събота, 16 юли 2011 г.

Някъде, където времето вече го няма

„Онова, което наричаме Време,
е подвижно нереално отражение на вечността“
 
/Платон/



1.

Тъмносиният автомобил се носеше по магистралата. Управляващия го Матиас С. Тоун с лекота задминаваше рядко срещаните други коли, пътуващи в същото направление. Мат не обичаше да кара бързо, но липсата на интензивно движение му даваше увереност да натисне малко по-смело газта. Носеше се с почти тридесет километра над позволената максимална скорост и дори не се замисляше, че това би му донесло солена глоба, ако бъде спрян за превишена скорост от някой магистрален патрул. Щом видеше задницата на някой автомобил, той стискаше здраво волана, устремяваше се и тъмната му сянка лягаше върху жертвата, за да я поглъне за секунди. Радваше се на стабилната и сигурна машина, която бе чакала този ден, за да покаже какво може на собственика си по необичайно пустото шосе.

От радиото гърмеше яростен рок, който Мат бе уловил от случайна станция и реши да не я сменя. Подобна музика подхождаше на тази надпревара с километрите по пътя. Мат дори запя една позната му от миналото песен и затропа в такт с ръце по волана, като все пак внимаваше да не кривне и да се разбие на някой от припевите. Чувстваше се чудесно. Денят бе студен, но слънчев, декември току що бе започал. А и липсата на интензивен поток го радваше.

Небето запълваше предното стъкло със синевата си, а някъде в него, невидимо за водача, грееше яркото слънце. Наближаваше един часа. Една табела съобщи, че до крайната точка на пътя му остават само двадесетина километра. Значи скоро щеше да може да обядва, успокои Мат стомаха си, който от известно време сигнализираше, че изпитва глад.

Преди познатата отбивка намали и влизайки в нея, той се върна към обичайното си внимателно шофиране, без повече да изпробва възможностите на колата си. Дори смени и радиостанцията, рока щеше да му идва като излишна добавка.

Точно минаваше покрай голямата скала, застанала като страж на пътя, когато небето само за един миг отведнъж се наля с огъня на милиарди огнища и букет ярки слънца блесна ослепително, за да издуха синевата в нищото. Мат наби спирачките и се мушна под таблото, за да се скрие от светлината. Страшен шум на ужасяващо бръмчене завибрира по тялото му. И стана горещо, много горещо. Нажежени електроди се заблъскаха над главата му и зарядите им пукаха свирепо, късайки болезнено изплашениет му мисли.

Съзнанието на Матиас С. Тоун не издържа и той започна да крещи с всичка сила. От страх и от болка.

Когато гласът му се продра от изтощение млъкна. Установи, че е тихо. Много тихо. Страхливо надникна измежду пръстите на дланите, с които бе затапил очите си и откри, че се намира в поносим полумрак. Повдигна глава и видя, че нямаше светлина, нямаше и пламъци. Само едно ниско небе, почерняло от навъсените легиони на тежки облаци. И странно лепкава реалност, която сякаш бе по-бавна от неговите движения.

Да се махам от това място – нареди си той и опита да запали. Не успя от първия път, нито от втория, но след още няколко врътвания на ключа автомобила с кашляне и задъгване заръмжа. Но двигателя сякаш мелеше шепа метални стружки, въпреки че можа да задвижи колелата.

Мат пое през нищото, което го заобикаляше, пресичайки големи масиви от пустош. Забеляза, че освен тази пустота, наистина няма нищо друго наоколо, което да улови погледа му. Само една равнина, простираща се чак до хоризонта, но той не си спомняше по тези места да е имало подобна обезлюдена местност.

Колко е призрачно – помисли си Мат, отново усещайки лепкането около себе си. Дали не ме удари някоя светкавица – зачуди се, опитвайки да си спомни какво точно се случи.

Помнеше ярката светлина, затова и най-логично си помисли за това да го е ударила мълния. Но бързо откри неприятното чувство за изгубени спомени и студена струя обля душата му. Усети се, че е той, но в също така, че и не е. Нещо се откъсна... от него или той полетя в неизвсетсността. И това неприятно лепнещо докосване до нереалното разбиране, че мислите му се носят в мъгла.

Това студено докосване, че нещо се е случило, го накара бързо да потърси нещо в еднообразния пейзаж, с което да стопли мислите си. Но просто нямаше на какво да спре погледът му. Такова пълно съдържание на нищото го заобикаляше отвсякъде.

Колата му разсичаше пустошта и поглеждайки в огледалото за обратно виждане, откри че дори не оставяше следи в нея.

Къде ли отивам? - се запита Мат и тогава тунелът изникна от нищото. Появи се просто така насред пътя, без да има планина или скала, под която да премине. Той се гмурна в него като червей, искащ да премине през калта.

Винаги бе наричал така тунелите – червееви дупки, защото му приличаха на изкопани проходи, които свързваха едно място от калната градина с друго, което не се виждаше, но със сигурност съществуваше.

А дали сега щеше да има изход?

Тунелът го погълна преди да осмисли, че може би не трябва да влиза в него. Беше мокро студено. Фаровете едва осветяваха на няколко метра и силата им непрекъснато се стопяваше, докато в един момент автомобила се носеше в пълна тъмнина.

Мат спря, затаи дъх и се ослуша. Тракащото отмерване на оборотите на двигателя кънтеше, затова врътна ключа и остави колата си в пълен покой и пак опита да улови някой звук. Но тъмнина тежеше с липсата на какъвто и да е шум. Не виждаше нищо, не чуваше и абсолютно нищо, това го изплаши, незнаейки къде е попаднал.

Ами ако се разбие в мен някой друг преминаващ през тунела? - мина през ума му. Идвайки от другата страна, нали и той ще е попаднал в същата безизходица?! Ще е съвсем нормално да не се видят, нито чуят и неминуемо ще последва сблъсък. Трябва да се махна по-бързо – реши Мат и завъртя ключа на стартера. Отново се замляскаха стружките, този път съпроводени с надигащо се виене. Превключи механизма за светлините, но само за секунда образуваха едно жалко петно, което се сви уплашено пред мрака и отново угасна.

Мат подкара бавно, едва докосваше педала на газта, за да може при първа опасност да се удари стените на тунела или в нещо друго, да натисне спирачки. Свалил прозореца Матиас С. Тоун болезнено се напрягаше да различи някой знак за посока. Изминаха няколко минути на сляпо придвижване в неизвестността и от съвсем от нищото, както се бе озовал в този тунел, сводът на изхода грейна пред него.

Изкачайки от този проход, въздухът се превърна в студена маса, която с противно мляскане започна да се трие в купето на колата. После се нагря и страна горещо. Реалността се разми като мираж и покри колата с дъжд от люспеста ръжда, на която бързо се разложи самата тя и се превърна в купчина пепел. Сух вятъра грабна ръждивата пепел и я пръсна навред, заедно със смайването на Мат от открилата се гледка пред него.

Съзнанието му милостиво се изключи, покривайки се с успокоителния мрак на съня.



2.

Матиас се събуди и разтърка очи. Лежеше по гръб на сухата почва и в устата си усещаше неприятен ръждив вкус от сънуваното.

Запита се къде се намира - дали сънят му продължаваше? Всъщност, какво беше сънувал? Нещо за себе си или беше друго?

Той разтърси главата с блъскащите се отшумяващи спомени за някакво друго място и време, едващи като ехо от съня. Постепено тези образи започнаха да отстъпват на уверено нахлуващи мисли, разсейващи мъглата. Той познаваше живота само в лицето на тази сегашна действителност, която го заобикаляше и се назоваваше не-време.

След още няколко мига изчезна напълно спомена от сънуваното. Сега вече знаеше, че се намира на път за дома, след като бе пътувал до далечното от него човешко тържище. Беше първото му излизане от селището. След безбройните молби към старейшините, най-накрая му разрешиха да отиде, но Мат не дочака да пътуват както е обичайно в група от десетина, а тръгна сам. И ето че беше заспал по пътя, глупост, която можеше да заплати с живота си. Като че една безкрайност бе слушал напътствията да не спира никога никъде, освен в заслон-талисман.

Все още отърсвайки се от мътилката в главата си, той се огледа дали е на правилния път.

Небето беше като похлупак – ниско и намръщено с тъмносиви облаци, които не помръдваха, но късаха на тънки пурпурни нишки проникващия през тях въздушен поток – Диханието. Мат знаеше, че то може да бъде много опасно, ако бъде ядосано от някой обитател на подчиненият му свят. Затова приведе гърбина и показвайки покорност продължи нататък.

Как си е позволил да заспи беззащитен точно под неговото течение? Сигурно умората ме е повалила – мислеше си Тим, докато чистеше люспестата прах от себе си. Дано не е отровна, виж я ти, как се е полепила навсякъде. Но е време е да продължи пътя си, затова приведе гърбина и показвайки покорност тръгна нататък. Видя черна паст да зее недалеч. Начало или край на някой тунел. Дали от него нещо го беше лъхнало и приспало?

Реши да мине напряко през Мъртвата гората, която познаваше сравнително добре, и докато приближаваше до първите саждени стволове, Мат си припомни да не забравя къде се намира – във външната зона на Петното.

От тунела се бълваха мъгливи усещания и видения за съвсем друг живот отвъд него. Като стари спомени, нямащи нищо общо с не-времето.

Навярно е било игра на ветровете на Диханието – прие крайно решение за случката той. Старейшините точно затова и го предупреждаваха да внимава, винаги да внимава.

Гората го прие, върховете на мъртвите ѝ клони дращеха злобно облаците. Тук-там от резките падаха късчета студени оловни капки. Нощта беше вече близка и това подсети Мат, че е най-добре да потърси място за нощувка. Сигурно и надеждно място, което да го предпази от опасностите на мрака. Защото нямаше да може да стигне до човешкото селище, а ако замръкне на открито това ще е краят му.

Видя между върховете на дърветата една постройка, която можеше да бъде точно търсения подслон. Забърза към нея, като внимаваше да не вдига излишен шум. Във вечно сумрачния им свят шумът беше като тежък грях. Повечето от обитателите му мразеха натрапчивото суетене на хората, затова и те предпочитаха да се движат като безтелесни минавайки през някоя от чуждите земи.


Тих шепот премина като повей при последните му стъпки. Вече усещаше очите им, на децата на Диханието, родените от Прехода. Бодванията на устите им, следящи човека и хищно наострили зъби за да го изкълват.

Без да се оглежда той просто вървеше към постройката, която вече различаваше, че е стара камбанария, отговаряща на образа за заслон-талисман. Мат усети страх, чуваше ударите на сърцето си, които закънтяха в ушите му. Дали ще има време да стигне до порталът ѝ преди залеза? Ако не успееше, тогава вече нищо нямаше да го спаси от сенките, стенещи така страшно в Мъртвата гора. Нито от огнените танци на призрачните сияния или от ледените прегръдки на метаморфните.

Толкова опасен е този свят за всеки човек, дръзнал да се скита неразумно съвсем самичък. Кръвта му шумеше като буйна река, изливаща се от поднебесен водопад с грохот и тъмен страх. Старейшините разказваха ужасяващи истории за това, какво може да се случи, след като полумракът бъде заменен от пълен мрак.

Камбанарията бе занемарена сграда, откъсната от онова, към което е принадлежала и останала от вековете били преди Прехода. Мат прецени, че е точно като описаните талисмани по тези места. Без дори да се смятат изронените стени, пак се виждаше, че е много древна и предизвикателно дошла от друго време. Древна и личеше, че мястото ѝ не е тук, но въпреки това стърчеше като надгробен камък, над който понякога нечия чужда сянка прелиташе като черна птица.

Ниските облаци заплашваха да се стоварят върху облия покрив, макар невидимата сила да ги държеше на една ръка над него. Едната стена бе загубила изцяло мазилката си, навярно заради киселинните дъждове, но пък можеше просто северняка да е отнесъл хоросана с по-силен свой порив. На Мат, така гледана отдалече, камбанарията му приличаше на лице, на което някой е обелил кожата от едната му страна. Болезнена рана, която дори и не-времето не лекуваше – отбеляза той, уверен, че ще успее да стигне преди мрака.

Фронтът бе успял да устои по-добре на катаклизмите и промените. Дори част от цветните стъклописи бяха цели, макар и зацапани с кал и прах – като че цветовете им дразнеха посивялата околност. Тук никой не искаше цветове, нямаше нужда от тях и ги намираше за излишни, също като тези спомени отлюпени от някоя отминала епоха. Затова и Диханието изпиваше багрите жадно, превръщайки ги неумолимо в безлична сивота, запазвайки само за себе си пурпурните течения.

Наближил още малко до ограденото място видя, че порталът е преправян няколко пъти, но като цяло запазен и имаше знака за човешки талисман. Преминеше ли го, той вече нямаше да принадлежи на този свят.

Прехода – явлението, което бе променило света. Легендите в спомените на оцелелите разказваха, че хората в миналото са опитали да пресъздадат Сътворението, но са предизвикали катаклизъм, който променил изцяло понятието за живот. Родило се е Диханието, преобразило същността на всичко оцеляло с него и в него и превърнато в не-време. Старото време се свило в една точка, но и се разпростряло като прилив в нея. Престанало да тече както преди, а се сляло със своето начало и край. Милиари загинали, но милиони човешки същества отделили душите от телата си и се превърнали в новите деца на Диханието.


Матиас си спомни една легенда, дошла от метаморфните - как една нощ студ сковал света. Как студът зашепнал като умиращ човек. Как шепотът се превърнал във вятър. Как вятърът прераснал в огромен крилат дракон, който обходил цялата Земя – тогава света се е наричал Земя. Как дракона се е превърнал в Диханието и след това Земята изчезнала, а на нейно място се появило Петното от Прехода – новият свят, който израждал от утробата си изкривените сенки, смазвайки човешките души, преминали и те в не-времето.

Мат също беше потомък на малцината запазили се човешки синове, които останали недокоснати от Диханието и от промяната. Всички други обитатели на Петното бяха от новите видове, заселили преобразените земи под лишеното от звезди небе. Те изяждаха бавно остатъците от стария свят, един по един старите форми изчезваха в мрака, в мъртвите гори и в блатата. А все по-често напоследък, просто ей така, както си спят в собствените домове, телата им се разтваряха и се попиваха от тъмнината. Може би не-времето ги поглъщаше и пращаше в някоя друга своя точка, но това никой не можеше да разбере, защото за оцелелите животът продължаваше много дълго, поне докато не изчезнеха поради една или друга причина.

Хората знаеха, че телата и течащата в тях кръв са апетитни и желани за всички родени от Прехода и те ги изсмукваха от реалността. Отлъчеше ли се някой по-далеч от стадото си неминуемо се изгубваше безследно. Така поне се говореше из схлупените селца на хората. Тове се разказваше в преданията им и в изпълнените с болка песни. Бяха прекалено смачкани и приведени от страхът си, за да се запитат дали е истина или не, просто се подчиняваха на новото не-време и приемаха съдбата си със смирение.

Но човек можеше да намират сигурно убежище и заслон в нацвъканите безразборно навсякъде отломки от миналото, наричани талисмани. В тези руини се оказваше, че са напълно защитени от пълчищата, които не можеха да преминат през невидимите полета около заслона. Така един пътник спокойно можеше да прекара там нощта и да не предизвиква сенките. Понякога обаче да се стигне до талисмана се оказваше невъзможно, защото преминавайки през негостоприемните територии на видовете започваха нарочно да пречат на човека.

Тъмнината ставаше все по-плътна и скоро ще дойде състоянието нощ. До камбанарията имаше още петдесетина крачки, Мат знаеше, че не трябва да допуска грешката и да хукне точно накрая. Това щеше да привлече всички сенки наоколо; те нападаха веднага, ако страхът надделее и се побегне. Затова продължи бавно да прави своите стъпки, една по една, нанизвайки ги зрънца, за да успее да стигне.

На няколко метра от портала, до една изкорубена бъчва и локва от блатна вода, се виеше фигура на сияещите. Знаеше, че те не влагат винаги зъл посмисъл в действията си и просто се движат безплътни и леки като въздухът, играейки с хората.

Наричаха себе си децата Сияние. Всички бяха деца на Диханието. Метаморфните наричаха себе си Студени деца. Имаше и Драконови деца, също и децата на Севера – родените от онзи вятър, който – както казваха - бил довял Прехода. Нито един от тези видове не обичаше стария вид. Знаеха че мястото им не в този нов свят на не-време и ги приемаха като натрапници. Обикновено на дневна светлина ги оставяха да преминават през териториите им, стига да се движеха бавно и безшумно, като понякога ги тормозеха с щипане, хапане и подритване. Но нощем, когато небето начернееше и дебелината на мрака ставаше по-плътна и от блатна мъгла, тогава сякаш всички бесове излизаха и жадуваха единствено за човешка кръв. Петното нощем виеше, Диханието шумно се разбиваше в невидимите въздушни скали и хората вярваха, че с това призоваваше децата си да излизат на лов – лов за окъснели или заблудили се пътници.


Сиянието бе синкаво и огнено. Провираше се между озъбените парчета на огромната бъчва и при движението въздухът свиреше, а понякога цопваше в мътната локва и вдигаше малки фонтани от кални пръски. Матиас никога не би докоснал такава жива форма, но казваха, че не били съвсем безплътни, макар и да изглеждаха прозрачни при движенията си. Знаеше само, че не трябва да ги поглежда пряко в очите.

Танцуващият пламък беше досами портала към заслона. Вътрешността на камбанарията бе тъмна като гроб. Здрачът постилаше вече своята пътека и Мат едва се сдържаше да не побегне. Имаше съвсем малко време, а след това никой не знаеше какво може да се случи между него и танцуващата сянка.

- Бързаш ли? - опари го леко ефирен глас.

И една гореща ръка се улови за неговата, задърпа го и забави хода му. Сиянието май искаше да играе, без да знае, че играта ще е смъртоносна за слабичкото тяло на човека.

- Не, просто отивам там – отвърна тихо той и направи незабележима стъпка.

- Там... - Дихание премина и се усука край тялото. Почувства го като пляскане на камшичен език. Въздухът се нагря. Синкавият пламък посочи към олющената камбанария: - Ти си от онези, нали? От онова място, в което не мога да ида?

- Не точно. Преминавам с мир – рече предпазливо Мат и направи още една стъпка.

Сиянието остана неподвижно. Мат видя как за миг се оформи някакво подобие на човешки образ, който му заприлича на развяла полите си девойка, но почти веднага видението изчезна и то отново започна да се върти около него в синкаво пламнал обръч.

- Мир... - повтори то. - Никой не идва с мир тук. Как се наричаш?

- Матиас – каза той и се поклони дълбоко, правейки още една стъпка

Не трябваше да се представя. Не трябваше изобщо да влиза в разговор, но му оставаха само няколко стъпки и щеше да премине от другата страна. А там опасността свършваше. Силите на Прехода нямаха да могат да му въздействат и можеше да прекара нощта на сигурно място.


- Аз съм Несита, дъщеря на Сиянието – меко каза гласът, образът отново замря и девойката отново се появи.

Беше красива и се усмихваше. Човекът остана на място. Хареса му тази усмивка. Приятен бе и топлия допир на прозрачните ѝ ръце. Без да иска наруши разпоредбите и я погледна право в очите. Бяха от тъмносин пламък, който магично го привлече и той потъна в дълбините му.

Усети съзнанието си как олеква, краката му загубиха опората на калната земя, а ръцете му се превърнаха в криле, които можеше да разпери и да полети. Сякаш отвори очи и пое дълбоко въздух чрез тях. Стори му се странно, защото глътката сякаш премина през него, без да напълни дробовете му. Но веднага забрави за това, след като се опита да стане и литна.

Тялото му, вече безтегловно, преодоля гравитацията и незадържано от нищо се понесе, като от изненада не можеше да контролира движенията си и няколко мига се рееше съвсем като прашинка, подухвана от бурята. После една ръка го улови, загреба с неговата, сетне и с другата, рече тихо: Ето така! - и Матиас заплува във въздуха.

Опря длан в облаците и докосна Диханието.

Стисна и отвори очи няколко пъти, тръсна глава, опита се да се ощипе, но не успя – нямаше плът, която да стисне и накрая като въздишка се откъсна и се озова от другата страна на камбанарията. Някакво поле, в края на което се гърчеше къща. Литна към нея. Беше сиво. Имаше вятър, който го подде като откъснато листо и започна да го подмята. Мат се изплаши, Несита я нямаше, затова инстинктивно се снижи и така успя да се измъкне от поривите. Затова пък трябваше да пълзи близко до земята.

Като червей...

Син шепот го издигна над калта. Показа му как може да използва вятъра. Оказа се лесно. Хареса му да лети. Имаше свобода. Имаше размах и лекота. Не искаше да пълзи, а да е лек като въздуха.

Изви се около къщата. Стената бе олющена, на места се виждаха почернели и изгнили глинени тухли, а мазилката бе напукана над тях като мъртва кожа. Прозорците бяха мръсно слепи и покрива унило порутен, с един сочещ като с пръст към неизвестността комин. Къщата даваше подслон, някаква опора, но видимо се рушаше и скоро щеше да се срути.

Беше неговият дом, илюзията, че го има в не-времето.

Отново усети онази празнина при вдишване - той беше лишен от плътност и съществуването му минаваше в сивота околност. Къщата, педята земя на буци, щръкналите колове на подобието на ограда, още буцеста почва, няколко почернели дървета с тъжни клони и свил се в мрака хоризонт. А сините криле му откриха нов свят, който бе останал скрит от него в живота му сред сивотата.

Отново литна и вятъра го подгони начаса, но той умело се възползва и се озова във въртежа край порутената камбанария. Побърза да се снижи от другата страна. Сякаш видя отражението на вече разбраното – същата мъртва пръст, същите мъртви клони и все така смръщен хоризонт. Един свят колкото петно от сянката на черен облак. Неясно как, но съвсем точно Мат разбра къде е – беше затворен в петното на вечността да съществува като изгнаник в чуждите земи. И ден след ден, нощ след нощ ще е принуден да пълзи и да се свива в тази безкрайност. Да се крие в къщата, която едва ли ще издържи на поривите на Диханието, което с вятъра си ден след ден ще обелва едва крепящата се стена, докато накрая някоя нощ не нахлуе решително и не го прогони завинаги навън, превръщайки го в скитаща се сянка. Защото точно те, човеците, бяха истинските сенки в този свят.

Несита се усмихна с очите си, вътре в него, в мислите му. Беше сразяващо и невероятно усещане, което идваше от дълбините на неговата душа, но идваше като погалване от някой друг и с лекота освободи съзнанието от виденията.

- Остани... - прошепна в мислите му гласът ѝ. - Ще те превърна в пламък...

Матиас почти се остави на магията, но далечен глас го предупреди, че трябва да се изплъзне, защото тя цели да го омае и след това нападне заради кръвта му.

- Не мога – рече, докато бавно се отърсваше от унеса и премина през портала, откъснал се от горещите ръце на Несита.

От другата страна всичко се оказа различно. Спокойно, топло и многоцветно. Синеещо в няколко тона небе, в което слънцето залязваше величествено, огрявайки гърбът на планината, сега обрасла с високи зелени борове. В клоните им блестяха последните слънчеви петънца на стотици очи, затварящи се за спокоен сън.

Мат пое дълбоко въздух. Все още усещаше как някой гледа през него, но погледа му постепенно се топеше, изчезваше и усещането за страх. Когато съвсем изчезна, той усети странното желание да го почувства пак.

Потърси сиянието отвъд портала и го видя като през стъклена витрина. Беше все още там, но сега не летеше. Синкавото тяло бе оформено почти като човешко и съвсем лекичко прозираше. Долови ясно, че и тя го търси наоколо, но явно не го виждаше и не бе разбрала, че се се е прелял извън Петното.



3.

Родената от Прехода не долавяше островите във времето. Не знаеше какво са непрогледните петна от неяснота, за нейния поглед обвити в гъста мъгла, затова и Несита често се въртеше около някое такова, водена от любопитство и желание да узнае нещо повече за местата, оставащи недостъпни за вид ѝ.

Матиас се раздвижи, махна с ръка, но сиянието Несита не реагира. Приближи се, спазвайки невидимата граница между тях, и я разгледа спокойно. За първи път можеше да огледа някой от другите жители на не-времето от толкова близко. Възможността замести интереса му към това, че е преминал в ново състояние на реалността. Дъщерята на Диханието бе грабнала вниманието и мислите му.

Беше красива. Изящна и съвършена във формата си. Дългите сини кичури от пламъци се спускаха почти до земята, когато се въртеше те я следваха като пипала от вихри. Ръцете ѝ разсичаха въздуха с невероятна лекота и тялото се полюшкваше с неземна грация в такт с полъха на Диханието, което я беше родило. Спомни си колко невероятно бе да усеща в себе си нейното присъствие, сливащо се така, че сякаш душата му се сдоби със собствена душа. Като две същества, събрани в едно съзнание за съществуване.

Най-невероятни обаче си оставаха тъмносините въглени на очите ѝ, които сега можеше да гледа до насищане. Остана загледан в тях, потопил се в дълбочината им, като че в забрава и наистина би забравил да изплува, ако импулс от електрически заряд не бе преминал през прозрачната преграда между двете петна и не бе го стреснал.

Сепнат осъзна, че тя - те – децата на Диханието, не могат да виждат останките от древността, нито да пресичат границита между тях. За тях те бяха петно, встрани от родилото ги не-времето. Това го подсети да се огледа. Видя спокоен и подреден пейзаж зад кулата с камбаната на върха. Няколко хълма бяха накацали недалеч зад този талисман и определено имаше река, защото се чуваше как се излива между бреговете на своето корито... някъде там, където и да е.

Мат откри, че присъствието му в частица от друго измерение, преплело се с онова отвън, насред самия заслон, той разсъждава по съвсем различен начин. Мисълта му беше чиста, макар някак си по-чужда заради яснотота, с която започна да разбира. Сега се ширеше в насоки, които преди малко не знаеше, че съществуват, а и се появиха познания за това, че той например се казва Матиас С. Тоун. За това, че животът е бил пропукан и се е слепил в няколко едри слоя реалност, в които съществуването на обитателите му е едновремено и минало, и настояще, и бъдеще. А той незнайно как бе успял да премине от времето, в което се е родил и да се озове в странното понятие, наречено не-време. Също и за това, че не винаги е бил смачкано човече, криещо се в сенките от страх пред другите.

Ама че каша – каза си Мат, докато се разтъпкваше из рамките на заслона. Аз ли съм или не съм?

Според правилата трябваше да остане в двора. Беше забранено да се влиза в талисманите. Но пък вече бе нарушил толкова много правиила, а и никой не беше казал защо точно да не влиза.

Обзе го любопитство, същото като онова, което караше синкавата фигура да лети около талисмана. Той реши да разгледа вътрешността на камбанарията. Никога не е влизал в постройка от миналото, само бе живял в колибите на настоящето, затова безстрашно прекрачи прага на овалния вход. Имаше няколко стъпала и друга врата, а над тях се извиваха десетки други, водещи навярно до върха. Мат пробва вратата и видя, че е отключена. Бутна я и се озова насред множество от хора. Бяха се събрали в онази другата част от сградата, към която принадлежеше и тази кула с камбана. Някакъв храм, със странни образи по стените, които съзнанието му подсказа, че са светии.

Хората се вълнуваха, говореха приглушено, но доста изплашени. Мнозина се молеха и държаха ръцете си сключени, а въздухът тежеше от аромати.

- Казват, че ще е точно по обед – шепнеше възрастен мъж на съседа си.

- Ако не бъдат спрени преди това – отвърна по същия начин той.

- Преди малко се потвърди разрешението от Съвета за сигурност – намеси се някаква жена. - Окончателно е, че опита ще бъде извършен утре в един часа.

- Що за налудничава идея – заговори някой, който Мат не видя заради скриваща лицето му колона, - да пресъздадат мига на Сътворението. Що за безумна идея!

- Било нужно, за да изучат начина на създаване на първичната материя във вселената – каза с разбиране възрастния мъж. - Повярвайте ми, четиридесет години съм бил преподавател по физика и никога не би ми дошло на ума да поискам да направя подобен опит.

- Че той като нищо може да ни унищожи, нали? - попита жената.

- Точно така, но не само нас, а и всичко като цялост на всемира. Подобно сътворение на Сътворението в рамките на една и съща вселена, със сигурност ще доведе до катастрофа – обясни бившия учител. - И никой не знае какво ще се случи. Една отворила се черна дупка би била най-малката опасност.

- Защо никой не чува гласа на народа – изхлипа жената и стисна очи. - Ние не го искаме.

- Остава ни да се молим, че всичко ще се размине – обади се онзи зад колоната.

- Затова и сме тук – потвърди възрастния учител. - Да се молим...

Мат си спомни как се носи по някакъв път, как нямаше почти никой на него и той сякаш летеше. После кълбото светлина, виковете му, след това мрака, отделянето от това измерение на плътни тела.

Тунела, сънят, мрака и Диханието.

Беше се озовал в миналото, незнайно колко години преди сегашното си състояние на живот в не-времето, но знаеше, че Прехода още не се е случил. Значи той или някое друго негово Аз трябваше да преживее на следващия ден ужаса на раждането на Диханието, което ще облее Земята и ще я превърне в единица от не-време.

Значи той не е загинал, просто е преминал преходността и е продължил да съществува. Сто години или хиляди, това нямаше значение. Мат бе оцелял.

Неусетно, развълнуван от откритието, той се понесе безтелесен през тълпата от молещи се. Преминаваше през тях като дим. Във вътрешността на храма горяха стотици свещи, които извиха пламъци към него. Това привлече погледите на неколцина души и те се разшумяха.

- Ей, вижте, дух! – завикаха и сочеха призрачната сянка над главите си.

Тълпата започна да ври от гласовете с молби за помощ и спасение. Помислиха, че е някой ангел. Мнозина протегнаха и ръце. Матиас искаше да им каже, че някои от тях ще бъдат спасени, но гласът му остана нечут от хората. Затова направи няколко примирителни знака и движения и се върна при витото стълбище. Докато затваряше вратата чу, че появата му е приета като знамение за помощ от небето.

Дали малко надежда би помогнала за преобразяването на душите им? - запита се той. Защо не, каквото и да се е случило, то ще има и оцелели, макар и попаднали в непознатото им състояние след Прехода. Нищо че света ще се ограничи до зоната на Петното, нима и някога не е бил все така ограничен в рамките на една самотна планета, на която милиони са гледали безполезно към безкрайното небе над тях...

Човек, това което е бил милион години, е трябвало да отстъпи на децата на Диханието – размишляваше той, докато се изкачваше по стълбището. Някои от нас са успели да се запазят като паразите на гърба на новото не-време. Затова и то ни асимилира малко по малко, като дава възможност на всички други да използват енергията, която още мъждука в нас. А пък ние се стараем да го избегнем.

Що за глупаво избягване на неизбежното! - учуди се Мат, стигнал до кулата с бронзовата камбана. Той си спомни предложението на Несита – че ще го превърне в пламък. Това му хареса, да бъде като нея и ще могат да се слеят истински, ако се превърне в синкав огън.

От мястото си можа да види тъмната гора под него. В нея сега блуждаеха хиляди призрачни светлини и гласовете им виеха страшно. Някъде, много далеч, летяха незнайни същества, разхождащи се по булевардите на техния си свят.

Той се провря през тесния отвор и погледна нагоре към небето. Видя нещо забравено, но отново припомнено с усмивка - искрящите звезди над него. Едно друго петно се беше отворило над камбанарията и мислите продължаваха навътре към дълбините на космоса. Около петното нататък небето беше на Диханието - море от пурпурни приливи, отекващи тежко с грохота на сблъскаващите се слоеве от не-време.

Огледа на слабата звездна светлина стените на камбанарията. Бяха покрити с тъмен мъх. Между камъните в зида се виеха преплетени лози.

Струваше ли си да се крие тук, да се залъгва, че е жив, а да знае, че не е? Да търси винаги тези убежища за нощите, да се моли да ги открие през дните? Не ли най-добре да излезе и да се превърне в онова, което Прехода е повелил. Сиянието Несита ще му помогне да стане като нея, сама му предложи и го прошепна, докатo беше частица от него.

Матиас погледна за последно звездите, въздъхна и тръгна надолу. Човек не можеше да има вечно едно и също състояние. Трябваше да проумее, че животът е промяна, вечна и непрекъсната. Ако вчера е бил човек, то днес ще бъде сияние, а утре навярно метаморфно променяща се бучка от лед. Но сега вече бе решил, че иска да се остави на една вечност от усещането на това, да бъде Несита половинка от него, така, както и той ще бъде от нея. Да бъдат част от Диханието на не-времето.

Излизайки от заслона-талисман, Мат с няколко крачки стигна до дъсчената врата на оградата и я бутна решително.

2 коментара:

  1. Колко невероятно е да усещаш в себе си нечие присъствие, сливащо се така, че сякаш душата ти има своя душа :)) Невероятно и несънувано!
    Да, вечна е само промяната!

    ОтговорИзтриване
  2. Когато затворим очи, може би се пренасяме в друг откъс от времето, където телата ни са дарени с две или повече души.

    ОтговорИзтриване