Остани с мен

        

Когато вечерта дойде със своите тихи стъпки и сенките, криещи се от деня,  започнаха да нарастват като приказни чудовища, Ясмин отвори прозореца на малкия си апартамент, отвори леко и входната врата, легна на леглото и се заслуша в звуците на вечерта и в гласовете, различни и съвсем непознати, но слели се в единна човешка реч.

         От дъното на коридора някакъв мъж крещи на чужд език – навярно разгневен от липсата на силата, давана му от родната земя.

         Другаде плаче бебе  - гладно или просто искащо всички да млъкнат и да заспи.   

         Тряскат се безброй врати – на всеки етаж някой се връщаше или излизаше.

         Взвод усилени докрай телевизори предаваха най-важния за сезона мач.

         А от апартамента над нейния вече от час се повтаря песента с припева - “Остани с мен! Остани с мен!”

         Ясмин следи пръстите на мрака как се плъзват леко по пода, заизкачват се по стените, обхващат предметите и стисват в юмрук от тъмнина цялата стая.

         Уханието на нощта се промъква като непохватен крадец през прозореца, докосва я с аромата си и я мами да отиде навън.

         Улицата шуми като море, преминаващите по нея са вълните му.

         Лежи загледана във въртящите се перки на вентилатора на тавана и слуша равномерните му махове. От отворения прозорец понякога наднича за кратко стрък светлина и плахо очертаваше тук-там някоя вещ в стаята. Улицата искаше да знае какво прави тя в тъмнината - Ясмин просто лежи и слуша вечерта.

         Бебето е спряло да плаче – доволно нахранено или изтощено заспало.

         Мъжът вече не крещи, а се смее гръмогласно – сега е доволен, че е тук.

         Чуваше се монотонното преминаване на автомобилите по улицата, накъсвано от  противния рев на забил се в нощта мотор.

         Някой слиза по стълбите тананикайки си песен – отиващ на среща с любима

         Резултатът е в полза на домакините – Ясмин не знае дали това е добре или не.  

         Времето премигна и всичко се покрива с нова гама на вечерта.

         Само горния етаж продължава да повтаря  - “Остани с мен! Остани с мен!”

 

         *********

        

         Стана и се облече бавно, все пак нощта я примами да излезе. Беше пролет, една разходка ще ѝ дойде добре преди да заспи. Затваря тихо вратата и слиза по стълбището. На места няма осветление и почти не вижда къде стъпва, но с длан опряна в стените успява да стигне до долу.

         Излизайки първо поседна до блока, наслаждавайки се на приятното време - топла майска вечер, дърветата са се покрили с листа, някои дори цъфтят и уханието им е навсякъде - упояващо и спокойно. Пролетен повей я подкани да го последва.

         Тръгна по улицата, която никога не спи, разглеждайки вечерния свят - палитра от тонове и звуци. Върви, не бърза, оглежда всичко, опитва се да чуе всеки звук, всеки тон. Гадае по звездите за утрешния ден и често се спира пред рекламите, гледайки красивите лица на тях – изкуствено усмихнати, но прелъстяващо примамващи и обещаващи щастие в живота, но само ако използваш продукта им.

         Продължи да върви. Спира когато стига на ъгъла на улицата. Картината е друга – пролетта се стопи за миг. Там откри, че започва друг свят.

         Окъпани в неонова светлина, млади момичета подвикват на минаващите мъже и махат самоуверено на присвяткащите им за поздрав автомобили.

         Момичета с полуголи тела, обещаващи с жестове как ще те дарят с наслада – те също се усмихват насила, тяхната усмивка е друга - като на отдавна повяхнало цвете.

         Усмивката им е различна е от тази на рекламите - Ясмин се приближи и ги огледа – усмивките грейнали на уморени лица под мръсотията на слоевете тежък грим. Безброй угаснали очи, твърде рано затворени за щаститето в живота – навярно още преди да се отворят. Тела, господарят на които се е притаил в сянката на входа, нервно пушейки и нетърпеливо чакащ жертвата, която ще се спре пред неговата стока.

         Хищник извел стадото си за да засити глада на другите хищници.

         Тръгна обратно, изгубила желанието си за нощна обиколка. Пролетта скри лицето си като прокажен, на който дори очите не горяха.

         Пред блока ѝ имаше тълпа от хора, линейка и няколко полцейски коли. Разпита какво е станало – един мъж и каза, че в апартамента, точно над нейния, се е самоубило младо момиче.

         Човекът я огледа и каза, че са били на една възраст и шепнешком продължи.

         Нагълтало шепа сънотворни, пуснало си песента “Остани с мен” и си умряло съвсем, съвсем само - изпратено от своята неразбрана от никой болка.

         Някой казал, че е заради изгубената си любов.

         Родителите ѝ я открили преди малко, прекалено късно за каквото и да е.

         - Едно загубено за живота цвете – тъжно рече мъжът и плю с презрение настрани.

         Заплю и живота, и всичко лъжливо и илюзорно в него – живота, който лесно обещава, но трудно дава.

         Ясмин отиде настрани и заплака, подпряна на нощта.

         В мислите ѝ звучеше припева – „Остани с мен! Остани с мен!”

 

Носталгия

 

      Класовете се поклащаха от лекия допир на вятъра. На места все още неопитно зеленееха, а на други вече бяха напръскани със зластиста зрялост.

      Може би танцуваха, а може би се опитваха да се откъснат и да полетят.

      Гледайки полето, Ясмин го оприличи също и на утринното море, събуждащо се, едва потрепващо с леки подвижни гънки на вълни, изпъващо или събиращо снага.

      Само дето житното море нямаше своя бряг към който да се носи. Вълнуваше самотно, оградено от пътищата. Тя вървеше по един от пътищата, разсичащ житата. Просто вървеше. Няколко облака я следваха, пазейки я от слънцето. Отвъд тях лъчите му пробягваха по класовете и караха зърната им да греят.

      Хубав миг – отбеляза Ясмин, прокарвайки ръка по близките стръкове.

      Бяха меки, като да погладиш слънчева коприна, изтъкана от милионите нишки на класовете, събрали топлината и заредени с енергията от светлина, готови да се превърнат в храна за гладния.

      Житото се сееше, покълваше и узряваше заради гладните.

      Тялото лесно се засища – мислеше си Ясмин, - а душата? Нея с какво да я нахраним, ако гладът вече е изцедил всичките ѝ сили.

      Вървеше. Просто вървеше. Пътя е същия по който бе тръгнала някога – обикновен и рядко използван, скрит между житните блокове и запазил мириса на препечената прах на полето.

      И все така пуст – от него може да започне всяко начало, а може и да бъде краят на всичко.

      Пътя сега я водеше към миналото...

      Ясмин си спомни онези дни, когато класовете бяха по-високи от нея. След това и следващите дни, когато вече се извиси над тях. Имаше усмивки, имаше сълзи. Тук получи първата си целувка, тук се сбогува с няколко падащи звезди.

      Време...

         Може ли да го прегърнеш? Може ли да му благодариш за това, което ти е дало? Или да го упрекнеш за всичко, което ти е отнело?

         Ясмин спря и се усмихна с благодарност на облаците. Махна им, че повече няма нужда от тях. Искаше и тя като житата да усети слънчевите лъчи, които веднага я обляха.

         Време...

         В него живота те кара да бъдеш и един, и друг.  Добър, лош, обичан или с разбито сърце. Да се събуждаш като летен звън, да заспиваш като зимна тишина. Да чакаш някой да се завърне, да бъдеш този, които се завръща. Да получиш щастие и разочарование. Да бъдеш всичко нужно или да бъдеш вече излишен.

         Сега, тук, на пътя, грешки и успехи се наредиха редом с класовете.

         Има ли човек оправдание за постъпките си или може да вини времето, че го е принудило да ги извърши?

         Въпроси на които дори житата не знаеха отговорите.

      Ясмин обходи с поглед полето - в далечината се издигаха силуетите на хълмовете. Там бе гората, далечна, скрила в сенките си своите корени, сплели се със земята в една тяхна спогодба за вечност.  

      За себе си знаеше, че е душа без корени. Перце, което вятъра някога открадна и понесе по този път.

      Спомени – продължи по пътя, все така плъзгайки ръка по класовете, - те ли са ми по-нужни или мечтите?

      Едните носят докосването на умилението от вече сбъднали се мечти, а другите чакат своят миг, с очакване и те да се превърнат в сладки спомени.

      А ако са с вкуса на горичвото, което могат и двете да налеят? Тогава какво? Нужно ли е ги търсим? И правилно ли е да ги забравим?

      Ясмин не дойде да търси миналото, просто се озова само за миг на пътя, онзи личния, и позволи на тоновете му да я докосват.

      Звучеше като любима мелодия, която е отдавна не беше чувала, но веднъж зазвучала, ръката ѝ я прегърна.

      Усети я като целувката на завърнал се след дълга раздяла любим, който си мислел вече за изгубен.

         Ясмин се остави на усещането да я води. И се радваше, но и тъжеше, че се срещат отново, макар да осъзнаваше, че ако продължи напред мъката ще накара приятното усещане да отстъпи.  

         Все пак реши да повърви още малко с него.

         Така ли се чувстват завърналите се от дълго продължила война? Тези, записани като загинали, но възкръснали от прахта на забравата - забравени, но посрещани с обич, макар да открият, че всичко познато е всъщност променено, защото тях ги е нямало за да го задържат все още живо.

          Така ли се чувстват онези, от които любовта си е тръгнала неочаквано. Без предизвестие или предупреждение - но че един ден, случайно или по вселенски план, пак се срещат ей така - на пътя. И отново всичко е променено, защото от огъня е останала да тлее едва шепа жарава, само на няколко мига преди да угасне.

         Пътя изкривяваше правата си снага и зад завоя житата се преливаха в обгорени вече стърнища. Струваше ли си да стигне чак до там и да види празнотата, която е останала от родния дом. Него вече го нямаше. Дори и руините му навярно са разпилени от времето или погълнати от летните пожари.

         Ясмин спря и събра ръце на сърцето си. Долови как едва потрепваше като крилете на изплашена до смърт птичка.

         Можеше ли да я убие?

         Класовете зашумяха леко, вятъра като ехо връщаше шепота им и Ясмин разбра, че не може да продължи.

         Личното ѝ минало и приливите на настоящето се сблъскаха като вълни в сурова и непоклатима към морските капризи скала.

         Обърна се и пое обратно.

         Зад нея житата започнаха да изгарят и да се превръщат в пепелища.