Преливане

Вълни.

А брегът ги посрещаше и изпращаше.

Вълни, прииждащи с изгревите и залезите.

Идваха понякога неканени, довявани от умерените ветровете, съвсем нежно докосвайки сушата. Друг път сърдита буря ги изливаше с грохот и желание да залее със стихията си всичко.

Идваха често привлечени от някоя душа, която искаше да се скрие от поднебесния свят под тях, просто за да бъде за малко съвсем сама. А понякога за да остане и завинаги далеч от него.

Брегът ги посрещаше и изпращаше без чувства.

При отлива си отиваха с нежелание, само за да се завърнат пак със следващия прилив. След тях често оставаха спомени, довлечени чак от хоризонта. Спомени за всичко онова, което е докосвал океана.

*****

Идваше буря, той седна на скала, досами водата. Гледаше блъскането на вълните в камъка в опита им да го преместят и неговите напъни да устоява. Години, векове, цяла вечност.

Имаше ли разлика между тях и напъните да се прелива от ден в ден?

Безполезна и ненужна е тази игра – напред, назад, поемаш дъх и пак се втурваш да залееш времето със себе си. Дали и живота му няма да бъде просто отломка, довлечена от спомените на хоризонта – безименна, забравена, разбила се на забравени парченца в някоя скала.

Вълни.

Идваха и си отиваха. Една след друга. Уж различни, а част от безкрайната цялост на океана.

Като него – човек, познат на десетина, може би и двайсетина души, не повече, а съвсем непознат за всичките останали милиарди по света. Но също бе част от общата им цялост – на свързаните им съзнания с времето, с общата същност на вселената, като настоящето му принадлежеше и на миналото и на бъдещето.

Обърна се назад и погледна пясъчната ивица – безбой песъчинки, ако духне ще ги разпилее, но слепени една за друга се превръщаха в нещо, което вълните и поглъщаха, но и повръщаха. Кръговрата на живота – сътворение и разрушение, от което избуява ново сътворение.

Гръм разтърси небесата, потъмнели, затулили всяка светлина, и бурята започна с него. Вълните се надигаха, мощни като криле на дракон, който с рев се нахвърляше върху брега. Силата му се опита да помете безумника на скалата.

Заля го, не помръдна. И отново се нахвърли срещу му, и отново, и отново, но той устояваше.

Това разгневи още повече стихията. Насочи устрема си върху него. Нападаше, пак и пак, а той все така седеше и поемаше ударите. Скалата бе останала заобиколена от вълните – прииждаха от всички страни, завъртаха се и се стоварваха с дива ярост.

Страх...

Не, страх нямаше, защото той си бе пожелал тази буря. С нея искаше да сложи край на онзи път, по който бе вървял до сега. Нямаше вече посока, нямаше къде да отиде, нито какво да види. Затова и имаше нужда да прескочи напред с помощта на вълните. Да се прелее в друго състояние, което да му даде нов хоризонт към който да поеме.

Вятъра дойде на помощ и го заблъска. Сега вече нямаше сили да устои, но бе вече готов, щом е дошъл момента. Остави се и тялото му литна като освободена от клетката си птица – свободно, без нищо да задържа душата му в този живот. Нагоре към тъмните облаци, а след това надолу, където една паст се разтвори и го погълна.

- Дали няма да се преродя във вълна?

Това си каза, миг преди бездната да го придърпа надолу в тъмнината.

Просто живот

              Той вървеше както обикновено - без да отива никъде. Просто вървеше по течението на реката, друг път срещу него. Гледаше как водата тече и тя като живота понякога забързана, а друг път едва-едва течаща в следобедната си дрямка.

         Движение – живота е движение, вечно, неуморно, еднопосочно.

         Приемаше, че движението също е нужно на човек в ежедневието му, за делата в него, за сбъдване на дълго обмисляни планове, а понякога и за тежкото сгромолясване на грижливо издиганите етажи на дните.

         Умът се движеше, тялото също имаше нужда от раздвижване, затова и следваше реката. Всъщност понякога и срещу нея, може би за да я накара да се обърне, също като вятъра, който се напъва винаги да отмести планината, но накрая се отказва и все пак я заобикаля за да обвее долината.

         Избягваше утринната суетня и забързаният ѝ ритъм – тогава сякаш всички се надпреварваха в безумна гонитба в изпълнение на задачи, в преследване на планове и на реализиране на мечти. Често не успяваха и се превръщаха в обидени същества, за които всеки отстрани им бе виновен и мислите им ставаха зли, а душите напоени с отрова. Не искаше да бъде онзи върху който да я излеят, затова излизаше в късните следобеди, когато света започваше да диша по-умерено, да се укротява от дивото препускане. Кой предъвкал неуспеха, кой постигнал желаното, но приели и примирили се със случилото им се през деня, но също така подготвяйки се за лудостта на следващия.

         Вече не вървеше край реката - имаше една улица, останала встрани от сложната мрежа на градските булеварди. Малка уличка, тиха и почти незабележима. Запазила с нещо духа на миналото, а това му харесваше – нали в миналото най-често се намират  нещата, които ни липсват в настоящето. Някой спомен, някоя дума, дадено и изпълнено  обещание, макар и отминало, останало все така скъпо за някой.

         Все нещичко от онова, което си видял някога, започва в един момент да ти липсва и се радваш когато го откриеш някъде – това си помисли и заразглежда наоколо познатите сгради.

         Старинните улични лампи, покрити с ръжда или наскоро подменени.  Цветовете на домовете – олющени от забравата или съживени от грижовен стопанин. Покривите, горени от слънцето, давени от дъждовете. Вратите, дълго стояли затворени или онези, чиято хлопка в различна форма бе излъскана от употреба. Улови полъха на вятъра в клоните на дърветата, посадени кой знае кога, но все още броящи сезоните с падащите си листа.

         Минавайки по тази улица, усещаше как няколко празнини в душата му се запълваха с късните есенни отблясъци на миналото.

         Почти на края имаше сграда, едноетажна, дълга и забравена. Времето се лющеше от нея и окапваше като листата . Не бе виждал да е обитаема – имаше врата в началото, голяма с две крила, и друга, малка и обикновена, в края ѝ, но бяха винаги затворени. Днес обаче имаше промяна. Двукрилата врата бе широко и приветливо отворена.

         Спря се и надникна – бе подредена някаква изложба. Погледна пак и видя, че е на фотограф – имаше стилажи с много снимки. Хареса му името, написано с равни букви на бяла табела току до входа:

         „Просто живот”

         Реши да разгледа - всеки живот е интересен, макар че не всеки от живеещите го оценява навреме и често пропуска най-хубавите мигове в него.

         Влезе, беше единствен посетител, там, в края на залата, до малката врата, която се явяваше изход, имаше някакъв човек на малка маса. Навярно автора, но до него се стигаше след като се мине покрай всички снимки.

         Бяха на квадрати, по четири снимки всеки. Започваше се с тези на новородено – с мътен поглед, все още неразбиращо ставащото наоколо, след това куп усмихнати възрастни край него, друга с много ярки цветове и още една с онова щастие, което само новородения може да даде.

         Схвана идеята – квадратите бяха уловените мигове от живота на някой. От първия му ден и така по целия път, който е изминал... навярно до сега. Някъде имаше лица, някъде пълна липса на човешко присъствие, но заместено от всичко останало на света.

         Оживени улици – снимани в различни часове на денонощието, с различните си цветове и разминаващи се по тях коли и хора.  Улици останали пусти след пролетен дъжд, летен пек, есненна самота и зимна виелица. Едно и също дърво през различните сезони – клоните оживяваха или се оголваха. Небето в син безкрай, в мига преди буря, в извора на изгрева и превърнало се в звездно море.

         Разглеждаше бавно, без да бърза – навсякъде бяха само четири мига, запазени завинаги от обектива.

         Снимките умеят да съхраняват събитията. По-ясно от паметта, която понякога променяше реалността за да избегне болката от разочарованието или за да подсили приятното усещане на щастието. С времето обаче истинското се губеше за сметка на избраната от съзнанието реалност.

         Премина на следващия квадрат и прецени, че наистина снимката помни по-ясно от паметта – с образ, с цвят, с всичко наоколо, точно така, както е било.

         Момче в различни места – играе футбол, гледа небето и белите облаци, с кутия с нещо току що закупено, с диплома в ръка и усмивка, че все пак е успял.

          Разпознаваше вече онзи, за когото разказваха – видя го чакайки на автобусна спирка с десетина непознати. На следващата се качваше. На следващата е седнал до прозореца. На последната е изпуснал автобуса и го гони. На всяка снимка до него има младо като него момиче – чака с него като непозната, качват се заедно с усмивка един към друг, седят до прозореца, но се гледат в очите, а докато гони автобуса лицето ѝ го вика да побърза... за да бъдат заедно.

         Любовта – случайно появила се или не, но винаги чакаща да се случи щом ѝ дойде времето. Просто така, на място, където се разминават безброй души, но в само в една от тях я откриваш – нея.

         А след това...

         Двамата с искрящи очи се подписват и вричат във вечна любов. Двамата са на върха на планина и старинен замък, а под тях е целия свят. Двамата са някъде като туристи, но вече всеки гледа в различна посока. Двамата на крачка разстояние един от друг с големи пътни чанти, събрали онова, за което са преценили, че има нужда да бъде запазено, в мига на мълчанието преди раздялат им... завинаги.

         В това мълчание очите им разказваха, че са разбрали как любовта няма как да е вечна и за двамата, единия рано или късно се отказва от нея и избира друг път. Също и че  всяко начало има своя край.

         Квадрати от мигове на самотно преминаване през дните, на замислени над коя посока да поеме нощи, на изгреви и залези, където зимата се топеше пред пролетта, а лятото се предаваше на есента.

         Хареса му онзи квадрат с дървото – оголено, окичено с цветове, отрупано с плодове, с окапващи листа. Точно като живота. Дълго остана да разглежда тези четири мига от сезоните, окачени с цветове или лишени от тях по клоните.

         Позастоя се пред фигура на ангел с прибрани криле, държащ в ръцете си един кръг – онази кръг, който също определи, че кръгът на живота. Ангел - самотен, под изливащ се дъжд. С едно дете загледало се в него с пълни с някаво недоверие очи. В празничен ден и много цветя разпръснати наоколо. А накрая беше с отчупени части от тялото, от крилете, а кръгът бе разбит на късове.

         Последните квадрати показваха някогашния младеж, гонещ автобуса с всичката енергия на живота си, как бе започнал да узрява и да разбира все повече от истината, че мечтите са си просто несбъднати желания и ги е гонил така, както бе гонил онзи автобус – за да разбере, че дори и да ги улови, необикновеността им рано или късно ще премине в обичайната реалност.

         Замисли се за мечтите - сбъднеха ли се, защото понякога и това се случва на всеки един, тогава те просто се превръщаха в поредния ден от реалността и губеха онази магия, която ги е родила някога, някъде.

         Отбеляза, че цветовете се сменяха – в началото от светли и ярки, към по-меки и по-уморени към края на редицата от квадрати.

         Всеки има изгрева и силата на деня си, а след това бавното спускане към залеза.

         При последните снимки спря – беше тази сграда на тази уличка в различни нейни моменти. Може би някой от тях е бил точно когато той е подминал при обичайните си разходки, а може би е миг преди да се появи.

         Замисли се какво е да се движиш през живота – разходка, надбягване, сблъсъци и страдание в търсене на вече изгубеното или просто ей така, едно отминало за нищо време.

         Навярно за всеки различно – сега вече погледна и човека на масата. Беше стар, много стар, но бодър и с приветливо лице. Очите му бяха от онези, видели много, но така и не разбрали всичко от видяното. По усмивката разпозна, че е онзи, който беше на снимките.

         Пред него имаше фотоапарат, от новите и няколко други уреда. Вече бе снимал посетителя и му подаде разпечатана снимка.

         - Ето – подаде я той, - можеш да прибавиш един момент от живота си или да го започнеш с тази снимка.

         Взе я и видя, че го е снимал докато е бил пред онова дърво, което нарече за себе си Дървото на живота.

         - Нещо ново, с което да запомниш пътя си.

         - Винаги има с какво да се запомни – съгласи се той и прибра снимката.

         След това благодари на стареца и излезе през очакващато го врата.

         Дали изхода не е началото на новия му път?

         А входа, с който започва една обичайна разходка, не е края на нещо, което е трябвало вече да подмине, въпреки че някога е било невероятно.

         Навън се свечеряваше. Есента докосна с хладните си длани лицето с обещание  скоро да завали. Отдалече, вече много, много далечен, се долавяше последния полъх на лятото, което заедно със залеза си отиваше завинаги.

         - Живот, просто живот...

         Съвсем тихо го каза на гледащата го от ъгъла сива котка с медени очи и пое към края на тази уличка, в която понякога намираше липсващите късчета, с които да запълни празнотата в спомените си.

Драконова песен

        Биеше слънцето с лъчите си полето.
         Удряше с невиждана ярост, бликнала като отколешна омраза на кръвна вражда.
         И стенеше земята от болка, с молба за пощада. Нечути бяха молитвите, нечути останаха и стоновете от изпращащо ята след ята от лъчи слънце. Стърнищата и треви съхнеха, клюмваха полските растения и вехнеха обезцветени. Небесната сила гореше и листата по клоните, и ниските храсти, без милост още от утринта. Обещаваше, че ще изгори всички и всичко до вечерта.
         - Що за огън слезе и се разпиля, подлудял от злоба, навред? – думаха си млади хора, невидели такава страшна мор, скрили се под най-дебели сенници, несмеещи дори да се погрижат за животните си.
         Стоката, както винаги смирено свела глави, търпеше и чакаше и този ден да премине. Орисията им е такава – в един ден ти се радват и кичат с цветя, на другия си курбан по прищявка на стопанина.
         Мнозина, слезли в тъмни изби, да са по-близо до храната и по-далече от слънцето, прегръщаха студените камъни на зидовете за да се разхладят.
         - Нечия сърдита божа длан ли го разпръсна така щедро за да ни накаже! – питаха мъжете си изплашени жени и свеждаха глави пред икони на светци, обещавайки да се поправят.
         Защото човек все за нещо имаше прегрешения и бива наказван, колкото и правдив да се опитва да бъде. Орисията му е такава – в един ден да те посрещнат, че си радостта в живота, а на другия да те разпънат защото си я донесъл.
         - Иде дракон, рекохме ви - знаци ни даде пролетта, че се е събудил и скоро ще прелети. Веднъж на сто и едно лета преминава и ако бъде разлютен, че никой не го чака, ще подпали цялата долина – нареждаха най-старите, дето вечер разказваха на децата за времената когато драконите са летели над покривите им. – Ако се намери кой да вземе, ще ни се размине – но ще посмее ли някой да излезе.
         А в полето нещо осмели да се раздвижи...
         Орач един, самотен, далеч от сянка и покрив, пристъпваше след ралото и коня си. Охкаше земята и под него, корави ѝ буци пукаха като прекършен клон, когато човека ги тъпчеше и разполовяваше. Пукаха като строшена кост.
         Сламена шапка, от ония – широкополите, но с времето поогънала се вече уморена, криеше очите му от тези палещи лъчи, дето караха всичко живо да се свира в най-дълбоки дупки.
         А той напук ореше.
         Луд или безстрашен? – чудеха се неколцина изпратили го с мълчаливи погледи от прикритията си кога поведе коня към полето. Нов беше в село, ако и да бе роден тук,  довя го миналата есен вятъра, не го познаваха още и нищо не разказа за себе си. Повече слушаше, рядко говореше.
         Да каже, че му е нужно точно в този ден да работи, не беше. Нямаше страх от огъня и приказките на старите, че в такъв ден огнен дракон прелита над долината и търси кой да забере със себе си към неговите светове, го накараха да отиде и да види как така лети над всички дето ходят и се питаше – дали ще е голям като буреносен облак, че казват тялото драконово засенчва дори и слънцето.
         Пък ако рече да го вземе... – дано! - орача скоро се върна от скитане, заминал някога, съвсем млад, за да види невижданото, че да потърси и пътя си – колкото и да вървя, а вървя доста, така и не го намери и се завърна в родните места, привидно находил се по света, зачопли малкото земица, дето му оставиха в наследство, и уж се кротна, до днес. Когато старците занареждаха, че иде дракон, си спомни, че като дете все за тях слушаше, за драконите - и кръвта му заигра както някога. Нямайки какво да губи, впрегна коня, нахлузи шапката, напълни водника и отиде да гори в пещта. И да чака.
         Отколе искаше да види един, не за бой с него, къде ще се бият човек и дракон, но просто така - имаше си стар блян за среща с крилатите. Така и очите му ще бъдат доволни, че са видели онова, за което пеят в песните, разказват и в легендите - за онези различни дни, когато драконите са живеели наедно с хората.
         Орача натискаше ралото и току оглеждаше небесата. Ни птица в него, ни облак. Само пустота. И огън.
         - Де го дракона в палещия въздух – рече си, бунейки сухата пръст, - ей на, изплашил се от слънцето и не смее да се яви. Лъжат старите, и песните лъжат, че идвал когато слънцето е най-разгневено на сто и едно лета.
         А то беше повече от разгневено – с нажежен камшик шибаше безумеца.
         - Вярват им празноглавите на приказки от имало едно време – повярвах им и аз...
         Дразнеше слънцето, правеше се, че не го усеща – а гърбът му гореше.
         - Щял да дойде - което е отминало, няма как да се завърне.
         Дракони – може и да ги е имало някога, но водата на тяхното време отдавна е изтекла в бездната на миналото, по сухото му корито останаха да се мотаят само хората. Но и те ще са до време...
         Натискаше ралото, тъпчеше пръстта, а въздуха все повече и повече тегнеше.
         Все по-бавно вървяха, че коня, колкото и да бе силен, и луд като него, вече омаляваше от жегата. Не беше кон за оран, но щом се наложи – дърпаше и ралото.
         Орача следаше браздата да не се кривва много и още мислеше за дракона – дали има ли смелостта като него да излезе срещу слънчевите лъчи.
         Вдигна ръка и с длан пребърса потта от очите си,
         Силни очи бяха, на сто крачки различаваше дали животинка се е свила до някой корен или топка бурени потрепва от преминал ветрен полъх. А сега ги премрежваше лепкава, тежка мараня.
         Пак ги разтри, че да проясни взора им.
         Очите са извора на разума за човека – така знаеше орача и опипваше с ненаситен  поглед друмищата дето извървя, обхождаше с тях хоризонтите по залез, научаваше що е добро, познаваше що е грешка. И така свикна, не види ли – не вярваше на нищо. Макар за драконите да се подлъга по бабешки истории, но пък денят още не беше свършил. Веднъж ли се случваше, когато всичко в живота се преобразяваше за миг. И започва някое ново начало.
         А той познаваше живота, шарен като сватбарска дреха, да му се ненагледаш – спомняше си все по-често за шевиците му, обрамчил лудостта си в селското спокойствие.
         Нагизден е живота с нишките на дните, с жилките на нощите, сплетени на възли от случките във времето, което преся за себе си до сега. И все се върти, че да покаже различните си страни.
         - Толкова много има да се събере в шепите на един живот – издиша тежко и пак затроши буците.
         И вкуса му - кога сладникъв, кога горчив, пъстър, многолик, стогласен понякога.
         Като платно на рисувач – веднъж бе идвал един в село, беше малко преди да тръгне да скитосва, и орача цял ден му гледа таланта – с четка говореше, с цветове.
          Щрих постави някъде, погледне с присвити очи, драсне още един, малко по-отгоре и току на друго място добави като фон тъмен оттенък. После топне четката в златистото, че го разнесе навред да посъживи сенките. Сетне посегне към друг цвят.
         Отпърво като мацаница на есента се виждаше туй що твореше - също кога вятъра размеси листа, пепел и летни спомени, а чак накрая картината оживее и покаже какво са видели очите на рисувача, макар да му каза тогава, че гледал със сърцето си живота, не с очите, че те лесно се лъжели...
         И орача го запомни, макар и много пъти бе се чудил, докато пресичаше долини или изкачваше планини  – може ли сърце да прогледне?
         Майстора твърдеше, че може, но колкото и да ходи - и в безжизнени пустини, и в многолюдни градове, където и да отиде, каквото и да видя – все с очите си го откриваше и изпращаше. Затова и сам се завърна. Не можа да открие сродната си душа.
         Коня спря, опита да продължи, сведе глава, напъна, потрепера, и още веднъж напъна, та се срина отведнъж насред прегорялата земя. Толкова можа, толкова работи. А беше луд кон, и той като стопанина си безумно си смел, че да влезе в огъня, но не издържа и се предаде.
         Орача откачи водника от ралото, приклекна и обля запенената муцуна на животното. Изми се пяната, очите все още имаха искра, но сила не му дойде да се изправи и смирено се приготви да изпрати духа си на горния.
         Е, толкова му е било писано – ходиха дълго заедно, пътищата им ще се разделят на тази нива. Орача нямаше днес милост към себе си, още по-малко към другаря си. Все пак му наля всичката вода в отворените уста. За себе си вече не мислеше. И той не можа да се изправи.
         Приседна до ралото, отмалял, и зачака слънцето да ги изгори. Да се моли не умееше, не се научи да вярва, но сведе изнемощял поглед и потъна в тишината.
         Нажежен, въздуха дори не помръдваше. Тихо, толкова тихо никога не е било край него. Навярно всичко навред вече е измряло, че няма кой да изохка дори. За дракона като да забрави, че силите му взеха да гаснат бързо като лъхнати от повей свещици. Една по една, целувани от тъмата, дето настъпваше безшумно в ума му.
         Слънцето ги гледаше - луд човек, луд кон – лика-прилика бяха цял живот, но лудостта им бе до този час. Чернота се спусна над орача, сърцето му заблъска силно в слепите му очи и смъртта го побутна закачливо и стисна живеца му, да му подскаже, че е дошла. За него. Коня вече си бе отишъл.
         Песента изпълзя от нищото на мрака. Тънка отначало, като ручейче протече в мислите му, едва-едва чута, но идваща все по-близо и по-близо ето че започна да звъни като придошла на пролет река.  
         Когато гласът зазвуча съвсем до него, очите му се напънаха, надигнаха се и прогледнаха през тъмната пелена, че така бяха свикнали – да виждат онова, което се чува, за да повярват, че се случва.
         А там, на няколко крачки, десетина най-много, грееше сияйна мома и пееше на орача.
         Извиваше се гласът ѝ високо, високо и без думи стигаше небето, връщаше се после като ехо назад и сега продължаваше с думи да описва как светлината на деня остава като прах в шепите на мрака и на тъмата дарява своите искри. С тях се разпалваха звездите в нощта, а после звездите събуждаха луната.
         В този жарък ден, песен за нощта, за звездите...
         - А луната... – и песента ѝ му разказа как Луната се влюбила в Океана. Как след дирята на всеки изгрев, разделил двамата, идвал нов залез и те пак са заедно. Отново и отново.
         Девойката се приближи и гласът ѝ пак се извиси без думи към небето. Не стъпваше по черната пръст, а се плъзгаше на стъпка-две над нея. Спря и се усмихна на орача,  вдигна ръце и изгря, преобразяваки се в най-яркото светило, което очите му бяха виждали някога – затъмни и слънцето с крилете си на най-могъщ дракон, който го покани да я последва.
         И орача вече знаеше, че тя е онази търсена помитащата страст, дошла да се налудува и да вземе със себе си безумеца, решил да я изчака да го намери. Той срещна своя дракон. Сърцето му започна да вижда.
         Протегна се да я прегърне, поиска той да бъде Океана, а тя да е неговата Луна - драконовите криле го обвиха, свързаха животите си и огнена сила потече в жилите му, пламнаха като едно и оставяйки ярка диря, отлетяха накъм нейният свят, където от сто и едно лета не бе отвеждан никой.
         Слънцето все така биеше с лъчите си полето, но то вече не стенеше, просто мълчеше.
         

Живот с надежда

       

  Пътят се разгъваше в две посоки като почерняла ивица платно, мръсна и напукана, по която едва се виждаше маркировката, поставена в онези времена, когато са мислили, че имено той ще бъде нужен на пътуващите.

         Опираше едната си страна в небето – там, напред, откъдето идеше изгрева, а губеше другата в тъмата на залеза, свързвайки деня с нощта с олющената си линия.

         И сякаш нямаше край.

         Пламък се намираше точно по средата му. Средата на света за всеки е точно там, където се намира сега – за него е тук, на тази малка, съвсем малка спирка.

         Търпеливо бе дочакал да дойде единствения ден в седмицата, в който му казаха, че  минава автобуса без обозначение и може да го пренесе по този път до онова място, за което въпреки че не вярваше да съществува, все пак бе решил да посети – сам не знаеше защо, навярно защото нямаше какво друго да прави.

         На спирката стоя съвсем сам, час или два, а може и повече - предупредиха го, че няма точно време за качване, известен е само денят, в който може да отиде и да чака.

         Не бързаше, макар и да нямаше много оставащо време. Вече бе привикнал с това да не брои дните, още по-малко часовете и минутите – те и без това не съществуваха извън човешкото разбиране, че е нужно да се отчитат събитията, които идват и си отиват в собствения си ход, също така както и човек се появяваше и напускаше живота естествено  и всеки по своя ред.

         От нищото изплува сива машина и приближи уморена от годините служба - мачкайки асфалтовото покритие завъртя с тежка въздишка и спря до навеса на спирката. Отвори единствената си врата към единствения пътник. Пламък стана, огледа този кораб с който щеше да се понесе по вълните на неизвестното – повечето от прозорците бяха със спуснати завески и не знаеше дали има други пътници. Двигателя равномерно жужеше, от време на време изръмжаваше по-силно, напомняше сам на себе си, че все още има сила в него и ще издържи и това пътуване.

         Качи се, кимна на шофьора, който взе билета му, хвърли поглед закъде е, промърмори: - Още един... - и го пъхна при другите в кутията, след което му даде знак да минава.

         В сумрака имаше няколко сведени глави – молещи се, спящи или просто намерили своите мигове да се замислят или да си спомнят нещо. Дори не погледнаха към новодошлия. Знаеха, че е някой, качил се за да стигне до някъде...

         Където и да е.

         Пламък мина между седалките и се настани, дръпна и той овехтялата завеска и скри външния свят от погледа си. Спеше му се, а и нямаше какво толкова да види – безкрайният път е еднакъв в цялата си безкрайност. В него важни са спирките.

         След като стана ясно, че друг пътник няма да има, вратата се затвори и след нова тежка въздишка и изръмжаване потеглиха.

 

         *****

         - Хей!

         Отвори очи и видя вече познатото лице на управляващия автобуса по забравения път.

         - Тук е твоята спирка – съобщи му той. После каза повече на себе си: - Ако все пак си решил да слезеш де. Човек винаги може да продължи напред, кой знае какво ще избере в последния момент.

         Пламък се замисли за миг, че е прав, но стана – все пак щеше да слезе, най-малкото за да се увери, че прахосал два дни за нищо. Пожела: - Лек път! – на шофьора и останалите, след което се спусна по няколкото стъпала.

         Преди него още двама бяха слезли. Изчакаха заедно да слегне прахта и да заглъхне грохота на машината. Денят меко разстилаше светлината си наоколо – помнеше, че когато тръгна бе началото на лятото, а сега дърветата се кичеха с цветовете на ранната есен. 

         Дали е пътувал само ден или бяха месеци? А може би все още спи? В сънят ли се намира или е на крачка от реалността? Кое би му дало увереност, че не спи по пътя си и че целия спомен за изживян живот не е роден в дрямката, в която се е отпуснал докато прекосява километрите в пространството на личното му време?

         Отговори си сам: - Нищо!

         Няма с какво да се убеди, че реалността около него е истинска. Но я прие, така както бе приемал винаги, че я има. Лятото си е отишло, дошла е есента – кога и как – нямаше нужда от обяснение.

         Погледна двете жени – възрастна и млада – бяха като залеза и изгрева.

         Първата висока и здрава, студени почти сиви очи, готова да се опълчи на всеки, а втората много слаба, изпита и присвита от личната си болка, с разпуснати коси, покриващи бледото ѝ лице. И тя болна като него.

         Тук здрави навярно не идват често – отбеляза Пламък, вдигна раницата, намести я и се зачуди накъде да тръгне.

         - Идваш при него, нали? – проговори възрастната, излъчвайки и с гласа си обилна жизнена сила, докато подкрепяше младата си спътничка.

         - При него – рече той.

         А мислено добави: - При онзи, който казват, че знае всичко за всеки под небето. Но на глас каза:

         - Стига да го намеря. Все още не ми се вярва да е тук, толкова лесно е да дойдеш, а...

         - А рядко някой тръгва насам – кимна жената. – Човек предпочите цял живот да се оплаква, че не може да отиде някъде, отколкото просто да стигне до там. Идават, начините са различни, но все още намират пътя. Ще го намериш и ти, не само него, а и отговора, заради който си дошъл – уверено каза и подритна три неголеми пътни чанти. - Помогни ми с това.

         Усети ли колебание му или просто предположи:

         - Можеш ли?

         - С това мога.

         - Натам е – ръката ѝ за миг се отдели от момичето, то се сви от безсилието си, и посочи към започваща току до къщите пред тях камениста пътечка. – Домът на знаещия всички отговори.

         - И ти ли го наричаш така, май си идвала вече?

         - Наричам го така, както и останалите. Някога, също като теб, имах нужда от помощта му, сега от време на време идвам да помогна и аз на някой да го намери. Да вървим.

         Нарамиха чантите, тя взе една, подхвана по-плътно през кръста младата и я  притисна към себе си, Пламък обрамчи другите и поеха. Гласът на жената показваше, че е свикнала да разпорежда на другите какво да правят и че не търпи възражения. За него беше без значение, че трябваше да носи част от товара ѝ.

         Беше силна, много силна. В друго време навярно е била първи воин – онзи, който води армията в битките.

         Живота битка ли е – попита себе си Пламък. - Сражение след сражение с идващия ден, никога не постигаш победа, само падаш, губиш, отърсваш се от остатъците на отминаващия, след което отново се изправяш и отново се хвърляш напред.

         Няколко къщи се гледаха една друга. Две-три забравени и занемарени, две-три прясно боядисани и приветливи. Дворче със скоро окосена и подравнена трева, друго пък  начумерено и обрасло от бурените, расли цяла пролет и лято на воля, но забравено.

         Като всичко друго – полагаш грижи да не се разпадне или оставяш времето да го покрие и разруши.

         Листата в клоните на дърветата шумяха, листа се откъсваха и падаха, покривайки  пътеката.

         - Тук винаги е есенно – замислено каза жената, бавно вървейки заради по-младата. – Може би защото е любимия ми сезон. Също и твоя.

         Жената внимателно стъпваше, за да не се препънат в някой камък със спътничката си. А те бяха много, толкова много – големи, по-малки, натрошени или загладени от дъждовете, поставени внимателно или просто хвърлени в отчаяние.  

         - Чакай... – каза тя и му подаде товара си, уверена, че той ще го поеме.

         Момичето се подпря на Пламък. Усети студеното ѝ тяло, лишено от каквато и да е топлина. Очите ѝ бяха притворени, сълзяха, устните отпуснати в почти мъртвешко безразличие. Видя себе с в нея - беше само на крачка от тази угасваща тленност.

         Жената приклекна до един камък. Гледа го дълго, сетне се изправи и се върна. Пое спътничката си и даде знак да вървят.

         - Казвам се Стихия.

         - Пламък.

         Не попита, но очакваше да му представи и младото момиче.

         - Тя няма име.

         - Всеки има име.

         - Навярно, но не и ако намериш някой, който не знае кой е.

         Извървяха още стотина, може би и два пъти по сто крачки, никой не ги броеше, но  скоро оставиха къщите зад себе си. Пътечката ги водеше, дърветата ги посипваха с листата си.

         - Знаеш ли за камъните?

         - Не. Всъщност не зная почти нищо тук.

         - Ако намериш отговора на онова, за което си дошъл, оставяш камък.

         Той се огледа, преброи набързо вижданите камънаци и предположи:

         - Значи мнозина са намерили това, за което са дошли.

         - Възможно е, но камъни оставят и всички завърнали се с разочарование, просто цветовете са различни.

         Стихия му показа два камъка.

         - Ето този е на усмихнал се човек, виж как блести като обсипан със слънчев прах, а този е на тръгнал си със сълзи в очите, затова винаги ще ги пролива.

         Пламък ги огледа и видя, че втория има черни ивици, като онези по тялото на змия.

         Болката, отровата, разочарованието от живота.

         А Стихия бе спряла преди малко пред отразяващ светлината камък. Дали е щастлива? Съдейки по очите ѝ – едва ли. По-скоро е получила силата да бъде опора на безсилните и така е намерила посоката на личния си път, посоката, но не и щастието.

         Продължиха да вървят, Пламък носещ чантите, Стихия носеща безименната си спътничка.

         - Ето, там е – рече като посочи висока ограда и полуоткрехната врата на нея.

         Вече не бях сами, имаше мнозина чакащи, едни смълчани, други шепнещи, а нетърпеливите току надничащи. Някои скоро пристигнали, други видно дълго очакващи да дойде реда им. Имаше набързо построени колиби от клони, навеси от платнища, палатки – малки и големи, постелки от всевъзможни материали, меки купчини от листа – хората лежаха, седяха, спяха, говореха, мълчаха.

         Приближиха се и Пламък застана до последния, който огъваше тънки телчета и ги сплиташе в различни фигурки и поставяше пред него.

         - Тука ред няма – Стихия го освободи от чантите. – Седни някъде, той сам ни привиква, ако прецени, че е дошло времето да те изслуша.

         Неколцина кимнаха в потвържение. Този до него му подаде кръг, в който имаше друг кръг, в който имаше друг кръг.

         - Е, щом е така, ще чакам.

         - Всички чакаме – обади се някой.

         - Няма къде другаде да отидем – рече друг. – Така и няма да се научим как да избягаме от реалността...

         - Всички сме част от кръга – погледна го сплелия фигурата. – Не трябва да очакваме да сме извън него, а да разберем, че сме част от онази цялост, в която сме затворени чрез събитията, които наричаме живот.

         Пламък разгледа кръговете – знаеше за тях, за това, че и той е затворен в окръжността им. Върна фигурата на човека, нямаше нужда от нея, свали раницата си и седна настрани. Стихия беше наблизо, внимателно постави момичето на меката земя и заразглежда чакащите.

         Вятъра побутна вратата и тя заскърца понесена назад-напред. Побутна я още веднъж, малко по-решително, след това още веднъж и тя се отвори широко за миг.

 

         *****

         Живота е сцена на която са подредени фигурите на обитаващите го и събитията, през които минават ден след ден. Погледнати отгоре или отдалече изглеждат безлични, неподвижни и всяко тяло е на мястото си – изпълняваки точния план на създателя. Приближиш ли - фигурите придобиват образи, а събитията започват да се движат като вълни. Съдбите стават лични, лицата разпознаваеми, а житейските вълните ги наричат време. Отделят се от общата маса на изобилие или лишения. Обвиват се с шум или тишина. Мечти се превръщат в разочарования. Неочаквано се сбъдват желания.

         За Пламък живота бе многолика пъстрота от завършени или останали в заченък дела.

         Вярваше, че щастието се дава без да се мисли, просто така – връхлита и обзема душата, поникват криле и летиш.

         А разбра, че мъката е различна – налива се капка по капка, осъзнава се, натежава и прелива в болка.

         Първото всичко го споделят, а с второто оставаш сам.

         Ден, два или три съзнанието го предъвква, осъзнава го, заживява с нея, след това тя – мъката - започва да ти отнема всичко с което си живял. Потулва мислите в тъма и болка, обковала сърцето със студени пръстени, расте, расте, расте и натежава.

         Докато се луташе в мрака на първите дни, разбрал, че диагнозата е окончателната му присъда - тежка и без право на отмяна, прие истината, че има малко оставащо време, в което да се подготви и да се сбогува с един или друг, да вкуси нещо любимо, да отиде и да види любимо място, а след това да зачака.

         Да чака края на своето участие на житейската сцена. Издигна се и видя света като размазана от цветове и събития маса. Вече не беше участник със свои детайли, а някой отдалечаващ се и скоро забравен от всеки.

         И докато чакаше, реейки се сред сенките, чу отново легендата за онзи, който може да поправи всичко ако заслужаваш, нали той бе сътворил небето и земята. Бе началото на времето, единствения видял и краят му.

         Спомни си, че всички знаеха за него, а се оказа, че малцина избираха да го потърсят наистина, въпреки че може да помогне и на най-отчаяния, да даде съвет или отговор на всеки въпрос за живота. Може би защото нямаха достатъчно вяра, а може би защото не искаха да се откачат от реалността си и приемаха съдбата си такава, каквато им е отсъдена да бъде.

         Създателя, архитекта, спасителя, учителя, избрания, съдника – имената му бяха толкова много. За Пламък навярно образът му е плод на разсъжденията на потънали в умопомрачение или на търсещите своята сламка на спасението отчаяни души. А може да е измислен просто за да има на кого да се прехвърли вината за щастието и тъгата - сам не повярва, че наистина може да отиде при него.

          Веднъж чул за мястото от което може да се качи на безименен автобус, Пламък започна да мисли, да мисли, да мисли и накрая реши, че няма какво да губи и тръгна да попита може ли мракът да бъде прогонен.

 

         *****

         От мястото си виждаше, че седи на обикновен стол, широк и удобен, от онези, на които можеш и да подремнеш, ако ти се прииска. А че е този, заради когото дойде, нямаше съмнение – сетивата му го определиха безпогрешно. Или грешеше?

         Да си тук е като да си в сън – може да се събудиш във всеки момент и да осъзнаеш, че си бил в обятията на илюзията, а може да продължиш да сънуваш толкова дълго, че мигът да се превърне реалността във вечност.

         Пред него имаше деветима посетители – изпитващи го, упрекващи, питащи и търсещи причина в присъствието му, ровещи се из делата му и оглеждайки се за пукнатини из тях.

         Вятъра пак се заигра с вратата и я отвори още по-широко. Току до нея се подпираше на излъскана от стискане тояга брадат здравеняк. Ясно бе, че не е дошъл тук да чака реда си. Пазеше или избираше кой да влезе, а може би с тоягата си помагаше на вече отиващия си да излезе по-бързо. Дъвчеше стрък трева и от време на време поглеждаше към небето, изплювайки късчета и пак задъвкваше.

         Едни от деветимата бяха прави, други поседнали на меката трева, а на коленете му спеше едра сива котка. Той разговаряше с тях и от време на време погалваше животното, което отбелязваше с потрепване на опашката си, че усеща ръката му.

         - Вие – дълбок глас го откъсна от мислите, беше здравеняка, надникнал през открехналото се крило на портала. - Вие тримата – тоягата сочеше Пламък, Стихия и безименната ѝ спътничка. – Влизайте...

         Стихия го побутна, подде спътничата си и минаха през вратнята без чантите и раницата, от тях нямаха нужда. Брадатия кимна на Стихия, така, както се поздравява някой бегло познат или някой, с когото често се виждаш.

         Деветимата замълчаха щом се приближиха. Стопанина - защото Пламък така го нарече за себе си, - наклони глава на една страна и се усмихна, а усмивката му усети в себе си като докосване от чиста светлина - с това болката в тялото и душата на Пламък се стопиха.

         Колко лесно – каза си, пое дъх и не усети обичайното пробождане. Едва ли е излекуван, но поне му поолекна. За малко поне ще забравя за болестта.

         - Стихия, отново си добре дошла. Чух стъпките ти още докато идваше, вървиш все така уверена, непобедима.

         Пламък застана до онези, препитващите стопанина, а сега любопитно следящи какво ще се случи. Тя се поклони и преди да каже нещо, бе прекъсната.

         - Няма нужда от думи, доведи я, нека седне тук – каза и посочи с длан до себе си.

         Внимателно вдигна котката и я пусна настрани.

         Старата жена отведе момичето и го настани в краката му, положи главата ѝ точно там, където бе лежала котката и се върна назад.

         Пламък огледа онзи, когото древни писания, новосъздадени легенди и пренасяни от уста на уста митове определяха като всемогъщия и всезнаещ отец на целия свят.

         Оказа се обикновен човек, на около петдесетина години, нито слаб, нито пълен, облечен съвсем обикновено, така, както би се облякъл всеки на неговата възраст, с коси тук-там прошарени от времето – ако изобщо времето можеше да го докосне, но онова, което го смути щом се опита да срещне погледа му, бе, че той нямаше очи.

         Имаше големи празни орбити, в които видя и мрак и светлина.

         Слепец!? И как тогава ни вижда? Как вижда съдбите и събитията?

         - Очите лесно се лъжат – заговори, сякаш прочел мислите му. Не знаеше дали говори на него или продължи разговора си с останалите. Май беше и двете.

         - Но са ни дадени за да намираме с тях отговорите – обади се един от деветимата.

         - Дали? Аз ви виждам – истински, а вие виждате един слепец, но дали не се лъжете.

         Погали момичето, което все така се свиваше, стиснало очи, от които бликаха сълзи, прогарящи ивици по лицето ѝ. Наклони глава на една страна и я положи върху тази на момичето. Пламък потъваше във вселените на мрака и светлината, затова не чу онова, което каза някой.

         Стопанина рече:

         - Ръката ли е тази, която създава ножа, с който можеш да отрежеш хляба и да се нахраниш, себе си и някой непознат, или да прободеш в сърцето – своето или на някой любим?

         - Отново говориш така неясно – отвърна онзи укорително. – Хората са слаби, неуки, лесно се заблуждават. Има ли нужда от двусмислени отговори?

         - Изборът е онова, което човек трябва да направи. Стихия, приближи.

         Възрастната жена се отдели от групата и застана пред него, смирена, а с повече сила от всички събрани в двора.

         - Тя някога имаше възможност да бъде най-силната в света си - във нейния и във вашия. Покварата ѝ я даваше, изпълваше я и със злоба и ярост, Стихия бе могъща, непобедима но избра да се пречисти и силата ѝ да бъде подчинена на волята ѝ, а не на страстите. И стана още по-силна...

         Девет чифта очи я огледаха и тя отвърна на всеки поглед, Пламък гледаше момичето, което плачеше със затворени очи. Изчезването на болката си пожела да има възможност да сподели с непознатата. Слепият я галеше.

         - Изборът ѝ беше правилен за онзи момент или намерила го за грешен в този.

         - Изборът... – промърмориха неколцина, мислещи за всичко онова, което са могли да избегнат ако бяха направили своя избор.

         - Иди отвън и чакай.

         Стихия без да продума се завъртя и мина отново край мъжагата с тоягата.

         Слепия докосна лицето на момичето, сълзите пресъхнаха, очите ѝ се отвориха и го погледнаха. По тялото ѝ премина живец. Цвят се плисна по лицето и тя вече не страдаше.

         - Той – посочи Пламък, застанал като новодошъл малко встрани, - избра да похарчи времето на последните си дни и да дойде, макар и да не вярва, че ще му помогна. Но няма какво повече да губи – така мисли и в този момент това е така.

         Усмихна се на Пламък и додаде:

         - И аз няма с какво да му помогна. Не съм лечител, нито доктор, а той е болен.

         - Тогава – защо идват тук?

         - Защото това са избрали.

         Стопанина погледна Пламък – погледна в душата му със своята.

         - Човек пие вода от много извори през живота си, но само от един ще бъде утолена жаждата му истински. Онзи, който не намериш с очите, а сърцето само те отведе до него.

         Няколко записаха думите, други ги повториха като ехо.

         Ято листа премина над тях и се превърнаха в прелитащи птици. Връщаха се към клоните си или отлитаха завинаги.

         - Стани – каза той на момичето. – Няма нужда да пълзиш. Вече знаеш коя си.

         Тя се изправи, тялото ѝ вече бе силно, устните ѝ се освободиха от мървешката си отпуснатост в усмивка, а мислите се разлюляха свободни от тежестта, мачкала ги допреди няколко мига.

         - С него върви, аз не мога да те изпратя, върви... – рече и подкани Пламък да я посрещне. Видно нямаше какво друго да му каже, само се усмихваше добродушно.

         Нима това беше? Затова ли изгуби времето си? Дори не му даде възможност да проговори.

         Момичето се приближи, вървеше сигурна в себе си и подаде ръка. Пламък забрави за стопанина и я пое, а с докосването в душата му се плисна силна, много силна светлина, която го обля до най-тъмното кътче и прогони мрака на болестта.

         - Казвам се Надежда – прошепна тихо момичето и с това постави всяка мисъл в живота му на мястото ѝ.

         Слепия потърси с ръка котката си и отново я сложи на коленете си. Все така се усмихваше, на тях двамата или на нещо, което само той виждаше. А той виждаше всичко – живота, смъртта, миналото и бъдещето, всеки трепет на настоящето. Виждаше онова, което другите подминаваха или не намираха за достойно да бъде забелязано от забързаното им ежедневие. Виждаше края на всяко начало, което започва там където свършва.

         Дветимата имаха още въпроси и продължиха да ги задават, но не и двамата млади, излизащи през вратнята. Слепия даде знак на мъжа с тоягата и той внимателно я затвори след тях.

         Такъв беше реда – всеки излязъл не трябваше да се обръща и да види миналото си.

         Стихия ги чакаше до купчина с камъни.

         - Нататък ще продължите сами, аз ще поостана - тя им посочи купчината. – Вземете по един или не взимайте, пътеката е там, вече знаете обратния път.

         Пламък нямаше нужда от този обичай. Надежда също.

         Двамата поеха нататък, есента бе отминала и лятото се завърна. Дърветата се раззелениха, а полетата край тях се наляха с покълнали стръкове, живота и на двамата започваше отначало.