1.
Когато искаше да спре времето, Поло отиваше на място, избрано да е безопасно не само за него самият, но и за всички останали.
Още след като придоби способността и осъзна какво всъщност може, той разбра, че промените, настъпващи след няколко минути безвремие, са разрушителни за структурата, поддържаща познатата форма на света, в който се е родил. Нямаше представа, нито познания защо е така – прием, че навярно тялото му излъчва нещо, което пробразяваше всичко наоколо и нарушава процесите на живота.
Дълго обикаля за да открие къде може да се уедени, да поеме дъх и прекъсне хода на времето без необратимите промени на околността да бъдат опасни за който и да е.
Мястото наричаха Мъртвото поле още преди да го намери – огромна пустош от сухаци, бурени, камънаци, пълна със змии и всевъзможни други хапещи гадини. Тук никой не идваше, освен някой странник, тръгнал да прекосява напряко. Говореха, че никой не излиза жив от полето, това за Поло беше достатъчно.
След въздействията му мястото се превърна във феномена Мъртвото поле – само след година, видели, че няма как да го проучат и разкрият като явление, жителите на близкия град свикнаха с това да живеят до тази зона, криеща в полумрак тайната си. И без това страховити истории за онези, посмели да се опитат да видят от близо това мистично място, се обогатиха с още няколко смъртни заплахи, така, знаейки, че вече никой не идва насам, Поло спокойно вървеше по пътеката през гората, стигаше до отвора, който направи, промушваше се между изсъхнали бодливи храсти, изкачваше винаги студените и лепкави скали, и се спускаше от другият им край - там светлината на деня изчезваше в полумрака на Мъртвото поле.
След всяко от неговите посещения то ставаше все по-неприветливо и отблъскващо, но Поло можеше да удържи желанието си да използва умението си:
Да спира времето.
Казваха му Дърваря и скиташе от много години из гората, събирайки падналите клони. Заради бедността, в която живееше, от общината му разрешиха да прави наръчи от дървестни израстъци, събаряни от вятъра или просто съхнеха и изгниваха из гората.
Веднъж, не помнеше кога, както не помнеше кога са се случили и много други събития през дългият му живот, видя млад човек как върви и преминава през сухаците и заизкачва скалите. Че е млад определи лесно, но не и накъде се е насочил.
Спря събирането и проследи с очи непознатия как преодоля стената от камъни и се спусна от другата ѝ страна.
Там започваше онази пустош, дето всички наричаха Мъртвото поле – загадъчен тъмен овал извисяващ се на стотици метри, който дори светлината заобикаляше и повечето човешки познания губеха ориентацията си.
Но не беше негова работа какво прави човек с живота си, дори и да е мръднал дотолкова, че да влиза съсвсем сам в зоната на мрака. Може просто днес да му е омръзнало да живее и е решил да си тръгне от живота.
Дърваря продължи да се навежда и да трупа клони върху разпънатото въже, с което щеше да ги пристегне, да ги натовари на гърба си и да поеме надолу към порутената къщурка, чието огнище винаги беше гладно през зимата и поглъщаше всичко хвърлено в него.
Не следеше точно календара на дните си, затова вече не помнеше и на каква възраст е – веднъж казваше, че е на шейсет и пет, друг път на седемдесет и пет, но може би след около месец или два по-късно отново събираше клони в близост до зоната и срещна младият човек. Онзи го погледна, но си продължи по пътя, навярно преценил, че стареца е бездомник и се е загубил в гората.
В мислите на Дърваря бегло се прокрадна спомена от нещо вече видяно и пак се зачуди какво може да търси младежа в това винаги мрачното място, превъръщо и най-красивата синева в тъмнина от облаци.
Дали не лови змии – каза си навлеклия се с прокъсани вехти дрехи старец.
Знаеше, че има и такъв вид ловци, събиращи и продаващи отровата им. А полето гъмжеше от змии, така казваха всички.
Метна два-три клона на купчината, надигна се и загледа непознатия как се набира по хлъзгавите скали. Сякаш бързаше да ги изкачи...
Или крие нещо в онези места, там, дето никой не смее да ходи?
Любопитно му стана, но не посмя да го последва - градската мълва беше, че ако влезеш в Мъртвото поле, едва ли ще излезеш жив от тъмните сили, превръщащи живото в мъртво.
Идваше тук, досами границите със зоната, защото не идваха хора и изобилието от самоотчупили се клони беше голямо. Дърваря лесно събираше нужното му за деня и нощта. Това занимание и сега отвлече мислите му и забрави за притесненията си относно изчезналия в най-страшното място от познатия му свят.
Така и не се сети да се запита как този влиза и излиза без да го засегнат проклятията, обитаващи полето.
3.
Поло се оглеждаше едва когато стигнеше до камъка, на който сядаше. По-скоро по навик, а не защото очакваш да види друг човек. Все пак не искаше да нарани някой, защото бе сигурен, че ако друго същество е в близост ще го убие така, както убиваше растителността и змиите.
Когато се уверяваше, че е сам, присядаше, разкършваше длани и започваше да си поема дълбоко въздух. Прочистваше мислите и главата си от всичко с което ежедневието го е натоварвало цял ден. Слагаше ръце на кръстосаните си крака, впиваше като куки пръстите на едната в онези на друга, опъваше ги, силно, издишаше още веднъж-дваж шумно, пожелаваше си и... времето спираше.
Озоваваше с в безвремието – така нарече мястото, защото лесно осъзна, че там понятието време просто не съществува.
Знаеше, че е само за няколко минути – най-често три и много рядко стигаха до пет според обективното време в което продължаваше да живее тялото му.
Нямаше как да засече колко време е прекарал там, ориентираше се по усета и спомените, които оставаха, сравнено с онова, което отчиташе оставения извън безвремието часовник.
Според Поло там една минута са почти три века, три минути са около хиляда години, а пет малко повече от десет хиляди години.
Веднъж се опита да пресметне колко минути има един човешки живот и еквивалента им в онова място – изчисленото отиде много близо до понятието вечност.
Затова винаги когато можеше, Поло се сливаше и ставаше част от нея.
4.
През лятото Дърваря не идваше толкова често, понеже нямаше нужда от огън и дните бяха слънчеви и топли. Това му стигаше - той търсеше опората на някоя добре затоплена стена и прекарваше в безгрижно препичане цели дни, а през нощите броеше колко сбъднали се мечти падаха от небето.
С идването на есента започваше отново да се качва до онази част от гората, където виждаше понякога непознатия, който криеше нещо в Мъртвото поле. За него срещите им бяха значими само докато не нарамваше и понасяше товара на гърба си.
Ден след ден се изкачваше и събираше дърва за огрев, есен и зиме, та чак до късната пролет. Сезон след сезон след сезон. Година след година.
Той остаряваше, усещайки как след дадена възраст времето започва да тече много бързо за искащия да си открадне няколко дни повече за живот, но не знае как да го направи.
Напоследък все по-често и по-често се разминаваха с непознатия, който сякаш се подмладяваше, крачейки обратно на неговото остаряване. Това дори и Дърваря можа да разбере.
Дали в мъртвилото няма извор на младостта? - се появи в главата му при поредната им среща.
Дърваря беше лежал много по затворите, а там от скука четеше оставяните в наследство книжки без корици. Никога не знаеше как се е казвала прочетената книга – за него не бяха важни заглавията, а казаното по страниците им.
Имаше такива с приказни и фантастични истории, които някога караха съзнанието му да размишлява в не съвсем ясни за него дълбочини. Също както правеше напоследък.
Непознатия го накара да се позамисли – да приеме, че самият той се изкривява с годините, а онзи сякаш разцъфтява като млада фиданка напролет.
Без да знае откъде на тия години дойде тази решителност, но заряза наръча дръва и последва все по-младият човек, щом започна да се катери по скалите, Дърваря запълзя бавничко след него по камъните.
Поло разбра сравнително късно за тази подробност на дарбата си – ако я бе открил преди години, сега щеше да е още по-млад.
Спирането на времето, спираше и процесите в реалния му живот.
Реалния... все повече приемаше другото състояние за своя реалност.
Просто осъзна, че ако е там, тялото му не остарява – само че можеше да спира времето само веднъж на ден за около три, много рядко до повече от пет минути.
Не знаеше как, но това съвсем малко изминало „реално“ време, преобръщаше някакви житейски процеси в организма му и той младееше. Прецени, че така ще може да се запази и в този свят. Така започна да идва всеки ден за още и още време за живот.
Зае обичайното си място, в нетърпението си вече не се оглеждаше и приемаше, че наоколо в радиус на стотина крачки няма нищо живо нито във въздуха, нито на земята.
Небесата в зоната бяха сиви, без никакво движение. Почвата около него все по-суха и напълно неспособна да роди дори и бурени.
Седна, скръсти крака, сплете пръсти, напъна се и се приготви да поеме последната глъдка въздух, когато в последния миг преди да спре времето видя, че не е сам.
Една ръка се докосна до него точно когато спря времето.
6.
Озоваха се в свят където голям слънчев диск се очертаваше зад слоя от облачна пелена и покриваше със здрачаваща се необятност всичко, за което можеха да осъзнаят, че е част от някакво съдържащата ги необятност. Виждаха го винаги колкото и да се носеха в обхвата на тази безкрайност. Беше като следящо ги око, не втренчено, но винаги знаещо къде се намират.
Дърваря осъзна, че се носи във въздуха и летеше.
Нямаше нито горе, нито долу.
Летеше без да бърза за никъде.
Дори не беше сигурен дали всъщност лети или е неподвижен, а пространството около него не се движи.
Летеше от дни, навярно седмици.
Когато усети, че има криле, потрепна и без да иска промени посоката си – плавно, много плавно.
Значи все пак летеше.
Усещането беше хубаво, нарече го свобода и при движението на крилете се вееше неизпитвана досега приятност.
Дори не се изплаши, чувства като страх и притеснение липсваха в здрачаващото се измерение. Хареса му спокойствието и осъзна, че там където се намира е близо до състоянието на вечност. Не се стремеше да прави каквото и да е, нямаше никакви цели или желания за сбъдване.
Около него се появяваха и изчезваха други крилати като него. След още няколко дни полет разбра кои са те:
Ангели.
Идваха от различни места, далечни и близки, познати и непознати, имащи живот или самият живот бяха те.
Дали има някъде вход и изход?
И посоки, горе и долу?
Но заради мащабите си и заради безвремието губеха смисъл за определяне на такива.
Идваха от места където са богове или са били нищите, кланящи се на боговете.
Ангелите носеха спомена за безбройните измерения отвъд, имаха очи съдържащи всичко случило се някога или все още предстоящо да се случи. Стана му приятно, че и той е като тях, макар да не можеше да каже със сигурност откъде идва и нито какво е видял там.
Реши да надникне в очите на разминаващите се с него крилати.
В един видя първия миг на сътворението, в другия продължителността на най-дългата вечност, а трети прелетя със спомена от началото на края...
Не помнеше кога е роден, нито помнеше дали вече не е умрял. И нужно ли е да има спомени точно тук, където всичко и всеки е дарен с безкраен живот.
Беше един ангел летящ в своя покой от месеци и години, а може би много повече... или по-малко.
Остави се на насладата от усещането, че няма време.
Поло дълго мълча когато усети отново хода на времето.
Този път сякаш прекара милион години в безвремието, часовника му показа, че е бил цял час там.
До него лежеше стареца, същия който често виждаше да събира съчки в гората около Мъртвото поле. И той като всички останали го приема за слабоумен човечец, но сега разбра, че точно той му е позволил да изживее десетократно повече мигове в онова толкова желано от него място.
Ако успее да слее с него силата си, навярно ще може да остане там още повече часове, дори дни, а това значи, че тялото му ще се налее с още повече живот.
Не знаеше дали Дърваря също се бе променил – белите му проскубани коси бяха разпилели и сега отразяваха околната тъмнина.
Поло го побутна за да се увери, че е все още жив.
Беше жив.
След няколко опита, Поло прецени, че трябва да опита да остане завинаги в безвремието. Вече оставаше с дни и това го убеди да се напъне за един последен път. Тялото си щеше да остави тук, в Мъртвото поле.
Дали стареца ще може да го прави сам, да спира времето за себе си? Може да нямаше тази сила сам за себе си, но навярно щеше да продължи да идва на камъка, а кой знае, може да намери и още някой като тях.
Дърваря знаеше съвсем малко за плановете му и просто се радваше на жизнеността, която получаваше след всяко преминаване. С удоволствие се отдаваше на вечността.
Поло бързаше защото се страхуваше, че неговото участие може да е краткотрайно и затова не искаше да изпуска възможността. Мислите му бяха обсебени от желанието да остане завинаги в онова измерение без край.
В нарочения ден, без да казва нищо, седнаха един срещу друг, хванаха се както винаги – Поло откри лесно как може да използва силата и на Дърваря за да се задържа с дни, - стиснаха силно ръце и времето както винаги спря.
Този път тъмнината около тях се разпиля навсякъде и не само те, но и целият този свят се измъкна от хваналата го в капана си от милиони и милиони години си хватка и изчезна от времето.
Навред започнаха да се носят ангели с големи, сивобели криле.
Двамина се приближиха и понесоха в една повърхнина.
- Мога да създавам време – достигнаха мислите на единия до другия.
- Време?!
Беше рядкост да общуват помежду си, но го умееха. Първия разпозна в ангела до него, че е някой без минало, без бъдеще, ненапускал никога безвремието. Реши да му покаже какво е видял.
- Кратност на безкрайността – обясни той и му прати видение за това как може да забърза безвремието до няколко кратки интервала, в които едно съзнание се ражда и умира в опознаване на значими и маловажни събития през интервал, наречен живот.
Да се движи из времето, наместо нишката му да е непрекъсната - това ужаси втория ангел. Никога не беше чувствал страх или ужас, а сега осъзна какво е да го накарат да ги усеща.
Овен тях осъзна различен начин за съществуване – да е част от живот без криле, обграден от многоцветие и крайност на всичко започнато.
- Има ли смисъл да се прави нещо, което няма да е трайно?
- Гледай...
Ангела усети, че точно тази преходност прави значимо краткия миг на себеотдаване.
Разбра какво е да помни и забравя, да мечтае и да страда по несбъднатите мечти.
Да обича и да мрази, да подаде ръка и да му подадат такава.
Да чака някой да се завърне и самият той да се връща.
Да брои миговете, да ги дели на интервали от време...
Беше различно усещане за реалност, наистина, лишено от вечност, но пък в миговете на краткия си живот можеше да изживее всичко това и да го оцени.
Вечността му се стори като тежест, поиска да опознае кой ще бъде в своя интервал от време.
- Можеш ли да ме заведеш там?
- Не зная дали ще мога да те върна.
- Разбира се, че ще може – ние сме вечни.
- Да отиваме тогава...
Ангелите оплетоха крилете си и преминаха заедно, попадайки в обятията на времето, което щом поеха дъх и започна да тече.
