събота, 25 юни 2011 г.

Време, колкото за една закуска

1.

- Свободно ли е мястото до вас? – сепна нечий глас мислите на Пийт.

Непознат мъж в протъркани синкави дрехи чакаше разрешение да седне до него. Пийт побърза да кимне и непознатия се настани. От дрехите му долетя мирис на машинно масло - навярно бе работник в някоя от фабриките наоколо. Мъжът отпусна глава на облегалката и задряма на мига.

Автобусът скоро излезе на извънградския път и се вряза в сякаш безкрайната прерия. Беше старо поколение и скърцаше, но пък се поклащаше леко от неравностите по пътя и можеше да унесе всеки по-изтощен от деня пътник... или да го събуди.

Пийт, отметнал на една страна завеската до главата си, разглеждаше околността, през която преминаваха. Виждаха се полета в различни състояния на поддръжка и развитие. Някои изорани, други обгорени, трети съвсем занемарени и обрасли с бурени. Някъде далеч зад тях бе силуета на безкрайна гърбица, подпираща хоризонта – планините. Не можа да си спомни кои са, но се сети как често бяха говорили за тях в този свят. Имало санаториуми за лечение и пречистване на телата – така казваха. Водни или някакви други? Пийт не можа да открие точния спомен.

Понякога бе така мъгливо да осъзнае къде се намира във всяка една възможност от живота, който имаше толкова много разклонения, че понякога уморяваха мислите в старанието си да ги следи.

Отново затвори очи и се остави на поклащането на автобуса да го унесе. Стискаше талисмана си в юмрука на дясната си ръка. Колкото и да беше топла дланта му късчето метал си оставаше ледено студено и неприемащо никаква топлина от човека - съвсем чуждо за всичко от околността.



2.

- Трудно е, дон Пиетро – говореше Мария и бързо прокарваше бодове по коприненото късче плат, хванато в дървен обръч с орнаменти. – Много от нашите товари се губят по пътищата, разбойници и крадци бродят свободни, ние нямаме хора, а дукът не иска да праща войници да пазят.

- Но нали му плащате всяка години такса? – рече Пийт, който тук наричаха Пиетро.

Жената, дона Мария Армира, замълча, усърдно шиейки пъстрото изображение на някаква птица в полет. Намираха се в замък, в който Пийт бе идвал и друг път. Със стопанина дон Армира разговаряха често надълго за пътешествията си и за различните места, посетени по време на скитанията им.

- Плащаме, но го правим само за да не ни изземе всичко, а не да ни пази допълнително. Негово височество често казва, че доновете сами трябва да пазят имота си, но да не забравят да отделят от печалбата си за него – иронично сподели дона Мария с госта си.

Отвън ухаеше на топло жито. Бе лято, а в стаята изведнъж стана студено. Навярно някой полъх на вятъра е преминал през хладните галерии на замъка. Беше време да отмине нататък, макар да усети някакво душевно спокойствие в това място.

Пийт стисна талисмана в ръката си и затвори очи.



3.

Пукането ставаше все по-силно. Сякаш се късаше обшивката на стар кораб в пресъхнало море, нагряван безброй години от слънцето и нитовете и шевовете му вече не можеха да удържат напъните на корозията, затова и се предваха с това страшно пукане.

Пийт стоеше свит в процеп на някаква скала, която му даваше слаба защита, но не изглеждаше да е много надеждна. Трябваше да се махне и да потърси друго място.

Къде ли изобщо се намираше – в далечното минало на създаването на света или в края му? И двете точки, начална и крайна, можеха да са така огнени, но изведнъж осъзна, че се пропукваше самата земя бавно изчезваща в една обща маса на голям кратер. Мощни потоци от лава помитаха скалите, а небето кървеше, нарязано с тъмните вени на изгарящия в дим свят.

Той погледна късчето метал в ръката си – все така студено и невъзмутимо, безразлично за всичко ставащо в това време. Сякаш за него пластовете на времето не бяха нещо по-сложно от това да се преминава от стая в стая – непрекъснато преливайки минало и бъдеще едно в друго в настоящето, което ги изграждаше.

И след края на света няма да остане да си виси, чакащ и края на вселената - един полиран триъгълник с око в средата, което да се вглежда безкрайно в безкрайността - Пийт го стисна и издиша дълбоко, оставяйки мислите си да се понесат.



4.

Неговата кабина се носеше в трето ниво на пътния поток. Морето бе не повече от стотина метра, равно и едва гънещо повърхността си.

Ярка светлина го удари в очите, когато клепачите му се повдигнаха.

- Слушай – каза Сара, - хайде довечера да отидем на Острова. Там ще изкараме вечерта.

- Може – съгласи се той и с интерес огледа съпругата си в този отрязък от времето. Беше сменила цвета на косите си, но не личеше да е остаряла. Кога ли е бил последно тук? Година или повече? Пийт от доста време не водеше дневник на пътуванията си, но добре помнеше, че Сара изглеждаше различно предния път. – Какво имаше там?

- Ами обсерваторията на скалите, ходили сме и друг път – погледна го тя с недоумение. – Нали ти ме заведе да гледаме онази мъглявина. А тази нощ казаха, че можело да се види избухваща свръхнова.

- Да, обсерваторията... Извинявай, бях се замислил – смънка той и се присегна към таблото. Натисна един клавиш, оговарящ за маршрута им и чу мекия глас на робота, управляващ кабината:

- Крайно време – десет минути.

Повече от достатъчно – каза си и се отпусна назад, за да продължи нататък своя нескончаем бяг из времето.



5.

Поклащането на седлото беше равномерно. Като махало на часовник – помисли си Пийт, само че тук още нямаше часовници, нито пък махала, които да отмерват с точност времето.

Те са толкова щастливи. Все още не са обсебени от манията по отчитането на дни и години с точност до часа – размърда се Пийт на коравото си седло.

Бронята му тежеше, беше грубо сглобена и съшита с кожени ремъци върху тялото му. На хълбока му висеше меч, а от другата страна неголям щит се удряше непрекъснато в коляното му. Слитъците от метал дрънчаха при всяко друсане и всъщност правеха трудни движенията му. Главата на коня и част от предницата бяха покрити халките на ръждива мрежа.

Как изобщо успяват да се бият в това състояние – чудеше се той, вдигайки решетката на шлема над очите си.

Слънцето напичаше яростно и допълнително нагряваше скованото от метал тяло. Конниците дишаха тежко и се давеха от вдиганатата прах под бранниците на лицата си.

Пийт знаеше, че се намираха се в чужди земи, водени от глупавата си алчност на господаря си да завземе излишно повече за себе си. Пийт бе участвал веднъж в кървава битка, в друго място и друго време, и бе оцелял по чудо, но се отврати от настръвлението с което се налагаха тези мъже - непознати един за друг и това сякаш бе достатъчно да се избиват - едни с оправданието, че бранят земята си, а другите, че същата тя им е нужна. Сякаш тя наистина е тяхна и ще могат вечно да я владеят.

- Съберете се – викаше обхождащ редиците конник. Беше с отличителен знак на водач.

Водач на обречените на заколение бронирани мъже, които живееха с убеждението, че са свободни в делата и мислите си, а всъщност бяха играчки в ръцете и амбициите на някой. Някой, който доброволно са решили да им бъде господар – на живота и на телата им.

- Приличате на сбирщина безделници. Скоро ще се ударим с врага, така ли мислите и в боя да влезете!

Пийт пусна забралото над лицето си и извади амулета, закачен на ремък под бронята. Не му се искаше пак да се налага да се бие отново, затова ще си отиде и ще се надява да не попада пак тук.



6.

- Господарю, добре ли сте? – загрижено го докосна някой.

Бял роб се бе надвесил и гледаше с уплах лежащия. Пийт се изправи и премигна объркано. Нещо цъкаше в свръхразвития му слух и стържеха механизми. Не позна къде е – идваше за първи път.

- Ако ви е нужна смазка, тук имам – угодно предложи роба и измъкна някакъв глинен съд.

- Не, добре съм – отказа му Пийт и се опита да се изправи. Стърженето се усили. Идваше от него самия, сякаш ставите му бяха свързани с движещи ги механизми и подемници, които изпълняваха функциите на крайници.

Оказа се, че е точно така - мисълта на Пийт се намираше в метално тяло. Но не знаеше дали съзнанието му е наистина живо или е просто програма, която си мисли така?

В това време в мислите му се занизаха на редове данни информация, от която разбра, че човекът пред него е роб на робота. Той, машината, беше господарят в този свят.

Коя ли година е? – зачуди се Пийт. За тази епоха не беше чувал никога – господство на машините над човека. Видно е има и такива времена, в които изкуствен интелект е управлявал органичните.

- Този е бутнал господаря – развикаха се тревожни гласове и неколцина души се приближиха. Ръце хванаха поискалия да помогне и го свалиха на земята. Заваляха силни удари, а очите на удрящите крадешком поглеждаха робота дали е доволен от работата им. Виждаше се, че искат да заслужат похвала от негова страна.

Пийт махна с ръка и те спряха веднага. Гледаха го предано и само чакаха знак за да довършат падналия.

- Няма нищо, разотивайте се – каза той и даде знак на пребития да продължи по пътя си... ако можеше сам.

Робът с мъка се изправи и се поклони, после забърса кръвта от лицето си и се скри зад колибите. След него остана петно кръв и петно от изтеклата смазка на счупената кутия.

Пийт тежко дрънкаше вървейки по каменния път. Тайно се опипа, всичко беше метално, по него имаше няколко резервоара със специални течности, които бяха нужни за поддържането му в изправност. Нещо е попречило на хода му и той беше паднал, но дали заради повреда или случайност.

Дали мислите му са отпечатък на някой бил истински жив някога? Навярно, иначе нямаше как да обясни появата си тук.

На единия му титанов пръст имаше пръстен с амулета на времето на него. Той го свали и внимателно стисна. Никога не знаеше коя от вероятностите по безкрайната повърхнина на времето ще го погълне, но и не беше важно – важното бе да пътува.



7.

Живееше от дълги години сам в тази пещера, която е била предназначена за нечия гробница. Може да се каже, че дори е била, заради няколкото обредни съда в нея, но когато Пийт я намери вече беше опразнена от останките на тялото, което е приютила като последен дом. Настани се тук и почти не излизаше, освен за вода и оскъдната храна, която местни пастири му носеха. Те виждаха в него чистотата на живота и се прекланяха пред тази тайнственост, която за тях беше дошла от небето. А той просто отдаваше времето си на размисли. Най-често за самия живот. За неговите метаморфози и постоянни величини, които съпътстваха дните на хората.

До пещерата се стигаше по скални израстъци, изсечени на неравни стъпала. Понякога на площадката пред входа кацаха хищни птици, които току що бяха уловили плячката си и бързаха да я разкъсат пред очите му. Пийт ги гледаше от сенките на вътрешността и после дълго мислеше над неразбраемия смисъл на живота, който за да продължи да съществува трябваше да отнеме нечий друг живот.

Защо е така?! – се питаше. - Защо за да се живее, трябва да се убива за храна и мъртвата плът да се трансформира в енергия...

Що за баланс на силите. Кое е определило да е такъв процеса на раждане, на живота и смъртта - живото да приема мъртвото и да продължава дните си до момента на своята смърт, за послужи за храна на друго, все още живо, същество.

Не беше честно спрямо едните, също и спрямо другите, които се залъгваха за миг, че са силни, здрави и моъщи, а съвсем скоро се оказваше, че тази илюзия е съвсем, съвсем кратка. Толкова кратка, колкото може да бъде една закуска. Защото краят е еднакъв за всички – тленното изгнива и изчезва завинаги.

Днес се спусна до езерцето за вода, беше на около триста крачки от скалите и по скоро приличаше на голяма мътна локва, която получаваше водата си от тънко поточе, едва промъкващо се през сухите стърнища. Наоколо бяха изникнали няколко по-големи храсталаци, даващи оскъдни островчета от сенки в горещите дни. Сред тях имаше и обитатели – няколко гнезда на птици, пустинни котки и колония от пясъчни мишки.

На забития до камъка кол видя торбата, която са му оставили. Може да е било днес, но може и да от три дни. Вътре имаше няколко шепи сухи плодове и десетина твърди хлебни питки. Стигаха му за няколко дни. Отдавна бе приел да се храни с това, което му се дава и без да го търси. Свободните пастири сами бяха решили да го поддържат доколкото могат, а пустинника понякога размишляваше пред тях на глас в отплата. Такива мигове бяха отбелязани от пълното сливане на неговата душевност и тяхното признание за делото му. Те не можеха да се откажат от сладостта на дните, от това да хранят телата си с излишната наслада и да опитват вкуса ѝ. Затова чрез неговите лишения и опити за прозрение на същността на дните те пречистваха и собствените си души. Той отнасяше със себе си тяхното покаяние като товар от грехове, приведен, но доволен, че е помогнал да се облекчат ближните му от него.

Пийт се видя в отражението си от локвата – слаб, с дълга брада и коси на фитили, падащи от слепоочията му. Тялото му покриваше мръсна плащеница, все още без дупки, но доста овехтяла – нужно ли му беше повече, за да прикрие голотата си? Или да се почувства по-богат на този илюзорен свят?

Нали ще си отиде така както и е дошъл – гол и безимотен, но може би с душа, която е разбрала малко повече от неразбираемото... може би.

Той загреба с ведрото и го напълни с вода. Яркото слънце се отрази в талисмана провесен през врата му. Той го взе и го разтри с пръсти - искрата светлина блесна пак в очите му и Пийт приседна до камъка. Облегна се на топлата му страна и постави късчето метал в разгънатата си длан. Потърси реалността на съня в неговата утеха.

Светлината започна да се налива и скоро покри съзнанието му, затворило очи, които щяха да се отворят отвъд този хоризонт.



8.

Мария се отърси от лекото усещане за полусън и се осъзна, че се намира в просторна стая, седнала до прозорец, гледащ към житните полета. Отвън идеше топлия аромат на летен въздух и прегоряла от слънцето земя.

В ръцете си държеше започната бродерия с мотив на отлитаща към изгрева птица. Беше стигнала до едно от крилата.

Не си спомняше добре дали е идвала тук и преди. Скитанията ѝ сред различните епохи бяха започнали скоро – ако можеше да приеме, че помни коя е всъщност и откъде е започнала своите прелитания във времето.

Насреща ѝ беше млад благородник на нейната възраст. Разговаряха за безопасността по пътищата на кралството и за търговията на съпруга ѝ – узна името му, дон Армира.

При появата в дадена епоха и в поредното тяло, времето бързо наместваше спомени и познания в съзнанието на дошлата. Защо и как – това не знаеше, но беше попадала в едно нейно друго „Аз”, което прекарваше времето си в размисли за всички онези неща, които щяха да останат винаги неразбрани.

Тя видя окачения като украшение талисман и го стисна. Хладния му допир носеше утеха и докато дон Пиетро говореше, тя отпусна съзнанието си и полетя отново.



9.

То беше времето - беше във всичко и съдържаше всичко.

Бе мигът който се е родил и който все още не се е родил - Сътворението, създало Вселената и колапса, който я е унищожил.

Имаше го и го нямаше – протичаше в един единствен миг, който може да бъде приет като безкрайност или вечност, а в същото време бе в самото начало на своят ход.

В неговата същност се раждаха милиарди възможности или неродени такива мислеха, че се раждат, докато мисълта му гаснеше в мрака на съня.

Някое разклонение на негова мисъл понякога улавяше нишка от съществуването му и се понасяше, за да бъде всеки един от всички други, които са се появили докато го е имало.

За такива нямаше минало, нито бъдеще, нито сега – те биваха във вечното „днес”, което вятъра променяше с всеки свой порив.

То беше наречено Време - понятие, което е вече било, е сега и някога ще бъде..

Няма коментари:

Публикуване на коментар