вторник, 29 август 2017 г.

Остани с мен


        
Когато вечерта дойде със своите тихи стъпки и сенките, криещи се от деня,  започнаха да нарастват като приказни чудовища, Ясмин отвори прозореца на малкия си апартамент, отвори леко и входната врата, легна на леглото и се заслуша в звуците на вечерта и в гласовете, различни и съвсем непознати, но слели се в единна човешка реч.

         От дъното на коридора някакъв мъж крещи на чужд език – навярно разгневен от липсата на силата, давана му от родната земя.

         Другаде плаче бебе  - гладно или просто искащо всички да млъкнат и да заспи.   

         Тряскат се безброй врати – на всеки етаж някой се връщаше или излизаше.

         Взвод усилени докрай телевизори предаваха най-важния за сезона мач.

         А от апартамента над нейния вече от час се повтаря песента с припева - “Остани с мен! Остани с мен!”

         Ясмин следи пръстите на мрака как се плъзват леко по пода, заизкачват се по стените, обхващат предметите и стисват в юмрук от тъмнина цялата стая.

         Уханието на нощта се промъква като непохватен крадец през прозореца, докосва я с аромата си и я мами да отиде навън.

         Улицата шуми като море, преминаващите по нея са вълните му.

         Лежи загледана във въртящите се перки на вентилатора на тавана и слуша равномерните му махове. От отворения прозорец понякога наднича за кратко стрък светлина и плахо очертаваше тук-там някоя вещ в стаята. Улицата искаше да знае какво прави тя в тъмнината - Ясмин просто лежи и слуша вечерта.

         Бебето е спряло да плаче – доволно нахранено или изтощено заспало.

         Мъжът вече не крещи, а се смее гръмогласно – сега е доволен, че е тук.

         Чуваше се монотонното преминаване на автомобилите по улицата, накъсвано от  противния рев на забил се в нощта мотор.

         Някой слиза по стълбите тананикайки си песен – отиващ на среща с любима

         Резултатът е в полза на домакините – Ясмин не знае дали това е добре или не.  

         Времето премигна и всичко се покрива с нова гама на вечерта.

         Само горния етаж продължава да повтаря  - “Остани с мен! Остани с мен!”

 

         *********

        

         Стана и се облече бавно, все пак нощта я примами да излезе. Беше пролет, една разходка ще ѝ дойде добре преди да заспи. Затваря тихо вратата и слиза по стълбището. На места няма осветление и почти не вижда къде стъпва, но с длан опряна в стените успява да стигне до долу.

         Излизайки първо поседна до блока, наслаждавайки се на приятното време - топла майска вечер, дърветата са се покрили с листа, някои дори цъфтят и уханието им е навсякъде - упояващо и спокойно. Пролетен повей я подкани да го последва.

         Тръгна по улицата, която никога не спи, разглеждайки вечерния свят - палитра от тонове и звуци. Върви, не бърза, оглежда всичко, опитва се да чуе всеки звук, всеки тон. Гадае по звездите за утрешния ден и често се спира пред рекламите, гледайки красивите лица на тях – изкуствено усмихнати, но прелъстяващо примамващи и обещаващи щастие в живота, но само ако използваш продукта им.

         Продължи да върви. Спира когато стига на ъгъла на улицата. Картината е друга – пролетта се стопи за миг. Там откри, че започва друг свят.

         Окъпани в неонова светлина, млади момичета подвикват на минаващите мъже и махат самоуверено на присвяткащите им за поздрав автомобили.

         Момичета с полуголи тела, обещаващи с жестове как ще те дарят с наслада – те също се усмихват насила, тяхната усмивка е друга - като на отдавна повяхнало цвете.

         Усмивката им е различна е от тази на рекламите - Ясмин се приближи и ги огледа – усмивките грейнали на уморени лица под мръсотията на слоевете тежък грим. Безброй угаснали очи, твърде рано затворени за щаститето в живота – навярно още преди да се отворят. Тела, господарят на които се е притаил в сянката на входа, нервно пушейки и нетърпеливо чакащ жертвата, която ще се спре пред неговата стока.

         Хищник извел стадото си за да засити глада на другите хищници.

         Тръгна обратно, изгубила желанието си за нощна обиколка. Пролетта скри лицето си като прокажен, на който дори очите не горяха.

         Пред блока ѝ имаше тълпа от хора, линейка и няколко полцейски коли. Разпита какво е станало – един мъж и каза, че в апартамента, точно над нейния, се е самоубило младо момиче.

         Човекът я огледа и каза, че са били на една възраст и шепнешком продължи.

         Нагълтало шепа сънотворни, пуснало си песента “Остани с мен” и си умряло съвсем, съвсем само - изпратено от своята неразбрана от никой болка.

         Някой казал, че е заради изгубената си любов.

         Родителите ѝ я открили преди малко, прекалено късно за каквото и да е.

         - Едно загубено за живота цвете – тъжно рече мъжът и плю с презрение настрани.

         Заплю и живота, и всичко лъжливо и илюзорно в него – живота, който лесно обещава, но трудно дава.

         Ясмин отиде настрани и заплака, подпряна на нощта.

         В мислите ѝ звучеше припева – „Остани с мен! Остани с мен!”