Caught Somewhere in Time

Светлина

2012-01-05T08:26:00.001+01:00

Тя беше дъщеря на Севера - с нежна кристална душа, скрита в крехката обвивка на леденото ѝ тяло. Денем обичаше да бъде сред снежните полета на бащината империя и да участва в играта на ветреца по разпилялата се навред безкрайност. Нощем се прибираше в двореца, завиваше се с космическия студ, сковал всичко живо, и потъваше в дълбините на кристалните си сънища.

Името ѝ бе Ледена.

*****

Той идваше от далечния юг и беше огнения син на Пустинята. Очите му бяха звездни, косите в буйни пламъци. Денем допира на ръцете му разпалваше пожари, а смехът му огъваше горите в огнени стихии. Но нощем заспиваше в прегръдките на тъмнината и угасяше пламъците си до утринта.

Пустинята го бе нарекла Пясъчко.

*****

В този ден дъщерята на Севера се разхождаше из своя леден свят. От време на време някой слънчев лъч я догонваше и се закачаше с нея, спирайки хода ѝ за няколко мига. Тя не го прогонваше, прекрачваше го внимателно и продължаваше.

Северът забраняваше на децата си да играят със Слънцето заради опасността от неговите лъчи, но Ледена гледаше безстрашно към него, защото тук то нямаше онази могъща и топяща сила, и съвсем дружелюбно му се усмихваше. Не я беше страх нито днес, нито преди, макар да я плашеха от съвсем малка, че е смъртоносно за техния вид.

- Може би – казваше често на падащия сняг, - ледът и огъня са съществували някога и някъде в единно състояние на разбирателство.

Снегът не знаеше отговора и продължаваше да се насипва като мека постеля.

Имаше нещо общо между нейният свят и огнената звезда, но Ледена не знаеше какво.

*****

Пясъчко бе уловил крилото на пустинния вятър и се скиташе с него по света. Носеше се с дни над непознати места, толкова различни от родното му пясъчно море. Не беше виждал такова разнообразие от живот и движение. Бе свикнал единствено с вълните на дюните, ранообразяващи понякога лицето на Пустинята.

Видя морето, другото – хареса му допира на солената вода.

Видя горите, с живи клони и листа – те пък не харесаха неговия допир.

Плъзна се по скалите, оголени и мълчаливи – на тях успя да стопли камъка в студените им тела.

И така накрая стигна до границите на голямата студена империя на Севера. Никога не беше чувал за нея, но усети режещия полъх на въздуха.

- Няма да мога да продължа нататък – каза му вятъра. – Тук върлува моя по-голям брат и нямам право да навлизам в неговите земи.

Синът на Пустинята реши да пообиколи сам, а после да се върне обратно с горещите криле на неговия приятел.

*****

Ледена се плъзгаше по замръзналото езеро. Харесваше ѝ да се носи като повей и да рисува със скреж по повърхността му.

Рисуваше снежни звезди и лицето на луната, скрито от скрежно було. Рисуваше клоните на вкоравените дървета, плачещи със сълзи-висулки за пролетта. Рисуваше щрихите на бялата тишина на своят леден свят, където много рядко имаше промени.

Когато го видя първо си помисли, че самото слънце, спуснало се от небето и застанало на хълма. После видя, че всъщност е млад огнен мъж, под който замръзналата почва се топеше и свличаше към езерото.

Тя се приближи с интерес, вгледа се в очите му – такива зеници виждаше единствено нощем сред звездите, а той понечи да слезе, докоснал се до безкрайността на кристалният ѝ поглед.

Дъщерята на Севера обаче усети силата му и се уплаши. Той можеше да я стопи за миг и тя отстъпи. Синът на Пустинята го разбра, затова се спря и просто остана загледан в красивата ледена девойка насреща.

Гледаха се през целия остатък на деня, преминал като миг и между тях лумна онзи пламък, който ветровете наричаха любов.

Като ехо преминаха шепоти, доловени от мислите им:

- Ледена...

- Пясъчко...

После се отвърнаха, обещавайки си мислено, че утре ще се чакат отново тук.

*****

Вечерта Ледена будуваше дълго. Мислеше си за срещата.

Кой ли е той и какво търси в техните земи?

Дали не лъч от слънцето, който се е изгубил?

Или пламък, избягал от някой южен пожар?

И очите му – какви ярки звезди бяха и как я гледаха... виждайки само нея!

Заспивайки, Ледена дълго, дълго гледа към една ярка звезда, която бе изгряла над дома ѝ.

*****

С падането на нощта Пясъчко се приюти в една студена пещера. Огря я цялата и я стопли с дъха си. Легна и зачака сънят да го привика в другия свят.

В мислите му грееше образа на момичето от лед, с което се срещна до замръзналото езеро.

- Ледена... – прошепна той с въздишка от букет искри.

Дали утре пак щеше да я види?

Дали има възможност да се приближат малко повече един към друг?

Така го привличаше онази безкрайност, която откри в нея.

*****

Срещите им протичаха еднообразно, но само за онзи, който не чуваше гласът на сърцата им.

Те шепнеха с мисли, разказваха си мечти, споделяха си минало. Забравиха за времето, за небето, за всичко, което ги заобикаляше. Заживяха единствено и само за тези свои срещи край езерото. Ден след ден.

Не се приближаваха на повече от безопасното разстояние, разбрали, че са различни и е опасно. Но сякаш заради това все повече им се искаше да се докоснат.

Вечер тази невъзможност ги натъжаваше – Ледена заспиваше без да вижда повече звездите, а Пясъчко изстиваше като късче камък и сънуваше отново и отново снежната безбрежност на своята любов.

*****

Севера се извисяваше ядосан пред любимата си дъщеря. Тя бе коленичила пред величието на своя баща и чакаше присъдата му. Услужливи придворни бяха доложили на господаря си за срещите на Ледена с непознатия пламък. Беше непривично за вида им да поддържат връзка с топли същества, а и беше в сила заповедта на Севера да не се общува с тях. Виновните биваха сурово наказвани в такива случаи.

Виновния днес обаче бе неговата северна принцеса Ледена и той трябваше да вземе решение за провинението ѝ. По-сложно стана след признанието ѝ, че е влюбена в онзи огнен непознат.

- Не разбираш ли, че не можеш да се виждаш с него!

Гласът на Севера смразяваше всичко живо. Придворните разумно бяха ги оставили сами в тронната зала. Всеки знаеше, че като се ядоса гневът му е най-страшната снежна буря, която помиташе всички наоколо.

- Заради заразата, която се прихваща от огнените ли? – осмели се да каже Ледена.

- Най-вече заради нея – изкънтя студено той, но тя усети, че прикри нещо.

Не каза нищо, мълчеше. После тишината натежа като лавина между тях.

- Забранявам ти да излизаш! Иди в стаята си, ще реша по-късно какво да правя с теб – разпореди Севера и кимна навъсно на Ледена да се оттегли.

Тя се поклони и напусна тронната зала на владетеля на северната част от света. Но не отиде както ѝ бе заповядано в личното си крило на двореца, а се понесе като зимна вихрушка към езерото.

*****

Пясъчко помисли, че не е чул добре.

Ледена поиска да се съберат в едно.

Огън и лед!

- Но нали ще се стопиш! – изпрати разтревожените си мисли той.

- Нека, ще бъде от теб! – отвърна тя и започна да се изкачва по хълма.

Колкото повече приближаваше към синът на Пустинята, толкова повече усещаше непривичността на топлината, която идваше от развълнуваните му пламъци. Но това не я уплаши. Бе решила да провери една своя теория, над която размишляваше през последните дни и за която получи прозрение, с помощта на бащиния ѝ гняв.

- Спри, опасно е! – вдигна ръка той, когато дъщерята на Севера беше на една крачка и видя как ледени сълзи започнаха да текат по тялото ѝ.

Ледена протегна своята и я улови, пръстите ѝ започнаха да се топят, но тя уверено се прилепи към него с целувка. Пламъците му я обгърнаха, но целувката ѝ ги смрази. Огънят се вля в леденото ѝ тяло и сливайки силите си, които ги бяха създали, те изригнаха и се превърнаха в ярка светлина.

*****

Ледена беше права – ледът и огънят могат да съществуват в едно и също състояние.

Цялата вселенска доброта

2011-12-25T02:40:00.003+01:00

http://www.youtube.com/watch?v=D__kV5CrU4k&feature=related

Конят се запъваше в преспите и извиваше глава пред виелицата, но не спираше, сякаш усетил, че трябва да помогне на стопанина си. Тежко стъпваше, яко опъваше и бавно напредваше с впряга между огъващите се пред свирепия вятър борове.

До него крачеше човек, също склонил ниско глава, криещ със заскрежен ръкав лицето си от ледените игли, които не спираха да го щурмуват. Казваше се Тихо, идеше от малкото селце надолу по пътя, сега вече изгубен от погледа му. Искаше да стигне до града преди залез, а се случи тъй, че виелицата започна и го остави без посоката и сега вече не знаеше ни де върви, ни кое време е станало, тъй като тъмнината бягаше зад белотата на вдигания от вятъра снежен прах. Студа го караше да побутва коня и да продължават да вървят накъдето и да е, само и само да стигнат някъде, където да се прислонят до заранта.

В шейната, скрита под дебелите кожи, лежеше тежко болна жена му Дара и с мъка крепеше живеца си в едва надигащите ѝ се гърди. Тихо бързаше да я закара до града, за да я види доктор, който дано намери начин да я излекува. Не искаше да мисли, че е закъснял прекалено с това решение, защото сърцето го свиваше и една студена болка го караше да отмалява. Точно сега не трябваше да е слаб пред виелицата.

Болестта бързо я свали на легло, уж настинка, но за ден-два младата жена угасна и се смали под дебелите завивки, с които Тихо я покриваше. Не помогнаха ни силния огън, който поддържаше в стаята, ни отварите, дето ги знаеше от бабино време, нито разтривките - нищо. Дарена, неговата Дара, бързо се топеше и очите ѝ губеха блясъка си. Миналата вечер почти не говореше, мълчаливо потъваше все по-задълго в измукващата силите ѝ бездна и това го накара да впрегне коня и да поеме по никое време на път, че да търси помощ.

Беше денят преди празника, но вярваше, че няма да го върнат от болницата, след като разберат за положението на Дара. Тръгна преди обед, следвайки утъпкания от търговците път по снега, който си стоеше вече цяла неделя, а изведнъж от нищото му връхлетя тази виелица и заслепи очите му, та се обърка накъде върви. Остави коня сам да търси посоката и само го подканваше да не спира.

Тихо отметна единия край на станалата тежка от набилия се в руното сняг завивка. Дара спеше. Или...

- Дара! – повика я той.

Леко докосна лицето ѝ - изпито от болестта, изгубило цвета на живота и побеляло.

- Чуваш ли ме?

Тя едва го погледна и се напъна да се усмихне, но устните ѝ се прекършиха и се отпуснаха като отмалели от тежестта на болката криле.

- Още малко – рече Тихо и я загърна, та да не я достигнат студените ръце на вятъра. Не искаше тя да усеща безверието му в този момент. – Още малко остана и ще стигнем, още малко.

После извика на коня:

– Хайде, давай!

То лесно бе да го извика, но накъде да дава животното, измъчено от призрачното им бродене в този леден сняг.

В мига, като по чудо, вятъра грабна част от бялата завеса, надигна я и откри пред Тихо един заслон от вдлъбната като по поръчка скала, част от хълм или възвишение. Той скочи напред, хвана юздите на коня и го задърпа натам. Имаше място за целия впряг. Беше добре закътано, влизаше се навътре като в пещера. Той разпрегна и остави коня да почива, откачи брадвата от шейната и се върна назад сред виелицата. Пак се прегъна пред мощта ѝ, но надделя и от най-първото дърво, което достигна, започна да сече. Вятъра го блъскаше, но и Тихо блъскаше здраво. Бързо направи купчина от зелени клони край себе си. После ги завлече назад на няколко пъти и с една част направи стена, а друга приготви за огъня, който запали със снопчето, което взе като тръгнаха на път.

Пламъците скоро заиграха по стените на скалата. Топлинката им се плъзна и обви в малък обръч шейната - едва сега Тихо отгърна Дарена. Наведе се над нея, тя все така спеше, потънала в обятията на болестта.

Той въздъхна и се облегна на затоплената вече каменна стена. Умората бързо го надви и Тихо също заспа.

Сепна се, не знаеше колко е спал, но бързо скочи и се приближи до Дара. Тя бе притихнала, едва дишаше. Той хвана ръцете ѝ, бяха ледени. Събра ги в шепите си и духна в тях. Още веднъж. И пак. Разбута огъня и хвърли клони в него, жарта се раздвижи и пламъците пак лумнаха. Но жената не помръдна.

- Дара...

Нито пък чу гласът му.

Очите ѝ останаха скрити зад тежките клепачи. Береше душа.

Неговите сили отведнъж отслабнаха, осъзна, че я губи и мъката напъна и той заплака. За първи път, откакто болестта свали Дарена и почувства, че може да я загуби завинаги.

Гледаше я, държеше ръцете ѝ, а нямаше как да ѝ помогне. Имаше само любовта си, но можеше ли тя да стори чудо в тази неизвестност, която ги бе приютила?

Колко е слаб човек, когато се изправи срещу онази лоша и жестока страна на съдбата, идваща неочаквано и неканена. А ако тя е решила да отнеме някой от живота, какво може да се стори, за да ѝ се попречи?

Тихо си мислеше това и изръмжа:

– Нищо!

Бе сам, без да знае къде е и нямаше кой да извика. Ни на кого да се примоли, даже да се врече като роб, за да му помогне. Даваше живот за живот, но нямаше на кой...

- Дара... – прошепна той, а огъня шумолеше тихо като стенание.

Защо точно тя си отива без време. Защо? Кой е наредил така? Без да пита дали иска, дали е готова, дали той е готов.

Утре е празника, Тихо затвори очи и започна да се моли. Истински. Никога не беше го правил, но сега обеща себе си, обеща дните си, обеща живота си на онзи, който е над тях.

На небето ги врече, на космоса, съдържащ всички тях сред безкрайността си.

Не искаше да будува сам остатъка си в този живот, та ако небето ще ги разделя с Дара, той обеща да тръгне с нея. Но ако може, нека останат тук, в този живот и да бъдат заедно.

Той заспа отново - отмалял, останал съвсем без сили, но с една искричка вяра, която задържа живота му в тази нощ.

Като въздишка премина топъл повей, който усмири вятъра и настръхналата виелица се изгуби някъде далеч в полето. Бавно прахът се спусна и се утаи мирен върху снегът. Небето се разстели като дебела завивка, по която набодоха милион съзвездия. Звездите им искряха кристални в чистотата на зимната нощ.

Небето бе чуло молбата на Тихо, заспал, но дал живота си за живота на жена си.

Той все така държеше ръцете ѝ, а главата му бе облегната накъм дълбоко спящата Дарена. Нямаше да я пусне вече ни за миг, каквото ще да става.

Втори полъх мина над тях и се вля в съня им. Стопи черната гнилоч в тялото на жената, свърза невидимите за окото нишки на съдбата на двамата една за друга и ги помилва леко... много леко, както може само един сън да ги погали.

Жената изведнъж пое дъх, после издиша освободена и нежен цвят пролази по лицето ѝ.

Утринта ги завари все така спящи, но с лекотата на новороден ден, прохождащ със зората върху крилете на северната снежна птица.

Когато слънцето се извиси и покри със светлината си долината, която ги беше приютила, два лъча докоснаха очите на спящите и те се събудиха едновремено.

Дара се усмихна и Тихо се потопи с целувка в намерилите отново цвета си нейни устни.

Над тях, високо, много високо сред синевата, една безкрайност им се усмихваше с цялата си вселенска доброта.

Нищо друго, освен малко повече време

2011-12-14T06:53:00.004+01:00

„Какво е времето – нещо, което преминава без да обръща никакво внимание на човек, но за което човека дава цялото внимание на живота си.”

Айдън чакаше влака си за града. Беше едва седем и имаше около час път, за да бъде точно в осем и половина на работното си място. Около него сновяха десетки хора, бързащи по същата причина – да не закъснеят за работа.

Колко ми е противно това ежедневие – каза си той, наблюдавайки човешкия хаос от тела и все още сънени физиономии. – Едно и също, ден след ден.

Когато дойде влака, всички се напънаха дружно и се наместиха във вагоните му. После леко се люшнаха и потеглиха в мълчание.

Като овце в кошара – оприличи и себе си Айдън с онези кротко пасящи си трева животинки, които живееха далеч от града в овцевъдните ферми. И на тях така им преминаваше живота в еднообразно преживяне на ежедневието. Даваха малко мляко, стрижеха ги и това беше всичко.

А колко много неща бих могъл да направя, ако имах време – въздъхна той и търпеливо зачака да пристигнат на централната гара в града.

- Слушай – започна Айдън, в обедната почивка, която винаги прекарваха заедно с колегата си Николас, - какво ще кажеш, ако си поръчам „дубльор”? Нали си чувал за тази новост, която ни предлагат от компанията „ТМС”?

- Скъпо е, ще трябва да издържаш две твои „аз” – отвърна дъвчейки обяда си Николас, - а само едното ще работи. Пък и казват, че това доста ти размътва мозъка накрая – все пак две съзнания ще са на една вълна.

- Да, но усещанията са съвсем реални и няма да съм единствено на работа.

- Реални са, но ставате двама – ти и другото „ти” – повтори той. - Какво е станало?

- Нищо, просто времето ми се губи тук, а искам и за друго да го давам. – Айдън се загледа надалече. Всъщност, колко далече – оградата на фабриката спираше погледа му в сивия си бетон, но той знаеше, че там, зад нея, има цял един приятно шумящ океан.

Тридесетте минути изтекоха бързо и двамата станаха. Сирената прозвуча точно на време и те поеха към цеховете си, където щяха да изкарат смените си до вечерта. А след това отново с влака у дома, за да чака следващия ден.

- Мисля, че все ще опитам да си осигуря малко повече време – каза на раздяла Айдън и застана пред машината си.

- Метода е лесен за разбиране – казаха специалистите в центъра за двойници на компанията „ТМС”. – Вашето съзнание ще бъде копирано и поставено в клониран ваш двойник, след това двете ще са свързани и всички усещания и мисли ще текат едновремено и за двете личности.

И така си и беше, мислеше Айдън, след като плати почти две години от живота си, за да има „дубльор”, но ето, колко му е приятно да усеща как в момента е на брега на океана, излегнат безгрижно и се наслаждава на спокойствието край него. Нищо, че всъщност е пак в цеха и работеше наравно с машината, следвайки нейните програмирани движения, нали съзнанието му чувстваше и различното, превърнало с друга негова реалност.

Морето се разливаше с приказен шепот, Айдън се усмихваше на слънцето и се радваше на свободата си да не прави нищо друго, освен да се наслаждава на тези мигове.

После ще отиде да се поразходи в онази красива градина с орхидеи и цветни камъни. Без да бърза за никъде, разбира се, имаше цялото време на света само за себе си. Щеше да отиде, но много по-късно, чак когато прецени, че не му се стои на плажа.

Около него имаше доста вършещи същото като него – тоест нищо. Не знаеше дали всички са заместители на първообразите си, но и не беше толкова важно. Те усещаха, че се чувстват добре и това бе всичко. Нали имаше кой да се грижи за храната им, за джобните им и за домовете, в които по-късно се прибираха.

Сега реши да отиде и да се потопи в топлите води, да се остави на вълните да го носят.

Докато гледаше залеза в градината с цветни камъни, Айдън се замисли за това как той и работеше в онзи цех, не сега, преди, в миналото за него. Откакто създаде „дубльора” си, на него не му се налага да ходи нито на работа, нито да става рано и да пропилява времето там, макар и да знаеше всичко, което се случва във фабриката. Сега можеше да върши всичко онова, за което е мечтал. Другото му „аз” работеше и издържаше и двамата.

Нима не чудесно! Няма нужда да отлагаш да пътуваш, нито да спортуваш, нито да излизаш с приятелите си. Те всички вече имаха заместници и за тях денят и нощта се бяха превърнали в един безкраен празник.

Когато се прибираше, Айдън отиваше тихо в своята спалня, за да не събуди спящия си клонинг, който трябваше да става рано сутрина и да хване влака в седем, за да бъде в цеха след час и половина. Там го чакаше дълъг и скучен ден, но той затова и бе сътворен – за да работи, а истинския Айдън да се забавлява.

А и как обичаше да спи до късно и пак да сънува синевата на небето и океана.

- Чудя се, дали не трябва да се сменим – каза Айдън на Николас през обедната почивка.

- Защо? Нали това искаше – да имаш усещанията на другия, че си свободен цял ден.

- Да, но пък защо той да не дойде тук, а аз да бъда на неговото място.

- Вярно! – тупна се Николас по крака. Той също имаше клонинг от около седмица, както и почти всички от фабриката, поведени масово от модната вълна. - Колко сме глупави! Създаваме си двойници, които се излежават по цял ден, а ние работим като побъркани, за да могат те да не правят нищо. Пълни глупаци сме, Ай!

- Това мисля и аз! Още утре пращам онзи тук, а аз ще се погрижа да получава нужните мисли и усещания от мен – обяви решението си Айдън, а в този миг сирената ги призова да се връщат по местата си.

- Не, не мисля, че си прав – аз съм първия, не ти! – тросна се Айдън на другото си „аз”, който настояваше да се сменят. – Не забравяй, че затова те поръчах, за да мога да почивам, а не отново да работя.

- Грешиш – аз те поръчах, за да живееш вместо мен и да се забавляваш, но това ще се промени от утре, разбра ли!?

- Май са ти объркали нещо в имплантите със спомени и разбирания – отсъди Айдън и махна с ръка. – Нямам намерение да се подчинявам на някакъв клонинг.

- Ти си клонинг.

- Така ли?

- Да!

- Май грешиш – тросна се Айдън. – Ти си клонинга!

- Ще видим – отвърна другия Айдън. – Още утре ще отида да поискам да те рециклират.

- Точно така, ще видим кой кого. Жалко за парите, струваше ми скъпо – отвърна той и се врътна към спалнята си, за да потърси договора с фирмата.

Айдън стисна юмруци и потърси с очи нещо тежко.

На улицата кипеше битка – биеха се огледалните образи на едно и също същество. Всяко от тях твърдеше, че истинския човек, и всяко едно от тях обвиняваше себе си, че е просто клонинг. И всяко едно защитаваше правата си на личност със зъби и нокти.

В центъра за клониране обсъждаха ситуацията. Бяха притеснени от този развой, който неочаквано провали техните продажби.

- И какво ще правим – каза един от генните инженери, - нещата излязоха извън контрола ни. Никой не очакваше, че ще поискат да се сменят и най-лошото е, че не знаем кой кой е вече.

- Казах ви аз да им сложим разпознавателна татуировка, ама вие отказахте - били маркирвани като стопански животни – обади се друг един специалист и поклати глава. – На ви сега пълни копия!

- Няма защо да се притесняваме – заяви старшия на екипа. – Който и да оцелее от двубоите, ще си е истинския. Имаме напълно прекопирано тяло и съзнание, така че всеки индивид е същия с оригинала си.

- Прав сте – съгласиха се останалите.

– Нека сами решат кой да продължи да живее, а и навярно съвсем скоро пак ще поиска да бъде отменен, след като се върне на работа. Нали вече е вкусил от свободата, нима няма да я поиска пак?!

Другите закимаха дружно и след това се наредиха на големия прозорец, за да могат по-удобно да виждат битките по улиците.

Къневи послания или как дойде отговор от космоса

2011-12-10T06:06:00.002+01:00

Кънчо Енчев беше обикновен човечец, инженер по образование, който в момента работеше за една фирма, сързана с друга малко по-голяма компания, като и двете имаха за цел да разработят нещо ново за комуникациите. Никой все още не знаеше дали успяват или не, но работата просто си вървеше, заплатите идваха редовно, коледна добавка и лятна отпуска – и така вече няколко години.

Кънчо не се питаше дали крайните резултати са успешни или не. За него бе достатъчно, че няма проблеми на работата си и какво повече му трябваше на един обикновен човечец, за да бъде доволен от живота си.

За инж. Енчев може да се каже, че всичко това граничеше с щастието, но винаги щом се прибереше у дома, веднага се осъзнаваше колко далеч, много далеч е от щастието.

Причината беше - Гица Енчева, по баща Боримечкова, благоверната съпруга на Кънчо. Също така изпълняваща и демоничната роля на неизмения негов душевадчик. В мислите си той заменяше името ѝ с други, по-подходящи на образа ѝ, като Сатана, Харпия, Медуза, Горгона и прочие известни с неприятното си държане създания.

Също така, за да се опише разликата между двамата, нека се спомене и това, че госпожа Енчева не криеше мислите за мъжа си.

- Ти си темерут, Кънчо - казваше тя. - Защо ли изобщо се съгласих да те взема навремето?

И въздишаше театрално и започваше да дъвче нещо сладичко.

Да, навремето – въздъхваше и Кънчо Енчев, подчертания като темерут съпруг на домашната Годзила и си спомняше.

Преди единадесет години се бе озовал в командировка в някакво забутано село и там се запозна с дъщерята на местния кръчмар Станчо Боримечката - мъжище почти два метра, дето тежеше сто и кусур кила. Все още разправяше на всичките си редовни клиенти, че на съборите нямало кантар дето да го претегли точно.

Да - продължаваше да си спомня Кънчо, - тогава самата Гица беше на двадесет и три, което според селските традиции при тази възраст жената е вече остаряла и презряла. Самият Кънчо също пропуснал да има някакви по ранни контакти с дами, може би затова късно вечерта се остави да го придума бащата на стоящата прилежно зад металния бар плот позастаряла мома.

Кънчо си я спомни в онази нощ. Нямаше и подобие на сегашния вампир. Днес госпожата отдавна беше чукнала деветдесетте килограма и сякаш искаше да достигне размерите на родителя си. А за мълчанието ѝ, така загадъчно в онази нощ, също разбра след време. Проклетията ѝ съвсем скоро излезе на бял свят, изпълзяла като черни змии от нацупените устни.

Характера на Гица, който беше добре известен в селото, но не и за чуждоземците като бедния Кънчо, беше като на препил поп, смесен с жлъчта на простотията. Макар да не се разбра още от началото и когато отупаха набързо сватбата, чак след нея звяра започна да шава.

Абе, че се чудеше Кънчо що се хилят така селяните и се побутват, чудеше се, но откъде да знае какво го чака. Той бе поканил само старите си родители, също живеещи на село, но близо до града, един братовчед и няколко колеги, които бяха станали и кумове.

Да, колко отдавна беше! - въздъхна Кънчо.

Не беше от хората дето да променят живота си. И без това го започна твърде късно. Детето им се роди на втората година, точно вече мислеше, че няма да могат да имат. Малкия Енчо поне растеше жив и здрав. Макар и да не биваше заобиколен от много грижи от майка си, все пак в чудовището имаше някаква доброта към детето ѝ.

Сега Енчо беше в лятна ваканция, която подред изкарваше при едните и другите баби и дядовци. Станчо Боримечката днес си беше все така огромен. Притежаваше вече и смесен магазин, в съседство на кръчмата му, а освен това имаше сума декари земи, на които работеха не малка част от безимотните хора на селото. Той даваше и на “гражданите” малко от добиваното, но малко, не много, защото правилото “Да не работиш, пък да ядеш” важеше като основно в неговата кръчмарска философия. Хич и не мислеше да признае работата на зета в града.

Та понеже мисълта ни беше за обръщението на съпругата към съпруга, навярно от него Гица бе научила това неизменно “темерут”.

- Темерут си бе, Кънчо - викаше веднъж Гица. - Виж, Тошеви от третия етаж имат нов “Опел”. А ти още с онази таратайка!

“Опел”-ът беше на петнадесет години и кой знае от коя гробница на Европата е изваден. А “таратайката” беше изрядно подържана “Лада”, която никога нямаше да го остави на път.

- Термрут си бе, Кънчо - ръмжеше друг път домашната мечка. - Чу ли за Кирчеви? Преместиха се в нова кооперация на центъра! Пък ние още в тая дупка киснем.

Кирчеви изпраха едни пари на фалирала банка, чиято директорка беше брадовчедка на Митко Кирчев, дребен бизнесмен, но с подходящи съвети замогна и себе си, и брадовчедката чрез неговата фирма. А тяхната “дупка” беше тристаен апартамент, който Кънчо Енчев все още изплащаше. Гица Боримечкова никога не беше работила, освен в семейната кръчма. Едва избутала осми клас, едва ли някъде щяха да я вземата на работа без образование. Пък и след като роди все мрънкаше, че детето ѝ стига като занимание за цял ден. И така си остана завинаги в къщи. Кънчо носеше достатъчно пари, макар и да бе темерута в семейството, той не забелязваше това да пречи на съпругата му да ги харчи.

Понякога стръвницата се променяше за около пет минути.

- Кънее - проточваше тя мазен гласец, - т’ва, при Марчето докарали едни нови килими. Виж на какви парцали е станал стария.

Новия килим струваше кажи-речи половината заплата, но пък какво щяха да кажат съседките? Така че килимът само след час вече грееше в хола. А Гица до довечера забравяше “Кънее”-то и пак си започваше да му вика Темерут.

И така единадесет години.

Затова и животът на Кънчо Енчев не можеше да се нарече щастлив, макар да имаше всички предпоставки за това.

Спасението от всичко гореописано, инж. Енчев бе намерил на своя таван. Едно помещение от десетина квадрата, които му бяха достатъчни, за да прави онова, което си искаше. Жена му не възразяваше, когато го видеше да откача ключа за тавана. Знаеше, че ще се мота там със своите жици, антени и какви ли не технически глупости поне няколко часа и няма да ѝ се пречка наоколо. Или пък ще чете поредната си тъпа – според нея - книга. За нея всяка книга беше тъпа. Дай ѝ на нея сапунени сериали и можеше да не мръдне от телевизора цял ден. Поправка – може би щеше и да мърда, до хладилника и обратно.

Тавана на Кънчо бе неговата крепост. Тук малко или много се променяше. Сякаш дробовете му се отпушваха и дишаше свободно. Жена му никога не би се изкачила до тук, цели четири етажа нагоре без асансьор. Като инженер по какви ли не там техники, Кънчо разбираше от музикални уредби, телевизори и всички други по дребни електроуреди. Затова и в квартала го уважаваха. Или поне се правеха, че го уважават. Макар и да му се смееха зад гърба на чудовището, с което живееше.

Но както и да е - тук той поправяше всичките изброени уреди, също така и четеше. Едната стена беше библиотеката му. Десетки и десетки книги. И отстрани няколко купа със списания и вестници. Обичаше да чете от малък. Малкият Енчо също предпочиташе да се затвори в стаята си и да се отнесе в някой измислен свят. Не беше като другите деца, по цял ден играещи компютърни игри. Понякога се качваха заедно на тавана и надълго и нашироко си разказваха за прочетеното, дали е възможно всичко това да се случи наистина и какво ли още не.

Синът му много обичаше научната фантастика. Също и Кънчо Енчев. Тя беше причината да създаде и пазеното в тайна изобретение - ТГР.

Трансгалактическия радиоприемник на инж. Енчев работеше вече три години, макар и без никакъв отговор до сега. Дълго време сглобявания ТГР - както накратко го бе кръстил, - изпращаше непрекъснати сигнали към една или друга звезда. Кънчо беше записал на един диск посланието си, за да не се налага всеки път да го повтаря, и сега всеки път щом се качеше, отваряше звездния атлас и избираше някоя галактика в космоса или пък определена звезда от някое съзвездие и натискаше копчето за подаване на сигнала. След това се заслушваше в говорителя, за евентуално приемане на отговор. Поседяваше така известно време в очакване, после въздишаше тежко и отваряше или някоя нова книга, или се заемаше с телевизорът на съседите.

Един ден през август, малко преди полунощ, Кънчо дочиташе, тоест, препрочиташе за стотен път, един от любимите си романи и се наслаждаваше на майсторството на писателя. Четеше и мечтаеше за нещо такова фантастично да се случи и на него някога.

Както винаги и тази вечер реши да се качи след вечеря на тавана. Сподели идеята си с Гица, която изгрухтя, че има да гледа някаква игра на някой си канал. Той внимателно откачи ключа и се понесе нагоре кажи речи със скоростта на светлината. Искаше да може да излети и да забрави, че въобще е имало същество, роднина на Джаба, наречено - Гица Боримечкова, с която е имал нещастието да споделя живота си.

Затова с едно космическо отчаяние изпрати поредното си съобщение към една малка звездичка от съзвездието Лебед, на която попадна съвсем случайно. Набра координатите ѝ на ТГР-то, изрече устно едно послание и натисна пусковия механизъм. Само че подаде енергия почти до максималното и от това в целия жилищен блок се получи секунден срив на електричеството, но той бързо беше овладян от кварталния трансформаторен пост, който просто потърси от други места електроенергия и веднага възстанови нормалното подаване на същата в блока. Важното бе, че сигналът излетя и понесе молбата на един обикновен човечец към звездата.

Кънчо прелисти на следващата страница и не забеляза, че точно отмервайки полунощ стенния часовник застина неподвижен. Това пропусна да види, но долови следващите аномалии, които започнаха почти веднага.

В таванската стая започна да се заражда нещо, което можеше да се нарече електровихрушка, която пукаше страшно с искрите си. Появи от нищото межу стената и неговото работно бюро.

Вихрите зачестиха циркулацията си и започнаха да плъзгат нишки настрани. Сякаш разперваха ръце. Много ръце. Кънчо замръзнал наблюдаваше и се молеше да е заспал над книгата и сега всичко да е плод на претрупаното от фантастика съзнание.

Но не беше!

Реалността го доказа, след един силен плясък с електричество по посока на гледащия. Кънчо изпъна ставите си от волтовете, преминали през тялото му. Косата му се наелектризира, очите облещиха, в ушите му пищяха милион и половина високи тона.

Секунди след това, а може би часове, защото нямаше часовник, който да отмери времето, вихърът се разля и таванската стая се обля в плътна синкава мъгла, която постепено се успокои.

Кънчо затворил очи от ужас, все още бе с огънат гръбначен стълб и щръкнали коси. Затова и не видя появилото се същество в центъра на нищото. Усети, че не е сам, чак когато гостът се изкашля многозначително. Той отвори очи и се задави:

- А-ъ-ъ?! - каза, макар и да не значеше нищо, на който и да е земен език.

- Може и на вашия си език, разбирам го чудесно - каза съществото, което съдейки по невероятния мелодичен сопран, се оказваше, че е “тя”.

- Ама...ъ-ъ-ъ?! - измуча типично по темерутски Кънчо и за първи път се замисли дали Гица не е права с този прякор.

- Да не съм пък объркала приемник-преводача? - запита се гостенката и заопипва нещо по себе си. С успокояването на мъглата започна да се вижда ясно и коя е тя.

Беше неземно красива, с бледосинкавата кожа и виолетовите коси. Също и очи, които преливаха във всички цветове на дъгата. Неземно – защото не беше от Земята.

- Извинете! - успя да проговори най-накрая Кънчо. - Аз малко се изплаших от появата, а и ме тресна такъв токов удар, че забравих и граматика и обноски.

- Да, но в прекалено малко място сте раположили приемника си - затова и тялото ви е било в обсега на вълните – обясни извънземната. Тя огледа таванчето и вдигна рамене. - Какво пък, щом това ви стига да живеете.

- Не, не! Това е само тавана на моя блок - побърза да се оправдае мъжът. - Аз иначе живея в десет пъти по-голям апартамент.

- И защо не сте сложили там предавател-приемника си?

- Не мога - каза Кънчо и се натъжи. Ето, идва му гост от звездите, а няма къде да го посрещне.

Тука се усети, че дамата стои права а той, говедото невежо, седи като бей на стола си. Скочи, макар да почувства някакво леко съпротивление от електрическата мъгла, бутна един куп вестници и придърпа още един стол.

- Моля, заповядайте!

Звездната гостенка седна грациозно и се огледа наоколо. Поради цветът на кожата ѝ не можеше да се определи на каква възраст е, но пък гласът подсказваше, че е някъде около тридесетте. Поне според земните измерения.

- И така - вие откъде? - заговори Кънчо, върнал се на мястото си и направил опит да приглади косите си.

- Как откъде? Идвам от Брилезе, моята планета край звездата Алва. По вашему – тя провери нещо в уредчето на колана си и поясни: - намираща в едно съзвездие наречено Лебед. На красива птица сте го кръстили.

Кънчо Енчев гледаше хипнотизирано и си мислеше колко е хубаво да сънуваш.

- Нали вие изпратихте сигнала, който аз улових играейки си с моя приемник. Случайно го бях настроила именно към този район на космоса. Така и улових съобщението. Стори ми се като зов за помощ и затова дойдох веднага.

- Ама...ъ-ъ-ъ? - пак запелтечи Кънчо. Прокашля се и продължи по-рабираемо. - Нали го пратих едва тази нощ? Преди час, най-много два.

- Е, какво като е тази нощ? - учуди се гостенката. После се сети къде е и обясни: - Да, вие сте малко изостанали в отношение на пътуването в пространството. Трудно е да разберете принципа, но е подобен на този на радиовълните, които ползвате за предване на звуци и образи. Номерът е, че се прекачваме на тези на светлината и ги подсилваме с един мегаадаптор и така само за няколко часа се преодоляват тридесет и две светлинни години - разстоянието от Брилезе до вашия свят.

- Светлината ли? - започна да осмисля чутото инж. Енчев.

- Нали знаете, че тя има доста голяма скорост? Просто трябва да се улови и да се използва в полезно съотношение спрямо пътуването. Докато се носех успях да науча езика ви и още малко за – извинявайте, - но не много развитата ви планета. Ще ме извинявате, ако не е така, но твърде ограничен запис получих и от там съдя за нивото на социалното и технологично развитие. - Кънчо премигна и чуждопланетянката поясни: - В съобщението, освен вашата молба, са се записали и още наколко единици информация. Навярно от околните предавателни полета. Просто трябва да се има знания за разчитането на онова, което бихте сметнали за статичен шум.

- Хубаво сте се научили да говорите - отбеляза човекът, отново приглади косата си, която започна да приема обичайната си форма. - Казвам се Кънчо Енчев, инженер-специалист.

- Тъкмо се чудех имате ли имена тука - засмя се гостенката. - Моето име е Миела Ла, правя цветопади. – Тук тя отново се посъветва с колана си и отново разясни: - Създавам водопади от цветове.

- Приятно ми е да се запознаем, Миела Ла - Кънчо се почувства невероятно приятно в компанията на това създание. Свиквайки с цвета, вече мислеше за нея, че е най-красивата жена, която е виждал. Веднага забрави за чудовището, което навярно вече хъркаше гръмко няколко етажа под тях.

- И така, Кънчо Енчев - усмихна се мило Миела. - Да поговорим за вашето послание.

- Е, то аз, как да ви кажа - един вид, не вярвах някога да бъде уловено - призна си землянинът. Малко се засрами, защото беше изпратил едни откровени, но доста идиотски думи към звездите.

- “До онези, които разкодират това съобщение - започна да повтаря Миела Ла наизуст. - Надявам се вашата цивилизация да е напреднала достатъчно, за да може да ме разбере и спаси. Аз съм тук като изгнаник. Чувствам се на самотен остров и отвсякъде ме обгражда океан, пълен с хищни акули. Знам, че моето място не е тук и затова ви моля да ме спасите от този кошмар, който изяжда съзнанието ми и ме убива.”

Авторът на съобщението бе навел срамежливо глава. Кой да знае, че имено тази красива чуждопланетянка ще разчете краткия импулс на някакъв слаботелесен и безсилен... темерут, мрънкащ за помощ.

- Да - замисли се над думите Миела. - И сега пак долавям тъгата ви. Затова и веднага скочих в пространството. При нас, на Брилезе, е недопустимо някой да страда и да не му се помогне.

- В смисъл - ще ме отведете оттук ли? - невярващ хлъцна Кънчо.

- Ами нали това искате? - зачуди се Миела Ла, дали землянина вече не се е отказал.

- Но ще може ли? Аз съм все пак човек и никога не съм летял на разните там светлинни вълни. Няма да мога...

- Не е толкова трудно. Донесла съм и за вас един адаптор - тя подаде малко уредче и Кънчо го пое с трепереща ръка. Беше леко, но някак си ледено студено – като космическо пространство.

- А там, при вас, на Брилезе - ще мога ли да живея нормално?

- Разбира се. Нашата планета е често посещаваните от други цивилизации. Може да се каже, че е някаква страноприемница насред космоса. Идват и си отиват. Други остават и си живеят спокойно. Състава на планетата ни е същия като на вашата, само дето вие имате един доста нездрав външен вид, но на Брилезе ще придобиете бързо цвят – обещаха му очите ѝ с преливащите дъги в тях.

Кънчо Енчев мълчеше и обмисляше. Такава възможност едва ли ще се появи втори път. Стана и бутна стола си назад решително.

- Какво пък - да става каквото ще. Идвам, само да отида за багажа си - и се сети, че я има Гица Тиранозавъра. Че има и син Енчо, който ще трябва да остане сам с нея. - Слушайте, Миела, не може ли да вземем и едно дете с нас?

- За какво ви е?

- Ами то е моят син и не мога да го оставя тук сам самичък. След някоя година ще изпрати същото послание и пак ще трябва да се връщаме.

- Тогава ще го вземем. Ето още един адаптор. Добре, че винаги нося няколко - каза Миела Ла и се засмя като пролетна зора.

- Обаче трябва да го вземем от едно село на тридесет и два километра от тук - извинително информира Кънчо спасителката си.

- Две секунди и сме там - успокои го тя. - Да вървим за вещите и да потегляме.

- Само един момент - рече Кънчо и бързо разглоби ТГР-то. Дългогодишната му работа стана само на чаркове и кабели, които едва ли някой щеше да може да сглоби отново, а и да можеше - нека си изпрати свое послание, на което да получи отговор.

- Там, долу, спи едно същество, което е моята жена.

- Няма страшно. В момента не може да ни види никой. Всички спят и ще спят непробудно каквото и да става - каза Миела Ла, носейки се на една педя от стъпалата. Светлината ѝ я следваше като воал и този воал я отделяше от земния свят, в който бе дошла за малко.

Кънчо взимаше по две стълби и скоро отключи вратата на апартамента си. Вътре беше необичайно тихо. Гица не ръмжеше като гладна горска мечка, дори и стария хладилник от кухнята не тракаше. Остави тези дреболии и започна да пълни големия куфар с дрехи за Енчо, няколко за себе и се замисли дали да не напише писмо до познатите къде е отишъл. Но се отказа и се обърна с куфар в ръка.

- Сега да вървим за Енчо - рече и почувства топлина в допира на синкава ръка на Миела Ла, която натисна нещо на уреда и самият Кънчо беше обвит в светлина.

Двамата изчезнаха за миг и след тях с въздишка се върна нормалното време. Стрелките на спрелите часовници се завъртяха бясно, за да наваксат времето си на спиране. Наместили се, те започнаха да отмерват механично секундите, да образуват минутите и да отчитат часовете, както винаги досега.

Гръмкото хъркане на Гица Енчева, по баща Боримечкова, отново започна и напомни на един пробудил се съсед за резачка в дърводелски цех.

Половин минута след всичко това, три тела се изстреляха в открития космос, носейки се на светлинните вълни, които бяха ускорени стократно от мегаадапторите и се насочиха към една далечна звезда, която все по-бързо се приближаваха.

В средата на нищото, което понякога наричаме някъде

2011-12-07T06:59:00.002+01:00

http://www.youtube.com/watch?v=i7nJDnpa_Aw&feature=fvst

- Дълги са нощите, когато звездите ги няма в тях.

Това си мислеше Ехо, гледайки тъмнината от прозореца на своята кула.

Колко къс е света, щом светлината умре със залеза. Не се вижда на повече от един хвърлей с камък. И сякаш зад прага на мрака няма нищо друго освен мрак.

Тя опитваше да прозре отвъд стените на замъка, но всичко зад тях се потапяше в тъмнината.

Когато се увери, че и тази нощ няма да има звезди, Ехо се върна в стаята си и седна с въздишка на леглото. Дузината свещи трепнаха, една дори угасна, но останалите закрепиха пламъчетата си и продължиха да светят.

- Странно е, че отново няма звезди – мислеше си Ехо. – Колко нощи вече небето си е все така ослепяло. Къде ли са очите му?

- А къде ли е онзи, който чакам? – прошепна тя на тъмнината отвън.

И мислите ѝ литнаха към нейният скитник, изгубен някъде в нощта.

Бойното поле тихо стенеше с гласовете на стотиците ранени и умиращи по него.

Големи сиви плъхове пируваха с кръвта на убитите, а ята от черни птици се гощаваха с изобилието от човешко месо.

Беше нощта на смъртта, която беше доволна, че събрала в изобилие своя дан от живота.

Тя обикаляше от тяло на тяло, наслаждаваше се на мига агония в смъртно ранения и сетне безмилостно го поглеждаше през очите право в душата. Щом тя изпищяваше от ледения страх, смъртта я изскубваше и закачаше на своя пояс, където бяха милиони.

Когато спря пред поредния човек, тя се учуди, че той не я посрещна обичайния страх в сърцето му. Обиколи около него, дори се протегна да го докосне, но той сякаш не я забелязваше.

Имаше нещо, което го запазваше засега все още жив.

Колко дни изминаха от последната вест от него. Колко седмици се изнизаха от последната им среща...

Ехо бе оставила само една единствена свещ да догаря и сега гледаше в сърцето на пламъка ѝ.

Как искаше небето отново да е синьо, а слънцето да гони златистите си петънца по безкрайните поляни на полето и те двамата да бъдат пак в средата на нищото, което понякога наричаха някъде – тяхната любов.

Тя държеше неговата ръкавица, не онази тежката, с метални слитъци по нея, а тази, която бе мека като залеза през лятото. Онзи залез, в който той ѝ я подари – когато небето гореше от вятъра, разнасящ виолетови пламъци далеч в хоризонта.

- И ние ще сме огнени като него! – бе прошепнал той, упоен от разпилените като вълни коси на Ехо.

А тя знаеше, че сърцата им пламтят единствено и само едно за друго.

Той гледаше дълго пирът на смъртта.

Ехото на битката все още звънтеше в мислите му – стомана, грохот, викове, болка и купища смърт.

- И за какво беше всичко? Заради онзи къс земя, който може да се прехвърли с един полет на стрела? Или заради честта на приятелите, която трябваше в глупостта си да защити?

Земята сега е покрита от телата, с които плъховете и птиците се хранят охолно.

А къде са приятелите му – те бяха тяхната храна.

Той беше останал последен от дружината, но скоро щеше да ги настигне отново.

Сърцето на Ехо изведнъж се сви и леко припърха, сякаш от него отлетя една половина.

Половината на онова цяло, което бяха нарекли любов с нейният скитник.

Тя болезнено разбра, че той няма да се върне повече и живота му ще завърши някъде в нищото на онази война, която го бе повлякла със себе си, макар и да знаеше, че не трябва да отива.

Затова ли звездите се криеха в последните нощи, предсказващи за онзи мрак, който ще настане в душата на Ехо? Защото за нея без него нямаше да има повече светлина – никога!

Поне не и в този неоправдаващ жестокостта си свят на страдание и тежки раздели.

Смъртта беше доволна.

Опиталия се да я отблъсне, сега вече я желаеше.

Тя нежно го подхвана и безшумно отряза снопчето на нишките, крепящи го за живота – този глупав и измамен в обещанията си за щастие живот.

Умиращия се отпусна, като изпрати последните си мисли към своята любима Ехо, която навярно щеше да го чака да се завърне.

Как му се искаше да ѝ прошепне, че ще я чака вечно след онзи праг на вечността, който сега прекрачваше. Само и единствено нея. Защото истинската любов идва само веднъж в живота, а той я бе срещнал в средата на нищото, което понякога наричаха някъде – там под онези небеса и игривите златисти слънчеви петънца под тях.

Последната му мисъл с последните думи към Ехо се отрони от него, смъртта ги чу, смили се и ги остави да полетят в тъмнината, в която една звезда грейна за миг и пак бе покрита от тежките облаци на мрака.

Сълзите на Ехо отразяваха десетки пламъци на единствената свещ.

Стискаше меката ръкавица и сякаш се опитваше да задържи ръката, която някога е била в нея, но осъзнаваше, че това е вече невъзможно.

Онази ледена увереност от загубата на своя любим вече я бе изпълнила и тя се предаде на слабостта си и ѝ повярва.

В тъмното небе насреща една светлинка проблясна за миг и от нищото долетя неговия глас:

- Обичам те! – и заглъхна с тежестта на потънал камък.

Ехо затвори очи, а с това и свещта просто се стопи.

Крадци на души

2011-12-04T20:54:00.001+01:00

Ноел изглеждаше съвсем отчаян тази сутрин, седейки на масата в кварталното кафене, и гледайки с отсъстващ поглед някъде пред себе си. Дори не чу запитванията на миналата край него два пъти сервитьорка дали иска още нещо. Тя си помисли за него, че е потънал в своя си отвъден свят наркозависим, преживящ реалността, в която е попаднал. Поне на такъв ѝ изглеждаше този клиент, с този негов стъклен поглед, отправен някъде в нищото. Тихичко си пожела на ум - дано не го обхване някоя нервна криза и да развали хубавата лятна утрин, на която се наслаждаваха всички останали.

Но Ноел просто мислеше и премисляше онова усещане, което го бе обзело от няколко дни насам. За пустотата, която бе в него, след като изведнъж почувства как личността му го напуска и оставя едно бледо негово ехо да заглъхва в тялото му.

Малко преди девет и половина, поне според часовника на стената, в кафетерията влезе приятелят му Боби, който бързо го откри къде е седнал и се настани срещу него с весело подсвиркване.

Ноел не реагира и това накара Боби да размаха ръка пред очите му.

- Ало! Земята вика Марс! Имаме ли контакт?!

Ноел премигна и въздъхна.

- Имаме, но нещо друго е изчезнало – проговори най-сетне той.

Боби поръча нещо за себе си на дошлата до тяхната маса сервитьорка, доволна, че поне този клиент има връзка с реалността.

- И какво е то, Ноел?

- Това се опитвам да разбера. Сякаш преди три дни една част изчезна от мен и ме остави наполовина. Даже и по-малко. Кажи речи – нищо!

- Кой те остави? – не го разбра Боби.

- Аз – личността ми – душата ми – мислите ми – както и да го наречеш, няма го вече – изброи Ноел и въздъхна пак.

Боби беше най-добрия приятел на Ноел и добре знаеше, че той няма нищо общо с разни опиати, разбиващи съзнанието и затова дори и не помисли онова, което си бе помислила младата сервитьорка. Просто се вгледа в приятеля си и потърси дълбоко в погледа му какво е изгубено.

И наистина – откри, че искрата живец в очите липсваше.

- Какво е станало?!

- Не знам, просто изведнъж някой грабна... онази част, липсваща сега в мен.

Ноел разбърка черната течност на недокоснатото си кафе, но не отпи, а просто потъна в нейния мрак. Как приличаше на усещането му, с което оприличаваше себе си в момента – пълна тъмнина!

А Боби се загледа в падащия измежду листата сноп слънчеви лъчи. Стори му се, че между тях, светлинните прашинки образуваха някакви образи, подобни на ангели с разперени криле. Но го видя само за миг и след това видението изчезна.

- Слушай, дай да отидем да се поразходим и да потърсим изгубената светлина някъде навън – предложи той, Ноел кимна и двамата станаха, платиха и излязоха.

Сервитьорката ги проследи как напускат, гледайки ги скришом в отражението на една витрина. Странно ѝ се стори, че всъщност вижда само втория, Боби, а първия, който бе чула, че се казва Ноел, сякаш го нямаше и образа му не се отрази.

Може би е игра на светлината, пречупила се под различен ъгъл в стъклото – реши тя и се върна към работата си.

Двамата се срещнаха в петното светлина, което идващите от близката звезда лъчи образуваха във въздуха.

Бяха добри познати, защото често се засичаха по време на играта си. Бяха бели, почти прозрачни същества от шестото измерение, което имаше връзка с настоящия свят, и който посещаваха неколцина като тях. Идваха тук от векове, за да се забавляват като крадци на душите на обитателите му. Бяха отлично осведомени, че едни ги наричаха ангели, други демони, в зависимост от нюанса на плътност, който придобиваха понякога. Това не ги притесняваше и те взимаха онези, който им позволяваха да го правят, след което ги отвеждаха в техния свят. Там ги оставяха да съхнат, понякога хиляди единици от време, докато решат в какво да ги въплатят след това.

Беше забавна и популярна игра в шестото измерение.

- Е, как е днес? Има ли достатъчно улов? – попита онзи, който събираше и разпръскваше светлината на прах с крилете си.

- Да, не е зле. Хората лесно започнаха да дават себе си, след като мисловната им защита отслабна през последите години. Не е като едно време, я излъжеш някой за цял месец, я не. Сега без да ги мамиш, сами се оставят да бъдат откраднати. А при теб?

- Същата работа – каза играещия си със светлината, махна с криле и разпиля праха на милион искри. – Сега ще намина към ей онова създание, което вяравам лесно ще даде душата си.

- Ами успех тогава, и аз съм се насочил към почти сигурна плячка. След това ще отида да го прибавя към колекцията си в нашето измерение. Знаеш ли, реших да ги оставям в син цвят на просторите за изчакване – сподели втория, който докато разговаряха бе свил крилете си.

- Добра идея, такива безплътни бяха трудни за съхнене и разпознаване. Ще помисля и аз да ги оцветя в някоя любима гама. Винаги ми е харесвала зеленината, може би това ще е моят цвят.

- Да, но виж дали вече някой от нашите не го взел за себе си – посъветва посетителя от шестото измерение.

- Разбира се, първо това ще направя. Хайде, успешен лов и до скоро! – махна първия и разпери големите си криле със златисти петънца по края.

Двамата напуснаха ивицата светлина и всеки литна към набелязаната си жертва.

Даян вече бе забравила за двамата си сутрешни посетители. Наближаваше два часа и просто чакаше да ѝ свърши смяната. По това време нямаше много клиенти и тя се бе подпряла на стената, гледайки навън как преминават хора и автомобили.

В този момент я докосна нечия ръка. Даян се сепна и помисли, че е някой клиент, но до нея нямаше никой. Но ръката бе невидима и топла, но с корави пръсти улови нейната и я задърпа. Силно и настоятелно.

Тя се опъна, но невидимия беше много по-силен. Така миг по миг той отскубна съзнанието ѝ и изчезна с него в неизвестността.

Даян остана олекнала и опразнена. Олюля се, краката ѝ се подкосиха и за малко да падне, но се задържа. Известно време не виждаше нищо, а след това цветовете на околността бавно се завърнаха. Помисли си, че не знае къде е, дори и не знаеше коя е. После си спомни, че е тя, но лишена от същността си.

Реши, че е най-добре да си тръгва, макар и да не помнеше къде живее.

Когато мина край витрината с безалкохолни напитки, тялото ѝ не се отрази в нея, а в същата единица време, някъде далеч, в едно друго измерение, душата ѝ бе поставена на безкрайна връв от вероятности, за да съхне заедно с другите като нея.

Едно крилато създание минаваше край тях и ги покриваше със мека зеленина.

Тежестта на тъмнината

2011-11-28T15:18:00.001+01:00

Ал седеше на малка маса в заведението, което беше за бърза храна и в същото време кафене, намиращо се в сградата на гарата. Не знаеше в кой град е. Просто пътуваше. Не знаеше също и накъде се носи. Пътуваше просто така, без посока и цел, но сега си мислеше, че може и да остане тук, защо не - ново място е като непознат остров в океана.

Наближаваше осем вечерта. Влакът, с който дойде, имаше още половин час престой, но това в случай, че реши да продължи пътя си с него. Ал обичаше малките градчета и техните сънливи гари. Отвън беше тихо. Освен неговият влак по коловозите бе празно. Самият влак бе пустеещ, той не видя някой да се качва, нито да слиза. Сякаш превозваше заспали дълбок сън невидими души.

Барманът оттегчен от тишината включи радиото и леки звуци на някаква пиеса за пиано се понесоха между празните маси. Бяха само двамата. Ал почти се реших да остане в това градче, така тихо и спокойно, когато камбанката на вратата звъна.

Влязоха двама мъже по на около четиридесет години. Бяха здрави и едри, видимо блъскани от суровият пестник на живота. Идваха от път, но не изглеждаха уморени. Седнаха на бара без да поздравят.

- Какво ще желаете? - попита почти любезно барманът.

- Ти какво искаш? - каза единия, облечен в светло яке и с много тъмни очи.

- Не знам какво искам, не знам какво има - навъсено отговори другия, който беше само с вълнена карирана риза в червено и синьо. Навярно пътуваха с кола и са спрели само за малко. - Виж каква бира има.

- Каква ви е бирата? – погледна барманът първия.

Той търпеливо му изброи марките, а мъжът с ризата стана и отиде до прозореца. Загледа се навън в тъмнината. Приятелят му поръча нещо.

- Този град е скапан, не мислиш ли така? - каза мъжът с карираната риза, без да го е чул.

- Не знам. Не съм идвал никога тук. Може би ти се струва такъв заради тъмнината, тя често смущава мислите ни. Ти какво ще кажеш, приятел? - попита той възрастния барман.

- Нищо. На мен тук си ми харесва.

- Чу ли го? На него му харесвало тук! – имитира го той подигравателно и се обърна към приятеля си, който продължаваше да гледа навън, сякаш търсеше някакви белези в мрака. - Че какво може да се хареса тук. Май си прав, че е скапан - какво можеш да срещнеш ако обиколиш из улиците? Само глупаците, с които навярно е пълен.

Той отпи от чашата си и се огледа из помещението. Очите му подминаха Ал, сякаш бе част от интериора.

- Всичките градчета като този са едни и същи – безлични. Ходил съм в много такива. Еднакво е навсякъде. Нали така? - попита той спътника си.

- Всички са еднакви, но този е толкова скапан. Този е най-загубеният! – каза втренчилия се в тъмнината. - Този град дори е по-скапан от онзи град на юг, в който ни бяха арестували.

- Сигурно. Такъв като него е еднакъв със стотици други – повдигна с пълно безразличие рамене мъжът със светлото яке. Знаеше, че след пет минути ще е далеч и няма дори да си спомни за градчето.

Барманът поклати само с глава и отиде настрани. Беше им оставил две бутилки и две чаши. Повече от него не се искаше, затова реши да не влиза в спор с посетителите.

Мъжът с карираната риза мълчеше и гледаше през прозореца към светлинките от близките жилищни сгради и рехавото уличното осветление. Другия също мълчеше, сипа си още малко в чашата, отпи и погледна часовника на стената.

Барманът и той мълчеше, подреждайки нещо отзад. Ал мълчеше и пиеше от чашата си, слушайки капчиците дъжд от пианото по радиото.

Минаха пет минути в пълно мълчание.

- Ела да си изпиеш бирата - каза този със светлото яке.

- Нищо не искам. Тук и бирата им е скапана.

- Нищо ѝ няма. Ще изпия и твоята тогава - отвърна и допи своята, след което си наля от втората бутилка.

Оставаха седем минути до тръгването на влака. Мъжът, който гледаше през прозореца, се обърна и отиде при приятеля си. Отвън се чу изсвирване. Приканваха пътниците да се качват.

Мъжът със светлото яке допиваше бирата си. Плати и стана.

- Знаеш ли защо този град е най-скапания? - попита този с ризата.

- Не. Сигурно е заради тъмнината.

- Не е заради нея. Има друго и това го прави най-нежеланото място където искам да остана. Знаеш ли какво?

- Не, не знам. Кажи ми какво е?

- Защотото аз съм роден тук и отраснах тук. Затова е такова. Той е мръсно място, което не може да роди нищо свястно - виж ме мен! Ти ме познаваш, нали?

- Да – тихо каза приятеля му, - познавам те добре.

Двамата се гледаха няколко мига в очите.

- Хайде да се махаме от тук! – каза родения някога тук и кимна да вървят.

- Да се махнем. Бързо ще го напуснем. Проклето място!

Двамата излязоха. Ал остави чашата си недопита, хвърли пари до нея и почти изтича навън. Качи се на влака и поиска той да литне веднага. Възможно по-далеч от тук.

Този град бе тъмен, зловещ и пуст.

Прокудил детето си, отнел от него радостта на младостта му и завинаги угасил пламъка на някога пълните с мечти очи. Щом собствения му син го мрази, какво би дал на него - скитника?

След малко, когато потеглиха, дори и не погледна изчезващите светлини. Потопи се в тъмнината с нетърпение.

Писмо в бутилка

2011-11-26T07:16:00.002+01:00

"И смъртта, най-последен враг, и тя ще бъде унищожена."

Първо послание коринтяни 15:26

Късно вечерта Алтар запали няколко свещи и се загледа в трепкането на пламъците им. Навън вятъра от север започна да нявява пясъчната си мъгла и със сигурност на сутринта хижата ще бъде затрупана от купчини.

Той придърпа стола си към грубата дървена маса и нагласи свещите така, че да не блестят в очите му. Извади от кутията стария си дневник и писалка, отлисти на отбелязаната страница и започна своето безкрайно писмо, което нямаше да бъде получено никога.

*****

„Скъпа Асила,

Колко много пъти те търся нощем сред звездите, които тук при ясно небе са толкова ярки и близки. Макар и други и различни от тези на нашата Земя. Знам, че една от тях си ти и затова често разговарям с тях, ако ти не ме чуеш, то нека другите да ти предадат думите ми.

Звездите – колко много неща могат да се кажат под тяхната тишина. Тези отлични слушатели на плаващите в нощта. Тази безкрайна аудитория, която никога не се уморява да споделя тайни и мечти.

Колко ли огърлица от несбъднати мечти крият те в мълчанието си...

Тежки окови от отровни тайни...

*****

Искам да те отведа отново някъде край морето, което тихо да се разбива в близките скали и там да останем аз и ти. И да си поговорим пак, както някога, за звездите и мечтите.

Нощем звездното небе се отразява и става двойно в морските води. Влезем ли малко по-навътре и ще бъдем насред една безкрайност от звезди. Поглеждаш надолу и краката ти се губят сред блещукащи искри. Погледни и нагоре – пламъците на хилядите им очи са само на една ръка.

Стани отново една от тях и ти...

*****

Представяш ли си, Асила, какво е било преди милиони години, когато са били само океан и небе. Небето оглеждащо се в океана и океана му е отвръщал с усмивката си от звезди. Безбройни са звездите, така както и нямат чет мечтите под тях. Мечтите за изгубеното време. За пропуснатите мигове. За ненаправената крачка в пролетната нощ.

Защо ли се изплъзнаха така между пръстите, сякаш пясък, който изтича на зрънца от време, кристалчета от крясъци, които никога няма да бъдат пак. Никога!

Присъдата е доста жестока, нали?

Никога!

Понякога на кой ли не му се иска да може да поправи някой ден, да се върне в някоя нощ и да доизкаже започнатото, но отдавна вече забравено изречение. Затова и често се спираме под вечните ни изповедници в нощното небе и им се примолваме ако може, макар и да знаем, че не може, но все пак – ако може пак да се сбъдне онзи вълшебен миг!

*****

Помниш ли децата, които помолиха майка си да повтори стореното чудо – да поеме в ръце луната и да я задържи така за момент, там в тихата лятна нощ край реката.

Лунната пътека отрязава разпилелите се коси на жената, вдигнала високо тънките си бели ръце, крепяща с нежни пръсти нощната самотница, която се е настанила в тях и светлината ѝ прозира между пръстите, отразявайки се в зелените очи.

Децата щастливи крещят:

– Мамо, направи го пак!

Знам ли, може и да има чудеса. А може ние просто да сме чудото. Все пак досега сме неповторими, освен в грешките си. Тях обичаме да правим, дори когато знаем, че са такива. Дали не е по-добре да се научим да ги избягваме. Не можах аз. Дали си успяла ти? Едва ли. Засега безгрешни няма.

*****

Луната и звездната флотилия се ярки тази нощ. Има много още до краят ѝ, но едва ли ще го дочакам. Предпочитам сенките в мрака да обгърнат тялото ми и да потъна в забрава, както ти потъна в неизвестността, Асила. Забравата е именно вечността, за която ми обещава живота. Потъвайки в нея, ние се раждаме във вечен свят и там сме си сами.

Самотата е цветът на забравата. Оставени сами на себе си, какво друго ни остава освен да започнем да забравяме руините на нашето вчера, което никога няма да има вече утре.

В морето от пясъка на спомените се опитвам да уловя някой искрящ, но всички изтичат и се промъкват между стиснатите юмруци. Един по един, като последна въздишка се изгубват в пустота.

Нужни ли ми бяха? Ето за онзи, колко време не бях се сещал за него, а сега ми стана жал, когато изчезна. Има ли смисъл да се тъгува за тях? Може би...

*****

Всеки миг е загуба на настоящето. Всеки поглед е отправен в отминаващото ни. Всяка мисъл потъва в спомени. Всеки дъх е вече късче от миналото.

Винаги сме в миналото и всички дела се потапят в него - всички!

Всяка мечта е вече спомен, всяка усмивка се угасва със сълзите и винаги оставяме обърнати към мрака... винаги!

*****

Асила, за истинските неща трябват големи жертви. Скъпи жертви. Безценни жертви. Като загубата, като раздялата. Губейки ние печелим. Загубеното и пожертвано в името на нещо става безценно у нас. Остава вечно! Както са вечни мислите ни. Както е веча обичта, заплатена с тежка цена...

С болка... С раздяла.

Но винаги остава блеснал миг, спрял се в хода на времето, мигът станал всичко в живота. Трепването осмислило всички наши дни... всяка наша година... всеки наш час.

Днес едва ли разбираме, че това е мигът. Не знае, че той е онова, което сме търсили и чакали. Винаги го откриваме когато вече го няма... Винаги!

Като отлитаща птица, отлита и той. Търсим с очи да го открием, но той е далеч... и все по далеч... и го няма! И свършва! Изтрива се от погледа, но ще остане завинаги ехото му в сърцето. Отново завинаги.

И часовете ще се превръщат в дни. Дните в месеци. Месеците в самотни години, които отново и отново ще ни връщат в онези часове. И ще ни боли, платили за тях с болка и сълзи... и сълзи, както винаги.

*****

Времето, едва ли нещо тежи повече от него.

Асила, колко пъти можем да умрем? Колко пъти да изпратим последната си мисъл към някого, когото няма да можем никога да срещнем отново? Колко пъти изгубваме скъпото в живота, за да го срещнем отново в смъртта си?

За какво ли е всичкото суетене, когато винаги краят е един и същ. Все едно и също действие на сцената – суматоха и хаос, които винаги се превръщат в покой при спускане на завесата.

Но един ден, този приеман за последен наш враг в живота, и той ще бъде победен – за да се събудим в новия си свят, където ще сме и двамата котки."

Яйцето - от Анди Уейър

2011-11-22T07:02:00.000+01:00

Източник-http://shadowstan.blog.bg/lichni-dnevnici/2010/10/11/iaiceto-ot-andi-ueiyr.618880

Ти беше на път за в къщи когато умря.

Беше пътна злополука. Нищо забележително, но фатално при това.

Остави след себе си жена и две деца. Беше безболезнена смърт. Спешната помощ направиха всичко за да те спасят, но без резултат. Тялото ти беше така потрошено, че така беше по-добре за теб, повярвай ми.

И тогава срещна мен.

“Какво… какво стана?” попита ти. “Къде съм?”

“Ти умря,” казах аз, с констативен тон. Безсмислено е да се украсяват нещата.

“Имаше… камион, и той поднесе…”

“А-ха” казах аз.

“Аз… аз умрях?”

“М-да. Но не се разстройвай заради това. Всички умират.” казах аз.

Ти се огледа. Имаше само пустота. Само ти и аз. “Какво е това място?” попита ти. “Това отвъдния живот ли е?”

“Повече или по-малко,” казах аз.

“Ти бог ли си?” попита ти.

“А-ха,”отговорих. “Аз съм Бог.”

“Децата ми… жена ми,” промълви ти.

“Какво за тях?”

“Ще бъде ли всичко наред с тях?”

“Това искам да видя,” казах аз. “Ти току-що умря и основната ти грижа е семейството ти. Това се цени по тия места.”

Ти ме загледа с удивление. За теб не излеждах като Бог. Изглeждах просто като обикновен човек. Или като жена. Някаква неясна повелителна фигура, може би. Повече като учител по граматика отколкото като всемогъщия.

“Не се тревожи,” казах аз “Всичко ще е наред с тях. Децата ти ще те помнят като съвършен във всяко отношение. Те нямаха време да развият презрение към теб. Жената ти външно ще плаче, но тайно ще е облекчена. Честно казано, брака ви се разпадаше. Ако това е някаквя утеха, тя ще се чувства много виновна, че чувства облекчение.”

“О” каза ти. “Какво ще стане сега? В рая ли ще отида или в ада, или нещо подобно?”

“Нищо от това,” казах аз. “Ще се преродиш.”

“А-а-а” каза ти. “Значи Индусите са били прави,”

“Всички религии са прави по свой начин” казах аз. “Върви с мен.”

Ти ми последва през празнотата. “Къде отиваме?”

“Никъде определено” казах аз. “Просто е хубаво да вървим докато говорим.”

“Е какъв е смисъла тогава?” попита ти. “Когато се преродя ще бъда просто празен лист, нали? Едно бебе. И всичките ми преживявания и всичко което съм правил в този живот няма да имат значение.”

“Не е така!” казах. “Имаш в себе си всичкото познание и опит на всичките ти предишни животи. Просто точно сега не си ги спомняш.”

Аз спрях и те хванах за раменете. “Душата ти е по-величествена, красива и гигантска отколкото можеш да си представиш. Човешкия ум може да обхване само малка частица от това което си. Това е като да потопиш пръст в чаша с вода, за да провериш дали е топла или студена. Слагаш малка частица от себе си в съда и когато го издърпаш обратно си получил всички преживявания, които той е имал.

“Бил си в човек през последните 48 години, така че още не си се разкършил и почуствал необятното съзнание. Ако се помотаем достатъчно дълго ще започнеш да си спомняш всичко. Но няма смисъл да го правиш между животите.”

“Тогава колко пъти съм се пререждал?”

“О, много. Много много. В много различни животи.” казах аз. “Този път ще бъдеш селско момиче в Китай през 540 г. сл.Хр.”

“Какво?” подскочи ти “Пращаш ме обратно във времето?”

“Да, предполагам, технически погледнато. Времето, както го познаваш ти, съществува само във вашата вселена. Нещата са различни там, откъдето идвам аз.”

“От къде идваш ти?” каза ти.

“О, разбира се, ” обясних аз “ Идвам отнякъде. От някъде другаде. И има други като мен. Зная, че ще искаш да разбереш какво е там, но, честно казано ти не би разбрал.”

“О” каза ти леко смутен. “Я почакай. Ако се прераждам на други места във времето, бих могъл някой път да се преродя заедно със себе си.”

“Разбира се. Постоянно се случва. И в двата живота бидейки наясно само за собствения си живот дори не знаеш, че това се случва.”

“Е какъв е смисъла на всичко това?”

“Сериозно?” попитах аз. “Питаш ме за смисъла на живота? Не е ли това малко стереотипно?”

“Е, това си е основателен въпрос,” настоя ти.

Аз те погледнах в очите. “Смисъла на живота, причината поради която напрaвих цялата тази вселена е за да съзряваш.”

“Имаш впредвид човечеството? Искаш да съзреем?”

“Не, само ти. Направих цялата вселена за теб. С всеки нов живот ти израстваш и съзряваш и ставаш по-голям и велик интелект.”

“Сaмо аз? А всичи останали?”

“Няма никой друг тук,” казах аз. “В тази вселена сме само ти и аз.”

Ти започнаш да мигаш насреща ми. “Но всички хора на земята…”

“Си ти. Различни твои инкарнации”

“Я чакай. Аз съм всеки!?”

“Сега почваш да разбираш,” казах аз потупвайки те по гърба.

“Аз съм всяко човешко същество живяло някога?”

“Или което някога ще живее, да.”

“Аз съм Абрахам Линкълн?”

“И също така си Джон Буут,” добавих.

“Аз съм Хитлер?” каза ти, ужасен.

“Ти си и милоните, които той уби.”

“Аз съм Христос?”

“И си всеки, който го последва.”

Ти замълча.

“Всеки път когато си измъчвал някого, си измъчвал себе си” казах аз. Всяко направено добро си го правил на себе си. Всеки щастлив и тъжен момент, изпитван някога от човешо същество, е бил, или ще бъде, изпитван от теб.”

Ти остана дълго замислен.

“Защо?” попита. “Защо е всичко това?”

“Защото някой ден ще станеш като мен. Защото ти си такъв. Ти си от моя вид. Ти си мое дете”

“О-о,” каза ти невярващо. “Казваш, че съм бог?”

“Не. Не още. Ти си зародиш. Още растеш. След като преживееш всеки човешки живот през цялото време, ще си достатъчно пораснал за да се родиш.”

“Цялата вселена ......,” каза ти, “е само…”

“Яйце.” отговорих аз. “Сега е време да тръгваш към следващия живот.”

И те изпратих по пътя ти.