неделя, 20 януари 2019 г.

Очакване


         „Измисли ми сън,
         който да сънувам с тебе заедно,
         в който някъде, току що се срещаме.
                  Измисли ми сън,
                  в който времето ни дъх поело е,
                  а земята и небето страстно се целуват.
         Измисли ми сън,
         в който ехото повтаря неуморно –
         чак до болка:
         - Обичам те! Обичам те! Обичам те!
                  Измисли го, моля те –
                  каквото и да струва -
                  и нека той да бъде твоят сбъднат сън!”


         1.

         - Ще дойде, той ще дойде – повтаряше си Хуана, шепнешком, с глас често накъсван от кашлицата. Съзнанието ѝ беше замъглено, силите ѝ я напускаха, но тя бе там – на мястото, от което трябваше да я вземе.

         Беше се загърнала с голямото мъжко палто, вдигнала яката му, за да се предпази от вятъра. С ръце пъхнати в широките ръкави, жалък опит да ги стопли.

         Зимата се въртеше ноколо с режещ вятър, разпилявайки натрупания сняг и като прах го замиташе право в лицето на Хуана.

         Студ, много студ – озъбения звяр, нахвърлящ се на всеки.

         Тя чакаше търпеливо, тук, в онзи час, който бе станал всичко за нея. Мислите ѝ неизменно го връщаха, така караше времето да е винаги едно и също място.

         Спомена на мига, в който бе получила своето щастие. Той изгряваше отново и отново, не искаше да приеме, че е като сън – отминал и загубен в забрава.

         Сви се в палтото, като птиче в гнездо, закашля се, пое с мъка дъх и пак си каза с накъсана от хрипове надежда:

         - Ще дойде, обеща, че ще се върне...

        

         2.

         Мария отваряше рано, така е било винаги, така продължаваше да е.

         Пекарната я имаше от над половин век – дядо ѝ я бе отворил, баща ѝ продължи да работи, а сега тя устояваше на ударите от големите вериги, поглъщащи ненаситно малки занаятчии като нея.

         Имаше си верни клиенти, които предпочитаха уюта на семейната пекарна, на ръчно приготвения хляб и различни видове закуски. Някои идваха цял живот, други отскоро, но бяха достатъчно, за да може Мария да отваря все така рано и да им приготвя хляб, закуски или сладкиши.

         За първи път видя момичето в ранна утрин. Беше се свила под навеса на онази спирка, на която отдавна не спираше автобус. Общината все още не я бе махнала, навярно останала забравена и незабележима пред големите проекти, с които застрояваше града.

         Беше младо момиче, но от онези, които всички наричаха „плъховете” – бездомници, бедняци и просяци, живеещи в покрайнините в порутени сгради, в домове от навързани тенекиени плоскости или изоставени коли. Някои бяха толкова зле, че успяваха да си направят заслон само от картонени късове.

         С тази хора другите бяха свикнали, както се приема за нормално да има гризачи, живеещи в каналите под града. Ако не им пречеха ги търпяха, ако се приближаваха прекалено близо ги пропъждаха с удари и викове.

         Някои бяха такива по собствено желание – предали се пред борбата с живота или разбрали, че каквото и да правят е безсмислено; други просто наследяваха нищетата от родителите си – в повечето случаи дори без да ги познават. „Плъховете” се размножаваха без да мислят за поколението си – винаги под въздействие на алкохола или наркотиците, те раждаха, изоставяха децата си и за да ги забравят, просто се преместваха в другия край на града.

         Момичето беше младо, на не повече от двайсетина години. Мария се учуди защо ли е тук в този ранен час – сякаш чака някой на тази спирка. Погледна я още веднъж, а след това забрави за нея.

         Всички нормални хора забравяха, че те съществуват. Бяха просто онези жители на града – имаше ги, позволяваха им да живеят сред тях, но не ги забелязваха.

         Когато минаха няколко седмици от първия път, когато я видя, в една зимна утрин, Мария даде задачите на работниците си и се загледа към момичето през прозореца на затоплената пекарна.

         Навън беше кучешки студ, а тя стоеше както винаги там. Знаеше, че с изгрева си отива. Да проси, да рови из кофите за смет, да събира отпадъци, които да върне или кой знае къде. Просто с изгрева ставаше и изчезваше.

         Взе няколко останали от миналия ден закуски, сложи ги в хартиен плик и излезе.

         Вятъра бе смразяващ. Как ли издържа толкова време неподвижна – навярно е премръзнала.

         - Вземи – каза тя и подаде плика. – Това е за теб. Храна.

         Момичето вдигна лице, усмихна се и Мария усети как то се опита да вникне в душата ѝ през очите ѝ.

         Двете се гледаха един миг, който продължи като дълго, много дълго.

         Мария видя в тях чистота, непорочност и изпълнената ѝ с доброта душа.

         Ако не беше родена като „плъх”, щеше да бъде красива – помисли си тя.

         Момичето се закашля, прикри устата си с ръкава на мъжкото палто, което предполагаше, че я топлеше, след това пое плика с гола, тънка като вейка ръка.

         Колко са тънки пръстите ѝ – учуди се Мария. А кожата ѝ е така бяла.

         - Имаш ли име?

         - Хуана.

         - Кого чакаш, виждам те от много време, а тук авотобус не минава от години.

         - Него – отвърна Хуана, позакашля се и добави: - Обеща ми да се върне в същия час.

         Очите ѝ грейнаха от любовта, при споменаването на онзи, който я караше ден след ден да идва на това място.

         - Хуана, много е студено, защо не влезеш при мен за малко. Ще ти сипя нещо топло за пиене.

         - Не, може да мине и да не ме види. Така ще отмине и няма да се върне.

         - Но...

         Момичето се усмихна – имаше усмивка, която можеше да срази всеки упрек.

         - Той каза, че ще е след полунощ, преди зазоряване.

         Мария разбра, че тя стои тук часове – дълги зимни часове, когато студа е толкова зъл, че може да убие. Кашлицата ѝ подсказваше, че навярно вече е започнал да ръфа от живота ѝ късчета.

         - Добре, все пак ако пожелаеш, онази пекарна отсреща, нали я виждаш, ела там и ще се стоплиш.

         - Благодаря – рече Хуана и мушна плика под палтото и отново се загърна.

         Мария премръзнала се върна и отиде отзад за да помогне на работещите.


         3.

         Беше есен, късна наистина, но все още мека. Има такива дни, в които лятото подухва отдалече и есента запазва още малко от топлината му.

         Хуана прекара дълъг ден, едва събра пари за да си купи хляб, с който закуси, обядва и вечеря.

         Намираше се далеч от навеса от ламарини, който делеше с две котки и една птичка, която намери през лятото със счупено краче. Прибра я, сложи я в стар кафез, каквито намираше в боклуците редовно и я гледа докато се оправи. След това я пусна, но птичка отказа да отлети. Така заживя с нея, Хуана си помисли, че ще е хубаво ако я събужда песента ѝ.

         Но тя не пееше - стария Морено, живеещ в съседство, каза че навярно е женска.

         - Само мъжките пеят, с песента си привикват женските - така каза той.

         Дори и така да е, според Хуана сърцето на всяко същество пееше, понякога без глас, но пееше.

         Котките ѝ пееха с нежно мъркане, птичката с тихите звуци, които издаваше, хората около нея с глъчката която вдигаха, дръветата с листата, разговорливи при преминал порив на вятъра. Няколко кучета, които познаваше, я посрещаха с весел звън.

         Всеки на този свят има собствена мелодия, с която се изразява по свой си начин. Вярно, някои бяха по-груби, други по-нежни, гласът на всеки е различен, затова и мелодията му звучеше различно.

         Уморена, Хуана прецени, че да върви още час и половина до навеса ще е уморително. Нощта е топла, а ето тук има стара спирка, в която можеше да я прекара.

         Нямаше часовник, никога не бе отчитала времето с онази важност, с която останалите го деляха на минути, часове и години. Не бе брояла дните му, просто следваше естествения му ход – утрин за ставане, обед и привечер за движение, нощта за сън.

         Все пак можеше да брои, знаеше и да чете, бяха я научили в дома, който я отгледа, а след това изгони на улицата, щом прецени, че вече може сама да се справя с живота си.

         Лятно време обичаше да чете, понякога на себе си, понякога на глас на котките си. Книги имаше в изобилие – хората с всеки изминал ден ги изхвърляха все повече и повече. Тя ги събираше в ръчната си количка, връщаше ги за дребни монети, но понякога си оставяше някоя. Така съзнанието ѝ получи възможност да прогледне отвъд хоризонта на нейния свят.

         Седна в спирката, облегна се на стъклената ѝ стена и се загледа в преминаващите  покрай нея. Знаеше, че никой не я вижда. Гнусяха се от вида ѝ, презираха я, често ѝ навикваха да се махне, че загрозявала магазина им или че улицата е достатъчно мръсна и без нейното присъствие.

         Хуана не се обиждаше, знаеше, че нейният живот е такъв, какъвто е. Родена в мизерия, много пъти бе опитвала да си намери работа и да заживее като тези, които я гонеха, но щом разбираха произхода ѝ, винаги отказваха да я приемат.

         Преди се бе питала дали толкова много иска - ако работи, ще може да избяга от покрайнините на града, от света на „плъховете”, но никой не искаше да ѝ помогне и тя свикна с положението си в нейния свят.

         Въпреки всички обиди, Хуана харесваше живота. В нея нямаше никакво зла помисъл към никого, напротив, искаше с усмивката си да може да дарява умиротворение на всички. Не успяваше, но бездомниците я пазеха – когато се озова на улицата, след като я изведоха от дома, инстинктивно се насочи към гетото в покрайнините, лабиринта от барачки, навеси, картонени домове и изгнили купета на автомобили. Сама, беззащитна, но с изпълнена с толкова доброта, усмивката ѝ достигна до сърцата на неколцина от силните в този свят. Думата им – никой да не ѝ посяга - беше нейната защита.

         Морено, Сантяго, Хесус, Педро – познаваха ги всички, съобразяваха се и се бояха от тях, но не и Хуана.

         Тя видя в душите им искрата доброта, горяла някога, докосна я и я превърна отново в пламък.

         Морено – живял в друг свят, но избрал този, защото бе изгубил вярата си в собствения си път.

         Сантяго – участвал в безчет мисии за опазване на мира, но осъзнал, че мирът е лъжливото понятие, с което се поддържа войната.

         Хесус – някога служител в храм, който открил, че бог е само илюзия, а доброто и злото са раздадени несправедливо на хората със знанието и милостта на висшата сила.

         Педро – мъж, който бе роден на улицата, отраснал на нея и с безброй битки доказал, че тя е негова.

         Никой от тях не се усмихваше. Никога. Сурови мъже, блъскани от години от живота, но успели да устоят на ударите му и все така продължаващи да вървят по пътя си.

         В деня, когато всеки един от тях се запозна с Хуана, а това стана още щом тя се появи в света от руини, устните им почувстваха меката топлина на усмивката. Очите им намериха отново светлината, която бяха загубили и взеха под закрилата си младото момиче.

         Хесус я нарече ангел.

         Педро с лека усмивка я назова слънце.

         Сантяго ѝ се поклони и каза, че е мирът, който другите на намират.

         Морено, старият Морено, сложи ръка на сърцето си и каза, че тя е живот.

         Разбрали, че не е обикновена, те приеха, че трябва да я пазят от всичкото зло в техния свят.

         Да, имаше няколо случая на неразбрали посланието им – пропаднали мъже се опитаха да я отвлекат, насилят и поругаят, но пазителите ѝ ги наказаха сурово и повториха повелята си да не я докосват. Този път всички „плъхове” в града, разбраха заповедта им.

         Улицата утихваше, първо изчезнаха хората – всеки имащ дом, дали е от тухли или картон, намираше своят уют в него и се бе прибрал.

         След това и колите спряха да минават.

         Улицата утихна, нощта шумеше с топлия си ветрец. Тук-там изпаднали хартиени криле се надигаха и политаха за малко, след това безшумно падаха обратно.

         Хуана се нагласи да поспи. Добре, че сутринта беше сложила прясна вода на птичката и бе ѝ сипала храна. Котките щяха да намерят нещо, те винаги намираха. За тях знаеше, че обитават не само този, а и друг свят. Навярно там се хранят с енергия, затова са винаги сити.

         За себе си не се притесняваше, нуждаеше се от толкова малко, че хляба ѝ стигна за целия ден. Свиква се да не обръщаш внимание на храната. Да се храниш колкото тялото ти да преживее, това е достатъчно.

         Сънят я обви с обичайната си мекота, Хуана се остави на ръцете му, които я водеха в други измерения - бяха неизброими. Нейни, чужди, общи.

         Сънуваше времето, което нямаше начало, нямаше край. Как един единствен миг на съществуване, може да се нарече Живот. В този миг можеш да бъдеш навсякъде, да бъдеш всеки, да останеш никой. Всичко е събрано в него.

         Сънуваше и се намираше в някой от неговите разклонения от безброй възможности.

         Усети мека длан да отмята косите ѝ. Помисли, че е част от съня, но веднага разбра, че е някой, седнал до нея. Отвори очи и го видя.

         Гледаше я с усмивка. Топла, искрена, без никаква зла помисъл. Просто я гледаше.

         - Красива си – каза непознатия. - Извинявай, че те събудих.

         Хуана се поизправи и седна. Не усети заплаха, макар да подуши, че мъжът е пиян. Не вички пияници са опасни, просто пият за да забравят нещо, също като непознатия до нея.

         - Гледах те как спиш, но не можех да видя лицето ти.

         Беше млад мъж, добре облечен, ухаещ и на скъп парфюм.

         - Не се бой, не ти мисля нищо лошо.

         - Това го виждам – усмихна се и Хуана, с умивката си накара неканения ѝ да зяпне. Ефектът ѝ бе обеззоръжаващ. Той премигна, като да повярва сам на себе си къде е.

         Гледаха се известно време.

         - Изгубил си нещо, нали?

         - Позна. Изгубил съм целия си живот.

         Двамата седяха един до друг, помълчаха отново, докато усетиха, че дишаха заедно.

         - Гледах те дълго и ни сравнявах. Имам всичко, ти нямаш нищо, но спиш толкова спокойно, така както аз не мога от години да заспя.

         - Защо мислиш, че нямам нищо? Имам живота си – имам свободата да го изживея по моя си начин.

         Мъжът се замисли.

         - Права си – имаш много повече от мен. Моята свобода е само мечта. А времето ми е разграфено час по час. Дори това, че съм тук, е нарушение на ритъма му. Избягах от  него защото тази нощ ме задушаваше, разбираш ли, не можех повече да издържам на оковите му и просто тръгнах... за да те намеря.

         Хуана прихвана косите си и откри лицето си.

         - Казвам се Хуана.

         - Аз съм Алехандро.

         - Живея в гетото, в навес от тенекия и пластмаса.

         - Живея в центъра, в апартамент за около милион.

         Тя се усмихна отново. Непознатия беше като вулкан, който във всеки момент ще изригне, усещаше напрежението как изпъва сетивата му. Но усмивка ѝ го успокяваше, затова му подари още една.

         - Не притежавам нищо, освен себе си.

         - Притежавам компания за още повече милиони, но не притежавам себе си.

         Алехандро подуши есенната нощ. Усети как вулкана задряма. Спокойствието и уравновесеността го обляха.

         - Имаш много повече от мен, знаеш ли?

         - Времето ли имаш предвид?

         - Не само него, но и мислите си, желанията си, свободата си – това, че не искаш нищо повече те прави по-богата и от мен.

         - Нима не можеш да изпълниш мечтите си?

         - Вече съм го сторил.

         - И?

         - И сега просто сбъдвам чужди.

         - Нужно ли е?

         - Мисля си, че е – нося отговорност за много хора, за техните семейства. Бих искал да избягам, но те се нуждаят от мен и затова работя най-вече заради тях.

         Хуана гледаше право в очите на мъжа.

         - Ако си дърво с дълги, възлести корени, не е лесно да летиш накъдето пожелаеш като теб. Ти си свободна като птица, няма море, което да не можеш да прекосиш.

         Той видя в нейните безстрашието ѝ от всички препятсвия в живота. 

         Тя видя самотата му.

         - Не си срещнал любовта – отбеляза момичето.

         - Не, не съм. Не и истинската. Понякога си мислиш, че си я открил, но в моя свят, положението и парите са онова, което се приема за богатство. След последното разочарование, просто приемаш, че няма да я срещнеш и се отдаваш на работа. Много работа и...

         - И времето ти вече не е твое – довърши Хуана.

         - Да – Алехандро подаде ръцете си.

         Хуана за миг се поколеба, но след това улови топлите му длани. Нейните бяха студени – годините живот на улицата отнемаха лесно толината от тялото.

         – А ти?

         - Моят свят е различен, в него няма място за любов. Има само един ден – онзи, в който успееш да оцелееш. След него, просто нищо, събуждаш се в същия ден.

         - Но ти си различна.

         - Да, за теб навярно съм, но съм от моя свят. Любовта я срещам в книгите, описана от някой автор, преживял болката и щастието, които тя им носи, но там при нас – между скитниците и бездомните, няма как да се случи. Ние оцеляваме, само толкова.

         Алехандро продължи да държи ръцете ѝ. Нежно, но сякаш уловил ги като някакво спасение, което можеше да получи само и единствено от нея. Все така се гледаха. От мига, в който Хуана се събуди, те не бяха отделили очите си един от друг.

         Познаваха ли се?

         Познаха ли се?

         Или щяха да се срещнат в друг живот?

         - Хуана, тази нощ изгубих много от увереността, че живота е място, което си заслужава да живееш. Но сега, срещнал теб, усетих... някаква енергия, която ме върна от тъмнината към светлината. Объркан съм в мислите си, не зная коя си, толкова си далеч от моят свят, а всъщност ме познаваш.... също и аз теб.

         - Аз може би все още сънувам.

         - И съм част от твоя сън?

         - Може би...

         Двамата дълго, дълго мълчаха.

         Нощта се превърна в тишина. Ръцете им бяха една в друга, неговата топлина се предаде на нея, сега пръстите ѝ вече не бяха както винаги премръзнали, а приятно топли.

         - Колко малко е нужно да бъде човек на мястото си – наруши тишината Алехандро. – И всичко онова, което имаш, всъщност е излишно. Достатъчно е да имаш длан, която да стиснеш и очи, които да те разбират. И сън, който да сънуваш с някой друг.

         Хуана се усмихна отново.

         - Искаш ли да се събудим заедно? – попита той.

         - Да...

         В този момент голям автомобил безшумно спря до тях. Шофьор в униформа слезе и отвори задната врата в очакване на господаря си да влезе.

         - Ще дойде пак, по същото време, малко след полунощ, за да те взема – каза Алехандро, вдигна ръката ѝ, преплела пръстите си с неговите, и я целуна.

         - Чакай ме!

         След това се качи в колата, шофьорът внимателно затвори и след секунди изчезнаха в нощта.


         4.

         Мария почти всеки път, след като отваряше пекарната си, започна да носи по нещо на момичето. Но отскоро започна да се притенява от видът ѝ - Хуана отпадаше, губеше цвета на здравето си, кашлицата ѝ ставаше все по-силна и болезнена.

         Знаеше, че не можеше да иде на доктор, не работеше и нямаше здравно осигуряване. В спешното биха я приели, но дори да я прегледат, не можеше да си закупи лекарствата.

         Що за свят – едни имат в излишък охолство, а други не могат да си позволят дори да се докоснат от останките от него.

         Хуана се топеше. Бледа, мъртвешки бледа и угасващ поглед.

         - Момиче, много си зле – говореше ѝ Мария. – Не е нужно да идваш тук нощем – студът те убива.

         - Не, той каза, че ще дойде по същото време. Трябва да съм тук – отвръщаше Хуана, повече на себе си, задавяше с в хрипове, после трудно поемаше въздух, приемаше храната и се опитваше да се усмихне както винаги: - Благодаря!

         Мария я докосваше по челото, само за да се увери, че все така гори. Няколко пъти ѝ даваше нещо за температура, но бе уверена, че не това е нужното ѝ лекарство.

         Зимата злобееше все повече и повече. Очуканата автобусна спирка стенеше и на няколко места пластмасовите ѝ стени се пропукаха. Така вятъра можеше да прониква и да ръфа като гладен звяр малкото тяло, опитващо се да му устои нощ след нощ.

         Дните минаваха, нощите се сменяха, но Хуана неизменно идваше малко след полунощ, сядаше и чакаше, почти веднага заспивайки от изтощение. Умът ѝ бе спрял да се движи, закован в мисълта, че просто трябва да бъде тук и да очаква Алехандро да се върне. Дори болестта не я накара да пропусне и една нощ, макар все по-трудно да стигаше до тази спирка.

         Подари птичката си на стария Морено, нямаше сили да се грижи за нея, котките си бяха свободни да идват и отиват където пожелаят, за тях не се притесняваше. Закрилниците ѝ поискаха да я отведат в болница, там може би щяха да я приемат, въпреки че е една от тях, но това за Хуана значеше да не може да е на мястото си в часа след полунощ. Затова и отказа, а очите ѝ вече бяха изгубили блясъка си.

         Една нощ преди празника, който идваше, в пекарната имаше много работа. Мария едва намери време да сложи нещо в плика и излезе да го занесе на момичето, което видя през витрината, че е все така там.

         Зимата вече бе започнала да прибира ветровете си и скоро щеше да си отиде. Нощите все още бяха студени, но не така свирепи както доскоро.

         - Хуана – повика Мария. – Вземи, нося ти храна.

         Спящата не я чу. Мария остави плика до нея и с погалване се опита да я събуди. Но едва докоснала лицето на момичето, разбра, че нея никой няма да може да събуди.

         Беше студено – така както само смъртта може да изстуди тялото на човек.

         Очите на Мария се напълниха със сълзи.

         Имаше ли право за едни живота да е милостив, а за други толкова зъл?

         Такава голяма бездна да стои между едни и същи хора?

         Да умират просто така, на някоя спирка, чужди и непознати за всички, които през всичките тези дни са минали покрай нея?

         А може би е сънувала нещо хубаво и в този сън е останала завинаги?

         Извади телефона си и набра номера на полицията. Друго не можеше да направи за Хуана... а дали е могла, ако бе поискала?

        

         5.

         Алехандро отново беше в града по работа. Още с пристигането си отказа приема, на който го поканиха. От известно време не ходеше на такива. Предпочиташе да се усамотява и прекарава вечерите си в тишина. Не можеше да понася пияните компании, част от които сам бе доскоро.

         След като приключи работния си ден, изведнъж си спомни, че точно тук бе срещнал онова момиче, за което понякога се срещаше, но нямаше ясен спомен къде е било това. Помнеше я, чувстваше я, но не знаеше къде да я намери.

         Да, точно така, тук се запозна с онази бездомница, с която, след последния път, в който позволи на околните да го натоварят с мислите си. В онази нощ, попрекалил с пиенето както винаги, за да притъпи неприятното усещане на близостта им, изведнъж усети, че няма да може да издържи и ще започне да крещи. А това в неговия свят ще бъде проява на слабост.

         Изведнъж прогледна отвъд филтъра, с които сетивата му бяха покрити.

         Видя лъскавите проекции на душите - колко са фалшиви. Колко са двулични. Колко са жестоки и безчувствени. Техния бог бе властта и парите. Той също е част от тази игра, но сега се обърна и избяга.

         Навън беше есен, просто започна да върви и да гони листата по улицата. Час след полунощ нямаше никакво движение - това търсеше, малко уединение от хаоса на обичайния му начин на живот. Не искаше да бъде като тях, защото никога не е бил, макар да се налагаше да се преструва. Обеща си да бъде истински. От сега нататък.

         И тогава я видя.

         Една бездомница, свила се под навеса на стара автобусна спирка, но толкова красива и спокойна в съня си, че ѝ завидя.

         Тя нямаше неговите грижи, нямаше никакви тревоги – навярно да се нахрани бе основното, което я отделяше за малко от блаженността да живота ѝ.

         Седна до нея и дълго я гледа. Имаше наистина красиво лице, младо, чисто, без никаква нужда от грим или излишнни украси. Но най-вече излъчваше честност.

         Алехандро поиска да види очите ѝ, затова леко, много нежно я погали и отметна кичура от косата, който я покриваше.

         Тя се събуди и без никаква изненада или притеснение прие присъствието му.

         Заговориха се – за световете им, кой какво притежава – тя нямаше нищо и бе щастлива, а той имаше бизнес империя и беше нещастен.

         Той бе излъган няколко пъти в любовта, а тя все още чакаше истинската, която да бъде и нейната единствена.

         В усмивката ѝ откри всичко нужно за да бъде светлина, в погледа ѝ се рееше като че в безкрайност.

         Когато улови ръката ѝ, Алехандро усети, че това е да си част от едно цяло – единението, което може да даде само любовта.

         След това си отиде, остави я там, и ето че едва сега си спомни за нея – Хуана.

         А дали тя го помнеше?

         Повика шофьора си и го попита дали помни мястото, от което го взе преди няколко месеца - разбира се, че помнеше, това му беше работата. Поиска да го заведе там.

         Ранен следобед, който слънцето стопляше и подсказваше, че пролетта вече е съвсем близо.

         Спирката си беше там, но момичето го нямаше. Алехандро слезе от колата и се заоглежда. Може би е някъде тук, бездомниците често имат райони и се въртят предимно  около тях.

         Малка пекарна насреща го подсети, че там навярно познават Хуана.

         Когато попита за нея, любезната до този момент продавачка изведнъж стана много, много студена. Очите ѝ го пронизаха с такава сила, че ако можеха да убиват, то мъжът би се свлякъл веднага мъртъв. На тебелката на гърдите ѝ пишеше, че се казва Мария.

         - Вие ли сте онзи, който обеща да дойде? – с едва сдържан гняв попита тя.

         - Обещал? – И още спомени изплуваха в съзнанието му. – Всъщност, да, казах, че ще се върна, но забравих.

         - И тя ви чака цяла зима, нощ след нощ, премръзнала от студ - но не пропусна нито една, защото е повярвала. Обещал сте ѝ да се върнете и ви чакаше.

         - Да, обещах ѝ – смутено се съгласи Алехандро. – Къде е... Къде е Хуана?

         Мария заплака, защото видя, че онзи, който Хуана бе чакала, наистина е искал да се върне, но заради реда в своя си свят е забравил обещанието.

         Така както всички забравяме някое обещание, означаващо толкова много за някой друг.

         - Няма я вече. Беше болна, а болестта и зимата я убиха, докато ви очакваше.

         Алехандро усети студена празнина, а идвайки чувстваше, че кръгът на живота му е  цял с мислите за Хуана. Усети, че е виновен, убивайки не само нея, но и себе си.

         - Това е за вас, намериха го в нея, написала го е малко преди... 

         Мария му подаде прегънат лист, обърна му гръб и се отдалечи. Не искаше да има нищо общо с този човек.

         Той излезе безмълвно, отиде на спирката и седна. Загледа се в нищото, което навярно делеше този и другия свят, в който се намираше едно повярвало на обещанието му сърце.

         Бавно разгърна листа.

        

         6.

         „Алехандро,

         Преди да те срещна не следях времето. За мен то не съществуваше. Нямаше стойност, нито тежест. Просто минавах през него, без да му обръщам внимание.

         Сега вече е друго: 

         Времето се роди изведнъж от нищото. Първият му ден е когато се събудих от твоето докосване. А часовете му потекоха, защото ги броях, очаквайки да се завърнеш.

         Може би за всички хора на света тези месеци са едно съвсем нищожно късче време, защото знаят, че имат, имали са и ще имат много други, но за мен са дълги колкото е продължителността на един живот, навярно защото ми остава съвсем малко.

         Зная, че съм болна и няма мога да победя болестта, но в малкото оставащо време – от това, което вече броя, - мога и ще те чакам все така на тази спирка, която ни събра... за миг.

         Алехандро, едва ли дори и помниш за срещата ни, навярно е била незначителна за теб – тогава просто бе избягал от себеподобните си. Ти вървиш по своя си път, имаш много дела, които си започнал и трябва да завършиш, това навярно е заличило спомена от онази нощ в която се влюбих в теб.

         Да, влюбих се, колкото и кратък да е бил мигът.

         Странно е нали – просто поседя с мен, а те познах – любовта.

         Тази увереност идва с такава сила, че не може да не я разпознаеш.

         Ти си онзи, който в един различен от нашите светове, е моята завършваща кръга ми цялост – надявам се да си го почувствал и ти.

         Поисках да се случи в този живот, в който съдбата ни срещна, но това навярно ще е в нарушение на някой вселенски закон и нямаме право да бъдем заедно.

         Любовта – аз я чаках и открих, а това е достатъчно за да бъде животът ми пълен. Имам те в онзи момент, в който се връщам отново и отново. И в него ще остана до края.

         Скоро ще заспя онзи сън, от който ще ме събудиш само и единствено ти. Вече виждам пътя, който се крие зад залеза, а там – там е другия свят.

         Алехандро - в другия свят, в другото време - двамата ще сме заедно.

          И отново ще те чакам.

                                                   Хуана ”


         7.

         Остана загледан в листа, в някои от думите, в някои извивки на буквите – колко малко знаеше за Хуана, а колко много намираше в спомена за нея.

         Беше закъснял, а тя го бе очаквала.

         Може ли да се върне нещо безвъзвратно отминало?

         Да съживиш вече мъртвото си минало?

         Да бъдеш навреме някъде, където те очакват, наместо да пропуснеш срещата?

         Дали има отговор на тези въпроси – не и сега.

         Отсреща видя Мария, която го гледаше, все още плачейки – тя също е искала да помогне, но живейки своя си живот, не бе намерила време за непозната, която срещаше нощ след нощ на една изоставена от всички спирка, да стои и да очаква онзи, в когото е намерила любовта си.

         Алехандро сгъна внимателно листа, сложи го до сърцето си и се качи в колата, която го очакваше както винаги, за да го отведе където пожелае.