Късните зимни следобеди...

                  

                  В един от онези късни следобеди
         Когато дори гълбите са уморени да правят любов
                   Превъртяха се подгонени от скуката спомени
         За това какво е да се докопваш към живота
                   Обречен да търкаляш нагоре по склона
         На личната си трънлива Голгота
                   Камъка, натежал от това, че все още се молиш
         Да си вземеш от него всичко отнето и крадено
                   И чакаш, като милостиня, ако може да ти бъде върнато
         Във ръката, дето май за всичко е вече затворена
                   Изкривена от получените като награда лъскави измами:
         - Че младостта ще е вечна, а душата си остарява отровена
                   След есенното преброяване на годините
         Отлъчени завинаги от календарите на стената -
                   Покрити от вкиснал се мухъл и тънкия слой от новата плесен -
         Прегърбени отиват си дните като заглъхваща със залеза песен
                   И щом часовете на тези късни следобеди най-после завършват
         Уморени невроните обръщат гърба си на всичките спомени
                   Потъват в забрава и дори не искат да правят любов
         И те като гълбите – със забрава ще се напият и пак ще заспят...