понеделник, 18 юли 2011 г.

По-малкият брат

1.

Когато отвори очи, Ерик остана известно време неподвижен, чудейки се дали е буден или още спи. Винаги така се усещаше в едно междинно състояние на полусън, когато всичко му изглеждаше толкова чуждо и непознато. Но сънят бавно отърси отломките си от съзнанието му и очите намериха познатите белези на реалността:

Тясната като килия спалня и общия хранителен тръбопровод за всички спящи по света; набора от тръби и маркучи с накрайници, които все още бяха свързани с тялото му, и онази зловеща тишина, от която толкова се плашеше – всичко това му подсказа, че вече е буден.

С неуверени пръсти, отвикнали от физическа дейност, извади няколкото конектора от входящите системи, фиксирани на различни места по тялото му. После с неимоверно усилие се изправи до седнало положение на таблата легло и веднага усети леко замайване от промяната на положението си.

Колко ли време съм спал - седмица или цял месец?

Ерик отдавна бе изгубил представа за времето. Живота му преминаваше предимно в сън, след като откри, че за него това състояние е предпочитано като форма на съществуване. Не обичаше да се събужда, но някакъв първичен инстинкт се активираше самостоятелно и го изваждаше от вечния унес. Може би за да осъзнае, че реалността продължава да е все така неприятна и негостоприемна.

Със залитане той направи няколко крачки, като се наложи да се подпре на студената метална стена. Допира с нея беше неприятен. Хладната повърхност лепкаше, навярно от изпаренията на собственото му тяло.

Все така опирайки се на стената отиде до малката ниша с умивалник и се наплиска с вода, след това се погледна в отражението на полираният квадрат, служещ за огледало. Отсреща го гледаше изпитото лице на непознат мъж, с дълга, но рядка брада и провиснала омазнена коса, стигаща вече до под раменете. Трудно можа да разпознае себе си в това привидение, защото спомените за личността му бяха съставени от образа, който си бе създал на сън. Прие, че навярно си е той, колкото и противна да е гледката от вида му.

Най-малко месец е минало – прецени, докосвайки крайщата на оплелите се кичури от косата си. Опита му да ги разплете излезе неуспешен. А може и повече – допълни на себе си Ерик.

Всъщност нямаше никаква представа, защото нямаше ясни никакви спомени от последното си събуждане. Съзнанието му биваше непрекъснато заблудено със съновиденията, затова и сегае трудно да разграничи реалност от нереалност.

В килията се поддържаше умерена температура, наричаха я неутрална и определена като подходяща за спящия. Вентилационната инсталация вкарваше и изкарваше въздух, който обаче тежеше с киселият си вкус.

Докато се чудеше колко време не се е събуждал, в мислите на Ерик започнаха да се връщат забравените знания от този толкова чужд за него реален живот. Спомни си, че на етажа трябва да има обща баня, която прецени, че е добре да посети. Въпреки специално впръскваните в килията му препарати тялото имаше нужда от измиване, за да може да заспи отново. Така че наметна някакви дрипи, които предположи, че са негови, и отвори вратата на килията си.

На етажа на спящите беше тихо. В тези специални жилищни сгради нямаше кой да вдига шум. Преди да поеме по дългия коридор, Ерик погледна номера над килията си. Не искаше после да се лута с часове, докато някоя от сензорните ключалки го разпознае и пусне да проспи още месец или два.

Тръгна като сянка между безкрайната редица от еднообразни врати. Зад всяка една някой сънуваше. Правеше го цял живот, защото не искаше да се събужда сред понятието „тук и сега”. Също като него, всички онези бяха намерили начина за бягство от задушаващото ежедневие.

На колко години съм вече? - зачуди се, докато се вмъкваше в една от десетината душ кабини. - Двадесет? Тридесет? А може би петдесет?

В съня си винаги изглеждаше еднакво - приветлив мъж на около тридесет, достатъчно живял за да разбира повечето неща, но все още твърде млад, за да може разбере всичките. Затова имаше апетит да ги опита едно по едно.

Ерик създаваше в сънищата си топли и слънчеви места, където океаните се разбиваха в безкрайните пясъчните брегове. Обичаше да лежи на границата между водата и сушата, оставяйки и двете да го докосват. Обичаше да бъде безгрижието на вятъра, като често се понасяше с него над собствения си свят. Когато сънуваше, той вкусваше от мечтите си.

Понякога се връщаше отново за да изживее любим момент, друг път прескачаше някое настояще и започваше ново начало в разклонение на бъдещето. Всичко това беше възможно само на сън. В „сега и тук” нещата бяха толкова различни.

Той остави на топлата пара да подсуши тялото му и странно откъде, изведнъж му дойде идеята да излезе навън.

Какво ли се е случило за времето, в което ме е нямало? Усещането бе като завръщане от дълга ваканция. Дали градът ще е същия или ще има промени? Или всички вече са заспали и улиците ще са безлюдни?

Нямаше много спомени за отвън, но като слънчеви зайчета в паметта му проблясваха кратки образи за места, които обаче не беше сигурен, че дори са от този свят.

В дъното на коридора се намираше единственият асансьор. Спящите рядко напускаха сградите си, затова и нямаше нужда от повече кабини, въпреки че във всяка една живееха хиляди прекарващи живота си на плотовете, за които държавата милостиво се грижеше чрез общият хранопровод. Най-често използваха асансьора за изнасянето на онзи, поел към вечният си сън и няма повече нужда от килията си.

Преди изхода Ерик спря. Отвън напираше силна светлина, която го притесни. Безпомощно започна да се оглежда, търсейки нещо, което знаеше, че трябва да му помогне. Когато видя редицата очила на стената се сети, че точно тях търси. Взе един чифт и си ги сложи. Сега вече беше поносимо видимо.

Без да бърза той прекрачи прага на портала. Все пак слънчевите лъчи бяха прекалено силни за отвикналите очи и изгуби ориентация. Тръгна слепешком да пресича улицата и не видя как един бетонен панел на близкият строеж, издиган от машини, се откъсна от осигурителните си въжета и полетя право към него, с намерението да го спре.





2.

Алармата на настолния часовник до леглото започна тихичко да звъни, като на всеки импулс постепенно усилваше звука.

Пол сънуваше, че се намира на някаква улица и точно се кани да я пресече. Не виждаше, че към него се носи огромо парче от стена, откъснала се сякаш от нищото. Миг преди да стъпи на платното, предупредителен бипкащ сигнал, идващ от битието отвъд съня, го накара да се огледа и панически да отскочи назад, завъртян от въздушната струя на профучалият бетонен къс. В епогея на амплитудата стената изведнъж започна да пада обратно и право срещу сковалият се от страх човек.

И в този момент съзнанието му подаде сигнал за събуждане.

Пол отвори сепнато очи. Точно навреме – издиша тежко, докато се отърсваше от преживяното, утешавайки се, че е било само кошмар.

Пресегна се и изключи алармата. В спалнята се плисна тишина, която ехтеше от накъсаното му дишане. Понякога сънищата биваха толкова ярки, че можеше да се закълне, че са като случили се истински събития, но в един друг свят, където съзнанието му пребиваваше понякога.

Нощната проекция на прозореца се изключи автоматично щом щракна ключа на осветлението. В шест часа сутринта навън вече беше ясен ден. Повишената степен на пропускваемост през атмосферата на слънчевите лъчи правеше нощите все по-къси и много по-светли, затова почти всички спяха на изкуствено затъмнение. Пол си избираше от менюто на проектора някоя снимка на звезден куп и броейки звездите заспиваше най-бързо.

Апартамента му беше малък, само с три спални, една всекидневна и тясна кухня. Но за него и Мира бяха предостатъчни. Жената на Пол никога не напускаше своята стая, така че на практика той разполагаше с всички останали помещения само за него. Те нямаха деца, нито щяха да имат някога, а това правеше жилището пусто и тъжно.

Малко преди седем, той подреди на поднос закуската на Мира и внимателно почука на вратата ѝ.

- Мира, спиш ли?

Едва доловимото „Влез“ се промъкна изпод прага и Пол завъртя облата дръжка, крепейки с една ръка подноса.

- Добро утро! - поздрави той, ориентирайки се в полумрака.

- Нима вече е утро? - гласът на Мира идваше откъм левият ъгъл на стаята. Това беше добър знак. В ляво се намираха положителните центрове на нейния свят. Дясното пространство беше раздирано от гръмотевици и бушуващите бури на кошмарите ѝ.

- Да, вече е ден – отвърна Пол и постави подноса на масичката до леглото, което си стоеше непокътното. - Не си ли спала?

- Не, имах посещение.

- Така ли? От ангелите ли? - левите ѝ светове се обитаваха от няколко вида добронамерени същества. Ангелите бяха такива.

- От звездните – прозя се Мира и се изправи. - Изпяха ми новите си песни за звездите.

Фигурата ѝ приличаше на фантом, появил се от нищото. Оскъдната светлина сякаше прозираше през тялото, което носеше бялата си нощница закрепена само на раменните кости.

- Мира, защо не ядеш? Не мога хиляди пъти да ти повтарям, че ако откажеш храната, ще се наложи да те сложа на системи. Нали не искаш да стигаме до там?

- Ям, Пол, но само колкото е нужно – възпротиви се видението и се опита да се усмихне. - Не мога да се тъпча насила, нали?

Мъжът поклати глава, нямаше смисъл да се хаби с безполезни спорове. Време беше да хване влака в седем и тридесет. Затова протегна ръката си. Мира чу движението му и протегна своята. Двамата докоснаха върховете на пръстите си. Всеки почувства нещо от себе в другия.

- Ще тръгвам след малко. На обед може би няма да се прибера, но преди шест часа ще съм тук.

- Добре, Пол, аз ще те чакам.

Той подтисна желанието си да я погали, но се примири само с онзи мигновен допир, който тя приемаше за единствен възможен физичен контакт. Мира бе сляпа и не можеше да види лицето му, също и промените, които го сполетяха в последните месеци. Затова нямаше как да види честите сълзи, бликащи от тъжните очи на съпругът ѝ при тези техни срещи. Нито когато задраскваше отминаващите дни на календара.

Надяваше се довечера да не я завари в дясната половина.

Специалистите го убеждаваха, че депресията ѝ ще премине и Мира отново ще стане нормален човек, макар и сляп. Д-р Лесли казваше, че просто ѝ трябва малко време, но много грижи, за да изпълзи обратно от мрака, в който е попаднало съзнанието ѝ. Пол даваше и двете, но с всеки ден се отчайваше все повече и повече. Не вярваше чудото да стане и отчаянието на жена му да изчезне. Самият той нямаше много време, за да я изчака да бъде по-добре. Болеше го от мисълта, че след краят му, тя ще бъде предадена на социалните служби, които щяха да я тикнат в някой общ спален дом до края на живота ѝ.

Толкова искаше съпругата му да прогледне преди да го погребат. Да го изпрати и да запази спомена за него жив, въпреки че е сляпа, а не да го забрави още в първият си сън.

Но навярно живота така си продължава, макар в обратна посока – каза си той, докато се качваше на транспортния влак, който да го отведе до централната градска част.

Обичайно по това време влака е пълен с народ. Повечето бяха нормални, но имаше и доста като него – променени. Бяха в различни фази на промяна, а неколцина дори биха се слели с тълпата, ако не бяха обозначителните ленти на ръкавите им.

- Кога ли ще приемат закон „тези“ да не се возят с останалите – достигна нечий разговор до слухът му. Женски приглушен глас изказваше недоволството си от присъстващите променени.

- Наистина е неприятно да гледаш как стогодишни старчоци се разкарват с биберони, а хлапета те гледат с видели цял един живот очи – отвърна шепнешком събеседника на невидимата жена.

- Отвратително е! Няма ли да е по-добре да ги приберат в лагери и там да си седят и да спят. Какво ми се разкарват навсякъде...

- Извинете – обърна се Пол и потърси с очи говорещите и веднага позна коя е възмутената гражданка, - промяната може да се появи у всеки един, затова ви пожелавам и вас скоро да ви споходи.

Той се усмихна благо със стотиците бръчки по лицето си и слезе от влака на своята спирка. След себе си чу неясно мърморене, но не се позаинтересува какво му е казала непознатата.

Промените идваха наистина неочаквано, без ред или симптоми. Просто един ден се събуждаш и си вече друг. Може да започнеш процеса на стареене в последните му фази, може да започнеш бързотекущо подмладяване и връщане към детството. Имаше и аномалии, като тази на Пол, да се състарява клетъчно, но тялото да смалява, за да се превърне в зародиш. Последните му изследвания показваха, че едва ли ще стигне до последната си фаза, тъй като клетките ще са износени много преди това. В момента имаше ръста на десетинагодишен, но умиращата тъкан на осемдесетгодишен старец. Знаеше, че има броени седмици преди краят.

Пол работеше, оставен по милост от собственика, в копирен център. Неговата работа бе да обслужва една от машините, намираща се във вътрешността и далеч от очите на клиентите. Не се оплакваше, но в началото страдаше от отношението на всички. Като към прокажен, носещ със себе си заразата, която никой не разбирше, че вече е плъзнала по цялата планета. Променливи жители имаше във всяка точка. Без значение от раса, пол или вързраст. Може би по този начин Земята иска да се отърве от досадното присъствие на човека, отнемайки предварително бъдещето му или чрез бърз преход да го върне в началната точка на „несъществуване“.

- Пол, имаш доста работа днес – посрещна го управителя на центъра. Беше гаден и злобен роднина на собственика. Радваше се на поста си, който го е издигнал на едно стъпало над другите, а всъщност само той си мислеше, че е така, въпреки известната власт над подчинените си.

- Започвам веднага – усмихна се Пол и кожата на лицето му се нагъна още повече.

Докато отиваше към килерчето си, той чу как някой подхвърли:

- Дано имаш време да я свършиш – и последвал смях.

Защо толкова го мразеха? Нали утре и от тях може да се събуди някой променен? Ваксина няма измислена, нито пък гаранция да бъдеш подминат. Защо човек се радва на чуждото нещастие, когато все още е далеч от него?

Той с въздишка започна да копира листовете от поставената на работната му маса купчина. Това щеше да е заниманието му до обед, след което щеше да има един час за обяд и после отново да прехвърля лист след лист.

Унесен в монотонноста на работата, Пол неусетно задряма, както често му се случваше напоследък. Всички знаеха за това, но след изрично нареждане на собственика го оставяха да спи. Той знаеше, че служителя му има десетина-двадесет дни живот, нужно ли бе да ги отравя със забележки?

И Пол засънува отново другото място.



3.

- Muerte! La Muerte pasa! - викаше дрезгаво някой наблизо.

Гласът накара Ерик да се сепне и осъзнае, че се е свил до стената в ивицата между две сгради, сред купищата боклуци, сякаш криейки се от някой. Не можа да си обясни как се е озовал тук, макар смътно да си спомняше някаква опасност, от която се опита да избяга.

Той се изправи, отърси полепналите останки от опаковки по себе си и излезе на улицата.

- Muerte! La Muerte pasa! - изграчи отново гласът и Ерик се огледа за притежателя му.

Бързо откри високата кокалеста фигура, която се носеше от вятъра, издуващ парцаливият му плащ като платно. Тикаше двуметров очукан ковчег на колела, надаващи измъчено жални стонове.

Улицата беше променена. Не че имаше представа как е изглеждала, но знаеше, че никога не е била такава. Нямаше много хора по нея, нямаше никаква растителност, всички дървета бяха сухи и небето просто се бе надвесило на една ръка над света. Сиви, черни и неспокойни облаците се носеха като огромни вълни, разбивайки се тежко едни в други. Къде ли изчезна светлината? – зачуди се той, когато гласът гръмна току до ухото му.

- Искаш ли да продадеш душата си? - спря ковчегът до обърканият Ерик.

Стареца имаше почти безплътно изпито лице, в което зееха дупките на хлътналите му очи. Някъде в дълбините им се долавяха две искри, но едва бяха дарени с живот. Пръстите тракаха подканващо върху капака с криви изпочупени нокти.

Ерик отказа и отстъпи настрани. Спомни си кой е този – прекупвача на сънища, но на онези, от които никой не се събуждаше. Казваха, че търгува със смъртта, която изпитвала неимоверна наслада от човешките видения. Затова стареца примамвал лишените от желание да живеят и ги отвеждал в своят бункер, където всеки трябвало да изсънува последният си сън.

- Все някой ден ще дойдеш – застъргаха гласните му струни и подкара нататък ковчега си:

- Мuerte! La Muerte pasa!

Студено, колко студ лъха от него – помисли си Ерик, докато търсеше неговата сграда. Някъде тук трябва да е, а там и неговата килия, в която искаше да се прибере и да заспи. Защо ли му трябваше да излиза и да разбере, че светът все така е негостоприемен и мрачен. Макар да не си го е спомняше толкова посивял.

Колко ли време е минало? Всичко е променено и всички хора са изчезнали. Дали стареца да не ги е изкупил всички? Ами ако още сънувам в моята си килия? Но подобен свят едва ли съм искал да си представя някога. Аз обичам слънчеви сънища, топли места и синьото небе, а не този кошмарен град. И ако е сън, защото тогава не се променя проекцията по мое желание. Не мога дори облаците да разпръсна. Значи е реалността. Колко е болезнена! – размишляваше Ерик, изведнъж откривайки, че колкото и да върви все се оказва на същата пресечка.

Въртеше се в кръг, който започваше и свършваше на едно и също място.

Това как се получава? - учуди се той.

Небето ставаше все по-ниско, облаците все по-гъсти и вече се долавяха тежки тътени някъде иззад тях. Не можеше да е реалност, навярно е само сън.

Затворен съм в едно малко късче пространство, което заплашва да ме смаже. Но как се е появило в мислите ми?

- Muerte! La Muerte pasa! - стареца беше отново отсреща.

Дали не е символично – затвореният кръг е краят на живота – ковчега, който буташе прекупвача. А самият той е смъртта, която ме избрала за следващата си жертва. Сигурно животът ми е в края на земния си път, проспан и неусетно изнизал се между пръстите. Сега просто трябва да затворя за последен път очи – реши и махна на стареца.

- Вече готов ли си? - облещиха се празните орбити с двете искри в дъното им. Ерик кимна. - Казах ти, че ще дойдеш скоро.

- Какво ще ми дадеш в замяна?

- Вечност – ухили се свирепо стареца, - може би и нещо повече. Там където ще те отведа, няма да имаш нужда от сънища, за да живееш. Ти ще бъдеш живота в съня и ще ти хареса, обещавам. Никой не се е оплакал от нея, по-голямата сестра на блажената вечност.

Ерик знаеше, че умре ли и ако е сън, ще се събуди в килията си. Но случи ли се наистина, то е дошло времето му да си отиде. Затова посочи капака и рече:

- Пусни ме тогава. Но ако ме излъжеш, ще ме върнеш отново тук.

- Разбира се, отначало всеки иска да се върне, но след като опита вкуса на най-истинската реалност, никой не си спомня за това свое желание. - Той отвори капака и го подкани: - Хайде влизай, вече те чакат.

Минута след това капака хлопна глухо под навъсеното небе и колелата заскърцаха отново, поклащайки носеното тяло, което се отпускаше все повече в най-меките обятия, които го поеха с невероятна нежност.

- Muerte! La Muerte pasa! - изграчи този път вятъра с плясък.



4.

Преди да се прибере Пол реши да мине през кабинета на д-р Лесли, за да поиска нова кутийка сънотворни за Мира. Даваше ѝ ги с храната, както му беше казал доктора, за да може да спи повече и да не бъде сама с мислите си в мрака. Също така и за да свикне, защото скоро ще бъде оставена единствено със сънищата, когато Пол си отиде от нейният свят.

Краят – днес бе имал неприятното усещане за него. Сякаш изживя това как душата му бива отнета, а тялото погребано завинаги. Беше задрямал на масичката и сънува, че се е приближил съвсем до краят си. Не му хареса онова място, в което се озова, но може ли човек да избегне съдбата си? Дали ще бъде днес или утре, всеки си отива един ден, а грижите за всичко направено или оставено незавършено просто изчезват.

Когато се събуди сред купчината листове, Пол дълго зяпа в нищото с невиждащ поглед. Дали да продължи или трябва да се предаде още сега – над това се блъскаха мислите му. Може би ако беше сам щеше да предпочете второто, но заради Мира избра да продължи.

В кабинета на д-р Лесли както винаги бе уютно и приятно. Тиха музика бликаше изпод стените, а на тях висяха топли картини на облени от слънчева светлина места.

- Пол – появи се самият д-р Лесли, - заповядайте, седнете.

- Идвам заради лекарствата за сън на Мира.

- Веднага ще поръчам да ги приготвят – Натисна нещо на клавиатурата пред себе си и кимна доволно. - След мунута ще са тук. Как е тя?

- Ами... - гласът му се сви болезнено.

- Да, разбирам. Няма промяна.

- Не, всъщност мисля, че е по-добре. Но започна често да разказва за посещения от... разни видове създания.

- Нормално е, Пол. При загубата на зрението, съзнанието прескача в друго ниво на интуитивност, различно от нашето. Може би не са просто видения, а самата истина, но ние – зрящите, не можем да ги видим.

Пол се съгласи с това предположение. И без това вярваше на съпругата си, че разговаря с невидими за него същества. Приемаше, че не винаги невидимото е и невъзможно.

- А при вас как е? - поинтересува се д-р Лесли. - Опитахте ли с новото лечение?

- Не, няма смисъл. Имам не повече от месец живот. А лечението е само за начални фази, за които дори не са сигурни дали ще бъде успешно.

- Тъжно – въздъхна Лесли. - Мисля, че за този период трябва да я подготвим.

- Защо точно сънят е начина, д-р Лесли? Не разбирам и това доброволно съгласие на толкова много хора да изберат да прекарат живота си в спане, пред възможността съзнателно да бъде изживян. А и вие го предписвате като начин за съществуване при случаи като Мира.

- Вече ви обясних, Пол, че стресът в ежедневието през последните гоидни е толкова силен, че съзнанието е неспособно да се справя с него, затова само започва да търси начини да го избегне. Днес повечето хора заспиват просто ей така, на работа, на път за вкъщи, в заведенията, докато гледат телевизия, и дори не го осъзнават, а просто се пренасят в друга алтернативна възможност на съществуване. Може да бъде само за минута или за няколо секунди, но съзнанието се зарежда с положителна енергия от там, за да се върне отново тук.

- Ами онези, които спят вече с години в онези специални домове? Техните съзнания нямат ли нужда от реалност?

- Разбирате ли, в будно състояние мислите ни са заети само с едно - да се борят непрекъснато със заобикалящата среда, давайки нареждания на тялото да я променя непрекъснато, за може човек да бъде защитен от нея.

- Да, това го знам, ние винаги сме заети с оцеляването си – съгласи се Пол.

- Точно така, а това значи, че съзнанието трябва да се съобразява винаги с положението на тялото във времето и пространството, тоест, непрекъснато да е нащрек, да се бори или да е в готовност да го направи срещу законите на действителността. А това уморява неимоверно много по-слабите от нас.

В кабинета влезе помощник, който подаде тъмното шишенце със стотина таблетки в него. Д-р Лесли разсеяно ги взе и постави на бюрото си. Помощника изчезна неусетно като сянка. Пол се огледа, не беше сигурен дали изобщо някой бе дошъл.

- А докато спим – продължи Лесли, следвайки потока на мислите си, - ние не се ангажираме с промяната на външния свят. Освобождаваме се от задължението да работим, да се пазим да не ни нападне живота или от плановете как ние да го нападнем, за да получим повече удоволетворение от него. За нас изчезва понятията и проблемите от външния свят, а наблюдаваме събитията единствено от вътрешния си свят, в който главна фигура е нашето Аз. Там нуждата от реалността е заменена от нереалността, която се оказва много по-предпочитана като място за пребиваване.

- Сигурно е така, но ако всички изберат да бъдат спящи, тогава какъв е смисълът да се живее?

- Отговор няма, но един ден всички избираме да заспим – Лесли разтърка ръцете си. - Когато спим сме съвсем безпомощни, затова и сънят се нарича братът на смъртта. Тялото може лесно да се оприличи на труп, оставено за момент от съзнанието напълно неподвластно на законите от живота при будно състояние.

- Това вече май го сънувах – обади се Пол.

- При вас е по-осезателно, защото съзнанието ви вече знае, че скоро ще умрете, така че то започва да се подготвя за истинската смърт, а не само за краткостта на съня. Затова и, Пол, мнозина предпочитат да прекарат живота си в сън, в който да си отидат някой ден, без да могат да направят разлика между реалност и нереалност. Така избягват от усещанията си за страх и ограниченост на живота. А в случаи като на съпругата ви, препоръчваме подобен доживотен сън, като форма на лечение. Повярвайте, съзнанието на Мира ще има много по-пълноценен живот спейки, отколкото болката да се среща ежедневно с мрака на реалността.

Д-р Лесли замълча, дълго се взира в променящата се външност на събеседника си, който видимо също премисляше нещо.

- Знаете ли – наруши мълчанието след малко, - казват, че смъртта много прилича на сън. Не една религия я посочва просто като продължение на живота, но в различна посока. Вярата от миналото в нещо могъщо над нас, е бил начина, по който при будно състояние можем да избягаме от реалността. Чрез молитви съзнанието се уединява с небесата, по същия начин както и нощем скита из тях. Може би затова имаме през всичките си дни това подсказване за състоянието, което ни очаква, имено чрез сънищата. Животът ни, Пол, е съвсем кратък в сравнение с толкова много неща край нас, но както един петминутен сън съдържа в себе си понякога цял живот, така и на края е възможно душата ни да продължи вечното си съществуване без да познава тежестта на грижите и опасността.

- Точно като на сън – набръчка се лицето на Пол. Изправи се и взе шишенцето. - Благодаря ви, д-р Лесли. Скоро ще разбера дали е така, вече свикнах с мисълта, но сте прав за едно - толкова искам да се освободя от това непрекъснато очакване в страх. Ако не беше Мира...

- Да, знам. Тези дни ще намина, за да я прегледам, а и да започнем процедурите за продължителното ѝ приспиване.

- Когато решите – каза Пол и напусна кабинета.

Знаеше, че идва за последен път. Също така искаше да вярва и на чутото, че смъртта ще бъде като вечен сън, който те кара да забравиш всичко тревожещо те докато си жив. Дали ще е така наистина? Дали, както казват, там, в отвъдното, ще се съберем с онези, които обичаме? Защото нали ако забравим живота си, забравяме и миналото? Тогава как ще ги познаем любимите си? Как ще продължим да ги обичаме?

Без да вдига очи, той се спусна по стълбището на метрото.



5.

Ерик потърси пипнешком нещо, за което да се хване. Не виждаше нищо и това го изплаши. Нещо се случи и очите му угаснаха. Не беше сън, защото никога не е сънувал подобен мрак. Нито състоянието, в което се намираше. Последно помнеше, че спеше в килията си и се събуди, за да отиде някъде. После срещна някой, който го поведе към...

Дори не помнеше накъде поеха. Но усещаше покой, върху който го носеха вълни от мека тишина, много бавно поклащаща тялото.

Или вече само съзнанието му?

Каква черна мъгла – отбеляза, шарейки с мисли в празнотата наоколо.

Странно, нямаше никакви прегради или ограждения. Почувства се изгубен, не само в определение за място, но и самият себе си. Дали пребивава наистина тук? Или е сън в съня?

Личността му се оказа обвита в същата тъмна и непрогледна мъгла, в която пълзеше. Зачуди се кой е той. Ерик? Така ли е името ми? Колко чуждо ми звучи. Или беше друго? Сякаш не е моето, а май имаше и още едно, което не си спомням.

Изведнъж в нищото видя силует, който приближаваше с пълзене в празнотата. Насочи се към него и осъзна, че всъщност той се приближава към него, а силуета е неподвижен. Наближавайки видя, че е фигура, която е коленичила. Не, не коленичеше, а и тя пълзеше, също като него.

Изправи се и разбра, че насреща има прашно огледало, което отразява собственото му аз - набръчкано страческо лице, с гаснещи от тежестта на дните очи.

Пол! Казваше се Пол или поне така го наричаше някой отвъд мрака.

- Пол – зовеше го онзи глас, който излизаше едновремено и от него, но и от друго съзнание, което постепенно изчезваше така, както всяка утрин избледняваше всеки сън.

Дали заспивайки всяка нощ не умираме, за да се родим отново с утринта? - запита се той, докато отражението му го поглъщаше на едри хапки.



6.

Когато останеше сама с тишината, потърсваше пипнешком кутийката между съдовете с храната и изваждаше две или три хапчета.

Пиеше ги за да се събуди, а не да заспи. Не помнеше от кога живее така, но само сънищата ѝ даваха насладата да се чувства жива. Защото чрез тях можеше да бъде нещо повече от една прикована за леглото сляпа жена. И във всеки свой сън можеше да бъде различна и неограничена от сковаващата я действителност.

Обичаше най-много да сънува, че някой се грижи за нея, макар че винаги, малко преди да се събуди, той започваше да страда и неизменно да умира в онзи нереален свят.

Нещо ѝ подсказваше, че това е заради сигналите, които нейното съзнание дава, че наближава времето да отвори очи, а така то се освобождава от измислените си личности.

Навярно трябва да поиска да я преместят някъде, където казваха, че е възможно да поддържат тялото ѝ в непрекъснат покой, без да се налага да се събужда, за да изпие таблетките и отново да заживее.

Сега си спомни за последния си сън и за добрия Пол, който толкова страдаше заради нейната слепота. Усещаше докосването им всяка сутрин, изпращайки го на работа. После чувстваше мислите му за нея през целият ден, а вечер с радост го посрещаше, за да бъдат заедно в дома им.

Интересно ѝ бе да наблюдава сънищата му, свити от страх в тясната си килия. Как усещането за ограничение на личността в съня, се появяваше винаги като преграждаща стена. Може би ако можеха и сънищата ѝ да сънуват, биха се освободили от това подтискащо чувство, че са роби на собственият си малък свят.

Нещо обаче ѝ се стори различно. Секундите преди да се събуди видя себе си в отражението, което наричаха реалност. Не знаеше дали е истинско, но го възприе като такова. Видът ѝ беше такъв един изсъхващ, сякаш е прекарала години изложена на слънце.

Колко е странно всичко това. Изгуби очите си, но започна да вижда света с чуждите, които пак си бяха нейните, но дадени на някой нереален.Харесваше ѝ да вижда така нещата, харесваше ѝ онова толкова приятно усещане за безгрижие, което я обземаше докато се потапяше в съня.

Сякаш нищо материално не съществуваше, а тялото е просто куха тленна обвивка, която времено съдържа онова, което се измъква от него при всяко заспиване. И тя отмяташе покривалото и политаше свободна.

Правилно наричаха съня „по-малкият брат”, защото води към разбирането за освобождаващата безкрайност на голямата сестра, чакаща търпеливо да я последваме – каза си тя, вече готова за действието на изпитите таблетки.

Някой почука тихо на вратата. Един познат глас попита:

- Мира, спиш ли?

Няма коментари:

Публикуване на коментар