понеделник, 10 февруари 2014 г.

Кървав залез, изгрев на забрава


1.

         Тишината около Ишмалия след залез ставаше  плътна и дебела като тъмна  наметка. Не се ли подгънат крайщата ѝ добре под тялото, спящия град щеше да усеща хладния допир на вятъра откъм пустинята цяла нощ.

         Вятъра, същия, който обичаше да разплита пясъчните нишки, скиташе около стените на града в търсене на пролука, през която да навее пустинен прах. Увереше ли се, че няма да намери такава, както обикновено щеше да се заеме с трансформирането на гърбиците на дюните. На сутринта околността трябваше да изглежда същата както стотици други дни, но със стотици малки изменения.

         Алтар чакаше нощта да отмине, за да влезе със зората в града Ишмалия, крепостта на древен фанатично вярващ в Троизма род – определящ и разполагаш със животите на всички хора по тези земи. Високите стени с фолиобетонно покритие го пазеха от нежелани гости като пустинни лъвове, глутници хиени и кристални скорпиони. Също и не позволяваха на окъснял пътник да влезе след часа на залеза и неумолимите стражници го оставяха на милостта на тъмнината и нейните твари.

         Нощта плашеше онези свикнали да се крият от нея зад градските стени.

         Гладен свят на мрак, тъма и болка – помисли си Алтар, оглеждайки къде сред полетата от соларни панели и вертогенератори може да се свие.

         Не успя да стигне навреме, само видя отдалеч как някаква фигура премина последна и вратите след нея се завориха чак до утринта. Нито потропа, нито повика за внимание. Вече бе срещнал няколко указателни табели, които обещаваха на чужденците гостоприемство, но само ако стигнат преди залез Ишмалия.

         Иззад стените се изви глас на призива за вечерна молитва.

         - Времето се върти и ние сме обхванати от кръга му!

         Алтар завъртя ръка и обхвана в кръга Сириус. Песен прослави онзи, който владееше космоса и времето, можещ да го завърти и превърне в едно общо цяло. Всеки повярвал и последвал призива щеше да стане част от могъществото на всеобхватната стихия.

          Алтар се приюти до купчина камъни, подготвена за градеж недалече от стените и се зави с плаща си. Дълго гледа Сириус преди да заспи и засънува.

 

         2.

         Безкрайността сякаш го погали. Като очи на котка светят две звезди. Зениците им са нашарени от сухаците дето вятъра размята из голите полета. Имат толкова магичен зеленикав блясък и се забиват подобно на ками в мислите на спящия.

         Очите на нощта - греещи факли над притихналата равнина.

         Нима Времето го гледа през тях с космичен присмех и земна наслада заради болката, която менталните окови му причиняват. Жадно попиват всяка капка кръв от всеки отръфан къс месо, които падат като есенните листа край реката.

         Стиска пръсти от болката, бори със зиналите насреща хищници, силни и дълбоко забили нокти в кървящото тяло. Острите им шипове се забиват все по-навътре, веригите глухо дрънкат и още повече натежеват.

         Издиша – откъсна се още една нишка и ликото на живота оредя отново.

         Предаде се и отпусна уморени от борбата мишци.

         Орлите го захвърлиха през пространството от звездните вълни. Падна като камък, откъснал се от гръдта на скала, и се търкулна, пропадайки през мрежата на край и на начало.

         Падайки разбра, че ще трябва да измине труден път.

         - Дали ще те е страх? - попитаха звездите.

         Не отговори, просто се вкопчи в скалата и зачака да се събуди.

         И отвори очи в друг свят, в който изгрев и залез бяха спели своите пръсти около неговият дом – пустинята.

 

         3.

         Изгрева промъкващ се между дюните е като отваряне на очите след дълбок сън - също като съзнанието на събуждащ се човек.

         Погледа известно време е премрежен, умът все още витае в онзи друг свят, който гадателите казват, че може би е истинския, а този тук е само неговото отражение. Миг-два спящия, решил, че се събужда, обитава ничието място между тези два свята – след това очите прогонват виденията и денят вече е дошъл.

         Алтар се изправи с издигането на слънцето, което се
отрази хиляди пъти в соларните панели. Листата на близките палми се разклатиха и зашумяха. Тръгна към големия портал, пред който през нощта бе събрала няколко шепи прах. Отвътре се чу суетнята на вратарите, заскърца механизъм и крилете на поратала започнаха да се открехват с протяжни метални стонове.




         Дружина стражници застанаха на местата си и провесиха знамето на рода Удо, който владееше Ишмалия и дюните край него от поколения. Сега вече всеки бе добре дошъл, поне докато портала не бъдеше затворен отново със залеза.

         Пътника поздрави и премина. Отиде до близкия извор и подложи водника си, след това пи дълго и с благодарност, че водата я има за да го има и живота.

         Тогава видя насред площада клетката и свитото в нея тяло, което току що се обърна на една страна. Дългите коси се отметнаха и откриха лицето на спящия.

         - Асила... – промълви той, щом я разпозна.

         Беше спътничката му, същата онази скитница, която спаси от яростта на слънцето и след това изчезна пак някъде из пустинята. Отказа да следва Пътя му, вярвайки че нейният собствен е навътре към сърцето на огнения безкрай под небето. Търсеше своето изпитание пред Времето, отказвайки да приеме, че тялото ѝ вече е получило достатъчно.

         Сега незнайно защо бе окована – Алтар знаеше, че рода Удо е строг в законите, с които управляваха земите си. Приближи се току до извитите обръчи. Асила спеше върху дървен нар над решетките, ръцете ѝ бяха оковани в тънка верига, продръкваща тихо от лекото ѝ дишане.

         Дали са я осъдили затова, че е скитница? Или е извършила някоя друга простъпка?

         Един стражник се приближи, търкайки сънени очи и го избута назад с неясно мърморене, че се е залепил до клетката като плюнка на пясък. Наблизо се прозя друг и също се приближи. Бяха като едри охранени котараци, лениви на вид, но с остри нокти – криви саби, препасани през кръста, също и къси копия с електрически парализатори.

         - Какво е сторила?

         - Все още не е – рече стражника и премести копието си в другата ръка.

         Алтар се извърна към клетката.

         - А какво ще извърши?

         - Ще убие, страннико... Днес е кръвния данък.

         - Кръвен... На кой се плаща?

         - Хайде, намерил се да пита - ха върви си по пътя!

         Стражника с досада му махна да се разкара. Другия обаче видя знака му и без излишно да бъде груб рече:

         - Иди назад, пътнико, до нея никой не трябва да се докосва, за да не остане непречистен.  

         Той намести снаряжението по себе си, колкото за да покаже на Алтар, че законите на Ишмалия се спазват и добави:

         - Кръвта, която се пролее тази нощ, ще ни пречисти всичките – така повелява Сириус.

         Двамата стражници направиха кръглият знак на времето и застанаха от двете страни на спящата. По върховете на копията им блеснаха мълнии със зловещо изплющяване на заряда.

         Алтар се отдалечи, приседна до извора и продължи да гледа Асила. Лицето ѝ бе изпито, обрамчено от спуснали се кичури коси. Лицевата ѝ маска бе отнета, липсваше и пътната ѝ торба, плаща висеше окачен на клетката.

         Затворена също като див звяр – отбеляза пътника и се опита да си припомни обичая за кръвния данък, който се дава по тези земи. Наистина, бе чувал за него, но подробностите оставаха неясни. В родния му Карак нямаха нужда от него, но той се намираше на стотици километри, а тук пустинята управляваше с други разбирания на думите на Сириус.

         След малко града се поразбуди и народа започна да излиза от домовете си. Изпълниха улиците и с телата и с гласовете си. Движенията на едни бяха забързани, те се бутаха с подвиквания. На други бавни и премерени, тежко поздравявайки се с възхвала, че са част от Времето.

         Дълги кервани се приближиха до портите на Ишмалия и сръчни търговци разтовариха стоките си, които наредиха на временни сергии. Сенници зажужаха и отблъснаха наливащите се с огнена жлъч слънчеви лъчи. Пустинята замириса на кенелени сладкиши, на букет от билков чай и топъл хляб за гладните.

         Алтар още преди да закуси разбра за отредената присъда над Асила. Можеше ли да ѝ помогне и да я предпази да извърши онова, което щеше да бъде изпитание, оставащо болезнен белег за цял живот?

         Бяха отредили – тя трябваше да екзекутира трима избрани от жребия на Сириус.

 

         4.

         Светилниците огряваха площада, водата в двата фонтана се разплискаше в мраморни плочници и тълпата с наслада се подлагаше на пръските ѝ. Пустинята ръмжеше от мрака, но хората не я чуваха щом се намираха зад стените на града. Порталите бяха залостени, никой външен не можеше да влезе, нито някой да напусне.

         Алтар бе опитал да отмени присъдата над Асила, но законът на Ишмалия бе неумолим и повеляваше онзи последен минал през портите на вчерашния ден да бъде избрания, който да прелее греховността на останалите. Дори и да е чужденец.

         Асила, разбрала участта си, се бе опитала да избяга, затова я бяха оковали. След екзекуцията щяха да я освободят, за да продължи живота си като убийца на трима непознати. Нямаше да е лесно да живее с това клеймо, но тя или трябваше да приеме или да бъде разкъсана от фанатизираната тълпа, която в тази нощ имаше властта да отнеме живот ѝ. Така повеляваше обичаят на Ишмалия.

         Тълпата искаше да се пролее кръв.

         Нямаше как да ѝ се откаже - така е било, така щеше и да бъде. Хората имаха нужда от тази емоция – да убият, макар чрез ръцете на някой друг, но умовете им ставаха съпричастни, а глада и страстта на човек да убива се уталожваше до следващата година.

         - Хищници! – възмути се Алтар, неколцина близкостоящи го изгледаха настървено. На този ден в мислите си всеки убиваше с незатихваща през хилядолетията страст. Бяха като онези орли в съня на Алтар, зинали и жадуващи да разкъсат гола плът.

         Брадат мъж направи някакъв знак към Алтар и му обърна гръб.

         - Пътника не мисли, че като цяло обичаят ни е полезен, нали? – рече друг мъж, държащ ръката на дете, след като видя знака на поелият по Пътя.

         - Не и по този начин – с какво е заслужила тя да страда цял живот? Дори не е от вашия град.

         - И още по-добре, че не е – одобри факта непознатия и надигна детето, за да види ешафода. - Така ще разнесе кървавия дан чак до родните си места и по този начин и там ще отпият от кървавата чаша, а това...

         - Хищниците и те затова убиват – прекъсна го Алтар, - заради глада си към кръвта.

         Откъм пустинята долетя предсмъртен врясък и след него тържествуващ вой.

         Незнаен звяр е дебнел, преследвал и убил жертвата си и сега пируваше.

 

         5.

         Тишина застели площада.

         Дори вятъра замълча за малко.

         Звездите над града безмълвно потрепваха.

         В такъв момент тишината е по-тежка от врявата на пазарен ден – помисли си Алтар.

         Тишината смазва слуха, свива мислите и собственото дишане кънти в накъсаното си хриптене. Тълпата вече чакаше ритуала, с който да утоли страстите си.

         Той потърси скитничката – тълпата я ограждаше и дебнеше с очи. Група стражници я пазеха отстрани на ешафода. От другата му страна бяха избраните да умрат, телата смирено приведени под извезани с образа на Сириус плащове.

         Асила очакваше да я побутнат към трибуната. Все още не бе решила дали да жертва собствения си живот заради трима непознати или да отнеме техните. Противно ѝ бе дори да си помисли за онова, което трябваше да стори. Умът и не проумяваше как обичаите могат да бъдат толкова жестоки, а уж всички вярваха в едно и също Време и неговия пророк Сириус.

         Не е ли небето еднакво над всички ни?

         Не са ли звездите му същите и за мен, и за тях?

         Нима могат очите им да виждат толкова различно, а сърцата им да бъдат безмилостни в своята вяра?

         Определено и небето можеше да бъде друго, и увереността в необятността му да налага свои разбирания в сърцата на вярващите.

         Гладът я бе изострил, жаждата подлудяваща - тялото ѝ искаше храна и вода, която обещаха да ѝ дадат след екзекуцията.

         Дали щеше да може да яде ако убие? Нали и осъдените са от плът и кръв.

         Ръцете ѝ стискаха и отпускаха пръстите си. Искаше да се събуди отново в пустинята, този път нямаше да свърне към лъсналите стени на градове. Закле се повече в градове да не влиза – клетвата ѝ бе прекалено късно сторена. Държеше в шепи живота на трима души, а те я молеха за милост чрез нейния собствен. Избягваше да гледа към тях, за да не запомни лицата им.

         Преди малко я попитаха дали иска да знае имената им и Асила прокле кръвта и водата на пазачите си.

         Облиза пресъхналите си усни, намери малко прах по тях и заплю и прокле целия град.

         - Нека пустинята ви залее!

         Стражниците насила се засмяха с дрезгави гласове, макар неколцина да направиха кръглия знак от страх.

         Силен вой извести на всички, че е дошло времето за кръвния данък. Асила затрепери.

         Няма да можеш! – проплака съзнанието ѝ. – По-лесно е ти да умреш...

         Тя извърна очи към небето, а след това видя, че обречените са вече пред нея - коленичили, главите им подложени на остриетата над тях. Светилниците и факлите затаиха дъх и пламъците им замряха. Управниците от рода Удо дадоха знак на стражите.

         Някоѝ запя тъжна песен за пясъци, кървав залез и забравата, която иде след всяка нощ.

         Старейшините на града посочиха мястото ѝ пред механизмите за смърт.

         Тълпата се разкъса и загърнат в плащ човек се качи при тях. Вдигна длан към Асила да стои на мястото си, двамата стражници зад нея понечиха да минат напред и да го отместят, но един от управниците ги застави да останат на местата си.

         - Аз ще ги убия – рече тихо Алтар и показа знака си на пътник. – Времето го повелява, Сириус сам ме е посочил щом Пътя ми ме е довел дотук. Пуснете я, нейната кръв е обречена на друго дело, аз ще пречистя народа.

         Старейшините се спогледаха, тълпата засъска като многоглава змия. Кръвта им зашумя с гневни гласове - имаха нужда от проливането ѝ, а нещо ставаше и отлагаше ритуала.

         Фонтаните бликнаха, отвъден порив довя мириса на блатист пясък. Дебнещ лъв изрева и старейшината, същия онзи, който спря стражите, даде съгласието си Алтар да изпълни ритуала. Кръвта трябваше да потече, нима избрания от Сириус да следва Пътя му не е най-подходящия – обичая не казваше, че не може.

         Стражниците издърпаха Асила, която дори не разбра какво става. Някой я изведе настрани и набута в треперещите ѝ ръце водник. Тя отпи със сухи устни, напукали се само за няколко мига, едва преглътна и се потопи в мрак.

         Гладен свят на мрак, тъма и болка – повтори си Алтар и пристъпи решително.

         Малко след това се чу свистене на остриета и три глухи тупвания.

         Тълпата въздъхна, кръвта беше пролята.

 

         6.

         Асила се освести под завивката, с която я бе наметнал Алтар.

         - Алтар!

         - Тук съм – отзова се той.

         Приближи се и приклекна до нея. Поднесе ѝ водника, от който Асила дълго пи. След това изяде няколко парчета плод, къс-два осолено месо и отново пи вода.

         - Какво се случи? Сънувах кръвта на Ишмалия...

         Пътника не отговори. Имаше ли нужда да си спомнят. Времето щеше да затрупа спомена с пясъците си и воят му постепенно ще заглъхне. Колкото и да е тъмна нощта, винаги идва нов ден, а всичко преди него е вече отминало.

         Алтар я попривдигна, намествайки сгънат плащ за облегало. Седна до нея и посочи тъмнината.

         - Дните и нощите ни са като тези дюни край нас. Освен звездите над нас, всичко друго наоколо е в движение и се променя. Заспиваме и се събуждаме винаги на ново място. Не мисли за онова, което е минало, ще вървим само напред.

         - Вървим... – промълви Асила и в себе си се съгласи да сподели пътя си с Алтар. – В градовете повече няма да влизам.

         - Винаги се намира път да ги заобикаля – съгласи се пътника и угаси светилника, за да може съзнанието на Асила да отиде там, където всички отиват щом заспят – онзи друг свят, който може да бъде сбъдната мечта или кошмарна нереалност. - По-добре поспи. Утре дълго ще вървим...

         Има мигове когато от душата изчезва всеки блясък светлина. Мигове, в които замира всяко движение и главата се скланя пред спусналия се мрак. Светът още повече приема образа на пустиня заливаща някоя долина, превръщайки я в море от мъртви пясъци. Погребва под тях всичко било някога живо, а кристалите на вълните им са неизменно черни защото няма вече светлина, която да отразят.

         - Някога мечтаех под звездите – подложи длан под лицето си, стори ѝ се мека като спомена. – Тайни мечти под искрящи звезди...

         Безценни брилянти, ако са били искрени – помисли си тя, но не го каза. Знаеше, че спътника ѝ ще я разбере.

         - Всеки мечтае – кимна Алтар. – Казват, че само те са безплатни.

         Асила погледна небето. Метеор го разсече и остави диря от ярка светлина.

         - Де да бяха – цената е очакването им да се сбъднат цял живот.

         Миг преди да затвори очи тя протегна ръка, докосна го и прошепна:

         - Втори път спасяваш живота ми... – след това потъна в сън.

         Пътника дълго я гледа - Асила никога повече няма да се събуди като онази млада скитничка, която той намери на пътя си – млада и объркана, лутаща се в търсене на себе си. Само за една нощ бе изминала с пълзене над пропастта от личната си вечност и компаса ѝ вече имаше своята посока, обратна на онази, която досега бе следвала.

         Сам той преди време заспа и се събуди различен, поемайки Пътя.

         В тъмнината на нощта, насред пясъчната необятност, мислите смирено се преклоняват и свиват пред гробовната ѝ тишина. Единствен вятъра се осмелява да наруши без страх покоя и отново да промени лицето ѝ така както времето неуморно сменя дни, сезони, векове.

         Алтар безшумно се изправи, върна се на мястото си, загърна се в плаща си и заслуша песента на вятъра.

събота, 1 февруари 2014 г.

Ако се събудиш дракон


 



        1.


         Вървяха.

         Пътя пресичаше полета, гори, села. Ехо много пъти си мислеше, че е пред краят му, но зад клоните на онзи бор, зад разнищения ъгъл на последния двор, зад онези масиви с вехнещи слънчогледи, се оказваше, че пътят им продължава.

         Спътникът ѝ нямаше никакви съмнения за неговия безкрай, той крачеше с лекота и разглеждаше местата, край които минаваха. Дори когато запръскваше ситен летен дъждец пак се усмихваше и твърдеше, че му харесва мокрото време. Също така харесваше и жулещото слънце, което определи като дъхът на дракон.

         - А имало ли е наистина дракони? – попита Ехо, докато пресичаха някаква река, подскачайки от камък на камък.

         - Имало ги е – потвърди спътника ѝ.

         През тези дни ѝ беше разкавал толкова невероятни истории, че тя не издържа на изкушението да го запита за съществуването на митичните създания, които винаги бе харесвала. Знаеше, че разговорите им просто бяха за убиване на времето докато вървяха, но някак си бе започнала да вярва на всичко. Или поне ѝ се искаше да вярва, за да не бъде светът толкова строго подреден. А спътника ѝ, представил се като Драко, умееше да разказва – понякога за пеперуди, носещи човешки души; друг път за пролетни цветове, уловили мисли и желания; също и за нощния дъжд, който казваше, че бил въздишките на звездите и току посочваше някоя откъсната сълза.

         Ехо спря и приклекна на големия камък, върху който бе съпила. Водата тихичко докосваше страните му и подминаваше с ята от брезови листа. Образът ѝ я гледаше, а зад нея се ширеше небето. Драко вече бе на отсрещния бряг и я чакаше, отражението му бе странно размиващо във водата. Тя загреба шепа – водата бе судена и я накара да си помисли за зима и сняг. Намокри лицето си и с няколко подскока стигна до спътника си.

         - Значи и дракони е имало – каза тя. – И днес ли?

         - И днес, и утре - те не се стопяват със снега пред пролетта – усмихна се Драко и пое по пътеката, която ги очакваше.

         Ехо го последва. Попита го за драконите и заради сходството с името му, а и заради нещо казано от него преди дни.

         Бяха се срещнали на същата такава горска пътечка, покрита от окапали борови иглички, довяни и тук-там събрани от вятъра сламени топки. Тя вървеше по посока на залеза, той също. След първоначалното поздравяване и пожелние за лек път тръгнаха заедно, но и двамата не продумаха до края на деня. Когато пътя им се сля със залеза спряха и извадиха спалните си миди. В тази нощ Ехо разпали огън, а Драко постоя загледан в нощното небе. Щом над тях прелетя бяла сова и двамата се скриха в мидите си – Ехо сънува, че е бисер, който се търкаля по безкраен склон.

         На следващия ден поеха отново заедно, като се заговориха за изпитанията на пътя, на дължината и безкрайността му. След това започнаха, изслушвайки се един друг, да си разказват приказки, истории и спомени. Оказа се, че и двамата не обичат да мечтаят.

         Ехо откри също, че с Драко вървенето е много по-леко, дори понякога ѝ се струваше, че той не докосва земята, а сякаш вятъра го носи заедно с нея.

         Сподели като на шега това си наблюдение, а той се засмя и рече:

         - Може би имам криле...

 

         2.

         Вървяха.

         Дните захладняха, идваше есен. Засега все още светла, но скоро златистото сияние щеше да се покрие от дъждовната сивота. А пътят им все още продължаваше по самотен път, по който рядко срещаха пътници.

         Ехо видя заоблен покрив, порутена камбанария и наклонен кръст.

         - Виж, Драко, храм – каза и прескочи купчина вехтории, за да отиде до привляклата вниманието ѝ постройка.

         Спътникът ѝ я последва като преодоля преградата за един миг.

         - Отворен е – обяви Ехо и надникна в храма, после смело влезе и отвътре подвикна: – Но отдавна не е посещаван, толкова е прашно.

         Драко остана на прага, загледа се в слънчев лъч, който влизаше отнякъде и образуваше светъл кръг върху прахта. Хиляди прашинки грейнаха, щом Ехо мина.

         Той отиде да погледне отзад, стените покрай които мина бяха напукани и белязани от времето. Отсрани имаше обвито в трънаци гробище, почернено от времето, старо и съвсем забравено.
 
       Никой не помни спящите там – помисли си той. – Хората бързо и лесно забравят онези, които вече не са сред тях. Нали са ненужни спомени за отдавна изтлели същества - не могат да те стоплят, нито да ти помогнат с нещо.

         А той помнеше и споменаваше всеки ден онези, които някога бе познавал и с които бе летял...

         - Драко! – сепна го Ехо. – Няма ли да разгледаш?

         - Не.

         - Не ти харесва религията ли?

         - Не ми е нужна. Тези храмове са за онези, които нямат вяра в себе си. Търсят подкрепа не в собствените си сили, а в невидимото, което така или иначе не им я дава, но тогава приемат, че с нещо не са я заслужили.

         - Но чрез вярата един слаб намира сили да живее и преодолява трудностите на дните си. Не е лошо съзнанието да има подкрепа.

         - За повече навярно не е – съгласи се Драко и посочи към безмълвните гробове. – Ами за тях? Колкото и да са вярвали, че ще избегнат съдбата си, все пак са били предадени от нея. Идвали са тук, молели са се на своя бог, а миг преди да си отидат са открили, че него го няма и са се озовали в една огромна бездна от пустота.

         Ехо направи няколко крачки и се загледа в покритите с мъх камъни.

         - Нима няма да има нищо друго след...

         - Не и онова, което очакват всички – кратко рече той.

         Тя се обърна и взе раницата. Преметна я, внимателно премина натрупаните от времето и преминаващите около храма вехтории и се върна на пътя. Драко прелетя след нея и двамата тръгнаха мълчаливо. Вятъра тихо ги следваше, като побутваше с дъха си хилядите листа на околните дървета. Вече започваха да се оцветяват и няколко се откъснаха от клоните. Есента упорито избутваше лятото да си отива.

         - Ами онези пеперудени души, за които ми разказа? – наруши тишината Ехо.

         - Просто си летят и не помнят нищо от своето минало.

         Драко премисли за един миг няколко неща, сетне довери на спътницата си:

         - Времето, Ехо, не позволява да се раждаме и умираме с едно и също съзнание. Винаги започваме пътя си начисто и съвсем отначало, затова и не помним какви сме били.

         Зад тях храма изстена и една от стените му се напука с още една бръчка. Старостта не подминава дори и храмът на вечността, бил той и на всемогъщия бог на сътворението.

         - Пеперудените души понякога живеят само от изгрев до залез. А за времето живота на всички е колкото един единствен миг.

         Ехо зададе въпроса, които почти преливаше от устните ѝ:

         - Дори и за теб ли, Драко?

         - Дори и за мен...

 

         3.

         Вървяха.

         Есента ги следваше. Пресичаха оголели полета, които имаха цяла зима за почивка. Преминаваха през смълчани селца с димящи комини, под които надничаха лица иззад покрити с тъжни перденца прозорец. В гората птиците усърдно строяха гнезда, а хищниците надаваха търсеха храна.

         Денят си отиваше, след малко щяха да поспрат както обикновено. Ехо похапваше, а Драко казваше, че го е направил докато са вървели. Сякаш никога не ядеше. Също така и не спеше – в това тя се убеди още в първите нощи. Просто лежеше в мидата си, понякога седеше и гледаше небето, но никога не спеше.

         Ехо много мисли за своя спътник, на вид бе млад човек, но събрал отнякъде мъдростта на хилядолетия. Разказваше за събития губещи се в древността, а личеше, че е бил там, когато са се случвали. Не искаше вече да се чуди, затова реши да открие тайната му тази нощ. Знаеше, че няма да го обиди с любопитството си, Драко неведнъж я подканваше да е напълно свободна в разговорите им.

         Огънят игриво сплиташе и разплиташе пламъците с приятното за студените нощи плющене и припукване на горящи дърва, а двамата пътници се топлеха от играта им.

         - Драко, разкажи ми за драконите и времето – наруши тишината Ехо.

         Една звезда разсече небето над тях. Драко я проследи как се спуска и улови полета ѝ в очите на Ехо. Усмихна се, защото знаеше какво си мисли.

         - За драконите и времето...

         - По-силни ли са от него?

         - Времето е нещо, пред което всеки скланя глава, дори и драконите. Имат сили да му отстояват по-дълго от всички други, дори понякога самите те си мислят, че ще са безсмъртни, но и за най-дълголетните дракони идва краят на полета им.  

         - И как изглеждат – наистина ли са крилати и огненодишащи?

         - Очите виждат онова, което искат да видят – за някои една пеперуда в полет е просто насекомо с криле, за други е полъх на багри, а може би са онези преродени в тях души.

         - Драконите могат да са огромни същества, с криле закриващи слънцето – промълви Ехо, викайки в мислите си представата за дракон. - Могат да бъдат и огнен вихър, помитащ бронирани армии.

         - А могат да бъдат и обикновен на вид човек, който просто си върви по пътя.

         - Като теб, нали?

         - Като мен – съгласи се той и поднесе длан към огъня, от който пренесе буен пламък, огъващ снагата си в приказен танц между пръстите му.

         Ехо се наклони и се вгледа в очите му.

         - А можеш ли да станеш истински огнен?

         Драко кимна и с лекота се издигна, като лумна насред тъмнината.

         От огнения облак долетя гласът му:

         - Какво по-лесно от това.

         След още миг светлината се разнесе, а той отново седеше до Ехо край огъня.

         - Не съм си представяла, че мога да вървя с дракон цял месец и да си мисля за него като за обикновен човек – смаяно заяви Ехо.

         - Беше забелязала някои неща – поправи я той.

         - Това, че не стъпваш на земята, нали?

         - И че не спя.

         - Да, това също. Никога ли не заспиваш?

         - Никога. Макар да прекарвам нощите в нещо подобно на твоите сънища.

         Драко я погледна.

         - Ние си спомняме за всеки един миг от дългия живот, срещаме отново онези, които вече ги няма - летим, бродим и изживяваме всичко оново и отново, а това може би е все пак сън, нали?

         Ехо се скри в мидата си и преди да я затвори, прошепна:

        - Може би...

        

         4.

         Вървяха.

         Бяха тръгнали рано, още по тъмно. Ехо мълчеше, искаше да помоли нещо спътника си, но все още обмисляше дали е правилно или не – искаше да се събуди дракон. Приказно и граничещо с лудост, тя се опитваше да приеме като реалност тяхната среща, но съзнанието ѝ все още отказваше да повярва. То я подканваше да внимава – огънят освен да топли може и да изгаря.

         Слънцето бавно се издигаше над хълма, който трябваше да изкачат. Драко беше първи, Ехо го следваше и вдишваше хладния вкус на изгрева. Щом се озова на върха, той спря и се извърна към нея.

         - Пътят свърши, Ехо.

         Тя застана до него и видя, че пред тях е безкрайността на морето. Не го очакваше и се изненада. Вървеше от толкова много дни и бе забравила, че все някога ще трябва да стигне до края.

         - Ако искаш може да продължиш с мен?

         - По вода?

         - Над нея – рече Драко и с едно движение се освободи от образа си. – С мен!

         Пред нея стоеше огромен дракон, който разпери криле и скри слънцето.

         Внимавай! – извика съзнанието на Ехо.

         Тя със завист огледа дракона, който блъвна огън срещу изгрева.

         - Можеше ли да ме превърнеш в дракон?

         - Мога – Драко размаха криле и я накара да се види как се носи над вълните. – Само трябва да го пожелаеш. Ще боли, но съвсем за краткко, след това ще бъдеш дракон.

         Ехо накара гласът в нея да замълчи и пристъпи с готовност. Дракона я обгърна и притисна до себе си – Ехо чу как огненото му сърце бие като изригващ вулкан. Затвори очи и усети изгарящо докосване, с което някой изтръгна душата ѝ от тялото и го захвърли ненужно настрани. После бе залята от звездна лава и със силен вик Ехо се разпали и замаха с ръце за помощ.

         Когато отвори очи видя, че се носи над брега.

         - Хайде, Ехо, последвай ме – подкани я Драко, хвърляйки се към морето.

         - Какво по-лесно от това – викна Ехо, понасяйки се след него.

         Летяха...