четвъртък, 12 октомври 2017 г.

Никога повече...


        
В заведението беше тихо и спокойно, обичайно за този час на ранния следобед. Ясмин обичаше да идва, мястото не бе като онези шумни и претъпкани барове в центъра. Този се намираше в малка уличка с дълга редица от липи. Сградата над него криеше душите се зад тухлени стени и понякога някой от обитателите ѝ се застояваше на прозореца, наблюдавайки посоките на живота.

         Хората се отбиваха най-често след работа, понякога за кратко, понякога и за по-дълго, но никога за да вдигат шум. Идваха или да си поговорят, или за да поседят в лек унес и след това да се приберат по домовете си, позабравили тежестта на дневните си проблеми.

         Собственика беше едър и много спокоен човек, излъчваше и го предаваше на клиентите си. Ясмин бе чула, че е бивш боксьор тежка категория –  доста успял във  времето си. Може би някогашната спортна агресия го бе превърнала в този монумент на съвършено равновесие. Сам наливаше питиетата зад бара и видът му призоваваше клиентелата си към вечерно примирие. Рядко говореше, това оставяше на момичето, което разнасяше поръчките - посрещаше и изпращаше всички с лъчезарна ведрост. Ясмин знаеше, че е дъщерята на собственика и се оказа, че са на една и съща възраст.

          Когато влизаше, почти винаги след като отвореха, си кимваха за поздрав с бармана, а момичето я даряваше с толкова чиста и лъчезарна усмивка, че озаряваше цялата ѝ душа. Как ѝ се искаше и тя да има тази ярка светлина в себе си, да посреща и изпраща всичко с усмивка. Но затова бе нужно да има опората на баща като нейния.

         Сядаше винаги на ъгъла на дългия бар, на последното от редицата високи столчета. Обичаше да гледа и слуша това, което ставаше наоколо. Понякога, когато идваше първа или нямаше много хора, рисуваше на малкия скицник отлитащи птици и самотни дървета насред напукано от мъка поле. По-често съшиваше своите безкрайни нанизи от думи за всичко онова, над което се спираха мислите ѝ. Думи за какво ли не – за разходките по изгрев, за спомените от нощите, за разочарованията, които идваха от дълбочината на душата ѝ в търсене на обратния път. За горчивото и сладкото от настоящето.

         Но не и за мечти, такива Ясмин отдавна нямаше – тях бе загубила необратимо в мрака.

         - Пишеш ли? - бе я попитал веднъж едрият собственик, увлякла се в една история, която изливаше в подравнени като полкове стотици думи.

         - Когато има за какво. Има дни, в които просто нещо крещи да бъде разказано и така да се запази като спомен...  дори и да е вече било спомен.

         - Обичам да чета - кимна той доброжелателно и се оттегли настрани.

         Ясмин му остави няколкото листа на историята, която написа в този ден. От тогава мястото в ъгъла винаги беше свободно, въпреки, че имаше дни в които не идваше. Обеща си един ден да напише нещо за този тих бар и неговия малък свят. Имаше какво да разкаже за онези приятни усещания, които почувства не един път сред приглушената му светлина. Може би го усещаше като дом, крепост, която би я предпазила от всяка буря.

         Днес освен нея на високите столчета имаше още двама клиенти – млад мъж и жена. Тримата бяха единствените посетители в ранния час. Ясмин дойде както винаги малко след часа на отваряне – идваше първа заради онази прохлада, която присъства винаги след като вратите биваха отключени. Заради мириса на чистотата, която се носеше, все още незамърсена от полъха на външния свят. Заради тихата самота, поела дъх, малко преди да бъде изблъскана от идването на приглушените шепоти на хората.

         Той пиеше нещо в малка чаша, тя нещо рубинено във висока чаша. Барманът се бе оттеглил в своя си ъгъл и бършеше съсредоточено съдове с големите си ръце. От уредбата се носеше обичайната тиха музика. Ясмин се облегна на дланта си и не мислеше за нищо конкретно в този миг на приятна отпуснатост. Днес нямаше да рисува жерави и мъртви полета. Нито имаше какво да напише. Просто се превърна в част от тишината.

         - Значи наистина ще заминеш? - каза жената с неприкрита болка в гласа.

         - Да, казах ти още сутринта, че ще замина в петък – мъжът отпи и се опита да отбегне погледа ѝ. Жената следеше с пръст кръглия отвор на чашата, очите ѝ не се откъсваха от неговите.

         - Не можеш ли да го отложиш, дали да не кажеш, че си се отказал? – някаква скрита надежда подслади гласът ѝ.

         - Нали ти обясних, че едва успях да се вредя. Трудно беше дори да се запиша в групата от кандидати, а щом са ме одобрили, знаеш, че ще е лудост да се откажа.

         - Но тази работа не те засяга с нищо. Защо отиваш там? Не дължиш нищо...

         - Знаеш, че там ще се почувствам на място. Отдавна го искам и трябва да опитам.  Ти го знаеш - също и какво ми струва да остана в този град.

         Жената разбираше стремежа му да избяга, но в нея винаги бе горял пламъка на надеждата, че тя ще направи живота му достатъчно смислен за да бъдат заедно дори тук. Но като всяка крехка надежда и тази бе обречена да угасне.

         - Знаеш го нали? - той повдигна главата ѝ, поглеждайки я в очите. В тях виждаше любовта ѝ - истинска, неподправена и въпреки всичко трябваше да я изостави. За да спечели себе си, макар да загуби нейната любов.

         Тя знаеше и това, знаеше, че за него това е нужното за да продължи да усеща пулса на живота, който бе започнал да замира в сърцето му. За нея любовта ѝ бе по-силна от всичко друго и нямаше нужда от друго за да бъде на мястото си.

         - Ами аз? - попита жената, нутешима, че дори обичта ѝ към него не може да го задържи. – Нищо ли не знача за теб.

         Той мълчеше. Вече бе претеглил и нея, и желанието да замине.

         - Ще бъда жива, но с изтръгнато сърце – нима това ще може да се нарече живот?  Тяло, лишено от своето усещане за живот...

         Мъжът изпи на един дъх течността и махна да му донесат още. Барманът му наля и внимателно я сложи пред него и отново се върна в ъгъла си и скръсти ръце.

         Мъжът вече гледаше жената с коси, уловили цвета на най-тъмната нощ и тези нейни сини очи. Ясмин разбра, че я обича по някакъв негов си начин, но не може да остане в място, което го е подтискало цял живот. Знаеше това от личен опит, затова и самата тя дълго се скиташе по света, оправдавайки се, че всъщност се завръща. Младата жена го разбираше, но ѝ бе толкова трудно да си позволи да се разделят. А не можеше да направи нищо повече от това, освен да го обича.

         Да обичаш някой толкова силно е проклятие – помисли си Ясмин, усетила страданието на непознатата жена.

         Сърцето, веднъж разкъсано на две, започва да пулсира с неописуемата болка от раздялата.

         Ще тупти в празнота дни, години, цял живот.

         Ще се свива от всяка мисъл за любимия, който никога няма да се завърне.

         Ще ридае от всеки спомен на изживените заедно мигове.

         Ще умира всяка нощ, само за да се прероди отново в болката на следващия ден.

         - Раздялата няма да е вечна – опита се да я успокоии мъжът.  

         - Никога няма да е същото. Никога повече... – сините ѝ очи се напълниха със сълзи.

         - Все един ден ще се върна и ще бъде всичко както преди. 

         Тя изпи рубинената си напитка и хвана мъжа за ръката.

         - Освен това ще ти пиша непрекъснато. Знаеш, че няма да те забравя! – каза той.

         - Там ще си друг. Ще се превърнеш в друг човек и ще забравиш всичко между нас.

         Това той го знаеше, затова и отиваше – за да се превърне в онзи, който тук не можеше да бъде.

         - Недей да ходиш! - красивите  ѝ очи вече не можеха да задържат прилива от сълзи и те затекоха по лицето ѝ.

         Беше красива в сиянието им – тъжно и болезнено в предречената от съдбата раздяла.

         Той погали и целуна ръката ѝ. Не избягваше погледа ѝ, но решението му бе окончателно. Винаги се губи нещо, щом поемеш нов път. Загубата е като спътница на всяко начало.

         - Не, няма да съм друг – ласкаво рече и дори като я лъжеше изглеждаше красиво. - Нали съм само твой – така, както винаги е било.

         - Мой си... – прошепна жената и гласът ѝ пресъхна от болката.

         Останаха хванати и загледани един в друг, безмълвно продължили разговора си в мислите си. Така бяха правили не един път – оставаха сами насред заобикалящия ги свят.

         И двамата обаче знаеха, че никога повече няма да са онази двойка, която някога е повярвала във вечността на любовта си. Пропастта започна да нараства и да ги отделя с всяка минута. Тя стискаше ръката му с последни сили на умиращата си надежда, че чудото може и да се случи и всичко да се върне както преди.

         Ще бъдат като два чифта очи, които ще се търсят през пропастта, разделила ги завинаги. Дори някога все пак се засекат по пътя, едва ли ще се разпонаят. Ще станат чужди един за друг, просто ще се превърнат  в две тела под едно и също небе... и само то щеше да ги свързва.

         Любовта им няма да се разгори така както е било някога. Никога повече - за кой ли път си повтори тя.

         А той си мислеше дали ще я забрави бързо или ще изпълни клетвата си винаги да я обича.

         Започнаха да идват и други клиенти, скоро барът се понапълни и вече не бяха  сами, така както искаха някога – само те двамата и любовта им. Уловили в ръцете си времето и нищо да не може да ги накара да се разделят.

         Да бъдат заедно винаги завинаги.

         Двамата станаха, мъжът плати, без да отделя очи от нейните, и все така преплели ръцете си напуснаха заведението, в което никога повече нямаше да се завърнат.

         Барманът и Ясмин бяха станали неволни свидетели на тази раздяла.

         Когато излязоха той спря за миг работата си и се загледа към изхода.

         Ясмин също гледаше следите останали след тях.

         С поглед собственика я запита дали тази случка ще е от тези, които си струва да запази в думи. Ясмин кимна в потвърждение. Разбрали се безмълвно той продължи да разлива напитките, които му дъщеря разнасеше по масите. Тя бе дошла преди малко и не разбра за тази раздяла между двамата непознати. Но усети, че нещо е станало и сякаш забрави да се усмихва.

         Тази вечер, едрият собственик, бивш боксьор тежка категория, потъна в особена тишина, която никой не посмя да наруши. Човек понесъл хиляди удари в лицето си и раздал двойно повече на съперника си, но останал с доброта в сърцето. Ясмин изведнъж разбра, че и той някога е трябвало да се раздели с онази, на която е отдал сърцето си – само че тя винаги ще го чака там, в онзи сън, където няма да има сила, която да ги раздели.

         Ясмин се замисли за дългото безкрайно завръщане, което очаква всеки един изгубил любовта си. Нима човек се среща с друг, само и единствено за да се разделят? Да почувстват за кратко вкуса и огнената стихия на любовта, която после покрива с леден слой сърцето и опразва душата завинаги. Същото това „завинаги” в което се кълнат под арката на обичта си един към друг.

         Дали живота дава шанс да изминем пътя до края му и да се завърнем в отправната си точка или просто никога повече няма да видим любимите очи.