понеделник, 25 март 2013 г.

Вятър - време - вятър


„Въздъхна вятъра -
  разпиля пясъците
  и на времето...”
                            Sg
 
         1.
         Вятъра бумтеше и се долавяше дори и през бетонната изолация на бункера. През деня се смесваше с шума на оцелелите, но късно нощем, когато човешката суетня утихнеше, монотонния тътен притискаше тишината и хората заспиваха с него.
         Ехо го чуваше различно. Не беше заплашителен вой, а чуваше тихото му шепнене, което обикаляше около постелята ѝ. Гласът бе един такъв въздушен - и го има, и го няма. Обърнеше ли се на една страна чуваше шепота изчезваше, а от другата пак се появяваше. И после обратното. Сякаш си играше с нея. След това я докосваше въздушно първо от едната страна, а после от другата.
         Не разбираше думите му, но бяха успокояващи – като мъркане, а не обичайния рев, с който я посрещаше на открито, и нея, и всички останали. Мъркаше ѝ, че не трябва да се плаши и че не всичко, което изглежда опасно е такова – Ехо не разбираше какво ѝ казва, просто го слушаше в мрака докато заспи.
         В такива моменти започваше да вижда неща отвъд познанията ѝ, картини и усещания, за които нямаше обяснения. Ехо литваше - или по-точно пропадаше в безтелесна лекота, в която нямаше време, а само едно безкрайно течение, сред което мислите ѝ се носеха.
         Никой не ѝ вярваше, че вятъра има този мъркащ глас, но тя и не настояваше да ѝ се вярва, затова и спря да споделя с другите за това как става частица, едно перце от мощните криле на онази сила, която накара всички оцелели да се скрият в дупките си, дълбоко под земята.
 
         2.     
         Лунно перо обикаляше безцелно из небето – под нея се ширеше един безлюден свят, в който освен водата на реките и поклащащите се клони нищо друго не се движеше.
         Не знаеше кой я е нарекъл така, но мислеше за себе си с това име, а и другите ветрове я наричаха с него. Както и тя ги наричаше с имената, който те носеха от появата си между небето и земята.
         Тя бе нежен следлетен полъх, останал да посрещне идването на есенните ветрове. Преди няколко дни се откъсна от главния въздушен поток, с който се движеше и бе властвал цял сезон, сега поел накъм южните земи, и избра да види какво е толкова страшно на зимата. Искаше ѝ се да срещне тези ужасяващи ледени урагани, от които всички ги е толкова страх.
         Остана защото не вярваше, че има зима, след като познаваше само лятото и мислеше, че по-старите ветрове просто плашеха такива като нея със стихийно студени истории.
         И сега, докато сезоните се сменяха, нямаше нищо за правене и скиташе в пространството над реките, насичащи полетата в долния свят.
 
         3.
         Ехо бе млада и не познаваше живот различен от този, който водеше ден след ден, заедно с другите в бункера. Но и тя като родени и отрасли под земята бе слушала разказите на старците как някога са живеели в онзи другия надземен свят - не в бункери, а в крехки домове на открито. Старците разказваха как можели да дори да останат и да спят насред голото поле под звездите.
         Ехо бе виждала няколко пъти звездите. Рядко небето накъсваше тъмнината си, но понякога се случваше и тогава младите отиваха да ги погледат. Повечете го правеха само веднъж и преценяха, че да гледаш звездите не чак толкова интересно, но Ехо намираше в светлините усещането, че животът не е само в този бункер.
         Вятъра господства над повърхността навярно от самото създаване на света – младите вярваха в това и не приемаха като истина историите на старците. Те живееха като истински подземници, рядко излизащи на повърхността и намиращи сигурност само в тунелите, които не спираха да прокопават.
         За нея не звучаха толкова невероятни, нали именно в онези мигове на полусън долавяше шепота, че някога, някъде, може да е все още така. Вятъра ѝ казваше, че светът им може и да съществува все още непроменен, но на друго място и в друго време.
         После идваха сънищата – онези сънища, в който се разхождаше на открито. Изправена и покрила тялото си с леки дрехи. Много ѝ харесваше усещането, че косите ѝ са пуснати, а един лек полъх ги разпилява игриво, а небето бе чисто – наполовина като изгрев, наполовина звездна нощ.
         Колко странни сънища и мисли – чудеше се Ехо на виденията си. – Как е възможно да има и друго време, да го усещам толкова истинско. А е само сън.
         Или – говореха мислите ѝ, - там живеея истински, а сънувам за този свят тук? Толкова е объркано това усещане за присъствие на две места. Някой от старците май беше казал, че сънищата са просто сбъднати мечти. А те от своя страна си остават само мечти, защото именно никога няма да се сбъднат, освен насън.
         Но пък да помечтае за живот на открито е толкова приятно.
 
         4.
         Ако небето все пак има край – мислеше си Лунно перо, - какво ли ще има зад него? Ново небе или то е просто кръг, който съдържа всички ветрове? И няма начин да излезем отвъд рамката  му?
         Останала сама, тя бе започнала да мисли по непознат начин и да си задава необикновени за себе си въпроси. Бързо ѝ омръзна еднообразното летене над познатите ѝ места и започна да поглежда „Отвъд всичко” – както се изрази пред един облак и изказа предположение, че там има и други небеса.
         Облакът не я разбра, но побърза да се отдалечи и да сложи сянка над някаква поляна. Лунно перо видя как думите ѝ го накараха да потъмнее дотолкова, че след малко над поляната се изсипа лек дъждец.
         Остави облака замислен и прекара нощта в игра със стурните на звездната светлина. Докосваше ги, а те звъняха. Нарекоха гласът си „космичен” и летния полъх хареса магията му.
         На сутринта се понесе накъм обвития в розовеещо зарево изгрев, внезапно ѝ се стори, че зад него има мрежа от ефирни, едва доловими цветни нишки, опасващи хоризонта. Помисли си, че може би са същите звездни струни, но денем изглеждаха различно.
         Литна и полъха ѝ се оцвети. Нишките на цветовете се опънаха за миг щом ги докосна, а след това лепнещите им връхчета се разнесоха и Лунно перо разбра, че е излязла отвъд познатите ѝ небеса.
         Какво ли има зад тях? – запита се, докато предпазливо се понесе в неизвестността, която съдържаше отвъдното. – Звездите или още нещо?
 
         5.
         Котката се размърда и извади Ехо от размислите ѝ. Погледна ветромера от вътрешната страна на вратата и видя, че скоростта на Вятъра е поносима. Значи трябва да побърза, ако иска да отиде до хранилището преди стрелката отново да е побесняла. Имаше нужда от храна, различна от бункеровата каша, запасите ѝ бяха свършили след като покани всички връстници преди два дни на вечеря. Беше глупава постъпка, но поиска да има компания, макар и дошлите да изядоха всичко в килера.
         Стана, приготви се, облече костюма с катарамите, провеси през рамо празна торба и лицевия предпазител. Издърпа отвратително стържещата на метал врата на стаята си и тръгна. Котката ѝ я последва с готовност. Беше свикнала да излиза навън и сякаш ѝ харесваше да я блъска вятъра в полето, затова ѝ позволи да тръгне с нея.
         Когато стигна до изходната шахта стареца Шмил както винаги дремеше на столчето си. Младите не ги наричаха по имена, а към тях се обръщаха с общото „Старец”, може би защото трудно разпознаваха сбръчканите им лица. Ехо знаеше по имена всички старци, но и тя като другите използваше едно общо име за всички оцелели от най-първите дни.
         Ще речеш, че е заспал последния си сън – помисли си тя, но чул стъпките той  веднага отвори очи.
         - Къде?! – изкашля се и размърда ставите си. Гласът му стържеше също като вратата, костите пропукаха като отдавна неработили механизми.
         - До хранилището – отвърна Ехо.
         - Сама?!
         - Защо не – ей го де е, отивам, взимам няколко пакета и се връщам.
         - Сама не може – възрази стареца и намръщи посивелите си вежди. – И предния път ти го казах, и по предния ти го казах, Ехо! Оня път, когато отиде да гледаш небето – кой нормален гледа небето посред нощ! Ама ти слушаш ли ме, то, вие младите, слушате ли някого изобщо – мърмореше той като глатеше глава и плю на бетона.
         Отдавна никой не спазваше правилника на подземията, който оцелелите в първите дни бяха създали, но стария човек не искаше да излезе, че службата му край изхода е излишна. Искаше да се усеща полезен с отварянето и затварянето на шлюза, което някога е било строго контролирано. Днес това можеха да правят съвсем сами всички излизащи и влизащи, но пазача на входа бе от старите порядки, от които все още се бяха запазили няколко и навярно щяха да отшумят заедно със старците, дето са ги измислили някога.
         – И това шантаво коте дето те следва навсякъде – и него си помъкнала. Всички котки са на работа в мишифермите, само твоето върви с теб…
         - Слушай, Старец – току що проверих и Вятъра никак не е силен. - Ехо не искаше да си губи времето в празни спорове, водени вече не един път. Тя добре разбираше, че Шмил просто убива време и не иска пак да остане сам край изхода. - До хранилището вече съм ходила толкова пъти, няма да се изгубя, а и на теб нещо ще донеса. А котката така добре се справя отвън, че някой ден сигурно ще остане там.
         - Ще остане! – рече стареца презрително, но започна да отвърта блокиращия механизъм на шлюза. – Какво знаеш ти за котките. Ще я отвее Вятъра заедно с твоята вятърничавост. А ти запомни, Ехо, че трябва да спазваш разпоредбите. Ако научат от управата ще ме накажат, даже не мен, а теб ще накажат. Навън се излиза само по трима – един да води, втори да бъде център и трети да пази гърбовете.
         Той много обичаше да си говори с някой, най вече за миналото и за някаква пукнатина във времето, но никой не се задържаше напоследък да слуша теориите му за това, че над света им се е изсипал като буря част от друг свят. Младите днес все бързаха да копаят и не искаха да чуят историите на живелият в неветровития свят човек.
         А старците оставаха все по-малко и по-малко, като с тях си отиваха и спомените за онова, което е било някога... някъде – въздишаха те и се питаха какво ли ще стане след като си отидат.
         - То, ако всеки започне да се скита, колко ще останем тогава? За какво е бункера? Вятъра да не мислиш, че се шегува, цял свят успя да промени и покори, а ти си мислиш да му се опъваш – поучаваше със стържещия си глас Стареца, задърдорил бързо, че да каже повече неща на вече излизащата Ехо, която си каза, че някой път ще дойде да си побъбри със стареца за другите светове. 
         През широко отворения капак веднага нахлу студен въздух – познат ѝ от шепота, с който заспиваше.
 
         6.     
         - Спри – каза някой.
         Лунно перо спря. И да не беше спряла, гласът я стисна с невидими пръсти.
         - Ако се откъснеш от това небе, къде мислиш ще отидеш?
         Тя се замисли.
         - В Космоса!
         Беше чула някъде тази дума от звездната светлина и сега уверено осъзна, че тя е сбор от много небеса. Или  съдържа много небеса в себе си, не беше съвсем наясно, но ще има доста място да пролети.
         - Не може, полъх, на такива като теб е отсъдено да живеят само под едно небе.
         - Но аз виждам, че има накъде да отида – ето, цяла безкрайност е.
         - Така е, но ако излезеш ще бъдеш отнесена точно от нея, защото мястото ти не е там.
         Гласът замълча. Той я държеше за крайчеца и не ѝ позволяваше да продължи. Беше много необикновено това, че този ветрец е успял да премине неговата граница, която пазеше от безброй изгреви.
         - Чувала ли си, полъх, за Времето?
         - Не съм. Звучи като небе. Небе ли е?
         -  Нещо подобно – рече гласът. – Ти някак си успя да го прекосиш от една точка в друга, което е странно и необичайно. Но всичко само по себе си е необичайно. Даже и това, че ни има с теб.
         - А ти кой си?
         - Пазителя точно на този участък от Времето.
         - Време... – каза тихо Лунно перо. – Какво представлява то?
         - Река, безкрайна, необятна, без начало и без край.
         - С течение? – обади се полъха.
         - Не, Времето е неподвижно - ние се движим в него. Умовете ни, мислите, гласовете и мечтите, но самото е едно неделимо и нерушимо цяло. Река, неподвижна и безкрайна, в която ти, аз и всичко останало заемаме наякакво съвсем незабелижимо място. Аз просто отговарям за една малка част от нея – нито е по течението ѝ, нито срещу него. Следя за реда на място наречено „тук и сега”. Но това са просто мои понятия, с които наричам даден етап от мислите си, полъх, не значи, че е така, защото Времето е това, което аз, ти или всички останали усещаме, че е Време.
         - Като сезоните – досети се тя. – Ако следвам моя винаги ще мисля, че е лято и няма да знам, че има други. А има студени, пролетни, които съществуват в своето си „време” и място.
         - Може и така да се нарече – съгласи се гласът. - Откак съществува всичко следя за реда и подредбата на това всички мисли да се носят в еднопосочност – винаги напред, за да не се бъркат в реда на това, което се случва сега или вече се е случило някога. Но ти, малка като въздишка, успя да преминеш от „тук и сега” в едно понятие, което може да наречем „напред” и ако те върна, просто ще се озовеш в „преди” – гласът замълча, премисляйки ситуацията. Постъпката на Лунно перо беше нарушение.
         Мислеше объркано, не знаеше как да подреди случилото се. Летния вятър трябваше да си отиде с края на лятото. А той се оказа в съвсем друго място, по съвсем друго време. Дали е грешка или естествен ход? Щом се появи в отвъд неговото време и нищо не бе нарушено от космичния ред, то значи няма да има проблем, ако се върне там от където бе дошъл, въпреки, че онова време бе отминало. Но няма да бъде на мястото си или ще го намери отново сред ветровете на лятото?
         Накрая реши.
         - Полъх, ще се върнеш обратно.
        
         7.
         Ехо запълзя напред, като чуваше мърморенето на Стареца чак докато затвори зад нея. Котката избърза нагоре по тунела. Приготви се за излизането си на открито - притегна дрехите, сложи предпазителя на лицето си, провери катарамите по колана и застана на прага.
         Колкото и пъти да излизаше винаги се смайваше от гледката на външния свят. Кълбата от ниски сивочерни облаци, които покриваха небето, бяха в непрекъснато движение, тук-там някой самотен лъч светлина успяваше да пробие за секунда пелената им и се спускаше към оголената равнина. Докосваше я плахо и пак се скриваше зад тъмните маси над нея.
         Далеч нататък се виждаха очертанията на планината, разказваха как някога там е имало гъсти гори, но днес никой не би достигнал жив за да види дали са останали дори и корени от тях. В близост до бункера имаше няколко разрушени постройки, все още със запазени като руини стени, но наядени и малко по малко изчезващи на прашната мъгла, която се стелеше навред.
         Във въздуха се носеха няколко слоя от останки на всичко, което някога е било живо и неживо по този свят. Слоевете се движеха в различни посоки и нива, понякога се смесваха в плътни маси, после някой порив ги пръсваше и накъсваше на десетки ивици, но рядко частица от тях можеше да стигне до повърхността, оголена завинаги от стихиите и обрекла на вечен полет остатъците от мъртвия свят.
         Ветровете бяха господарите на тази планета.
 
         8.
         Всичко се завъртя. Объркано. Безпосочно. Не премина така гладко, както дойде. Летеше нагоре, но падаше и надолу. Стигаше край, който започваше отначало. Събираше по пътя си хиляди легиони от ветрове, които са били или ще бъдат някога, свързваха се и се превръщаха в едно.
         Нямаше други усещания освен това за стихията, в която се превръщаше някогашния лек летен полъх. Силата, мощта се умножаваха с всеки миг. Чувастваше, че изригне сама в себе си, ако не намери къде да я освободи.
         И когато, може би преди милион години от спомени или само след един миг на усещането, че лети, най-накрая откри изход в повърхнината на нищото и се изля през него, летния полъх с име Лунно перо, помете целият свят, който се оказа крехък и лек като прашинка на пътя ѝ.
 
         9.
         Оцелелите наричаха необикновено силните образувания от въздушни маси, които обикаляха навред, с общото име „Вятъра” – враг уж невидим, а съвсем ясно се виждаха посоката му, когато заформяше калните си вихри, усещаха и силата на събрания юмрук от камъни, с която ломеше неуморно малкото останки от някогашното величие на хората – някоя стена, порутена сграда или стърчащ самотно железобетонен стълб. Бяха изгубили битката, бореха се и оцеляваха в дълбините на земята. Малко полза имаше наследеното от миналото – умения, запасите, технологии, но все пак успяха да приспособят за новия си начин на живот слабичките си тела дълбоко под земята.
         Ехо се приведе и се закрепи за първата халка от редицата по пътя. Сребристите крайщата бяха през крачка и бавно се запридвижва. Котката се бе снишила и забиваше здравите си нокти в твърдата камениста почва. През маската въздухът минаваше студен, но малките песъчинки не достигаха очите, за да се забият като игли в тях.
         Колко ли години слънцето не е стопляло скалите? - запита се тя, докато пълзейки минаваше напред.
         Пълзейки!
         В подземните ферми бе наблюдавала различни твари, които отглеждаха, охлюви и червеи, и точно на такива оприличаваше всички излезли навън. Себе си също – пълзяща гадина, която всеки по-упорит повей може да отнесе накъм онзи бясно въртящ се вихър неизменно извиващ се в хоризонта и който оцелелите наричаха Окото. Старците твърдяха, че от него започват всички ветрове.
         Кой знае – казваше Шмил, пазача на изхода, - след още някое поколение, хората ще се кланят имено на това Око, както ние някога на един друг бог.
         Младите не го разбираха, защото нямаха нужда да вярват в божествеността, сега бяха заети да се хранят и множат, но щяха да започнат да търсят милостта на силата над тях. Така е било, така и ще бъде – в това стареца Шмил беше убеден. Някой ѝ беше споменал, че Шмил в далечното минало е бил учен. Голям и уважаван учен. Но това е било в миналото – клатеха глава познаващите го от онези далечни времена.
         Хранилището бе един склад, който неизменно се пълнеше с храни. Никой не знаеше как и откъде идваха и се зареждаха, просто оцелелите приеха и тази аномалия така както приеха и появата на Вятъра. То съществуваше самостоятелно в техния свят, Вятъра не можеше да го събори, но и те не можеха да свържат бункера с него - непредолима преграда спираше копачите, затова хората се научиха и с пълзене да отиват и да се връщат, като не винаги имаше храна, но най-често биваше заредено с пакети и кутии.
         Старците казваха, че е хранилището е пукнатина от времето. Че освен храна в него има е онази вероятност да се избяга от сегашното им положение, затова и хората трябва да я използват. Но никой от младите на разбираше думите на старите.
         Ехо го запомни и си мислеше за възможността в света им да съществува и частица от друг свят. Звучеше невероятно, но и гласът на Вятъра в нейните сънища казваше, че и невъзможното може да се случи.
         Самото хранилище представляваше сграда, която се издигаше самотно поне в тази видима част на планетата. В близост до стените му човек можеше да се изправи, защото тук нямаше силни пориви и всичко бе спокойно. Хората не мислеха за това кой е създал хранилището, просто идваха, вземаха когато имаше какво да се вземе, и се връщаха под земята – приемаха всичко в живота си като даденост, която е нужна за да живеят.
         Не така го приемаше Ехо, добрала се пълзейки до него.
         Още щом застана до сградата усети, че нещо е различно и щом се промъкна през входа и погледна, през главата ѝ мина мисълта:
         - Огледални светове!
 
         10.
         Истинския свят бе слепен от частите на много светове.
         Когато Ехо осъзна къде се намира и какво вижда, тя го оприличи на обърнато огледало към друго – отразени бяха десетки, стотици негови образи, а бяха все едно и също огледало.
         Така видя и мястото, в което бе отрасла, не родена, защото бе родена в друго, а видя подчинения на Вятъра свят. Намираше се някъде в редицата от светове, късчетата от които съставяха една обща реалност, съществуваща в едно и също време. Осъзна и че всяка част се намира в определено място и само докосва съседната, но тук-там в отраженията краищата се застъпваха и тогава имаше изкривена картина, в която една лека въздишка можеше да издуха цял океан, а съвсем малка сълза наводняваше и най-голямата пустиня.
         Видя себе си, отразена като безбройно ехо - веднъж като промъкваща се котка през звездното небе. Също и като пълзяща, свела глава пред вятъра млада жена.
         Видя се в небесата, полъха догонващ лятото. Също бе отразена и като държаща в шепите си един свят от песъчинки мисли.
         През мислете ѝ мина отражение, което я подсети, че всички нейни образи се намират в повърхнината на Времето – съществуващи едновремено – там, където и да са, и сега, когато и да е.
         И се досети, че миналото, ако може да се нарече така онова отражение някъде сред другите, храни настоящето им – същото онова, в което тя се оглеждаше сега. Можеше ли да избяга и да отиде в друго място? Щом се намираше насред огледните светове, защо да не опита.
         Една безкрайност – едно цяло – каза си Ехо и остави тялото си тук, в този момент, и с лек напън отлетя заедно с вятъра.
 
         11.
         Отвори очи и дълго вкусваше от странния сън. Колко безкрайно е времето и колко е кратко. Многолико, а всъщност без никакъв спомен за себе си. Уж стъпваш в живота, но не остават никакви следи, освен едно с лекота отшумяващо с утринния полъх ехо.
         Когато се опита да се изправи, осъзна как просто лети насред нищото, което вятъра прошепна, че се нарича безвремие.

Няма коментари:

Публикуване на коментар