понеделник, 15 декември 2014 г.

Залез и изгрев


       Нощта течеше с водите на планинския поток, успял някак си да си прокара пътека чак до тук – далеч, много далеч от неговото изворно сърце. Край него час преди залеза бяха спрели Огнена и дракона. Потока шумеше, тръстиката му пееше песни.

         Бяха летели дълго, идваха от изгрева, пътуваха накъм залеза. Крилете им се умориха и решиха да починат няколко часа в нощта. Пътя им бе безкраен, полета сякаш вечен.

         Когато се срещнаха и двамата не отиваха на едно и също място, но в един миг полета им се случи в една посока и така летяха заедно много дни и нощи. След това просто продължиха заедно, защото не искаха да се отделят един от друг, но знаеха, че ще дойде и мига, в който трябва да се разделят.

         - Огнена - тихо каза дракона, почувставал близостта на тази раздяла - мислиш, че времето може да ни раздели.

         Тя бръкна в огъня и извади шепа пламъци. Поднесе си ги към небето и леко духна – огнена струя излетя накъм звездите. Дирята ѝ дълго горя в тъмнината. За две-три нощни пепруди светлините искряха цял живот и те умряха с мисълта, че са видели всичко нужно от красотата на нощта.

         - Не, времето е само миг, а миговете лесно преминават.

         - Но ако те няма...

         - И небето няма да го има – прекъсна го Огнена, усетила силата на пустотата и загреба с две ръце от пламъците.

         Покри тялото си с огън - очите ѝ го разгаряха все по-силно. Косите ѝ се разпиляха като полудели от страст в гората пожари, дланите ѝ горяха от желание да изгарят.


         Тя прегърна дракона и го обви със стихията, която бликаше от нея. Той се отдаде и изригна със своята дълго пазена за тази нощ драконова мощ – небето се озари от падащата жар на залеза.

         - Драконе – прошепна Огнена, - любовта е сила, над която дори и времето няма власт. Аз съм огъня, ти си моят пламък – една звезда грее само ако истински обича...

         Тя се вля в него, двете огнени сърца се сляха в едно и изригнаха в нощта.

         - А аз грея, драконе...

 

         *****

         Утрото плахо надзърна. Потока го нямаше - бе останала само една лека следа като пътечка там където до вчера течеше. Утрото все така плахо направи още една стъпка.

         Огнена също я нямаше, но след нея долината все още гореше.

         Дракона дълго гледа отстъпването на нощта – все още усещаше вкуса на палещите ѝ устни, сърцето му веднъж-дваж дочу ехото на гласът ѝ, а огъня в него продължаваше да гори и да се разгаря.

         - Като ехо на стихията на огъня – подсказа му вятъра.

         - Като ехото от любовта на Огнена – съгласи се дракона.
   
Когато първите лъчи започнаха да пият жадно от утринната роса по тревите дракона изригна с огнен глас накъм идващия ден и полетя да разпали изгрева.