вторник, 5 юли 2011 г.

Нещо, което не е твое


- 1 -

Пътечката до извора беше обрасла с някаква непозната трева. Приличаше на мъх, но беше с твърди стъбла и не така влажна.

Това установи Пол, когато коленичи и откъсна няколко стръка. Не помнеше да е поставял подобна растителност по тези места, затова и обърна такова внимание на нея. Откъде ли се е появила, след като не би трябвало да я има? Това си помисли, докато вадеше бележника си от кожената чанта на кръста и си записа после да провери допълнително за тази трева. Да, грешките в проекциите ставаха вече няколко – показа току що направената справка с бележника. От известно време срещаше явления, които не би трябвало да ги има. Засега отдаваше това на нормални програмни дефекти. За сто и тридесет години функциониране виртуалната-плътностна-реалност все още не можеше да се нарече съвършенна. И едно леко подозрение се прокрадна у човека създал всичко наоколо. Подобно чувство почти му бе непознато, все пак прекалено спокойно и сигурно живееше от както се е родил - или поне така е свикнал да мисли.

Продължи нататък и когато стигна до самият извор, беше доволен, че не срещна други неизвестни неща. След малко ще е пет следобед и той обичаше в този час да седне на това място и да изпие голяма чаша черен чай. Пристъпвайки на определеното място, от песъчливата почва се надигнаха стол от ковано желязо и неголяма маса, която бе гипсова отливка на някаква странна фигура, но Пол я намираше за удобна и затова я бе поставил тук. Настанил се веднага на тях, той вдъхна от ароматните цветове, растящи наблизо и каза на приближилия се фей с подноса димящ чай.

- Защо си в тези дрехи, Филип? - Пол беше кръстил програмата така, макар тя и така и да не бе разбрала защо е нужно да има име. - Знаеш че следобед искам да си в другия костюм.

- Извинявайте, пропуск от моя страна – извини се феят и образът му леко се размаза, трептейки при промяната и след десет секунди той вече бе в любимия вечерен костюм на Пол. Дрехите странно стояха на безтелесното изображение, което нямаше ясно оформено лице, а просто някаква овална форма със загатнати уста, нос и очи, но така го бе измислил Пол.

- Благодаря ти, така изглеждаш много по-добре. Можеш да сервираш чая.

Доволен от подновената проекция, мъжът се отпусна и се огледа наоколо. Цъфтящата градина винаги радваше окото, а ароматите сякаш изпълваха останалите сетива. Мислите се носеха като на поднос и не ги спираше нищо. Пол обичаше да мисли в цветове. Като тези на пролетта. Затова и при него често беше пролет.

- Може би е време да сменим цветята? Скоро четох нещо за люляците, ще бъде наистина красиво, ако засадим няколко от тях.

- Сезонът не е подходящ за тях - отговори феят и с плавни движения постави подноса и напълни чашата с димяща течност. - Люляците би трябвало да цъфтят след около месец из тези места.

- Тогава - нека бъде след месец - съгласи се Пол, щом феят казваше нещо, то значи най-добре да бъде направено така. Нали за това го бе и създал - да му е спътник в самотата и съветник за многото интереси.

- Получих няколко съобщения – обяви Филип, внимателно подреждайки няколко бисквити в малка чинийка.

- Какво ново навън?

- Съседът Кайн си е взел истинско куче. Получих проекцията му с изпратеното днес съобщение и ако желаете мога да ви го покажа - предложи трептящата призрачна фигура, която от време на време губеше плътността си.

- Давай, нека да видя какво е - каза Пол. Четеше доста за различните видове животни, макар и да нямаше лично свое живо. Затова пък понякога изпълваше света си с какви ли не същества, които по-нищо не се различаваха от истинските. Въпреки това усещането ще е друго при живото - си каза той, докато чакаше феят да зареди проектора си.

От главата на феят се излъчи тънък лъч, носител на плътностна информация, който се материализира на няколко метра от тях. Шарен пес заподскача и наоколо се разнесе весел лай.

- Каква порода е това?

- Пойнтер, вид използван за лов. Нали знаете какво е лов?

- Да, да гониш някой за да го убиеш. Глупава традиция на древността. Откъде ли го е намерил Кайн? До колкото знам, на Земята няма много останали животни.

- Официалната информация е, че идва от някакъв частен резерват в планините - феят спря проекцията на кучето при знак на човека и застана отстрани на масичката. Продължи със следващото съобщение. - Съседа Тоом, обяви официалната промяна на земите си. Виртуално-плътната му реалност преминава от състояние на предградията в края на тридесетте години към същите от края на деветдесетте.

- Вечния Тоом - засмя се Пол и грациозно повдигна чашата с чинийката под нея, отпи, върна ги отново плавно на мястото им, без никакъв излишен шум да наруши тишината. Попи устни с меката снежнобяла кърпичка, която бе поставена във формата на коронка.

- Прати лично запитване до вас - допълни феят.

- Така ли? И какво казва? - повдигна учудено вежди Пол.

- Пита дали все така ще подържате състояните на обезлюдена природа и не ви ли е станало скучно сред всичките тези дървета? - доложи с равен глас, изпълняващия ролята на иконом фей.

Пол се замсили, подпря театрално с ръка брадичката си, отвори отново чантата на кръста и извади кесия с тютюн и тъмна лула. Започна да я зарежда. Черния тютют се смеси с миризмите от горския букет край тях.

- Запиши отговор - каза замислено той след малко, феят кимна в готовност и продължи: - Скъпи Тоом, все така намирам покой сред тихите повеи на вятъра и бавния танц на поклащащите се дървета. Не съм променил и мнението си за човешкия вид. Затова и оставам личната си земя, която съм подредил и поддържам с толкова грижи, без никакво човешко присъствие. Компанията на програмата Филип ми е достатъчна, за да не се чувствам самотен. Когато се устроиш в новия си свят ме покани на гости, ще се радвам да видя новото състояние в което живееш. Край. Записа ли?

- Да, кога да го изпратя?

- След около час, сега все още си зает със следобедния чай. - Лулата бе натъпкана и той я запали с огънче от малък съд, пълен с вулканична лава.

Пол се облегна и премрежи поглед към заснежените хълмове на далечните върхове. Бялото бе започнало да избледнява, нужно е да го подсили. Изпусна гъст облак от дим. Рече си на ум, да си запише да го направи, но този път не наруши покоя на мислите си и не извади бележника. Разбира се, всичките тези неща можеха да бъдат направени и от обслужващата го програма, но няколко подобни дреболии бе запазил за себе си. Не бяха много и затова обичаше да ги подрежда лично в собствения си самотен и тих свят. В момента не искаше да мисли за появилите се дефекти в последно време. Има достатъчно време да ги оправи.

Виж съседите му, Кайн и Тоом, съответно заемащи по тридесет квадратни километра на запад и на изток, обичаха да има народ около тях. Кайн живееше в градче с около хиляда души. Тоом от своя страна до преди ден се намираше на една спокойна улица в крайградски квартал със своите обитатели, от далечните времена на началото на двадесетия век. Сега променяше изцяло начина на живота си, но това си бе лично негова работа. Странно защо повечето от хората избираха именно времето на онзи пълен с какви ли не изненади век? Лично Пол никога не би живял в подобни места. От прочетеното знаеше, че именно тогава човекът е пропаднал до онези нравстени стойности, които след време доведоха и Бедствието. Добре, признаваше заслугите в разработването на компютърните технологии, както и голямата стъпка да се започне да се дели атома, но войните, умишлено пусканите вируси и сриването на морала, според него ги оставяха в сянка. Нали така след век и половина Бедствието отне живота на почти всичко живо по света. Пол знеше, че неговата земя някога се намирала в рамките на държава с десетина милиона души население, а сега бяха не повече от шестдесетина на същата територия. Дори се водеха за гъсто заселени в сравнение с други страни. На север нямаше дори такава численост. Ако попита феят колко са хората в момента на Земята, едва ли ще чуе, че са повече от няколко хиляди.

- Да-а-а... - въздъхна на глас той, реши да приключва с чаят и стана. - Филип, погрижи се за масата, аз ще се прибирам.

Пое бавно, без да бърза и наслаждавайки се на настъпващата вечер. Мина през мостчето над реката, изкачи се по каменните плочки на стъпалата до къщата и влезна в просторната всекидневна. Първо реши да отметне работата и след това да чете пред камината. Изваждайки бележника, седна на ръчно направената от него дървена маса. Активира един холограмен екран и прегледа менюто. Намери търсеното и правейки справка с бележника, извика панорамната картина на нужното му място. Първо премести онзи незнайно как появил се бор в центъра на двора. Не че не му харесваше, но никога не бе проектирал подобно дърво на това място. Следваше онази трева, направи справка с компютъра и откри, че става върпос за растението детелина. Добре, но и тя не бе поставяна от него, затова я изтри от своята ВПР и с това приключи редактирането на личната му реалност.

Минути по-късно Пол удобно се бе настанил на голям люлеещ се стол и бе погълнат от четената книга, която си избра от богата библиотека, с която раполагаше.



- 2 -

Феят следваше покорно човекът, който се катереше по стръмнината. Помагайки си с дървена пръчка, истинско дърво, а не имитация, Пол пъргаво се движеше и прецени, че му остава съвсем малко до върха. От време на време се обръщаше да погледне назад и махваше окуражително. Според зададеното, програмата фей се затрудняваше при изкачването, сякаш е уморен от пътя, което разбира се не можеше да бъде вярно, след като той се носеше на пет сантиметра от повърхността и едва ли знаеше какво е да се измори. Но на Пол така му харесваше - да изглежда, че феят е по-бавен от него.

- Хайде, Филип, остана съвсем малко - викна бодро човекът и размаха пръчката подканващо.

- Идвам, вие не ме чакайте - с подобаващо запъхтяване рече феят и сякаш спря за миг да си вземе въздух.

- След колко време изгрява слънцето?

- Седем минути и тридесет и пет секунди.

- Имаме време, ще успеем - уверено каза Пол и отново пое нагоре. Оставаха не повече от тридесетина метра до върха. До онова любимо негово място, откъдето се откриваше невероятната гледка към равнината и далечните заснежени хълмове, иззад които ще подаде бавно и величествено слънцето. Пол се спря и замисли за нещо. Обърна се към също спрелият фей. - Как мислиш, дали не можем някой ден да направим така, че да изгрее два или три пъти?

- Ще в нарушение на основните движещи програми за денонощието. Но - направи той кратка пауза и бързо пресметна вариантите и възможностите - при една смяна на сезоните или на дадена проекция, може да се включи едно такова явление, макар и след това да са нужни доста часове, за да се поправи. Нали знаете, че за толкова много години програмата вече е станала почти автономна и компютърът няма да разпознае подобна промяна, може да се появят грешки. Възможно е да се разместят няколко участъка или дори да се изтрият - предупреди феят.

- Но след това ще се поправят. Затова пък ще мога да се насладя една цяла утрин на изгреви - замечатано каза Пол и продължи напред, за да не изпусне този, който след броени минути щеше да започне.

Озовал се на върха той пое от хладния планински въздух. Свеж и студен, сякаш леден блок се бе разтопил наоколо. С времето Пол бе престанал да мисли, че всичко идва от виртуално-плътната реалност, създавана от сложните машини, управлявани от мощния му компютър, или че същия този кристален въздух се подава от огромни вентилационни камери. Искаше да живее сред природата и живееше, това беше неговия личен свят.

Безплътния се плъзна до човекът и материализира удобно кресло, каменен куб с туристическа закуска на него, както и кана димящо кафе. Всичко така, както обичаше да бъде Пол. Той без да се спира на тези подробности се настани и зачака. Светлината зад планината се усили и слънцето започна да се надига. От подножието на мястото, където се намираше, ранобудните птици започнаха да цвърчат, сякаш чакали само този знак. В Пол се надигна онова чувство на признание към живота, на сливането му в идеалната хармония, която само природата може да постигне. Върховете на далечните планини бяха с красиви бели шапки и на него много му харесваше контрастът им с извисилото се вече на една педя слънце. Наситеното небе около него леко светлееше, но също в нужния тон. Незнайно защо и откъде, но в мислите на създалия тази картина се появи идеята на една плаваща, някъде там между небе, бели върхове и слънце, ладия с издути платна. Нали ще е величествено? - се запита и реши да включи това в проекцията. Ако не три изгрева в една сутрин, то поне една носеща се лодка в облаците. Пол обичаше да търси красотата в необикновенните неща. И често му идваха подобни мисли в главата, които понякога се реализираха.

Плъзгайки поглед из собствената му долина, стопанинът й прецени, че тя е едно идеално и прекрасно подредено място.

- Филип, мисля да отидем до съседа Кайн, ще видим кучето. Каква порода беше? - реши Пол, след като видя двата знака в далечината, който бяха границата на личната му реалност.

- Пойнтер - отзова се веднага феят. Както винаги той бе заел обичайното си място крачка назад и леко отдясно на човекът – понякога изглеждаше като негова сянка. Готов веднага да услужи с нещо или да даде искан отговор. - Искате ли да пратя предизвестие?

- Да, може да изпратиш следното - Кайн, ако все още предлагаш онази морска салата в ресторантчето на ъгъла, можеш да ме очакваш за обяд. Колко отдвана не съм излизал - си каза човекът на глас.

Феят се наелектризира, докато пращаше съобщението и след секунди върна обичайната си форма.

- Отговорът дойде - съобщи той, Пол кимна и го чу с гласът на Кайн: - С бутилка бяло вино ще е по-вкусна. Чакам те!

Човекът се усмихна. С Кайн си приличаха донякъде, той също обичаше спокойствието, но го намираше сред малко населено място с добри и приветливи обитатели. Обожаваше малките улички със занаятчийски магазинчета на тях. Също и да спре някъде и с часове да бъбри безгрижно с някой, за какво ли не. Устройваше какви ли не празненства и паради в своето си градче. Беше го населил с виртуални хора, които, както сам бе споделил, дори не подозират, че са нереални. Компютъра му ги управляваше така, че те живееха един истински живот, макар и да се повтаряше почти непрекъснато еднообразно ежедневие. Вечер, съседа Кайн изключваше всичко и светът му опустяваше, но той си лягаше рано и не мислеше, че е нужно докато спи навън да се поддържа излишна реалност. С него заспиваха и всички останали, така е най-добре – мислеше се съседа Кайн.

Привършил набързо със закуската си, Пол вече бе обзет идеята за предстоящото пътешествие. Погледна за последно към вече започналото да се нагрява слънце и стана.

- Повикай колата в подножието, тръгваме веднага. Вземи нещо за кучето.

- Не мога. След като излезем от очертанията на подържаната от вас реалност ще се разпадне - напомни му феят, докато бързо се спускаха по пътечката.

- Вярно - съгласи се Пол. - Тогава когато стигнем там ще вземем нещо от местните магазини.

- Едва ли ще има какво. Кучето е истинско, без предварително зададени...

- Да, да - ядно махна с ръка човекът и прескочи един камък. Знаеше че храната, дрехите и всичко останало за истинските същества трябва да се предварително планирани от компютъра. Самата закуска, която пое преди малко бе доставена още преди да се изкачи, но замаскирана с някаква друга картина, докато не бъде уж приготвена от феят. Понякога му ставаше досадно от тази толкова реална игра.

- Също така, по време на пътуването аз няма да мога да присъствам физически - отново напомни феят.

- Нали трябваше да инсталираш поддържаща реалност в колата?

- Да, но вие искате тя да бъде открита, а в открити пространства не може да бъде поддържана виртуална-плътност без помощта на материчните усилватели и управлението им от главния компютър, които са все още прекалено обемни, за да бъдат преносими - обясни феят, докато се носеше непосредствено зад Пол.

- Значи ще можем само да си говорим? Без да присъстваш?

- Съжалявам за това неудобство. Пътуването няма да бъде повече от три часа, мога да ви предложа отбрана музика.

- Става, нека да бъде нещо от класиката - съгласи се човекът и се спря пред очакващият го стар модел автомобил. Беше истински кабриолет от някаква нямаща значение за него марка. Бензиновия двигател бе заменен с атомен акумулатор и така всички вредни изхвърляния на газове бяха избегнати - точно както искаше самия Пол. В книгите пишеше, че в миналото хората са били луди за тези машини, нещо което и до ден днешен не можеше да разбере. Как може човек да бъде обзет от някакви си тенекии, колела с двигател и да мисли само за тях? Нямаше нищо живо в една кола. Не може да разсъждава, не може да говори. Служи единствено да те превози от едно място до друго, а както пишеше в книгите, често и за това не е била способна, като се има предвид какви ли не повреди и аварии, които винаги са се появявали по време на път.

Пол се настани на мястото на водача, феят се плъзна до него и предложи:

- Ако желаете, мога аз да управлявам автомобила?

- Не, Филип, няма нужда. Малко практика няма да ми е излишна. И без това толкова рядко се качвам. - Той запали и двигателя едва се чу в тишината. Без ненужните части за изгаряне на горивото, които служеха за задвижване на мехнизмите, нямаше какво да вдига неприятен шум. Колата потегли плавно и се насочи към крайните маркери, които бяха на около петнадесет километра от тук. - Музика!

От скритите говорители се понесоха встъпителните акорди на Вивалдиевата “Пролет” - феят правилно бе подбрал с какво да започне, това беше едно от любимите произведения на Пол.

- С тази скорост ще пристигнем след три часа и девет минути - съобщи той.

- Отлично, точно ще можем да се поразходим преди обяда. Забележи, Филип, че човечеството винаги е било заинтересувано от времето – както обикновено по време на път, Пол започна поредната беседа. Феят кимна и го остави да продължи, би допълнил нещо пропуснато или поправил някоя грешка. Така беше програмиран, един приятен и лишен от досадни обноски компаньон. - Всичко винаги се е правило по разписание. Ставаш в толкова, храниш с в толкова, работиш толкова. И така цял живот.

- В дълбоката древност не са имали часове - вметна феят.

- Да, но затова пък са се съобразявали с природните знаци. При изгрев едно, на пладне друго, по залез трето. Това за мен си е едно наложено подтисничество, как мислиш?

- Вие мислите така от сегашната си позиция. На Земята днес има регистрирани единадесет хиляди триста седемдесет и осем души. Затова имат възможност всеки да прави каквото си иска и да живее в какъвто си свят пожелае. Но в годините до преди Бедствието са били над девет милиарда. Толкова много хора не е възможно да се оставят без никакъв контрол, затова и е било задължително да им се налага подобно разпределение на времето.

- Да - замислено измърмори Пол, цифрата беше огромна и трудно можеше да се побере в съзнанието му. - Не мога да си представя толкова голяма плътност. Сега сме, кажи-речи, на сто километра един човек. И това е гъстота. Има райони без нито един живеещ там. А представяш ли си как е било в миналото? По трима-четирима в стотина квадратно жилище. Ужас!

- Такива са били порядките. Семействата са живеели съвместно най-малко двадесет години. А не са редки случаите, когато децата са оставали завинаги с родителите си.

- Невероятно. Да живееш цял живот до някого. Четох, че съпрузите са спели заедно. Всъщност в градчето на Кайн и неговите хора правят същото. Ние с теб също сме един до друг по цял ден, но все пак вие сте холограмни визии или виртуално-плътни продукти. Не дишате, не излъчвате мирис, освен ако не е програмирано предварително - Пол докосна феят, тялото му леко поддаде, но съставено от плътни фотони успя да задържи човешката ръка. - Филип, върни още веднъж тази част. Искам да я чуя отново. И така - продължи той разговора. - Стигнахме до съвместното съжителство. Добре че животът е бил кратък, шестдесет-осемдесет години максимум. Ако живееха както днес до почти двеста и петдесет годишни, бих казал, че би било истински кошмар, да имаш някой до себе си цели два века. Как мислиш?

- В миналото са се радвали на близостта. Затова и са се събирали в огромни мегаполиси по петдесет милиона души. Сега, след като размножаването става по изкуствен начин, не е нужно хората да се търсят като партньори в живота. Имате възможността да бъдете година, две с някоя виртуална-плътна жена или мъж, след което да я замените с друга. Но преди години връзките са били трайни и са продължавали до края на живота.

- Да, това се описва винаги в романите, дори и в няколкото филма, който успях да си набавя. Странно, Филип, защо са описали и филмирали толкова много пъти едно и също нещо?

- Това е било нещо като вашето често посрещане на слънчевия изгрев. Харесва ви и го гледате редовно. Винаги е един и същ, но това не ви омръзва. Или като тази музика, която стотици години се слуша, но има винаги какво да се чуе. Така и някога хората са обичали да слушат една и съща история до безкрайност.

- Това го разбирам. Какво пък, след като не мога да го изживея наистина, не мога и да преценя дали е било добре или не.

- След минута ще се изключа - заяви феят. Бяха стигнали до ограничаващите маркери. Те се издигаха отсреща на високи пилони и премигваха в червена светлина. - Ако искате да говорим ще трябва да включите този приемник.

- Добре. Ти се свържи с компютъра на Кайн и когато стигнем неговата реалност се материализирай.

Феят кимна и почти веднага след това се разнесе, сякаш бе прах и вятъра го разпиля из пътя. Засега Пол реши да послуша музика и да продължи хода на мислите си за обичаите в миналото. За онези дни, преди Бедствието да промени и хората, и самият живот. Пресичайки границата на собствената си земя, той се озова отвън, там където започваше онзи гол и скучен еднообразен истински свят, който бе от стотици години мъртъв. Винаги му приличаше на увяхнала градина, посивяла и посипана от купища прах.





- 3 -

 

Пътят отдавна бе потънал в прах и Пол едва следваше извивките му при оскъдната светлина. Сивата еднообразност на околността беше тук-там накъсана от кафеникави площи, които до известно време също щяха да посивеят. Според феят това бяха онези места все още неизгорели и незагубили органичността си. Затова пък неизбежното щеше да ги сполети и тях един ден. Както всичко останало по света.

Пол не обичаше да напуска своята земя, въпреки че го правеше понякога. Колкото и да се бе отделил от всички, все пак нещо го караше да се среща с един или друг негов съсед. Навярно някакъв биокод, който някога е събирал хората отначало на стадо, после на племе, след това и на нации. Жалко че феят се бе изключил, щяха да си поговорят за тези неща. Сега можеше да го повика само като глас, но Пол не искаше да си приказва с невидим събеседник. Според уредите на автомобила оставаха няколко километра и затова щеше да потърпи. Вече се виждаха първите маркери на съседа Кайн.

Дрезгавината на деня слабо осветяваше пътят му, посивялото небе трудно пропускаше слънчевите лъчи, затова въпреки ранния час денят повече можеше да се определи като здрачаване. Как мразеше това натрапчиво реално присъствие на мъртвото и умиращото отвън. Може би трябва да поговори със съседите си и да разширят проекциите на компютърно създаваните от тях светове и да покрият и тези ничии райони. Нали все на някой от тях ще се наложи да пътува, защо да търпи подтискащата пустинна гледка!

- Най-накрая! - изсумтя той и премина през искрящата дъга на проектираната граница и веднага се озова сред светлината и цветовете. - Филип?

- Тук съм, но изчакайте минута до материализирането ми. Местния компютър съгласува данните ни.

- Че няма ли ги от миналия път? - нямаше и година откак бяха идвали пак на посещение.

- Съобщи ми, че ги няма. Затова се налага отново да ме регистрира - гласът идваше от прозрачността на мястото до водача. Но с последните думи познатата фигура започна да придобива формите си. Движеха на отличен равен път, край него имаше проекции на стопанства, ферми, няколко стада с непознати на Пол животни, които се движеха бавно, навярно хранейки се. Кайн се бе погрижил дори на толкова отдалечено от градчето място всичко да бъде в ред.

Нещо внезапно привлече вниманието му. Той спря рязко колата и се вгледа внимателно. Обърна се за помощ към феят, който явно бе погълнат от някаква своя си работа и затова не можа да му посочи онова, което вече бе изчезнало.

- Филип - ти видя ли нещо преди секунда?

- Не, какво? - обърна се към него програмата фей и призрачните му очи премигнаха.

- Навярно ми се е сторило - каза Пол и отново пое, поглеждайки още веднъж в огледалото за обратно виждане. Не, нямаше нищо, но едва ли му се бе само сторило. А видя как храсталаците край пътя се разскъсаха и изпод тях се откри някакъв оживен булевард от дните преди Бедствието. Бе гледал толкова много филми от тези последни слънчеви дни и не можеше да го обърка. Десетки хора се разминаваха, докосваха, блъскаха, разговаряха. Видя всичко това само за миг, но той така силно се отпечата в съзнанието на човека, че сякаш още продължаваше да го вижда. Опита се да не мисли повече за това, като прие, че това навярно е някаква насложена проекция от компютъра на Кайн.

Наближиха градчето, тук-там се разминаваха с жителите му, всеки тръгнал по някаква работа. Със самото излизане на главната улица и хората и движението станаха неспирни. Търсения ресторант се намираше на две пресечки и Пол бързо стигна до там. Съседът Кайн вече го очакваше на паркинга. Феят остана отзад до колата, за да не пречи на хората, които се приближаваха един към друг.

- Скъпи Пол - протегна ръка и двамата се здрависаха - един от редките случаи на докосвания между тях. Съвременните хора избягваха естествения допир със себеподобните, макар и да бяха останали няколко древни ритуала, които едва ли имаха някакво смислено обяснение, като това да се уловят за дланите, да ги стиснат и раздрусат няколко пъти. Но все пак обичаят съществуваше и те го изпълниха. - Толкова време мина откакто ни посети за последен път. Цели десет години. Радвам се да те видя.

- И аз, Кайн - Пол се усмихна приветливо. Остави без коментар казаното за периода. Навярно Кайн се бе объркал, беше само година, а не десет. Съседът беше малко по-възрастен от него, едър и светлолик. Докато клатеха ръцете си, нещо шарено се завъртя около краката на мъжете. – А! Това ли е кучето?

- Да, нали получи съобщението ми? - Кайн се приведе и поглади животното.

- Исках да му донеса някакъв подарък, но феят ми обясни за невъзможността на това. - Пол кимна към колата, направи крачка назад и клекна. Искаше да разгледа добре тази животинка, за която бе чел толкова много, но никога не бе виждал живо. Интересно е какви чувства събужда тя в него, никаква отрицателна енергия и голям изблик на топлина. Кучето се заумилква около госта и той посегна с ръка. - Може ли?

Кайн кимна и доволен наблюдаваше реакциите на другия човек, който неумело погали главата на кучето. То я извърна и го близна по ръката.

- Е, това пък защо? - отръпна се Пол.

- Няма нищо - намеси се успокоително Кайн, - така показва, че те харесва и неговото благоразположение към теб.

- Интересно, заприлича ми като целувките при хората - спомни си Пол за друг странен обичай. - Както и да е - бодро рече и се изправи. - Ще обядваме или не?

- Разбира се, любимата ти салата те очаква, както и охладена бутилка вино.

Двамата се насочиха към входа от резбовано дърво, но едва пристъпил прага вратата изчезна и на нейно място се появи няколко гранитни блока, поставени в добре поддържани могилки, някои бяха с огради от ковано желязо.

- Какво е това? - смаяно измънка Пол и се спря, този път не искаше да мисли, че отново се е заблудил. Още повече се изуми, когато разбра какво е това място. Блоковете и могилите бяха някакво гробище. Но как и откъде се появи то тук? Едва ли мястото му е в предверието на този ресторант.

- Кое? - извърна се Кайн и затърси обекта на интерес в гостът му.

- Това е гробище, нали? - уверено каза Пол и видя, че няколко надписа върху камъните могат да се разчетат.

- Какво?! Къде е? - въртеше очи Кайн, неразбрал накъде гледа Пол. За него всичко си беше напълно нормално, нямаше никакво гробище нито тук, нито на улицата зад тях, всъщност не само на нея, но и никъде в неговият свят съществуваше подобно място, за да бъде споменато. Нормално, след като никой и не умираше, защо ли му е да се създава.

- Не там - това тук - посочи с ръка Пол към предверието и вътрешността на ресторанта, които в неговите очи се бяха превърнали в такова мрачно място. Но още докато говореше всичко изчезна и се превърна в нормалното китно предверие на познатия му ресторант. - Какво стана? Къде изчезна? Ти ли смени проекцията?

- Пол, приятелю, не разбрах къде и какво видя? Нищо не съм променял от години. Мисля че си се поуморил от пътя и от влиянието на външния замърсен въздух. Винаги съм казвал да не се движиш без филтри в колата.

Пол не отговори и последва мълчалив и замислен домакина. Седнаха на някаква маса и до тях се приближи сервитьор. Кайн каза нещо, погледна въпросително гостът си, който кимна разсеяно и виртуалния човек отиде да изпълни поръчката.

- ... и навярно има някакво неблагоприятно въздействи върху нас - достигна гласа на Кайн до слуха на замисления Пол.

- Кое? - върна се към действителността той. И в същия миг го перна мисълта - Кое е всъщност действителността?!

- Отвън. Това и ти казвам, че навярно нещо в незащитената от полето атмосфера е вредно за нас - повтори домакина.

- Навярно, но толкова реално беше всичко. Ще трябва да ме прегледа медецинска програма. Къде е моя фей?

- Кой? - не разбра Кайн и премигна объркано насреща. Започна да се притеснява за по-младия човек. Преди малко виждаше някакво несъществуващо място, а сега търси някой.

- Моята програма-спътник фей, нали дойдох с него, беше до мен в колата. Защо не е влезнал? - Пол почти реши да стане и излезне да го потърси.

- Ти дойде сам, Пол. Нямаше никой с теб, никакъв...фей? Що за име? - заинтересува се Кайн. Сервитьорът донесе няколко неща и ги постави последователно пред единия и след това пред другия човек. Но в момента никой не му обърна внимание.

- Нали си чел старите приказки? Там има какви ли истории - за Добрата фея, за Горската фея и така нататък, а аз си създадох мъжки вариант и го нарекох фей. Той ми прави компания в моят свят. - Пол разказваше като все още оглеждаше кътчетата на ресторанта. Но феят го нямаше.

- Пол, доста странни неща ми разказваш. Изобщо, нещо странно става и с теб. Преди минути едно, а сега друго. Наистина трябва да се прегледаш. Слушай, този живот в самота, само сред дървета, ще те погуби. Изолацията не е присъща на нашия вид - поучително рече собственика на този град.

- Знам, но именно затова и си имам програма-компаньон. А ти не си го видял, защото е ефирна проекция, като призрак без плътност. Навярно ме чака отвън. Извинявай, сигурно този дълъг път ме е съсипал и просто ми се привиждат глупави неща – най-накрая прие ставащото Пол.

- Точно така, сега вече, ако искаш, може да обърнем внимание на отличната храна - Кайн вдигна чашата си и я поднесе, за да се изпълни още един от древните ритуали. Двамата докоснаха върховете на чашите си и тих приятен звън се отрони от тях. - За добре дошъл!

- Благодаря! - Пол поднесе чашата към устните си, слухът му улови лекото плискане на течността в стъклените брегове и изведнъж масата се превърна в един къс скала над шумящо море. Той бе седнал на ръба, провесил крака над вълните, които прииждаха и прииждаха, разбивайки се с грохот под него. Вятър го обрулваше и сякаш искаше да го хвърли в бурното море. Видя Кайн да седи някъде в далечината на друга подобна скала, а пред него просто абсурдно висяха няколко плата с храна и той гребваше току от тази, току от онази чиния. Беше абсолютно спокоен, сякаш тази промяна не го засягаше. А може би наистина не го засягаше. Мислите на Пол заработиха търсейки отговор на ставащато. Възможно е именно собствената реалност на домакинът да му прави подобни номера. Или може би някаква повреда в компютъра смесва две проекции в едно и също време, но защо ги вижда само той? Ами онези в неговия свят? - сети се за собствените си проблеми. Сега разбра, че непознатите места и растения са по същия начин появили се в личната му ВПР.

Кайн каза нещо, но гласът му съвсем слабо достигна до него. Опитвайки се да запази спокойствие, Пол стана и веднага се озова на покритата с тъмночервена покривка маса.

- Къде тръгна? - понечи също да се изправи Кайн.

- Имам нужда от малко въздух... на открито. Ти не ставай! - Пол се насочи към изхода и махна на приятеля си. - Сега ще се върна.

Изкачайки навън, примижа от ярката слънчева светлина и видя феят до колата, но през присвитите му очи фигурата му заприлича на нещо друго. Не беше както винаги безплътна, напротив, сега бе толкова плътна и реална, че в първия момент Пол бе готов да се закълне, че вижда истински човек пред себе си. И сякаш държеше нещо, което бързо скри при появата му.

- Филип! - викна той и се приближи с бързи крачки. Феят веднага се обезтелеси и затрептя както обикновено. Ръцете му бяха празни.

- Да? - извърна безличното си лице по посока на гласа.

- Тръгваме си. Веднага! - Пол се настани зад волана и запали колата. След секунда вече се носеше в обратна посока.

- Случило ли се е нещо? - заинтересува се феят.

- Не, ще обядвам у дома. Ако стигна до там - промърмори човекът и увеличаваше все повече скоростта.

- С тази скорост ще бъдете у дома след два часа и единадесет минути - докладва програмата.

- Добре. Ти кога ще се изключиш? - ядно рече заобикалящия какви ли не препятствия по пътя си Пол.

- Мога и веднага, ако това желаете.

- Желая. Пусни ми музика и не се появявай докато не стигнем моя свят - натърти на “моя” Пол.

- Разбрано - каза феят и изчезна. Музиката веднага включи, макар и заради скоростта и раздвижвания въздух в ушите му, този път не можа да се чува добре.

Отново сред сивотата на пустинята, която веднага започна при напускане на очертанията на ВПР на съседа Кайн, Пол сякаш бе притиснат от ниското и тъмно небе. Приведе се над кормилото, силно настъпвайки педала на мощността, като от време на време поглеждаше с отвращение нагоре. Беше вече доста мрачно и затова включи светлините на автомобила, те описаха конусовидна ивица и бяха погълнати от сивата настилка. Пол стискаше здраво волана и не отделяше поглед от пътя. Но мислите му се хвърляха на една и друга страна, опитвайки се да разгадаят случващото се. Значи излиза, че нещо или някой се намесва в собствените му програми на реалност и може да го следва и в чужда такава. Това е нещо много странно. Такова силно присъствие може да бъде по силите само на компютъра обслужващ дадения измислен свят.

- Какво е... - видя Пол нещо пред себе си и остана със зяпнала уста, дори не можа да довърши въпроса си.

Край пътя, също като някогашни телеграфни стълбове, се бяха наредили източени и издължени фигури на равни интервали от около петдесетина метра. Приличаха на някакви колоси, но не бяха така обемисти, които с главите си, като че ли подпираха самото небе. Нещо в позата и в стойката им му се стори познато, но какво?

Пол намали и свърна към единия така, че светлините от фаровете да могат до го осветят. Това, което видя го накара да се скове от учуда. Възможно ли е да бъде истина?

- Филип?! - извика нагоре към извисяващата се десетки метри глава над него.

Защото високите десетки метри фигури бяха именно безкрайно повтарящи се образи на неговия фей, които си играеха с уред, напомнящ на дистанционен програматор. Или може би никога не е бил негов феят? - пролази съмнение, за всичко в живота, който мислеше, че познава.

Гиганта, пред когото бе спрял, се наведе и главата му се надвеси огромна над малката количка и човечето в нея. Лицето му бе огромно като луна, с плътност, с цвят и с две големи сини очи, които го гледаха с някаква детска насмешка. Ръцете, с размери на вятърна мелница, манипулираха из уреда. Така зяпнал нагоре, внезапно дойде и прозрението за ставащото у Пол.

- Значи не той, а аз съм в нечий измислен свят! – прониза го потресаващата мисъл, докато в далечината нещо започна сякаш да се обръща от отвътре навън, сменяйки хоризонта на целия свят с ново изображение.

И това бе само началото...

2 коментара:

  1. Има ли ни и къде е истината, а може би сме нечия проекция...

    Вълнуващ и интересен разказ :)

    ОтговорИзтриване
  2. Макар и проекция, не го ли осъзнаем, живота си ни е съвсем реален... поне докато се събудим!

    ОтговорИзтриване