понеделник, 15 декември 2014 г.

Залез и изгрев


       Нощта течеше с водите на планинския поток, успял някак си да си прокара пътека чак до тук – далеч, много далеч от неговото изворно сърце. Край него час преди залеза бяха спрели Огнена и дракона. Потока шумеше, тръстиката му пееше песни.

         Бяха летели дълго, идваха от изгрева, пътуваха накъм залеза. Крилете им се умориха и решиха да починат няколко часа в нощта. Пътя им бе безкраен, полета сякаш вечен.

         Когато се срещнаха и двамата не отиваха на едно и също място, но в един миг полета им се случи в една посока и така летяха заедно много дни и нощи. След това просто продължиха заедно, защото не искаха да се отделят един от друг, но знаеха, че ще дойде и мига, в който трябва да се разделят.

         - Огнена - тихо каза дракона, почувставал близостта на тази раздяла - мислиш, че времето може да ни раздели.

         Тя бръкна в огъня и извади шепа пламъци. Поднесе си ги към небето и леко духна – огнена струя излетя накъм звездите. Дирята ѝ дълго горя в тъмнината. За две-три нощни пепруди светлините искряха цял живот и те умряха с мисълта, че са видели всичко нужно от красотата на нощта.

         - Не, времето е само миг, а миговете лесно преминават.

         - Но ако те няма...

         - И небето няма да го има – прекъсна го Огнена, усетила силата на пустотата и загреба с две ръце от пламъците.

         Покри тялото си с огън - очите ѝ го разгаряха все по-силно. Косите ѝ се разпиляха като полудели от страст в гората пожари, дланите ѝ горяха от желание да изгарят.


         Тя прегърна дракона и го обви със стихията, която бликаше от нея. Той се отдаде и изригна със своята дълго пазена за тази нощ драконова мощ – небето се озари от падащата жар на залеза.

         - Драконе – прошепна Огнена, - любовта е сила, над която дори и времето няма власт. Аз съм огъня, ти си моят пламък – една звезда грее само ако истински обича...

         Тя се вля в него, двете огнени сърца се сляха в едно и изригнаха в нощта.

         - А аз грея, драконе...

 

         *****

         Утрото плахо надзърна. Потока го нямаше - бе останала само една лека следа като пътечка там където до вчера течеше. Утрото все така плахо направи още една стъпка.

         Огнена също я нямаше, но след нея долината все още гореше.

         Дракона дълго гледа отстъпването на нощта – все още усещаше вкуса на палещите ѝ устни, сърцето му веднъж-дваж дочу ехото на гласът ѝ, а огъня в него продължаваше да гори и да се разгаря.

         - Като ехо на стихията на огъня – подсказа му вятъра.

         - Като ехото от любовта на Огнена – съгласи се дракона.
   
Когато първите лъчи започнаха да пият жадно от утринната роса по тревите дракона изригна с огнен глас накъм идващия ден и полетя да разпали изгрева.

неделя, 30 ноември 2014 г.

Сърцето на дракона

                                                             
                                                   /зимна приказка за любовта/

       
       Падаха снежинки – откъсваха се от мъгливо белите облаци и бавно се понасяха надолу. Събираха се на рояци, на ята или една по една летяха към очакващата ги белота.


         Като мигове от време са – Ехо ги ловеше с поглед. Като секундите от които е съшита всяка минута, като бодовете, с които се свързваха час за час, за да образуват нов ден – тя направи широк кръг с ръка и събра няколко снежинки в окръжността на невидимия часовник.

         Подложи длан и две-три кацнаха на нея, стопиха се, въпреки че ръцете ѝ бяха студени... много студени, също като падащия сняг.

         Продължи по пътеката, която той правеше за нея. Наоколо преспите я ограждаха. Клоните на борове вече се огъваха все повече от трупащата се върху им тежест. Върховете на планината се сливаха със снегопада. Небето бе изтъкано от милион снежини нишки, които се разплитаха както дните се разпиляваха в годината.

         И все така беше тихо, много тихо – така както може да бъде само в късен зимен следобед.

         - Красиво е – промълви Ехо, улавяйки с поглед още няколко снежинки, преди да се слеят с мълчаливите купчини.

         Сипещия се сняг падаше толкова тихо, че долавяше звука от трупането му на земята. Отново подложи ръка и за миг дланта ѝ бе накацана от няколко снежни птици.

         Спускат се леки, като сън, но с ефирни криле. Неусетно и плавно покриват всичко, може би малко магично, но толкова осезаемо докосващо, че перата им започват да шумолят в мислите.  

         Ехо огледа небето и снежните ята и завидя на полета им.

         Харесваше ѝ зимата, пожела си да бъде част от нея.

         Част от ятото снежни птици.

         И да бъде спътничка на кристалния дракон, който владееше тези земи.

        

         2.

         Дракона се отърси и направи няколко маха с криле, завихри блестящ прах около тялото на Ехо и я обви в снежна пелена. Беше споменала, че ѝ харесва да гледа как светлината се разсейва на цветове през снежинките.

         - Винаги е толкова тихо – повтори си тя, отбелязвайки, че дори вятъра е някак безгласен в студа.

         Кристалния дракон събра криле и снеговъртежа веднага утихна.

         - Така и трябва да бъде – рече той. – Последното място запазило покоя си.

         - И никой ли не идва тук? Никога?!

         - Идват понякога, макар и рядко. През век-два, остават за известно време, но студа ги прогонва. Изследователи, пътешественици, загубили се в някоя буря.

         - Защо? Не им харесва ли?

         - Харесва им, но колкото и да чакат пролетта тя никога не идва и се отказват.

         - Не бих оставила това място – рече повече на себе си Ехо. Намираше Севера за опияняващ с простора си, с реда и чистотата, която се стелеше навред. Нейният юг бе много по-различен... с ритъма, със смеските на ароматите, с гласовете и шума.

         Пристъпи към покритото с лед езеро. Водата под него живееше, но повърхността ѝ бе вкоравена. Имаше рисунъчни фигурки изписани от всичко, което е оставило дъха си над нея.

         Спомни си една от зимните приказки, които бе слушала - за онзи буен планински поток, потекъл с любов към една самотна скала и двамата превърнали страстта си във водопад от падащи кристални води. Там, далеч на юг, сега водите са замръзнали, а скалата е скована от дъха на Севера, бреговете покрити от сняг. Но заедно чакат пролетта за да излеят любовта си в езерото под онзи свой водопад. Там, далеч на юг, пролетта винаги идваше с Топлин – вятъра, който неизменно прогонваше северния дъх.

         Ако пролетта не дойде, както никога не идва тук, времето няма да им позволи да бъдат заедно.

         - Времето... – въздъхна Ехо и докосна щрихите, събрали се в десетки образи на мигове -  били, но вече отминали.

         - Страх ли те е от него? – чу гласът му съвсем до себе си.

         Кристалния дракон се приближи малко повече от обичайното и се загледа в отражението на двама им върху леда:  

         Той огромен, с бронирано от пластове синкав кристален лед тяло и очи за които Ехо каза, че приличат на току що родени звезди. Имаха зеници от светлина, заобиколени от преливащи в дъги космични слоеве. В себе си добавяше, че ѝ харесва тяхната светлина.

         Тя самата доста по-малка и събрала душата си в крехко смъртно тяло, със снежни коси и бели ръце, които не се плашеха да докосват леда. Дракона все повече се топеше от погледа ѝ. Знаеше, че това е смъртоносно за него – тялото му трябваше да живее в студ, а не в горещите очи на странницата дошла да се поскита из Севера.

         Ехо улови, че дракона я гледа и му се усмихна. Каква странна сила имаше в гърдите си - можеше да смрази и най-горещия ден. По-силен и от най-страшната буря, ветровете на Севера му се подчиняваха и не смееха да я доближат след като той започна да върви с нея.

         Ехо не изпита страх при първата им среща, когато той пристигна като зимна стихия, яхнал поривите на зимната виелица. Дълги години никой не бе идвал и беше свикнал с уединението си, затова пожела да прогони натрапника, посмял да преброди владенията му. Погледа ѝ отрази звездният огън в неговите зеници и дракона отведнъж притихна. Прогони с ръмжене виелицата и глутницата ветрове. Събра криле, кристалите му грейната, сърцето му пламна.

         Усети онова, което се усеща само веднъж в живота.

         От онзи ден насам беше все наоколо, следваше Ехо безшумен като сън, понякога изчезваше с някой северен вятър, но бързо се връщаше, за да отвори път за дошлата да разгледа Севера.

         След няколко нощи Ехо започна да се заглежда по-дълбоко в огъня на очите, който ѝ отвори пътя до сърцето му. Първо видя танцът на извиващите се гъвкави ръце на пламъците, които се протягат нагоре, за да докоснат изгубения в снежната нощ блясък на звездите дарили им някога искра от своята сила. После неусетно се сливаше с космичния синхрон, който държеше цялата вселена в един и същ отрязък от времето, след това  мислите ѝ започваха да потъват все повече и повече в състояние на покой, обвит от бяла тишина.

         Тялото ѝ само се примъкна по-близо към сладостно мамещата топлина и затваряйки очи улови мига безмълвие, настанал навред.

         Поиска да бъде искра от зимния сън.

 

         3.

         - А какво е времето, драконе? – Ехо вече знаеше, че за него то равно на безкрайност.

         - Низ от мигове... Така ме учеха някога звездите. Понякога улавяш някой и изживяването му ти се струва цяла вечност. Друг път изпускаш онзи, за който си чакал също цяла вечност и тогава настава самота и пустота. Те ми каза, че винаги идва следващ миг, в който отново чакаш онзи, който вече е отминал.

         - Навярно си имал хиляди такива в личната си безкрайност – срамежливо каза тя.

         - Току що изживях своя, който е и единствен – уверен отвърна дракона.

         Двамата се загледаха един друг – времето спря, космосът замръзна.

        

         4.

         Бродеха из преспите. Ехо вече се уморяваше и често сядаше. Тялото ѝ започна да усеща болезнено студа. Опиянението от първите дни отшумя и тя си спомни за родния юг, за меките длани на дюните, за топлите докосвания на морето, за горещия блясък на пясъка. За аромата на канела и жасминен чай. За гласовете и песните на преминаващите кервани, поели по безкрайния път на отиване и завръщане.

         Няколко пъти си мислеше за своето завръщане, макар да знаеше, че това ще нарани дракона. Реши да изчака ден или два, след това да реши.

         Говореха си пак за времето.

         - Всичко се повтаря отново и отново. Времето е като наниза от огърлицата на едно вечно очакване – той усетил какво желае Ехо, затова събра мечтите си, подсвирна на недеждите и ги запрати в най-далечния край на своя Север.

         - Но само ако живееш до безкрай – обеляза тя. Нейните години бяха ограничени, но вярваше, че ги изживява докрай. Затова и бе поела натам, накъдето никой не искаше да тръгва, за да види Севера, да опознае силата, плашеща всички. Познатите ѝ определиха пътешествието за самоубийствено, но тя следваше собствените си мечти, които вярваше, че винаги се сбъдват.

         - Всички сме част от него, Ехо, частица от безкрая, който ни съдържа, и хора, и космос, и звезди и мечти – заспиваме, събуждаме се и пак заспиваме.

         - Ако сега затворя очи къде ще се събудя?

         - Може би като сърцето на някоя звезда.

         Кристалния дракон се извиси и Ехо видя как огнена струя преля от очите в гърдите му.

         Тялото му грейна с ледена светлина.

         Снежинките се топяха едва докоснали тялото – падащия сняг умираше в прегръдките на жарта. Безмилостно, но с удоволствието да усетят горещата му целувка.

         - Всичко е игра на времето, Ехо, в която нашите стъпки остават следи и всяка стопена снежинка е просто нов щрих от мига – дракона махна с криле и покри Ехо с наметка от бяла тишина, обшита с мигът на време извезан с букет от снежнобели мисли. - Всяка частица от нас се съдържа във всеобятността, както и самата тя е в самите нас.

         - Тогава защо не мога да летя като теб? – вече бе решила, че ще се върне в своя юг.

         - Сега не, но пожелаеш го исрено ще си с криле и ти.
         - Наистина ли?
         - Затвори очи и ще се увериш. Поне само за миг...
        Ехо пое дъх и се отпусна в снега, който меко обви формите ѝ. Дракона се приведе над нея и я обля с ледено дихание. Сънят натежа смразен и тя заспа дълбоко, много дълбоко, както се заспива в мига на смъртта. Но преди той да дойде, някой я издърпа и се събуди осъзнавайки, че не е на земята, а се носи в небесата.

         Беше зимна буря - разсичаща снежните облаци с могъщи криле. До нея се носеше с леден порив дракона и криталите му грееха със светлината, родила го някога сред звездите.

         Ехо сънуваше зимен сън.

 

         5.

         - Ще се върна на юг, драконе – тихо каза на следващата вечер Ехо.

         Тишината натежа.

         - Тук става все по-студено, тялото ми е слабо, смрътно и няма да мога да издържа още дълго.

         - Знам – рече дракона, погледна небесата – тъмни, ясни и с милион наковани по тях искри.

         - Но пак ще дойда – обеща тя.

         - Или аз ще дойда при теб – повече на себе си промълви дракона.

         - Но там е опасно за теб, слънцето е много по-силно там при нас.

         Кристалния дракон блъвна ледена пара и смрази въздуха. Любовта му към Ехо го топеше от дни въпреки, че си бе забранил да я обича. Но сърцето не издържа започна да гори все по силно и силно, той умираше, защото любовта убива.

         - Нека, слънцето е нищо в сравнение с това да съм далеч от теб.

         Ехо го помоли да я чака тук. Говори му цялата нощ, обеща да се върне щом посгрее тялото си.

         - Навярно ще посвикна с времето, нали? – предположи тя, докато събираше нещата си.

         - Навярно... – промълви дракона и една част от него се стопи.

         На другия ден тя пое назад към долината, където започваха полетата и зеленината. Ни един северен вятър не посмя да я доближи, кристалния дракон бе обещал да е безмилостен с дръзналия да не го послуша.

         С всеки следващ ден ставаше все по-топло, тук-там имаше поляни със самотни стръкове, покрили връхчетата си с цветове. Морето вече шумеше в мислите ѝ и когато най-накрая стигна до ивицата, която го отделяше от сушата, Ехо се търкулна по дюната и загреба от топлия пясък, но щом докосна първата вълна усети хладния полъх, който веднага позна.

         Кристалния дракон я беше последвал. Беше станал много по-малък, част от силата му бе изчезнала. Дишаше и се топеше.

         - Защо?!!

         - Без теб зимата е пуста, живота празнота – рече той. – Знам, че няма да се върнеш, затова дойдох.

         Ехо изведнъж разбра, че той е умирал още там, в неговият Север. Онзи огън, който сама създаде, го убиваше с всяка мисъл за нея, с всеки поглед, с всеки миг от безкрайността на времето, което им бе позволило да се срещнат.

         Кристалните му криле се топяха все по-бързо. Слънцето разгневено от наглостта му да дойде тук изпрати легион лъчи срещу онзи, който прогонваше топлината му от Севера. Яростта им се забиваше в тялото, отмъщението, сбирано милион години топеше дракона.

         - Ти загиваш! – Ехо протегна ръка и улови неговата, но сега вече бе топла и допира стопи пръстите му.

         - Нищо, поне ще си отида доволен, че те срещнах... Само за миг, който трае цяла вечност – с мъка се усмихна дракона.

         Лъчите безмилостно го жилеха и той изчезваше с всеки свой дъх.

         - Ще те чакам там някъде, в космоса, който ни съдържа...

         Сви се на брега, морето го заля като че с покров и след като се оттегли вече го нямаше.
       Ехо успя да улови кристала, останал от сърцето на дракона.

 

         6.

         В нощта, когато прелитат кристалните дракони е толкова тихо, така както може да бъде тихо, щом започнат да падат от небето снежни звезди.

Звезди и мечти


         
Сред звездите в този къс от космоса през повечето време е тихо. Всеобятно и безкрайно тихо, макар живота да съществуваше в различни форми.


         Кометите, известни с кристално звънливия си смях, преминаваха като лека въздишка и бързаха да се понесат някъде в безпределния космос, далеч от звездните купове и където гласовете им свободни следваха ледените си опашки.

         - Те не обичат шума – казваше им момчето, което по прищявка на Твореца се бе родило и живееше сред тях.

         Обитаваше малък свят, който бе съвсем достатъчен за да му бъде дом и закрила. Бяха го отгледали звездите в този къс от космоса – една го научи да вижда цветовете, друга да чува тишината. Те го хранеха, съветваха кога е по-добре да се скрие при някоя по-силна космична буря, бяха му сестри, бяха му приятели. Не знаеше колко време е тук, защото звездите не говореха за времето – за тях то беше едно огромно пространство, което ги съдържаше.

         Звездното момче също обичаше тишината. Харесваше му звездния покой и се наслаждаваше на сиянието с което едни горяха, други пулсираха в бяло, а трети току премигваха в различни отенъци на приливите и отливите в техните вътрешни стихии.

         Момчето поради това, че бе отгледано от звездите понякога мислеше, че и той е вид звезда, но все още неизлъчила светлината си.  Друг път си казваше, че е родено за да ги гледа и споделя тишината им. Толкова красота трябва да има за кой да бъде създадена – разсъждаваше то и се отпускаше в тишината, която властваше в този къс на космоса.

         Но веднъж, от преминаващ рояк комети, се отдели една и му прошепна, че има и други като него в космоса – после бързо отлетя, преди строгите звездни лъчи да я накажат за нахалното ѝ спиране при звездното момче.

         След тези думи момчето започна да усеща самота. Поиска да види други като него, така се и научи да спи – не от умора, силите му бяха неизчерпаеми заради енергията, с която се хранеше. То спеше за да сънува – още едно явление, което се появи в мислите му.

         Сънуваше как намира другар, някой като него живеещ сам на своя си свят и двамата се канеха един друг в домовете си. Веднъж приемаше момчето, друг път той канеше сънувания му гост, за който приготвяше огнена закуска и чай с аромат на изгряваща звезда.

         И щом момчето се събуждаше отиваше до една скала, в която виждаше отражението си и си спомняше, че приятеля му няма ясен образ, а само облика на букет от светлина. Понякога то говореше с отражението за да разсее самотата си, но не беше същото като в съня - там двамата, той и непознатия, си спомняха за някоя вече угаснала звезда, на която все още се носеха искри от звезден прах.

         Така изтекоха безброй мигове от време, момчето не знаеше колко, защото никога бе отмервало времето, спеше все по-дълго, а най-силната звезда го гледаше и тайно надничаше в съня му.

 

         * * * * *

         Веднъж се събуди от усещането, че някой го побутва. Понечи да попита кой е, но знаеше, че старшата звезда, която бе изгряла наблизо, не обичаше дори шума на неговия глас.

         Неочаквано реши, че трябва да намери онзи свой другар, който все по-често сънуваше. Трябва да поеме на път, който ако следва ще го отведе до него. Нямаше да пита главната звезда от неговия куп, тя едва ли би разрешила да ги напусне.

         - Ако се престоря на заспало и след това се измъкна тихо, никой няма да разбере, че всъщност съм отлетяло – каза си то и пак се сви в постелята си.

         Съвсем скоро трябваше да мине ято комети, затова след като прецени, че вече наближават, момчето се промъкна в сенките и ги изчака на удобно място. Щом видя опашатите да приближават, то подскочи леко и се улови за една от тях.

         Кометите свиха настрани от звездите и наобиколиха момчето.

         - Търся някой като мен, дали сте виждали ли? – шепнешком попита то.

         Повечето от кометите дори не знаеха за съществуването му, но една по-младичка се обади, че е била в някакъв страничен куп, където май е имало същества подобни на момчето.

         - Ще ме заведеш ли? – помоли ѝ се то.

         - Ако ми се разреши.

         Най-старата комета помисли няколко мига и се съгласи да се отделят от ятото. И без това рояка им бе пренаселен. Позволи на кометката да продължи сама из космоса.

         Момчето се прехвърли на младата комета и полетяха.

         - Далече ли е?

         - Докато стигнем ледовете ми ще наедреят още един път.

         Звездното момче не знаеше колко време е това, но се съгласи с нея и се понесоха.

 

         * * * * *

         В космоса времето не тече по същия начин както в който и да е дом. Тук усещането е, че сякаш измеренията го поглъщаха и разтваряха, нямаше възраст, нямаше младост и старост – само и единствено понятието съществуване и разбирането за време липсваше. Понякога някоя звезда угасваше, но с това нищо не се променяше, винаги се раждаше нова – най-често събирайки прахта на вече изчезналата.

         Момчето и кометата се носеха, тя често пееше и то се унасяше от разказите в песните ѝ. Понякога си говореха, така чу за времето. Кометата се наричаше млада, а бе скитала доста из вселената. Сподели, че сестрите ѝ намирали за странно това нейно вечно броене на цикли, сезони и обиколки.

         - Искам да я обиколя – каза кометата, имаше предвид Вселената.

         - А може и да си я обиколила цялата – рече момчето, - но няма как да го знаеш.

         - Възможно е, само Твореца има точна представа за нейният край и начало. Ами ти колко време си изживял?

         - Не зная, може би съм стар колкото теб, но не раста. Понякога сънувам, че съм голям, а след това се събуждам под звездите и се питам дали пак не сънувам щом съм все още момче.

         - Сън? Това какво е?

         - Не зная. Звездите ми казаха, че е сбъдната мечта, но пък не знам какво е мечта.

         То помълча малко и добави:

         - Не ги и попитах, те не обичат въпроси.

         - Звездите все много знаят – прихна кометата и пресече облак газ във виолетово сияние.

         Летяха и кометата събираше частици космичен лед, слепяше ги по себе си и малко по малко опашката ѝ се удължи - стана по-удобна за момчето, което се настани и без да се усети взе че заспа.

         Сънуваше как се реят над нещо като космоса, но нагънато от вълни. Помисли си, че това е времето – надува се като балон, после се пука и късчетата му пак се събират за ново надуване.

         Не знаеше откъде идват тези образи в мислите му, веднъж учителка звезда му каза, че всички в космоса са свързани и момчето може би улавя сънищата на милиони други. Това научи малко преди да избяга, странно му се стори, че една звезда признава за съществуването на подобни на момчето. Сега се усети, че всъщност те вече не криеха тази тайна от него.

         - Хей! – сепна го гласа на кометата. - Къде си отишъл?! Пак ли при мечтите? Хайде, връщай се – пристигнахме!

         Момчето видя малък свят и щом благодари на кометата се понесе към него. Спускайки се остави огнена диря след себе си, а кацането му се превърна в малка експлозия, от която никой не пострада.

         Затова пък милион и половина чифта очи си пожелаха по нещо при вида на падащата звезда.

         То се изправи и видя пред себе си непозната фигура. Беше крехка и обвита в лекичко сияние. Намираха се край кристално езеро, покрити с мъх скали и малък звънлив водопад, който разлюляваше флотилия от плаващи лилии.

         - Здравей! – рече то със звезден глас.

         - Здравей! – усмивка грейна насреща му.

         - Аз съм звездното момче – представи се то.

         - Аз съм земното момиче – каза тя.

         Двамата се гледаха дълго, не толкова колкото бе пътят на момчето до тук, но достатъчно дълго, че една комета да напусне обхвата на планетата и по преки космически пътеки да свърне натам откъдето бе долетяла.

         - Искаш ли чай? Домът ми е ей там, а ти сигурно си премръзнал, нали идваш от космоса, а той е толкова студен – предложи земното момиче.

         - Студен е – съгласи се то и я последва, питайки се дали ще ѝ хареса ако го поръси с щипка звезден прах, от който носеше достатъчно.

         В нощното небе звездите зашумяха – няколко се възмутиха от бягството на момчето, други му пожелаха късмет и дълъг живот сред неговия вид.

         Старшата звезда се усмихваше благосклонно и потупа с лъчите си изпълнилата успешно задачата си кометка.

         Самотата сътвори сънища за едно звездно момче, а те се превънаха в мечти – космоса позволи мечтите да се сбъднат.