Те се обичаха точно една единствена седмица
Която започнаха като всяко начало със плам
И се разгоряха в страстта на всичките познати им пози
А думите им бяха ароматно постлани със пепел от рози
Времето им стигаше да го правят по няколко пъти
После вечер заспиваха, забравили дори да се хранят
Защото на сутринта отново ще могат да се любуват
На това, че са (все още) създадени да живеят един за друг...
Но седмицата между стоновете им бързо отмина
И също като двойката разгонени на покрива сиви котаци
Започнаха да си мислят за чакащия на ъгъла знак за раздяла
На който обявено е: - Че всяко начало е с посока за край!
Използваха, когато дъжда започна по обед на седмият ден
Всеки се извини на другия, че уж има да гони някакви неотложни
задачи
И поеха на различни страни – дори леко и се позатичаха
Така както се бяга от протегнатата ръка на прокажен...
Дъжда ги изпрати замислен дали не е причината за тази
разлъка
И продължи със тъгата си дни и нощи да се излива
Но спря точно когато навърши се още една чорлава седмица
От вече отиващия си като другите месец
А те двамата дори и не помнеха
Че само преди седем дни – вече далечни им като няколко
века
Някъде се запознаха и сърцата им като едно затуптяха
И макар само за 168 часа, безумно и истински да се обичат
успяха...
В един от онези късни следобеди
Когато дори
гълбите са уморени да правят любов
Превъртяха
се подгонени от скуката спомени
За това какво
е да се докопваш към живота
Обречен
да търкаляш нагоре по склона
На личната си
трънлива Голгота
Камъка,
натежал от това, че все още се молиш
Да си вземеш
от него всичко отнето и крадено
И
чакаш, като милостиня, ако може да ти бъде върнато
Във ръката,
дето май за всичко е вече затворена
Изкривена
от получените като награда лъскави измами:
- Че младостта
ще е вечна, а душата си остарява отровена
След
есенното преброяване на годините
Отлъчени завинаги
от календарите на стената -
Покрити
от вкиснал се мухъл и тънкия слой от новата плесен -
Прегърбени
отиват си дните като заглъхваща със залеза песен
И
щом часовете на тези късни следобеди най-после завършват
Уморени
невроните обръщат гърба си на всичките спомени
Потъват
в забрава и дори не искат да правят любов
И те като гълбите
– със забрава ще се напият и пак ще заспят...
Не спя
И ти не спиш
Навярно...
Но ето ме, решена
Да
те потърся
Като
просяка
Mолещ милостиня
Протегнала
ръка
Да
намирам себе си
Отново и отново
В
онези твои, споделени мисли
Задушили
самотата
И
трънливите ми житейски страхове...
Щом не спиш
Започвам да ти пиша
На платна
Изтъкани с много нишки редове -
Цялата флотилия
Затворена в бутилка
Със залеза ти я изпращам
Всичките ѝ думи
Натоварени на кораби
Разлюляли посоките на стъкленото ми
море...
И
в този ни живот ни има
Заклета
в изгрева, уверена
От
молитвеното бдение
В
тълпата да успея да те намеря
И
след още две и нещо хиляди години
Ще
потвърдя, като Исус към Магдалина:
-
Обичам те сега, повече от вчера!
С
любовта, дори от времето останала непроменена
Акостирала
в пристанища по телата на личните ни брегове...
Не спиш, нали?
Тогава:
И аз без теб не ще заспя...
