сряда, 15 август 2012 г.

По-ярки от хилядa слънца



„Сега аз съм станал Смъртта, унищожителят на световете.“
                           /Бхагавад гита; Робърт Опенхаймер/

         1.
         Вятъра леко докосна страните на Акира*. В езерото няколко лили се раздвижиха от крилете му и се завъртяха във воден танц. Клоните на върбите задраскаха по равната до този миг повърхност и покриха с бръчки отразеното небе.
         Вятъра обичаше да рисува с невидимите си пръсти по водата, а Акира обичаше пък да гледа рисунките му. Случваше се често да се срещат край езерото. Също и в полето. Понякога съзнанието на хибакуша се сливаше с него и се оставяше да бъде вдигнат докъм небето. Там душата на Акира засияваше от обливащите го с топлина си лъчи и се превръщаше сам в слънце.
         Днес обаче останаха край езерото, за порисува вятъра по водите му с клони. А Акира наблюдаваше как драсканиците се превръщаха в образи, образите в кадри, а те оживяваха като спомени.
         Той виждаше в щрихите най-често миналото, а езерото виждаше в тях брегът, който го възспираше, за да не се разлее из полето.
         Малко преди смрачаване, което можеше да настъпи по всяко време, Акира избра да върне мисълта си в сърцето на кристала, който обитаваше, свърза се с останалите спящи и потъна в дълбокия отвъден сън.
        
         2.
         Улицата беше тиха и нямаше много движение. Хошико* чакаше на автобусната спирка и гледаше към облаците в небето. Вниманието ѝ бе привлечено от ефирните форми, които образуваха и се движеха като флотилия от бели ладии, носени от светлината на утринта. Скоро денят щеше да ги прогони, но за момента бяха там, толкова красиво оцветени.
         Чоу* мълчеше, клекнала и ровеща с клечка в прахта. Хошико я остави да си играе и знаеше, че няма да се изпоцапа превръзката, която бе високо над китката ѝ и покрита от дрехите. Макар и само на пет Чоу внимаваше винаги и се грижеше за себе си, дарена с ранна прозорливост за делата си. Дори когато я болеше не хленчеше, а стискаше малките си устни и устояваше на болката.
         - Добро утро, Хошико!
         Пред нея неусетно бе спрял военен с колело. Разпозна съседа им Сатоши*. Беше в униформа и тя си спомни, че си бе дошъл за два дни в кратка отпуска и сега трябва отново да се връща в частта си, разположена на няколко километра. Надяваше се да не го изпратят на някой фронт точно сега, когато почти всичко в тази война беше решено. Живееше през две къщи и Акира винаги е казвал за Хошико, че е добър съсед и с почит го поздравяваше при срещите им.
         - Добро да е, Сатоши сан! – поклони се притисналата ръце към себе си Хошико.
         - Акира ли чакаш? – подпря се на колелото си войника.
         - Да. Трябва да се върне с автобуса в осем. Работи нощем в онази фабрика. Ще ходим при лекар заради заболяването на нашата Чоу – разказа тя. Малката като чу името си за миг вдигна глава да погледне двамата възрастни и отново зарови с клечката пръстта.
         Сатоши погледна часовника си, беше почти без четвърт и той също трябваше да побърза. Билета му е разписан само до десет, а не искаше да си има неприятности с капитан Такеши*, който държеше много на точността. Време бе да тръгва.
         - Аз се връщам в частта си, надявам се скоро войната да свърши и да се виждаме по-често. Предай почитанията ми към добрия Акира и до скоро! – рече той и след лек поклон към съседката си завъртя педалите към края на града.
         Хошико го изпрати също с поклон и погледна в очакване към края на улицата. Автобуса го нямаше. Беше необичайно да закъснява. Край нея вече имаше още двама чакащи, с които се поздравиха и едновремено провериха часа.
         Облаците се превърнаха в прозрачни нишки на избледняващи платна и скоро изчезнаха.
        
         3.
         Голямото туловище на самолета се тресеше от турболенцията, която го пресрещна по пътя му. Двигателите ръмжаха като ранен звяр, надделявайки над въздушните маси, но придържаха по курса машината. След малко щеше да се спусне на по-ниска височина, но засега трябваше все още да лети тук, за да остане незабелязан максимално дълго време от вражеските радари. Изненадата, която криеше в себе си, изискваше тази въздушна тактика.
         В търбуха на самолета „Малчугана” тръпнеше от нетърпение да покаже на света какво може да направи със силата си. Създаден само и единствено да убива, скоро щеше да натръшка исторически по-брой жертви от частите на врага, които трябваше да разберат, че единственият им разумен ход и да се предадат и ето че дойде времето да се покаже.
         Самолета леко наклони тялото си и полетя надолу.
        
         4.
         - Много ли време ще закъснеем? – попита един пътник шофьора на автобуса.
         Питаше вече за трети път.
         - Не повече от десетина минути – каза омазания със смазка по лицето шофьор.
         Отговаряше му и той за трети път.
         Другият кимна и се върна в автобуса.
         Исаму* беше предпочел да стои на вън, докато оправяха развалилото още с тръгването возило. Не бързаше за никъде, беше на шестдесет и пет и за него дните бяха радост, каквато знаеше, че е неповторима. Наслаждаваше се на всеки миг под небето, намираше красота във всичко около себе си. Но разбираше и припреността на онзи пътник, с който вече бяха говорили и знаеше, че трябва да вземе жена си и дъщеря си, за да отидат на лекар, заради някаква инфекция на детето, причинена най-вероятно от ухапване на насекомо, която обаче не преминавала цяла седмица и я поддържала в постоянна треска. Мъжът се казваше Акира и Исаму видя угриженото му лице зад прозореца на автобуса и как все по-честичко поглеждаше часовника си.
         Исаму седна на къс скала край пътя и подбра няколко камъчета. Бяха обли и в два цвята. Той ги разклати в шепите си и ги хвърли пред себе си. Съдбата ги търкулна и когато спряха, видя в подредбата им хексаграмата на опасността. Това го изплаши и той стана, за да се огледа наоколо.
         В този момент лумна ярка светлина, последвана от оглушителен гръм. Взрив разлюля земята, а вятъра размаха огнени криле към тях и изпепеляваше всичко по пътя си. Срина близките сгради, като че да бяха направени от прах. Обърна автобуса и го смачка като хартиен лист. Останалите извън него ги помете невидима сила, пред която Исаму успя само да изохка и житейският му път свърши тук.
         В небето се издигна огромна гъба със ствол от черни облаци, в които все още преливаше и се ронеше преливаща във вътрешността си жар. Навред се носеха кълба отровен дим над покрилата света тежка мъртва тишина.
         Пътника Акира се измъкна изпод смазаните ламарини, тялото му бе превърнато в голяма кървяща рана, но той се изправи и се затича по пътя, размахал ръце към хълма насреща, зад който се намираше родното му село.

         5.
         Капката се отцеждаше бавно, наливайки се и натежавайки на върха на бамбуковият чучур. Под нея каменната купичка беше колкото шепа и вече до половина пълна. Водата отмерваше времето за капитан Такеши, току що завършил да утринните упражнения. По време на медитацията си бе припомнил за кой ли път съветите на учителя Юдай*, при който се беше обучавал някога, много години преди войната.
         Размишляваше за неблагоприятният ѝ развой и в себе си ясно разбираше, че са я загубили, но честта им не позволяваше да се предават и им повеляваше да се бият до край и да умрат за империята на слънцето, което вече залязваше.
         Затова и си спомни думите на учителя Юдай, според който в една война нямаше достойнство и чест, а само позорната слабост на биещите се и умиращите в нея. Мъдрите разсъждават и предвиждат големите грешки, на които е толкова способен човек – казваше стария учител, който добре знаеше, че човешката природа е труднопроменима.
          Жалко за безчетните млади души, които загинаха в безумието. Дали това е било наистина желанието на небето? Дали то е чуло виковете на умиращите без нужда и време? – Такеши гледаше как се оформя следващата капчица от водното време.
         Точно преди падането ѝ, за по-малко от секунда, въздухът се нажежи, а с това полъх на убийствен огнен ураган помете цялото поделение и го сравни със земята.
         Ни един от хилядите войници в него не успя да издаде дори един стон.

         6.
         Да пада свободно беше харесало на „Малчугана”, макар полета му да бе кратък. Малко след като го бяха пуснали от самолета прецизните му части започнаха да отмерват секундите до освобождаването на цялата мощ, която съдържаше в металното си тяло.
         Падаше като послание към света и към онези, които все още живееха и може би щяха да оцелеят в него, накъсвайки полета си с думите на онзи стих от песента на боговете:
         - Аз съм времето, великият разрушител на световете, и съм дошъл тук, за да унищожа всички хора. /Бхагавад гита/
         Когато верижната реакция в съцето ѝ бе започнала, бомбата замря неподвижна във въздуха за по-малко от един трепет над града, в който хиляди седяха в домовете си, движеха се по улиците, работеха във фабриките, четяха съдбата и чакаха по спирките.
         След това избухна с онази безкрайна омраза, която хората бяха събирали цяла вечност един към друг.

         7.
         Състоянието наречено „следживот” на продължаващите да мислят съзнания, затворени в кристалното измерение на белите диаманти, позволи на мнозина да продължат да живеят след като телата им бяха погребани. Поне в това убеждаваха специалистите, открили новият метод, а и в това се надяваха наследниците, които възродиха прахта на изстрадалите си предци, за да могат душите им да намерят своя покой.
         Акира бе свързан с десетки други хибакуша, живеещи в един и същи кристал, защото клетките му можеха да приютят наистина мнозина. Те се събираха на гроздове и така съзнанията на стотина или повече се превръщаха в един общ разум, който засияваше и караше диамантената им обител да грее, погледната от някой, дошъл в този миг на поклонение в залата, където бяха изложени.
         В това общо сливане „той-те” се намираха в пълно единение с онази необятна хармония на вселенския покой.
 Акира с помощта на другите, понякога изживяваше спомените си, които променяше – имаше тази невероятна възможност и с удоволствие я използваше. Макар да беше все едно, че сънува, но сънуваше една друга реалност, която изменяше и се наслагваше върху собствената му и събуждайки се в нея откриваше, че ги няма онези черни сенки на угризенията от едно друго време, в което бе останал жив от помелият света му огнен ад.

         8.
         Хошико се притесни истински, защото вече бе осем и половина, а автобусът го нямаше. Нещо се е случило, сви се сърцето ѝ, Акира никога не би закъснял да го хване, значи навярно нещо е станало по пътя им или в града, разсъждаваше тя. Чоу бе уловила пеперуда и я разглеждаше с интерес. Пеперудата сама кацна на кимоното ѝ, навярно помислила го за букет цветя и момиченцето само се присегна и стисна покритите с багри крила.
         - Виж, мамо, колко са красиви цветовете ѝ!
         - Като дъга – усмихна се Хошико и погледна утринното небе.
         В същия миг над главите им изгря смъртносония букет от хиляди сияйни слънца събрани в едно и силен гръм се стовари върху града, останал скрит зад хълма. Земята се разлюля, а вдигнал черен прах вихър обходи и потроши селото.
         Хошико се хвърли върху падналата в прахта Чоу. Дрехите ѝ горяха, но тя бързо ги заудря и пламъците угаснаха. Обзети от паника тела вече сновяха без посока, крещейки обзети от ужаса, който ги бе сполетял. Майката дори не усещаше забитото в тялото ѝ късче метал, а се беше надвесила над детето си, за да го запази живо. Кръвта ѝ се смесваше с наситения с прах въздух, оставяйки кална следа върху остатъците от цветното кимоно на останалата като по чудо невредима Чоу.
        
         9.
         Колко ли време е минало? – запита се Акира, несещ се с вятъра на отвъдното.   Десет години или сто, а може би са вече хиляда?
         В кристала няма усещане за време.
         Летеше над онези тлеещи места, които някога са били улици, квартали, цял град, превърнати в останки от изгаряща живота смърт. Преживяваше отново миговете си на влачене сред купища умиращи и изгорени тела. Онази болка, че все още е жив и най-накрая спусналия се мрак, от който се роди в този нов свят.
         Когато видя една сияйна нова душа да се появява в хоризонта, той веднага я позна и полетя към нея.
         - Хошико! – изпрати грейналата си мисъл, преди да се слеят в едно.
                 
-------------------------------------------
*Акира – светъл; *Хошико – дете на звездата; *Чоу – пеперуда; *Сатоши – мъдър; *Такеши – воин; *Исаму – смелост; *Юдай – велик герой;

Няма коментари:

Публикуване на коментар