петък, 15 юли 2011 г.

Далече, много далече от рая


- 1 -



Някъде във времето...



Съществото пухтеше, изкачвайки се по стръмнината, и с мъка заравяше ръцете си в пясъка, напъвайки мишци и наемаше нагоре по сухата повърхност. Лигава слюнка се отдели от устата му, стече по пластичната обвивка на главата и то изплези розов език и я облиза. Очите му зад защитните екрани се бяха присвили от напрежението да прави всяка следващо движение, но с продължаващо тъпо упорство, то не спираше и въпреки мъките, успя да достигне изсъхналият, почернял от времето дънер и със задоволство изсумтя.

Дишайки известно време тежко, от положените при изкачването усилия, то постепенно се поуспокои и с единия си крайник отчупи късче от кората, поднесе я към отвора, появил се в лицевата изолацията на тялото, и я засмука. Специални жлези трансформираха материята и я превръщаха в годна за храна суровина, след като извличаха всичко онова, което можеше да се върже с хранителната верига, която съдържаше в себе си това сухо парче дървесина, отдавна изсъхнало и изгоряло.

Годините след голямата катастрофа бяха преобразили това същество, давайки му способността да преобразува всичко открито в пустинята на храна. Макар и трудно да я намираше, все пак един път намерено, всяко съдържащо някаква форма на материя нещо, ставаше за ядене.

Или не беше следствие от катастрофата това негово умение.

То едва ли можеше да си спомни защо и как така е придобило възможностите си, но едва ли всичко е било въпрос на еволюция. Особено тази вечна атомна батерия-акумулатор, която беше обречено да влачи цял живот. Няколко титанови проводника, подавани от акумулатора, бяха присадени в гърбначните прешлени, един влизаше в средата на шията, две набраздени филтриращи тръби се огъваха и минаваха от двете страни на торса. И цялото тяло беше опаковано в зеленикаво сребристо фолио от специален материал. Който и да го е направил така, то той си е знаел работата, защото защитните системи работеха вече дълги години и предпазваха съществото в тях.

Животното обикаляше в пустинята вече много години, ако се изчисли по някогашното летоброене, защото сега Земята правеше доста по-голяма обиколка около Слънцето, но вече нямаше кой да пресметне, за колко време става това и да го приравни с познатите от миналото стойности. За него всичко беше просто един повтарящ се ден под палещите лъчи от небето. Неговия организъм можеше с едно хранене, като това в момента, да си осигури ситост поне за няколко месеца. Разбира се основната енергия идваше от тежестта прикачена за гърба. Атомната батерия се самозареждаше от околната среда и така от своя страна поддържаше сложния механизъм на синхрона между сърцето и другите органи, които бяха пряко свързани към нея. Умението на създателя на това същество, така е пригодило всеки орган, че преобразувайки подаваната енергия и чрез един сложен вътрешен биопроцес се самоизграждаше на определено време, като просто непрекъснато заменяше ненужните си клетки с нови, така сякаш просто се раждаше всичко отначало и съвсем ново. Може би на практика съществото е безсмъртно, но кой може да гарантира подобно нещо, след като са минали само няколкостотин години. Самото то не осъзнаваше нищо от състоянието си, нито пък от начина, чрез който е създадено. Неговата главна цел бе една – да пълзи из пясъка, често да спи и понякога да търси храна! И нищо друго. Нито да се възпроизведе, нито да се събира със себеподобните, които е виждало на няколко пъти да се влачат като него в пустинята, нито да се напъне и роди и най-елементарната мисъл. Дните и ярките нощи се сливаха в едно безвремие, което съществото не възприемаше. От всичко около него – високата радиация, проникващите смъртоносни лъчи, повишената температура - го пазеше специалното гъвкаво фолио, зеленикаво сребристо и обхващащо цялото тяло. То беше като втора кожа и не пропускаше убийствените лъчения да проникнат през десетките невидими пластове на защита. И най-вече – неговият състав го хранеше с невидими микроорганизми, които поддържаха собствена биосфера, благодарение на енергията от батерията. Всичко в това тяло бе прецизно и точно изработено, подредено и свързано помежду си, че в миналото със сигурност не се е създавало по-велико творение на биоменичната технология.

Съществото примлясна и се оригна. Беше заситено. Него не го вълнуваше процесът, който го е сътворил. Получило няколко грама храна, то можеше да поспи известно време. Понякога минаваха месеци преди да се сети да потърси нещо ново за смучене или дъвчене. Създателят му е предвидил, че един ден всички форми на храна ще изчезнат и затова творението му можеше на практика да живее и без да се храни. Всичко нужно за биологичния синтез се доставяше от батерията, но програмирания първичен инстинкт да се задоволява тялото с органична храна, караше съществото да се движи и да търси малкото, което може да се намери в изпепеления свят. Биопрограмата в мозъка на съществото предвиждаше един ден на Земята отново да има живот, а това значеше, че не трябва да се забравя умението да се намира и разпознава подходящата храна.

Излегнало се на пясъка, предъвквайки отпадъчната структура, която намери в изгореното дърво и стомахът сега смилаше бавно, преобразувайки я в хранителни сокове, то огледа околността през хелиозатъмнителите. Лъчите на облещилата се над хоризонта звезда, която за сега само отнемаше живот, а някога давала всичко нужно за да процъфтява планетата, нажежаваха като в огнена пещ пустинята. Еднообразието на нагънатите пясъчни дюни приспа животното и то скоро се отпусна в дрямка. Неведнъж прекарваше дълги дни в такова състояние. Нямайки за къде да бърза, защо да не полежи малко, преди да се повлачи отново нанякъде. Фолиото му позволяваше да нехае за почти сто и петдесет градусовата температура наоколо. Нямаше какво да го смути в сънят му, не и в този загинал свят. На десетки километри от него едва ли има друго живо същество. Лишено от памет съществото не може да определи, че почти двадесет години не е срещало себеподобно. В началото бяха няколко, обикалящи в почти един и същи район, но с всяка година се засичаха все по-рядко и сега вече бе само. Но то не изпитваше нужда да се събира с други. Обичаше уединението, другите навярно също го предпочитаха. Нямаха в тях заложена някогашната жажда за земи и власт над себеподобните. Всичките тези същества, населяващи пустинния свят, никога не оспорваха и не враждуваха помежду си, когато на няколко пъти се събираха при една и съща останка, която да им послужи за храна. Просто всеки продължаваше в друга посока. Времената бяха други, нравите бяха други.

Връщайки малко несмелена топка от преработена дървесина, то започна хъхрейки да преживя насън. Безгрижието се стелеше около проводниците, проблясващи на слънчевите лъчи, които непрекъснато се опитваха да ги пробият и да вземат живота на последната останала тяхна жертва в района. Но този който е направил сложната апаратура си е свършил отлично работата. За сега няма какво да наруши съществуването на творението му, което шумно преглътна и окончателно заспа.





- 2 -



Пет века преди това...



В обсерваторията на тъмната част на Луната, заобиколени от мрачна тишина, двама астрономи разчитаха последните снимки, които бяха получени от сондата-телескоп, обикаляща далече отвъд Плутон Слънчевата система в приблизително овална орбита. Бяха млади мъже, но отлични специалисти в работата си, разбиращи повече от добре материята на звездите, които винаги имаха с какво да изненадат изучаващите ги хора. Двамата работеха тук, част от двадесет-членен екип на станцията и успехите им в разгадаването на тайните на космоса бяха толкова значителни, че засенчваха хора с много повече години практика в тази област. От доста време те бяха се отделили като самостоятелен екип и не искаха да ги се смесват с други, което беше изпълнено, заради резултатите от работата им и името на единия от тях.

Големите чинии на антените заемаха над десет квадратни километра и не пречеха на няколкото малки поселища в района, но на тази страна на Луната освен тях нямаше нищо друго. На другата, светлата част, бяха двата модерни града - Моон сити и Нова Атина - съответно с преобладаващо американско и гръцко население, в зависимост от това кой е дал средствата за построяването им. Интересното беше, че всъщност гръцката част бе спонсорирана от потомци на древната Елада с американски паспорти, но подарили на прародината си богатите находища на не една суровина, открита в недрата на иначе безлично изглеждащата Луна. Така с първите две колонии беше започнала и подялбата на космоса преди пет десетилетия. Французите заеха първи Марс и Вю Марсил стана столица на френскоговорящата федерация там, която канадските власти подкрепиха. Днес на Марс имаше повече от десет големи града и множество самостоятелни селища формираха десетмилионната федерация. Монополът за добив на ураний стана тяхно доходно начинание. На старата Земя и на всички останали съвремени колонии, техните компании продаваха най-много енергия, добивана в мощните централи за преработката на тази марсианската суровина. Все пак Марс беше огромен и място на него намериха за свои градове и Япония, САЩ и, разбира се, Китай. Последните яростно се хвърлиха да овладяват свободното за завземане пространство. Въпреки големите загуби в жива сила, многобройните им евтини транспортни кораби превозваха непрекъснато хиляди и хиляди желаещи да намерят свое място около Слънцето. На двата спътника на Марс, по луните на Юпитер – десетките куполни градове там, няколкото Орбитални станции край Сатурн, по една такава край Уран и Нептун, огромната колония, създадена на по-големите късове скали в Астероидните полета – навсякъде имаше източно присъствие, което сякаш имаше за цел да се настани на колкото може повече места. Малко забавили се със заселването в космоса, но пък с един удар наместили се навсякъде, където може да стъпи човешки крак. Така и заради тях започна първата междузвездна война, между китайските и индийските въоръжени сили, за няколко незаети официално астероида, към които и двете страни имаха претенции. Индия бе успяла да овладее едно близко астероидно ято, което свързано по между си с невероятно здрави титанови връзки, се носеше групово и индийските учени имаха идея да го придвижват из космоса самостоятелно като един вид космически кораб. Китай настояваше, че това е ято е част от неговата по-рано възникнала колония в района на астероидите и Индия го е откраднала от тях, а тя не искаше да остъпи малкото, което можеше да притежава. А и там бяха внедрени секретни технологии, за един много мащабен план. В защита на оспорваните астероиди бяха изпратени бойни краби и сблъсъците между тях в космоса станаха ежедневни. На самата Земя отношенията между двете страни с милиардно население се изостряха, заплашвайки да прехвърлят конфликта и на нея. Силния натиск и изпратените сили на ООН, успя да задържи започването на война и земна територия. Две години международните представители се опитваха да намерят решение на проблема в космоса, безуспешно наблюдаваха как загиват кораб след кораб, отбелязвайки, че капризната прищявка струваше стотици животи, но нито една от двете страни не искаше да отстъпи пред другата. Накрая създадения по спешност Съвет по Междупланетно Право – международна организация, която трябваше от тук нататък да решава всички подобни случаи, изпрати изненадващо свои сили, които взривиха оспорваните късчета скали. С това официално спорът приключи, но не и враждата между двете държави. Не минаваше и месец без някоя от тях да не се оплаче от инвазия в отдалечено космическо селце или унищожаване на някоя търговска пратка. Астероидните полета си останаха едно опасно място и повечето кораби избягваха да минават от там, а останалите космически страни решиха да не изпращат свои мисии натам.

Колкото и да беше странно, но само за няколко години, човек дори и в космоса успя да пренесе своите войнствени привички, превръщайки го от един мирен безкрай, потънал в спокоен ред, продължил милиарди години, в бойно поле и непрекъснати амбиции за подялба и завладяване на ничиите места, които човек винаги искаше да нарече „свои”.

На Луната нещата бяха спокойни и никой от населяващите я не нарушаваше реда и мира. Но само преди няколко минути двамата млади астрономи бяха разбрали, че всичко, съвсем скоро, ще бъде променено.

- Семи, мислиш ли същото, което и аз? - каза единият от астрономите, Кенред Ф. Станберг, русоляв и с доста позапусната брада, която бе разделил за по-удобно на два дебели фитила в стил Капитан Тийч Черната Брада. Иначе, ако се изключи странния му външен вид, той беше нещо повече от човек-чудо - с няколко степени по астрофизика и две добри постижения в биогентиката, която започна да изучава като студент просто като странично хоби. Той отрано показа, че познава математиката и химията по-добре от професорите в университета, побързали да го обявят за гений още преди да навърши двадесет. Кенред беше приел да работи тук, защото само така можеше да се измъкне от Земята и от различните научни и скучни за него конференции и какви ли не симпозиуми, на които го канеха непрекъснато да участва. Неговото желание беше да работи, а не да позира. Излишната суета го дразнеше, както и бездействието. Така преди три години подписа договор с правителството на САЩ и дойде тук на Луната. А вече година и половина не се беше връщал на Земята, погълнат от няколко проекта, които самостоятелно започна и разработи, след полученото разрешение от горе да ги изпълни докрай. Макар крайния резултат да излезе страшен.

- Абсолютно същото, Кен - отговори Клод Семинол, представителя на френското командване. Обсерваторията беше на двете държави, отстъпка от страна на американците, заради няколко изгодни договора с марсианските френско-канадски колонии. Така че екипът на тази станция бе половината нает от едната страна, другата половина от другата, и представляваше пъстър коктейл от няколко народности, но всички отлични специалисти. Клод имаше няколко години на работа в повече от колегата си и нямаше толкова многостранни познания като него. Беше завършил само астрономия преди повече от десет години и сега живееше и работеше на Луната от две. С Кенред се разбираха отлично в работата им. - Мисля си - дали не я загазихме този път наистина?

- Сто процента, драги! – Иначе приветливото лице под брадата, сега беше застинало в каменна маска и очите на учения се бяха загледали невиждащи в екрана. Едва ли някой би разбрал тежкото положение в момента по-добре от него, след като неговите фантастични предположения се сбъдваха в кошмарна реалност.

- Такова нещо никога не съм предполагал, че ще ни се случи. Значи онези твои теории са истина!

- Понякога е гадно, когато теоритично сухите предположения се окажат болезнена реалност – заяви Кенред, замислил се за нещо, въздъхна и се върна в реалността. Невероятния му ум, който за миг беше се откъснал в други измерения, прехвърли новината и потърси някакво решение, но единственото намерено бе огромен и студен краен резултат. - Трябва да съобщим на Земята, но първо нека проверим всичко още веднъж. Ще събера останалите – каза той и излезна от залата.

Клод отново се обърна към плазмения монитор с размера на панорамен прозорец и се загледа във виолетовата нишка, която така ги притесни, вместо да ги зарадва, както си бяха мислили съвсем до скоро. Снимката беше получена само преди час и компютъра веднага я обработи, давайки първоначалните данни информация от нея, които се оказаха прекалено плашещи.

Фотографирания район бе една неотдавна открита не много голяма галактика от двамата млади астрономи и обозначена с каталожен номер JK1766-27Y, отстояща на малко под пет хиляди светлинни години в посока северно от Слънчевата система - една от стотиците открити малки такива във Вселената. Необичайното при нея беше, че е S-образна – досега не бяха откривани такива. Клод и Кенред запазиха откритието си от официално докладване, искаха да проверят всичко още няколко пъти, преди да го обявят. Можеше да се каже обикновена спирална галактика, която просто е била замъглена от газов облак и затова да са получили тази непозната форма. Следващите снимки потвърдиха, че е S-образна – според младия Кенред Ф. Станберг, тя би трябвало да е от най-първите образували се галактики във Вселената и като цяло е остатък от някоя спирална такава, които до този момент се водеха като най-старите образувания от звезди. В записките си той отбеляза, че навярно ръкавите й са били погълнати от самото ядро, което сигурно е доста голяма черна дупка. Първоначалните изчисления, които Кенред направи с мощния компютър на станцията, върнаха мигът на Сътворението с няколко милиарда години назад. Клод беше зяпнал, когато го чу. Но уравненията го доказваха, той знаеше какъв период от време е нужен за да премине една галактика от една форма в друга, още повече да започне да се разрушава и самопоглъща. Тези процеси се изчисляваха в безкрайност, а Кенред беше върнал безкрайността с още една степен назад. Все пак, открития тип галактика щеше да се признае като успех за двамата, ако не бяха се появили последвалите събития.

Докато работеха над тази аномалия, една серия снимки от последните две седмици, накара екипа да насочи вниманието си към една точка от новата галактика и да оставят за момент странната й форма. Сякаш нещо не бе наред в изображението и за по-сигурно, без да искат разрешение от стоящите над тях, зададоха на едно от огромните обективни очи на спътника-телескоп в края на Слънчевата система, да се насочи изцяло точно към тази галактика и така получиха обезпокоителните данни, че от нея се излъчва субматерия с широк фронт, за който бързо разбраха, че ще засегне и района галактиката, към която принадлежи и самата Слънчева система. Лъчението се изпращаше имено от новооткритата галактика и се движеше със скорост стотици пъти тази на светлината – нещо немислимо и двамата не бяха съвсем сигурни в това, макар бързата сметка им даде да се разбере, че няма много време за мислене, имайки се предвид забавянето на давността на снимката.

Може би във всеки момент ще ни връхлети, реши Клод и стана да направи място на старшия астроном на екипа, Рене Вион, току що влезнал с развята бяла роба и хвърчащи на всички страни коси.

- Дай да видя, Клод! - викна той възбудено на френски, забравяйки, че езикът за всички в базата е английския. Надвесвайки се напред, той прегледа записа, после и изчисленията на компютъра, накрая и симулацията, посочваща една наближаваща ужасно скоро дата. - Проклятия от небесата! - изрева и трясна по един принтер наблизо стария учен, който беше очаквал подобен космически катаклизъм, но не и така непредвидено да се появи от нищото. Особено от непозната и неизучена среда на новооткрита галактика. Кенред още преди година му беше споменал, че някъде трябва да има остатъци от по-стари късове материя във познатата Вселена. Рене Вион лично беше разрешил на младежа да докаже теорията си и той явно го е направил, макар самият ръководител още да не го знаеше със сигурност.

- Може би трябва да направим всички изчисления ръчно - предложи Кенред, който не искаше да вярва, че идва смъртта на всичко познато в тяхната галактика. Може би компютъра представя една по-разширена и нагледна информация. Ако не са му зададени данните със специални програми, той не може да прецени, че потокът, носещ се в дадена посока, може да бъде отклонен по пътя си от какво ли не в открито пространство. Все пак няколко хиляди светлинни години не бяха малко разстояние и в тях имаше безброй много обекти, които да променят силата и самата посока на смъртоносното гама лъчение, което току що бяха открили земните учени, че идва към тях. А снимките от преди месец, които извикаха от архивите, показваха първоначалното изригване, което вече бяха установили, че е станало преди тридесет и три дни в централната част на тази галактика, и траекторията на поразяващите вълни определено ще минат оттук, което не значи, че щом за един месец не са били изместени, то нямат да бъдат през целия им път – един обнадеждаващ вариант за избягване на катаклизма.

Бързо го каза и на глас, за да могат всички да впрегнат мозъците си с този спасителен вариант.

- Трябваше да ме уведомиш по-рано, Кен – каза Вион, който не откъсваше поглед от изображението на екрана. – Открил си я преди толкова време...

- Да, но мислехме, че не е това, което излезна накрая. Първо мислехме, че е спираловидна, но има някакви плътни газове в района, които пречат на телескопа да я снима цялата, както виждаш не е с много голям диаметър. После изведнъж всичко се прочисти, навярно антиматерията е издухала облаците – обясни Кенред.

- Антиматерия?! Сигурен ли си, че е точно това?

- На снимките се виждат ясно деформациите на пространството от преминаващия през него фронт на лъчение – посочи по-младия учен едно петно на екрана, който след малко трябваше да защити една своя идея, която ще обърне всичко учено за физиката на космоса наобратно. Там повърхнината на реалността се изкривяваше в някакви неизвестни стойности.

- Може да са инертни изпарения от газови минигалактики, които да са в съседство на тази и процесът да е просто избухване на някоя свръхнова – преположи някой от останалите членове на станцията, които се бяха натъпкали в малката работна зала.

- Кен? – повдигна тежко очи Вион.

- Знаеш че последната година работя именно в търсенето на първоначалното ехо след Големия взрив, което със сигурост се е запазило в някои от черните дупки. Според мен пред нас имаме явлението „Нова” дупка – обяви откритието си Кен и посочи една купчина листове. – Това са предположенията ми за нея, които разработвах няколко години. Ако поработя още няколко дни, ще мога да имам точно обосновано твърдението си.

- Нямаме на раположение дни, Кен, след малко ще се обадя долу – Вион посочи с ръка към намиращата се някъде под тях Земя, - и ще вдигна тревога. След това едва ли ще има време, за каквото и да е изчисление. Разкажи ми какво мислиш ти за това, а записките ти ще приемем за официални.

Старшия учен на лунната станция имаше вяра в познанията на Кенред Станберг, който сега бавно разгърна няколко листа, прегледа някаква страница с уравнения и започна с равен глас, сякаш беше на изпит за поредната научна степен в кариерата си.

- Според мен, още в самия миг на Сътворението, от каквото и да е започнало то, са се създали първите черни дупки. Знаем, че те се появяват при надделялата вътрешна гравитация в колапсиращите единици от материя, познати ни като звезди. А защо да не е имало подобно явление почти веднага след създаването на всичко? Не точно звезди, но достатъчно плътна и самоконценрирала се в себе си материя, която да е започнала да се самоизяжда още в самото начало – при нея процесите просто са протекли светквавично. Според мен, някъде между първата секунда и първата минута от създаването на материята е имало области, които са съсредоточили на едно място достатъчно огромно количество от нея. Това са били първите такива дупки – свръхплътни области, завихрени от свободната гравитация на първичната супертежка материя, която е създала Вселената. Досега мислехме, че подобни неща се случват при колапса на звездите и това е техния естествен завършек на живота им. – Кен направи пауза и погледна няколко от слушащите го колеги. – Но така ние приближаваме черните дупки по-близо до нашето ежедневие, след като изчисляваме тяхната поява на протекъл милиарди години процес на вътрешните процеси на една самоизяла се звезда, а аз мисля, че такива е имало от първата секунда на самото създаване на нашата Вселена и до сега те са поглъщали безкрайно много време всичко образувало се около тях.

- Идеята ти е разбираема, Кен, но какво общо има с идващата към нас антиматерия? – попита Урсула Ман, късо подстригана жена със светли скандинавски черти. Беше астрофизик на базата и също като Кенред мислеше за някои неща по-различно от другите.

- Разбирате ли, ние знаем, че дупките се създават „след” няколко милиарда години, а аз ви казвам, че ги е имало „преди” много повече време от тогава. Изчислих, че нашата звезда е една от средно старите в космоса, значи средната продължителност на една такава, преди да се превърне в самопогълнала масата си точка, ще е средо двадесет-тридесет милиарда години, нали? – Неколцина от внимателно слушащите го кимнаха в съгласие. – Ние сме открили достатъчно черни дупки, които не са много далеч от нас. И то в звездни купове с доста голяма възраст. Но не можем да знаем например от колко време съществува тази дупка. А тя все пак се е създала някога и в дадени случаи нейната вътрешна свръхплътност ще трябва един ден да надделее над антигравитацията, която изгражда самата черна дупка. Прецених че, ако в даден, достатъчно стар, звезден куп има вече черна дупка, то тя ще е на много повече от познатата ни възраст на Вселената. Затова и насочих телескопа към една точка, която според мен е и центъра на нашата Вселена, от който е започнало нейното разширяване. Знам много добре, че звучи прекалено смело това мое решение, но вече се доказа, че съм бил прав.

- Първо открих странната по форма галактика, която явно се е изсмуквала от намиращата се в центъра й първична черна дупка, онази за която ви споменах, че се е образувала веднага след Големия взрив. Ако това е така, то тя от този миг до сега е поглъщала безспирно материята на галактиката – милиарди и милиарди тонове космичен газ, милиарди и милиарди звезди, които са били съсредоточени в една дупка, била тя и черна. Когато вътрешната й гравитация стане неудържима, тоест дупката вече не може да запазва цялостта си, колкото и да е бездънна, тя се обръща и експлодира, превръщайки се в Нова дупка, която бълва в космоса смъртоносно гама лъчение, което ние наричаме антиматерия. Не всяка дупка може да се превърне в Нова, както и не всяка звезда става на черна дупка. Подобно явление навярно е рядко, но според изчисленията ми се случва в най-старите места от нашата Вселена и за лош късмет, едно от тях е съвсем близо до Земята.

- Нова дупка! – повтори Рене Вион. – Невероятно, това значи, че всичко се е създало преди поне десет пъти повече време. И какво става при появата на тази Нова дупка?

- Така може да бъде създадена нова Вселена, която да има свое време и пространство, които да изместят от пътя си нашите познати стойности за тях – обяви хипотезата си Кенред Станберг и въздъхна. - Може би точно това виждаме и в тези изменени области на снимките.

- И това се случва точно сега! – пормърмори Урсула Ман, която вече предвиждаше накъде ще отидат нещата. Изхода беше безкраен мрак и пустош.

- Забелязах още преди години, че пространството е омесено от стари и нови области, както ни доказва фоновото лъчение, останало като следа от развитието на Вселената. Може би подобно нещо се е случвало вече, защо иначе да има такива смесени участъци. Във всяка по-стара област на Вселената има навярно подобни Нова дупки, които са други Вселени и съществуват в друго измерение, след преобразяването на съществуващите вече, тъй като при появата си, те създават собствени понятия за време и пространство. Знаем, че нашата Вселена дълго време се е разширявала в следствие на Големия взрив, но вече бавно започва да изстива и отново да се свива, като е възможно да се събере цялото пространство отново в една единствена точка. Разбирате ли, при обръщането на черната дупка в Нова се отприщва толкова много енергия, че единственото, с което мога да го сравня, е именно онзи Голям взрив, за който толкова години говорим. Така отново се задвижва целия процес. Навярно, някога се е случило това някъде наоколо и така да е възникнал самия живот, уникално явление, появило се само в нашата Вселена. В следващата сигурно няма място за него и за жалост сме свидетели на подобно явление, което ще ни засегне пряко – завърши Кенред представянето на своята теория за края на черните дупки.

- Тоест, антиматерията преобразява всичко по пътя си в ново състояние? – посочи пурпурната нишка на екрана Рене Вион. Беше схванал идеята на Кен, макар и да беше нова като цяло, но съвсем правилно подредена и обоснована.

- Да, а и както видяхме до сега, антиматеритя се движи със скорост по-голяма от познатата ни такава на светлината, което показва, че скоростта на светлината е понятие, съществуващо само за нас – добави младия астроном следващия щрих от гама-картината, която се носеше към тях.

Снимките показваха ясно, как само за месец познатото пространство се е деформирало от преминаващия през него фронт смъртоносно и непознато лъчение. Едно беше ясно със сигурност – силата на лъчението беше невероятно голяма.

Хората в залата заговориха възбудено, мозъците им бяха започнали да осмислят опасността.

- Скорост, надвишаваща светлинната!

- Теоретически това сме го предвиждали като възможно, но сега се среща не само теория.

- Може би се е случвало и преди?

- Това не знаем, но видя ли интензивността на гама лъчите, също и степента на радиация - какво може да се опълчи на всичко това?

- Кое ще го спре или отклони?

- Няма спасение!

Рене Вион бе хванал главата си с две ръце, прибирайки буйните си коси за малко, заклати се и засумтя тихо, както правеше често, в моментите на дълбок размисъл. Трябва да докладва на Земята, а след това всичко ще избухне в невиждана паника. Сега обмисляше какво точно да каже, как да го каже.

- Субматерията ще погълне всичко по пътя си и ще го помете със себе си. Така ще се увеличи самата маса и плътност. Това може малко да позабави движението, но едва ли да го отклони от посока – обади се Клод Семинол.

- А ако срещне някъде друга черна дупка и тя погълне част от потокът? Няма ли това да намали инерцията му? – мислейки на глас каза Джон Шепард, петдесет годишен учен от старата генерация, както винаги облечен в строг костюм и прилежно пригладена коса. Той бе известен теоретик с не един и два издадени труда. Сега се опита да намери някакво решение, което макар и теоретично да вдъхне малко надежда в мигът на отчаяние. – Дори да изсмуче целия фронт?

- Може би, но все пак това явление ни е съвсем непознато и не знаем какво може да се случи - съгласи се Вион, който пусна глава и реши да работят, вместо да мрънкат. - Клод, искам непрекъснато да се следи движението на потокът. Спътника да праща на всеки пет часа снимки. Целият екип да е тук и смятайте по каквито си искате начини, но нека до километър определим откъде ще мине тази гадост. По дяволите, трябва да ни спаси нещо! - ревна той и скочи към залата за видеовръзка. Трябваше да се свърже със Земята и да накара всички други обсерватории да започнат да работят. Опасността е голяма, тази вълна ще мине толкова близко, че няма начин да се избяга, но не значи, че хората ще се предадат.





- 3 -



Том Лий се изкиха гръмко и стресна работещата в съседство Лина. Избърса носа си с някаква кърпичка, усмихна се под насълзените си очи и сви рамене извинително.

- Съжалявам, Лина, бях на риба в събота. Май съм настинал, стоейки в бързеите на реката.

- Има аспирин в онази кутия - тихо каза тя и се върна към окуляра на микроскопа. Пред нея бяха наредени десетки опитни стъкла, две стилажчета с епруветки и няколко купи с различни проби, клавиатурата на компютъра беше облепена с различни ваденки, които тя взимаше от малките шоколадчета, от които си носеше често за закуска.

- То и нищо друго не уловихме, само тази настинка - измърмори Лий докато чакаше таблетката аспирин да се разтвори във водата. Съскането и кипенето приличаше на някой от техните опити. Той погълна на един дъх всичко и в гърлото му нещо изръмжа от газовете на аспирина, а сълзите в очите му се разляха по страните. Том ги избърса с ръкава на бялата си престилка и въздъхна с възмущение. Работят в една от най-модерните биологични лаборатории, а трябва да страда от една обикновена настинка.

- Довечера вземи нещо по-силно - препоръча Лина, без да откъсва очи от движещите се като змийчета организми на стъклото. Протегна се слепешката и взе един шприц, който бе приготвила преди малко. Сипа от него една малка капка и загледа реакцията.

- Ако доживея до тогава - отчаяно подсмръкна Лий. Седна на своето място и продължи работата си. Беше добър микробиолог към Китайския Институт на Здравето, но само той и малцината работещи в техния отдел знаеха, че всъщност разработват секретни бактериологични оръжия. Не се знаеше срещу кого, нали сега светът бе в почти постоянен мир, но за всеки случай - да има.

Светът - тази дума малко се поразшири като понятие, след като започна колонизацията на познатото пространство около Слънцето. А и мирът беше валиден само за Земята - старата планета родителка, но в космоса отдавна не важеше подписаното споразумение между водещите космически държави. Там всеки бе за себе си. И ако има нещо неизгладено на Земята между тях, то в космоса може да бъде потърсен повод за отмъщение. Както случая с Индия. Индусите се настаниха на два спътника, собственост на китайска компания за алуминий – нужна суровина за изработване на какви ли не продукти, прогониха няколкото работници живеещи там и започнаха да изграждат онзи ръкав, който да ги свърже с техните, носещи се като ято камъни. Как да се търпи такова поведение? Разбира се, трябваше да се отговори на това нахалство със сила. Смелите командоси набързо избиха настанилите се нашественици и създадоха гранична военна база около Астероидния пояс. Така първата битка бе спечелена, а се казваше в старите книги, че този който удари пръв ще победи във войната, която се разрази в последствие между двете държави в космическото пространство. Равносметката до края на конфликта, преди новата организация на останалите държави да взриви двата оспорвани астероида, беше в полза на китайската държава. Но все пак войната си е война и всеки даде достатъчно жертви от своя страна.

Въпреки привидното споразумение за ненападение на територията на Земята, като неофициално в положение на война, двете страни останаха в замразени взаимоотношения и продължаваха да се нападат пиратски из космоса. И никой не можеше да гарантира, че този трудно поддържан мир ще бъде за дълго време. Знаеха го и от СМП, които бяха създадени именно, за да се продотвратяват подобни конфликти, знаеха го и управниците на двете страни.

Затова и тази лаборатория разработваше нови форми бактерии, защото не се знае кой и какво ще предяви един ден и тук на Земята. Всяка страна може да каже, че дадена част е нейна и да се продължи спряната война. Имат общи граници и на Земята и в космоса. Причина винаги може да се намери. Обтегнатите отношения между тези две най-многолюдни страни, скоро могат да предизвикат нови бойни наземни действия, така че имаше служби, които предвидливо се подготвяха в пълна секретност. В същата лаборатория преди няколко години бяха разработени микроби, адаптиращи се към екстремални условия, подбни на тези в междукосмическото пространство, но пуснати в района на астероидите, те не успяха да продължат съществуването си повече от няколко минути.

Но днес в лабораторията на Лий се работеше в друго направление. Опитите да се подменят ядрата на човешките клетки със странична изкуствена енергия, продължаваха вече цяла година, но засега клетките винаги умираха след заместването. Естествения биологичен начин, за доставяне на биоенергия чрез митохондрии в ДНК, си оставаше незаменим. Поне за момента създаването на изкуствените машини-хора, които още в миналото бяха наречени андроиди, си оставаше неизпълнимо. Имаше някои надежди, макар и слаби, но все пак съществуващи, за които беше нужно време и средства. Лий променяше цели вериги в опитите да отстрани и направи независими местата, където те липсват. Една идея му се въртеше в главата, но за сега не смееше да я обсъди с по-горните от него. Идеята беше, ако просто направеше така, че да има страничен доставчик, който да подава непрекъснато енергия към модифицирания организъм, няма ли да се получи искания изкуствен органичен човек? Разбира се, това значеше, че той трябва да мъкне със себе си голям акумулатор, но засега това бе най-доброто решение. Макар да му заявиха, че подобен вариант не се приема. Лошото в случая бе, че не му бяха разяснили какво всъщност се иска. Къде и как ще бъде използвано? Така той не знаеше, на какво да обърне повече внимание. Може и да не е толкова важно, нали все пак е само предварителен опит, но ще поиска среща с някой по-висш и лично ще обясни проблемите. Според него се опитваха да направят нови войници, които да са способни да се бият в открития космос, без да се страхуват от космичния вакум там. Един биомеханизъм няма да има нужда от непрекъснато подаване на кислород, а и при поразяване на даден орган, тялото нямаше да загива веднага, а щеше да може да изгради взаимозаменяеми вериги.

Заедно с колежката си имаха слаби надежи за успех. Лина беше успяла да създаде няколко градивни съставки на клетката, като ги замени с изкуствени органели, които за сега обграждаха истинско органично клетъчно ядро, но на този етап произвеждания протеин полимераза, който трябваше да премахва вредните мутации и да строи генома, водеше до светкавично протичане на регресия на клетката, която получаваше висока степен на увреждане на веригата й, скоростно стареене и смърт на клетката още в зародиш. Все пак двамата вярваха, че щяха да успеят да излъжат ядрото да живее с изкуствените митохондрии – органелите, раждащи и поддържащи живота. А един път успели, след това просто щяха да заменят и самото ядро с изуствено. Така вече щяха да имат и изкуствената клетка, която да е с функции съвсем като на истинската. Процесът беше труден, но не и невъзможен, поне според оптимистичните вярвания на Том Лий и Лина. За тях този опит беше предизвикателство, което щеше да докаже уменията им.

Вратата изпука и се отвори със свистене. Новодошлият бе стария професор Ким. Седна на един стол и си сипа чаша минерална вода. Ръцете му натреперваха, нещо явно го е развълнувало, но какво?

- Деца - каза бавно и остави с потракване празната чаша, - дойде краят на света! И идва съвсем скоро – обяви той. После си наля още една чаша и изпи бавно водата й.

Лина и Том Лий се спогледаха. Нищо не казаха, но и двамата си помислиха едно и също - дали не е време старецът да си вземе почивка за известно време. Явно се претоварваше с работата и сега говори такива неща, карайки някогашните му студенти да се спогледат загрижено.

- Току що идвам от събрание на ръководният държавен съвет. Съобщиха, че екип от астрономи на Луната са открили идваща към нас космична буря, която ще ни връхлети и унищожи. И нищо не може да се направи срещу това – тъжно съобщи професор Ким.

- Каква буря? От къде идва насам? - запита невярваща на ушите си Лина. Такова съобщение беше доста необичайно и то казано от съвсем сериозен човек, какъвто е професора, а той не би се шегувал с подобни неща.

- От една далечна галактика. Не знам как и защо, но само до няколко години ще е тук. На съвещанието решихме да се търси спасение по всички възможни начини. Лий, онзи твой американски приятел, Кенред Ф., е един от открилите това ужасно събитие.

- Кенред Ф. Станберг?! - изхълца Лий и се изкиха отново. Проклетата настинка не се успокояваше, дори от съобщената печална вест.

- Същия, нали работи от някое време на лунната база. Сега май ще лети насам, за да обяснява откритието си пред неговите управници. Деца, деца, колко малко време ни остава да поживеем - изпъшка професор Ким.

Тримата помълчаха малко, един по един осъзнаха, че за сега вече няма смисъл да работят по проектите си и решиха да си тръгнат. Нека по нататък се реши какво ще става с лабораторията. Ще отидат да се видят с близките си, които навярно вече също са узнали новината.

Обречени и безсилни те излезнаха от лабораторията, след това напуснаха и сградата.

Но навън света все още не беше разбрал за откритието и животът си течеше нормално спокоен. Тримата безмълвно се разделиха и поеха в различни посоки на улицита, с лишени от мисли съзнания.





- 4 -



- Десет пъти да изчисляваме - това е! Седем години и четири месеца ни делят от достигането на Слънчевата система от първата вълна - каза Рон Тоотс, съветник към президентството по космическите въпроси. Беше събрал всички, от които би имало някаква полза по обсъждания въпрос. Над тридесет мъже и жени, всеки някакъв специалист в дадена област, но никой от тях нямаше някакъв конкретен план, който да представи пред останалите. – И то за момента, никой не знае дали тази вълна няма да увеличи скоростта си отново.

- Господин съветник - изкашля се един физик. Тоотс за момента не можа да си спомни името, но му кимна да говори. - Екипът ми подкрепя теорията, че идващото към нас е всъщност отрицателната матерична енергия на експлоадирала черна дупка - заговорвайки физика, останалите млъкнаха и се заслушаха. - Може би е настъпил възвратен процес, който е накарал тя да се обърне като ръкав и да се освободи от себе си трупаната материя. Като повръщане, така да се каже, което изхвърля ненужното от вътрешността. Най-вероятно, за да се пробразува в бяла дупка и...

- И така да е...ъ-ъ-ъ Колинс - спомни си най-накрая името му съветника, - това не ни помага с нищо да го избегнем. Вижте, нека не търсим откъде и защо се е получило. Него вече го има и застрашава живота на целия свят. На всичко, което човечеството е постигнало за хиляди години развитие.

Тоотс изгледа най-близко стоящите край него, бяха пъстра смеска от възрасти, професии, полове и народности. Той се усмихна насила и продължи.

- Събрали сме се, за да измислим как да се спасим - и хората и планетата ни. Това, от което е изригнала тази вълна е интерсно, но в случая има второстепенно значение. Нашата цел е да намерим начин за оцеляване. Затова и чакам вашите предложения.

И отново зажужа като в кошер. Всеки обсъждаше със съседа си някаква своя идея, която другия или отричаше, или намираше за непълна. Само десетина седмици след откритието на двамата млади астрономи от екипа на Луната, вече се знаеха много повече неща за идващото бедствие, макар и съветника да беше прав – в момента това нямаше никакво значение.

Направената проверка показа, че галактитака и онази нейна част, в която е Слънчевата система, ще получи удар само от периферията на потока антиматерия, носещ се към тях. Което можеше да се смята за късмет. Но за всички като гръм дойде веста, след като два месеца ежедневно се анализираха изпратените снимки, които показаха как след първият пръстен се носи втори, който е с два пъти по-широк фронт. Сега вече едва ли нещо може да се направи и всяка надежда умря още преди да се е родила. Трябваше да се избяга на около половин светлинна година встрани от Слънцето, за да се избегне допира с антиматерията. И то само за седем години - нещо непостижимо с досегашните технологии. Земните кораби едва достигаха до няколко десетки хиляди километра в час и всеки дълъг полет траеше месеци и то само в границите на собствената планетна система, какво да се каже, ако се наложи да се лети извън нея. Дори и да се впрегнеха всички в създаването на нов скоростен двигател, едва ли щяха да имат време за създаването на достатъчно кораби, които да евакуират милиардите желаещи да се спасят.

- Може би, ако направим бункери дълбоко под земната повърхност и изчакаме да отмине бурята? - несигурно предложи Сара Уилямс от геоложката служба.

- Едва ли ще помогне, госпожо Уилямс. Антиматерията надали ще остави нещо, с което след това да живеем, като се има предвид това, че тя ще издуха по-голяма част от повърхността - спокойно обясни Клод Семинол, който заедно с Кенред бяха на това събиране, като екипът открил идващата опасност. - Има няколко варианта - или планетата, всъщност всички планети, ще бъдат разместени и поставени на нови места, в нова орбита около, също така повлияното местоположение, което ще заеме и самото Слънце. Или, ако все пак издържим, цялата атмосфера ще е бъде унищожена, премахната, или - най-малкото- съвсем променена. На Земята животът като понятие няма да може да съществува. А хората няма да могат да издържат в бункерите, просто няма да има с какво да се изхранват.

- Разбирам - каза Сара Уилямс и седна.

- Носещата се антиматерия ще промени облика на цялата ни галактика, както и на тези две други, през които преминава. Тези явления може би са нещо обичайно на няколкостотин милиона или на няколко милиарда години, също както някога тук са се променяли редовно материците от непрекъснатите размествания на земната кора. Ако имахме карта на Вселената, сигурен съм, че щяхме да наблюдаваме същото на не едно място в нея. За съжаление, този път нашият свят се оказва на пътя на разместването на космоса - представи своето виждане и Кенред. Беше изслушан и подкрепен с няколко възгласа. Разбира се, без казаното да бъде в помощ. Той имаше много нови теории за случилото се, но осъзнал, че няма смисъл да ги излага просто си ги беше запазил за себе си.

Няколко часа преминаха така в безполезно говорене. Всеки даваше някакви идеи, но всяка свързана с досегашните представи за живот. А бяха изправени пред нещо несрещано и непознато. Вечерта настъпи, макар и уморени, събралите се не искаха да прекъсват. Сякаш това сплотяване в обширната зала им даваше малко сигурност, която все пак щеше да е временна. Към Земята, превишавайки всички понятия за скорост, досега познати на човешкия ум, се носеше неумолимо насочена вълна от променяща всичко по пътя си антиматерия. Какво може да се мисли в такъв момент?

Влезна един служител от свръзките, огледа се сред хаоса от хора и отиде до съветника Тоотс. Зашепна му нещо и му подаде една папка. Тоотс я отвори и вътре блесна един диск. По-близко седящите видяха и няколко листа с червена лента - секретни материали.

- Моля, дами и господа! - вдигна ръка Тоотс и залата притихна. - Получих току що сведения за решението на Китайската Република. Виждате, че има хора които не спят. Те са намерили начин, само за малкото време, в което се знае какво ще ни връхлети, чрез който известна част от тях ще се спасят. Впрегнали са всичките си възможности и са открили способ да замразяват живи човешки ембриони. Поставяйки ги в камери-кораби, които ще се движат много по-бързо от нашите, те изпращат флотилия към една далечна планета, извън нашата галактика, която ще достигнат може би след десет години, но пък само след четири ще са изведени извън опасната зона на поражение. Какво пък и това е решение на проблема. Поне видът ни ще се запази.

- Но там какво ще правят? - попита някой от събраните.

- Според нашият осведомител, корабите са всъщност огромни компютри, с подготвени вече програми, ще отгледат и обучат новородените в новия свят. Също така ще се създаде на тази планета среда, подходяща за живот - прочете Тоотс от листа. Почука леко по диска, но не го спомена. Неговата информация не е за общо достояние. А той съдържаше всичко нужно, за да се повторят стъпките на китайците - цялата технология и начина за прилагането й. Цената, платена за нейното получаване, в този момент нямаше значение. Друга мисъл дойде на ума на съветника – че китайските учени отдавна са подготвяли подобна програма за заселване на далечни светове, която навярно скоро е трябвало да започнат да изпълняват. И така, може би само след две десетилетия, биха могли да имат цял свой свят, скрит далеч сред звездите. Винаги беше подозирал тази източна прикритост като форма на подли завоевателни намерения.

Кенред, след като чу съобщеното, бързо излезна от залата и намери един самотен ъгъл в коридора. Извади видеофона си и избра номер, който отдавна не беше използвал. Сигналът му за секунда прекоси огромното разстояние, прехвърли през няколко сателита и накрая на екрана се появи лицето на Том Лий.

- Кенред! - изненадан каза и се ухили той. - Знаеш ли, че предвиждах да ти се обадя тези дни.

- Да, но аз те изпреварих. Радвам се да те видя. Не си се променил за две години.

- А ти - много! Каква е тази брада? Приличаш ми на някой пират.

- На обратната страна на Луната нямаше за кой да се докарвам, а сега вече няма и за кога - поглади Кенред растителността, вече стигаща до гърдите. Външният му вид винаги беше тема на обсъждане сред останалите учени, но гениалността му ги караше да си затварят очите пред това.

- Е, какво ще правиш? - стигнаха накрая и до онова, за което мислеха ден и нощ седмици наред.

- Каквото и да правя - няма начин да избегнем идващото, но поне ще се забавлявам до края. Току що разбрах за вашия план за емиграция. Затова и те потърсих. Ангажиран ли си с нещо в момента?

- Може да се каже, но ако трябва да помогна, мога и да се освободя - каза Лий и зачака да чуе онова, което явно искаше да му предложи американския му приятел. В момента точно неговите услуги не бяха от значение за започващия проект на страната му.

- Виж, ще ти уредя да летиш с нашата совалка и само кажи кога ще можеш да дойдеш. Имам една идея за... Всъщност, ела и ще поговорим.

- Чакай така - каза Лий и изчезна от екрана. Чу се разговор на китайски, някаква жена се обади отстрани, после гласът на Лий бързо заговори и накрая лицето му отново изгря на дисплея. - Така, кога да се качвам? Ще взема една сътрудничка с мен. Отдавна иска да се запознаете.

- Бързо работиш - засмя се Кенред. - Утре сутринта ще те очакват на космодрума. Колежката ти за какво е?

- Сигурен съм, че каквото и да правим, тя ще ни помогне, а и съм свикнал да работим заедно.

- Добре, ще съобщя и за двама ви. Как се казва?

- Лина Ван. Микробиоложка в здравното ни министерство.

- Очаквам ви тогава. Не взимайте нищо със себе си. Всичко ще ви бъде предоставено. Довиждане, Лий и до утре! - затвори видеофона Кенред и се върна в залата. Отиде до съветника Тоотс и леко се приведе до едната му страна. Зашепна нещо, което явно се стори важно на високопоставения служител, защото след като го изгледа с извили се в дъга вежди, знак на учудване от чутото, сурово каза:

- Елате в съседната стая и там ми обяснете за какво става дума.

Двамата изчезнаха и почти един час никой не ги видя. Малко след този час, Кенред пое със служебен автомобил на президенството, с две коли охрана за ескорт и нужната заповед в джоба си, която му позволяваше да започне своят нов план.





- 5 -



- Ще опитаме отново - не се отказваше Лий и потупа окуражително приятеля си по рамото.

Намираха се в предоставена на Кенред Ф. Станберг лаборатория, част от голям изследователски комплекс, където тримата се опитваха да намерят начин да запазят човешкия вид в идващия апокалиптичен край на Земята.

- Може би трябва да пренаредим връзката между X и Y хромозомите. За мен е най-добре да е безполово. Няма да му трябва да се възпроизвежда, а да се прекопира след време. Можем да спуснем в камерите и няколко матрици – каза Кенред.

- Не, Кен, нека си остане с мъжко или женско начало, носено в него. Не се знае, може и да се събере някога с някое друго и така да се продължи вида.

- И да се променя според нуждата в дадения пол ли?

- Защо не – с една биопрограма винаги може да се превърне в желания такъв.

- Момчета, защо не го направите хермафродитен тип. При определени условия, които предварително ще въведем, да се самооплоди и да роди нов екземпляр - намеси се Лина и задраска една схема на скицата, която в момента попълваше и пренареди няколко знака от редицата. - Колкото и да е силна радиацията, а също и разместването на материята, според мен все ще дойде време, в което нашето дете да се приспособи към околната среда или средата да се приспособи към него. Тогава, при предварително зададени стойности, то ще може да започне размножаването си.

Кенред и Лий замислено проучиха новото предложение.

- Кен, а може и някой от нашите кораби да се върне един ден. Нека имат възможност да се оплождат с него.

- Да послушаме Лина. Смисъла на живота е именно това, да се възпроизведе индивида. Затова и не искам да го оставяме да се води от тази мисъл. Може би един хермафродитен биорганизъм ще задоволява потребността си. Колко решихме да са последно?

- Петдесет. Повече няма да можем да подготвим. И всичките ще са клонинги на някои от нас. Тогава нека бъдат способни да се самооплождат, щом не искаш да тичат един след друг в обяснения от любов – пошегува се Лий и бързо допълни работната програма и структурната верига на бъдещия организъм се сдоби с две равни двойки хромозоми. Промяната щеше да наложи лека трансформация в организма, приспособявайки го да ражда, но това бе дребна работа, която почти веднага беше коригирана от програмата.

Третата година изтичаше и според последните новини до катастрофата оставаха около шестнайсет месеца. Носещата се към тях вълна, незнайно как, бе увеличавала скоростта си, така че не се знаеше дали още няма да се увеличава. Теоритиците и математиците можеха да изядат своите дебели книги с формули и закони. Реалността е много по-страшна и от най-точното изчисление, особено като показа на всички тях, че познанията и предположенията за процесите в космоса не е задължително да се спазват завинаги в сегашната си последователност. Идващите два пръстена антиматерия вече бяха подробно изучени и сега се знаеше, че Земята няма да бъде пряко и централно засегната от тази смъртоносна сила, заради получилите се отклонения по време на прехода - навярно породени от нарасналата маса при поглъщането на стотици късчета материя от звезди и планети, но все пак ще получи достатъчна голяма доза гама-лъчение на убийствена радиация, която в периферийно ниво ще достигне до Слънчевата система и ще е достатъчна да я унищожи. Не само нея, но и всичко в района, но няма да промени същността на стойностите, както видяха, че се е случило в по-близките до Нова дупката галактики. Двете вълни се бяха почти доближили и учените вярваха, че в момента да допир със Слънчевата система, ще представляват единен фронт, който все така ще е смъртоносен за формите на живот в нея. Предвиждаха едно силно обрулване на системата от зареден с гама лъчи вятър. Достатъчно, за да унищожи всичко в района, но и беше възможно повечето планети да се запазят. Всъщност, не се знаеше как ще реагира самото Слънце на това. Дали няма да избухне? Дали няма да се увеличи магнетизма му и да привлече всичко към себе си? Или ще повиши интензивността на излъчваната радиация, която също ще се окаже гибелна за третата планета?

Оказа се, че предположението на Кенред е близко до истината. Появата на Нова дупка е всъщност един вид Голям взрив и от него започва създаване на Нова Вселена, със съвсем различни стойности и понятия от познатата. Силата, която е изригнала, след като безкрайно много време е трупала в себе си материя, поглъщаше всичко по пътя си и го преобразяваше. Така галактиката на Слънчевата система се оказваше, че ще бъде на границата между две различни Вселени, нещо, което ако не беше толкова опасно, би било невероятно интересно като явление. Кой би могъл да предположи, че две Вселени ще съществуват една до друга. Но когато всички процеси утихнат и всяко късче нова материя заеме мястото си, едва ли ще има жив човек, който да оцени това ново явление. А и никой не можеше да знае, каква ще бъде крайността на новоповилата се Вселена, която в момента разбиваше старата и я променяше необратимо. Кенред много пъти беше мислил над това и различни идеи се появяваха в главата му, но без да са окончателни. Възможни са Вселени, които да са студени и са родени от студена експлозия, която е обратна на разширението в пространството и след първоначалното кратко разпръскване, след това отново да се събере навътре към центъра си – Нова дупката, и пак да се преобразува в черна дупка, която да поеме още по-голямо количество материя. Или вселена, където гравитацията да е в друга величина, която да слива материята непрекъснато и така тя да е винаги в променяща се форма. Вселена, която да се награвя все повече и повече и да се състои изцяло от горещ газ, който никога няма да се охлади дотолкова, че да се появят неща от рода на звезди или планети – просто една огромна безкрайност от нежежени пари. Никой не знаеше какво ще последва след като процеса на разширение свърши. Няколко години оставаха на човечеството и толкова малко време беше едно нищо в сравнение с течащите милиарди години процеси, нямаше как в тях да се разбере какво ще се случи. Напълно е възможно всичко просто да се повтаря в определна цикличност – взрив, последван от миг покой, следван от нов взрив и отново миг покой и така до безкрай, като понятието Вселена непрекъснато да се променя и прелива от една в друга.

За хората беше ясно, че ще загине светът им и това беше най-важното. Поне този свят, който те познаваха и имаха сега. Но след като разбраха, че освен тежкото облъчване, същия този свят няма да бъде погълнат или променен от неизвестността, те си поставиха за цел да запазят вида си, по какъвто и начин, ако бе възможно. Обединиха се в това решение и който можа, изпрати кораби към всяко едно спасително островче в космоса, по примера на китайците - със замразени екипажи, с неродени зародиши, с нормални хора, надяващи се да преживеят ускорението и дългия полет към някоя далечна планета чрез потъване в летаргичен сън. Няколко станции бяха превърнати в един вид ноеви ковчези, приютявайки колкото се може повече образци от живота и отлетели да търсят спасение, превърнати в самостоятелно съществуващи единици. Далеч от преминаващия фронт на лъчение, космосът изобилстваше от звезди и обикалящи край тях светове, които хората се надяваха да ги приютят и дадат гостоприемност за нов живот. Проблемът в началото бе огромните разстояния до тях – светлинни години, които човешкия организъм трудно би преодолял при смазващо ускорение от високи скорости, но обединени в една цел, всички учени и правителства по света успяха за кратко време, само година след откритието на Нова дупката, да конструират нови двигатели, нови видове кораби, нови покриващи корпусите им материали и така десетки флотилии поеха дългия път към новите светове.

Първоначалната паника и уплаха, съвсем естествена реакция, бяха изместени от бързо появилите се смели варианти, които човешкият гений побърза да предложи. За трите изминали години, повече от десет милиона души напуснаха Земята и се изгубиха сред звездите. Никой не знаеше колко ще оцелеят, но и минимумът от тях беше някаква надежда, за да се запази единствения познат разумен вид в цялата пронизана Вселена. Останалите на Земята вече бяха подготвени да загинат, но тримата в лабораторията правеха нещо различно от другите. Те имаха за цел да запазят живота на самата Земя. Каквато и да бъде тя, след оставащите й няколкото самотни месеца.

- Все пак - каза Кенред, - не искам да мисли за нищо от рода на това да търси себеподобо за размножение. Знаете как се чувстват животните по време на този период. Давайте!

Тримата се обърнаха, всеки към своята работна маса и почти час преглеждаха различни варианти на тази идея. Разполагаха с най-мощните програми и най-доброто оборудване, както и с неограничен персонал и ресурси за опита. Бяха постигнали успехи в променянето на биофизиката в човешкия организъм, каквито никой не беше и мислил, че са възможни. Тези нови възможности веднага бяха вложени в екипажите, полетели към звездите. Сега оставаше най-трудното – да намерят начин да създадат човешка единица, която да преживее катаклизма, скрита дълбоко в недрата на земната кора и след като всичко премине, колкото и време да е нужно за това, отново да изпълзи и заживее под небето.

Кенред удари крайния бутон на клавиатурата си и постави точка на изчисленията. Беше се променил за тези три години. Нямаше вече онзи запуснат вид, с който се подвизаваше на Луната. Косите му бяха късо подстригани, брадата липсваше, а дрехите неизменно бяха работно облекло за лабораторията. Лично назначен от президентството да оглави този проект, той от самото начало загуби образа си на мечтател астроном, сънуващ как покорява космоса, и се превърна в сериозен и отговорен за работата си човек.

- Добре – започна той, - нека просто го направим плодовито, но не и да има нужда от това. Все пак известно време ще прекара в сън в подземният си бункер. Мисля да бъдат предположени най-малко сто години. Поне толкова показват изчисленията ми, че ще са нужни, за да се охлади малко планетата. – Помисли малко и добави: - Или онова, което е останало от нея.

- Става. Ще вкараме тази програма като спомагателна и при наличие на нужните условия сама да се активира. Сега трябва да поработим още малко върху връзката на шийните прешлени. Лина, присадките готови ли са?

- Още вчера ги приготвих. Вече са съвместими с титановите проводници. Но, Лий, поддържащата организма атомната енергия дали няма да бъде изчерпана един ден?

- Според изчисленията на Кенред, отсъстващата около планетата атмосфера ще бъде заета от наситена с тежки атомни съединения среда. Така сме я конструирали батерията, че да се самозарежда от околността чрез една атомоуловителна плака. Стигат й дори няколко дни на слънце, което ще изпраща достатъчно радиация, която да бъде подложена на синтез от батерията. А слънцето ще бъде силно, повярвай ми. Процесът ще е подобен на панелите, които ползваме и днес при добиване на енергия от слънчевата светлина. Ех, как искам да видя на какво ще се превърне всичко - замечтано произнесе Лий. За него всичко бе добило научен интерес, макар понякога да го присвиваше корема от болка при мисълта, че всъщност няма да може да види резултатите от работата си.

- Добре, щом така решихме, така и да направим – обяви ръководителя на екипа и плесна с ръце.

- Да започваме работа, скоро ще трябва да пристъпим към изпълнение – допълни Лина и тримата отново се обърнаха към компютрите си.

Два месеца след това решение, те посрещнаха първото същество, което бе клонинг от клетките на Лина. Бяха решили да дадат на жената първородството, макар самото създание да нямаше определен пол, все пак беше нейно копие. За сега поставиха продукта си в анабиотична камера за сън, която бе поставена под налягане, подобно на онова, което ще има в бункерите, вече отдавна прокопани недалеч от лабораторията. Бункерите бяха разположени в зоната на астеносферата – слоя, който е част от литосферата и отделя горната мантия от долната, състоящ се от дебел сто километра пласт от стопена скална маса, която в момента е застинала неподвижна. Според предвижданията голяма част на земната кора ще бъде унищожена, така тя ще бъде погълната и смесена с горната мантия, така по състав ще стане подобна на граничната зона между литосферата и мантия, която обвива и самото ядро на Земята. Поставени предварително в подобни условия на високо налагане, които да послужат като естествен щит, тези бункери няма да бъдат засегнати от преобразуванията и ще останат в относително спокойна среда. Повърхността на планетата би трябвало скоро да се охлади, ако самата тя не бъде разрушена, но в момента този вариант никой не искаше да обсъжда.

В оставащото време, учените щяха да наблюдават и изучават степента му на защита и живот в такива условия. Оказа се, че идеята за двеста и петдесет пластовата защита от зелени водорасли, образуващи фотосинтезен щит, подкрепен от непрекъснато подавано силово поле, което се запечатваше от обратно ускорени магнитни полюси, може да отрази и най-високото ниво на налягане, радиация или химични атаки, които бяха познати на хората. Също така непознати като явлението Нова дупка и идващите промени от нея. На практика бяха създали спасителен плащ, но който зависеше изцяло от присадените в тялото органични връзки на тежката атомна батерия, обазуваща непрекъснат ядрен синтез в себе си и захранвайки биополето около промененото тяло. Не можеха да го приложат на обикновения човек, защото всичко е пригодено за такъв организъм, който вече изцяло е създаден от напълно различен вид клетки, които в основата си бяха напълно различни от човешките. Лина и Лий бяха открили най-накрая начин да предотвратят измененията в митохондриалната ДНК и забавят стотици пъти ускорената апоптоза – програмираната смърт на клетките. Те изградиха защитен пласт, който да спира предизвикващите промени в клетъчната мембрана, позволяващи на протеините убийци да проникнат в ядрото на клетката и да я умъртвят. Така те почти откриха пътят към безсмъртието, след като спряха неблагоприятните изменения на ДНК веригите в митоходриите, предизвикващи непрекъснато увеличаване съдържанието на свободни радикали с напредване на възрастта на организма. Тези изменения водят до мутации на нормалната клетка и нейнта смърт. Лий успя да забави натрупването на мутации в генома на митохондриите, като постави фитопласт около ядрото и така удължи значително живота на самата клетка. Фитопласта беше от снадени молекули на същите зелени водорасли, които той обяви за източник на самия живот на Земята. Така можеха да позволят на своето създание, ако се наложи, да прекара стотици години в бункерите. Нужната, за биомеханичното тяло, енергия ще идва от акумулаторите. Макар и да се опасяваха, че едно по-дълготрайно лишение от презареждане ще изчерпа източника. Кенред даде своята оценка за престой под земята на сто години. За всеки случай осигуриха атомен генератор, който щеше да издържи два пъти по толкова.

В деня, когато първото създание беше обявено за годно за живот, тримата се бяха събрали и гледаха прозрачния капак на титановия саркофаг, който бавно се спусна в дълбините на земните недра. Трудно би се открила приликата с човек в това същество, но все пак не малка част в него си оставаше човешка, макар и с променена биофизика. Знаеха, че това тяло ще може да живее най-малко хиляда години. Учените съжаляваха, че нямат време и възможност, за да предложат процеса и при обикновените хора. Така продължителността на живота при всеки от тях ще бъде увеличена десетократно, а може би и много повече.

- Колко жалко, че всичко това го открихме тогава, когато вече няма ни е полезно – каза Лина, щом тежката вратата на шахтата се затвори след потъналия в нея саркофаг.

- Да, наистина е жалко – кимна Лий и се обърна към изхода. За днес нямаше повече работа, би могъл да отиде някъде навън.

- Не трябваше ли да му дадем име? – изведнъж се сети Кенред Ф. Станберг. – Все пак това е първия екземпляр от нов вид.

- Винаги можем да му го дадем, но дали ще има смисъл – сви рамене Лина и се насочи към стъпалата. Беше решила да се върне у дома за няколко дни, от тука нататък работата им щеше да бъде основно да наблюдават приготвянето на останалите единици от новия вид.

Лий не каза нищо, само си представи света след хиляди години и пълзящите из него създания, които някога са били направени по подобие на човек. Това щяха да са единствените живи същества, които да останат на Земята, ако изобщо оцелеят – помисли си той и също пое нагоре към изхода. Ще отиде да спи. Имаше ли смисъл да ходи някъде, едва ли ще намери радост в това.





- 6 -



Лий се въртеше и блъскаше каквото му попадне на пътя. Вдигаше и спускаше ръцете си. Сипеше проклятия на всички езици, които знаеше. Накрая спря и стисна юмруци в безсилие. Очите му се бяха стеснили още повече и зениците едва се виждаха.

- Как можа да си го помисли! Няма да може да изкара и два часа жив. Ти кога го видя за последно? – ядосваше той, макар да нямаше никакво значение кога ще умре – днес или утре. За миг го прие като някакво предатество от страна на Кенред.

- Става вече една седмица - каза Лина погледнала за миг часовника си. Новината за подложилия се на трансформация Кенред извади Том Лий от обичайното му равновесие. Приятеля му беше намислил да направи нещо невъзможно. Та нали, ако можеха, щяха да го приложат на цялото човечество този преобразуващ процес. А им оставаха само ден, най-много два, до първият досег. Вече няколко явления в близост до Слънчевата система, подсказаха на обречената Земя, какво ще последва след броени часове. Така и така ще загинат всичките, но защо да е във вид, който може спокойно да се нарече полудив, животински, ако изобщо бъде успешно трансформирането на човек в неочовек. На това последно име се бяха спряли създателите и мислеха, че е правилно избрано – нов човек.

- Сигурно е загинал още на операционната маса. Да се бяхме сбогували поне - мъжът седна и се сви на един стол. Не искаше в последния си миг да мисли, за това, че не се е разделил с приятеля си. Последните години от живота им бяха протекли съвместно, работейки и създали нещо съвсем различно и ново. Като възпитан в източната мистика човек, Лий вярваше силно в отвъдното, че някъде там отново ще се срещнат всички души. Но не и преди да се разделили както подобава в земния си път, не и без да споделиш с най-близките си намеренията си.

- Съжалявам, Лий - каза Лина и се приближи. Прегърна го и се облегна на него. - Не искаш ли да се върнем у дома? Имаме достатъчно време да стигнем.

- Не, аз всъщност съм роден в Щатите. За мен и тук е добре да посрещна съдбата си. Ела, ще те изпратя с някоя совалка, ако все още летят.

- Не – също отказа Лина, - и аз ще остана тук. Малко или много свикнах с това място. А и тук са нашите „деца” – саркастично допълни тя.

Децата не можаха да станат петдесет, но тридесет и осем от тях сега спяха на триста и осемдесет метра под земната повърхност, в специални бункери, така добре изолирани от слоеве защитни полета, че ако беше възможно да повторят това и на повърхността, хората нямаше за какво да се страхуват. Но една земна кора е съвсем друго като защитен слой, а всичко останало е просто допълнение към тази естествена защита.

Бункерите бяха свързани с разположени през няколко метра сензори, започващи от самата повърхност и стигащи дълбоко под земята. В големите камери-ковчези, телата на неочовеците щяха да се развиват, да растат и да спят докато автономна компютърна програма не ги изведе на повърхността след сто или двеста години, когато сензорите й докладват, че съществата ще могат да оцелеят в новата обстановка. Като за целта първо ще прокопае, с направлявани от нея роботи, тунел нагоре. Веднъж излезли, новите същества, щяха да бъдат оставени на самостоятелно развитие, каквото и да бъдеше то в нейзвесто какъв заобикалящ ги свят. Стига да можеше света да оцелее, това всички искаха да е така, но как да са сигурни.

Крайният резултат беше малко плашещ. Създанията бяха лишени от всякаква човешка мисъл като цяло, оставили зададени само няколко двигателно-опорни функции на крайниците, те бяха обречени да пълзят в незнание и завинаги да мъкнат след себе си почти петдесет килограмовият атомен акумулатор, който беше покрит с самозареждащи се панели. Затова ги напомпаха с малко повече протеинови влакна и достигайки до два метра и половина, тези гиганти с яки мускули, пълзейки щяха да приличат повече на някой едър хищник, обвит плътно от защитния слой на фитокостюма и с големи хелиозатъмнителни очила, които трябва да пазят зениците от вредните лъчи на бъдещето. За Лина те бяха просто животни, които малко приличаха на тях, имаха достатъчно много биомехнизми в себе си, също и съвсем различна структура на тялото. Тя не мислеше за петнадесетината, създадени от нейните клетки същества, като за свои потомци, по-скоро ги приемаше като някакво решение да възтановят живота на Земята след хиляди години. Беше загубила някогашния си етунсиазъм с наближаването на деня, последните седмици просто правеше каквото й кажат, но без да влага предишната енергия в това. Според нея, дори и да оцелееха, тези неохора, щяха да започнат целия процес на човешка еволюция с няколко крачки назад от най-древните познати възможности на праисторическите човекоподбни. Това не можеше да даде много надежди, но кое ли би могло в края на дните.

- Да отидем да видим, а? - не спираше да мисли за Кенред, притесненият Лий.

- Може да отидем с колата – съгласи се жената. - Няма да се налага да вървим цял час до там.

- Добре, дори и там ще останем. Няма за какво да се връщаме, нали?

- Както искаш.

Базата беше почти опустяла. Всичките служители в нея бяха освободени още преди два дни да правят каквото искат или отиват където пожелаят. Имаше някои останали, но не бяха много. Тук-там се виждаше някой, излегнал се да се наслаждава на последните слънчеви лъчи под небето. Много от жителите на колониите по спътници и планети се завърнаха на Земята за краят. Отдалечилите се вече значително кораби, изпратиха последните си послания, че светът-майка ще бъде помнен завинаги. Всеки от планетата си пожела - те поне да успеят да се спасят и да открият подходящ нов дом за човека. След това ефирът между звездите остана глух и пуст.

Трудно е да се седи и бездейства в изтичащото време за живот. А нямаше какво да се прави. Как да зпочнеш нещо, след като няма смисъл от него, нито време да бъде завършено. И свикнало с мисълта, за сигурна смърт, съзнание не раждаше никакви нови идеи, просто чакаше да дойде последния миг.

Колата спря с изсвирване, при рязко обърнатите полюси на магнитната възглавница и Лий се забърза към сградата на хирургията. Лина го последва, бавно и оглеждаща небето. Като че ли очакваше някаква помощ от там, която да промени съдбата им. Но нямаше кой да я даде.

На входа нямаше никой и той се изкачи до третия етаж, една сестра седеше и с апатия гледаше записа на някакъв филм. Лицето й беше побеляло и почти безжизнено. Навярно филмът бе свързан с някакаъв личен спомен от миналото. Просто го е избрала за последните си часове.

- Къде е Кенред Ф. Станберг?

- А!? - тъпо каза тя и едва отмести поглед от екрана. Очите й бяха влажни, а по лицето й личаха засъхналите вади от сълзи.

- Последния опериран, човекът подложил се на трансформация - Лий я стисна за ръцете. В това време влезна и Лина. Тя също плачеше. Когато оставаше една стъпка до последния миг, обичайната й твърдост бе размазана.

- Някъде в подземията, мисля че отидоха - все пак напъна мислите си сестрата и напомни с помръдване на крайниците си, че очаква да я оставят да си гледа филма. И да посрещне краят си.

Лий и Лина слезнаха с асансьора до подземното ниво и видяха трима лекари от техния екип да се суетят около една от транспортните шахти. Дебелата врата зееше отворена и зад нея беше мрачно като гроб.

- Къде е Кенред? - извика Лий. - Жив ли е?

- Сега ще го сваляме в бункерите - каза единия от лекарите, който за момент се притсени при вида на доскорошния си началник и тайната, която беше скрил от него, но след това се сети, че вече няма никакво значение кой е той. Посочи към количката носилка със стъклен похлупак. - Там е това, което е той сега.

Приятелят се приближи, за да види едно сгърчено същество, което някога имаше име и съзнание. Сега лишените от мисъл очи се впиха в него, без да го познаят, размазани от изолацията на хелиозатъмнителите. Същността му беше заета от горящата болка на местата на имплантациите. Вътрешните органи бяха променени, някои заменени с нови, подходящи за сегашното му съществуване. Веригите в организма, в момента се подреждаха, след като от тях бяха премахнати много естествени биоредове и заменени със сложните заместители, които бяха създали, а и прибавените бавни радикални разтвори, образуващи нови дългоживеещи органели. Процесът, приложен при истински човек, а не при специално създадена за това биомеханична матрица, минаваше болезнено, като съзнанието предварително се упояваше, за да не изпадне в смъртен шок от болката. Но все пак невроните на тялото реагираха на източниците на болката и разтърсваха в метаморфични гърчове подложилия се на тази операция човек.

- Кенред! - каза Лий и се приближи. Постави ръка на стъклото и с това сякаш извади от неподвижност съществото. То се помръдна и фолиото се загърчи като живо, тялото реагираше на сложните процеси на преобразуването. Змийска кожа, така бяха нарекли помежду си това тяхно изобретение, съдържащо в себе си фини пластове от нишки на зелени водорасли, които трябваше да го пазят и поддържат живо. Тези клетъчни водорасли бяха толкова богати на живот и на някаква незнайна животообразуваща структура, че Лий, открил ги във водата, във въздуха, във високите слоеве на атмосферата, правилно ги нарече – създатели на живота, точно каквито са митохондриите в човешката клетка. Но тук не ставаше въпрос за едно тяло, а за цяла една планета. Надяваха се един ден отново да повторят чудото и да възродят тази мъртва планета.

Един ден - бе казал Кенред, - ще трябва да я захвърлят като непотребна тази своя обвивка. И така да заживеят както ние сега – без нужда от батерия, която да ги храни.

Един ден...

Лина отново заплака при новият вид на Кенред, който изобщо не приличаше на останалите неочовеци. Друго е да видиш някой, който е бил нормален човек, когото си познавал и прегръщал, а сега е превърнат в обвито от тръби и фолио тяло, мъчещо се с тежките процеси на преобразуване. Много различно е усещането, отколкото при онези създадени в лаборатория пълзящи и гънещи се същества.

Тя също постави ръка на похлупака.

- Доктор Ман, ще живее ли? – тихо каза, обръщайки се към лекаря.

- Няма никакви гаранций. Засега е жив, той беше подготвил всичко още от много отдавна. Всеки имплантант е пригоден за неговото тяло, но никой не знае дали то ще приеме промяната и ще запази живо дълго време. Връзката с акумулатора е много деликатна, надявам се да не се получи вътрешна инфекция. Все пак Кенред беше нормален човек, а това е много по-различно от другите образци.

За минута всички в залата замълчаха. След това доктор Ман наруши тишината.

- А сега да тръгваме, ще го спуснем и запечатаме. Искам да посрещна смъртта си на повърхността, не в някоя дупка, ако нямате нищо против – с угаснал глас каза той.

- Да, разбира се – кимна Лий и погледна за последен път някогашното човешко същество, което направи толкова много, но ненужни вече, открития за света.

- Сбогом, Кенред Ф. Станберг! Дано ни надживееш! - прошепна Лина и се обърна в прегръдките на Лий.

Сбогувайки се всеки с другия, групата се раздели и двамата дошли излезнаха отново навън, където появил се силен вятър, накланяше върховете на дърветата. Клоните им пукаха от болка, но това бе само началото на края, който започна точно когато свалиха тялото на приятеля им в дълбоките подземия. Там то беше закачено във веригата на останалите саркофази и след това шахтата остана запечатана завинаги.

В абсолютна тишина, тридесет и девет форми на живот спяха дълбоко, без да знаят кога и дали изобщо ще се събудят. Съзнанията им бяха програмирани да нямат никакви мисли, така че те не можеха да сънуват и да осъзнават дългото време, на което са обречени под земята.





- 7 -



Какво може да се каже за последните часове. Настъпиха, както и се очакваше, със силни пориви на невиждани аномалии в атмосферата. Налягането от идващата космическа вълна, издуха всичко обвиващо планетата. Като поради по-малката маса, успя да отмести от обичайното му място спътника на Земята и приближавайки двете тела само на няколко хиляди километра едно от друго. Това обърка океаните, които преляха и се издигнаха в невиждани вълни. Нямаше кой да се занимава и да ги премери, но бяха стотици метри високи. Вятъра, подсилен от космичното лъчение, достигна до хиляди километри скорост и помиташе всичко по пътя си, зареден с вълни от радиация. След което започна и бърз процес на нажежаване на въздуха. Земята бе лишена от защитните си слоеве, които да спират идващата от слънцето топлина, както и вече доближилата се максимално периферийна мантия на антиматерията. Температурата се повиши с няколкостотин градуса и веднага разтопи ледените шапки на планетата, които попълниха яростно движещия се световен океан и черните му води се издигнаха още по-високи.

Всичко това ставаше за часове. Поради голямата скорост, с която се движеше потокът антиматерия, нямаше да се продължи много този катаклизъм, който само преминаваше и бързо отминаваше, но за краткото време, което едва ли ще бъде повече от ден, щеше да промени всичко в познатия до този момент свят. В крайните си далечни места, галактиката просто се преобразува в нова форма, но не и тази част от нея, която нямаше да получи тежките последствия на създаващата се в близост нова Вселена. Правилно предвидено от човешкия ум, в отделни места щяха да се създадат гранични зони между тази и новата Вселена. Какво ще протече от това, никой не знаеше.

Земята, като вътрешна планета и отчасти защитена от Слънцето, не получи чак толкова силен удар, но периферните планети бяха така отместени, че Плутон и Уран се сблъскаха в грандиозен взрив, отекнал в цялата система. Юпитер изгуби част от масата си, а Сатурн остана без своите пръстени, които се разтопиха за секунди. Станциите на хората в откритото пространство просто изчезнаха, Астероидните полета бяха изчистени само за един миг, все едно никога не са съществували. Колониите на Марс бяха първи поразени, погълнати от втечнената повърхност на планетата, която се превърна във вряща маса. Слънчевите и нахлулите вълни се впиха една в друга и повишиха с десетки пъти радиационния фон около системата. От този сблъсък, в който звездата надделя, Слънцето абсорбира и акумулира залялата го енергия и стана една степен по-ярко. Но повишената му мощ само го накара да забърза протичащите в него процеси и така се приближи с една крачка към своя край. Обогатено допълнително с хелий и тежки частици на водород, то започна да води вътрешна борба между мощните, насочени навън процеси на излъчване и станалите по-силни обърнати към ядрото сили на гравитацията. След няколко милиарда години, ако нито една от трите сили в тази Вселена – силното ядрено взаимодействие, слабото ядрено взаимодействие и електромагнетизма – не успеят да надделеят на това вътрешно гравитационно привличане на собствената материя на звездата, тя ще започне бързо да колапсира в самата себе си и един ден ще се превърне в поредната черна дупка в космоса. А и кой знае, след още една единица време на безкрайност, същата звезда може да се възроди като Нова дупка и да даде начало на Нова Вселена – поредната от този безкраен цикъл на образуване, който загивайки раждаше нещо ново.

Няколко часа, след като се разделиха с Кенред, Лина и Лий се изкачиха на едно хълмче, където съзерцаваха пейзажа на последните земни минути. И пак там, настръхнали от вече брулещия долината вятър, останаха до последния си дъх и посрещнаха очаквания край на света. Пред очите им небето изгуби синевата си и се оцвети в яркобяла светлина. Лъчението нахлу с пъстра смесица от цветове, всеки от тях достатъчно смъртоносен за човешкия организъм.

Стиснали силно ръцете си, те с широко отворени очи посрещнаха първата убийствена доза радиация и бяха само за миг преобразени в топящи се късчета плът. Нямаха никакво време за сбогуване, но всеки успя да изпрати последната си мисъл към другия, който неизвестно как, но успя да я улови и отговори. Като учени знаеха, че в такава ситуация, човешкия мозък може да направи необикновеното и да преодолее много закони и прегради. Това, че мозъчните вълни, най-накрая успяха да се отделят от тялото и да се предадат на друг, доказваше могъщите възможности на човек, които така и не бяха разкрити до сега.

- Лина, загиваме, но все пак да запомним, че светът ни можеше да бъде и Рай един ден... - помисли Лий и широко отворените му очи се втечниха в пихтиеста слуз, последвани от останалото тяло, което се разля в топящата се почва.

- Лий, колкото и далеч да отидем, не трябва да забравяме, че ние всъщност сме оствили следи в живота, след като го създадохме и оставихме да ни наследи... - отвърна Лина и за стотна част от секундата се покри с огромни кървави мехури, които само за един неин последен дъх, се пръснаха в огнена болка и тя се свлече безформена в подулата се земна твърд.

Само за няколко минути милиардите и пръснати около Слънцето същества, ги последваха в отвъдното, което ги приемаше с отворени обятия. Няколко, опитали се да се скрият, успяха да забавят за малко смъртта си, но скоро и те ги последваха. Така наказани за бягството си от съдбата, те бяха получили възможността да проумеят и осъзнаят страшната мисъл, че светът вече е загинал и душите им побързаха да се присъединят към другите, превръщайки се всички купом в една малка частица енергия, която се сля с вече отминаващата вълна.

Закипяла в огнена каша, почвата се топеше и изгаряше, почерняла и изгубила твърдостта си по повърхността. Океаните се изпариха за около час, но това създаде като по чудо нова обвивка около планетата. Част от нея беше и тънък пръстен от полуразрушената Луна, която беше останала нащърбена, но все така носена от притеглящото я земно поле. Така наситената, със съдържащите се в изпарената вода спори на онези тайнствени зеликави водорасли, които бяха открили някога двамата учени Кенред Ф. Станберг и Том Лий, нова атмосфера успя да предпази от по-тежки последствия горящата Земя при следващата космична вълна, която почти едновременно с първата достигна планетата и изместена от треакторията си, беше по-слаба от предшестващата я. Така се и доказа, че не всяка теория за гибел е реално опасна. Антиматерията също може да претърпи известни отклонения, които да се окажат достатъчни, за оцеляването на една планетна система. Макар и понесла жертви Слънчевата система се запази като цяло, с известни размествания и загуби, но съществуваща. Всички отново щяха да се въртят, вече около по-горещата си звезда, някои ще правят малко по-големи обиколки, други смениха посоката си на въртене, но космичния катаклизъм не може да се избегне без такива промени.

Седемдесет пъти обиколи Земята своето Слънце, следващо новоопределената си и удължена орбита, преди всичко да се поуспокои. Природните сили се бореха и изграждаха спасителна обвивка около изместената планета. Новата атмосфера беше различна. Небето повече зеленееше, облаците бяха оцветени в червеникаво сияние, получено от пречупената през слоя зеленина силна слънчева светлина. За момента нямаше и капчица вода - ледниците отдавана се бяха стопили, и всичко се бе превърнало в една огромна пустиня - на места прегоряла и чернееща, а на бившите дъна на океани бе в чист и яркожълтеещ пясък. Освен бурните повеи на все още силния горещ вятър, нямаше какво друго да се раздвижи из мъртвия свят. Самата галактика беше също променена до неузнаваемост. В границата й течаха непознати процеси - две вече съществуващи в близост Вселени, се бореха за надмощие, което навярно или щеше да завърши с надделяване на едната от тях, или процесите щяха да се успокоят в относителна симбиоза между действащите сили. Но това щеше да отнеме много, много време.

С всяка обиколка, Земята се покриваше с нов защитен слой. С всяка сегашна дълга година, тя се охлаждаше и високата радиация намаляше. Чудотворните организми в атмосферата сякаш строяха нова черупка на своя загинал свят. И след още една обиколка, тази черупка ставаше по-твърда.

Това самотно обикаляне около яркото Слънце продължи до събуждането на дълбоко заспалите под утихващия земен ад тела на неочовеците, които почти век чакаха своя миг на раждане.





- 8 -



Сто години след краят...



Пясъка се завихри и разхвърча на всички страни. Силно бучене, идващо изпод земята, разтресе покоя на равнината. С трясък пустинята се разтови и три огромни свредела се появиха от недрата й. Бяха с коносувидни, набраздени от гигантски канали, върхове. Зад всеки от тях се откриваше метален проход от седемметров диаметър тръби, създавайки искания от командващата програма тунел към повърхността. Програмата беше получила последните данни от нея и откри, че стойностите навън са вече в позволяващи граници и тя може да започне извеждането на отглежданите от нея същества.

Изпращайки сигнал, че са готови, свределите изхвърчаха като ракети навън и сгромолясвайки се надалеч в пясъка, мигом се саморазрушиха, превръщайки се за няколко години на ръждиви купчини, които вятъра бързо щеше да разнесе.

Един по един по отворените тунели бяха издигнати саркофазите на тридесет и осемте тела, които неосъзнаващи къде са, а още по малко и какво са, започнаха да се пробуждат от дългият си сън, след подаден в мозъците им електроимпулс. Главната програма отчете, че седемнайсет няма да се събудят никога, престанали да функционират на ниво мозъчна активност, още преди много време, но останалите бяха в отлично състояние и готовност за съществуване според зададените им програми. Наблюдаващата програма изчака два дни, за да се увери, че всички са наред и вече сами могат да се движат в новия свят. Дори отчете как няколко вече се изгубиха зад хоризонта, без да се завръщат край ненужните сандъци, в които бяха спали толкова години. Това беше точно според предвиденото от създателите. Доволна, тя с една последна команда, разруши проходите и тонове пясък ги запълниха и затрупаха, подаде подготвеният сигнал за взрив в камерите и удоволетворена от работата си, се самоизключи завинаги. Ако някой ден неочовеците достигнат някогашния си технологичен възход, то те отново ще създадат подобни на нея изкуствени интелекти, а може би и много по-добри.

Така пълзящите твари заживяха безмислено съществуване - ден след ден, година след година, век след век - под зеленикавите изгреви на все повече насищаното от този животворен цвят небе. В ранните утрини, когато небето биваше по-бледо зеленеещо, можеше да се види скалния пръстен около планетата, който я беше обвил на половината от разстоянието до Луната. От време на време, някой къс от лунна скала падаше на Земята, така разнообразяваше състава на песъчливата й повърхност, като го обогатяваше със съдържащите се в него елементи.

Но това не интересуваше обикалящите между тях същества. Слънцето се грижеше тежките им батерии винаги да са заредени, а и онези малки водорасли да получават нужната им за фотосинтеза светлина, като с това се размножаваха още по-бързо над планетата.





- 9 -



И след още хиляда години...



Съществото отвори за кратко време очи и изчака да се фокусира погледа му. Хелиозатъмнителите бяха обсипани с мек, влажен пясък, но не това го беше събудило, макар и за първи път сухия пясък да се овлажняваше. Нещо друго го бе обезпокоило в сънят му, но то не разбра какво. Никога досега не се беше чувствало така, сякаш в него нещо се промени за секунда. Съществото не знаеше строежа на тялото си и нямаше как да знае какво е станало. То не прояви желание да размишлява за това - устеното напрежение изчезна постепенно и съществото веднага реши да продължи да спи. Няма пряка опсност, така че какво друго може да прави. Ако не пълзеше наоколо да търси храна, то обикновено спеше с дни.

То не знаеше, че е единственият екземпляр, успял да се запази от всичките опити, решения и варианти, чрез които хората, преди хиляда години, бяха опитали да се самозапазят като вид. Нито един от изпратените кораби не достигна до търсените далечни планети, на които отново да възродят живота. Милиони зародиши загинаха в космоса, хиляди кораби със спящи на тях мъже и жени пропаднаха сред звездите, милиарди надежди се потопиха в океана на забравата. Само този най-безнадежден ход, на един малък екип от млади учени, се оказа успешен. Кой да предположи, че именно на самата Земя, която бяха отписали като гибелно обречена, ще се запази човекът, превърнат биомеханичен неочовек. Макар и загубил първоначалния си човешки облик, все пак той остана образец и отличен спомен от онези далечни дни, когато хората са ходели по Земята. Гениалните му създатели бяха заменили някой слаби органи с изкуствени, но напълно копиращи истинските такива. Те бяха създали самовъзпроизвеждаща се изкуствена тъкан, която повтаряше процесът на раждане при чисто биологичните създания. Нещо приемано за невъзможно дълги години, но в самия край на човешката еволюция беше постигнато. Сега това последно творение щеше да поеме отначало дългия път, от който се е върнало.

Отново нещо потръпна във връзките между органите и съществото се събуди окончателно. Небето над него бе някак си променено и го посрещна приветливо. То се огледа през филтриращите очила, макар и да не разбра, че убийствената светлина е станала по-мека. Зелинината на небето беше станала наситено гъста и това спираше голяма част от силните до вчера лъчи. Въздухът бе наситен с новопоявили се молекули, които се превръщаха в капки вода, тук-там падащи в рехави валежи. Вятъра утихнал до слабо веене, раздвижи събралите се червеникави облаци и в тях започнаха да се събират тонове от изпарената атмосферна влага, образувана от сблъсъка на вълните идващи от нагорещената планета и космичния студ. До този момент липсваше една съставка, която да може да задържи този процес и да го преобразува в дългоочаквания дъжд. Наближаващата вече буря, много години бе чакана от пресъхналата почва, за да се излее над нея.

Бързо течащите процеси в атмосферата, която вече се насищаше с микроскопични и богати на кислород тела, подсказа на съществото какво трябва да прави. Като подаден от нечий чужд разум сигнал, във вътрешностите му започна сложния процес на създаване на възпроизводителна утроба, която да поеме вече заплоденият зародиш. Кодът на плодородието беше онзи генетичен ключ, който ще отвори отново вратата на неочовека към живота.

Променило се, за съвсем кратко време, съществото се сви и зачака раждането на детето, което подхранвано от батерията-акумулатор растеше в него с часове. Една замразена до сега програма, се подаде от захранването към поставеният във временна изолация мозък. Импулсите пробягнаха и разтресоха тялото. Спомени и познания нахлуха за миг-два в мозъка и освободиха невронните му клетки. Те преобразиха съществуването на дълго влачилият тялото си из пустинята човек, който изведнъж разбра кой и къде е.

Вече знаеше, че скоро ще захвърли фитокостюма и ще свали хелиозатъмнителите. Така ще може да види със собствените си очи небето и да почувства допира на топлия въздух с кожата си, който вече ще може да диша сам, без да бъде преработван от сложните механизми на акумулатора.

Малко преди да роди детето си, неочовекът се загледа към хоризонта, който се събираше в една точка пред него. Замисли се колко много път ги очаква, за да намерят отново мястото си под небето.

Намираше се далече, толкова далече от всичко.

2 коментара:

  1. Неочовек!Възхитително :)

    ОтговорИзтриване
  2. Нов човек в ново време в новия свят - започващ на чисто нов живот.

    ОтговорИзтриване