неделя, 31 юли 2011 г.

С крила над океана

12:32 - Приглушеното блъскане на вълните се чуваше дори и през дебелите защитни стъкла, едно постоянно бумтене, тежащо от грохота на стихията отвън.

Това бе и първото, което Ия долови като усещане, веднага щом се отърси от спазмите на раждането. Нервните връзки между отделните компоненти на индивида се бяха сработили идеално, макар в началните минути от време на време потреперваше, докато последните от тях намираха двойката си неврони из тялото. Наблюдаващата Програма отчете като нормална тази реакция и предвижи новородената напред по меката транспортна линия.

Хранителните туби от силициев желатин и пяна вече бяха поставени и след секунди Ия с удоволствие прие първата храна в живота си. Засега още не можеше да знае дали е вкусна или не, но бе благодарна да я получи и така да притъпи онова глождещо я усещане в стомаха. Малко по-късно разбра, че го наричат глад. Хилядите като нея бяха заети с това да пораснат възможно най-бързо и да продължат нататъка в обучението си.

Ия наредена до другите от новото поколение изглеждаше малко различна, може би в заоблените форми и лекото, но видимо по-едро тяло. Новородените блестяха на луминисцентното осветление и метализираните им телца връщаха светлината в хилядократни искрици. Засега все още не бяха нищо повече от късчета материя на необучени деца.

Но не за дълго.



12:54 - Подпряла се на ръба на огледалната стена, като все още внимаваше да не наруши баланса между слабите крака и наедрялото тяло, Ия се взираше в отражението на бушуващия Океан отвън. С равиването на мозъка, тя вече можеше да контролира информацията за всичко, което вижда и да го възприема съзнателно. Макар и не така, както другите й събратя и връстници.

Преди малко бе уловила трептенията идващи изпод основите на сградата - подпочвените вибрации сякаш я тресяха при всяка нова вълна. А те следваха една след друга, целта им бе да сринат сградата на лабораторията и неспирно се нахвърляха срещу стените от стоманобетон. Безполезно, защото няма кой да дообучи Океана, веднъж създаден да унищожава, той се нахвърляше неуморно към стените без да сменя тактиката си и с единствена цел да избива новородените зад самите стени. За нея Океана, който вече бе споменат от обучаващата ги Програма, беше много обширно понятие, пред което тя съвсем скоро ще се наложи да се изправи и загине.

Ия бавно се плъзна към хранителната банка, имаше нужда да приема богатата хранителна каша, за да засити глада на непрекъснато растящото й тяло. Пред контейнера имаше още няколко индивида от нейното поколение. Тя не им обърна внимание и просто зае място под един от свободните накрайници.


Преди малко на тялото й се бяха появили процепите за крилете, а това показваше, че е преминат още един стадий. Остави се на чувството на насладата от поемането на храна. Вече знаеше кое й харесва и как да го намира. Началните следродилни стадии се ограничаваха с честото хранене и сякаш това беше единствения им зададен стремеж, да натъпчат с повече от кашата телата си и после да наблюдават видимият им растеж.

Ия не беше съгласна това да е смисълът на живота, макар да се подаваше на тези първични инстинкти на удоволствие. Но в умът й назряваха различни мисли, прерастващи в идеи, които все още не можеше да формулира съвсем ясно и завършено.

Поне засега.



13:26 - Дебелата обвивка на тялото й беше станала почти непробиваема. Току що завършилия опит с другите от поколението го доказа. Остриетата просто се превиваха в покриващата тялото на Ия броня. Обясниха им, че това е за да се придобие имунитет към враждебния свят отвън. Отделни индивиди могат да издържат цели минути, преди да бъдат пометени, казваше Програмата.

Лабораторията им предлагаше засега подобна бронирана защита, но когато излезнат навън стените й нямаше да ги има и те сами ще трябва да живеят... и да умрат. Програмата за обучение монотонно им натякваше, че ще се изправят пред опаности, които засега се задържат в защитения периметър, който с години беше постоянен и целта на индивидите е да го поддържат такъв. Даваше им някои примери от предните поколения. Грешките, които биваха допускани. Повтаряше непрекъснато думата „задружие”. Програмата искаше като излезнат да останат заедно възможно най-дълго време и така да могат да отстоят на нановълните до идването на следващото поколение.

Самата обучаваща Програма имаше нужда от нови методи за противодействие на Океана, но нямаше вече кой да ги въведе и тя правеше единственото, което й бе останало – да учи поколенията на това, което вече знае, да ги изпраща на възможно най-кратки интервали време навън и да създава нови и нови поколения в тази бекрайна игра. Затова бързаше да предаде полезната информация на растящите и да ги изпрати навън. И макар всичките тези познания щяха да са нужни за много кратко време, обучаващата Програма неуморно ги набиваше в главите на всяко ново поколение.

Океана е бил рождена люлка, но се превърнал в гроб – повтаряше програмата. Трябва да го запомнят. Ия го запомни. Споменът от неотдавнашното разочарование, че живеят само за да се хранят, бе вече избледнял. Сега тя знаеше, че участва в нещо, което е толкова важно и обемно като замисъл и просто с нетърпение искаше да започне изпълнението му. Съзряването на интелекта й бе видим. Програмата съвсем скоро я обяви за най-добрата от нейното поколение. Понятието „нова надежда” се запечата в паметта на Ия. Възприемаше почти двойно количество информация и резултатите бяха на лице. За нея не представляваше никаква трудност да преминава препятствията с лекота и познанията за външния свят бяха повече от тези на другите.

Знаеше вече всичко за биоокена, който не спираше да напада лабораторията – единствената останала обител, която бе неподвластна на силата му. Знаеше, че вълните му са враждебни наноорганизми, който имаха за цел да се промъкнат тук и да прекратят механизма на създаването на поколенията.

Макар навън всички от вида на Ия да загиваха, Океана търсеше начин да спре възпроизводството им и затова единствената цел бе да разруши лабораторията - последната крепост, която не е успял да завладее в този свят. Също и последния спомен от миналото, което той вече промени.

Но Ия беше изненадата.



13:57 - Оставаше съвсем малко време и щяха да срещнат врагът отвън. Поколението бе готово. Повечето знаеха, че едва ли ще просъществуват повече от час в отровената среда на биоокеана, но каквото и да направеха срещу него, все ще е от полза за идващите след тях. И за следващите след тях. Програмата им каза, че скоро процесът на създаване ще бъде съкратен и се надяват да могат да съберат две поколения, по идея на младата Ия. Така по старите ще могат да помагат на новите направо в самата бойна среда – бе казала тя.

Ия с интерес научи от малкото, което знаеха за Океана, че веднъж развили се преди време, нановълните му нямат нито способност за самообучение, нито за саморазвитие. Просто правят огледални копия на самите себе си и така се множат преди всеки напад срещу стените.

Тя хареса метода и предложи именно това, поколенията да се създават в самата среда, а не тук – в лабораторията. Обучаващата Програма одобри и тази идея и се съгласи да я обмисли, но повтори, че тя е безсилна отвън и засега няма да може да стори нищо повече от това.

- Аз мога да го правя! – заяви Ия и така постави нещата под дръг ъгъл.

Ия беше усетила в себе си, че можеше да възпроизвежда себеподобни отвън. Първо усещането се бе появило неясно и обвито в мъгла, но скоро тя разбра всичко и го обясни на Програмата. Че тялото й не е безполово и безлично като на другите, а способно да дава начало на други индивиди.

Думата, която използва този път невидимия учител на стотиците поколения беше – Еволюция.

Звучеше тържествено.

Звучеше обещаващо.

Ия ще бъде първата от рода на победителите. Така каза Програма, а тя знаеше много повече от всички други. Нали беше оставена от самите създатели преди много време, всъщност тя бе останала като единствения спомен за тях, за това, което е било някога и с едно последно послание от тях – да спре Океана. Затова сега научи Ия на неща, които са били спестявани на другите поколения – разказа й за миналото. Едва би била нужна информация по история на защитниците на лабораторията, след като няма да имат никакво време за живот отвън, че да си я спомнят. Но Ия щеше да живее повече от другите, затова трябваше да знае и повече от тях. А и тя ще може да ражда, затова Програмата я отдели от другите и започна да я подготвя отделно, след като в базата си дани откри, че може да я направи такава, каквато самата тя й предложи.

Долния брониран слой беше удесеторен по обем и програмата го нарече „утроба”. Постави нещо в тялото й, нарече го клетъчен осеменител, който Ия бързо разбра за какво е и прецени, че ще са нужни много подобни на кристалчета банки, които да й бъдат непрекъснато доставяни от специални носачи.

Програмата се съгласи. Направи се също така и лека модификация в мозъка на Ия, свръзвайки го с осеменителя в утробата, за да може да препредава генетично спомени и информация - нещо като свръхбърз курс на обучение още в ембрионален стадий. Така и двете поколенията щяха да излизат много повече подготвени срещу нановълните, възприемайки непрекъснато подменяната информация от майката носителка.

Майката беше Ия.



14:39 - Програмата пусна поколението на Ия навън, но нея я остави за да може да я подготви възможно повече. За да бъде тя по-силна и умна. Заедно с това започна да подготвя и ново поколение от носачи - индивиди, които засега имаха само една цел - да обслужват Ия.

И тя беше вече нещо съвсем различно. Бе обмислила сама начин за борба с вълните на Океана. Имаше собствени планове за борбата с него. Имаше и с какво да го изненада. Процесът на възпроизводство, който щеше да използва, бе съкратен многократно. Щом ще могат да бъдат обучени още докато са в нея, като непрекъснато всичко се съгласува с Програмата и нейните опит и познания, така поколенията няма да губят време и ще могат да се застъпват едно с друго, а и да се самообучават непрекъснато. Те ще се раждат готови.

Раждат!

Тази дума се бе превърнала в емблема на новия процес. Програмата го хвалеше и спомена, че създателите биха били много горди със себе си, ако бяха сега тук за да го видят. Но създателите и всички подобни на тях видове вече ги няма, отровата на биоокеана ги унищожи, макар подобни на тях същества да бяха сътворили и самия Океан. Все пак бяха успели да оставят лабораторията като последна възможност един ден всичко да бъде поправено или загубено.

Но сега има една нова надежда и тя се казваше Ия.

Последния стадий на трансформиране беше краткия какавиден сън. Ия заспа и засънува всичко онова от историята на живота, което беше предала Програмата в паметта й.

Имаше какво да научи от грешките на миналото.

Имаше за какво да помечтае един ден да бъде отново реалност в бъдещето.

Много й хареса една картина от далечното минало, която бе отделила от потока информация. Как един организъм, подобен на нея, и по модел на който са били създадени всички поколения, лети над цъфнала градина с цветя и каца на всяко от тях. С крила носещи всички цветове на дъгата – техните краски бяха невероятно живи. Тази градина и едно спокойно плискащо се море недалеч от нея, безобидно и тихо поклащащо тяло с пебливи вълни, бяха онова, което тя сънуваше.

Ия се усмихна насън и произесе една дума:

- Бъдеще!



15:39 - Ия се излюпи от тялото на какавидата и бе изстреляна през шахтата навън с поредното поколение на лабораторията. Тя автоматично ратвори бронирани криле. Бяха метално сиви, но тя скоро ще ги окраси с багри.

Преди да направи първия си мах тя избълва първото свое поколение. Бяха по-дребнички от нея, но затова пък по-бързи и по-умни от всички предни поколения. Те веднага се нахвърлиха към нановълните, които довършваха оцелелите от стария вид. Първите й деца загинаха на задържащата граница на периметъра, но успяха да предатат сигнал с информация - за първи път имаха възможност да изучат врага в директен досег и да видят слабите му места.

Програмата в лабораторията и Ия веднага я приеха и проучиха, след това предадоха наученото на готовото да излезе следващо поколение. То излетя с готовност към бойното поле и сякаш се задържа малко повече, преди вълните да го пометат,

Окена бе стъписан и изненадан от току що нападналото го трето поколение, което Ия бе оцветила в един цвят, който извелече от група молекули в себе си.

За първи път от години вълните му бяха спряни и само след минути, когато няколко поредни поколения се бяха организирали в плътна стена от тела, направиха и първото си отстъпление.

Ия се засмя доволно. Щастието й се предаде на всичките й деца. Те размахаха крилете си и се хвърлиха към врага.

Ия отвори вратите на промените.





19:23 - Часове след излизането на Ия на бойното поле, около нея имаше дебел слой крилати синове, който я пазеха от случайно пробила защитата вълна. От лабораторията непрекъснато излитаха носачите на нови и нови семенни банки, който тя бързаше да изпразва.

Периметъра около защитената твърд ставаше все по-широк. Биоокеана ръмжеше свирепо и бурно се нахвърляше срещу разноцветните вече индивиди, които обаче смело го посрещаха и асимилираха в безвредни капки вода.

Ия се засмя отново, когато разпозна, че вече расте подобно на нея дете и скоро щяха да са две раждащи майки.

Ще я нарече Ая, дъщерята на Ия.



00:00 - Вълните отстъпваха все повече назад и с всяка изминала минута наноокеана започна да губи територии. Новите индивиди бързо ги чистеха от пагубните вируси на миналото, който бяха превърнали всичко наоколо в един безкраен мъртъв Океан. Стихията му вече бушуваше далеч от стените на лабораторията, отливайки се непрекъснато и заглъхвайки завинаги.

Победата и загубата се тикаха една друга, обвързани като брънките на верига, на която бе увиснал света.

Скоро обучаващата Програма доволна отбеляза, че се вижда първата чиста и незаразена земна почва от дълги години.

Над нея летяха безбройни вече ята от пъстроцветни пеперуди, които бързаха да я засеят с цветя.

петък, 29 юли 2011 г.

Живите мъртъвци Фелис ще ги събуди

1.

Тимоти вървеше приведен срещу дъжда, идващ право насреща му. Не можеше да нарече приятно мокрото усещане, което само след пет минути на открито вече чувстваше по цялото тяло. Но не се остави на емоцията да развали настроението си заради един обикновен дъжд. Все пак е петък вечер – неговата вечер. Отиваше в близкия бар с очарователното име „Метаморфоза“, където, както всеки петък от година насам, щеше да проповядва своите разкрития от измамния свят, който някой - според Тим ръководещ таен заговор - налагаше насила върху съзнанията на живеещите в него.

През работната седмица слушаше поредните лъжливи изявления по медиите за събития, които той ясно виждаше, че са скалъпени и дочакваше петъчната вечер, за да ги разясни на другите в същността на истинската им светлина. И вече имаше своята публика, която го очакваше редовно.

Пред „Метаморфоза“ обичайните кибици дремеха отвън в очакване на милостинята от някой сребърник, който познат или непознат да им подхвърли и те, без никакво двоумене по въпроса, да го изпият в бара.

Когато Тимоти се появи иззад ъгъла, мокър, но с приветлива усмивка, неколцина от тях го поздравиха по име, а той раздаде поредната шепа монети. И не видя двамата официално облечени мъже, толкова различно от всички посетители, които бяха в групата просещи отвън, защото някаква котка се замота в краката му, сякаш препречвайки пътя към зейналата топла паст на „Метаморфоза“-та.

Тимоти изруга предците на котката, кибиците наоколо се засмяха, но само защото им даваше винаги пари, прескочи я, въпреки че тя пак се опита да го спре, и най-накрая влезна в бара. Там вече го очакваха всичките му слушатели, на които след малко щеше да разкрие новите планове за заличаване на човешкия род от незнайни демонични сили.

Двамата мъже се отлепиха от тухлената стена и последваха влезлия, без да обърнат внимание на настръхналата котка. Настаниха се на малка масичка в дъното и зачакаха. Не говореха, очите им бяха стъклени и дори не премигваха. Ако се вгледаше някой в тях навярно би отчел, че даже и не дишат, но нямаше кой да го направи, след като всички бяха заети с личните си дела и двамата останаха невидими за тълпата.

А в това време Тимоти изнесе първата си реч, която мина като за загрявка. Все още беше на първото си питие, но скоро последва второ, че и трето за здравето на един здравеняк до него, и след тях думите му започнаха да се нагорещяват. Тълпата бурно приветстваше изявленията му, този път по повод ненужното изпращане на бойни части в някаква далечна страна от третия свят, толкова изостанала, че по скоро можеше да се нарече от четвъртия свят.

- Нима целта не е никой да не се завърне от там! - ревеше разпалено Тим. - Всеки път удължават срока и нашите момчета гинат един по един, без дори да знаят за какъв дявол са отишли – размахваше ръце той.

Няколко от стоящите отвън също бяха влезли, успели вече да съберат пари за едно двойно и сега сгъстиха още повече редиците около говорещия. Той обаче изведнъж вдигна ръка и заповяда никой да не мърда и се насочи към сервизните помещения, обещавайки след минута да се върне.

Двамата мъже с каменни лица веднага станаха, единия отиде до бармана и му прошепна нещо, като бутна няколко банкноти в правилно реагиралата на сигнала ръка. Той ги погледна, пресметна нещо, после изрева:

- Пиене за всички, кой каквото иска.

Двама непознати поеха от две посоки към вратата, зад която бе изчезнал Тимоти. Олелията зад тях беше шумна и гръмогласна. Всеки даваше поръчката си и в душите им вече нахлуваше голяма доза от усещането за щастие.

В тоалетните беше празно, единствен посетител бе Тим, който се поклащаше над един от писоарите. Двамата застанаха зад него; той не им обърна внимание, тук се чувстваше като у дома си, затова и не усети как извадиха някакви уреди – единия отвори подобие на малките портативни компютри, а другия палкоподобна антена със сребристи диоди по края, която насочи към главата на облекчаващия се.
Съвсем слабото жужене, с което се активира заряда на антената, скова тялото на Тимоти и той просто замръзна. На екрана в ръката на непознатия се изписа дълга серия от цифри, също и няколко цветови диаграми. Другия се приближи и направи обход с антената на черепа на жертвата и когато получи кимване от партньора си я изключи и скри под якето. Спътника му също прибра уреда си и двамата напуснаха тоалетната.

Суматохата в бара им позволи да се измъкнат напълно незабелязано. Пред входа нямаше никой, безделниците също бяха влезли да се почерпят гратис от тяхната поръчка. Единствено котката, която се препречи на Тимоти преди малко, изсъска свирепо насреща им, но те бързаха да се отдалечат и дори не я чуха. След минута звук от запален мотор и ръмжене показа, че колата им изчезва в глъбините на града.

Самият Тим се осъзна надвесен над писоара с гадна болка като от силни удари с чук, блъскащи зверски в тила му. Какво правеше тук? - запита се той, когато с отмалели пръсти се закопча. Огледа се, нямаше никой и залитайки отвори вратата.

Шумът и глъчката го удариха и усилиха болката, той сгърчи лицето си в гримаса и си запробива път в тълпата. Мнозина го тупаха и назоваваха по име, но Тимоти никога не бе виждал нито един от тях.

Толкова непознати, които ме знаят – учуди се той. Мястото му се стори бегло познато, но почти всички барове си приличаха. Видя на запазеното си място своето яке, сви юмрук около яката му и се повлачи към изхода.

- Ей, Тими – изрева някой, - къде хукна, няма ли да ни доразкажеш започнатото?!

- Искам да си отида у дома – промърмори той и отблъсна някаква ръка, която се опита да го подкрепи.

- Май му дойде в повече тази нощ – обясни същия глас, а бармана кимна със задоволство, без дори да е чул какво му говорят. Той разливаше щедро напитките, които онзи добър непознат заплати също така щедро. Не го интересуваше кой как си отива, важното бе да му се плаща.

Тимоти пое жадно чистия нощен въздух и изпита леко облекчение от студения допир на дъжда по пулсиращата му глава. Не помнеше как се е озовал тук, но явно е препил, а знаеше добре, че алкохола на му понася. Ще се прибере да поспи и да си почине, за да е през следващата седмица трудоспособен човек. Нищо повече.

Мислите му бяха съвсем празни и лишени от тежестта на онова разбиране за живота, което бе имал само до преди половин час.

Без да се мае повече, той закрачи под дъжда, следвайки маркировката на смълчаната улица. Зад него онази котка замяука жаловито, като оплаквачка на погребение.



2.

Джулия набираше на компютъра си последната част от статията, която подготвяше. В кабинета ѝ бе прекалено топло, но не забелязаше това увлечена от мислите си. Беше малка стая, която извоюва в тежки битки с главния редактор и собственика на вестника. Заради репортажите, които представяше, тя поиска и независимост от общата зала, където глъчката от безбройни репортери, дописници, информатори и кой ли още не, се разбиваше като шумен хаос в мислите ѝ. А Джулия имаше нужда от уединение, за да може да ги излага, с това и двамата ѝ началници бяха принудени да се съгласят. Затова предоставиха малкото помещение на машината си за увеличаване на тиражите.

Последния месец бе започнала тема, която обещаваше да бъде скандална. Ставаше дума за личните ѝ разкрития, че високопоставени личности са разрешили на една тайна агенция да приведе в действие план за тотален контрол над обществото. Джулия имаше тези наблюдения от години насам, но намирането на информация бе почти невъзможно, поне докато не успя да намери източник и да подкрепи своята теория.

Получи обаждането от скрит номер. Непознат глас ѝ предложи да се срещнат, за да ѝ разкрие най-големият заговор срещу човечеството. Джулия прие, често получаваше точно по този начин сведения, затова и отиде на мястото, което ѝ се посочи.

Реката, която пресичаше града, имаше дълга алея за пешеходци, непознатия поиска тя да застане точно срещу старата часовникова кула. Чака повече от десет минути от определеното време за среща и вече мислеше, че са я вързали, когато зад нея чу глас, който я повика и даде нареждания:

- Елате тук, в тунела. Вървете бавно.

Тя се обърна и видя, че наблизо има отходен тунел, като допълнителен ръкав за оттичане при евентуално преливане на реката. Шахтата беше тъмна, затова и не видя говорещия. Подвоуми се дали да го послуша, защото можеше да я нападне, но наблизо имаше достатъчно разхождащи се, които, ако се развика, биха ѝ помогнали. А и не носеше нищо ценно със себе си, така че просто направи няколко крачки и премина завесата от мрак.

- Там е достатъчно близко – каза гласът и една ръка се открои с вдигната длан, за да я спре. - Да – разгада мислите ѝ невидимия, - ще остана така скрит, за моя, а и за ваша безопасност.

- Така да е, няма значение – съгласи се репортерката. - За какво искате да говорим?

- За това, че скоро целият свят ще бъде подчинен на една обща воля и че хората вече са превърнати в безмозъчни единици, работещи като роботи и неосъзнаващи нито кои са, нито за какво ги има.

Джулия се вгледа в тъмнината насреща, но не успя да види собственика на гласа.

- Добре, разкажете ми за това.

И той заразказва. Работел за свръхсекретна служба, която била създадена отначало за изследвания, а после се разраснала до самостоятелна агенция, имаща единствена цел да контролира съзнанията на хората. Всичко се вършело със съгласието на висшестоящите, и от това, и от предните управления. Преди двадесетина години било решено, че на човечеството не е необходимо да бъде давана възможността да мисли свободно. Наложило се мнението за човечешкото същество, че е най-доволно, когато е подчинено на единна воля и на забраната за свободно мислене, чрез наложени от религията догми.

След онези периоди на възраждане, географските открития и технологичната революция, човек вече нямал накъде да се развива - най-общо заради това е полезно за неговата психика да се ограничи отново до еднообразното преживяване, отнемайки му се времето и мислите, за да не бъде изкушаван да създава неудобни ситуации пред управляващите го властимащи, които и да са те. Те приеха, че така лесно ще се подчинява на законите и реда, като сега нямаха нужда да лъжат съзнанието с вярата в някоя по-висша сила, която ги контролира от небето.

- Значи е наложено насила да се спре развитието на личността? - попита Джулия невидимия си информатор.

- Да, развитието идва от нови знания и умения, а познанието е неудобно за управниците – отвърна той. - Съвремието е определено да се консумира, не да се създава. Нужните играчки вече ги имаме, във всевъзможни варианти, макар и технологиите със сигурност да не дойдоха от нашите учени.

- А от кой?!

- Не зная, нямах достъп до секретни данни, аз просто бях изпълнител. Но мога мисля, също като вас. Не сме много останалите с тази способност. Те ни излавят.

- В смисъл?

- В смисъл, че от десетилетие генетично изменят човека и той се ражда един вид със зомбирано съзнание, но има все още известен процент свободни съзнания, които се отчитат като работна грешка. Също така се проявяват тези грешки и при заварените случаи на хора, вече родени като мен и вас преди започнатата промяна. Чрез различни методи се спуска сигнал, който изтрива и подтиска всички заченки на свободна мисъл – чрез телефонните сигнали, игрите в мрежата, рекламите и на някои места, направо с директни облъчватели. Някой предостави това оборудване за въздействие и плана бързо се реализира. А такива като мен просто ловяхме грешните продукти и изтривахме съзнанията им, преобразявайки ги в безмозъчни тела, послушно следващи заповедите.

- Но кому е нужно това? - удиви се Джулия. - Трябва да има някакъв смисъл.

- Когато играем с играчки или на някоя виртуална игра, кому е нужно това? - като ехо повтори гласът. - Не е ли за лично удоволствие.

- Така е, но...

- Но... - точно заради него - заради удоволствието от тази игра, са били ангажирани проектанти, конструктори, механици, инженери, компютърни специалисти, аниматори и куп други изпълнители работници. И всичко това, за да можем да наредим фигурите така, както ние искаме. И всичко това, за да включиш просто играта и да я заиграеш както ти пожелаеш. Точно затова...

Джулия замълча. Мислеше. Съпостави факти и си припомни информация от сегашно време и близкото минало.

- Прав сте – няма смисъл и видно, че и ние сме част от нечия игра.

- Ще ви дам каквото знам, защото изчезвам от тази страна. Дълго се правех на безмозъчна марионетка, но вече не мога. Напишете го във вестника и след това най-добре да изчезнете също.

- Но защо да го правя?

- Защото някой трябва да се опита да събуди спящите. Знам със сигурност, че единствено написаното слово е все още свободно. Но затова пък те, които и да са, вече са завладели всички онези, които могат да го напишат, освен може би вас – имате някаква свобода, която лъха от статиите ви. Затова и трябва да го направите, дори да е под формата на клюкарски скандал, но ако се даде този шанс на хората, те може би ще освободят съзнанията си и ще се събудят.

И непознатия подаде на репортерката дебела папка. После прошепна „Успех!“ и тя остана съвсем сама в тунела.

Джулия побърза да излезе отново пред лицето на реката. Голямата кула на часовника отмери звънливо поредния час и я накара да осъзнае, че непознатия навярно има право за всичко. Това се потвърди и след като прегледа документите, които бяха негови лични записки и събирана с години информация, за всичко онова, което другите „забравяха“ да забележат.

Сега, след един месец, Джулия беше набрала статията си, която да хвърли като бомба срещу онези невидими играчи, решили че могат да разполагат с човешкия живот. Оказа се, че планът за управление на личността действа отдавна и днес въздействието над психиката на човек е глобално. През тези седмици откри, че в много думи от екрана има кодирани послания или направо заповеди към гледащите. Също и при излъчването на реклами се криеха такива кодирани послания, които безмозъчните изпълняваха с готовност. На посочените ѝ от непознатия места Джулия откри масово хипнотизиране на хора, събрани в големи групи под формата на разностранни клубове по интереси, на стадиони при спортни състезания и други подобни. Непознатия бе упоменал и дал примери с последните масови епидемии, наложили имунизацията на населението, при която се вкарваше имено онзи генетичен код, изтриващ неудобните щрихи в мислите. В статията си тя посочваше всичко това, не спести нито един факт, а за себе си откри защо цял живот се е чувствала различна от тълпата, след като винаги бе страняла от тези общи прояви и събирания. Просто не са успели да промият и нейният мозък, като това в момента я превръщаше в белязана жертва. Но пред кого – това следваше да се разкрие.

Пишейки, изведнъж усети, че не е сама. Огледа си и видя до себе си незнайно как появила се котка, която я бутна с муцуна и измяука. После погледна към вратата. Джулия помисли, че е на някой от редакцията, макар да не знаеше, че е позволено да се водят домашни любимци. Предположи, че е влязла сутринта, когато са чистили етажа, въпреки че за нейният кабинет само тя имаше ключ и не позволяваше да влиза който и да е. Котката отново измяука и погледна вратата. Жената прие това като знак, че иска да ѝ я отворят. Стана и подкани гостенката си да излезе. Но котката отказа и застана като страж на прага, видимо напрегната.

През лабиринта от бюра и десетки компютърни екрани вървяха двама мъже с каменни физиономии. Те уверено се провираха по пътечките между масите и се насочиха към кабинета в дъното. Джулия не ги видя, заета с котката, която избяга под един от картотечните шкафове и усети само как я бутнаха навътре и затвориха вратата зад себе си. Никой от десетките работещи и мотаещи се из редакцията не забеляза появата им и грубото нахълтване в стаята на тяхната колежка.

Преди Джулия да реагира, единият от мъжете вече бе насочил към нея палкоподобна антена и тя остана неподвижна, увиснала като кукла с отпуснати крайници насред кабинета си. Другия извади малък апарат с екран и за минута-две свали всичко ненужно като информация и проява на свободна воля от главата на обекта. Когато получи сигнала, че пренастройването е завършило, той прегледа написаното на компютъра на репортерката и въведе нужната команда за изтриване на материала и целият архив. Погледът му попадна на папката, която лежеше отворена отстрани. Не беше свикнал да работи с хартиени носители, но се досети, че е по-добре да я прибере. След това кимна на сътрудника си и онзи изключи излъчвателя, с което освободи от контрола си мускулите на жената.

Двамата изчезнаха безшумни и невидими като сенки. Само скритата котка изсъска изпод шкафа, но те не ѝ обърнаха внимание, както всеки път при тяхна среща.

В този момент телефона иззвъня и току що дошлата на себе си Джулия автоматично вдигна слушалката.

- Джули – беше главния, - какво стана с онзи материал, който каза, че готвиш?

- С кой точно? - обърка се в опита да си спомни Джулия.

- Ами не зная, каза, че бил страхотна новина, но нищо повече. Обеща за днес да е готов.

- Нищо не подготвям в момента – погледна празния екран на работната си маса и се намръщи от силната болка в тила, която започна да думка нервно с юмруци. - Слушай, шефе, нещо днес не ми е добре, ще си взема почивен ден. Утре ще поговорим, сега не мога да събера мислите си за нищо.

- Ами добре, щом не се чувстваш „боеспособна” – съгласи се той. - В понеделник ще те чакам с резултати.

Джулия измърмори нещо и затвори. Огледа с празен поглед помещението, всичко ѝ се стори толкова чуждо. Като че си идваше от двугодишна ваканция и не можеше да се ориентира къде е - уж познато, а толкова различно.

- Най-добре ще е да се прибера – каза си тя и потърси чантата си.

Когато напусна, едно тихо и тъжно мяукане се прокрадна от нищото на тъмнината, в която потъна стаята.





3.

Нейтън спря и дълго се ослушва. Дори подуши въздуха, но не долови заплаха и надникна внимателно иззад прикриващия го клон. Уличката беше чиста, нямаше никой на нея, но той щеше да изчака малко, за да се увери, че може да се прибере. Не бързаше за никъде, и без това животът му вече ще бъде едно безкрайно криене и дебнене. Освен ако журналистката не успееше да разбуди духовете на спящите в кошмара, наречен реалност. Вярваше в нея, защото дълго я бе наблюдавал; още като попадна на името ѝ в един рапорт за анализиране на появила се грешка от общата програма. Бяха я поставили под наблюдение за около година, която скоро щеше да се изпълни, след това най-вероятно ще бъде посетена от технически екип, който да я препрограмира. Според него имаше достатъчно време преди да се изпълни този срок, затова и преди месец се свърза с нея, след като напусна своята агенция, за да ѝ предостави материалите, които бе събирал през всичките тези години. До няколко дена очакваше разкритията да се появят на първа страница, но дотогава той трябваше да изчезне съвсем от обхвата на мрежата.

Още от самото начало в себе си беше несъгласен с този проект – да се превърне човека в същество от плът, но без душа и без собствена воля. Но той просто изпълняваше заповеди, и то толкова добре, че го въведоха в детайлите на изпълнението на програмата. Нейтън година след година ставаше свидетел на поробването на света.
Също така и добре се преструваше на марионетката от екипа безчувствени агенти, защото предпочиташе да запази контрола върху собствените си мисли, а не да се превърне в някое от безмозъчните, които сега ходеха по Земята. Самият той превърна хиляди души в такива - не изпитваше радост от този факт, но имаше ли сили да се противопостави на невидимите си господари. А и искаше да събере информация за това кой стои над тях. Знаеше, че всички на Земята са просто изпълнители. Истинските играчи, както ги наричаше за себе си, оставаха добре скрити, поне на ниво механици като него.

Първия етап мина лесно, както се и очакваше. Хората – човека - неговото съзнание, те винаги са били жертви на стремежът за постигане на илюзиите, които цял живот личността преследва. Всеки един иска да бъде сам по себе си щастлив, заради това и страда, ако не бъде постигнато. Играчите се справиха лесно с този проблем. Създадоха на човечеството цял куп нови играчки и залъгаха мислите му, че човекът е достигнал своят технологичен възход, без да се запитва откъде идват толкова много технологии наготово. Въведоха чрез напитките и храните специални ензими, въздействащи на съзнанието и сломяващи го в пълно подчинение, макар и предпазвайки тялото от някои общи заболявания. Видно господарите не искаха стадото да боледува, затова пък развиха консуматорската треска в него, накараха го да живее единствено заради това, че трябва да купува нови и нови продукти и точно това да му носи голямата наслада, която да сравнява с щастието.

След това подчиниха неспособните да мислят чрез задлъжняване към банковата система. Всеки един сключи договор за целия си живот да изплаща няколко квадрата, които в мислите си наричаше свой дом. Не беше трудно да овладеят и репродукцията на човека пускайки няколко вируса, които задължиха хората да се ваксинират доброволно или със закон, а така просто вкараха в кръвта им нужните биокодове, довели до затъпяване и пълното подчинение на следващите поколения.

Реалността се променяше бързо в разбиранията на човешкия разум, като играчите променяха възприятията за нея, обединявайки масите в едно общо осъзнаване за ставащото край тях. И така всичко казано им от екрана, от рекламите или от някой политик, в който вярваха, придобиваше тежестта на самата истина. Преди тази намеса реалността биваше за всеки различна – за един по тежка, за друг по-лека, но сега, в последната фаза, тя се превръщаше до еднообразни представи за живот, който все повече заприличваше на безсмислено блеене на вече готовото стадо, за бъде направено с него каквото е запланувано.

Тук Нейтън вече не издържа. Дълго премисля ставащото и проумя, че стадото се угоява и се притъпяват инстинктите му за самосъхранение преди да бъде заведено на заколение. Затова и напусна, тоест избяга, като инсценира катастрофа със служебната си кола. Беше напълнил няколко туби бензин, така че да не остане нищо за разпознаване след като ги подпали. Избяга в предградията, в тази къща, която бе закупил още преди години на името на някакъв бездомник. Винаги бе знаел, че ще му потрябва някой ден.

Сега чакаше уговореният транспорт, който да го изведе от страната и отиде някъде далеч. Там където мрежата на играчите все още нямаше пълна власт - в някоя изостанала страна, гинеща в собствената си мизерия, наречена съществуване, но все още свободна от пълния контрол. Хубаво или не, Нейтън щеше да може да се скрие. Ще изчака развитията, ако имаше такива, след намесата му чрез словото на Джулия, и защо да не поведе борбата срещу тези нагло настанили се на планетата им играчи с човешката съдба. Познаваше някои от техните трикове и щеше да бъде полезен, ако все пак хората се пробудят. Може би не днес, но утре, затова и искаше да се запази жив – за да помогне бъдещето да бъде различно.

Прецени, че е минало достатъчно време и ако някой го чакаше, то би го забелязал. Като бивш агент знаеше, че тактиката е винаги да дебнат жертвата някъде около дома ѝ или местата, където често се появява. Него през деня не можеха да локализират, защото се местеше непрекъснато, но ако бяха разкрили все пак скривалището му, то засадата щеше да е точно тук.

Тръгна към къщата, като се придържаше в близост до храстите. При нужда ще скочи в тях и ще избяга в гората. Нямаше как да не се прибира вечер, защото не искаше да рискува някой случаен патрул да го спре и започне да разпитва кой е и да се окаже, че е търсен. Затова идваше винаги с падането на тъмнината, свиваше се в подземната стая, която използваше заради аварийния изход, и чакаше следващото утро.

Когато стигна до предния двор пред него изскочи някаква котка и започна да му пречи да върви. Хвърляше се в краката му и се закачаше с острите си нокти по панталона. Нейтън я отблъсна, ядосан, че появата ѝ вдига шум, прескочи я, за да не я стъпче и въпреки настоятелните ѝ призиви, се изкачи до входната врата. Тук котката започна да мяука зловещо, но Нейтън и сега не ѝ обърна внимание, отключи и побърза да влезе в тъмното предверие. Не запали осветлението, искаше отвън домът да изглежда необитаем.

Котката се опита да го последва, но бе спряна и остана навън. Задраска по вратата, след това притихна. Докато слизаше към подземието зад него като сянка се спусна още някой, но бе съвсем безшумен и Нейтън не го усети. Когато влезна в спалнята, която бе изолирал от светлина и шум, той посегна да включи единствената настолна лампа, поставена на пода, но преди да го направи някой го изпревари.

Без да успее да стори каквото и да е двама мъже протегнаха ръце с палките-антени в тях и го заковаха на място. Други двама се появиха със сканиращите екрани и взеха контрола над мислите на жертвата. Бързо програмираха и въведоха нови повели в тях, изтриха всичко излишно и след това оставиха Нейтън да се свлече напълно безпомощен.

Той щеше да продължи да спи дълго, защото в неговия случай се наложи да изтрият доста информация и да заложат нова такава на нейно място, затова и му осигуриха достатъчно часове сън, за да се намести всичко в няколкото клетки, оставени на разположение на поредният обработен обект.

Излизайки от смълчаната къща мъжете с безизразни лица бяха изпратени от съскането на котката, която замахна с извадени нокти към най-близкия от тях. Те я подминаха с пълно безразличие и изчезнаха в сенките на улицата.

Котката се качи на перилото на стълбището и започна да мяука призоваващо към изгрялата над покрива луна.



4.

Денят беше слънчев, макар и есенно хладен. През нощта бе преваляло и клоните на дърветата блестяха от милиони съзвездия искри, накацали по тях и улавящи светлината. Много хора бяха излезли да се порадват на хубавия ден, навярно последния преди да започне зимата.

Тимоти се бе разположил удобно на една широка пейка и затворил очи, подлагаше лице на слънчевите лъчи. Наоколо бе пълно с рояци деца, безбройни майки викащи по тях и неколцина скучаещи бащи, навярно работещи на смени и повлечени от семействата си на разходка.

Тим днес бе решил да не ходи на работа, просто така, нещо в мислите му се бе объркало и имаше цяла нощ силно главоболие, затова прецени сам за себе си, че ще си почива цял ден, въпреки двата дни, които дори и не помнеше, че е прекарал в сън у дома. Не носеше телефон, защото нямаше, макар че си напомни отново тази сутрин, че е време да си купи най-накрая такъв, затова и нямаше как да го извикат от службата му. Топлината падаща от небето помогна за главоболието му, то намаля, а и обещаваше скоро да изчезне. Това правеше деня още по-хубав за него.

- Извинете, свободно ли е? - чу глас до себе си и отвори едно око.

Млада жена чакаше разрешение да седне, носейки сандвич и голяма чаша с димящо кафе.

- Всичко е заето наоколо, а вие сте сам – обясни жената и се усмихна.

- Разбира се – събра крайниците си Тимоти и отвори другото си око. - Сядайте, парка е за всички.

- Така е, но може да чакате някой – каза тя, после се представи: - Казвам се Джулия, работя отсреща в редакцията на „Дневник“.

- А, от вестника, чудесно, значи сте знаели от вашите синоптици, че днес ще е такъв невероятен ден.

- Всъщност не знаех. И мен ме изненада това късно лято.

- Това е заради промените в климата – намеси се някакъв мъж, който подмяташе няколко шишарки в ръцете си. Обикаляше безцелно под дърветата и случайно чу разговора. - Всяка година зимата става по-къса, а есента по-мека. Чух че работите в „Дневник“-а, трябва да напишете за това.

- Ще го предам на научния отдел – кимна Джулия и отпи от кафето. - Но днес друга новина е водеща за деня. И е не по малко странна от времето.

- Каква? - рекоха в един глас мъжете.

- В предградията на града е започнала да се събира огромна армия от котки – рече след кратко замисляне жената.

- Котки ли?! - отново заедно се зачудиха мъжете.

- Да, информационните канали предадоха, че от всички околни села и градове са започнали да се предвижват колони от котки към нашия град. Предполага се, че навярно ще мигрират нанякъде – повдигна рамене с недоумение тя.

- Или подземията на града са се напълнили с плъхове – предположи Тимоти.

Някъде недалеч се чу силно измяукване, което пропука като гръм небето над града. Подхвърлящия шишарките мъж ги пусна една по една след като чу звука. Нещо започна да се набира в мислите му като надуван балон, събирайки на образи късчетата от объркани спомени, които се появиха болезнено съсвсем от нищото и след миг се пукна.

Спомни си, че той - Нейтън, трябваше да забележи опита за намеса от страна на котките при всяка една операция, в която е участвал... ъ-ъ-ъ, някога. Не знаеше къде и кога, но си спомни ясно котешкото мяукане в много случаи, на които е присъствал, и това, че никой не му е обръщал внимание, а е трябвало.

- Слушайте – започна той, привличайки вниманието на другите, - знам защо се събират котките.

Въпроса бе в погледите им.

- За да ни освободят от контрола, на който сме подложени – бавно изрече той и с това сякаш подаде нужния сигнал към съзнанията и на двамата, в които ехото сваляше дебели прегради, издигнати съвсем скоро. - Трябваше да чуем мяукането им, което ни предупреждаваше за опасността. Спомнете си дали не сте случвали и вие на такова някога?

И те си спомниха - започнаха да си припомнят неща, които някой им беше забранил да си спомнят и бе опитал да заличи от спомените и разбиранията им. Чужда реалност бе опънала нишките си в съзнанията им, но сега, чули недалечния вой, започнаха да се късат една по една.

Тримата се огледаха, едва ли само те бяха чули призива и потърсиха себеподобни, които да се отърсват от заблудата, в която живееха.

А отвъд града котешките легиони формираха своя боен ред, за да се изправят срещу врага, заплашващ човешките същества, за който котките от хилядолетия се бяха грижили, макар никога да не беше се вслушвал в съветите им. Разбрали, че повереният им вид няма да може сам да се справи, те събираха своята армия и се подготвяха за нова промяна на реалността.