понеделник, 11 юли 2011 г.

Сянката на страха


1.

Транспортния катер се откъсна от совалката, която остана в близка орбита и се вряза в атмосферата на сивата планета. Дори от стотиците километри височина, повърхността й оставаше скрита под непрогледна обвивка.

Прихванат с обезопасителните колани, ефрейтор втори клас Грег Димо успя само да види през един от малките кръгли прозорци, че се спускат през гъста и тъмна пелена от облаци, която ги обвиваше доста дълго по времена спускането. Малко преди да кацнат, излезнаха от слоя облаци и на оскъдната светлина се откри тъмен пейзаж, но без могат да се видят някакви очертания на света под тях.

Лекия трус от приземяването беше последван от автоматичното прибиране на коланите и дванайсетте войника станаха едновремено при появата на зелената светлина над главите им. Всички тръгнаха към изхода на товарния отсек. До този момент в совалката беше абсолютно тихо, никой не разговаряше, както би било в пътнически салон, и когато вратата се плъзна безшумно, бурен вятър нахлу със силен вой в тишината. Местния въдух беше кисел и тръпчив, навярно наситен с повече тежки елементи, като ферооксидни съединения и йодни молекули. Войниците се напънаха срещу него и изскочиха навън, хванали по двойки сандъците с оборудване, амуниции и провизии. Гравитацията беше съвсем малко по-слаба от стандартната, което им помагаше в момента и тежеста на носените сандъци бе намалена. Трябваше да направят по три връщания всяка двойка, за да свалят всичко. Още преди първото от тях, всички спуснаха лицевите си екрани на шлемовете, намирайки така някаква защита от вятъра и хилядите летящи песъчинки, носещи се във въздуха.

Димо видя, че ги чака ракетна шейна с прикачена към нея товарна платформа. До нея няколко фигури се бяха прикрили от вятъра, но в готовност и щом от катера беше разтоварено всичко, те тръгнаха към свободния товарен трюм. Носеха груби плотове с ръкохватки, които бяха натоварени с пластмасови чували. Димо с неприятно чувство разбра какъв е обратния товар, когато видя провесените на всеки един чувал метални идентификационни плочки. Същата имаше и той самия.

„Заменяме пълно за празно” – помисли си той, докато войниците качваха чувалите на катера, имайки предвид, че телата на новодошлите са пълни с живот, а натоварените завинаги празни.

- По-бързо! – викна един от носещите таблите. На ръкава му имаше сержантски нашивки. Гласът му беше усилен от говорителите на защитния му шлем. – Всичко докарано на платформата! Побързайте, че вятъра се усилва.

За няколко минути всичко беше натоварено и закрепено, свършено съвместно от двете групи войници. Сержантът махна към кабината на катера и той плавно се издигна, скоро изгубвайки се в ниските кълбести облаци, които бяха надвиснали над групата хора, останали на планетата в нейния мрачен и вече отминаващ ден. Новодошлите се настаниха в кабината на шейната и отзаде на платформата и машината със силно друсане също потегли по неравния терен.

Димо огледа площадката за кацане, издигната сред пустош от замръзнала почва и наоколо не се виждаше нито едно високо растение. Навярно хората са изчистили мястото, за да го превърнат в подходящ терен – помисли си той. Само степни сухи треви, стигащи до половин метър, но и тях успя да различи смътно. Видимостта беше ограничена, въпреки няколкото пилона с прожектори и освен вдигания от постоянния силен вятър прах от остри песъчинки, които той вече беше усетил по лицето си, докато хвърляха големите сандъци, на повече от сто метра не можеше да се види нищо. Около площадката имаше няколко товарни вагона, видимо неизползвани от много време, извадени от коловозите на линията и зарязани като ненужни вещи. Освен тях имаше и една наблюдателна кула, призрачно извисила се над всичко. Когато минаха под нея видя няколко тежко въоръжени боеца, които непрекъснато шареха със силни прожектори наоколо и въпреки това не можеха да осветят много надалеч. Запита се какво ли ще е, когато падне нощта? Дали ще се вижда нещо в този мрачен свят, на който той ще трябва да живее?

Всички се държаха за натоварените сандъци. Плтформата имаше ниски прагове и вятъра непрекъснато ги брулеше, а сержантът се оказа прав – с всяка минута силата му се увеличаваше, като онзи неистов вой, който отначало идваше някъде отдалеч, ставаше все по-близък. Онези в шейната бяха малко по-добре защитени от дебелите пластмасови прозорци. Но в кабината имаше ограничено място и повечето от новодошлите бяха останали отзад.

Скоро пътят им мина близко до гора от огромни дървета, които издигаха могъщи клони високо нагоре и дебели корени, вкопчени с твърдата земя и стърчащи на метър от нея. Клоните бяха голи, почернели и силно извиваха върховете си от натиска на неутихващия вятър. Сякаш размахващи отчаяно ръце хора – така си помислиха повечето от новодошлите, които отбелязаха, че посрещналите ги, през цялото време на преминаване покрай тази гора бяха нащрек и с готови за стрелба оръжия, прицелени в нещо невидимо. След минута подминаха този ъгъл на гората и се спуснаха в една долина, като недалеч пред тях се видя издигащия се форт на Земните въоръжени сили, който достигнаха след няколко минути. Шейната и платформата влезнаха в един хангар, който най-накрая скри хората от дивите пориви отвън и дежурния на входа побърза да затвори тежката стоманена врата. Всички свалиха тежките си шлемове. Войниците, които кацнаха само преди половин час на тази непозната им планета, последваха сержанта, който им каза да оставят всичко за сега тук. Другите започнаха да разтоварват донесените провизии, без да чакат подканване за това. През цялото пътуване всички бяха мълчали, никой не беше казал и дума на новодошлите, на които им се стори зловещо това непрекъснато и напрегнато оглеждане по пътя, което приеха като посрещане.

Думкането на урагана, който се развихри отвън, се чуваше и през дебелите стени на укреплението. Спойно раждаше мисли, че не след дълго ще издуха това петно от пътя си. Какво странно първо впечетление от новото място. Едва ли някъде другаде са били така негостоприемно приемани от местната природа – споделиха си някои от новодошлите, нарушавайки мълчанието, което спазваха от напускането на совалката до сега. Нищо хубаво не може да им обещае подобно място, а службата на такова може да се нарече само с едно име – кошмарна.

Димо и останалите седяха в голяма зала и довършваха обяда си, който получиха почти за вечеря. След като ги доведе тук, същия сержант им раздаде пакети с храна и каза да се нахранят набързо. Остави ги сами под звука на напиращия вятър отвън. Нахранени, войниците взеха да се споглеждат въпросително. Къде са попаднали? Някой чувал ли е нещо повече за тази планета?

Влезна капитан в полева униформа, следван от друг сержант с препасан патрондаш през рамото. Дванайсетте войника скочиха и застанаха мирно, гледайки уставно само напред.

- Свободно – махна бързо капитана. Беше се изненадал за миг от реакцията им, но бързо си спомни, че те са току що пристигнали. Той държеше папка в ръката си и четеше с видимо раздразнение няколко самотни реда на нея. Затвори я и насочи вниманието към войниците, поставили ръце зад гърбове и леко разкрачили крака. Всички те го следяха с внимание. – Сядайте, момчета. Първо, аз съм капитан Леополд, ваш командир от тука нататък. Второ, забравете тия официалности. Тук, в този ад, те не са нужни никому. Просто уважавайте по-старшите и изпълнявайте заповедите, особено на тези, които са от повече време на Кратер. Нищо друго.

Той беше застанал в средата и говореше с уморен глас. Димо го разгледа скришом. Беше едър човек, с побелели преждевременно коси, покрито с белези лице и студени очи, които показваха, че е видял неща, които трудно биха се срещнали в нормални условия. Униформата му, както и на другите местни войници, които беше успял да види до сега, беше лишена от всички ненужни по нея неща. Никакви лъскави значки и ордени, нито разни трофейни кутии, най-много знак за чин и нищо повече. Всичко друго беше бойно снаряжение. Допълнителни гранати, паласки с патрони, увиснали тежки пълнители и дори по няколко закачени на хлабави ремъци бойни ножа.

- Тук сме останали по-малко от стотина души войска. Вие сте попълнението, което трябваше да е най-малко една рота – капитана удари папката в една от масите, - а има работа за цял полк! Не знам дали ще остане някой, който да дочака следващия курс на совалката. – Той изсумтя гневно. За кой ли път бяха неразбрали доклада му бюрократите, които бяха далеч от тук и преценяха ситуацията от топлите си кабинети. - Както и да е. Това е лейтенант Бодик – Леополд посочи влезналия преди миг офицер, който застана до него и кимна към войниците. Беше с провесен през рамо автомат. - Ще ви сведе обстановката, ще ви разпредели и ще ви настани. Сега, извинете ме, но трябва да видя малкото, което поне са благоволили ми пратят като оборудване. Слушайте какво ще ви кажат, пазете се и внимавайте. Така ще оцелеете по-дълго време! – завърши капитана и припряно махна с ръка на отново скочилите на крака бойци. Излезна забързано, следван все така от сержанта с препасания патрондаш.

Лейтенант Бодик седна на един стол и придърпа захвърлената папка. Около минута я разучава, след което и той я затвори с някакво разочарование и я бутна настрани. Явно, който и да видеше краткия списък в нея, изпадаше в подобно състояние.

- Така, виждам, че няма човек с по-малко от две години служба. Това е добре, новобранците не биха изкарали тук и месец. Не знам какво са ви казали пращайки ви тук, но искам да знаете, че Кратер е най-гадното място за протичане на службата. Може някои от вас да са участвали в Тридневната война и пазенето на границата при блатата на Скар след това – не е същото, уверявам ви! Дори и охранителните мисии при новооткритите светове са като неделни екскурзии. Тази планета, ние й викаме „Преизподнята”, незнайно защо е нужна на правителството. Не е и моя работа да мисля за техните решения, но от Земята продължават втора година да поддържат гарнизона, който да пази работниците от мината за добив на сребърна руда. Няма да ви разказвам историята за заселването на Кратер, но запомнете единствено, че тук е опасно. Много опасно! Процента на дадените жертви е висок. Затова трябва, когато сте навън, хубаво да си отваряте очите и да знаете, че и най-малкото отплескване ще е с цената на живота ви. Оръжието винаги да ви е в ръцете.

Бодик стана и отиде до едната стена. Включи нещо и на нея се появи проекция на местността с обозначение на форта и още няколко отбелязани места. Той започна да посочва едно по едно нещата със светлинна показалка.

- Това тук е сондажна площадка едно, от нея извличат руда. Това са новостроящите се сгради на бъдещата база, която временно е в замразен строеж. Площадката за кацане, форта – светлопоказалката докосваше обектите и се местеше нататък. – Всички тези места ги охраняваме. Тук, тук и тук са предните ни постове – най-важните, те са досами гората, а там в нея е нашия враг. Сега за него няколко думи. Наричаме ги Сенките. – Той превключи и снимка на нещо, което можеше да бъде всичко, но не и нещо реално, се появи на екрана и кадъра замръзна. Тъмен силует, сякаш на призрачно тънко тяло и хищно протегнати ръце, уловено в момент на движение, неясни човекоподобни форми, като най-точното название, което можеше да дойде на ума, беше имено сянка. – Те са местни същества, досега не сме хванали нито едно от тях, за да го проучим. Нито живо, нито мъртво. Те не търсят контакт с нас, освен в боя. Разумни същества са, на първото стъпало в еволюцита, предвит това, че нямат нито селища, нито дори лагери. Предполагаме, че живеят разпръснато из горите, но затова пък са прекалено войнствено и агресивно настроени срещу нас. Навярно приемат, че сме нашественици в тяхната племенна територия. Нищо друго не знаем за тях, само че са смъртоносни, неуловими и по възможност гледат да ни отвличат... Крият се със сигурност в огромните площи с гори, които ние нямаме средства да изследваме, понеже не сме тук за това – ядно завърши капитана. Помисли малко и добави, решил да не крие истината пред тези, с които ще трябва да делят достатъчно опасни мигове. - Никой не се е върнал от плен и не мога да кажа, за какво сме им притрябвали. Кой знае, може би сме част от някакъв техен ритуал... Имаме достатъчно изчезнали за двете години експлоатация на сребърната мина. А напоследък е доста тежко, сенките през последния месец се активизираха и започнаха често да нападат.

Мълчание. Никой в залата не мърдаше. Войниците гледаха силуета на стената, осмисляха чутото и разбираха, че мястото, на което са, е най-меко казано зловещо. Излизаше, че хората губеха битката и явно никой в командването не можеше да го проумее.

- Нашата главна задача е да задъжим периметъра – Бог знае защо, - но не трябва да позволим да спре добива на рудата, както и строежа на новата база. Имаме също и сто и петдесет работника, които също дават жертви и трябва да ги пазим. Забравете да влизате в гората сами, сенките са зад всяко дърво. Денят на Кратер е винаги в полумрак, нощите са непрогледни – звезди никога не се виждат. Облаците са винаги гъсти, понякога вали киселинен дъжд, но рядко. Сенките са почти невидими на тъмно и не обичат да нападат денем. Добрата новина е, че оръжията ни са ефективни и ги убиват. Номера е първо да можем да ги уцелим, което никак не е лесно. Те са много и се бият за всяко тяхно тяло, затова до сега не сме прибрали нито едно за изследване. Убиват с пронизване от пряк досег или хвърлят отдалеч някакви остриета, които са закачени на връв, защото после си ги издъпват. Атакуват, удрят и изчезват – това е тактиката им. - Лейтенанта се загледа с нескрита омраза към сянката на екрана. После изключи и него и показалката си и кимна към отново появилия се сержант, който беше посрещнал новото попълнение на площадката за кацане. – Това е сержант Войт, той ще вземе шестима от вас за тридневен курс, останалите поемам аз. Нужни сте ни на позициите и след курса всички излизате навън. Въпростите си оставете за после. Сега първо да ви настаним.

Групата отново стана и последваха новите си командири към спалното помещение. В погледите на всички се долавяше притеснителен страх от това ново място.





2.



В началото на третата седмица от идването си на Кратер, Димо беше на пост три в северния край на периметъра. Бе досами гората. Даваше тук за втори път. Сега с него беше Стивън Оз, тридесет и пет годишен спокоен на външен вид човек, който сякаш не го беше грижа за опасността навън, и Димо бе разбрал, че е тук от самото начало на колонизацията на планетата.

Двамата бяха заели местата си за наблюдение в бетонния бункер. Поне бяха защитени от вятъра, който не проникваше през стените, но пък студа бе ледено застоял. Все пак термокостюмът помагаше и те безмълвно седяха на груби дървени столове, вперили очи в апаратурата. Уредите мълчаха и грееха спокойно в зелена светлина, сензорите им покриваха почти половин километър от околността.

Димо виждаше равнината отдясно и началото на гората по надолу. Наистина неприятна планета – си каза за кой ли път, - нищо ценно, за което да я имаш. Нито да оправдае желанието на правителството, което държи така за късчето земя. Суровия климат, с тези почти нестихващи бури, едва ли би накарало компаниите по заселване да закупят места и да започнат своята инвазия от заселници. Не му се вярваше, че рудата, която добиваха, е това, заради което загиваха толкова хора.

Това е лошото на войника, изпълнява заповедите, без да знае защо и за какво. Затова е и само за доброволци тази професия. Подписваш петгодишен договор и си без никакви права на мнение до края му. След това или напускаш или продължаваш за още пет години. Армията разполага и с живота, и със смъртта ти. Той самия служеше вече в края на третата си година и беше участвал при битката с пиратите край Астероидите в самото начало на постъпването си в нея, там за малко да загине, когато заобиколен от врага остана сам, но внезапна атака на неговата рота успя да му спести смъртта. Също и в Тридневната война – митичната война с отцепилите се концерни за производство на роботи от няколко планети, които въстанаха срещу Земното правителство, вярвайки, че с армията си от андроиди ще успеят да победят. Тази война беше свършила бързо, но с доста жертви, а и все още се пазеха блатистите райони на Скар, където имаше оцелели бунтовници, които макар и да бяха съвсем малко и изолирани, все още имаха останалата амбиция за свобода. Беше летял сред пръстеновите полета на Артур, спасявайки една изследователска мисия, която беше пленена от местния полудив народ. След това няколко месеца охранява пустинната граница на Храм, където хората живееха във войнствена симбиоза с поредното местно населени, което отначало беше реагирало агресивно към земните заселници, но след това просто си поделиха територията. И сега е тук, на тази пъклена планета. Вече се беше сражавал с нещо, което не можеше да се нарече с име. Сякаш от нищото изкачаха ефирни бойци и нападаха яростно. Мятаха извити уреди, които безшумно достигаха жертвата си след елепсовидна парабола и удряха смъртоносно войниците, пронизвайки дори защитния слой на костюмите им, които можеха да отразят куршум, но не и някакво първобитно направено острие. Само масиран огън успя да ги отблъсне, а според по-старите тук, имали късмет, че било денем атаката. Нощно нападение е истински кошмар, казаха те. Сенките в мрака са направо невидими, разказваха те. Кошмарни видения, които мяркаш за само за скунда. Не ги ли простреляш веднага, изчезват безследно, за да се появят пак след миг на метри от там. Видно бе, че не ги е страх да умрат – бяха смели, бързи и смъртоносни. Имаха изкривени човекоподобни фигури, малко кльощаво дълги тела и кокалести крайници. И тук се потвърждаваше правилото, че всички форми на живот в космоса са подобни на земните – като местните животни и дори самите сенки. Както и на останалите планети в галактиката, които бяха открити от хората, биологичните единици бяха с четири крайника, две очи, един нос и една уста. Определението, дадено от учените, беше, че щом на Земята почти всички видове са с тези характеристики, защо в космоса да е по-различно. Явно това е оптималната форма за развитие сред звездите. Също както и самите условия за развитие – подходящ състав на въздуха, които почти винаги е близък до земния или му трябва съвсем малко за да стане удобен. Тези природни закони, които сега бяха вече космични, никой не можеше да обясни, затова и просто се приемаха като благоприятна даденост и се използваха от човека при разселването му.

- Виж сектор 17-22 – каза тихо Оз. Гласът му прекъсна потока от мисли на Димо. Досега двамата бяха мълчали, познаваха се бегло, само от столовата и от няколкото общи тринировки. За първи път се засичаха по време на дежурство и първоначално нямаше за какво да се заговорят. Оз беше определен за старши, макар и с по-нисък чин, но престоят му тук го правеше по-опитен от ефрейтор втори клас Грег Димо.

Димо провери с камерата, давайки близък план на посоченото място. Нещо се движеше, но скоро видяха само един от малкото животински видове да се храни със сухите листа на нисък храст. За късмет на земните, уредите им можеха да засичат излъчването на някаква топлина от телата на невидимия им враг. Засега това беше един от най-сигурните начини за откриването му, а и при нападение се водеха от екраните, за да стрелят по тях, което не беше съвсем лесно и за предпочитане е пряка стрелба, но при сенките беше трудно изпълнимо.

- Лудост е това непрекъснато очакване тук, вече се питам дали не е по-добре да ме отвлекат ония – каза напрегналия се за секунда Оз. Безгрижността, която го владееше до преди няколко минути, изведнъж напусна тялото му.

- Колко ти остават? – попита Димо без да се извръща. Вече беше научил най-важните уроци за оцеляване, един от тях е да е винаги нащрек и готов за нападение.

- По-малко от година, да ги вземат дяволите тия от командването. Не ми разрешават да се преместя някъде другаде до края службата. Десет години съм в армията, а никаква признателност. Не казвам, че ме е страх, но съм тук повече от две години, може и да не доживея уволнението, като гледам как вървят нещата. Имам такова предчувствие.

- Не е честно, наистина. Ти, както каза, си от самото начало, нали?

- На втори седми две хиляди сто и дванадесета година кацнахме на тази проклета планета. Помня датата добре. Сто и двайсет бойци и три пъти повече работници и разни учени. Командваше ни самия п-к Колинс, чувал си за него, нали?

- Даже участвах в групата му при Астероидите. Не знаех, че бил тук.

Оз помълча кратко време и погледна бързо Димо, после пак се обърна към своят екран.

- Още е тук. Те го отвлякоха, беше един от първите, които изчезнаха. Още от началото знаех, че сме се наврели в черна дупка. Виж само – студ, ветрове и голи скали. Нищо друго. Дори въздухът е гаден, макар и да може да се диша. Как ми се иска един ден да подишам чист и незамърсен от нищо въздух, такъв като на Земята – каза Оз и се върна в спомените си.

- Там ли си роден? – учуди се Димо, тъй като повечето от войниците бяха родени в различните колонии. За тях да изберат армията им даваше единствения начин за сигурност в трудния живот, ако успеят да дочакат краят на договора си, разбира се. Пет години – половин пенсия. Десет – цяла. От там нагоре растяха двойно парите, но колко ли доживяваха да ги получат – знаеше истината ефрейтора Димо. Самият той също беше от старата планета, но избягваше да споменава това пред другите. Винаги го обябявяваха за луд, че е напуснал Земята, за да постъпи в армията и да се скита из космоса.

- Да, но още съвсем малък сме се преместили на Асирия. – Димо я знаеше - това беше първата заселена планета извън Слънчевата система, тя беше и най-многолюдната колония, която беше на ръба на войната с желанието й да се отцепи от Земния съюз. Облечения с боен костюм гръб на Оз потрепна от спомена. Земята беше станала нещо като легенда сред пръснатото из космоса човечество. Когато преди стотина години беше открита възможноста за бързи преодолявания на огромните междузвездни пространства, хората бързо се изнесоха от нея, открили, че галактиката гъмжи от удобни за заселване светове. Сякаш с някаква правомерност, при наличието на звезди от класа на Слънцето, се бяха създавали планети системи от съвсем земен тип. Димо също често бе започнал да си спомня родната планета, мислеше си, че втори път няма да я напусне, щом един път се върне пак на нея. Трите години служба му бяха доказали, че има неща, които стават скъпи, едва когато ги загубиш.

- От кога не си бил на нея? – попита той, имайки предвид Земята.

- Повече от десет години. Последно ходих на една екскурзия за около седмица. Изкарам ли до края на службата и се връщам право там. Никъде другаде, ще си взимам пенсията и ще ходя на риба.

Изпищя повикващ сигнал, двамата докладваха в базата, че района е чист и пак се заприказваха. Оз продължи историята си.

- Първите два месеца всичко беше нормално, нямаше уж открити разумни форми на живот, макар планетата да се водеше земен тип и учените очакваха да има такива. Няколко вида животинки, няколко зони с ширнали се гори, заобиколени от безкрайна пустош, това представлява Кратер. Разбира се, сребърните залежи в недрата му и непрекъснатия вятър, който не е спирал и за миг от както сме дошли. Бяхме изградили шест лагера тогава, сега са разрушени всичките, освен този, който беше и главния, заради площадката за излитане и сателитната установка за връзка. Една нощ, бях дежурен в централата, се започна кошмара. От лагер пет съобщиха, че нещо подгонило двама учени, които навлезнали в странна ивица в близката гора. Там някъде уредите отказвали да работят, механиката блокирала и те били отишли да проучат района - и все още е така и никой не знае причината. Тези, които ги подгонили нападнали и лагера им. Получихме информацията само по радиото. Докато отидем до там, се е развихрила истинска касапница. Когато стигнахме, видяхме останалото от тях. Казвам ти, по-добре да не си спомням. Малко след това се срещнахме и ние с тези появили се от нищото сенки. И от тогава започнаха почти ежедневно да ни нападат, докато не ни изтласкаха тук. Нито се опитаха да преговарят, нито някакви искания – просто поредната атака, ако можеха отвличат един или двама и пак изчезват някъде. Затова и нарекохме между нас си този свят Преизподнята, сенките навярно живеят в ада под нас.

През бойницата пред себе си, Димо виждаше как вятъра разнася кълбета от сухи треволяци. Хоризонта се свиваше съвсем наблизо и създаваше в гледащия го едно неприятно усещане за подтиснатост. Над главата ти ниски тъмни облаци, пред очите ти скъсен свят – кое да те зарадва тук?

- Полковник Колинс, който имаше голям опит със заселването на нови планети и срещи с много непознати видове по тях, тръгна един ден да търси контакт и да опита да води преговори, след като се разбра, че няма да спрат атаките си, но изчезна завинаги. Сега знаеш колко сме и какъв ни е периметъра на движение, бързо успяха да ни прогонят от всички други по-далечни наши бази и мини, а едвам удържаме и тази тук. – Оз говореше загледан в екраните на приборите, ръката му беше поставена на спусъка на картечницата, а гласът му издаваше тъгата по някаква изгубена надежда. - Тия сенки са майстори убийци, нищо че се бият толкова първобитно. И аз да ти кажа, в началото не бяха толкова много. Според мен са се събрали от цялата им мрачна планета именно тук. Ние сме една шепа, а те хиляди. Нормално е да искат да ни изгонят, все пак сме нашественици в техния свят. От Земята заповедта продължава да е да не напускаме планетата, но не пращат достатъчно сили, за да я покрием изцяло и да се справим със сенките. Понеже Кратер няма да бъде обявен за заселване, заради неприятния климат, а само е годен за експлоатация, това не може да бъде причина да се проведе прочистваща операция – така ни съобщиха веднъж. А всички от командването си мислят, че няколко местни диваци не са чак толкова голяма заплаха, че да се изпращат допълнителни сили заради тях.

- Армията е нужна в повече от петдесет свята в космоса, трудно е да отдели достатъчно хора за всички – каза Димо, слушайки историята на този мрачен свят. Опита се да оправдае бездействието от командването.

- Не знам. Може да не ни казват всичко, но ако е само заради среброто причината да държим Кратер, моето мнение е, че не си струва. Макар и да не е моя работа, затова има управляващи, аз искам само да доживея уволнението и да си взема пенсията – въдъхна ветерана.

Двамата млъкнаха и всеки провери поверените му уреди. Навън започна да се стъмва – на Кратер това означаваше, че от сумрак се преминава в пълен мрак, а вятъра виеше все така пронизително. По-младия от войниците се замисли какво го очаква в бъдещето. Не намираше нищо приятно. Капитан Леополд ежедневно пращаше искания за повече хора, за повече техника. Отговорите бяха, че имат пред себе си местен нетехнологичен местен народ, с който е лесно да се справят с разполагащите сили. Как да повярват от далечната и мирна Земя, че някакви невидими диваци могат да притискат модерно въоръжените й бойци. Едва ли знаеха броя загинали за двете години, командващите никога не обръщат внимание на разходите в жива сила. За Земното правителство, което обединяваше всички нови светове, много по-важно беше да поддържа реда в десетките често обявяващи се в неподчинение земни колонии, на които запазването на първоначалната демокрация на обществото е първостепенна задача, отколкото проблемите на някаква миньорска експедиция на ветровита планета.

На доста от откриваните планети се срещаха разумни форми на живот. Освен в един случй, когато бе открита цивилизация, която е преминала племенно-дивашкия етап на развитие, нито една от тях нямаше и най-бегло технологично развитие, такова, каквото е земното, било и преди стотици години. Повечето бяха в първобитен стадий или крачка след него. Рядко оказваха съпротива, но все пак някой племенен вожд повеждаше народа си в защита на собствената територия. За тях хората бяха чуждопланетни нашественици и не бяха добре дошли. Но нито един от тези светове не приличаше на Кратер. Тук и природата сякаш не желаеше човешкото присъствие. Затова и самата планета бе заведена като негодна за заселване, само за добив на сребърната руда, която обаче не можеше да накара командването да проведе една широкомащабна операция и да смажат завинаги сенките. Експлотационните мисии не бяха от особено важно значение, без значение какво се добива. Силите се насочваха в контролиране на новите и вече самостоятелни светове, някои от които бяха започнали да надигат гласове за самоуправление и независимост от централното земно управление. Все по-често се стигаше да въоръжени бунтове и дори войни между потомците на една и съща родна планета. Не стигаха опасностите, които бяха създавани от местните жители, но и вечната битка човек срещу човек явно щеше да продължи и в космоса.

- В началото на службата ми – наруши тишината Оз, - участвах в заселването на Гева. Чувал ли си за тази планета?

- Не съм – каза Димо и видя, че наближава пет часа, местно време. Остава им още малко и ще бъдат сменен. Макар и утре отново да бъдат на някое друго място. С още малко разказани истории и времето ще мине бързо.

- Гева все още не е много известна, чух последно, че засега има само един град на нея. Както и да е, за друго исках да ти разкажа. Преди десет години, когато постъпих в армията, точно я бяха открили. Типичен земен тип, само денонощието е малко по-дълго, мисля че беше тридесет или тридесет и три часа, нещо такова. Но не това беше причината да останем цяла година на нея. На нея живеят гризли, местния народ, който крайно войнствено посрещна появата на човек. Разбира се, срещу нашите оръжия не можаха дълго да продължа съпротивата си. Кратер много ми напомня на Гева. Спомням си, че и гризлите бяха труден противник като сенките, но те атакуваха винаги директно, размахвайки техните страшни секири и губеха всеки ден жива сила, така накрая, за около година ги избихме повечето и останалите се предадоха. Днес едва ли има и стотина останали в някакъв резерват. А тук, сенките сякаш стават повече с всеки изминал ден. Нещо, което не мога да си го обясня.

- Чух една идея за това, мисля че един от иженерите е изказа миналия ден. Че сенките може би се размножават като нашите насекоми и снасят яйца, затова така бързо попълват редиците си. Нали не сме заловили нито една, за да бъде изследван вида им и затова и не знаем нищо точно.

- Да, не сме. А са толкова примитивни, че е направо смешно как не можем с модерни оръжия да се справим с тях.

Димо не каза нищо. Предпочете да премълчи мислите си. Какво да отвърне на тази забележка, която направи този ветеран, вече загубил надежда за напускане на опасната планета. Единственото, което мина през ума му беше, че всички те са просто обречени тук. Накрая или ще бъде изоставено всичко, което ще бъде първата загуба за хората, или най-накрая ще се обърне внимание на проблема и ще пристигнат поне няколко кораба с войска. Така ще се завземе Кратер и ще се сложи край на войната със сенките и техните смъртоносни атаки. Това беше най-добрия вариант за ефрейтора, но само ако той доживее изпълнението му.

- Стана време да ни сменят – каза на глас той и доволен отбеляза, че има само няколко минути до появата на смяната им.

- Да, бързо мина този път – съгласи се с него Оз. – Какво ще правиш после?

- Ще отида да поиграя кеч с отбора. Ела да гледаш или да участваш.

- Може, макар и да не съм от вашата класа – прие поканата по-възрастния само с няколко години Оз, макар нещо в него да излъчваше прекалена умора, която можеше да е от всичко в този съвременен живот в космоса.

- Хайде тогава, щом се разснаряжим, да се чакаме в съблекалнята и от там направо в залата за кеч-борбите. Ще ти покажа някои техники.

- Добре – кимна Оз, макар и другия да не го гледаше. След това забеляза движение насреща. – Виж, това не са ли нашите? Идват вече.

След кратко мотаене при смяната, двамата поеха назад с обслужващия катер. Войника на картечницата не сваляше пръста си от спусъка. Мощни прожектори осветяваха пътя им, предпазвайки ги от неочаквана засада по него. Току що сменените бойци можеха да си отдъхнат, щом влезнаха в базата. И този път имаха късмет и можаха да се приберат в нея, но докога ли ще го имат – се запитаха мислено те.







3.



Тъмните кълбета облаци се носеха ниско над потъналия в мрак свят. Вятъра ги движеше непрекъснато, но и те никога не се разсейваха от него, може би за да бъде тъмнината по-пълна. Някой всемогъщ местен бог навярно не искаше да се открие лицето му и затова държеше тази гъста пелена от въздушни маси между себе си и твърдта отдолу.

Месецът, от както беше дошъл Димо, мина бързо и неусетно. За него надеждата да бъде преместен скоро от тук, ставаше все по-слаба. Научил, че до сега никой не си е тръгвал, заради вечната нужда от хора, той прие тази своя съдба. Простото решение беше да е сто процента внимателен навън. Така ще изкара поне срока си от службата. По-малко от двадесет месеца му оставаха. Не са много, но на Кратер са като обещание за вечност. Настороението му потъмняваше също като местното небе и тежки облачни мисли се въртяха неспирно в главата му. В няколкото сблъсъка между хората и местните същества, той загуби неколцина другари. Имаше двама убити, но също така и двама изчезнали. Може би съдбата на вторите беше по-ужасна. Никой не знаеше къде изчезват, нито какво правят с тях. В съзнанията на войниците оставаше само страха, че един ден може те да са отвлечените в неизвестността. Този страх проникваше в мислите и звънеше с ледени струни. Хората се затваряха в себе си, спираха да търсят развлечения, гледаха по възможност да се свият в леглата си и да могат само да затворят очи.

Този път смяната му започна през нощта. Пак на същия пост номер три, но с друг войник – Една Оби, младо момиче, което беше тук от шест месеца, първото й назначение след завършване на военното училище. От дошлите трима съвипускници, сега е останала само тя. Точно един от изчезналите преди седмица, беше втория от нейната група. Третия е загинал още в самото начало. Преизподнята на Кратер не е съвсем точното място за първо назначение, но кой да помисли за това, след като в командването все така мислят, че това тук е незначителен неуспех за Земната армия. Тежките условия, загубата на двама близки приятели бяха калили психиката й, сега вече беше с опита на доста по-дълго служил войник. Лошото е, че пред себе си има още цели четири години, този срок тук беше близък с обреченост

Димо провери инфрачервения спектър на околността. Тихо беше, дори вятъра бе притихнал до слабо виещо бучене. От това всичко стана много пусто и самотно. Почти идеална тишина, само понякога някой от механизмите прошумоляваше и пак утихваше.

Той погледна часовника – полунощ наближаваше. Естествено на него не би му се доспало. Стимулиращите таблетки щяха да го държат бодър до сутринта. Тялото ще е бодро, но вътрешно вече се чувстваше уморен от всичко. Само за месец, усещането за увереност в силата на оръжията и в това, че има зад гърба си цялата армия на човечеството, започна да го напуска. Все повече се наслояваше страха от това, че те са изоставени тук. Без никаква поддръжка, без никакви сили за отпор срещу врага. Какво по-лошо за един войник от загубата на вяра в себе си.

Бункера беше с овален хоризонт и двамата бойци в него винаги оставаха почти в гръб един от друг, но все пак Димо долови раздвижването на Една.

- Какво става? – попита той, но без да отклонява вниманието си от екраните.

- Нищо – тихо каза тя. С нея бяха дежурили няколко пъти, той знаеше, че тя е добър боец, който издъжа цялата смяна, без да се разсейва и за миг. Но днес сякаш нещо я тормозеше. Всъщност, не само нея, но Димо засега не го показваше. – Чу ли какво са намерили днес?

- Не, почти целия ден спах и станах малко преди инструктажа.

- На север, на километър от тук, където започва едно петно от шиповите храсти, по обед са отишли с конвой камиони да изхвърлят отпадъци от рудника. Охраняващите ги минали напред, за да проверят района дали е чист и намерили един от нашите.

- От нашите ли? Как така? – не можа да разбере Димо.

- От изчезналите наши – поясни с леден глас Една. Ръката й стискаше автомата. – Казаха ми, че тялото, което измъкнали от шиповете, изглеждало ужасно. Като някаква суха мумия, останала без капчица живот.

- Дълго време е престояло там ли?

- Не точно, било е обезобразено от това, което са правели с него. Казаха ми, че приличало на изцедено от съдържание, заради изтезания или незнайно защо. Изсмукано, изпразнено и захвърлено. Един от намерилите го говори с мен – допълни тя. Имаше и още нещо, затова Димо я остави да довърши. – Мисля си, дали това не е Жан? Нали той беше от последните отвлечени.

- Едва ли. Сама каза, че приличало на мумия, а това значи, че е престояло дълго време навън. – Той се сети за казаното му от Стивън Оз преди известно време, за изчезналия преди две годни полковник Колинс. Дали това не той?

- Не съсвсем, приликата е заради друго. Намерилия го ми каза, че очните кухини били пробити и също така са му разпрали корема. Явно от там са източили всичко, а това може да стане за ден. Намерения изглеждал не изсъхнал от старост, а повече напомнял на изсмукан от вътрешностите си – повтори Една и потъна в спомени за Жан, с когото се бяха запознали по време на обучението и имаха връзка помежду си, която се надяваха един ден да завършат с брак. Военните не разрешаваха бракове в рамките на договора, особено между двама бойци, но след това всеки е свободен да прави каквото иска. Техния план беше провален, след като той изчезна завинаги.

- От лабораторията нищо ли не казаха?

- Все още нищо. Навярно правят тестове за установяване на самоличността, но от малкото останала тъкан...

- Едва ли ще е лесно – довърши ефрейтора. Затова и не са съобщили нищо на инструктажа за този случай. Явно не са искали да натоварват нощната смяна. А е много по-лошо новината да се носи като слух, така всичко става още по-зловещо. – Ако е Жан, поне ще могат да го върнат в родния свят. Той откъде беше?

- От Фобос, третата извънземна колония в историята. Мечтаехме си... – Една за миг замълча, може би от някой върнал се спомен, а може би заради проверка на наблюдението, но след това продължи. – Мечтаехме си един ден да се заселим на Марс. Жан е бил там много пъти, казваше, че бил невероятен, особено след процесите на тераформирането и изравняването на гравитацията със земната. Имало безкрайни зелени градини, които били засадени в самото начало на колонизацията.

- Да, вероятно, а и е толкова близко до самата Земя. Навярно ще го отнесат с „Марсилия” – каза той, сещайки се, че вчера кацналия товарен кораб е с крайна спирка Слънчевата система. Те сигурно ще вземат и последните две тела на убити в бой, за сега пазени в хладилни камери. Опита си да си спомни те откъде бяха, но не можа. Внезапната раздяла и смъртта са другите съпровождащи войника неща, освен самата война. За самия Димо от скоро се беше появил още един фактор, на който до преди месец не бе обръщал внимание – страхът. Но той го прикриваше, макар и да забеляза, как всички останали го притежават и издават. Светът на Кратер го отпушваше в тях и нишките му плъзваха в душите на бронираните тела на войниците.

- Ефрейтор – тихо го повика Една, - вижте 17-10, нещо има там.

Той веднага забеляза уловеното присъствие в посочения сектор. В същото време и в друга точка се появи сигнал за такова. Димо веднага повика базата.

- 1-73, тук 0-3, масирано нападение в района – бързо изрече в микрофона и установи поне още десет изгрели точки в цялата покривана от уредите им местност.

- Разбрано. Виж им посоката на... – попита дежурния сержант в централата.

- 1-73, идват към нас – прекъсна той дежурния, гледайки как екрана се насити с приближаващи ги точки. – Пращайте подкрепление. Те са вече тук!

Една включи всичките осветителни системи. Светлината им ясно открои промъкващите се досега в нощен мрак фигури, които веднага сякаш се разтвориха във въздуха, избягали някъде настрани в сенките тъмнината. Умело се придвижваха под прикритието на ниските шипови храсти или степната трева. Но уредите ги следяха неотлъчно, те показваха как десетки сенки приближават.

-Идват, ефрейтор! – викна Една и зареди картечницата. Откри огън навън без да се бави повече.

- Ей, чакай! По какво се целиш? Моят екран е празен! – извика той, когато активирал и своята картечница, откри, че на екрана нямаше видим противник, по който да стреля. Оставаше и да е повредена точно сега.

- Използвай уредите, хвани ги в ето този спектър, така ще имаш координатите им – бързо обясни Една и посочи нужното на ефрейтора, без да спира и за миг да стреля. Макар и с по-малко обща служба, тя все пак имаше цели шест месеца на Кратер. А това значеше, че участвала в достатъчно сражения със сенки. Той прецени, че е добре, ако я слуша от този момент - опита й е по-ценен от всички нашивки по ръкавите. – Наближават ни, не им позволявай да ни заобградят! – надвика тракането тя, обзета от бойна треска.

Или от страх, че ще ги заловят?!

Димо веднага превключи оръжието на режима, който му показа Една и сенките оживяха на екрана. Той започна да стреля веднага, като следеше изображението на монитора. Двете оръжия не спираха да трещят силно в нощта.

- Какво става? Няма ли да дойде някой? – изрева през рамо Една.

- Не можем да ги удържим! – Димо включи радиото си на режим автоматично предаване и приемане, за да не се налага да сваля ръка от спусъка. – 1-73, тук 0-3, идва ли помощ? Няма да издържим много време, все по-близо са!

- 0-3, имаме масирано настъпление от всички страни. Стотици от тях нападнаха порта и кораба там. При нужда отстъпете до резервения пост, там вече сме пратили хора – напрежението се улови в гласа на дежурния. – Трябва да издържим до сутринта.

Подобно масово нападение не беше се случвало никога досега. Може би защото сенките не са разполагали с достатъчно сили, а може би не са имали и подобна обща цел. В този абсурден момент, ефрейтор Грег Димо си спомни, че някога на Земята, разпокъсаните и вечно враждуващи помежду си племена, са се обединявали при появата на общ враг и често след това съюзът им е прераставал до могъщи империи. Стига само да са имали някой силен и умен водач. А сенките доказваха, че явно са намерили такъв, който да планира и организира една мащабна атака от всички страни.

- Разбрано, изтегляме се към резервния – предаде той на дежурния, който в този момент се чудеше как да разпредели малкото си бойци, за да покрие целият периметър около базата. Димо се обърна. - Една, да се измъкваме към резервния пост. С другите там, ще успеем да ги задържим – надвикваше той картечницата, която постави на самоход, надявайки се това да забави сенките и прикрие тяхното измъкване.

- Добре, тръгвам и поемам напред и ляво – тя скочи от седалката, вдигна атомата си и отвори вратата. Димо беше до нея, готов да простреля първата сянка, която види. Двамата изтичаха навън, зад тях оръжията трещяха сами. Тъмнината ги посрещна. Светлината от прожекторите беше насочена към границата с гората, а зад бункера беше непрогледен мрак. Обвития с вечна пелена от облаци Кратер, не допускаше нищо от космоса да освети повърхността му. Сега двамата се доверяваха единствено на очите си и ръчния компас, бягаха по пътеката, но не знаеха дали са сами. Нужен им бе един преносим детектор, за да знаят дали не ги доближава някой, но нямаха такъв и това караше пръстите им на спусъците да трепват при всеки появил се силует на храст или сухо дърво. Всеки един от тях им заприличваше на протегнала хищни ръце сянка.

- Внимавай! – извика Една. Той навреме се врътна и успя да простреля две сенки, които приближаваха към тях. Телата им веднага изчезнаха в мрака. Отблясъка от автомата бе издал бягството им, също и местоположението – се сети Димо и усети страх, ледено свиване в стомаха, което го накара да се почувства обречен и сам сред глутницата врагове, която със сигурност вече ги заобграждаше.

Димо и Една опрели гърбове се придвижваха с дебнещи автомати. Светлината от укритието трябваше да се види във всеки момент, там ще има поне няколко техни другари, които с масиран огън ще ги прикрият. Ефрейтора започна да вика шепнешком по радиото поста, но в слушалките на шлема му се улавяше само тишина.

Засадата стана неочаквано и за двамата. От нищото, явно преградили посоката им и успели да ги изпреварят, изкочиха десетки сенки и ги атакуваха яростно, без да дават сметка за броя загинали, които падаха пред започналите да стрелят по тях хора. Призрачните бойци скачаха върху падналите тела на себеподобните и всеки паднал ги приближаваше все по-близо до двете самотни фигури, започнали да се въртят синхронно в кръг и така образуваха огнена стена срещу нападатели си. Но саможертвеността на сенките стесняваше с всяка секунда обръча около тях. На светлината от дулата, Димо успя да види, че изкривени пръсти се протягат към него само от няколко метра. Съвсем скоро ще го заловят. Страхът на хваната в капан жертва го обзе. Зъбите на капана започнаха да се стягат и да стискат сърцето му в предсмъртна агония. Той закрещя и стреляше и стреляше.

Силен удар изби автомата и друг удар отхвърли Димо настрани. Една успя да простеля няколко нахвърлили се върху му сенки, но почти веднага и тя бе достигната от дузина стоманени ръце, които побързаха да стиснат силно тялото й и я повалиха безпомощна.

Димо успя да изпълзи метър напред, макар да нямаше никаква представа накъде е поел, и се обърна по гръб. Все още замаян от силния удар, той успя да осъзнае, че са заловени и обезоръжени. С отмаляла ръка откачи една граната, но имаше усещане, че няма да има сили да я хвърли. Две фигури се приближаваха към него. Освободи предпазителя и зачака да дойдат по-близо. Поне щеше да убие още двама, преди да загине и той. Видя че сенките са с някакви плащове и покрити от качулки глави. За първи път виждаше такива, навярно са предводителите, но щом застанаха на крачка от него от тях лъхна нещо лепкаво, което парализира движенията на войника. Страх от неизвестното се надигна отново в падналия. Една качулата фигура се приведе към екрана на шлема му. Нямаше лице, само мрак – безкраен, всепоглъщащ мрак, който попи неговия бликащ страх. И от това сякаш се фигурата се нахрани и наедря.

Кокалести ръце се протегнаха към все още стискащия гранатата човек. Пръстите му бяха сковани около нея, мускулите му отказваха да го слушат и той не можеше да ги разтвори и така да спаси себе си от ужасната мисъл, че ще се превърне в изсмукана празна мумия, която ще бъде захвърлена един ден в храсталака, като ненужна дрипа за сенките.

Едната ръка изби гранатата, другата го натисна силно в гърдите и Димо потъна в тъмнина.







5.



Съзнанието бавно се върна в Димо и той с мъка отвори очи. Матова светлина идваща от провесени точно пред главата му глобуси, които бяха пълни с някакви излъчващи светлина минерали, го накара да присвие очи и да изчака малко така, за да свикне зрението с полумрака. Видя, че е вързан за ръцете и увиснал в редица от десетки други хора, всички в различни стадии на съхнене. Те бяха с пронизани с някакви органични нагънати проводници, които влизаха и излизаха в телата им през различни места. Най-потресаващо, за току що събудилия се в този кошмар, бяха забитите в очите им оребрени пипала, подобни на стърчащи дълги кабели, които идваха и изчезваха някъде в сенките на стените. Телата бяха в различни състояния – едни изсъхнали и с атрофирали крайници, кожата им бе отпусната свободно и крепяща се се само на изпъкналите жили. Други, явно по-пресни, бяха запазили все още формите си, макар десетки пипала да опъваха пълната с мускули плът, размъквайки я като гумена на всички страни. Някои от висящите имаха страшно атрофирали изкривявания и бяха изменени от невиждан вътрешен напън, който издуваше в невероятни форми телата им.

И непрекъснато някой от обречените на мъки издаваше нечовешки стонове на болка, които отекваха сред матовите глобуси в огромната пещера, в която като прилепи бяха закачени обречените на страдания човеци.

Всичко това беше една ужасяваща гледка, но увисналия също така безпомощно Димо, който можеше все още да гледа и разбира ставащото край него, вече знаеше, че скоро ще стане нещо подобно и със самия него. Явно телата бяха поддържани живи от грубите черва, влизащи право в стомасите им. Останалите пипала изпълняваха други финкции, всички напълно достатъчни за да могат човешките организми да живеят. Но с каква цел? За да изпитват болка? Да страдат в мъки?

С шум като от размахване на крила, към него се приближи огромна фигура, наметната с качулата черна перелина. Тя застана пред висящия ефрейтор, кокалеста ръка се подаде изпод плаща и един крив пръст с остър нокът направи кървава резка под едно му око. Димо усети болка, която леко го парна. Но съществото сякаш искаше само да му подскаже какво го чака от тук нататък – много повече болка. Фигурата сякаш плуваше във въздха, поклащаше се леко и навярно не докосваше земята. Ниско долу в полите й се стрелнаха няколко сенки, които като кучета й прислужваха и бяха готови да се нахвърлят на набелязаната жертва. Като привидения, при даден знак, няколко от тях бързо прокараха няколко нишки през страните на лицето му. Заболя го отново, когато усети жилещите бодове, но повече го изплаши значението на тези нишки.

- Ти, човек, страх недей спира – изпрати му послание направо в мозъка фигурата. – Аз Майката, теб освободя от зло и страх.

Димо се опита да каже нещо, но устните му останаха стиснати. Нещо ги държеше пряко волята му да ги отвори. През тях минаваха тънки нишки, които стискаха челюстите неподвижно. Той не можеше да се види, но беше нанизан целия с тях, така всяко негово движение се ограничаваше.

- Ти не говори, аз чува мисли – получи той отговор на напъна си да проговори и миг след това острия нокът се заби в плътта под изпънатите ръце, закачи се в някаква кост и го завъртя на една страна. Глас в мислите нареди: - Гледа!

С болка изви очи и видя сред мъждукащите глобуси пред себе си разпънатата Една, а зад нея още много познати му бойци от разбитите земни сили на Кратер. Трети беше Стивън Оз – не дочака уволнението си землянина. Шестото тяло се оказа на капитан Леополд. След него редицата от висящи продължаваше. През лицата на всички, които можа да види, вече минаваха тънки нишки и накрайници влизащи в очите им. Майката сянка мина ефирно напред и погали увисналите хора с острите си нокти, които оставяха кървави вади по обречените тела.

- Ваш страх това сме аз, те – посочи тя едната от сенките, която по команда се изправи лице в лице с Димо и той различи ясно кошмарното видение с изкривени хищнически черти, от които най-ясно видя стърчащите остри зъби под бездънни празни орбити. – Толкова вкусен е за нас.

Той изплашено се опита да се дръпне назад при вида на приближилото го кошмарно създание, но нишките го опънаха за лицето и с болка остана на място, вгледан в потъващия мрак насреща му. Сянката сякаш наедря за един миг.

- Вижда ли? Твой страх дава мощ на той, аз. Хора - има много страх вътре. Той, аз, сила идва от ваш страх. Ти тук в гнездо, ние храним вас, вие храните нас със страх. Стар. Нов. Страх прави силни нас.

Думите достигнаха до съзнанието на Димо, потушвайки болката от опъващите го нишки и той разбра накрая това, което му казваше надвесилото се над него чудовище.

- Сега ти ще дадеш твой истински страх. Родиш деца мои – получи той като последно послание и Майката сянка рязко се впи в неговото разскъвано от нишките лице.

Грег Димо беше обзет от ужаса, който разби и се сля със съзнанието му. Изпита болка, неописуема и изгаряща, която отпуши с години кътани спомени, за които дори и не искаше да си спомня.

Но в мига на сливане с ужасяващото съзнание на Майката, той видя и разбра, че сенките се раждат именно от човешкия страх. От това чувство, което се появява у всеки, когато застане сам в мрака. Когато има пред себе си някаква неизвестност, която трябва да преодолее. Страхът от ново и непознато място. Така хората сами са родили своя вечен враг, но този път страхът е станал материален и с всеки нов ден на Кратер се е умножавал. При всеки сблъсък, сенките са попълвали редиците си многократно на загубите им в боя. И попълненията са идвали от бликащия страх от хората. Преди да стане подвластна на кошмара биологична единица, Димо узна и бъдещето на целия човешки свят. Сенките вече знаят за десетките планети, които са населени от земните потомци. Но за тях ще е най-вкусен страхът именно на прародителите им, там на старата Земя. Затова последната им и решаваща атака, която до този момент не са предприемали, за да могат да черпят с месеци от страхът на войниците и работниците на Кратер, е била с цел да завладеят звездолета „Марсилия” – той ще ги пренесе до Земята, а там сенките ще могат най-пълноценно да заживеят в страха, трупан с векове в сърцата на човек.

Две от обслужващите Майката сенки опънаха органичен кабел със странен двоен накрайник и го забиха в разпънатите от жилещите нишки очни кухини на Димо. Той се напъна да изреве от болка и изведнъж освободените мускули на устните го направиха, огласяйки пещерата. Викът потъна в облялата го и лумнала като взрив болка, останала дълго искряща и изгаряща в потъналите му завинаги в мрак очи. Така и не усети когато вкараха хранителните тубочерва в стомаха. Съзнанието му беше заето да излъчва страх, който освободен, започна да се излива по проводниците към матрицата на Майката.





6.



- Ела насам, сине. Не мисли за дълбочината – ръката на баща му го придърпа и рязко пусна. – Движи ръцете и краката синхронно, не ги махай безцелно!

Стиснал уста, за да избегне непрекъснато влизащата в нея солена вода, осемгодишния Грег се опитваше да преодолее страха си от дълбокото. От онази неизвестност на мрака под него, в който живеха ужасни невидими същества. Баща му го придърпа още малко и отново го пусна, оставяйки момчето да се задържи само на повърхността.

- Ето, виждаш ли, добре се справяш. Давай, отпусни се и не се стягай – нареждаше някъде през стената от надигаща се паника бащата.

За миг осъзна, че под него на десетки метри няма нищо. Само черна неизвестност и дълбоко скрито дъно. А от там извира леден страх, който го стисна и силите му изведнъж го напуснаха. Крайниците му станаха котви и той ужасен потъна към бездната – черна, непрогледна и протегнала се към него. Тя го задърпа надолу...



- Хайде бе, шубе – гласът на Тони го проряза с подигравателния си тон. Другите момчета се засмяха и десетгодишния Грег колебливо се изкачи още едно стъпало нагоре. Ръцете му бяха станали лепкави от избиващата го пот. – Не ми казвай, че се отказваш, „смели” Греги?

Изкачваха се по една външна стълба на почти двадесет метровата изоставена сграда. На покрива й се събираха онези от децата, получили привилегията да са в бандата на Тони. Бяха го поканили този следобед, но за него първоначалната радост от това бе останала почти десет метра надолу.

- Хайде, идвай, страхливецо! Тони, май сбърка с този избор? – Хари беше цяла година по-малък от него, но това, че беше на самия ръб на покрива, сякаш изравняваше възраста им. А и беше от месец в бандата.

Грег Димо се изкачи още две стъпала, но погледна надолу и всичко се завъртя в една безумна въртележка, която го придърпа и пое във вихъра си...



Той бягаше с всичка сила, искаше изведнъж да отвори очи и всичко да се окаже само кошмарен сън. Но лаят на гонещото го куче, което с всяка секунда го приближаваше, ясно показа, че е в доста реална действителност, която го преследва под формата на огромен ротвайлер, с ясно изразени намерения да го разкъса с огромните си зъби.

А просто бе влезнал в някакъв двор, за да хване странното извънземно насекомо, което беше се вмъкнало в земната природа и стоеше на някакъв храст. Щеше да е ценна придобивка за колекцията му от подобни неща. И докато той захласнат наблюдаваше лъскавото насекомо, адския пазител на двора се нахвърли срещу му. Сега бягаше само на няколко метра пред него.

Чу и сякаш усети дишането на звяра все повече да се приближава. Грег се опита да погледне през рамо, но това му струва да се спъне в голяма камък и той политна, падна и носен от инерцията се затъркаля в прахта.

Огромната разтворена паст – това беше последното, което видя, преди да затвори ужасените си очи и да завика безпомощно от страх.



Притиснал силно тялото си към скалата, редник Грег Димо започна да трепери. Озовал се сам и откъснат от неговата рота, той беше заобграден от врага. Никой не знаеше, че е тук, но скоро ще го открият и тогава с живота му е свършено. Беше видял как пиратите не оставят жив войник от пратените да ги разбият бойни части. Откриването на базата им на този астероид, ги беше довело до отчаяна съпротива, в която милостта липсваше, оставяйки се на гнева и яростта да ги завладее, но не и да се предадат.

Димо погледна индикатора за въздух и видя, че има резерви за не повече от два часа. Значи, ако не го намерят пиратите, ще го довърши липсата на кислород – реши той и отново потрепери. Страхът от неизбежен смъртен край, който явно го очакваше, беше толкова силен, че му се искаше още сега да дойде и да приключва всичко, а не така да чака в безизходица.

Погледна иззад скалата и видя как към него приближават поне десетина фигури. Сви се в сянката и се замоли безумно. Никога не беше вярвал, но сега се молеше на някаква всевиша сила да го спаси.

Когато отвори очи, видя заобиколилите го тела на врага. Студен, предсмъртен страх го прониза и той заплака.



Спомените за всичко онова в живота, което бе пораждало силен страх в него се появяваха, пробождайки го силно, връщайки мигът на паника в съзнанието, но забили нокти в него, после бързо избледняваха и отминаващи, изчезваха някъде завинаги. Някой ги изсмукваше, Грег Димо не беше в състояние да мисли и разбира ставащото със съзнанието му, но страховете на неговия живот изтичаха по проводниците, пронизали мозъка и черпещи от него спомените за тях, и се превръщаха в храна за тези, които бяха родени от онзи вечен човешки страх, който незнайно защо се появява още с раждането у всеки.

Незнайно колко време след залавянето, съзнанието на това, което някога е било човешкото същество Димо, а сега просто празна и увиснала дрипа от едва крепяща се плът, малко преди да бъде изцедено от съдържание, за първи път от съществуването си изпита една невъобразима лекота и огромно облекчение от освободилия го товар.

Доволно от усещането то заспа вечен сън, в който повече няма да има никакъв страх.





7.



- Звезден кораб „Марсилия” приближава към станцията – докладва един от дежурните на Орбитална станция „Пегас”, намираща се на половината път между Земята и Марс.

- Отворете док номер четиринадесет, включете насочващ лъч – рапореди лейтенант Емилио Санчис, командир на смяната. Лично той преди месец изпрати „Марсилия”, когато поеха в дълбокия космос по редовния си маршрут. Втори помощник на кораба беше неговият приятел Лион Била и сега се радваше, че ще го види отново.

- Не отговаря на повикванията – съобщи дежурния.

Л-т Санчис отиде до пулта и лично набра повикващия код, но екрана остана празен. Лазерната вълна се връщаше празна.

- „Марсилия”, тук ОС „ Пегас”, отворете кутията – каза той в микрофона, като този път натовари вълната и с гласа си, но отново само космичната тишина се улови и предаде от микрофоните. Включи двата големи монитора за външно наблюдение и насочи камерите към носещия се към тях кораб, който нямаше никакви сигнални светлини и като огромна сянка приближаваше станцията. Увеличи образа и ясно се видяха няколко ударени места по корпуса. Съмненията му се разпръзнаха, комуникационните и опознавателните инсталации са разположени по външната обвивка на корабите, а „Марсилия” видно има проблем с изправността им. – Ето това е – каза и посочи на останалите в залата, - явно са имали среща с метеорити при излизане от свръхсветлинна скорост и комуникаторните им системи са излезли от строя. Оставете лъча да ги поеме и прибере в дока.

Покрития в син цвят кораб, зловещо лишен от външни светлини и връзка, бавно се спусна в отвора на дока, където светлината освети големите цифри на номера му и релефните букви на името. Двигателите нормално се изключиха, оставяйки само спускателна тяга и не след дълго с глух звук, „Марсилия” кацна.

Лейтенанта отиде до прозрачната преграда и зачака да се появи екипажа от гъвкавия ръкав, в който бяха обеззаразителните кабини. Но мина доста време и никой не слезна. Това го накара да повика група от петима души от охраната и тръгнаха към входния люк, облечени в защитни костюми. Безпокойство се надигна в Емилио Санчис, предчувставаше вече нещо неприятно, но не искаше и да мисли какво.

Люкът се плъзна, когато дезактивираха ключалката. Вътре беше почти тъмно, само фосфорециращите аварийни ленти правеха тъмнината малко по-разсеяна. В командната зала не намериха никой.

- Разделяме се на три групи и претърсете целия кораб – разпореди Санчис, като си мислеше, че „Марсилия” е товарен кораб, помещенията за екипажа не са много и трябва бързо да ги открият.

С включени прожектори шестимата запретърсваха из коридорите. Но колкото и стаи да отвориха, там нямаше никой. Екипажът сякаш бе изчезнал, което вече ставаша обезпокоително. Л-т Емилио Санчис отиде да провери спасителните капсули, всички си бяха на местата, значи трябва да са някъде тук.

- Лейтенант, намерихме ги – разнесе с в този миг в слушалките, гласът на един от екипа. - В медецинския сектор са – докладвалия по радиото звучеше доста разтревожено.

След минута шестимата мъже гледаха през защитните си стъкла дългата редица от тела, които вече бяха установили, че са студени като космическото пространство навън. Навярно мъртви отдавна, телата им бяха изпити и сухи. Какво ли се е случило и коя е причината те да са в такова състояние? – запита се Санчис и преброи телата. Бяха повече от броя на екипажа. Навярно пасажери от местата, на които са били. В този момент съзря познато лице, застинало в спокоен сън.

Третото тяло бе на Лион Била.



Майор Хот въртеше писалката между пръстите си. Току що докладваното не му хареса. Никога не беше искал да има работа с неща, криещи в себе си неизвестност. А сега точно това се бе случило. Целия екипаж на товарен кораб е открит мъртъв и нареден като за показ. Що за извратена идея?! – помисли си майора.

- Няма никакви видими следи, които да ни подскажат как е станало – говореше л-т Емилио Санчис. – Никакво наличие на вирус или непознати бактерии в кораба. Състоянието на телата им е подобно на това, което може да се случи при висока доза от гама облъзване, но в кораба няма повишена радиация. Сякаш са легнали и са заспали, но без да се събудят. Корабът е включен на автопилот по обратен курс, като крайна точка е Земята.

- Къде са телата сега?

- Откарахме ги в лабораторията. Оставих няколко души да претърсят кораба основно. Донесох записа на полета.

- Да го прегледаме, лейтенант.

„Марсилия” посещава няколко планети. Спряха се на последната, към която се приближава е Кратер – никой от двамата не беше я чувал до сега. Ако се е случило нещо, то е станало или на нея, или след като са я напуснали. М-р Хот направи бързо справка с настолния си компютър и намери малко информация. Кратер е третата от петпланетна система. Неприветлив свят, с малка колония за добив на сребърна руда. Негоден за заселване. Нищо особено. Корабът трябва да вземе от там товар и каца, прекарани са два дни на Кратер, след което поемат обратен курс. Нищо записано като инцидент. Излетели са нормално, скочили са и са поели право към Слънчевата система, излизайки от скока малко преди станцията „Пегас”. Нищо, което да обясни защо има толкова мъртви тела на борда.

- Нищо – замислено каза Хот и се загледа през панорамния прозорец. Една добре позната му точка, привлече погледа му. Земята, която беше само на ден път от тук грееше ярко сред другите звезди. От никъде за никъде се замечта да отиде да покара ски из някоя от високите планини.

- Вижте тук – върна го в кабината гласът на лейтенанта, който се беше приближил да види записите, - отбелязано е, че трябва да прекара на Кратер само ден, а са останали с един в повече. При подобни промени е нормално да се докладва. А и онези тела, които не са от екипажа също не са записани. Това е повече от странно, нали?

Преди майора да изкаже мнението си, закачения на гърдите на лейтенанта комуникатор изпука и изкривен от радиовълната глас съобщи:

- Лейтенант, открихме нещо. Елате на борда.

- И аз ще дойда – стана м-р Хот, като се пресегна към декоративната стойка зад него, взе обичайно висящия там и ненужен пистолет и го сложи в кобура.

Двамата слезнаха с елеватора и тръгнаха към док четиринадесет. Преди да излезнат в лишения от въздух хангар, те облякоха защитни костюми и влезнаха в ръкава залепен за товарния кораб „Марсилия”. Там ги чакаха и отведоха веднага в една от малките пътни каюти. Един служител им посочи надпис, надраскан набързо с нещо остро на малко шкафче.

„Те са тук” – буквите бяга разкривени, писани панически. Последната от тях беше продължена като резка, сякаш ръката, която е писала, е била издърпана рязко и така е завършила думата.

Всичко ставаше още по-объркано и неясно. Хот искаше да се намира някъде далече в момента, например в някоя тиха планинска хижа, пред горяща камина и изпълнения с мирис на горящ бор земен покой. Той управляваше тази станция от години и не беше свикнал да има каквито и да е сложни проблеми. А този сега беше от най-ужасните, пред който се е изправял.

- Лейтенант, да идем в лабораторията, там може да са разбрали нещо – каза той в микрофона на скафандъра си и се обърна да излезе.

Санчис даде допълнителни нареждания и побърза да го последва. Докато сваляха костюмите, м-р Хот мълчеше и избягваше погледа на подчинения си. Какво можеше да му каже? Че са изправени пред неизвестността? Според него, подобни неща е нормално да се случват в новите светове, но не и тук.

Лабораторията имаше предверие, в което бяха хладилните камери за съхранение и като влезнаха ги обля пронизващ студ. Май и тук трябва да се слагат защитни дрехи, не само във външните докове – помисли си с раздразнение Хот, който не обичаше да напуска добре филтрираната си канцелария.

Д-р Кроу се бе надвесил над микроскопа си и наблюдаваше нещо, сменяйки няколко подложки. Когато плъзгащата се врата се отвори, той се обърна и стана да посрещне влезлите офицери.

- Какво открихте, докторе? – рече Хот и стисна ръката на доктора, който се грижеше за здравето на служителите на станцията, както и за всички преминаващи през нея.

- Много интересно, майоре. На практика тези хора трябва да са живи – каза доктора, кимайки към сеседното помещение, където на метални маси бяха поставени пет тела, покрити с бели чаршафи. Медика започна да изброява: – Сърцето е спряло, мускулите и нервните центрове не реагират на дразнители, силно обезводняване, пигментацията на кожата е мъртва, но кръвта не се оттича, а стои разпределена из тялото, както при нормално състояние и кръвните им клетки сякаш са все още живи. Също така има активни мозъчни вълни. И най-странното, което открих, когато повдигнах клепачите – очните им кухини са празни. На всички!

- Какво значи това? – тихо каза Емилио.

- И аз не знам. Особено това за очите, сякаш са изгребани. Може да са били подложени на свръхналягане и от това да са се откъснали, това обяснява формата на телата им, които под влияние на налагането да са загубили повечето си телесна течност. Сега сложих нова проба от кръвта им в анализатора. До няколко минути ще е готова.

- Ще изчакаме – каза Хот и се загледа в покритите тела, стори му се че вижда хлътналите места на лицата им. Там където би трябвало да има очи, а сега бяха останали просто две черни дупки.

- Това е нещо невъзможно, прилича на летаргия – мърмореше Кроу, гледайки отново през микроскопа си. – Тази кръв е жива, не се движи, но е жива. Вижте на този екран.

На близкия екран започнаха да се изобразяват някакви структури на клетки, като с режещ звук принтера вадеше листове с информация. Доктора побърза да прегледа полученото. Следеше описваното на екрана от компютъра.

- Ето – той показа някаква синя крива. – Това не е човешка последователност.

- Какво?! – Хот подскочи.

- Наличие на непозната форма с протеинов произход, мутираща състава на кръвните тела, превръщайки го в нейна суровина – прочете той.

- Това значи?! – Емилио Санчис гледаше монитора.

- Значи – тревога! Трябва да затворим този блок веднага! – Майора хукна към вратата, но тя не се плъзна както обикновено и той се блъсна в нея. Падна отсечено назад, побърза да се изправи и погледът му се закова на няколко посивели тела, които се движеха в предверието и отваряха камерите за своите другари. Светлините започнаха да гаснат, етажа се потопи в полумрак. Хот забеляза как в него като привидения се движеха зловещи сенки, които сякаш се появяваха от нищото. Едно сивкавите тела се приближи и се обърна срещу вцепенения командир на станция „Пегас”. Очите му бяха две безкрайно дълбоки черни ями, Хот се усети как погледа им го прониза, прокара студен път в душата му. Някъде в тази бездна имаше един различен свят, изграден от ужас и страх.

Той се обърна назад ужасен и видя как покритите тела от масите са се изправили и нападаха доктора и лейтенант Санчис. В полумрака, станал почти непрогледен и наситен от смъртоносни сенки, последната мисъл на любителя на планинския земен покой, беше, че този кораб всъщност е тръгнал към самата Земя и съвсем скоро ще достигне до нея.

Но само след минута, това вече нямаше да е от значение за него.

2 коментара:

  1. Смразяващ, толкова реален и в същото време невероятен разказ...
    Няма какво друго да кажа, освен да замълча пред таланта ти!

    ОтговорИзтриване
  2. Страховете в нас дали не са храна за някой гладен за страха ни :)

    ОтговорИзтриване