сряда, 20 юли 2011 г.

Сънува ли Луната безкрайност


1. Пролетна река


Първите утринни лъчи идваха плахо иззад планината. Самото им загатване беше също така плахо, сякаш непознат надничаше в чужд двор по пътя си. Нямаше я все още онази сила на слънцето, което обаче скоро щеше да грейне ярко на небето.

Долу в планината имаше езеро, в което светлината се оглеждаше свенливо в тези ранни часове. Езерото се опираше в гърбовете на тъжни скали, които образуваха стена с формата на подкова около него. Свободната страна се изливаше в реката, а реката подскачаше към долината, стигаща с полята си чак до хоризонта.

Ехо бе седнала на една скала, подала се като свит юмрук от водата, и тъгуваше в пролетната утрин. Очите ѝ се плъзгаха по повърхността и търсеха скритото под нея. Все още имаше мрак във водата, а мракът лъхаше с вкуса си на тъмната нощ. Също като чашата с тъга, която тя вече бе изпила.

Денят ще бъде хубав, пролетен – реши Ехо, а някъде из езерото се разшаваха спящите риби, сънуващи гердани от мехурчета кислород.

Беше сама в часа на ничие време, нощта вече си бе тръгнала, но денят все още не е дошъл и сенките шепнат с онзи глас на магията, отразила шепота си във водното огледало.

Все още е часът на сънищата – помисли си Ехо, - които се носят крилати из гънките на планината и тишината е достатъчно тежка, за да не се нарушава покоят на сънуващите.

Но с новата крачка на утрото водата се в пораздвижи, харатерно въздишайки с плисък в камъните, нароили се на хиляди островчета от брега.

Ехо коленичи и докосна с пръсти реката. Водите бяха хладни, почти ледено студени, запазили спомена за влелия се неотдавна в тях сняг. По лицето ѝ се отразяваха последните звезди.

Лек полъх на вятър дойде внезапно от нищото. Това е мъртвото и ничие време - позна момента тя и се загърна с дрехата си. Часът, в който сякаш поемаш точно за никъде и Ехо бавно тръгна по гънката на брега.

Тя се замисли за времето, за часовете му. За онова, което те определят. Как крилете му носят сезоните, имащи толкова различни свои лица.

Как когато е есенно дъждовно очите му са тъжни, а когато е грейнала пролет цъфтят усмивките.

Как в първия час на живота си се раждаме в щастие, а в последния плачем с тъга – и между тези два мига, времето е накъсано на междинни житейски часове.

Час за работа, друг за отдих. Час за любов, час за раздяла. Миг, в които откриваме някой за цял живот, а после само за един трепет във времето го губим завинаги. Час да спечелим нещо, час да го пропилеем.

Часове, които са винаги на границата на желанието ни за вечност – въздъхна Ехо и погледна нагоре и пое последната строфа на отиващата си нощ.

Небето иззад планината започна настоятелно да изсветлява и когато зората пролази в розовата си премяна, в мислите ѝ разпериха криле въпросите:

- Какво изгубих тази нощ? Какво пропуснах да кажа в нея? Разбра ли някой, че може и да не се върна и не ще остане и следа от мен във времето?

Бе разбрала, че едва ли имаше смисъл да се рови в миналото, но за нея то си оставаше историята на цял един живот.

Минутите отминаваха вървящата, така както и водите на реката я подминаваха забързани да изтекат. Те никога нямаше да се върнат назад, изтичайки капка по капка към своят далечен безкрай.

Къде ли се събира купът от време и от часове? В някой общ океан на забравата може би? – си мислеше, почувствала отново хладния полъх. - Към него ли изтича всичко от живота, когато дойде краят? Значи колкото и да се опитваме да се върнем по течението на реката, посоката ще е винаги и неизменно една – към този океан – въздъхна и се обгърна с ръце, за да се предпази от поредната хладна милувка.

Цветчета от цъфтящите дървета падаха тихо, като че от сън, който призрачно се топеше. Тя успя да улови мига на полетял цвят, завъртял се и плавно понесен от водите.

Попита я дали ще дойде с него към вечността?

- Скоро – прошепна тя и потърси отражението на онези последни звезди.

Бяха си отишли. Реката отразяваше само нейното ефирно тяло, с разпилените ѝ от вятъра коси. Ехото на стъпките ѝ бе подплатено от мекия мъх, а клоните тържествено се покланяха. Ранобудните птици я поздравиха с първата си песен и Ехо се спря, за да протегне ръце към танцуващите цветя във въздуха.

И хората така падат, като листа от дървото и изчезват по течението на дните си – продължи бавно тя по брега, следвайки онзи цвят, който я покани да го последва. - И всеки от нас има в себе си една лична безкрайна вселена. С безброй галактики от желания. От мисли. От чувства. От надежди и страхове. Макар и да бъде обречен да остане изгубен в това свое собствено измерение и живота просто си отминава, докато търси онази искра от разбиране.

Водата шептеше като онзи покой на всички моменти, които изтичат към океана на забравата, за да се превърнат във вълни последните часове, останали с искрите на безценните късчета от спомени в мислите, защото никога повече няма да ги има, когато вече и спомените никога повече нямаше да ги има.

Ехо вървеше след листчето, стъпка по стъпка, крачка след крачка, а зад нея настъпваше денят и нахлуваше със светлината си. Нощта окончателно се стопи, а заедно с нея всичките ѝ нощни краски безследно изчезнаха.

Една от които беше и самата тя - един лунен лъч, родил се край езерото между скалите и изтекъл с реката към долината.



2. Летни звезди


Тишината посрещна Ехо, когато се изкачи на хълма. Тишината и аромата на дъхавите билки, които растяха наоколо. Тя пое дълбоко въздух и успокои галопиращото си сърце, след това направи няколко крачки и застана насред тревите. Просто седна в тях и вдигна очи нагоре.

Нощното небе на лятото беше наситено със звезди. Милиони малки кристалчета от светлината на така далечни светове. Нароени на тежки гроздове и греещи омайващо в тъмнината. Ехо дълго бе вървяла, за да стигне до това място. Трудно бе открила пътечката, но веднъж поела по нея, девойката уверено се заизкачва и сега вече се усмихваше към небето. Тук можеше да остане цяла нощ под звездната магия, без да има какво да смути покоят ѝ.

Вятъра леко подухваше и ефирно докосваше лицето ѝ с невидими пръсти, сякаш за да подскаже, че е тук с нея. Наоколо нямаше никакво друго присъствие, нито един жив човек, само духовете на хилядите заровени в подножието, но те бяха плътно покрити от забравата.

Ехо се огледа - искаше да увери, че наистина е сама. И беше, затова се отпусна на меката постеля и ръцете на стръковете я поеха в мека прегръдка. Упояващата им сила бавно отвори прозореца на познанието в мислите и тя се сля с милионите искри над нея.

Колко са много – си каза, - може би толкова, колкото са и всички човешки мечти – безбройни!

Ехо мечтаеше често със звездите. Дори сънуваше звездите. Тя живееше под звездите и чуваше гласът им. Разбираше шепотът им, който се носеше над полята в най-тъмните нощи и се плъзгаше като въздишка над морето - вълни, разбиващи се в безкрайността – отново и отново.


Ехо се усмихна и леко наклони глава на една стана. Покритите от тъмни сенки коси се плиснаха и докоснаха земята. Лек шум пролази при допира им в стръковете трева.

Още една нощ се спусна над света, поредната след нанизаните един за друг дни – мислеше си тя. – Уж си приличат, а са толкова различни. Също като тези звезди на небето. Вгледаш ли се в тях, нощ след нощ, започваш да ги опознаваш, да ги различаваш. Да откриваш как всяка една си има свой цвят, свое искрене и трептенето им сякаш ти говори със свой си глас.

Ехо погледна към група искри, която образуваше интересна звездна фигура. Наричаше ги „Кралското семейство”. Имаха си ярка звезда за крал, друга до нея, също ярка, беше я нарекла да е кралицата. Няколко дребнички и весело мигащи бяха децата им, а наоколо имаше съзвездие от услужливи и меко светещи придворни.

Може ли да се оприличат звездите с хората? Отдалече погледнати не са ли и хората такива - с еднакви размазани лица, всяко приличащо на другото, а приближиш ли ги и всяко едно придобива свой си облик, има свое излъчване, свой поглед. Също като звездите.

- Лица и нощи или нощни лица – промълви Ехо.

Понякога нощта е тъжна, понякога е празник, също е и нишка от магията на любовта, но бива и окачена на верига мъка от раздялата. Хората плачат най-често нощем, криейки сълзите си в мрака. Но и се влюбват най-лесно под звездите.

Ехо се беше влюбила в звездите, затова обичаше да е сред тишината и дълбочината, която даваше нощното небе. Харесваше мъдростта на огъня им и сякаш ѝ казваха, че всички човешки трепети са нещо мимолетно и бързо заличимо, като дирята от падаща звезда може би. А те – звездите – все така ще греят безгрижно над света, защото ги е имало, има ги и ще ги има там, закачени за своята вечност и едва ли мигът на един човешки живот ги интересува, макар и да позволяват на човека да мечтае под тях.

- А дали наистина сте безгрижни? – запита една от звездите Ехо с очи. – Дали нямате и вие свои несбъднати мечти? Нима онази падаща в безкрая ваша сестрица, наистина е искала да изгори като един кратък миг? Не се ли е запитала – ще ме запомни ли някой и ще остана ли поне като спомен в паметта на другите?

- А може би дори сте тъжни И въпреки силата, която ви дава този невероятен блясък, все пак сте сами и студени?

Огънят надали ще стопля, след като са разделени с безкрайност една от друга – помисли си Ехо и въздъхна заради тъгата, която навярно пълзи и там – сред небесата.

Въпреки всичко нощта е част от красотата на живота. На кратките мигове между ограничеността и сковаността му. Тя отваря вратите на възможността да видиш, да разбереш и оцениш нещо такова, каквото е гласът на звездното небе.

Ехо остана загледана към това огледало, в което се оглеждаха мислите ѝ. В този миг от него започнаха да се сипят искри, преливащи един в друг звездопади от огнени реки. Те се изляха върху потъващата в сън девойка, която упоена от аромата на билките, се остави на вълните му да я носят към най-хубавота място от нощта – сънищата, където всяка падаща звезда е едно сбъднато желание.

Миг преди да заспи, Ехо си каза:

- Едва ли някога мечтите ще се сбъднат, но пък е толкова приятно да се пожелаят.



3. Есенни води


Реката се виеше между камъните и водите ѝ плискаха звучно по страните им. Като целувки, с хиляди, с милиони. Дъното се усмихваше с тайнтсвеността, която криеше под настилката от изгладени камъни. Десетки ята от капещи листа отлитаха по течението – флотилия от кораби с тъжно оцветени от есента платна.

Ехо бе седнала на един от по-големите камъни, в който реката се разбиваше с всичка сила. Обичаше да слуша гласът ѝ, макар и гневен от стихията. Също обичаше да гледа и непрестанните напъни да разбие застаналата на пътя ѝ скала. Колко много приличаше на битката на човек с живота. Но водата бе неуморима сила, заредена с енергия и подвижността ѝ, която извираше от земните недра. Пръските, също както дните, валяха навред и даряваха с живот хиляди стърка, опънали тела и жадно поемащи скъпоценния дар.

Ехо наблюдаваше как водите подмятат поелите на дълъг път листа и от време на време пускаше по някой цвят от събрания букет в ръцете си, прошарен от унилите багри на тъжния сезон. Наричаше по нещо на всеки лист, пожелаваше да бъде пътят му лек и той отлиташе. Отлиташе така, както всяка минута на настоящето се оттичаше някъде в неизвестността на времето.

Лист след лист. Жълт като пясък. Ръждив като пръстта. Зелен като полята. Червен като залез. Шарен като есента. Черен като смъртта.

- Времето – прошепна Ехо, - едно течение към безкрайността. Водовъртеж от спомени и от мечти. Бездна на забравата...

Между пръстите ѝ трепна последното листо, оказа се с цвета на златистото от вече отминалото лято и остави вихрите от беснеещата стихия под нея да го поемат. То се завъртя, преобърна се веднъж, после пак и накрая бе погълнато от водната паст и изгубено по течението на реката.

Стана и тръгна през гората. С лека закачка ветреца я следваше, увивайки се около стъблата и започна да разпилява купчините окапали листа. Изведнъж ги вдигна, като че с шепи и над Ехо заваля в разноцветен есенен дъжд.

Вятъра бе хладен, вече почти зимен, но небето беше синьо и слънчевите лъчи бяха нашарили корените със светли петна. Оголелите клони на дърветата шептяха за това, че скоро студът ще ги скове и потрепериха от спомена за болката, която всяка зима ги пронизваше чак до корените им.

Есента отлиташе край Ехо, угасваща като онези златисти петънца, играещи в спокойните заливи, които реката образуваше в някоя от гънките на планината.

От утре започваше зимата.



4. Зимната нощ


Луната танцуваше между белеещи и накъсани облаци, а звездите се гонеха сред тях като призрачни духчета. Тъмнината старателно беше покрила спящия свят, който блещукаше с милионите си изкуствени светлинки.

Ехо се наслаждаваше на топлия полъх, толкова необичаен за зимната нощ. Напомни ѝ на пролетта, на ранните ѝ дни, когато суровият вкус на зимата все още се долавя, но вече се топи пред топлата усмивка на пролетта.

Намираше се на покрива на високата сграда, която стърчеше като пилон-стражник над всички останали в квартала. От това място се виждаше надалеч към равнината и Ехо кръщаваше с нови имена всички съзвездия от селища, образуващи светли купове, но заобиколени от хищника мрак.

Живееше на последния етаж, така откри, че да се качва на покрива след полунощ е толкова приятно, като приказен сън. Не само заради гледката, но и заради тишината. Тишината и гласът на вятъра, който винаги биваше с нея.

Беше застанала до преградата на ръба на покрива, само на една стъпка от пропастта под нея, която загреба жадно към нея и разпиля косите ѝ. Дрехите ѝ поеха глътка от порива и се разпериха като чифт тъмни криле.

Ехо се усмихна на появилата се иззад облачния си воал пълна луна.

- Ако поискам, мога и да полетя – каза ѝ тя.

Ръцете ѝ се опряха в студения камък. Под нея беше спящия град. Познаваше го от толкова малко време, а вече знаеше всички тайни в него. Те я теглеха надолу, но тя се хващаше с очите си в лъчите на луната и нощ след нощ отблъскваше примамващите я ръце.

Бездната разбра, че и този път няма да я накара да полети към нея и остави Ехо сама. Косите ѝ за последно се разбиха тежко като морски вълни, след това се успокоиха, също и крилете ѝ се усмириха и се прибраха.

Търсеше в мрака онази гора, сгушена в подножието на планината, която реката пресичаше, но тъмнината ги криеше далече от града. Скоро зимата щеше да отмине и тогава пак можеше да посреща зората край реката или да заспива под лятното нощно небе.


Ехо протегна ръце и получи от луната две шепи звезден прах, който разпръсна над спящия град. Пожела всички заспали да намерят измерението на онзи друг свят, който щеше да стане техен постоянен дом в един миг на преливане от живот в живота. След това се усмихна на съня, който разнасяше снежен прах над покривите на града.

Минута след това се обърна и тръгна към своят малък дом на последния етаж от най-високата сграда на притихналия в дълбок сън квартал.

- Лека нощ, Ехо! – прошепна ѝ вятъра.

3 коментара:

  1. Значи колкото и да се опитваме да се върнем по течението на реката, посоката ще е винаги и неизменно една – към този океан на забравата - ...в това е смисъла или в неизменно сменящите се сезони и красотата, с която ги описваш ?! :)

    ОтговорИзтриване
  2. Може би, че можем всичко - и да полетим с листата, и да бъдем вълна от реката или просто да си поговорим с луната.

    ОтговорИзтриване