пак нощта я примами да излезе. Беше пролет, една разходка ще ѝ дойде добре преди да заспи. Затваря тихо вратата и слиза по стълбището. На места няма осветление и почти не вижда къде стъпва, но с длан опряна в стените успява да стигне до долу.

         Излизайки първо поседна до блока, наслаждавайки се на приятното време - топла майска вечер, дърветата са се покрили с листа, някои дори цъфтят и уханието им е навсякъде - упояващо и спокойно. Пролетен повей я подкани да го последва.

         Тръгна по улицата, която никога не спи, разглеждайки вечерния свят - палитра от тонове и звуци. Върви, не бърза, оглежда всичко, опитва се да чуе всеки звук, всеки тон. Гадае по звездите за утрешния ден и често се спира пред рекламите, гледайки красивите лица на тях – изкуствено усмихнати, но прелъстяващо примамващи и обещаващи щастие в живота, но само ако използваш продукта им.

         Продължи да върви. Спира когато стига на ъгъла на улицата. Картината е друга – пролетта се стопи за миг. Там откри, че започва друг свят.

         Окъпани в неонова светлина, млади момичета подвикват на минаващите мъже и махат самоуверено на присвяткащите им за поздрав автомобили.

         Момичета с полуголи тела, обещаващи с жестове как ще те дарят с наслада – те също се усмихват насила, тяхната усмивка е друга - като на отдавна повяхнало цвете.

         Усмивката им е различна е от тази на рекламите - Ясмин се приближи и ги огледа – усмивките грейнали на уморени лица под мръсотията на слоевете тежък грим. Безброй угаснали очи, твърде рано затворени за щаститето в живота – навярно още преди да се отворят. Тела, господарят на които се е притаил в сянката на входа, нервно пушейки и нетърпеливо чакащ жертвата, която ще се спре пред неговата стока.

         Хищник извел стадото си за да засити глада на другите хищници.

         Тръгна обратно, изгубила желанието си за нощна обиколка. Пролетта скри лицето си като прокажен, на който дори очите не горяха.

         Пред блока ѝ имаше тълпа от хора, линейка и няколко полцейски коли. Разпита какво е станало – един мъж и каза, че в апартамента, точно над нейния, се е самоубило младо момиче.

         Човекът я огледа и каза, че са били на една възраст и шепнешком продължи.

         Нагълтало шепа сънотворни, пуснало си песента “Остани с мен” и си умряло съвсем, съвсем само - изпратено от своята неразбрана от никой болка.

         Някой казал, че е заради изгубената си любов.

         Родителите ѝ я открили преди малко, прекалено късно за каквото и да е.

         - Едно загубено за живота цвете – тъжно рече мъжът и плю с презрение настрани.

         Заплю и живота, и всичко лъжливо и илюзорно в него – живота, който лесно обещава, но трудно дава.

         Ясмин отиде настрани и заплака, подпряна на нощта.

         В мислите ѝ звучеше припева – „Остани с мен! Остани с мен!”

 


вторник, 15 август 2017 г.

Носталгия


      „Един и същи човек веднъж може да бъде най-добър, а друг път лош. Зависи какво са поискали от него и на коя страница са отворили душата му”

      /От филма „Най-добрият човек когото познавам”/

 

 

      Класовете се поклащаха от лекия допир на вятъра. На места все още неопитно зеленееха, а на други вече бяха напръскани със зластиста зрялост. Може би танцуваха, а може би се опитваха да се откъснат и да полетят.

      Гледайки полето, Ясмин го оприличи с утринно море – събуждащо се, едва потрепващо с леки подвижни гънки на вълни.

      Само дето житното море нямаше своя бряг към който да се носи.

      Тя вървеше по пътя, разсичащ житата. Просто вървеше. Няколко облака я следваха, пазейки я от слънцето. Лъчите му пробягваха по класовете и ги караха да греят.

      Хубав миг – отбеляза Ясмин, прокарвайки ръка по близките стръкове.

      Бяха меки, като да погладиш слънчева коприна, изтъкана от милиони нишки на зърна, събрали топлината и заредени със светлина, готови да се превърнат в храна за гладния.

      Житото се сееше, покълваше и узряваше заради гладните.

      Тялото лесно се засища – мислеше си Ясмин, - а душата?

      Вървеше. Просто вървеше.

      Пътя е същия по който бе тръгнала някога – обикновен път, рядко използван, скрит между житните блокове. Запазил мириса на препечена прах и покълващо поле.

      Все така пуст – от него може да започне всяко начало, а може и да бъде краят на всичко. Пътя сега я водеше към миналото – спомни си онези дни, когато класовете бяха по-високи от нея. След това следващите дни, когато тя се извиси над тях. Имаше усмивки, имаше сълзи. Тук получи първата си целувка, тук се сбогува с няколко падащи звезди.

      Време,,,

         Може ли да го прегърнеш, може ли да му благодариш за това, което ти е дало. Или да го упрекнеш за всичко, което ти е отнело.

         Ясмин спря и се усмихна с благодарност на облаците. Махна им, че повече няма нужда от тях. Искаше и тя като житата да усети слънчевите лъчи, които веднага я обляха като летен дъжд.

         Време...

         В него живота те кара да бъдеш и един, и друг.  Добър, лош, обичан или с разбито сърце. Да се събуждаш като летен звън, да заспиваш като зимна тишина. Да чакаш някой да се завърне, да бъдеш този, които се завръща. Да си щастие или разочарование. Да бъдеш всичко нужно или да бъдеш вече излишен.

         Сега, тук, на пътя, грешки и успехи се наредиха редом с класовете.

         Има ли човек оправдание за постъпките си или може да вини времето, че го е принудило да ги извърши? Въпроси на които дори житата не знаеха отговорите.

      Ясмин обходи полето, в далечината се издигаха силуетите на хълмовете. Там бе гората, далечна, скрила в сенките си своите корени. Сплели се със земята в една тяхна спогодба за вечност.  

      За себе си знаеше, че е душа без корени. Перце, което вятъра някога открадна и понесе по този път.

      Спомени – продължи по пътя, все така плъзгайки ръка по класовете, - те ли са ми по-нужни или мечтите?

      Едните носят докосването на умилението от вече сбъднали се мечти, а другите чакат своят миг, с очакване и те да се превърнат в сладки спомени. Част от добротата.

      А ако са с вкуса на горичвото, което могат и двете да налеят? Тогава какво? Нужно ли е да ги търсим? И правилно ли ще е ако ги забравим? Лицето на непростимото.

      Ясмин не дойде да търси миналото, просто се оказа само за миг на пътя, онзи личен старт в живота, и се остави на тоновете му да я докосват. Като любима мелодия, която е отдавна не е чувала, но веднъж зазвучала, ръката ѝ я прегърна със забравената си щедрост.

      Усети я като целувката на завърнал се след дълга раздяла любим, който си мислел вече за изгубен завинаги.

         Ясмин се остави на усещането да я води. И се радваше, но и тъжеше, че се срещат отново. Осъзнаваше, че ако продължи мъката ще накара приятното усещане да отстъпи. И все пак реши да повърви още малко с него. Заради всичко, което някога е било.

         Така ли се чувстват завърналите се от дълго продължила война? Тези, записани вече като загинали, но възкръснали от прахта по пътя. Забравени и посрещани с обич, макар да открият, че всичко познато е всъщност променено защото тях ги е нямало за да го задържат все още живо.

          Така ли се чувстват онези, от които любовта си е тръгнала неочаквано. Без предизвестие или предупреждение, но един ден, случайно или по вселенския план, пак се срещат ей така на пътя, без предизвестие и предупреждение. И отново всичко е променено, защото от огъня е останала да тлее една шепичка жарава, на няколко мига преди да угасне.

         Пътя изкривяваше правата си снага и зад завоя житата се преливаха в обгорени вече стърнища. Струваше ли си да стигне чак до там за да види празнотата, която е останала от родния дом. Него вече го нямаше. Дори и руините му навярно са разпилени от времето или погълнати от летните пожари.

         Ясмин спря и събра ръце на сърцето си. Едва потрепваше като крилете на изплашена до смърт птичка. Можеше ли да я убие?

         Класовете шумяха леко, вятъра като ехо връщаше шепота им и Ясмин разбра, че не може да продължи. Личното ѝ минало и приливите на настоящето се сблъскаха като вълни в сурова и непоклатима към морските капризи скала.

         Обърна се и пое обратно.

         Зад нея житата започнаха да изгарят и да се превръщат в пепелища.


вторник, 25 юли 2017 г.

Художник времето рисува


      Път житейски - многолик,

      наглед без начало

      и без край...

      А зашити сме и неподвижни,

      във единството на точката –

      начало-край!

 

 

      Брегът бе осеян с накацали скали. Морето се разливаше с вечното си движение, прокарвайки пътеки от шепнеща пяна. Вълните ги целуваха със страст, а птиците виеха гнезда с любов на по високите тях. Приливите сластно ги покриваха, отливите безсрамно оголваха.

      Художника обичаше да бъде на скалния бряг, най-вече наблюдавайки красивите мигове на приказните залези.

      Последните лъчи на слънцето караха камъните да блестят от щастие, а след това замечтано да потъмнеят в очакване на лунната светлина да се плъзне със своята магия по корали, полепнали по телата им.  

      Нощта им даваше цвят, някак си мистичен със светлинния ореол, който ги обвиваше и художника ги включваше в картините си, винаги когато рисуваше морето -   понякога смирено като жена, ласкаво примамваща своя мъж да я прегърне, друг път разгневено като бурята на сблъсъка от срещата на смъртни врагове.

      Рисуваше брега, безлюден, потънал в дълбокия сън на хоризонта, накъсан от мълчаливите скалите. Украсяваше играта на изгрева, загатвайки появата му и първите лъчи със златисти сияния по пясъка, подгонени от идващия от морето бриз. Обичаше да доразпалваше полета на птиците към залеза с шепа жар, пръсната с щедрост по вълните.

      Живееше недалеч от брега със скалите, в малъкия си дом, лишен от претенциите да бъде нещо повече от място, където да може да поспи и да държи материалите си. Според всичките му познати прекалено отшелнически и самотно, но за него така бе най-добре.

      Рядко напускаше това място, тук намираше покой за усещанията, които изразяваше чрез картините си. А живота го бе избрал за да го рисува. Дошъл през лятото на своята младост, а ето че вече посрещаше късната есен на своя живот.

      Остаряваше заедно с вечността на залезите. Преливаше годините с легионите вълни, ден и нощ щурмуващи този даващ му всичко нужно за да продължи да живее бряг.

      Брегът, който бе далеч от хората и който самите те също намираха за далечен. Рядко някой минаваше насам, пообикаляше като изгубен между скалите и неоткрил нищо, което да го задържи, си отиваше завинаги. Сякаш очите им бяха плътно затворени прозорци и не можеха да открият красотата отвъд тях.

      А може би това място е специално само за мен – си мислеше художника, неразбиращ как може да подминат забързани.

      Понякога рисуваше в дома си, но дори и зиме винаги при отворени прозорци за да може да чува прибоя. Но най-често отиваше с палитрата си на скалния бряг. Там потапяше четка в нюансите на морето и небето – понякога разгневени, нахвърлящи се една срещу друга стихии дива страст, друг път докосващи се със смирението на любовните ласки на огледален синхрон.

      Неведнъж, посегнал да нанесе цвят на платното, отвъдвремието го погълваше и оставяше така замръзнал в космическото ехо,  огласило с морските си шепоти личния му свят. Бяха само миг или два, но съзнанието му прелиташе столетия.

      Художника бе свикнал с този самотен бряг. Посрещаше и изпращаше сезоните. Приливите и отливите на отминаващите години. Любовта и гнева на морето. Скалите и разбиващите се с целувки в тях вълни. 

      Превърнал  и себе си в една от скалите.

     

      *****

     

      С обичайната си мекота залеза се плъзна, и подсети няколко морски птици, които се поклащаха лениво, че е време да отлитат към гнездата си.

      Художника се разхождаш по ивицата на брега, минавайки между скалите. Не носеше статива и кутията с боите си, решил, че днес няма да не рисува.

      Вървеше и просто пълнеше мислите си с цветовете на хоризонта - потрепващи с последните си отблясъци по морската повърхност на отиващото си лято. Есента скоро щеше да разбуди морето от летния му унес, а след нея дивата страст на зимните ветрове да го накарат да полудее.

      Цял ден в мислите му шепнеше някакъв глас, че трябва да върви и открие нещо, което е изгубил някога... може би на този ден. Странно усещане, за което нямаше никакво обяснение, но го последва. Прие, че навярно е някой забравен цвят, но не бе напълно сигурен в това.

      Разхождаше се дълго, първо из полето край дома си, докосна мириса на топлата земя, а после се спусна към брега и започна да обикаля между мълчанието на скалите. Погледа му улавяше потрепващите цветове на хоризонта и последните отблясъци по морската повърхност приготвящото се за път лято.

      Отново си отива, без да бърза, но вече завършило своят път – каза си той и се заслуша в плискащите се вълните. - Отрони се от времето още една година, за някой съвсем навярно съвсем безлична, за друг обаче незабравима.

      Ветрец се полъхна и разпиля косите му към потъващото в хоризонта слънце. Между тях отдвана бяха израсли сребристи нишки – броеница на отминалите сезони.

      Приседна срещу залеза. Не от умора, а просто да погледа       как небето се кипреше в цветове, а краищата му вече потъмняваха.

      Вълните поеха дъх и едва-едва докосваха брега, с нежност, която само и единствено те могат да заменят само за миг с връхлитащи пориви.

      Този покой му напомни на многоликото лице на живота – можеше да бъде като сън на разцъфтяваща пролет, но и като виелица на зимен кошмар.

      Той затвори очи, а с тях затвори и хода на времето за себе си. След няколко трепета и колебание мисълта му литна като освободена от клетката си птица.

      Усещането за метаморфозната същност на живота дойде веднага.

      Няма начало, няма и край – тежестта на годините изчезна. Не беше онзи остаряващ с всяко лято човек, а носеща се във вечността млада душа.

      Правилно ли е разбрал същността на живота – това, че с раждането започва, а краят му е смъртта. Може би погрешно се приема, че се съществува само веднъж и затова понякога толкова бързаме да вземем всичко, което можем, но само и единствено за да се убедим в неспособността да се понесе товара - ненужна за душата тежест. Живота е вечен – художника се носеше в лишена от граници безкрайност, - нароен в добре подредени цикли на повторение – раждане, съзряване и полет с цветовете към следващото прераждане.

      Колко леко се носеше, нямаше и помен от притискащите го все повече и повече изживяни дни. Отдавна не бе усещал такава лекота.

      Разбра и защо днес усети онова разочарование, че се е разминал някъде по пътя си с някой, с когото са се търсили винаги, но неоткрили в сегашния му живот.

      А дали точно сега не се намирам в истинското си съществуване – рееще се в мига, изгрял и същевремено изтлял като спомена за падаща звезда. Наглед кратко и мимолетно явление, но съществуващо в безвремие за онзи, който го сътворил и отново и отново изживял.

      Умиращата звезда знае, че изгаряйки отново ще се разпали - може би като полет на птица, а може би като разбила се в скалите вълна.

      Летейки усещаше безкрайността, лишена от понятието за граници. Всеки хоризонт бе началото на космически път без край. Преминавайки посоката все така само напред.

      Обхвана с мислите си времето, онова другото, което понякога го караше да страда, че може би е пропилял напразно. Заради изгубените цветове в спомени, заради неоткрития завършващ щрих на щастие, който така и не идваше с мечтите.

      Връщаше миналото, случки, звуци и събития - обвити с аромата, с който ги бе запомнил. Бяха по-скоро като сън, а не като спомени. Съживи несбъднато, за което мечтаеше някога - очакванията, които никога не идваха, но винаги се надяваше да се появят.

         Съществуваше и в спомените, живееше и с мечтите – в този миг те бяха неговото настояще. Намери се в усещането за истинска реалност – нямаше я тежестта на онзи, другия живот.

      Хареса му да бъде затворен в мига - като изпълзяла от съня си пеперуда, щастлива да покаже на живота цветовете на своите криле.

      В съзнанието му, като далечно ехо долавяше фона на плискащите се вълни, носещи мислите му на ръце. Понесе се над тях и видя себе си.

      Кой беше той?

      Осъден или възнаграден да бъде сам на този бряг?

      Роден в един друг свят или появил се като част от съня на някой непознат сега?

      Нюанс от магията да живеее като частица от целостта на една огромна вселена, на която може да бъде единствен обитател и обикаляйки с четка в ръка, дарен с умението да докосне избрана точка от тъмата и да я разпали с един замах като усмивката на новородена звезда.

      И се озова в сърцето ѝ – изригващо в милиони потоци от сливащи и разливащи енергията си фотони.

      Сам изваян от светлина, бликащ и сияещ.

      Беше тук и сега!

      Потапяше четката си в огнената ѝ страст и студения мрак на безлюдната бездна започваше да гори като истинската, идваща само веднъж в живота любов, която някога бе видял като мираж, който преди да достигне изчезна... завинаги.

      Любовта...

      Понятие стоплящо сърцето, но и превръщащо го в леден къс.

      Спомен или мечта?

      Обливаща го мекота на летен дъжд, пронизваща го свирепоста на изгладняла зима.

      Времето трепна насред извиващия се трепет на огения си танц – художника се озова под свода на ехото от догарящия залез.

      В този свят денят вече си беше отишъл.

 

      *****

 

      Между двете скали имаше някой. Художника спря. За да мине нямаше достатъчно място, а не искаше да попречи на човека дошъл да се одели от шума и крещящите едно на друго тела от големия град.

      Може би е в полета на собствения си миг.

      Луната огря фигурата и видя, че е млада жена, стояща със затворени очи към морето. Имаше бяла орхидея в косите, уловил цвета на лунната светлина.

      Остана да я погледа. Не мислеше, че ще смути покоя ѝ с безмълвието си. Намираше се на няколко крачки, облегнат на ръба на скалата, другата, която потапяше гръдта си в морето.

      Ценеше подобни находки – луна, море и едно момиче сляло мислите си с тях.

         -  Може да минеш – проговори непознатата, без да се обръща. – Има достатъчно място.

      Бе доловила присъствието му въпреки заглушаващите стъпките му плисъци на вълните.

      - А може би просто ще постоя – отвърна художника.

      - Може, ако си избрал това.

      Отблясък от цвета в косите ѝ пролази по скалата.

      - Да, избрал съм – съгласи се той.

      Морето започна да полюшва към брега с нежност, тиха и спокойна, сякаш се готвеше да го приспива.

      - Днес не рисуваш – отбеляза момичето.

      - Всъщност рисувам, но на ум. Щом намеря сюжета и създам картината в мислите си лесно ще я пренеса на платното.

      - И намери ли го?

      - Току що.

      Нощта въздъхна с лек полъх на хлад.

      Лятото наистина си отиваше и есента го подканваше да не се бави дълго на този бряг.

      - Затова поисках и да остана, щом не преча – допълни той.

      Момичето с орхидея в косите се обърна към него и го погледна.

      - Забравил си ме, нали?

      Художника не очакваше да се познават.

      Вгледа се добре в лицето ѝ – нощта отметна воала си и го откри, но не помнеше да са се срещали. Имаше дарбата да запомня лица, детайли, усещания, събития, а не я разпозна, но в себе си знаеше, че трябва.

      Нима бе срещал вече тези очи? Някога...?

      Гледаха се дълго с непознатата и много леко, като загатваща за изгрева леко пристъпваща зора, осъзна, че срещата им е вече изживяна.

      - Колко странно – каза той, - не съм те виждал никога, а сякаш наистина сме се срещали.

      - Всъщност – усмихна се момичето, - ако трябва да съм точна – все още не сме.

      Двамата помълчаха малко, все така разпитвайки се с очи.

      - Но въпреки това ме познаваш. Опитай да си спомниш – предложи игриво тя.

      Имаше хубави черти, такива отдавна щеше да ги е нарисувал. А орхидеята бе любимият му цвят.

      Съзнанието му се разкъса от болката на спомена, че такава някога беше подарил... или бе поискал да подари, но така и не успя.

      Тя му кимна и се усмихна:

      - Аз съм мечтата ти за любов – прошепна момичето. – Онази, която ще срещнеш само веднъж в една нощ по пълнолуние.

      И художника изведнъж си спомни - всъщност бе в прегръдката на онова, което някога бе изживял. Беше наистина много отдавна, когато като млад и търсещ себе си художни заживя край скалния бряг – пожела си да не остарее без да е вкусил от най-силното чувство на света.

      И не след дълго вселената му дари една разходка по брега с непозната, в която разпозна любовта. Една нощ, която го накара да продължи да я очаква отново и отново.

      - Спомням си... Пожелах те преди толкова много време, а ти се появи, а след това изчезна и ето че с времето съм те забравил.

      Годините минаваха, той остаряваше с тях – с тях и самотата, с която остана след онази среща. Беше една единствена среща, която не поиска да замени с друга, защото знаеше, че нито една няма да бъде така истинска.

      - Времето не съществува – заговори момичето, - Събитията текат едновремено, само наложените правила на умовете ни могат да ги делят на отминаващи години. Вървим в един и същи кръг на родени от съзнанието ни моменти – а ти ме повика и затова току що и се появих. Нито преди, нито след това – а точно сега.

      Художника откри, че е права – та той съвсем скоро се бе нанесъл в малкия дом, недалеч от брега. Бе продал няколко свои картини и успя да закупи мястото и порутената къща в него. Младостта му бликаше като извор във всичко, което рисуваше – хвалеха го, ласкаеха го и му обещаваха изпълнено с богатство бъдеще. А той се отказа от всичко това – единствено и само заради този единствен, току що изгрял за него миг.

      Спомените за изживените години изтъняха и съскайки изчезнаха сред пяната на поредната вълна.

      Всичко нужно беше тук и сега. Останалото е просто илюзия на това, че живота има и друг облик – може би заменяем с различни по вида си маски, може би залъгващ или прикриващ се зад илюзияата си реалност.

      Той се приближи и ясно видя, че е онази, която вярваше, че трябва да се появи в образа на любовта, закичена с цвят на орхидея.

      Срещаха се за първи път, но погледите им подсказаха, че са вървели винаги един към друг.

      И нощта им подаряваше тази първа и единствена в живота среща.

      Незнайно кой посегна първи, но двамата поеха ръцете си.

      Допира им стопи хладното усещане за есента.

 

      ****

     

      Художника отвори очи        и потъналото в мълчание море го посрещна. Небето спеше, звездите пазеха космическа тишина.

      Сънят му беше толкова истински с онази лекота на младостта, която като негова любима впи устни в неговите.

      Усещаше огнена целувка по устните си.

      Усещаше разгорена от страстта ѝ любов в сърцето си.

      И знаеше, че щом отново засънува ще се събуди пак в прегръдките ѝ.

      Вече нищо нямаше значение, тя ще го чака „там и сега”.

      Студен полъх отрезви съзнанието му, нощта му напомни, че дълго е седял между двете скали в съзерцаване на залеза.

      Изгубен в транса уж бе потърсил себе си, а се изгби насред истината за пътя на живота.

      Дали да намери любовта е отовор или оставя със следите си още повече въпроси.

      Странно, но много отдавна не се бе замислял за разминалата се с живота му  истинска любов. Наистина, имаше тази среща, която му я показа, но след това просто изчезна и повече не се появи.

      Годините отминаха в чакане на нейното завръщане, а след това времето я затрупа със забрава. До днес...

      Вече бе на вързраст, на която е невъзможно да се появи, но в тази нощ усещането от присъствието ѝ го изпълни с меката си топлина.

      Навярно до последния си дъх, миг преди да хлопне вратата на живота, ще си спомни единственно за нея – художника беше уверен в това.

      Защото да обичаш истински е цялата същност на това да се родиш, да пребродиш времето си в този свят и когато дойде времето да си отидеш, може понякога да е с утехата, че си бил обичан само за миг, но и с надеждата, че в следващо прераждане да обичаш ще бъде вечност.

      Стана бавно, няколо сънливи песъчинки се оттъркулиха и се изгубиха сред милионите си спящи сестри. Тръгна по обратния път между скалите. Ще се прибере в малкия си дом и ще помълчи още малко с нощта.

Усмихна се при спомена от целувката, която не е получил, но дори и сън бе толкова истинска.

      Реши още със зората да нарисува момиче с цвете в косите, което се любува на залеза. Галерията, с която работеше, отдавна чакаше нова картина. Реши да бъде тази – може би ща разпали искрата на любовта в двама млади, поспрели да я погледат.

      Може би...

      Едва направил крачка забеляза нещо между коралите. Наведе си и го вдигна.

      Беше цвят от бяла орхидея.