четвъртък, 23 юни 2011 г.

Орлите летят винаги свободни

1.

Хората мълчаха.

Отрядниците на групите стражници гледаха със студени очи в тълпата и търсеха евентуални нарушители, но такива за тяхно съжаление нямаше. Присъстващите не бяха от онези неблагоразумни хора, които си позволяваха да дадат свобода на чувства и мисли и да се изкажат против режима. Подобна глупост си е чисто самоубийство и всеки знаеше добре, че такива изчезват – в каторгите, а съвсем скоро след това и изобщо.

Оратора се пенеше вече половин час на трибуната. Говореше обичайните безумици за положителен напредък и прогрес на нацията. С фалшив ентусиазъм откриваше пред събратята си за пълния успех на идеята на управниците на народа, които загрижено ден и нощ бдят за благополучието на гражданите. За това, че всеки днес е на работа и безработицата е далечен спомен от миналото. Че няма престъпност и спокойствието владее улиците.

Хората на площада смирено мълчаха, но навярно всеки се питаше дали оратора няма по-скоро да приключва с размислите си. Връщаха се от трудновия си ден и бяха гладни, затова чакаха поредния работен митинг да свърши, за да се нахранят. Над главите им висяха рекламните платна, които предлагаха новия спрей за коса – много по-добър от всички съществуващи до този момент. Хората едва поглеждаха към екраните, населението на Земята отдавна нямаше коси и според закона всички носеха латексови шапчици в обичайно тъмни цветове, но това не пречеше те да бъдат задължени да си закупят от този най-нов продукт на фабриките им.

Неподвижна редица стражници стояха като черни слитъци от метал и екзоброня. Донякъде приличаха на инсекти с големите си непрогледни наочници и щипкоподобните неутрализатори в ръце. Но някак си и те се сливаха с тълпата безлики в еднаквостта си, изляти от същото безличие и лишено от образ съществуване на този покрит от сиви облаци свят.

Когато оратора приключи даде знак на началника на стражниците, че това е всичко и онзи побърза да изръмжи нареждане на отрядниците, които размахаха електрокамшиците си, а стражниците застрашително размърдаха уредите.

- Хайде – завиха усилените от микрофоните гласове: - Разотивайте се! Митинга свърши! Всички да се прибират!

Хората се подчиниха с овче равнодушие, наведоха лъскавите си глави и се размърдаха пред камшиците. Поеха в подчинило се стадо към „кошарите” си, намиращи се в подземията на града. Там живееха те – низшите, за разлика от управниците, обитаващи надземните постройки, но достъпни само на елита.

Както винаги мъже и жени спазваха разпоредбите, които препоръчваха да не се говори и само лекия шум от стъпките им нарушаваше тишината.

Рекламните платна като ято паразити последваха тълпата, жужейки тихо и все така убеждавайки клиентите да не забравят да купуват.



2.

Деймън чакаше реда си за да слезе по стържещия ескалатор в своята жилищна шахта. Воят на стълбището нарушаваше тишината в коридора. Десетките угаснали очи гледаха безизразно в краката си или в тавана и се телата им се спускаха с безразличието на обречени на заколение животни в шахтата, която обитаваха през целия си живот.

Всичко това бе силно подтискащо и Деймън поиска да се обърне и да избяга навън под небето, на открито и по възможност далеч от града. Но не смееше да го направи. Черните фигури чакаха с насочени щипки за точно такива като него. Беше виждал как стражници безмислостно изпържват подобни смелчаци, решили че живота им вече е дотегнал дотолкова, че да се втурнат направо към смъртта си.

В този момент безрасъден младеж запя. Деймън се озърна и го видя в дъното на стълбището. Две двойки стражници бързо го достигнаха и забиха палки в тялото му. Гласът му секна и електрическите заряди заиграха и певеца гърчейки се от ударите падна. Край него нямаше никой, всички се бяха отръпнали за да не ги обвинят, че са заедно. След миг четиримата го повлякоха нанякъде.

- Чух, че тези не са били хора – прошепна някой застанал странично до него.

Деймън погледна с края на окото си – сиво лице, но с нежен овал. Беше му слабо познато отнякъде. Май е съседка по килия – предположи той, но без да се сети за името ѝ. Личните запознанства не бяха на популярни и дори един вид бяха забранени за тяхната класа на обикновени работници, така че всеки живееше сам за себе си, пък и всички си приличаха заради подобието си на безмълвни сенки.

- Може и да не са – тихо рече с половин уста и побърза да изсъска: - Върни се на мястото си - идват!

Двойка чернолики се приближаваха към тяхната колона, но за късмет не заради разговарящите, а просто за да ги подтикнат малко по-бързо да слизат като разклатиха заплашително неутрализаторите си. Часът за изключване на енергията за общо ползване наближаваше и тълпата трябваше вече да се е прибрала в дупките си.

На прага на ескалатора ги чакаше поредния отрядник с голяма електропалка, която потупваше нервно по бедрото си. Имаше изкривено от злоба лица и личеше, че иска вече някой да бъде обявен за нарушител и да опита уреда му за мъчение. Може би съжаляваше, че не можа той да докопа онзи певец.

- Купи ли си новият продукт? – изръмжа той, когато Деймън стъпи на лентата за надолу.

Той кимна и извади един флакон от лака за коса, който беше закупил точно преди малко – не само той, а и всички останали. Беше задължително да се прибират купувайки си продукта на деня.

Онзи изсумтя недоволно и му даде знак да се спуска. Отново нямаше причина да активира натъпканата си със заряд от болка палка.

Полумрака надолу в шахтата го погълна гладно и с метално виене на зъбните си колела.



3.

Пред килията си Деймън можеше да постои за малко. Това им се разрешаваше от стражите. Нещо като лично време пред личното пространство, разбира се, за не повече от десетина до петнадесет минути. Иначе надзорниците, следящи ги на камерите, биха го приели като прахосване на времето или замисляне на нещо нередно и щяха да му пратят двойка от черноликите.

Той се възползваше често от позволеното и сега се подпря на металните тръби, които опасваха в кръг жилищната шахта и за кой ли път се опита преброи етажите и килиите на тях. Неговото ниво бе номерирано като тридесет и трето, но стотици продължаваха надолу и сигурно нивата бяха също стотици, а килиите хиляди... Десетки хиляди.

Заради полумрака трудно можеше да види края е жилищната шахта, а да се надвеси чак толкова много не искаше да рискува. Затова само гадаеше и броеше шесдесет и шесте стоманени врати на неговия етаж. Неговата беше номер шест, което някак си бе удобно заради близостта ѝ до ескалатора.

- Май те е страх от „бръмбарите” – каза вече познатия му глас и той предпазливо погледна към всевиждащото око над тях. Дали надзорниците щяха да ги оставят да поговорят. Може би пет минути разговор няма да е сериозно нарушение?

- А теб не те ли е?

- Не толкова много – каза момичето. Беше слаба, много слаба и мръсно сивите ѝ дрехи почти висяха върху тялото ѝ. Латексовата шапчица беше дръпната небрежно назад, а очите ѝ изглеждаха огромни на изпитото лице. – Бях в наказателен лагер, три месеца – обясни тя, уловила мислите му.

- За неподчинение ли? – досети се Деймън.

- За неподчинение – потвърди тя. – Казвам се Хела.

- Деймън.

- Живея в номер осем. От три седмици. Преди наказанието бях в друга шахта, но сега ме разпределиха тук.

Той не отвърна и пресметна дали не е вече време да се прибира. Десетте му минути свобода бяха изтекли.

- Радвам се че се запознахме, Хела. Почивай в мир! – пожела той и влезе в килията си без да дочака отговор.

- Почивка и за теб, Деймън! – долетя отговора, преди да затвори вратата.

След малко щяха да изключат осветлението в шахтата и в килиите. Той побърза да се нахрани с блудкавата каша от хранителната туба.

Сигурно който остане отвън ще бъде прибран „на топло” за през нощта и едва ли сънят му щеше да бъде мирен - мислеше си, докато преглъщаше безвкусната си храна.



4.

Деймън не сънуваше почтни кога - нямаше какво, а ако все пак нещо се случеше да даде отражение в съзнанието му през часовете за почивка, то биваше съвсем безцветно и оградено с дебели бетонени стени, също като реалността на повърхността.

Тази нощ обаче сънува и сънят бе нещо съвсем различно от всичко видяно до сега. Сънува че лети, сякаш че има криле, които го носеха високо в небесата. Беше хубаво, макар да се уплаши в началото, но скоро поривите на крилете му го увлякоха и той жадно се издигаше нагоре и все по-нагоре. После се спускаше пикирайки над строените като рота войници комини на фабриките, провираше се с бърз полет между тях и пак поемаше нагоре. А след него имаше цвят и светлина.

Колко свободно се почувства, колко синьо е небето над тъмните облаци над града и колко беше свободен да бъде себе си.

Когато сигнала за ставане го извади от съня, той искрено си пожела да се върне завинаги в него. Но желанията са едно, а реалността съвсем друга – въздъхна Деймън и побърза да се приготви за работния си ден.

Прибра леглото в стената, посети тоалетната кабина и след по-малко от десет минути бутна и плота на масичката за хранене да се залепи. Така няколкото квадратни метра в килията бяха разчистени. Лични вещи Деймън нямаше, въпреки всички ежедневно закупувани стоки от повърхността. Чистачи минаваха след като обитателите тръгнеха и прибираха всичко закупено от предния ден.

Деймън си го обясняваше като причина да бъде подтикнат да закупи нещо ново днес, но не и да го запази за утре. А вчера... миналото никой не искаше и не си спомняше.

Нагласи шапчицата на голото си теме, изтупа наметалото си и го преметна през една ръка, погледна ненужния флакон, който след минути щеше да изчезне, и отвори вратата на килията си, за да я напусне до вечерта.

Хората вече чакаха на лентата за нагоре. Все така безразлични за деня, каквито бяха и за нощта. Без усмивки, без мечти, навярно и без сънища. За всички тях „днес” бе огледално копие на стотиците други „днес” в живота им.

Деймън обаче се бе отнесъл в топлия спомен за съня си. За летенето. За свободата. За синевата и златистото сияние на звездата в небето.

Отвън го блъсна реалността – монотонното жужене на бетонния град на повърхността. На вървящите почти под строй негови жители. На пляскащите електрокамшици на отрядниците и тежкото топуркане на преминаващите отделения на стражниците. Разговори нямаше, тук-там някой отрядник подвикваше да се движат по-бързо и да не се заплесват по рекламите.

Около сърцето на града, където живееха властимащите, бяха фабриките и цеховете, както и няколко площадни петна за митинги. Нищо друго. Нито едно дърво, нито една градинка. Само бетон и стомана. И много, много дим над тях, раздухван от специални огромни перки в обратна на централната градска част посока.

Деймън се загледа по течението на димната река:

Къде ли отиваше дима? Все някъде се разсейваше – мислеше си той, наближавайки фабриката в която щеше прекара деня си, а и живота си най-вероятно.



5.

Работниците имаха четиридесет и пет минути почивка на обед - за храна и отмора. А след това се връщаха отново пред машините и съоръженията, за да произвеждат и сглобяват нови и според Деймън съвсем ненужни продукти. Също и на строежите – да разрушават нещо наскоро изградено или да изграждат нещо ново върху току що разрушеното.

Деймън седеше сам на студен бетонен блок. Всички останали наоколо също бяха се усамотили. Над тях бяха очите на камерите, с които надзорниците следяха за реда. Той изяде набързо каквото му дадоха на излизане от цеха и се зарея с поглед в ниските облаци. Днес се движеха, побутвани от вятъра като тежък керван мъкнещ мрачния си товар. Също като черната река на отровния дим.

Над тях е толкова различно – спомни си той съня. Видя в мислите си отново светлината на слънцето, усети вкуса на свободата.

- Има и друг свят, отвъд този – прошепнаха мислите му.

Деймън се сепна, не бяха неговите мисли, а на новата му позната Хела. Седеше до него и го гледаше с умивка. Усмивката му хареса, не помнеше скоро да е виждал такава на някое от винаги посърналите лица на другите. И не знаеше, че само преди миг и неговите устни се бяха извили в такава от спомена за блаженството от съня. Той се притесни заради камерите.

- Знаеш, че не трябва да се събираме.

- Знам, но това не е противозаконно, а само препоръка на „бръмбарите”. Те не искат да обменяме мисли, затова и не одобряват разговорите.

- Защо ме преследваш?

- Защото те сънувах как тръгваш с мен.

- Къде?

- Далеч от тук – уверено каза Хела. – Хайде, какво се чудиш. Виждам, че и ти го искаш. Не е само града на този свят. Отвъд него има и друг свят – повтори тя и го бутна леко.

Деймън се вгледа в очите ѝ. Не беше луда, а различна и определено несъгласна с реда, в който живееха. Също като него, макар той никога да не беше изразявал открито мислите си, макар съседката му по килии да го беше разбрала.

Какво пък – каза си, - защо не, по-лошо няма да стане, а и свободата е така примамлива. И кимна в съгласие, оставяйки всичко и стана.

Хела с готовност го последва.

- Да вървим, преди да са ни усетили. Ще излезем от града и скоро ще бъдем свободни. Вече съм опитвала, лесно е да се избяга, по-трудното е да успееш да продължиш да бягаш – каза тя и отново се усмихна.

Двамата поеха забързано по бетона, който на километри от тях се врязваше в нищото на разрухата и преливаше в обикновен път от проста почва.



Край едно:

А малко след това започваше планината. Над нея бяха небето, слънцето и свободата...

Край две:

Една от камерите, следяща за реда, се извъртя и ги проследи как се отдалечават от света на шахтите...

1 коментар:

  1. Аз съм за край 1 :) Няма нищо по-хубаво от свободата на мислите и усмивката на сродна душа в един безцветен свят! :) , а край 2 е начало на нов разказ, който ще чакам с нетърпение ;)

    ОтговорИзтриване