И РОДИ СЕ АНГЕЛ

И РОДИ СЕ АНГЕЛ
Разказ от Г.Ф.Стоилов
Ако животът е море и дните са неговите вълни, които идват и си отиват, а спомените са пристанища, то е добре да имаш пристан, в който да се завърнеш - си мислех в някои дни, когато Слънцето не бе така ярко и горещо, а едва пробило облаците, и корабът се носеше в пълна хармония с водата и вятъра. В такива мигове седях облегнат на дебелите въжета, под издутите платна и не откъсвах поглед от хоризонта. Чаках някакъв знак, че съм поел правилния курс. И когато достигнахме до първите белези, които останаха невидими за останалите, бях доволен от работата на моя Капитан. Не ме уплаши последвалото десетдневно люлеене сред огромните вълни на освирепели бури. Попаднали на едно непознато за хората място, което беше границата между осезаемото и онази, другата, реалност, която е една от степените в слоевете на живота, тогава сякаш водния ад се стовари върху нас. На притесненото запитване на Капитана да продължаваме ли, кратко потвърдих, че точно това е нашата посока. Видях как умората го бе възседнала, той с отмалели крака отстъпи и се занадвиква с грохота, едва чуван от изгубилите вяра моряци. В тези черни дни, когато вълните ни подхвърляха непрекъснато и вятъра късаше платната със свирепа решителност, аз заставах на носа и търсех светлина да се появи сред мрака.
Капитана с удивление ме гледаше - изправен срещу режещия вятър, нехаещ срещу поривите му, който с ледени пръсти проникваше навсякъде. Вярвайки ми искрено, че всичко е наред, ръката му сама правеше заклинателния знак на моряка. Призна ми в една от най-бурните нощи, които преживяхме, че вярата му в мен е безгранична и ако наистина аз, роденият от светлина, твърдя, че това е верният курс, то той е готов да ме следва дори и до портите на ада. Но чух и молитвата му корабът да издържи.
В този воден пъкъл само твърдата ръка на този смел капитан караше тези отчаяни хора да следват една изгубена посока. Силата на името, което бе спечелил в дългите години на плаване, не позволиха на нещастниците да помислят за иначе обичайния за подобни положения бунт. Разбира се, аз не мислех за подобни неща. Едва ли биха ме застрашили с първобитните си реакции, но можеха да ме върнат от пътя ми и да изгубя много време в новото му търсене. В човешкото си съществуване нямах много големи възможности спрямо свръхестествените сили. Някак си знаех, че именно помощта на един простосмъртен ще ме заведе на нужното място. Познаващ далеч по-добре себеподобните си, Капитана не забравяше да размахва тежкият бич, ревейки заповедите си сред бурното море към своя екипаж.
Тишината, която последва, малко успокои духовете на изплашениете моряци. Макар и вече да не знаеха кое по-добре за тях - ревът на урагана или абсолютното спокойствие на неподвижните води на океана. Вярата им, че сме обречени, някак си ги караше с тъпо подчинение да изпълняват задълженията си. Капитана разпореди да търкат палубата по три пъти на ден, за да се измъкнат дори и за малко от бездействието, което беше хванато ръка за ръка с безветрието. Мърморейки и запретнали ръкави, моряците караха дъските да блестят на жаркото слънце. Но и стискаха зъби при всяка нова команда на техния господар.
Веднъж, минавайки край мен, той ми повери, че не знае още колко време ще успее да ги задържи подчинени. Беше запасал малък стреломет на кръста си и знам, че го е направил единствено за да защити мен при необходимост.
- Преди да се предадат на слабостта си, всичко ще бъде на мястото си - успокоих го и той само кимна, но ръката му провери заредено ли е оръжието с достатъчно от тънките като косъм стрели, които се нажежават до бяло при попадане в тялото и само за миг разтапят вътрешностите му.
Не знаеше как ще протече това пътуване и затова просто имаше готовност за бърза реакция срещу дълго стаявания бунт. Верността му беше безгранична и просто жадуваше да е близко до моето излъчване, но другите не смееха дори да погледнат към мен и чувах как тихо сипят проклятия, че са последвали Капитана в това плаване.
Тази сбирщина от пропаднали души, пълзящи сред утайката на пристанищата, потънали в задушаваща смрад, бяха единствените, които срещу малко злато, приеха да потеглят в неизвестността. Но сега и тази заплатена цена се оказа скъпа за тях. Суеверията, предавани с векове, започнаха да обикалят каютите и древните страхове от незнайното за тях, от невидимото за очите им, изпълзяха от дълбините на забравата и започнаха да витаят сред мислите.
Този вид, някога достигнал несравними върхове в развитието си, накарал сам себе си да се влачи в мизерно съществуване, все още помнеше за онези дни, в които е бил само едно крехко зрънце пред огромната водна стихия. И спомените раждаха еидинствено страх.
Петият ден на безветрие започна малко странно за екипажът ни, изгубен в неизвестността. Дежурните от нощната смяна с викове разбудиха всички спящи и за минута трийсетте мъже и жени се струпаха на палубата. Гледката, която се разкриваше пред носа на кораба, беше смайваща - огромни снежнобели птици се носеха около плачещ ангел, поел в прегръдките си умираща девойка. Ярки като звезди сълзи блестяха в очите му и падаха върху разпилените й коси. Птиците сякаш танцуваха - танц на болката и мъката от загубата на живот. Това почувства всеки един от гледащите и за миг останаха смаяни от това. Стоях безмълвен пред това изживяно видение. Не казах нищо, но като огнени писъци ме изгориха тези спомени, които криех дълбоко в себе си, невъзможни да ги забравя. Бях излезнал навън, доловил виденията много преди да се появят пред очите и на останалите. И когато слънцето изгря над безкрайността на водната шир, набръчквайки с блестящи отражения на лъчите си равната й повърхност, птиците се разлетяха, отнасяйки със себе си тежката картина за изгубеното, което бях тръгнал отново да намеря и си върна.
Всички заговориха, че видението е знак от Боговете и трябва да се измъкваме от това място. Нещо, което и самият Капитан ми каза, че се е опитал да направи, след като със замах някой ни отне от безкрайността на разбеснелите се ветрове, но не успява вече пети ден. Според него, ще е истинско чудо да се отиде някъде, когато сам не знае къде сме. Спомена думата „изгубени” и ме погледна въпросително.
Мълчанието ми го накара да приеме още една възможност за местоположението ни - правилната. Той се замисли над това и за всеки случай отново провери уредите си, но те потвърдиха непонятната неподвижност на всичко около корабът. След кратък размисъл прие моето обяснение и заряза компаса. Разбрах че вярата му в мен е по-голяма от каквото и да е друго в неговия тежък живот. По-време на плаването ми беше споделил не едно свое преживяване и приключение. Особено ме впечатли с историята за спасяването на една непозната девойка, попаднала в обкръжението на металните птици и на косъм от това те да я похитят. Накъдреният белег, разсичащ гърба му наполовина, както и златната халка на безименнния му пръст, завършиха разказа за тази случка. Все пак всичко, което се случваше оставаше в доста голяма част непонятно за него. Човекът е свикнал да се осланя на сетивата си – зрение и слух, оставащото извън тях го обърква и плаши. Не го виня и се радвам, когато отстъпи от сковаността на разбиранията си за живота, приемайки всяко ново с готовност. Макар да му бе трудно да приеме за нормално, когато преди няколко дни тъмните облаци се разнесоха и обедното слънце премигна призрачно, а вятъра изчезна и платната увиснаха, като безчуствени ръце, изгубили поривът на силата си. А какво по-лошо за един капитан от пълно безветрие в открито море, събрано със страхът от неизвестността.
Прегледът на записките и картите не дадоха никакъв отговор на това къде сме. Пътеводителните уреди бяха ослепели. Аз нищо не казвах, макар и да виждах въпроса в очите, които ме следяха мълчаливо. Затова и само дадох да се разбере, че сме където трябва. Макар в този момент сам търсех да определя местоположението си спрямо веригата от световете, навързани един за друг. Най-накрая, намерил един невидим за останалите знак, спокойно се оттеглих на кърмата и се отпуснах на плетения стол. Притворих клепки с облекчение и зачаках слоевете да се преместят.
Следящия ме с напрежение от палубата Капитан, присви проницателно очи, изпусна въздуха от гърдите си с облекчение и след това се развика с пълен глас - да се извадят нови ведра с вода, палубата да се измие още веднъж! Бичът му изплющя на напеклите се дъски. Никой не посмя да кажа и дума за неподвижността ни и настъпилото безветрие. Но това беше в първия ден. Екипажът бавно бе започнал да губи вяра и като ръмжене се понесе мълвата, че сме обречени да загинем тук.
А на тази неизвестна никому ширина, аз видях как преминаваме границата между двата паралелни свята и недалеч от нея, обвито в сребристо искрене, беше тръсеното от мен място. Но как да го споделя с обикновените хора? Да им обясня ставащите прехвърляния на материя в извънгравитационни проходи, където всичко беше толкова нереално. Само с Капитана имам търпение да разговярям за тези неща. Виждам как признава неопитността си, не само неговата, а и на всички други, но се оптива да учи от мен как да мисли по начин, различен от всичко познато му до сега. Често го оставям да се суети около мен, знам, че да навакса нещо пропуснато със столетия е трудно, но долавям необикновена жажда за нови познания и това ме кара да говоря с часове за различни неща. Като това, че всяко същество може да бъде и в материално и в само енергийна стойност на съществуване. Важното е да се открие пътя и начина за да се преминава от едно в друго. Един-два пъти го улових как скришом си записва някое мое изречение, но това беше добро начало. Нека след време и други обърнат внимание на тези думи, ако не потънат в прахта на забравата, там където са изгубени и всички други познания, които са притежавали тези хора, само до преди няколко века. Не разбрах точно каква е причината за тяхното падение, но според мен са направили нещо с грешна представа и това ги е изтребило почти всичките. Останалите живи просто оцеляват ден за ден в борба с онези, останали от последните им силни дни, същества от метал и плът, обитаващи въздушните слоеве около планетата. Знам че тази борба е почти непосилна за хората, които предали духът си, се валят в калта на мизерията, каквато видях в не едно пристанище, но знам също, че има и запазили чистотата си очи... нали заради едни такива се озовах тук.
Гледам стрелката на компаса как хаотично сменя посоките, сякаш сама не знае накъде да поеме сред този огромен океан. Почуквам по стъклото, но тя продължава да се върти и да търси своя ненамерен север.- Видяхте ли птиците, Божествени?Оставих компаса да се лута и се обърнах към Капитана, почитателно застанал до перилото. Черната брада блестеше от мазилото, с което я мажеше. Беше разделил буйната си коса на две дебели плитки и ги бе завързал на гърдите, както подобаваше за неговия ранг. Вплетените в тях жълти нишки се гънеха като пустинни змии, запълзели сред черни пясъци.- Ангелини. Така се наричат. Раждат се от тъгата, пазят и носят спомените за нея. Идват от моят свят, не са ми любимите, но след като ги срещнахме знам, че сме близко до целта и скоро ще пристигнем. Съвсем скоро.- Извинете ме, Божествени, но лично проверих - не сме помръдвали и метър пети ден. Може би нещо съм пропуснал? - Нали ви казах, че е изключение от себеподобните му. Такава страст за познания и такова внимателно подбиране на въпросите си.- Възприятията са променливи, Капитане. Много неща могат да бъдат логически абсурдни, но да са изкушително реални. - Виждам, че погледа му ме следи внимателно, улавяйки всяка моя дума - Ние не се движим, но океана се върти около нас вече трети ден със скорост, която ви е непозната. Така се приближаваме към един къс скала, който е и крайната точка на моят път.Черната брада се раздвижи, но думи не се чуха. Не беше лесно да се приеме тази реалност на завъртане на материалното около свръх душевно присъствие. Понякога ми е жал за изостаналостта на тези същества. Толкова сковани в своя материален свят, че чак обездвижени в рамките на необятността на живота.
- Представи си, приятелю мой, че всичко, което виждаш, се намира в един безкраен океан от наслоените възможности за живот. И твоят кораб е малко мехурче кислород в тази безкрайност – заговорих, загледан в хоризонта, - но този кораб може да преминава от една в друга, като всяка една е различна от съседната. Сънят, мечтите, спомените, сега и днес – всички те са вълни от океана на живота.
Капитана внимателно ме слушаше, после погледна към компаса, сетне към мачтите с увисналите платна и накрая към трептящия насреща хоризонт. Докъде ли можеха да стигнат мислите му?- Красиви бяха – каза той, след като се прокашля. Явно птиците бяха по лесни за възприемане. - Не вярвах, че ще видя някога такива, нещо, за което Ви благодаря горещо, Божествени! Колко по-красиви са от металните убийци, дебнещи над облаците. Ангелини - тихо прошепна името им Капитана и се загледа напред, търсейки да ги открие сред сивата неподвижност на океана.- Пак ще се появят, съвсем скоро. Навлезли сме в място, което улавя и пресъздава с картина мислите и спомените ми често ще ги викат.- А коя беше тя? Толкова неземна в съня си, който макар и леден я прави още по-красива... Иска ми се аз да съм ангела, който ще плаче за нея – прошепна моряка и поглади брадата си.
Казах ли ви, че Капитана е невероятно чувствителен към красивото, било то и тъжно? Нали и той е спасил някога един невинен живот от птиците-убийци. Това може би го караше да почувства още по-силно видяното.- Лорийн. Така е името й. Споменът за нея изисква самота, Капитане! - казах го тихо, като молба, но беше заповед и приех с леко кимване поклонът и оттеглянето му.Лорийн... Цялото това пътуване, дългото десетилетия търсене на този невъзможен път, всичко това е заради нея - дъщерята на смъртен, пленила ангел от далечното пространство, мен, който захвърли в бездна съхранението си, състоянието си, за да изживее жалките песъчинки време, които тя имаше подарени за живот.
Минавах случайно оттук, когато я видях, не само видът, а и душата й. Винаги ще помня как в полета си бях заслепен от една невероятно искряща чистота, дошла от материалния свят, през който преминавах в този момент. Аз бях с тяло от светлина, но приех да остана тук завинаги, както мислех, при този извор от чиста енергия. Отказах се от повечето си способности и слезнах да живея сред смъртните, за които не знаех, че са обречени да броят дните си. В безумието си, не оставих известен проход, през който да се върна един ден в моят свят - нима съм предполагал, че толкова скоро ще трябва да разбера как животът може да бъде отнет от тези красиви очи, които ме омаяха още с първият си поглед.
Да описвам ли болката си, когато тя ми бе отнета, споходена от непозната болест, по-силна от мен, безпомощен в този загиващ тленен свят? Тогава аз, нищо неразбиращ от тези жестоки правила на съществуване, я изпуснах от ръцете си и тя бавно премина в студено и непознато измерение. Болката ми! Птиците я показват много реално, може би заради сълзите.Сега, след дългите години лутане и хилядите тела, които изпратих, от които приех лично не един последен дъх на отиващ си човек, успях да открия е светът на умрелите души. Също и къде е порталът за този съседен свят. Ще използвам всичката си останала сила, за да мога премина... там!
И сега, само няколко кратки мига ме делят от моята любима, която реших да последвам дори и в смъртта.В сянката на нощта този кораб ме води мен, изгубилия блясъка си ангел, все по-бързо до северът, който ми бе отнет и забулен в непрогледна мъгла. Почти го докосвам, на не повече от една ръка е, но трябва първо да направя последната крачка.Чакам под луната. Скърцат уморено корабните въжета. Тракащите зарове на играещите моряци отмерват времето. Космическата въртележка спира хода си и мога вече да поемам.- Време е – казвам тихо.
Капитана става и взема белия топ плат, изтъкан от мъртви нишки. Приготвил е всичко както съм поръчал. Знам, че прави това не заради парите, които му платих в началото на това пътуване. Тях той избута настрани и кесията със злато падна тежко на пода. Онази блеснала искра в очите ми подсказа, че да служи на мен е повече от златото в краката му. Някак си още в първия миг на срещата ни, в онова пропито с човешко падение пристанище, той ме откри и позна. Дарба, която незнайно как е придобил, но чрез която е станал един от най-необикновените мъже на своето време. Името му със сигурност ще бъде помнено в годините. Той безприкословно ми услужи с живота и кораба си - единственото, което имаше за свое.
Направих му гравитационен излъчвател, както и писмено обяснение как да го използва, вярвам че, когато го открие в каютата си, ще бъде доволен да прочете записките ми. Това ще накара биомеханичните демони от небето да се научат съвсем скоро да го уважават. Той трябва да е първият, който да се изправи срещу тези останки от миналото, накарали някога гордо изправения човек, сега да се превива от страх пред тези вече неслужещи на никого бойци от отдавна забравена война. Само морето остава все още благосклонно към онези, търсещи в него своето място в живота. Но предвидих, че и това ще е скоро загубено. Затова ще науча моят смел Капитан да покори небето и да вътвори мир на сушата. Силата на новото оръжие ще бъде негов авторитетен съветник. Скоро за хората ще започнат нови дни и вярвам, че оставям в най-надеждните ръце ключът към освобождаването на страхът им от миналото.
Водите изведнъж се раздвижват от покоя си и се загърчват живи। Като въздишка на облекчение се появява и вятъра. Платната изпляскват радостно, като ръце, в тишината.- Божествени, вятъра се върна! - промълвява Капитана, когато вълните отново се разбиват буйни в кораба му.За хората като него силата на морето е велика спътничка. С нейната вижеща се мощ той е жив.- Обещах да ти върна всичко - с лека усмивка го поглавам и се качвам на перилото.Сребристото сияние обвива малката скала, която е вратата към света, който ми отне Лорийн. Сякаш хиляди светулки трепкат сред вълните. Виждам слоевете между измеренията как се преливат в пъстри цветове и мамят изкушително да ги пресека.Екипажът се е скупчил и безмълвно гледа това, което се надявам един ден да разберат и използват. Защото, така затворени в своят свят, хората никога няма да разберат какво е да се носиш сред звездите, да пътуваш в измеренията, които са един безкраен рояк във вселената.Кимвам и Капитана хвърля ловко белия плат над трепкащата вода. Платът се разтваря и разпилява в искряща пътека към скалата. Мъртвите нишки веднага се огъват и се вплитат с отвъдното на изграждащата ги материя. Заставам на ръба, готов да поема по пътя.- Ще Ви помня и чакам да се завърнете, Божествени! Благодарен съм, че Ви служих! - коленичил, с вдигната за поздрав ръка, Капитана ме изпращаше с отразена двойна луна в очите му.Покланям се доволен от помощта му и с едно движение свалям обвивката си и прекрачвам сияещ по пътеката. Тя ме изсмуква от материята и пропадам извън реалността.Прехвърлянето започва и преминавам от състояние в състояние – пълна тъмнина, студен полъх на крила, плач, стон, последен дъх, тъга и мъка – вездесъща забрава. Това е измерението на Смъртта, онова, което не познавах, но сега съм в него. Ставам падаща частица светлина, превръщаща се в петно от мрак.Падам дълго сред ледена сумрачност. Няма цвят, няма звук, единствено гробовна тишина, която е обзела цяла вечност. Обвита в матово сияние мъгла се приближава в мрака. Гмурвам се в нея и се раждам в нов свят - мъртъв свят!Издишайки дълбоко последният си дъх, се отпускам в ръцете на Лорийн, целуваща изтиващото ми вече лице.

- Добре дошъл, мой ангеле!

СКИТНИКА И ЗВЕЗДАТА

СКИТНИКА И ЗВЕЗДАТА
( песен изгубена в нощта )
Разказана от Г.Ф.Стоилов

Вечерта се спускаше плавно по склона на голямата планина. Сенките бавно се удължиха и се плъзнаха като хищно търсещи пръсти из гората. Заглъхнаха една по една обичайни крамоли на горските жители, огласящи цял ден гората и всички се приготвиха за сън. Скоро щеше да се стъмни съвсем и въздухът да стане студено щипещ.
Двамата закъснели пътници следваха пътеката между дърветата, която започваше да се губи напред в сумрачния здрач на падащата нощ. Клоните губеха очертанията си и заприличваха на сочещи накривени пръсти. По-ниската от двете фигури се озърташе непрекъснато, докато спътникът му сякаш нехаеше за страховете от мрака. Затова пък, когато стана почти неразличим пътят им, той спря и вдигна глава към небето. Самотната ярка звезда, която винаги изгряваше първа, още преди денят да си одите, се намираше точно над тях и сякаш се опитваше да им даде малко светлина, за да могат странниците да продължат още няколко крачки.
- Ще пренощуваме тук – рече тихо едрият мъж, който личеше, че е на доста преклонна възраст, макар и тялото му да издаваше запазена сила и пъргавина. – Тази нощ няма да вали, макар и да бъде студено – додаде той и свърна от пътя.
- Мирише ми на влага – каза другия, не повече от седемнадесет годишен младеж, който не сваляше ръката си от дръжката на късия меч, закачен на пояса. – Може би ще завали. Да намерим някоя скала или пещера.
- Не, няма нужда. Виж Ал Таир как искри чист, познавам аз - няма ли го мътния отблясък, няма да има дъжд – уверено повтори стареца.
Момчето кимна и се наведе да вземе дебел паднал клон. Не беше първата нощ, която ще прекарат на открито, затова засъбираха дърва за огън. Много искаха да стигнат до селището и да се подслонят в хана, но времето не им стигна.
Зиме денят е къс и нощта бърза да го избута - обичаше да казва по-възрастния пътник, който също беше насъбрал няколко съчки и оглеждаше наоколо, търсейки удобно място за нощувка.
Момчето издиша и проследи бялата следа, която се откъсна от гърдите му – студено ще е. Наведе се за още един клон. Звездата спътничка може да им обещава суха, но със сигурност ще бъде много студена нощ – помисли си то.
- Тук е добре – посочи стареца една ниша под огромен бор.
Имаше естествено образувана полянка между бора и останалите дървета. Идеално място за лагер, леко затулено и даващо естествена преграда от една страна. Момчето побърза да подреди клоните – първо малките и крехките под формата на малка кула, а до тях постави в готовност дебелите, които ще трябва да поддържат огъня до сутринта. Стареца приклекна и започна да търка бавно дланите си. Започна да мърмори нещо неразбираемо, като песничка, но с неясни заклинателни думи. Измежду дланите му се появи призрачен огън, обвил кокалестите му пръсти и който той поднесе към клонките. Огъня се прехвърли на тях, близна ги с езика си и ги захапа. Само след миг вече гореше силно, а момчето побърза да хвърли няколко от по-дебелите дърва. Вече можеха да седнат и да се сгреят на лумналите пламъци.
- Ще ядеш ли? – каза стареца. Постави плетената торба пред себе си и се намести удобно, излагайки дясната си страна към идващата топлина.
- Да. Не сме спирали от обяд. Ето водата – момчето отвори своята торба и измъкна двете кожени кесии, които им служеха да носят вода и от мекото червено вино.
Без да говорят двамата започнаха да се хранят. Имаше малко хляб, сушено месо и няколко шепи от онези странни късни плодове, които стреца откъсна по пътя от едно дърво. Той веднъж надигна съда с водата, момчето пи два пъти. После събраха останалото от хляба, завиха го отново в ленената кърпа и го прибраха заедно с водата в торбата.
Сега вече се изтегнаха уморено на едната половина и се наметнаха другата на плащовете си. Започнаха да си разменят виното. Беше от хубавото, не много тежко и с добър аромат. Даваше нужната топлина в такива студени мигове.
- Дядо, защо онази звезда е първа в нощта? Другите по-далеч ли са от нея? – младежът се бе загледал към бясъка над главите им.
Звездата се открояваше от другите и с големината си и със силата, която излъчваше. То понякога си мислеше за тези небесни нанизи от светлинки - как мамят погледа, а остават винаги недостижими. Колко ли са далечни и няма ли как да ги достигне човек?
- Ал Таир ли? – стареца също се загледа нагоре, примижа с очи и надигна виното. Обичаше да го обзема топлината му. Сякаш жив огън се разгаряше вътре в него и връщаше младостта на кръвта в дълголетното му тяло. После каза: – Това е окото на дракона Ал Таир. Винаги бърза да се появи и да намери своята любима.
- Любима ли? Нима драконите могат да обичат? – учуди се момчето. Легендите за тяхната свирепа и безмилостна кръвожадност бяха подклаждани от нови и нови истории, разказвани от бардовете по ханове и страноприемници. Колко войни се бяха водили между хората и тези огненодишащи чудовища, но никога не бе чувал в тяхните сърца да е имало място за жал, камо ли за нещо повече.
- Един от тях със сигурност – Ал Таир! – Стареца го изрече с почит и сякаш леко преклони глава, когато отново погледна звездата над тях. После добави: - Не ми казвай, че не съм ти разкавал неговата история?
- Не, щях да го запомня. За колко дракона съм чувал, че са имали любими? Повечето разкази са за битките между тях и хората – младежът се усмихна и се завъртя, за да се намести удобно. Знаеше, че тази нощ ще чуе една от интересните приказки на дядо му. А и отдавна се беше убедил в тяхната правоверност и носена мъдрост. – Ал Таир... Странно име. Какво значи?
- Величествения. Името е на езика на древните. Този дракон е от първите, които са ходели по света в далечното минало. Тогава те не са враждували с никой, даже са се грижели за нас, помагали са ни за какво ли не. Били са нещо като водачи на другите същества по света, появили се векове след тях. На много неща са ни научили и нас хората, именно драконите в древността.
- Да, в това да избиват колкото се може повече от хората – жлъчно подметна момчето и се пресегна да хвърли поредното дърво към огъня, който веднага го обви в пламъци.
В хановете битките между рицарите и драконите бяха вечно обсъждани, затова и той не можеше да мисли другояче за летящите змиеподобни същества, размахващи бронираните си крила и издишващи снопове от огън.
- Грешиш, млади Ским... – стареца се замисли, гледайки как късчето от дъбов клон гори и продължи. – Някога драконите са били тези, който са дали на хората умението да си служат с огъня и неговата сила. Помниш ли историята за Пазителите на заветите? Пазителите са били именно дракони, те са следвали ревностно да бъдат спазвани повелите в книгите. Но това е било толкова отдавна и е съвсем друга история, сине, така че сега няма да разказвам за тях, а за Ал Таир.
- Да, за Ал Таир – Величествения! – каза тихо Ским. Обичаше тези стари истории. Носеха духа на миналото, когато – поне според дядо му – хората са били много повече хора от сега. Той се намести удобно и подпря глава с длан. – Разкажи ми.
Стареца се усмихна и поглади прошарената си брада, намести тялото си върху мекия мъх и започна:
- Дракона Ал Таир обитавал южната земя от хилядолетия. Замъка Връхни и полето със седемте града били неговите владения. Реката Дивина пресичала земите му и давала нужното за да бъде населението доволно и нахранено. Още от онези времена драконите обичали да живеят самотно, освен ако не трябвало да решават някакви важни проблеми с наместниците си от различните видове същества, който обитавали земите му – хора, елфи и тролове. Най-вече се занимавал с хората, които в онези времена все още имали нужда от помощ и напътствия. Елфите били тихи и ефирни, а троловете, колкото и да били неприятни, рядко изпълзявали извън своята Арка и вечно дълбаели в недрата на земята. Така че дракона рядко бивал притесняван, това ставало кажи-речи на стотина години – разказвача умело използваше гласът си и той упойващ, сякаш върна слушащото го момче хиляди и хиляди нощи назад във времето.
– Ал Таир живеел в замъка Връхни, който бил построен от бели мраморни плочи и се намирал на върха на високата черна планина. Планина, която била недостъпна за човек с нейните стръмни склонове и гладко изгладени от дъждовете скали. От замъка се виждала цялата долина и седемте града, които образували пръстен около черната планина. Имало поколения от жителите на градовете, които не били виждали дракона, но поне се опитвали да спазват добросъвестно законите му. Дракона също, както ти казах, рядко се появявал. Той прекарвал времето си в мислене. В мислене за живота, за неговите загадки, за това кога е било неговото начало и ако е имало такова, то кога ще бъде и неговия край. Опитвал се също така да отгатва метаморфозите на времето и други сложни и непонятни другимо мисли. Драконите, Ским, поне древните дракони, са се занимавали именно с такива неща, много по-късно е започнала битката им с човешкия род, комуто помогнали някога да се изправи на крака... и то не било по драконова вина това неразбирателство между довчерашните ученици, поискали да надминат учителите си. Но това е друга история. Я ми дай малко от виното.
Стареца отпи и накваси гърлото си, после запуши внимателно кесията и продължи.
- В самия край на южните земи се намирала Омагьосаната гора. За нея си чувал нали?
- Аха. От там не е ли и коренът на родът ни? Разказвал си ми за нея.
- Да, но това също е било много отдавна – съгласи се дядото и протегна пръсти към огъня. Към тях се устремиха рояк искри и се завъртяха около ръката му. Стареца сякаш искаше да си припомни някое от своите невероятни умения. Той щракна с пръстите и рояка се пръсна в ярка светлина.
- Дядо! За гората?! – Ским върна стареца към разказваната история, беше свикнал с неговите дребни вълшебства, които може би един ден щеше да владе и той.
- Да, гората. Омагьосаната гора била дом за принц Еон Лъчистия, принцът на елфите от онези места. Елфите населявали всички погранични райони на света, сякаш се бояли да навлизат в земите на хората, а според мен просто не са искали да пречат никому. Имало северни елфи, имало западни, а в Омагьосаната гора живеели южните.
- Как някога всички са имали хубави имена – прекъсна го момчето. – Еон Лъчистия. Краля на Литания – Марк Сводолюбивия. Онзи рицар, който успял да се спусне в пещерата на забравата – Брус Думата Му На Две Не Става. Пазачът на третия печат - Изидор Неподкупния... И дори и този дракон – Ал Таир - Величествения.
- Така е било, сине, знам. Тогава хората са били отговорни за имената си. Получиш ли име, трябва да го заслужаваш, заслужил ли го – да го защитаваш. Да не го посрамваш и петниш. Името е било лицето на душата на човек, а и едва ли някой с покварено сърце ще може да се нарече с добро име, макар злите хора да са си имали своите черни имена. Имената са идвали най-често от народа, той те е кръщавал според делата. И е било трудно да извоюваш и запазиш името си. Понякога е истинско мъчение да го носиш цял живот и да отговаряш с него и за действията и за думите си непрекъснато, но мъжете тогава са били други... – Дядото направи пауза и тихо добави: - Дори и враговете. Да, древността е била сякаш повече пропита от чест, благородство и състрадание... Имало е някои неща, които днес ги няма.
Двамата лагеруващи се умълчаха за малко след тези думи. Ским използва това и стана да събере още един наръч дърва. Върна се на мястото и кимна на дядо си да продължава.
- Така – започна отново той. - Елфите съжителствали в относително разбирателство с хората и дори с подземните твари, троловете. Те обичали да строят домовете си високо в клоните на вековните дървета. Макар и да слизали да събират храна по земята, елфите живеели накацали между гъстите листа. Кажи го, почти не се срещали с другите видове от света. Основно се грижели за гората, за дърветата и за огромните поляни с цветя. Събирали росата рано сутрин, пеели вълшебните си песни заедно със звездите нощем и правели невероятни венци от преплетени цветя и слънчеви лъчи за различните празници, които често разнообразявали живота им.
- Прекрасен живот – вметна Ским и се прозя. Дълбокия напевен глас го упойваше. Също и лекото припукване от огъня. Той се вгледа за миг в него и улови рязкото пляскане, като с ръце, на два буйни огнени пламъка. Върховете им танцуваха, извивайки тънки снаги, сплели се като сноп огнени змии и неизменно губейки се в настлалия се нощен мрак.
Като бойни дракони по време на полет – си помисли той.
- Един ден – продължи стареца, - елфите открили, че някой започнал да яде част от гората им. Единият й край бил нащърбен, сякаш гладна, гигантска паст отхапала парче от нея. На следващата утрин – по-голямо парче. Нямало и помен от високите дървета, грижливо гледани дълги години, само оръфани чукани. Нямало ги онези, засети през тази пролет. Скоро щяла да бъде изядена цялата гора, преценили те, след като тъжно огледали остатъците. Поставените за през нощта стражи видяли, че виновниците са орда тролове от Арката – недалечното графство на противните същества. Сечали с мощни махове на брадвите и отмъквали вековните стъбла към Арката. Не подбирали и вземали всичко, което било на пътя им. Стражите побързали да съобщят на своите кои са виновниците. Принц Еон на другият ден незабавно се отправил с малка свита към крепостта на троловете – известната с мрака си Гнила кула на Арката. Пристигнали по обяд. Изродените същества го посрещнали още на входа и започнали да се държат по тролски гадно, като недвусмислено вадели и прибирали криви ръждясали мечове, кривейки лица в страшни гримаси. От тях непрекъснато смърдяло на блато, а от телата им се стичала слузеста тиня. Тролове – незнайно от кой създадени и оставени да живеят под небето. Еон Лъчистия смело влезнал в Гнилата кула и поискал да говори с тролския водач, граф Мердрет Черния. Елфите били само десетина, а троловете стотици и се били събрали във воняща черна тълпа около осмелилите се да ги навестят елфи. В техните селища рядко се мяркал някой, защото възможно било и да не излезе от там жив. За троловете още се говорело, че обичали човешкото месо, макар и да било повече легенда, но кой би искал да провери истиността й? Обикновено техния вид повече плашел, отколкото наистина да е страшен, но сега в очите им горяла липсваща преди уверена наглост.
- Огромния граф Мердрет се появил на една тераса. Бил грамаден, противен и видимо още пиян, макар и в неговият кървясал поглед да имало и още нещо, даващо му сила. Нещо хищно и жестоко.
С ръмжане попитал какво искат елфите от него. Еон Лъчистия обвинил троловете за изсичането на част от гората, което било в противоречие със споразумението им за съжителство. Според него, елфите трябвало да показват кои дървета могат да бъдат отсечени, колко и кога.
Графът изревал силно и това накарало всички черни, слузести тролове от крепостта да изпълзят за миг от подземните галерии. Те затворили в пръстен посетителите на техния пропаднал град. Той отпил от голям бокал с формата на държана от костелива ръка чаша. Виното протекло брадата му и ливнало върху бронята, покриваща тялото, но Мердрет не се избърсал, а запратил гневно бокала към тълпата.
Наклонил се на парапета на терасата, обявил, че съвсем скоро поискал за жена една от дъщерите на елфите. Тя го отхвърлила, затова той няма да остави и една съчка от Омагьосаната гора за дом на тези проклети същества, които мислят, че троловете не са достойни за тях.
Тролът държал в ръката си една добре позната цветна дреха и Еон Лъчистия се стъписал като я видял. Сега разбрал нещо, което било привлякло вниманието му от десетина дни. Неговата дъщеря, Лорейн, вехнала ден след ден от незнайна тъга. Незнайна и несподелена. Бил се загубил звънливият й смях, вечната усмивка на устните й рядко се появявала, а очите й сякаш винаги били мокри от сълзи. Това е била тайната, която я е измъчвала в тези дни. Значи този противен трол е помрачил щастието на кристалната душа на дъщеря му, която не е знаела как да му го съобщи.
- Графът с мучене и викове разказал как видял красивата елфова дъщеря да се къпе призори в езерото. Как поискал тя да го последва в неговия греховен свят, как Лорейн смело отказала и се скрила сред дърветата – нейния дом. Затова той решил да не остави ни едно.
- А и идва зима – добавил с гадно хилене графът, - моите тролове обичат да им е топличко – тълпата ревнала възторжено. Имал ли нещо против принц Еон?! – запитал нагло Мердрет и троловете посегнали към кривите си мечове със злобен кикот.
Елфът преценил, че десетина са малко, за да се бият с множеството от прогнили тела. А и имало нещо друго във вида на тролът, нещо твърде плашещо, за да бъде разбрано – сякаш някаква сила се била вселила в него и му давала мощта си. Затова само казал, че ще търси справедливост при господаря на Южните земи и се обърнал да си тръва. Не го спрели, но отговорът на Черния граф достигнал до него – Аз съм вече господар на тези земи!!!
- Нима онези мъртви райони, населени с кошмарни привидения, са остатъци от троловата армия? – Ским се беше потопил дълбоко в историята. Бе забравил и за огъня, и за виното. Затова бързо подхрани и огъня, и тялото си. Готов бе да слуша нататък.
- Да, това ни е останало от тези мрачни петна на древността. Троловете, Ским, според някои, са били пратени на света, за да дават контраст на заобикалящата ги красота и наредба. Сам не знам защо е така, но никой не може да знае защо и как е бил сътворен по тази наредба живота. Може би драконите са търсели именно тези отговори на големите въпроси. Може би са ги намерили, но хората просто не желаем да ги чуем.
Стареца се загледа отново към ярката звезда над тях. Сега вече бе една от безбройно многото на небето, но винаги си оставаше една от най-силните и ярките, а и само тя грееше със зеленикав пламък. Едно око, вечно търсещо нещо...
- Да продължим ли утре историята? – попита той момчето.
То се сепна и будно каза:
- Не! Не ми се спи, искам да я чуя цялата – и се нагласи да слуша.
- Добре – засмя се дядото и продължи. – Принц Еон си тръгнал от Гнилата кула жив, макар и да знаел, че скоро ще се наложи да бият с троловете или просто да им отстъпят гората си. Решил да говори с Ал Таир, дракона на който били всички подчинени. Но първо се отбил у дома, за да види Лорейн Тъмнокосата – неговата единствена дъщеря. Казали му, че отишла да нагледа една от поляните. Ясно било как се страхува да се срещне с баща си. Той я открил да помага на горските пчели да подреждат питите с мед. Сезонът за събиране на цветен нектар бил отминал и сега идвало времето за неговото преработване в големите пчелни кошери. Тя плачела, била нежно същество и най-леките тревоги помрачавали радостта й. А сега била причината за нещо много повече от дребна тревога. Еон тихо поискал тя да му разкаже какво се е случило. Лорейн прихванала със сноп сребърна нишка от пяжина дългите си до земята коси и върнала времето с десет дни назад.
- Била отишла рано призори на езерото Бяла, както правела всеки ден, за да се изкъпе, преди да тръгне да събира капките утринна роса заедно с другите девойки. Разбрала, че е наблюдавана твърде късно. Макар това усещане да го имало от няколко утрини, сега видяла и причината му. Отвратителния граф Мердрет се появил и застанал на брега, на крачка от водата – троловете мразели да се мокрят – и стъпнал с калния си ботуш върху изтъканата от леките цветове на дъгата дреха на Лорейн. Тя останала гола, но се загърнала с дългите си коси и така скрила от алчния поглед на трола тялото си. Очите му били кървясали от нощното пиене, а от устата капела гнила пяна на нескрито желание към нежния елф пред него. Лорейн била до половина във водата, не знаела дали да се скрие навътре или да побегне към гората. Все още ясната луна отразявала светлината си в кристалната вода и черните коси на принцесата сякаш се сливали с отражението им по повърхността. Приличала повече на езерна нимфа, отколкото на елф от гората. Което било едно и също за противния неканен посетител. Той обявил, че я иска за спътница в неговата Гнила кула. Бил я харесал и наблюдавал много дни – тук графът се захилил противно и наоколо пръснали гнили капки. Където и да паднели тревата съхнела. После започнал несвързано да й обещава целия свят, как всички щели да им се подчинят съвсем скоро и куп други пиянски, както се сторили на принцесата, бръщолевения. Тя все пак превъзмогнала страха си и смело излезнала от водата, косата й я опасвала като пелерина, стъпила на брега и погледнала твърдо противното същество на крачка от нея и казала само – Никога! След това побързала да изчезне сред дърветата. Граф Мердрет се задавил в словоизлиянията си за бъдещето си величие и докато се усети да я задържи Лорейн била далеч. Това било истината за срещата им, разбира се елфическата девойка доста се изплашила от всичко това, все пак тровете били подли и кой знае къде ще я причакат пак. Затова станала загрижена за всяка своя стъпка.
Това разказала красивата Лорейн Тъмнокосата на баща си, който не се забавил и побързал да поеме дългия път към замъка Връхни. Нямало време за губене. Трябвало да говори с господаря на тази част от света. Много неща не харесали на Еон в държанието и действията на троловете. Като огнена нишка плъзнала мисълта за война в досега мирния им живот. А могат ли елфите, свикнали да живеят в красота, да държат тежки мечове? Да се хвърлят в атаки срещу превъзхождащ ги противник? Едва ли за това се е появил вида им на света.
- Дядо, нима троловете са били толкова страшни?
- Не, те са били просто гадни същества, но имало нещо, което ги е направили силни. Ще стигна и до там. На, пийни си от виното, да го допием преди да заспим. Така е по-добре, нали?
Стария човек също отпил и отново заразказва.
- И стигнал привечер Еон Лъчистия пред портите на замъка Връхни. Бил се изкачил по тайната пътека, която знаели само наместниците от всеки един вид, живеещи в земите на дракона. Досега се бил качвал само още един път, но преди много време. Погледнал назад и видял цялата долина под себе си. Ето там били селищата на хората, след това започала самата Омагьосана гора, а още по-назад била и земята на Арката и нейните противни обитатели. Реката Дивина пресичала полето и за миг била отразила кървавият цвят на залязващото слънце. Страшен знак за нещо лошо... Нещо кърваво...
Принцът стигнал до замъка малко преди залез. Потропал с медното хлопало и ударите тежко отекнали иззад дебелата врата. Знаело се, че дракона нямал прислуга, затова нямало и вратари. Кой ли ще дойде да отвори? – се запитал елфа, когато чул стъпки да приближават. Разбира се бил самият Ал Таир Величествения, който разтворил портала и излезнал навън с целия си блясък. Елфът бил забравил, че дракона е толкова голям, толкова величествен и могъщ. Побързал да се поклони и поздравил с добра вечер. След това вдигнал глава към извисяващия се метри над него господар. Той го гледал с единственото си изумрудено око, което казваха, че вижда по-надалеч от всяко друго зрение. Дракона се сторил някак си уморен, дали принцът не е дошъл в неподходящ час? Но владетеля на южните земи го приветствал и запитал какво е довело наместника на елфите тук.
Еон започнал да раказва за стореното от троловете, за разговора му с Мердрет, за притесненията на неговата дъщеря и поискал да бъдат спрени всички действия, водещи до неизбежна война между видовете в долината. Ал Таир кимнал и тежка въздишка се откъснала от покритите с елмазена броня гърди. Знаел бил за делата на трола – казал той, като гласът му бил необичайно тих за такова голямо тяло. Знаел още, че скоро ще станат още по-нагли действията му и дори ще започне да посяга на хора и елфи, предизвиквайки ги да го нападнат първи с цел всичко да излезне като самозащита. Знаел и за другите неща, които ще се случат в последствие. Драконите, сине, били много мъдри. Те можели да отгатват всеки следващ ход на времето. Казах ти, че търсели отговори на най-големите въпроси от живота и стотици години прекарват в размисли за това. Принц Еон не разбрал как така господарят му заявил, че го очакват още повече проблеми. Нима той няма да се намеси? Какво е станало, че уродливите същества се надигат така неочаквано? Ал Таир отново въздъхнал и казал, че вече няма да може да им помага. Идвало времето на мрака и хаоса. Троловете нали все ровят и копаят под земята, прокарвайки своите галерии навсякъде, намерили неотдавна Амулета на Първородните. Еон не бил чувал за него нищо, нито какво съдържал. Дракона обяснил, че това е най-силния символ на времето, всички дракони го тръсели от хиляди години, но неуспешно. За жалост именно троловете го изкопали, макар и да не знаели какво са намерили. Амулета е създаден от първичната енергия на Сътворението, той бил мощ и сила, каквато нямало равна с нищо друго. Онзи, който го притежава, трябва да бъде силен, за да устои на изкушенията и да може да го контролира, а Мердрет не е от тези същества и затова Амулета бързо завзема съзнанието му и ще го използва, като го преобразява малко по малко, увеличавайки черната му мощ. Тежки дни на мрак очаквали южните земи. Няма ли господарят да се намеси? – попитал Еон, разбрал какво се е случило. Ал Таир насочил голямото си око към неговата долина, която дълги години управлявал в справедлив ред. Всичко ще бъде заличено от идващия хаос. Искало му се да запази реда и спокойствието, но знаел, че е слаб срещу силата на Амулета. Нима може да се изправи срещу онази сила, дала в един миг съществуването на целия заобикалящ ги свят – реките, планините, звездите в небете, самото небе? Той се замислил какъв отговор да даде, този път не оставил съзнанието си да отлети надалеч, трябвало да намери решение по-бързо. Елфът стоял безмълвно и чакал, дракона отпуснал крила и така неподвижен му заприличал на статуя. А в главата му мислите препускали с мълниеносна бързина. Прехвърлял варианти за помощ от други страни, дали хората нямат да могат да се изправят срещу троловете? Не, прекалено слаби са. Елфите? Крехки и чисти създания, няма да устоят на зараждащата се черна мощ на Амулета. И в един миг дракона решил – ще отиде да се бие за хората и елфите, макар и обречен да загине! Стопанинът се грижи за своите и в лоши дни. Това е цената на управлението – ще даде живота си за тях. Нима това не е неговото призвание? Не е ли чакал именно този ден?! Че за какво друго са били стотиците години живот, ако не за да бъде даден в името на другите, изправяйки се срещу силата на всички времена?!
- Изправил се и разперил крила, Ал Таир обявил решението си на елфа. Нямало време за губене. Дори и не се сбогувал със своя замък, просто грабнал Еон, метнал го на рамо и литнал надолу към Омагьосаната земя. Слънцето, вече почти залязло, изпратило последните си лъчи към блестящото му тяло и дракона заискрял като падаща звезда – оставяща ярка огнена диря след себе си. Прелетял над седемте града, хората бурно му замахали – все пак бил добър господар и народа го обичал. Проследил течението на река Дивина и рибарите надали приветстващ вик. Разлюлял върховете на Омагьосаната гора и се спуснал в средата на голямата поляна, където имало рояк весело гонещи се със светулки елфически деца. Нощем, на лунната светлина, елфическите създания приличали на пръски от искрящи цветове, падащи от звездите.
Да, нима не си заслужавало да защити всичко това над което прелетял? – си казал, докато помагал на принцът да слезе. Не била ли тази спокойна земя негов дом стотици години? Нали именно в неговата закрила вярвали и елфи и хора. И най-малкото, което ще направи е да се опита да ги защити. Макар и със скъпата цена на живота си.
Елфите наобиколили дракона, повечето го виждали за първи път. В единия край на поляната няколко девойки плетели мрежи от лунна паяжина за събирането на утринната роса. Сред тях била и Лорейн, дъщерята на Еон Лъчистия. Тя се приближила плавно и поздравила баща си и неговия спътник, както подобавало на горска принцеса. Дракон и елф застанали един срещу друг. За един кратък миг, но станал за тях толкова огромен и необятен, те двамата се вгледали един в друг. Двамата изведнъж се озовали сами насред целия свят и се почувствали като две изгубени половинки, реели се до сега в пустиня от самота, които най-накрая станали отново едно цяло.
Дракона потънал в топлите сини очи на елфическата принцеса и разбрал, че тя е онази звезда, която изгрява само веднъж във вечността на времето, и дори само заради нея, вече е готов да се изправи срещу Амулета. Заради този топъл поглед. За разбирането на всичко, онова, което е нямало на кой да каже през целия си самотен живот. А Лорейн се потопила в изумрудения безбрежен океан на трупаната векове мъдрост и познания, които откривали безкрайни хоризонти в нейната душа и тя разбрала, че това е единствения господар на сърцето й. Всичко това станало само за едно трепване на очите им, но съдържало безкрайно много разменени мисли и усещания. Нямало нужда от тромави думи в този момент, двамата се разбирали само с мисли.
Лорейн изпратила своята – Върни се!
Дракона отговорил – Само за теб!
След това отново се озовали насред поляната и струпалите се елфи наоколо. Вече било призори, Ал Таир обявил, че тръгва. Принц Еон поискал да дойде за помощ, но господарят отказал и размахал мощните си крила и полетял към Арката.
- Пристигайки пред Гнилата кула, Ал Таир видял, че Мердрет го очаква вече променен изцяло от Амулета. Самият граф на троловете бил отдавна изгорял от силата му и сега само тялото било останало да служи на вечната мощ на Първородните, като било нараснало тройно и в силата си, и в ръстта си. Тролът попитал дали дракона идва да се присъедени към него? Нарекъл го – Мой по-малък братко. Дракона се бил родил дълго след края на Сътворението, когато повечето неща били вече на местата си, но може да се каже, че бил едно от първите същества след голямото нищо на времето. Това го правило част от семейството на Първородните.
Не, отказал дракона да стане част от тъмната сила и поискал Мердрет да му предаде Амулета. Той не бил достоен негов носител - Амулета е създаден да дава живот, а не да го разрушва в служба на мрака. И понеже Ал Таир знаел, че няма смисъл от повече приказки на вятъра, преди тролът да отговори, той нападнал устремно, като сътворил с крилата си силен ураган. Двата гиганта се вкопчили един в друг. Така започнала великата битка между тях, останала за хиляди години в легендите на простосмъртните.
Двете пламнали тела се обвили се във вихри от огнени пламъци. Събралите се тролове от Арката, хора от седемте града, елфи от Омагьосаната гора виждали само как огромното огнено кълбо, възнесло се над южната земя, се тресе от ставащото в него. Тежки гръмотевици се носели от вътрешността му и децата уплашено се притискали в майките си. Ревове, нечувани до тогава, ехтяли над земята и мъжете неусетно правели крачка назад в уплах. Тътен от разменени удари огласил южната земя и дори уверените в силата си тролове, предано следващи демоничния си нов водач, изпитали страх от грохота им.
Боят продължил цял ден и цяла нощ, след това още един ден и още една нощ... и още един... и още един... Седем дни и седем нощи света не си отдъхнал от трясъците, които решавали съдбата му. Пламтящята сфера в небето се гънела от несекващата борба на затворилите се в нея сили на мрака и светлината. Когато всички мислели, че това ще продължи вечно, в края на седмата нощ, силен гръм треснал, сринал Гнилата кула, срутил сводовете на Арката и настанала тежка тишина. Огненото кълбо изчезнало и в призрачният час на ранната утрин тролове, елфи и хора видели от него да излита само великия дракон Ал Таир, който обявил, че Амулета на Първородните е победен и отново ще служи в защита на живота. След това се понесъл към изгяващото слънце и направил почетна обиколка над цялата южна земя и приел възторжените приветствия на хората и елфите. Троловете побързали да сведат глави и да се скрият под земята и да копаят надълбоко в своите галерии, далеч от непобедимия дракон.
- Граф Мердрет ли? Той се разнесъл с първите слънчеви лъчи и никога повече не се появил – разказващия отново махнал към огъня с ръка и от него се надигнали рояк искри, които изчезнали бързо в мрака.
Стареца погледнал с усмивка младия си слушател, зяпнал и не смеещ дори да диша, и продължил:
- Ал Таир махнал още веднъж с крила, тълпите силно завикали името му, и след това се спуснал към една скала, която се опирала в края на Омагьосаната гора. Нямал сили да прелети до замъка си и той, дишайки тежко, най-накрая се предал на слабостта си, която опъвала мускулите му и натежавала все повече. Макар да бил надвил непобедимия носител на Амулета, вече усещал, че няма да се радва дълго на победата си. Краят му е близък, тежък бой бил и раните, получени в него, се оказали смъртоносни. В този момент от едно дърво слезнала Лорейн, която бързала да намери своя дракон. Тя пъргаво се заизкачвала по скалата, дългите й коси се развели след нея като плащ. Застанала смирена пред него и се вгледала в зеления пламък на драконовото око. Разбрала какво ще последва и заплакала. Седнала и поставила главата му в скута си. Ал Таир дишал тежко и накъсано.
Умирам – казал и се опитал да се усмихне, първата усмивка през тези години на самота.
Знам – отговорила тя и го погалила.
Той почувствал топлината, която му била нужна в студените нощи, ръката която да го стопли в тях. Все пак и един миг е достатъчен, за да се познае всичко онова, което е било непознато през стотиците години. Той с мъка казал, че ще вземе Амулета със себе си, не може да позволи отново да попадне в някой неподходящ. Затова ще го отнесе толкова далече, че никой повече да не може да го докосне и ще бъде негов пазител във времето. Лорейн кимнала и леден трепет я обзел, когато вечно отвореното око се затворило. Но мислите на дракона я успокоили - не било още време да се разделят. Въпреки че силите бавно и сигурно го напускали, сърцето му щяло да издържи още малко заради нея.
Изпей ми нещо – тихо се прокраднала молбата му.
Лорейн за секунда затаила дъх и след това запяла в тихата утрин любимата си мелодия и песен, понесла се ефирно в абсолютната тишина, която ги заобикаляла. Песента за Скитника и звездите. За вечното му желание да протегне ръка и да ги докосне... поне една от тях. За готовността му дори да изгори от звездната жар, но да може да стане част от този безкрай... За това как една звезда се смилила и му позволила да я докосне и с това изгорила мечтите на Скитника, който се превърнал в пламък от щастие, че е бил за миг - само един кратък миг - и той искрица от звездния огън...
Лорейн оставила последната дума от песента да се носи, така както оставила бисерните си сълзи да се стичат по лицето й, да капят като капки пролетен дъжд въху затвореното око на дракона, който ги усещал и разбрал, че именно това парене в сърцето ще му липсва в другия свят.
Нима е честно – казала принцесата, - да те открия, за да те загубя?
И аз да те чакам цял живот, за да се разделим на първата си среща – допълнил дракона мислено, който вече дишал толкова рядко. И все по-рядко. И все по-нарядко...
Не си отивай! – извикала Лорейн. – Не може да ме оставиш сама! Не може ли Амулета да ти помогне?
Ал Таир пратил успокоителна мисъл, че силата на Амулета ще му помогне за друго. Той изпратил образ на щастие и покой. Щял бил да се слее с огънят на звездите. Да докосне лицето им – както в песента на Лорейн. Затова щял да му помогне Амулета, но не и да го запази жив в този живот. Все пак битката да го спечели била извън вероятното и възможното, в едно друго измерение, непознато за останалите същества. И получените рани нямало сила, която да ги излекува, дори и неговата. Но имал възможност да направи друго – завършил дракона.
Остани завинаги с мен – отново се помолила Лорейн и първите слънчеви лъчи озарили сиянието на сълзите й. Толкова много имат да си кажат, толкова много още да видят...
Дракона издишал още веднъж и обещал да бъде винаги до нея, но в друга форма на съществуване. И последната му мисъл била, че е благодарен на това да я срещне, колкото и за кратко да е било, но оттук нататък, ще бъде завинаги над нея.
Завинаги! – казал и отворил огромното си око, което се откъснало от тежкото тяло с последния му дъх и се понесло към небето.
От този миг насетне звездата Ал Таир винаги първа изгрявала и последна се стопявала на небосвода. И Окото на дракона имало вече безбройни нощи, в които да бъде със своята любима, която го чакала всяка една от тях на същата скала, за да прекарат заедно поредната си звездна нощ.
Стареца млъкна и се загледа в леките потрепвания на пламъците. Тежка тишина настана, след като гласът му замря. Помисли си, че Ским е заспал, но момчето също бе вперило поглед в огъня. Историята му е харесала – каза си доволен дядото.
- Дядо, ами Амулета? – отрони се от устните на момчето.
- Дракона го отнесъл на небето, толкова далече, че никога да не може да бъде намерен от никой земен. Ние винаги носим в себе си изкушението и греха, сине, затова и Амулета е по-добре да остане недостижим за нас. Хайде, сега да спим, че е станало късно. Я виж Ал Таир къде е отишъл, сигурно е вече полунощ. Утре път ни чака.
- Аха – каза Ским и се излегна удобно, поставил ръка под главата си. – Лека нощ, дядо!
- Лека и на тебе, сине!
Стареца сложи два дебели клона, които трябваше да поддържат жива жарта до сутринта и също се приготви да спи. Легнал на гръб, той се загледа в голямата ярка звезда над тях, носеща име, което все още се повтаря поколение след поколение. Разбра също така, че не само момчето е слушало тази стара и престара легенда, дошла от далечните времена на миналото. Огнените искри я бяха издигнали високо, много високо в небето.
Малко по-късно двамата спяха дълбоко. Звездата Ал Таир премигна веднъж над телата им, също като око и от него се откъсна една единствена капчица сълза, която се понесе като искряща прашинка в нощната тишина и се намести в съня на момчето, което сънуваше за любовта между дракон и елф.

НАРИСУВАЙ НА НЕБЕТО ЗВЕЗДИ

Слушай, сега ще ти разкажа за времето, когато нощта стана вечна и всички звезди паднаха в безкрая. И нямаше вече сутрин и ден, сега само понякога въздухът ще искри от студ, кристален и пронизващ. Такъв го знаеш и ти, но картината, която е била някога над всички – на небето, оцветено от светлините на звездите, греещи в мрака, само аз я помня.
Сега, когато светлината я няма, не ще повярваш, че някога е имало ранна утрин и изгряващо слънце. Ти познаваш само воя на самотния вълк, който те дебне в тъмнината. Някога не ни беше страх от нея, знаехме, че си тръгва всяка сутрин. Сега, когато тя е всичко и всяка клонка е наш враг, наслюнчил пръст, с който да прободе, остър и безмилостен, такъв, какъвто никога не е бил, не бихме изкарали и минута в прегръдката й.
Много помня и ще ти го разказвам, помни и учи, че ще дойде ден, в който ще започна да забравям. Така е с човек, ден за всичко има - един за живот, един за смърт. Като думите – една за радост, една за скръб.
Не заспивай, знаеш, че сме на пост. Пийни си от чая и се ободри, още доста ще постоим, сам го знаеш.
Ех, какво ли знаеш…
А имахме умения, невиждани умения. Самият аз бях високообразован и ценен. Не би ме разбрал, но работех нещо, което бих нарекъл – Четец на звезди. Тогава те си играеха на небето. И исках да ги достигна, да се разхождам между тях.
Бях в екипа, който създаде свръхускорителния двигател. Запомни думата! Я опитай да я повториш… добре, запомнил си. Недей да дремеш, нали чу, че глутницата е минала оттук. Заспиш ли, направо за закуска ще станеш на вълците. Пийни си още от чая и слушай нататък.
Направихме тази чудесия и обявихме на света откритието си. Пред нас се откриваха безкрайни хоризонти, космосът ставаше достъпен.Можехме да отидем навсякъде и то за съвсем кратко време. Доказали го бяхме теоретично и частично на практика – изпратихме малка машинка до една от планетите на нашата система. Двигателят я ускори със съвсем малка част от мощността си и тя отиде до там за време, което беше фантастично. Холографията на опита се излъчваше навсякъде, показвахме и симулации на това, което би могъл да постигне двигателят с пълната си мощност. Я кажи как се казваше двигателят?… Добре, запомнил си правилно. И така, показахме на хората с каква бързина можем да се движим и нашият екип станахме герои. Какви ли награди не получихме, но друг път ще ти разказвам за това. Беше един безкраен празник, цветове и светлини, преливащи в пъстра картина. Не можеш да си го представиш, нали не познаваш цветовете, за светлините да не говорим.
Я чакай, чуй, това да не са вълците? А, мишки ли са? Тогава няма страшно, те, мишките, не са опасни за нас. Ех, вие младите сте станали същински прилепи – имаше някога такива животинки, като малки мишлета, но с крила. И също като теб не виждаха добре, но слухът им бе уникален. Аз, знаеш, все още с очите се оправям по-добре, слухът ми не е като на вас, младите, вие сте истински прилепи, само още не сте почнали да висите от таваните. Я дай тука чая, да си сипя малко, че нещо ми пресъхна устата. А, силен съм го направил, както трябва да е. Дълго търсих от тази тревица, как ли й викахме едно време? Забравил съм вече. Не, не е шипка, ти хубаво си я запомнил нея, но не е. Шипката е друга, не съм я виждал от години, дали е и останала някъде. Тя студа едва ли го е прекарала.
Слушай сега, че се отплеснахме. Тази история гледай да запомниш, то шипката, я видиш някога, я не видиш. Слушай!
Когато решихме да изпратим първия екипаж към една от откритите планети в космоса, за която предполагахме, че е идеална за живот, стана нещо, което никой не бе очаквал. Цялото човечество се вдигна и блокира космодрумите. Всеки искаше да полети към тази планета, нашата беше отдавна пренаселена. Това стана заради прехваляването на свръхускорителния двигател. Бяхме показали симулация, че той може да използва Земята като космически кораб. Дори обяснихме подробно как ще се създаде изолиращ външни явления слой, който ще я пази от всичко в космоса и хората ще си живеят под него.
На теория това бе вярно, но го казахме само като уверение за възможностите на двигателя. И как да убедим хората да се откажат от желанието си да полетят в космоса, звездите мамеха всяко сърце. Реши се да се изпълни волята на хората. Превърнахме Земята в огромен космически кораб. Само за пет години изградихме и разположихме гравитационни камери на определените места. Те щяха да образуват пространствено-времеви изолиращ мехур., който да запази гравитацията, въздуха и осигури защита от радиационното лъчение на звездите, също и от сблъсъци с космически обекти. Маршрутът бе изчислен и времето за полет би трябвало да е точно една година. Щяхме да се движим със скорост близка до тази на светлината, като на разни интервали тя щеше да се увеличава до свръхсветлинната и в определен момент да започне да намалява, като на близко разстояние с бавен темп да наближим планетата и да се включим в нейната орбита. Мехурът трябваше да ни запази от колизиите между пространството и времето. Лично аз имах някои опасения, че те могат да се слеят и да изкривят планетата-кораб в една плоскостна повърхнина, като я превърнат в късче материя, но проверките на изчисленията не го потвърждаваха. Все пак май познах, никой не знае къде сме сега.
Сипи ми още. Взех да се уморявам вече, не е като преди. Ти и да заспиш, слухът ти ще е буден. Пето поколение се раждате в тъмнината, мисля си дори, че след още едно-две може и без очи да се появявате, те и без това са ненужни тук. Ето, ти си ми казвал, че чувайки нещо, получаваш и образ в главата си. Само че не такъв, какъвто аз получавам, а някакъв твой си образ. Променяте се и това е. Може и от тъмнината да е, но може да е и от мястото, в което сме попаднали. Прилепи на ултразвуковия мрак. Кога ли ще увиснете в пещерите с главите надолу…
Както и да е. Слушай нататък и помни. Другия път ти ще ми разказваш, пък гледай да си забравил нещо, тоягата ще ти я строша в главата. Слушай!
Дойде денят, последен, както се казва, в който щяхме да полетим. Слънцето за последно огря Земята, сега щяхме да го оставим да свети на безполезните за човечеството останали осем планети. Включиха се гравитационните камери, те създадоха бързоускорени магнитни вълни, запечатвайки всичко под тях и спирайки всичко отвън, превръщайки се в пространствено-времеви мехур. Да можеше са видиш тази невероятна картина – Слънцето стана пъстро и като през филтър виолетова мъгла се издигаше до магнитния свод, който се разкъсваше от мълнии, родени от сблъсъка на вълните. Беше нещо невиждано.
Стартирахме двигателя. Съвсем слаба мощност, с която да измъкнем от близостта на Луната. Защитното поле трябваше да я отблъсне и тя, лишена от привличането на Земята, трябва да се пръснала на астероиди или да полети към съседната планета. Кой знае какво е станало.
Постепенно ускорявахме и няколко часа след старта включихме на пълна мощност. До този момент всичко бе идеално и бях повярвал в успеха ни. Но после всичко се обърна само за миг. Цялото небе, с всички звезди, се устреми към нас и се разля наоколо, след което изчезна завинаги.Като стар фокус – Хоп! – и остана само мрак. Студен, непрогледен мрак. Така стана.
Не знам защо, но Земята се разтвори и погълна с безкрайната си паст почти всичко. Водата заля останалото, после замръзна. За секунди. Малко места останаха годни за шепата оцелели. Някои от животните и няколко вида растения преживяха, приспособиха се към тъмнината. Вълците сякаш се родиха в този свят по-големи и по-умни от когато и да било под Слънцето. Новите хора и те са променени като теб.
Какво е станало ли? Кой знае. Явно сме се забъркали с нещо, за което дори не е трябвало и да мислим. Трудно е да го обясня, но от години мисля за една теория. Няма никакво значение, но все пак е отговор на грешката. При достигането на подсветлинната скорост сме се понесли на повърхността на гравитационните вълни, понеже достигаме скоростта на светлината. Но така сме навлезли в пространството, в което материята е колабирала и гравитационните вълни са срещнали други вълни – далтоничните.. Двете полета са се сблъскали и е станало нещо, което е породило изкривяване на света и ни е запратило или някъде незнайно къде във Вселената, към която принадлежим, или ни е затворило в някое чуждо измерение. Ето, почти сто години минаха и аз не се чувствам и на половината от тази възраст. Страшно ми е само като си помисля къде ли сме попаднали. Уж сме на старата Земя, а виждам, че не е тя. Нищо не разбра, нали? Празни приказки са за теб, но за мен са важни.
Я чуй! Това май са вълците, а? Някога виеха срещу Луната, сега вият срещу мрака. Отминават ни, така ли? Ей, направо виждаш с този твой слух Ще ми се и аз да бях придобил тази способност. Нали ти разказвах за онези летящи мишки – прилепите, такива сме станали, да се ослушваме като прилепи в нощта. Измряха те, виж, мишките оцеляха, но и те са променени. А вие младите сте същински прилепи – чувайки виждате.
Сънувам често един сън. Станал ми е като навик. Сънувам, че съм сам сред този бездънен мрак. Стискам в ръка малка кофа, в нея плиска сребристосиня боя. В колана съм затъкнал сноп от четки, хубави, с меки и естествени косми. Взимат една четка и започвам да рисувам звезди. Крачка – звезда. Крачка – звезда. И така обикалям навсякъде. Правя дълга разходка преди да спра. Обръщам се и гледам доволен към звездната пътека. Искрящи светлини, с хиляди блестят. Слизам под тях и се излягам, ей така, на топлата земя и без да мисля за нищо гледам звездното небе. Ей, де да имах такава боя.
Хайде ставай, време е да вървим. Виж, с времето никак не сме наясно. Хайде, че нашият ден е отминал, дошъл е нов.

ПРОПУСНАТИ МИГОВЕ

ПРОПУСНАТИ МИГОВЕ

.... и мрак ще облее земята, за да скрие страхът в сърцата на тези, които ще бъдат изгубени в мрака завинаги...

Кристина отвори прозореца и седна на широкия му перваз. Свеж океански въздух нахлу в стаята и леко развя косите й. Нощния хлад я погали и тя настръхна, но й стана приятно от допира му.Колко дребни, но неповторими неща има в живота, които могат да те накарат само да съжаляваш, че след няколко дни няма да ги има и ще бъдат изгубени като шепа монети.Тя пое дълбоко въздух и с нескритa тъга въздъхна. Искаше да се наслади на всичко за краткото време, което оставаше до мига на катастрофата. И не само тя - всеки жител на обречената Земя го правеше. След първоначалния хаос от новината за неизбежната им гибел хората бяха приели реалността и дружно чакаха, забравили за войни и разногласия, раси и религии се сляха за да изживеят последните си дни в мир. Едно късно дошло обединение, което ще бъде разкъсано. Колко жалко все пак, си каза Кристина, жалко за несбъднатите милиарди мечти, за онези несторени неща, които винаги са оставяни за утре... а утре просто няма да има никога повече за никого на този свят!Нощното небе бе наситено с ярки звезди, които грееха тихо и смирено над къщата, построена на скала над океана преди толкова много време, че сякаш беше станала съвкупност от камъка и вълните неуморно се засилваха да я достигнат. За Кристина тази къща е всичко, спомените й биха били безцветни без нея и затова тука ще посрещне съдбата си, колкото и жестока да бъде тя.Потърси с очи онази ставаща все по-ярка точка на небосклона. Все по-ярко огнена и все по-близко гореща.- Кристина! - гласът на Дани я откъсна от хипнотичното въздействие на нощния прозорец, сякаш отворил се в небето. - Извинявай, май те стреснах?- Не, просто се бях замислила и не те чух да влизаш. Не ти се спи ли?- Легнах си, но самотната тишина ме подтиска и реших да се разходя. Видях те на прозореца - красива гледка в която ми зприлича на ангел под звездите, поспрял се да послуша прибоя.- Благодаря ти, Дани - тя се наведе и леко го целуна по устните. Той я погали по косите и седна до нея.Може би така е трябвало да живеят винаги хората, посмисли си Даниел, програмист в областния център по осигуряване, сега просто един от всички чакащи. Ако винаги сме честни и откриващи красивото в живота, няма ли да е по-добре? Аз я видях в мекото сияние на лунната светлина и го казах, тя го прие и ме целуна, така както го е повелило сърцето - без задръжки и подтиснати пориви. Това е, нищо повече от истинските чувстава оставени на свобода.- Искам да не заспивам до края - Кристина изпъна ръка навън и луната я огря. - Никога преди не бях се замисляла колко скъпо ми е това деяние - как ръката ми се простира над вълните, сякаш е пътечка от лунен лъч, един, единствен лъч, който е път към невероятното... към живота!- Късно е, за всичко е вече късно и не можем да поправим и най-малките си грешки, но аз лично се радвам, че макар и за кратко оцених онова, което съм пропуснал.Кристина, моделиерка в дизайнерска фирма с многообещаваща кариера, повдигна бавно ръката си и посочи носещата се към тях огнена точка в небето.- Става все по-близка - каза тя и примижа с едното око. Пръстът й сякаш се сля с идващата гибел, горчиво и осъдително сочейки я. - Страх ме е, Дани, толкова ме е страх!Тя се извърна и заплака в прегръдките му. Той я притисна силно към себе си. Би заплакал, но вече нямаше сълзи за тази жестока реалност даваща им само още няколко дни и няколко тежки нощи, в които да осъзнаят колко жалки и незначими са пред безбрежната неизвестност, която дори и сега не бяха опитали да опознаят малко повече. Просто имаха още няколко мига от лятото и това щеше да е всичко преди краят.***- Какво си намерил? - попита Марко прегърналия голям пакет Дани.- Плодове, всякакъв вид, раздават ги в центъра от камиони. Искаш ли? - той седна до приятеля си от детството Марко, израснали заедно на тази улица и който до преди седмица живееше някъде на юг, но завърнал се да дочака свършека на света, както го бе нарекъл, тук - в родния си дом.- Дай ми ябълка, тази, червената - и служителя във фирма за превози, собственик на чисто нов камион, захапа плода с наслада.Дани също извади ябълка за себе си от пакета, свежа и неповторимо вкусна, както отбеляза той дъвчейки.- Малко ни остава - каза Марко с пълна уста, - колко са всъщност дните?- Шест дни, но не съм слушал последните новини. Може Марс да е увеличил скоростта си. Как беше там - ако бъде уловен от гравитационните вълни на Земята, скоростта от тридесет и пет километра в секунда може и да се увеличи, така ще ни достигне малко по-рано от обявеното.- Шест дни - тихо прошепна Марко и отпусна ръка на коляното си. - Бог е създал за толкова света. А след толкова ще бъде унищожен! Чу ли, че църквата все още ни призовава да се молим за спасение?- За спасение - и от кой да дойде? - отхвърлящ всичко слушано с години, каза Дани. Той подхвърли огризката от ябълката към един мравуняк. Бръкна в пакета за друга и се замисли за всичко ставащо.Може ли някой или нещо да помогне на Земята, след като разбития от кометата Декард Марс се приближаваше безмилостно с всеки изминал ден? А дали всичко това не е беше божието наказание за потъналото в мрак човечество? Убийства от безделие, смазвани в кръв революции на онеправдани, войни за петрол, расови сблъсъци, религиозни кланета, губещи лицата си души убивайки се всеки ден в покоя на наркотиците, отровена и безплодна почва, гниеща атмосф-ера - задъхваща се безсилно, изгубило морал общество - нима не е прав Бог ако е решил да заличи своето творение? И какво ако накрая слепите прогледнат, не е ли само защото искат да преминат през брода и отново да си сложат черните превръзки на душите.Може би нарочно е пратена тази комета, открита от екипа на канадския астроном Декарт, сякаш изкочила от нищото на облака на Оорт сред дълбините на галактиката и с невероятна скорост нявлязла в Слънчевата система, разбивайки се в Марс и разцепвайки го на две. По голямата част полетя към Земята носена от енергията на тази никому неизвестна комета. Другата част изигра фантастичен карамбол с двата спътника - Фобос и Деймос, озарил нощното небе с невероятни и невиждани експлозии. Но нищо не можеше да се сравни с огнената колесница на диво препускащия към Земята Марс.Учените в безсилието си можаха единствено безмилостно точно да определят часът в който ще бъде достигната планетата на живота и, че нищо не може да се направи. Ударът ще бъде унищожителен и ако все пак Земята издържи и не се взриви на парч-ета, тя ще бъде изместена чувствително от орбитата си завинаги. Но прескочила този трап Земята ще бъде погубеба не от друг а от вечната си спътница - Луната, която повлечена от инерцията на привличащата я гравитация и от инерцията на сблъсъка ще се приближи на няколко километра от повърхността, надвисвайки като огромно око, или ще се удари безмилостно, като с това ще разскъса плътта на Земята и двете ще се превърнат на хиляди жалки отломки, обречени да се реят безпризорни в мрака.Всичко това си припомни Дани, забравил за ябълката в ръката си. Огледа се и каза на глас:- Поне ни дадоха прекрасно лято за край. Толкова хубаво време от години не бяхме имали. който и да е решил да ни затрие - Бог, Сатана, природа или каквото и да е там, добре се е погрижил всичко да стане най-гадно!- Прав си, седим си на плажа, печем се и изведнъж - гръм и трясък! Чух, че очакват последните дни да са различни от днес. Щяло да има промяна в състоянието на атмосферата. Някакви частици, вълни ли бяха, ще предизвестят идващия бог Марс - Марко се засмя, беше смел и никога не се бе плашел от каквото и да е на света, пък било то и краят му. - Аз за това и не броя дните, всичко е така както е писано да бъде. Ето, виж ме, ходя си на риба, взех си стекове бира и то безплатно, знаеш, и знам, че съм готов да се изправя срещу всяка опасност.- Помниш ли, Марко, как само ти успя да влезнеш в онази Дявол-ска дупка в планината и се върна с трофей?- Стар и ръждясал меч, който излезна, че бил на някакъв древен владетел. Нищо работа, но баща ми не мислеше слизането в тази пещера за геройство и имах възможност да се убедя в това - той отново се засмя, споменът от безгрижното детство долетя ярък и крещящ. - А когато с теб отидохме до пасището и хукнахме през полето с общинските бикове? Как ни гонеха, а?Двамата заразказваха един през друг още и още случки от миналото, смеейки се щастливо и безгрижно, също както тогава в годините, в които вярваха, че могат всичко на света.- Славни дни! - викна Дани и махна на Кристина, която ги бе чула и излезнала на вратата. Сега се приближаваше към тях с ведра усмивка. За Дани тази жена бе наи-красивата гледка в тези осиротяващи един по един дни.- Току що казаха, че няколко совалки с отбрани екипажи са излетели и бързат да се отдалечат от Земята. Носели материали за изграждане на някаква станция край една от луните на Юпитер, но забравих коя - каза тя и сложи ръка на рамото на Дани.- Чудесна новина, поне ще има шанс да оцелеят няколко, които да видят краят на света. Макар че, според мен, ще е за кратко. Къде ще се денат като им свършат припасите?- Да бяха отворили навреме някъде в космоса един ресторант и сега можеха спокойно да го нарекат “Ресторант “На края на вселената”, също като в “Пътеводителя” - засмя се Марко, спомняйки си една от любимите му книги. Обикаляйки с камиона из цялата страна бе имал време да я прочете десетки пъти. - Какво ли щеше да е дневното меню за гледащите?- Едва ли ще им е до храна - каза Дани.- Вижте там, ето там - Кристина им сочеше към плажа. - От сутринта са се събрали. Дошли са хора от цялата околност да се помолят, макар и да знаят, че е безмислено. Един ми каза, че го правят за очистване на душите си. Не можели да посрещнат смъртта с омърсени души, а нашите били такива.- Искате ли да отидем? - предложи Марко и тримата тръгнаха към събралите се молещи на брега на океана, които облечени в бели дрехи сякаш бяха размахваща криле бяла птица.Късно следобед се появи леден вятър и небето за секунди потъмня. Силен гръм последва първата разцепила хоризонта светкавица и тътенът му отекна в душите на хората. Не се забавиха и първите тежки капки дъжд, който разнасян от нахлуващия от всички посоки вятър не спря да вали по цялата Земя цели пет дни.***Вълните се разбиваха с бясна скорост и ронеха скалите с непозната до този миг мощ. Изгубили цвета си те отрязаваха единствено тъмнината. Тежкият грохот не спираше прииждайки вълна след вълна. След като дъжда бе спрял неочаквано небето сякаш се спусна на една ръка разтояние, черно и непрогледно. Безмълвно смаза хоризонта и огромни масиви от облаци се носеха над океана, тежко раздирани от дълго отшумяващи гръмове. Светкавици проблесваха и едва осветяваха преклонилата се пред гибелта си Земя.Кристина се бе отпуснала на дъсчения под и гледаше самотно догарящата свещ над камината. Пламъкът й танцуваше по лицата на Дани и Марко. Последното петно светлина трептеше, долавяйки поривите на подивелия блъскащ стените вятър отвън. Заобиколено от мрак това късче искра едва се удържаше да не угасне. За Кристина всичко бе свършило и просто чакаше. От дни тъмното було на облаците бе скрило идващия Марс от очите на хората, но стрелките на часовниците неумолимо се местеха и го приближаваха към тях.Тя погледна към стеният часовник, глухо отмерващ времето, което изтичаше и последните му зрънца се изтъркулваха към бездната, в която ще се изгуби онова крехко чудо - животът!- Този живот - заговори Кристина със сух глас, - толкова хубав, дарен с толкова много цветове, а оказал се толкова слаб и безпомощен, така ми се иска да продължи. Ще ми липсва детския смях, който не успях да сътворя. Ще липсват онези думи, които не можах да кажа на нероденото си дете...Даниел се приближи и поглеждайки към часовника изрече:- Време е.И това бе всичко, което искаше да каже за себе си - за своите неизпълнени дела и пропуснати мигове. Неизказаната благодарност към родителите. Изгубените дни на пролетта и цъфналите й цветове. Летните утрини на брега и слънчевият изгрев, застлал искряща пътека върху вълните, по която така и не мина. Есенните листа и отлитащите ята птици, подвикванията на рибарите от разминаващите се лодки, на които така и не намери време да се качи и да последва полета на птиците. Зимното небе, чисто и звездно, топлината на дома и умората на всяка нова година. Всичко това е изагубено, така както се изгуби под пъстрата дъга и младостта му, която така обичаше.- Дани... дали ще има утре за душите ни? - каза шепнешком Кристина и две сълзи блеснаха на пламъка, самотно извиващ се в тъмнината - една изгубена надежда, която все по-слабо светеше и оставяше едва доловими следи по бледите лица на тези догарящи вече същества.Той не отговори и посочи хоризонта, пропукал се в кървава светлина, като рана, зейнала с гладна паст към живота. Артерии се спускаха, набраздили тежкия мрак и от тях капеше кървяща огнена жар.Марко се наведе бавно към трептящата свещ и леко духна, угасяйки пламъка. Тримата останаха в пурпурно искрящ полумрак, но само за миг и небето се разтвори и огънят на Марс се стовари върху Земята. Те посрещнаха мига хванали ръцете си и с широко отворени, жадни за още живот, очи.И това бе краят на мечтите им, загубили цвета си след яркия сблъсък, останали завинаги потопени във вечен мрак.

ЕСЕННИ ЧАСОВЕ

ЕСЕННИ ЧАСОВЕ

Листото се откъсна и започна бавно да пада. Вятъра леко го поклащаше и то сякаш плуваше надолу. Накъде ли се носи тази тъжна есенна ладия? Има ли свой пристан или ще търси чужд? Един самотен къс от огромната маса листа се носи на леки спирали, като танц от древен ритуал, приветстващ нечия тъга. Плавно поклащане сред въздушния океан, бордовете са окъпани в късно златно сияние от залязващото слънце.Паркът е огромен, уморен и стенещ. Сред пустотата му стоновете отекват като изстрели. Сякаш сред капещите листа са наредени десетки мечти и биват разстрелвани. Падат едва чуто. Като меко погалване, но с ледена длан. Алеите са безлюдни, отдавна избягаха от тук всички радостни мигове, сега цари само вездесъща самота. Листото наближава купчината от гниещи листа. Вижда се как не иска да стане едно от тях. С невидими нишки се залепва по тялото на ветреца, но нишките са слаби и се късат една по една. Танцът ще се прекърши и плавно ще положи нозе в покоя. Вятъра още веднъж завърта тази тъжна есенна ладия със своите въздушни вълни и с една ръка помита слой от гнилата чернилка на дъното и открива затрупаното тяло на безжизнена пъстра птица. Листото я вижда и разбира, че трябва да покрие мъртвата песнопойка. Сега вече не иска да се бави и иска да скрие под себе си тази умряла без време весела песен. Тъмното и изцъклено птиче око отразява приближаващото се падащо листо. Странно как мъртвата тишина на взора й се оживява от капещия от дървото златист цвят. Сякаш дървото плаче за тази малка и незнайна птица. Чужда и погребана под неговите листни сълзи. Но нали и тя е имала грамчето щастие, което всеки търси. Нали е пяла от радост и треперила от мъка. Нали е търсила топлина в късните есенни нощи. Нали е била част от нечия пъстра любов... Така ли ще свършим всички - самотни, зарити незнайно къде и без да има кой една сълза да пророни?Тъжни са онези дни, когато се откъсва поредния лист от дървото на живота, нали? Малко самотно, малко отнесено - като тиха песен, която един ден все пак е спряла, може би точно на най-интерсната строфа. Но какво пък толкова, нали все пак е била част от мелодията, колкото и кратка да е била. Нима последните ни мисли не са за това как всичко отминава, как никога не ще се върне вчера, а утрето е малко плашещо със своята ограниченост. Може би затова и тук е времето да се спрат и разстрелят мечтите, които въпреки че не можаха да се сбъднат, все пак е радостно, че ги е имало... макар и погребани в пепелищата. Идва нощта за самотната равносметка и на разрушени кули от вятърни мечти.Листът призрачно докосва студеното тяло, меко като първата нощна милувка, вездесъщо като първата вълшебна целувка, обсебващо като две мисли слели се в едно. Двете тела ще се слеят също в едно.Нощта дойде и мрак се застила над килима от паднали листа. Сега часовете на всички са изтекли и паркът остава съвсем сам. Дори дърветата спират да плачат. Часовете изтичат за всичко, промъквайки се през малки и дрезгави дупки, те сякаш бягат от този пуст, самотен, стар и стенещ парк. Часовете са капки сред океана от време. Часовете отминават и нищо не остава след тях... освен нови часове.

ВЕДНЪЖ...

ВЕДНЪЖ...
В заведенеието беше тихо, така както е било винаги в този час. Малко преди пет, в понеделник и последната седмица от месеца. Годината нямаше значение. Някъде зад бара шумоляха тихо моторите на няколкото охладители за напитки. В два от ъглите имаше отвори за климатиците, от които струеше свеж, хладен въздух. От поставени на стените медни светилници струеше дрезгава светлина, идваща на бакърени талази. Съвсем тихо, едва доловимо, се носеше някаква мелодия, изпълнявана на тръстикова флейта.
Единствения посетител седеше на една малка маса, встрани от входа и разгръщаше безцелно листовете на носената от него книга. Заслушаваше се в музиката, докато отгръщаше на поредната страница. Личеше, че чака някой, защото често поглеждаше към вратата, която засега оставаше все така затворена. Не бързаше, знаеше, че ще дойде времето, когато тя ще се отвори.
Когато стрелките на стенния часовник отмериха пет, той затвори книгата и се загледа в малкия кристал пред себе си. Подобни имаше на всяка една масичка в заведението и бяха пълни със синкава течност, предстваляваща миниатюрно море, и върху вълните му плуваха коркови свещници. Само този на неговата маса беше запален и мъжът гледаше втренчено пламъка, който се носеше в затворения си свят. Светлината му се сливаше с тази на стенните светилници, а сините води получаваха меден отблясък. Толкова приличаше на залез, който се отразява върху вълните.
Колко добре знам какво е да си затворен в нещо подобно, което да наречеш цял свят – си помисли той. Просто се носиш нанякъде, стигаш до единия край и отново се връщаш обратно към стената. После пак, и пак. Няма изход, няма накъде да избягаш. Тясната рамка е ограничила и мислите, и движенията, а и мечтите със сигурност.
Мъжът въздъхна и погледна отново към вратата. Отмести чашата си настрани, за да може да постави ръцете си на масата.
Иззад бара се появи металния барман. Беше се препасал със зелена престилка и се носеше на въздушните си ботуши безшумно. Обиколи веднъж из цялото помещение и се увери, че всичко е наред. След това литна към единствения си посетител и спря до масата му.
- Да ви донеса ли нещо, сър?
- Не, благодаря, Андре. Имам все още половин чаша – каза мъжа и посочи пред себе си, където се намираше подобната на отрязана туба чаша, в която имаше тъмна ароматна напитка.
- Ако ви потрябва нещо, само ме повикайте - Андре веднага ще дойде – изпя робота и изчезна отново в ъгълчето си зад дървения плот.
Там обикновено стоеше той, когато нямаше клиенти в заведението. А това значеше почти винаги и почти през цялото време на своето кратко съществуване.
Мъжът отново отгърна книгата, зачете се в написаното, макар и мислите му да се отвличаха от други неща, като играта на палмъка например. Опитваше се да се съсредоточи в редовете, но те се размазваха и обезличаваха, след като очите му не можеха да се фокусират на думите в тях.
Точно в пет и двадесет вратата на тихото заведение се отвори. По двете стъпала слезе фигура обвита в светлина и се приближи към масата на единствения посетител. Той се беше изправил, като в бързината си бутна книгата, тя падна с глух звук на пода, но не му беше времето сега точно да се навежда и да я вдига. Целият беше застинал в очакване.
Дали този път ще бъде както тогава? – си помисли, наблюдавайки фигурата от светлина да приближава.
Фигурата спря и облакът от фотони започна да се успокоява и утаява в себе си. Под неговото покритие се очертаха формите на млада жена, която съвсем лекичко се беше усмихнала и търпеливо чакаше лицето й да се проясни. Когато след няколко секунди това стана, тя се поклони и подаде ефирната си, млечно бяла ръка.
- Здравейте, казвам се Сорайа – каза с мелодичен глас новодошлата.
- Бг-12 – представи се и мъжа, след като пое внимателно предложената му длан. Допирът до нея беше осезателен, но все пак оставаше усещането, че си стиснал между пръстите си шепа вода, която всеки миг можеше да изтече. Но все пак имаше някаква топлина в това докосване.
- Поръчали сте ВПР компания от нашата фирма – уточни жената и седна на свободното място.
- Да, правя го редовно в този ден.
Той също седна на мястото си и незабележимо пусна ръка към пода, за да вдигне най-накрая падналата книга. Постави я отстрани на масичката, като заглавието остана залепено за покривката на червени ромбчета.
- С нещо специален ли е, ако мога да попитам? Може би годишнина на събитие? – гласът идваше сякаш от някакво нереално измерение.
Осезаем, но невидим.
- Нещо такова – съгласи се Бг-12. – Преди много време на този ден имах една такава среща и просто все още искам да си я припомням понякога. Няма нищо специално, както навярно са ви задали като данни. Просто една случайна среща и необвързващ разговор.
- Надявам се да отговрям на исканата от вас визия – каза Сорайа и се усмихна чаровно.
Сега вече чертите й бяха изчистени до последния детайл и светлинния фон бе изчезнал. Бг-12 беше доволен, можеш да се каже, че срещу него седи съвсем истински човек, а не виртуално плътно създание. Все пак си позволи да огледа вижданото до кръста тяло. Косите бяха пуснати свободно, леко начупени в средата им, и преметнати зад тила. Имаха цвета на препечено кафе, което само контрастираше сините очи, които също така оглеждаха създателя си, какъвто в случая се явяваше той. Лицето бе овално и с леко чип нос, над все така надигнатите в полуусмивка устни.
Съвсем точно пресъздаден образ на спомена – реши той, след като я огледа.
- Такава ли трябваше да съм? – попита ВПР жената.
- Точно такава – кимна Бг-12, като помаха на робота барман, за да скрие смущението си в момента.
- Какво ще поръчате, сър-мадам? – долетя на секундата бармана.
- За мен още една напитка от канела – каза мъжа.
- А за мен коктейл от тропически плодове – след кратък размисъл заяви Сорайа. После се сети нещо и погледна въпросително мъж: - Или трябваше да е друго?
- Не, изборът ви е правилен – поклати глава той.
- Веднага ще ви ги донеса – обеща робота и литна назад.
- Значи отбелязваме подобна среща от преди...? – върна се тя на причината да са тук двамата и погледна въпросително.
- Точно триста тридесет и три години.
- О! – каза тя и повдигна веждите си в дъга. – Доста време е минало. Това е било преди промените, нали?
- Много преди тях – съгласи се Бг-12. – Тогава имаше подобни места, в които се срещаха хората.
След секунда той добави:
- Истинските хора имам предвид.
- Да, разбрах ви. Във временната ми памет е включена кратка история на видовете. Сигурно след срещата ще бъде изтрита.
Жената огледа заведението, очите й последователно се спираха на един или друг детайл, леко се присвиха при вида на часовника, който не спираше да отмерва секунди и минути. Задържа се на една фигура от дърво, която бе подпряна на стената. Приличаше на човешко тяло, направено от силно прегорели клони, с разперени ръце и приведена глава.
- Жалко, така ще забравите всичко казано – обади се Бг-12.
- А вие – няма ли да го забравите? Не ви е първата такава, а и няма да бъде последната със сигурност. Все пак е годишнина, а такива е имало триста тридесет и два пъти досега.
- Едва ли, този път е специален. Тогава бяхме именно на тридесет и три, просто изминаха още триста тридесет и три години...
Той млъкна и се загледа в дълбочината на сините искри насреща. Искаше да се спомни дали така изглеждаха и онези преди цели три века. Имаха ли същото излъчване? Отразяваше ли светлината по същия начин, на малки петънца, в зениците й? Гледаше я дълго време и те двамата бяха затворени сами в него.
Бяха същите, съвсем същите до последната искра в тях – помисли си той. И сега го гледаха точно както онези сини езера някога. Сякаш имаше толкова много неща да си кажат, а всъщност ги знаеха и разбираха и без думи. Подобно усещане, на такава близост и докосване на душите, идва само веднъж в живота, колкото и дълго да го живееш – каза си Бг-12, усетил отново онзи трепет. Един блеснал миг, който остава като пътеводна светлина във времето... дори и след него.
Ето как дори и времето не може да отвее спомена. Оставя го все така да се върти, жив и свеж, сякаш всичко наистина е сега, а не преди толкова много години, огън и пламъци. Колко дни отново и отново виждаше всичко в спомените си, сякаш нещо го караше да не забравя този миг, в едно обикновено заведение за кафе и напитки. Една среща, продължила съвсем кратко в сравнение на цялото съществуване, но кой можеше да предположи, че това ще е единственото, което ще си спомня след...
След като престана да бъде човек!
- Поръчките ви, сър-мадам – появи се отново бармана, като грациозно заобиколи жената и постави пред нея красиво подредения коктейл в огромна висока чаша. След това изпусна малко пара и застана зад Бг-12, като обвит в аромата на канела внимателно сложи неговата димяща чаша на картонената подложка с овална форма.
- Благодаря ти, Андре – каза той, робота се наклони на подемниците си и литна обратно.
- Андре ли се казва? – попита Сорайа.
- Не, аз така го кръстих. Обслужващите роботи нямат имена, както и голям процесор за интелигентност. Малко думи, няколко вида поръчки и това е.
- Ограничаващо е. Можехте да им дадете повече свобода.
- Също и на нас. Свободата я иска всеки, Сорайа. Но има нива, на които тя ще бъде опасна изкушителка.
- Имате предвид забраната на звездните, която ограничава и вас – новите видове – да напускате планетата ли?
Тя бавно отпи от коктейла, който преливаше във всевъзможни ярки цветове.
- Точно нея. След промените имахме възможност да полетим надалеч, но в крайна сметка ни оставиха закотвени тук.
Той поклати свеща в кристалния съд, нагледно показвайки как се чувства. Вътрешен огън, който не може да излезе навън и остава завинаги в своя затворен свят, заобиколен от безкрая на другите светове.
Тя го разбра, протегна пръст с красиво оформен нокът и погали пламъка. Горящата точка обви пръста, но не можа да го изгори. Плъзна се по него и сякаш за един миг, не по-дълъг от един трепет на сърцето, цялата ръка пламна като факла. Заприлича на древна жрица, управляваща природните стихии и сега държи в дланта си онази – първородната.
- А сигурно е още по-лошо, ако сте като нас. И ни има, и ни няма. Можем да придобием всяка форма, която поискаме, или която поискат такива като вас, но не можем да се отдалечим от проекторите си. Истинския ни живот остава невидим за всички – каза тя, след като прибра ръката си под масата. – А и е толкова кратко всичко, след това изчезваме и никога няма да ни има отново в същия вид, под същата форма.
Бг-12 я гледаше без да сваля погледа си от лицето й. Приличаше наистина толкова много на оригинала, че за миг му се стори, че просто се е зачел в някой научнофантастичен роман и за малко се е откъснал от реалността, която всъщност беше много по-зловеща от всяко едно литературно произведение от миналото, описващо някакво възможно бъдеще. На всяко десетилетие се пожелаваше подобна среща, която подробно описваше на проектантите от предлагащите ВПР услуги фирми. Досега му бяха пращали какви ли не модели, но никога толкова близко до първообраза. Може би наистина е така – никога не са същите на следващата среща.
Часовника отмери шест, Сорайа го погледна и за първи път усмивката й изчезна. Той също направи сверка с окачения времеизмерител. Преди да каже нещо, жената го изпревари:
- Знам – каза тя, - трябва да тръгвам. Програмата ми напомни, че съвсем малко повече от половин час трябва да остана тук, на тази среща по желание.
- Понякога спомените са тежки със своята точност – съгласи се Бг-12.
Двамата се изправиха, помълчаха една секунда, две.
- Благодаря ви, че дойдохте, Сорайа – каза Бг-12 и се поклони лекичко.
- Благодаря ви и аз, че ме поканихте, Бг-12. Надявам се, че съм ви накрала да изживеете спомена си възможно най-добре.
- Веднъж... преди много време го бях изживял, но не вярвах, че ще мога да го изживея още веднъж, Сорайа – каза той и отново докосна ръката на жената, която тъжно се усмихна и кимна в признателност на казаното.
- Сбогом! – каза тя.
- Сбогом! – каза той.
Малко преди да излезне, тялото се обви отново в светлинен облак и образът й изчезна зад вратата.
- Дамата ще се върне ли, сър?
Барманът бе изпълзял от своето ъгълче.
- Не, Андре, никога повече няма да се върне – отвърна му Бг-12 и се пресегна към модулатора на Виртуално Плътната Реалност.
Въведе необходимия код, синхронизира проекторите и след миг всичко изчезна. Той се озова насред голямата, облицована в титанови слитъци, зала на фирмата „СКАР”, която му беше дала възможност да изживее отново един приятен спомен, който е имал някога като органичен човек. А сега просто беше една биомашина, в каквато звездните гости бяха превърнали малцината оцелели, след катастрофално разбилата се планета Земя.
Бг-12 бавно се насочи към шахтата, която щеше да го отведе до неговото жилище. Няколко хиляди като него бяха спасени някога, а сега просто бяха оставени да обикалят безцелно из руините на миналото. Често питайки се, дали това съществуване има смисъл? Живеят ли наистина биомеханизираните им тела? Имат ли вкус програмираните им сънища? А дали можеха да мечтаят или просто объркваха мечтите си със спомените, останали като някакъв дефект в мислите им?
Той неведнъж си бе мислил – кое е по-жестоко, да ги бяха оставили да умрат? Или да спасят, но изоставят в този разбит свят? Вярно, сега имаха нови играчки, с които можеха да си позволят невъзможни в миналото неща. Също и неограничен от тежестта на времето живот. Но дали точно това е нужното им в живота?
Навярно ще мога да обележа и три хиляди триста тридесет и третата годишнина от тази кратка среща, ако все така искам да я изживявам – си каза Бг-12, докато дърпаше тежката врата на жилището си да се отвори. Защо никой не ни каза колко ще продължи това повторение?
Може би ще е до безкрайност – предположи той и затвори след себе си. Е, аз поне вече съм наясно с нея, имах възможност още веднъж да изживея нещо отминало. Мога да заспивам вече.
В залата, която до преди минути беше оживяла в цветове, форми и леки шумове, сега остана единствено тишината, която попи бързо всички нишки на припомнените спомени в непрогледна тъмнина.