Залеза е краят, изгрева начало

 

         1.
         Потрепване.
         Опит да останеш.
         Дишане – издишане...
         Следва дълбока бездна от покой.
         Залеза е тих стон, покрит с тишина.
         И спомените...
         Идват, отиват си, оплитат се, гаснат наедно в букети от мечти.
         Усмивки – една, две, три...
         Гаснещи, поръсени от преминал като дъжд рояк сълзи за всичко отминало.
         Безвремие от вода.
         Много вода.
         Усещане за присъствие на много места – различни лица и събития на който си главен герой.
         А после още по-плътен покой. Смъртен, неподвижен, тих.
         Лек тласък и движение...
         Потъване и изплуване - отново - към очакващо тяло на непознат бряг.
         Пясъка е топъл. Гостоприемен.
         Изгрев пое дъх и напълни гърдите на деня с лъчи.
         Родила се от смъртта си, Асила отвори очи и мисълта ѝ оживя.
 
         2.
         Да се озовеш от другия край и пак да си в живота е като да поемеш непозната книга в ръце:
         Докосваш кориците, усещаш тежестта ѝ, отгръщаш, вдъхваш аромата на листовете, понякога съвсем нови, понякога с дъха на древността, но не знаеш нищичко за онова, което ще разкрият думите в нея.
         И книгата, като живота, остава в неведение живеещия и четящия до самият край. Дори след като се отлисти последната страница смисъла, идеята и значението често остават неясни – затова е нужно и много книги да се прочетат, както и много животи да се изживеят, за да може да има някаква яснота от същността на всичко за което се питаме докато разлистваме страница след страница.
         Асила изплува от реката, през която съзнанието ѝ премина – водите на смъртта бяха удобни като утроба, но извън люлката на времето, те меко я отблъснаха и върнаха в другата реалност.
         Може да е бил само миг носенето по тях, а може би е траело цяла вечност – понятието и усещането за продължителност изчезва, когато чакаш реда си за новото прераждане. Но рано или късно идва часът в който течението те поема и повлича към брега на живота за пореден път.
         Съзнанието излиза от покоя, понася се по течението, безтелесието му се влива в очакващата го плът, поема дъх и вече е там – в някоя нова пукнатина в стената на живота, който трябва да се изживее за пореден път от мандала на загадката:  
         Дали прераждането е част от тази безкрайна метаморфоза на поредица от заспивания и събуждания в търсене на отговори или е само искрица от решението на някой друг?
         Докато все още лежеше на мекия пясък, усети се все още лека като перо – сякаш нямаше твърд под себе си - мисълта ѝ се пробуди преди тялото, тежко и бавно стопляща вкоравената му плът.
         Спомни си появата си като пропадане в пропаст, но пропастта бе над нея и Асила не виждаше края на бездната която трябваше да опознае.
         Дали наистина можем да виждаме, чуваме и усещаме всичко това, което ни заобикаля – не пропускаме ли онова, което трябва да се види и оцени като съществено?
         Като това, че посоките може и да са обърнати – небето да е в краката ти, брегът над теб?
         И че краят е просто начало?
         Докато премигваше в опознаване на новото място, спомените ѝ от смъртната прегръдка избледняваха – нима нямаше да помни и черпи от мъдростта и грешките на миналите си животи, които разгледа?
         Започна да повтаря казаното и преживяното през тях, но губеше възможността да разгадае всички неразбрани послания и загадки - познанията бързо изтляваха като пламъка на клечка, духната от вятъра, който се скиташе на границата между водата и брега.
         Асила осъзна, че ще трябва да се учи и открива всичко отново, навярно без да има спомена и опита на предишните ѝ прераждания, а това прие като загуба на време – да, тук вече имаше време и тя го усещаше ясно.
         И това ли е част от общия план за смисъла съществуването или всеки нов живот е неизменно повторение на предишния, просто защото трябва да ни има само за да го осъзнаваме?
         Ще трябва да го разбере докато върви отново към залеза - тогава нека започне...
         Тялото ѝ се подчини на мислите, раздвижи се и се изправи. Залитна, но пясъка се надигна във формата на ръка да ѝ помогне. Подкрепяше я докато свикваше с пазенето на равновесие. Значи пак ще бъде човек. А се надяваше да е просто птица – така искаше да лети като жерав към хоризонта:
         Да гони залеза, да примамва с полета си изгрева.
         Или да разцъфне като цвят на някоя клонка, примамвайки с аромата си пчелите и след това да се превърне в някой плод.
         Навярно би било по-лесно от това да бъде натоварена с грижите по човешкия път, който ще поеме отново.
         Мислите ѝ вече се бяха подредили, сетивата заработиха и погледа ѝ намери издигнат, обрулен ветровете и олющен от слънцето, каменен свод, изникнал от пясъците.
         Навярно това е началото - Асила пусна ръката и внимателно направи първата си крачка сама. Не беше лесно – почвата се движеше, въздуха се движеше, мислите ѝ се движеха.
         Живота е движение – спомни си, - всички сме част от хода му.
         Прехапа устни и закрачи все по-уверено.
         Малко преди свода поспря и погледна нагоре – ликът на ярка звезда пресичаше средата на каменния овал. Проникна в нея и Асила прогледна в себе си чрез огледалното отражение на вътрешният си свят.
         Вън и отвън – ще живее и в двата свята едновременно.
         Ще съшива миговете си и с двата за да намери равновесие между случващото се в тях.
         - Господарка на единия и слугиня в другия – подсказа ѝ звездата.
         Как ясно чу гласът и усети силата, водеща мислите ѝ към безкрайността.
         - Сириус... – прошепна спомен, който ѝ подсказа, че не всичко от миналото ще е забравено.
         И като ято прелетяха още спомени:
         В този живот сме подчинени на времето, тук то има своята тежест, своята цена.
         Кръгът на времето – ореол от светлина събираше и разделяше небето в три посоки. Венец, съдържащ всеки трепет от измеренията, от пространството, от материята, събрал върховете на трите отправни точки – минало, настояще и бъдеще. А Сириус – господаря на пътищата – беше светлината, уловила краищата им в кръга.
         Асила повтори с ръка контурите на овала и продължи.
         Прахолякът се сля с плочници и позаличените от нахалството му шарки. Загледа се в тях докато вървеше, но не разгада какво значат плетениците им, а може би някога е знаела да ги разчита.
         - Пътувам в зеницата на залеза - от сенките изплуват цветове и подреждат се в картини... – запяха гласове наблизо.
         Вдигна глава и видя отстрани на свода дърво със змийски клони - всеки бе жив и се извиваше нервно или лениво се поклащаше, завършвайки с глава на която блестяха сапфирени немигащи очи – имаха цвета на звездата, кристално студени и немигащи.
         Раздвоени езици се стрелкаха между усмихващите се усти. На телата им потреперваха вместо листа чифт разноцветни криле, уловили сиянието на Сириус в багрите си.
         Можеше да подмине, можеше и да поспре. Не бързаше, едва бе дошла и тепърва щеше да премята зърната от собствената си броеница от дни и часове, удряйки въпросите си един в друг.
         - Дълъг път ли ме чака или кратка разходка? – попита ги Асила, чудейки се какво ли е след като премине арката.
         Клоните се раздвижиха, един се плъзна към нея, чифт кристални ками се забиха в очите ѝ тихичко засъска:
         - Само той знае...
         - Кой?
         - Този, който е стигал най-далече от всички други – змията размаха криле и развя косите ѝ.
         Пясъка се отля назад и оголи ивица островърхи камънаци, стигащи до свода – колко са различни от изписаните плочници – бодливи и трудни за преминаване.
         - Ще имаш дни в които пътят ти ще бъде лек, ще имаш и такива в които болката ще се забива в сърцето ти.
         Небето се накъса на нишки, спуснали се към хоризонта.
         - Върви! – рече змията и се върна при сестрите си.
         Пътища - винаги има път по който да се върви, дори и в живота след смъртта – отбеляза Асила и внимателно запристъпва по назъбената пътека.
         - Пътувам - в галерията на живота – пътувам към края на началото...
         Шепотът от дървото я следваше.
         - Пътувам – а картините се пръскат в капки цветове – горките как горят и се стопяват...
         Песента на змиите заглушаваше тихите ѝ стонове при стъпването на някой остър ръб, накрая все пак Асила застана под извития портал - отвъд него нямаше светлина, а на талази прииждаха вълни от тъма. Беше нощ.
         Лъхна я хлад като дихание на смърт – и него помнеше – колко странно, а толкова други неща забрави.
         Не се уплаши, нямаше от какво. Вече знаеше, че не за първи път умира и се ражда.
         - Върви, скъпа, върви... – подкани я повея на змийските криле.
         - Ела, мила, ела... – привика я мрака.
         Влезе и се изгуби в непрогледност. След няколко крачки спря, не искаше да сгреши и затова реши да чака. Не бързаше, което трябва да се случи щеше да се случи – навреме или с малко закъснение.
         Тъмнината изтъня и от лекия прилив на зората се появи фигура, която нарастна и се превърна в огромно око, извисило се насред изгрева.
         Долетял глас отново подсказа услужливо:
         - Това е онзи, който е видял и вижда всичко...
        
         3.
         Асила беше пред пътя - търсеше завръщане или начало.
         Окото лумна, вля се мислите, обви сърцето и заповяда:
         - Приеми ме!
         Тя сведе мисли в смирение.
         Беше човек, знаеше, че трябва да скланя глава пред по-силните, защото в живота винаги някой е по-слаб, а друг използва страха му за да го подчини. Дори и да не искаше. Ако се опълчи, тогава се превръщаше в скитник – безащитен и гонен от всички.
         - Нужна ли е прошка, само защото си се родил? – осмели се да попита.
         - Това е част от самото сътворение - не можеш да обхванеш смисъла от малкото си тяло, щрих от нещо необятно.
         - Затова ли е създаден човек? Да ти служи и да не знае защо?
         - Човек е само пътника по пътя - с посока или без такава, той се движи и мисли, че следва своите желания, а всъщност е пометен от движението към цялостта на която принадлежи.
         Асила беше прашинка във всемогъщото око.
         - От спомените се уморявам – промълви, намерила няколко картини от огледалните си образи в други измерения.
         - Понякога е изтощаващо – съгласи се окото.
         - Родих се с тях...
         - Или все още не си.
         Асила бе коленичила в кръгът от светлина, но с вдигната глава.
         - Може би си просто пеперуда, родила се за опознае само един единствен ден, която сънува, че си тук, сега...
         - Колко би било красиво – усмихна се и запърха мислено. – Така той ще бъде моята вечност.
         Окото отново бе съгласно.
         - Смъртта не е край, нито пък живота е начало.
         Мислите ѝ прелетяха през няколко живота.
         - Живота понякога тежи... Почти винаги... Винаги...
         Окото ѝ поднесе сребърна везна, на която крепяха крехко равновесие човешка душа и едва забележимо перце от съдбата на която бе подвластна.
         - По добре да забравя – пожела Асила.
         Всеки дъх накланяше везната в една или друга полза. Душата потъмняваше или заискряваше, а перото натежаваше от различните ѝ тонове.
         - В смъртта усещах лекота...
         - Смъртта е нишката към нов живот.
         Прав беше, нали самата идваше от там.
         - Тогава какво следва?
         - Нищо, просто върви до следващия залез – всевиждащото око изчезна и пред нея се разтели безкраен път.
         Тя се изправи и пое по него.
        
         4.
         Асила имаше посока и вървеше към хоризонта на външния си свят – засега беше далечен, но не се отказа да го достигне.
         Хоризонта в огледалният ѝ свят също губеше границите си, но там, отвъд, зад всеки хълм имаше ново начало.
         И в двата ѝ свята Сириус грееше в небето, заобиколен от свитата си – мигове, дни, години.
         - Подчинени сме на времето, но то съществува само заради нас – говореше си и не броеше нито дните, нито годините.
         Този път ще бъде скитник в пустинята.
         Асила се изкачваше и спускаше по дюните, заобикаляше опасни блата, някогашни дъна на езера, прекосяваше безкрайни пясъчни долини и я биеха сърдите пустинни бури, горяха я безмилостните слънчевите лъчи и целуваше прохладата на нощите.
         А когато поспираше да поеме дъх, правеше кръгът – знаеше, че е част от него, затова се включваше в окото на Сириус, приела, че ще бъде искра от светлината му.
         На тръгване бе откъснала един от клоните на змийското дърво и шарената змия се бе увила около снагата ѝ и беше сляла цветовете си с тялото ѝ.
         Положила глава на рамото, честичко ѝ припяваше:
         - Пътувам със залеза в окото на урагана към точката на безкрайността...