петък, 1 април 2011 г.

Някога във времето

Tой се събуди от усещането на стържещия от глад стомах. Погледна към естественото вулканично огнище, но видя само останките на няколко кокала, оглозгани от Лата, която се беше свила до камъка на отвора на пещерата. Беше ясно, че храна няма да има.

Стана и отиде до каменната купа с вода, наведе се и пи. Дългите коси се топнаха и когато се изправи от тях се разляха едри капки по тялото му. Раздвижени от течността червата засвириха гладно и той разтърка корема си, надявайки се да успокои празнината му.

Пети ден без никаква храна и вече започваше да чувства слабост, макар да знаеше, че може да издържи много повече дни. Понякога имаше толкова дълги слънчеви бури, че се налагаше да не излиза от скривалището цели седмици. Но тялото си искаше своето, а то не беше само глътка вода.

Огромният наследник на някогашните кучета вдигна глава и погледна обикалящия из пещерата в кръг човек. Животното, с векове по-мъдро от своите предци, знаеше много добре какво гризе двукракия. То също имаше нужда от храна, нищо, че неговата издържливост е още по-легендарна.

Изправяйки голямата си снага Лата тихо свирна, привличайки вниманието на човека. Той бързо спря безмисленото си обикаляне и зачака следващия сигнал.

Леко ръмжене, тънко просвирване и рязко изпръхтяване.

Съобщението на Лата бе ясно – подушила е нещо живо.

Човека свирна ниско, отговаряйки, че е разбрал. Не бързаше, жертвата може да е и много далеч - Лата усещаше, подушваше и чуваше от големи разстояния.

Той вдигна коженото си палто, изтърси го от полепналите сухи треви и го навлече. Мислеше си, че щом кучето дава знак да излизат, последния слънчев ураган трябва да преминал. Не помнеше то да е грешало някога, пък и точно слънчевите лъчи промениха съзнанията и на хората, и на животните.

Отиде до големия камък на изхода и го обгърна с ръце. Напъна се и го вдигна. Стъпка по стъпка премести камъка дотолкова, че да могат да се измъкнат. Лата се плъзна покрай него и се затича навън. Човека също излезе и върна камъка обратно, за да препречи входа на пещерата им. Лата го бе научила да прави така, за да пазят дома си от хищни посетители. Тя го бе научила на толкова много неща и без нея оцеляването му в този изгорял свят би било невъзможно.

Погледна света – до хоризонта земята бе кърваво разорана, тук-там с по-тъмни кафеникави петна. Небето синееше, но с леки облачни нишки, разпънати като паяжина из него. Между линията на червено и синьо, блестеше все още ярката светлина на залязващото слънце. Че е залязващо човека знаеше, нали ако беше изгряващо досега да е получил мощен сноп изгарящи лъчи и кожата му би се нароила на хиляди мехури, както се случи преди много време, когато все още не беше научил урока на живота. А и Лата никога не би излязла, ако е утрин и слънчевите лъчи са толкова различни от тези.

Сега беше доволен, че може да се раздвижи и последва по голите скали размахващото опашка куче. Недалеч от тях изригна фонтан от лава. От няколко отвора в земята струяха гъсти стълбове пара. Човекът и животното побързаха да отидат надолу по склона, където скалите образуваха навес и криеха под плътна сянка онази немощна рекичка, разсякла като тънка вена изгорялата почва на света им. Нямаше как да се обясни това, че я има реката в тази пустиня, но същото важеше и за двете същества, спускащи се към нея. Просто още една от загадките на огнения им свят, който продължаваше да ражда и поддържа различни форми на живот. Наличието на вода под скалите привличаше неизменно различни същества и те се възползваха от месото им.

Лата му свирна и се понесе между тъмните скали, надвиснали като огромните зъби на чудовищна паст. Плячката е наблизо и затова тя прикани човека да се скрият в сенките. Той побърза да се сниши и последва кучето. С гърлен звук зададе питане: - Далеч ли е?

Кучето подуши въздуха и присви острите си уши назад, огнен език облиза носа и изръмжа отговор: – Идва.

Той се усмихна, щеше да се нахрани и погледна с благодарност своят закрилник и помощник и се запита дали би оцелявал ден след ден, ако го нямаше и ако трябваше да живее сам?

Преди стотици години, още след първите слънчеви атаки, помели живота на планетата, когато хората останали голи и беззащитни пред изпепеляващите лъчи, мислите им започнали да общуват по различен начин с някои видове животни и започнали да се разбират така, както никога преди. Радиационния вятър от космоса променил и организмите на хората. Все още продължавали да ходят изправени, но живеели сами за себе си и забравили да говорят помежду си. Научавали единствено езика на своя другар – куче, кон или птица. Мутацията устроила човека двуполов и смооплождащ се, раждащ без да осъзнава, че е подтикван от природните закони да се възпроизведе. След това оставял детето само, често чудейки се как ли се е появило това същество с широко отворени зачервени очи и два реда малки остри зъбки, но с онази забрана-усещане, че точно него не трябва да изяжда.

Животните бяха тези, които отглеждали новороденото от първия му ден и когато укрепнело и се изправяло на два крака, продължавали да живеят заедно, допълвайки се в търсенето на оскъдната храна под небето. Животните от своя страна, също следвайки порива на природата, веднъж през живота си намирали някой от своя вид, за да се запазят като такъв. Но освен в този период, всяка среща между човек или животно се приемаше за нещо, което трябва да се изяде.

Той се скри до един камък, чакащ с изваден кремъчен нож, разпорил много кореми и рязъл вкусни парчета месо от още топлите тела. Вече мислеше за идващата вечеря, когато лек шум го подготви и той стисна кремъка, готов да скочи и нападне. Надяваше се да е някое голямо животно. Трябваха им запаси, скоро може да има нова слънчева буря и отново много дни да бъдат затворени в пещерата.

Лата съсна към него: – Двама са.

Човека се приготви за тежък бой; с двама работата ставаше по-трудна, но затова пък при успех щяха да имат двойна порция от храна. Той погледна иззад скалата и видя снишилата се Лата, готова за скок. После погледна нататък и видя идващите, които вървяха по водата. Бяха снежнобял еднорог, какъвото бегло помнеше, че е виждал и преди, и много странен на вид човек.

Еднорогът и спътника му приближиха. Дебнещия вече бе готов да даде сигнала за нападение, но нещо в непознатия го накара да отпусне ръката с ножа. Вгледа се в него и откри, че е съвсем различен от всички други.

Имаше дълги коси в цвета на земята и нежно кръгло лице; изящни крайници и стройно тяло, покрито от тънка кожена дреха. Беше различен от всички изядени от него човеци до сега. Знаеше, че самият той също не е като тях – еднотипни гърбави хора с почти сходни лица, грубо оформени тела и безлични като червеи. Много пъти бе намирал разликата между себе си и тях, гледайки се в отражението на купата с вода в пещерата и се опитваше да разбере тайните на природата, докато с безразличие дъвчеше телата на събратята си.

Той се изправи и излезе напред. Еднорогът изпръхтя и веднага прикри човека зад тялото си.

Лата свирна злобно: – Що за идея?!

Минавайки покрай нея, той я потупа по широкия гръб и приближи по-смело до другите две създания на огнения свят.

Животното наведе глава с дълъг и остър рог, ровейки заплашително с копито в камъните. Човекът зад него бе стиснал същия такъв рог и готов за бой. Пламтящите му зелени очи гледаха приближаващия се. Лата застана до него, когато спря на няколко крачки от другите и оголила зъби, едва доловимо запита: – Какво става?

Човека с нежните форми също оглеждаше различният от толкова други видени – правилни черти, тъмни коси, мускулести ръце и очи, в които имаше малко повече разум от полудивите хора, бродещи из пустините. Усети някакво привличане към застанал на крачка от острия рог на неговия Сагеп непознат.

Лата мина отсрани на еднорога и се приближи към човека. Сагеп отстъпи и насочи рога си към нея. Но тя подуши тялото, размаха опашка и улови мислите на непознатия. Той докосна еднорога, спусна ръка и погали кучето по главата. Лата отърка тежката си снага в нея.

Нежното ръмжене на Лата накара спътника ѝ най-накрая да прибере ненужния кремъчен нож и също да се приближи. Двете животни застанаха едно до друго. А двамата еднакви по вид се гледаха дълго време мълчаливо. После единия протегна ръка и докосна тази на непознатия, който се усмихна, усещайки топлината в дланта му. Мислите им се срещнаха и се разбраха без думи.