вторник, 12 май 2015 г.

Времето спря, космоса замръзна


          Ланселот вървеше с наведена глава, косите му се спускаха от двете ѝ страни и криеха лицето му от улицата. Вървеше и не поглеждаше никой от онези, с които се разминаваше. В самотните си разходки из света отвъд неговото таванче, дори не ги забелязваше. А някога винаги оглеждаше всеки един, за да има набор от образи в мислите си и често рисуваше по-интересните лица от улицата, но вече нямаше нужда от тях – реалността бе уродливо изкривена и той я изобразяваше точно такава.

         - Внимавай! – избута го непознат здравеняк. – А си ме докоснал пак с мръсното си тяло, ха съм ти праснал един в муцуната!

         Ланселот се извини и бързо залепи гръб за стената на сградата, давайки път на здравеняка. Онзи го изгледа гневно и за една бройка да изпълни заканата си, после видя страха в очите на Ланселот и се захили с ръмжене, доволен от силата и вида си. Облиза устни също като звяр пред примрялата от страх жертва – добре че не беше гладен.

         Мощен автомобил рязко спря и със звън от накичените бижута по него мъжагата  скочи в нея – все така ръмжейки срещу изплашения Ланселот. Изчезна в ревящия поток от себеподобни, понесли се като бесни хали под небето да се блъскат и да смачкват по-слабите.

         Ланселот си отдъхна, този път му се размина и продължи обиколката си, мислейки за картината, която едва ли щеше да завърши – нямаше пари за да купи нужните бои.

         Картината му от дни го гледаше с пустотата си.

         Художника също я гледаше, но с все по-гладни очи и болезнено свит стомах.

         Вече знаеше, че гладът надвива с лекота дарбата му да създава образи на платно.

         Преди години, когато всичко бе различно, не би повярвал, че гладът на тялото може да надделее над таланта му – тогава от душата му бликаха фонтани от багри, които ръцете му рисуваха с палитрата на мислите и платната му оживяваха красиви и неповторими.

         А днес, Ланселот просто беше гладен. Цветовете не го хранеха, тялото му нямаше нужда от сливане на нюанси върху платното. И той се беше променил – а казваха, че времето тече винаги в едно и също състояние. За него времето се бе разделило на преди и сега. От преди си спомняше все по-рядко някой хубав момент, защото ежедневието ги сдъвкваше и изплюваше с отвращение някъде в забравата.

         Закрепен за крайчеца на платното на живота, Ланселот усещаше как нишките се късат една по една и навярно скоро ще трябва да се спусне надолу към бездната, която все по-сластно примляскваше в очакване на поредната си хапка от жива плът.

         Отново беше жертвата, настигана от още по-гладен и от него звяр.

 

         * * * * *

         Бавно, пестейки сили, стигна до неизменния край на разходката си – алеята покрай реката, която пресичаше града. Седна на ръба на студения камък от стената, която придържаше коритото ѝ. Провеси крака към водите - спокойни, влачейки окапалите листа от околните дървета, но го докосна дъхът им - бе ледено студен.

         Видя в тях отражението на небето и играта на светлината, погледна нагоре - косите му се отляха назад и снопче лъчи докосна бледото му лице. Хлътналите страни ги отразиха с уморен отблясък, Ланселот затвори очи и пое топлата милувка от небето.

         Усеща ли още слънцето като онази зареждаща душата му огнена звезда или просто се стопляше с няколко искри, преди да се прибере на тавана си?

         Ланселот се връщаше винаги преди залез, по тъмно улиците ставаха още по-опасни. Мрака раждаше гладни и настървени глутници, търсещи най-вече жертви като него – слаби, беззащитни и лесни за разкъсване.

         Художника, докато изминаваше обратния път, си спомняше другото време и все  повече му се струваше като видение от стар сън, в който и хората бяха различни и цветовете падаха като дъги над тях. Спомняше си, че някога е било така, а после един ден се събуди и изведнъж всичко се оказа променено – сиви улици на сиви градове и хората в тях бяха също посивели.

         Или все още се намира в онова изгубено минало и сънува тази сивота, където законът се превърна в беззаконие. Доброто беше просто наивно понятие, с което глутниците се оправдаваха докато убиваха и рушаха останките от миналото.

         Сънувам – питаше се Ланселот, избягвайки тъмните места, - или живея?

         Сънят на злите се превърна в реалност и злите можеха да правят каквото си поискат с присъща за глада им лекота. Ланселот приемаше, че този свят за тях е рай, нали са свободни да живеят по техните си правила. Онзи преди малко на улицата можеше и да го удари, а след това да продължи по пътя си и никой нямаше да го упрекне, че е смачкал тази хлебарка с вид на скитник, която се е осмелила да го докосне.

         На улицата го биеха често, просто ей така, само защото си вървеше по пътя – един-два пъти се защити и успя да задържи нападателите си, но дошлите правозаконници го обвиниха, че е нападнал трима съвсем невинни граждани, при това и съвсем млади. Той се възпротиви, защото него се опитаха да оберат и пребият.

         Отнесе няколко удара и от закона – обвиниха го в нападение, нанасяне на телесни повреди, съпротива при арест и Ланселот осъзна, че старият му сън отдавна е изтлял и вече се намира в друг... или пък просто се е събудил в правилната и единствена реалност.

         Така, ден след ден, цветовете на художника изгубиха стойността, а с тях и  самоличността си – покри погледа си с щрихи от черно и сиво, тук-там окървавени от поредния сблъсък с глутниците на града.

         Ланселот не се отказа от разходките си до реката - защото гладът на тялото  минаваше по-леко и защото реката го успокояваше за няколко кратки мига. Понякога тихият ѝ шепот го караше да забрави, че зад него е града, в който се е родил, а днес вие насреща му с грозен глас и го налага с корави пестници.

         Слънцето докосна за последно лицето му и той побърза да стане - толкова опасно ставаше след залез, че човек като него едва ли вече би оцелял в нощта.

 

         * * * * *

         Тавана му бе тясно помещение с едно войнишко легло, сгъваема масичка, разклатен стол, който рядко използваше, малка баня с къркорещи денонощно тръби и в най-широката част от тавана бе ъгъла със статива. Имаше и една противна метална печка, останала кой знае от коя епоха на човешкия възход, но все пак даваща малко топлина, стига да успееше да намери дърва и въглища.

         Този месец тя остана студена, също като камъните отвън.

         Зад печката имаше ниша и няколко картини се бутаха една в друга, обърнати с гръб, защото Ланселот не можеше да търпи вече крясъците на цветовете им. До една бяха незавършени, приличаха му на лица с наполовина съдрана кожа – оцъклени, озъбени, хилещи се противно към неспособния да ги завърши художник.

         Тях той не погледна, а застана пред голото платно. Усещаше, че този път ще успее да създаде цял образ и искаше да наслои с цветове платното, а нямаше нито един – тубите бяха изцедени до една, палитрата ненужно захвърлена под леглото.

         Празнотата на платното го гледаше безмълвно от статива, а той го гледаше безмълвно от леглото си с празни очи.

         Мълчаха с дни, мълчаха с нощи сплели погледите си.

         Мълчаха и сега.

         Ланселот си мислеше за реката, платното мечтаеше за ръка, който да нарисува живот по него.

         Художника усети, че е гладен, много гладен. Днес не намери нищо с което да залъже сетивата си. Няколкото познати, от които просеше пари, бяха категорични:

         - Намери си работа, Ланс, или нарисувай нещо, което да продадеш... – и отказаха да му дадат обичайната си милостиня заради таланта, който все още помнеха, че има.

         Който някога имаше – поправи ги мислено Ланселот, защото сега гладът бе смазал онова, което те мислеха, че все още носи в душата си.

         Искаше да им каже, че без своята палитра не може да сътвори нищо.

         Искаше да им каже, че душата му е вече обкована с ръждиви пирони и раните ѝ гноят.

         Искаше да им каже, че очите му са пълни с олово и не виждат както преди живота в цветове.

         А може би са прави – ако завърши поне една от картините си, някой от тях ще я купи и тогава...

         Но нямаше пари за бои, а без тях не можеше да рисува. Осъзна, че дори и те вече не го ценяха, просто бе поредния просяк от улицата. За момент се усъмни дали все още може да рисува – ами ако дарбата му го е напуснала през тази седмица?

         Глада умее да прогонва всички чувства от тялото, оставяйки единствено най-първичната жажда за оцеляване – борбата за живот.

         Трябва да нарисувам нещо! – каза си той и усети магическия прилив и горене в ръцете.

         Времето спря – космосът замръзна.

         Ланселот се вгледа в петното лунна светлина, обхванало статива му. Бавно припълзя и докопа незавършените си картини. Слабите му ръце с мъка успяха да начупят рамките и да намачкат платната, сетне ги напъха в голия търбух на печката – тъпка ги с някаква непозната до сега наслада, че ще унищожи нещо родено да бъде красиво.

         Драсна предпоследната клечка от кибрита и я поднесе към останките картините си.

         Всичко свърши за по-малко от десетина минути – толкова можаха да погорят платната, боите по тях и дървените им рамки. След това още няколко трепета топлината докосваше художника и отново стана студено.

         Светът отвън беше черен и той щеше да му предложи мрак в картината си.

         Ланселот поизчака още малко наклонил глава към бялото поле насреща. Когато се увери, че сместа е изстинала, бръкна в пастта ѝ и зарови пръсти в пепелта.

         Беше като да извадиш сърцето на умряла звезда – събра го в шепата си.

         С начернени ръце започна да нанася саждени щрихи, които свърза в изображение на онази реалност, която виеше страховито отвън.

         Рисуваше с някогашната лекота и неусетно започна да ръмжи.