събота, 6 април 2013 г.

Въже от тръни


         1.

         Усещаше вътрешна тежест.

         Цареше тишина.

         Мрак... и после трясък.

         Усети болка, която прониза цялото му съществуване. Премина през всички фибри на състоянието, което обитаваше. Преминаваше през нещо меко, хрущящо и кърваво.

         Нов трясък и взрив от болка.       Неговата и чуждата.

         Войници сумтяха и натискаха ръката, в която той се забиваше.

         Беше клина, забиващ се в плътта на човека. 

 

         2.

         Сириус пусна ръкохватките и дишайки тежко отвори очи.

         Намираше се в дома си и току що се бе отдал на личния си Олтар, както правеше по няколко пъти на ден. Правеше го за да изкупи греха си, че се е родил от кръвта на онзи, който някога е поел човешкия товар. Правеха го всички и навсякъде, за да бъдат постъпките им обмислени.

         След като се осъзна коленичи и поиска прошка и напътствия в дните си.

         После наметна лека дреха, позакуси набързо с малко хляб и маслини, изпи чаша козе мляко и излезе навън пред къщата си, която използваше също за склад и за своя работилница.

         Денят едва започваше. Слънцето полека се издигаше над плоските покриви на белите къщи и лъчите му се отразяваха ярко във фолиобетонните им стени. Соларните панели жадно ги ловяха и превръщаха в нужната за жителите енергия. Тук-там вятъра носеше рекламни платна на околните занаятчии и пазари.

         Сириус намести сенника и започна да изважда сандъци и кошове. Имаше доста поръчки, а искаше да тръгва към Руанис – града зад пустинята.

         - Сириус – повика го минаващ продавач на грънци. – Видях те, беше там, в тълпата и ме замеряше с камъни!

         - Томек, ти държеше копието! – отвърна Сириус и двамата се поклониха един на друг.

         След напомнянето, че всеки може да предаде събрата си, грънчаря продължи по пътя си. Сириус разпозна в него един от войниците – онзи, който удряше с чука. Същия, който на няколко пъти нарочно пропускаше клина, а смазваше с ударите си пръстите на разпъвания.

         Олтара оплиташе в мрежата си всички живеещи и ги превръщаше в частица от общата болка и срам. Хората поемаха упреците и изчистваха делата си.

         Сириус беше въжар, работеше на улицата, като понякога натоварваше всичко на колата и обикаляше из пазарите и до далечни тържища. Днес обаче трябваше да усуче и изплете доста въжета, връвки и кълбета с домакински канапи. Може би утре, или вдругиден, ще поеме по пътя през пустинята, за да отиде до стопанското тържище на Руанис и да предложи от стоката си.

 

         3.

         Жажда гореше в устата.

         Каква страст за вода. Безумна. Подкупваща и приласкаваща.

-         Ще продадеш ли вярата си за чаша вода? – попита го глас от тълпата.

         Разпозна извикалия – бе съсед от неговата улица, по име Ломен, изкривил лице от погнуса срещу покритото с рани тяло на разпънатия.

         Той не отговори. Дишаше все по-трудно. От челото му се стече струйка кръв, пресече лицето му като сълза и падна в прахта.

         Няма ли да завали?

         Прикован на кръста гаснеше с всеки отцедил се от времето миг.

 

         4.     

         В пустинята вятъра нажежаваше песъчинките и докосването им до голата плът изгаряше. Слънцето също сменяше обичайното си топло присъствие и журеше до болка безумника дръзнал да тръгне на път.

         Времето за почивка бе свършило, време е да поема на път. Затова Сириус прибра Олтара, изключи захранването на сенника и сгъна държачките му внимателно.

         Огъня от небето веднага се изсипа върху му, докато слагаше сенника сред въжетата на колата. Той побърза да се загърне в пътния си плащ, вдигна забрадника и намести защитните очила. Преметна водника през рамо и подвикна на животното да става. Имаха половин ден път докато стигнат до Руанис и не мислеше да спира повече.

         Колата тихо поскърцваше, а вятъра шепнеше с ехото, отъркалващо се от околните дюни. Отбелязания с каменни колове път се виеше между гърбиците им и тук-там се виждаха различни следи от преминаващите, които винаги оставяха или забравяха по нещо в пустинята. Стари плащове, спукани водници, усукани рекламни платна, самари, дрехи, кутии и какво ли не още. По време на път много неща изведнъж стават ненужни, а други вятъра ги открадваше.

         Сириус се замисли за преживяното в съединението си в мрежата на Олтара. Този път беше избраният да е разпънат – рядко се случваше и го прие като знамение. Не видя ли чифт милеещи за живота му очи? Под онази прашна наметка, скрила жената - онази непозната, протегнала ръка към болката му.

         Колко ли хора бяха свързани в едно чрез него? Хиляда? Милион? Дали има такива, които са непрекъснато уловили ръкохватките? Навярно, защото когато и да се включеше, тълпата биваше многолюдна. Никога не бе гледал с нейните очи, макар всеки да твърдеше, че освен него всички други са част от нея. Но този път сякаш видя какво е да страдаш през очите на непознатата.

         Тълпата!

         Общия човешки разум, който бе довел до пълзящо и вечно жадно състояние света си, като така обричаше на постоянна болка настоящето, а и миналото, което обитава и е обитавал. Затова и след последния самобичуващ удар по изтощеното тяло, някой бе дарил Олтара на всеки – и всички ставаха част от общата болка. Чрез него се пречистваха не само душите, но и мислите, намеренията. За почти век с ръце на Олтара тълпата започна да се променя – всеки се надяваше за по-доброто им бъдеще.

         - Откажи се и повярвай! – така напътсваше Олтара всички търсещи изкуплението.

         Да се откажат от налаганото хилядолетия убеждение, че са съгрешили и трябва да повярват в себе – всички като един. Защото всеки беше равен от рождението на другия. Нямаше по-големи, нито по-нисши – съзнанията бяха като милиони звезди, но от едно и също небе.

         В пустинята мислите кънтяха. Ставаха по-ясни и отчетливи. Вятъра разклащаше сухите треволяци, наболи като четина от пясъците, създавайки илюзията, че въжарят е застанал пред безкрайно жълто море, нагънато от безбройни вълни-дюни.

         - Откажи се и повярвай! – промълви Сириус и облаче прах се вдигна от стъпките му.

        

         5.

         Задиряше и се забождаше като кукичка.

         Нанизваше се като болка за всеки отронен стон.

         Болка. Силна и пронизваща.Горчива от разочарованието, че е породена от онези, за които щеше да отдаде живота си.

         Гладен свят от мрак, тъга и болка.

         Войниците се заливаха от смях, очите им бяха мътни от виното, а ръцете изцапани от кръвта му. Лицата им бяха все на познати от онези - другите дни. Съседи, редовни купувачи, коняри и шивачи. Ревяха, обиждаха и подритваха онзи под тях. Бяха силни, защото тъпчеха с краката си добротата му.

         Удар от тежък бич изряза още един щрих по набразденото му тяло.

         А Сириус беше трънния венец, който кървавите пръсти натискаха със злоба върху челото на осъдения да понесе дори и грехът на своите мъчители, за да им помогне душите им да бъдат пречистени.

        

         6.

         Събуди се от усилващия се настоятелен звън на камбани. Беше стиснал Олтара и така бе заспал в стаята на една гостоприемница на Руанис. Погледна през прозореца и видя, че е привечер – слънцето докосваше с меки отблясъци соларните полета насреща.

         Мъже и жени бяха известени за нещо от звъна и започнаха да се приготвят трескаво, затваряйки работилници, прибирайки сергии и спускайки щорите на магазините. На групи се отправиха на изток към високите бели скали в края на града.

         Сириус побърза да излезе и да ги последва. Забеляза как цветни нишки се спускаха от косите на всички - също като опашки от дъги, и неоново искряха на залязващото слънце. Слънцето се скри и матовите улични лампи се включиха и осветиха цветното множество от вървящи към скалите.

         Беше сред хората и дочу как очакват да видят невероятния спектакъл, който очаквали толкова дълго. Някой му подаде снопче нишки с малки щипчици и той ги закачи в косите си, както бяха направили всички.

         Огледа се - повечето бяха с тъмночервени туники с извезани две маски - едно усмихнато златно и едно тъжно сребърно лице.

         Разбра и без да пита накъде бяха поели.

         Театъра на Руанис бе обширен овал, разделен на тераси с удобни меки кресла, поставени направо в белия камък. Сцената се огъваше навътре във формата на подкова.

         В момента беше затъмнена. Сириус седна на един по-заден ред.

         - Кое ще играят? – попита този до себе си.

         - „Нарцис” – каза мъжа и извади изпод туниката си малка кесия. – Една нова пиеса на Исав Исак, говори се за нея от месеци.

         Въжарят кимна за да не разбере другия, че може и да не знае за това събитие – а той не знаеше! Идваше отдалече, пътувал с дни през пустинята. В неговият град все още не бяха имали честта великият Исав Исак да им гостува, а и театъра им бе много по-малък от този на Руанис. Като всеки друг Сириус също обичаше театъра и прие като необикновена чест късмета си да присъства на това събитие, за което щеше да разкаже когато се върнеше у дома.

         Щом всички места бяха заети, няколко хиляди души млъкнаха и затаиха дъх когато от сцената изгряха като ветрило изписани от огнена светлина букви:

         „Нарцис”

         И след това сцената оживя от историята на любовта на Ехо към онзи, забравил за всяка друга красота по света, освен своята собствена.

         Ехо беше прекрасна - истинска нимфа с ефирна красота, за която някой прошепна, че като самата зора на новия ден. Доста жени се насълзиха, когато тя страдаше в любовта и несподелената си страст. Може и да бе грях, но я подкрепиха при молбата ѝ да бъде наказан онзи, който я бе отблъснал. А след това щом Ехо потърси разкаяние за гнева си, заради който самовлюбения Нарцис умираше ден след ден пред своя любим образ, който не можеше дори да докосне, те потънаха в омаята на онази молеща небесата за снихождение песен.

         Гласът ѝ се носеше - неземен и космично далечен, отговарящ на воплите на Нарцис, който искаше онзи от водите на езерото да го прегърне.

         Той зовеше себе си, а тя му отвръщаше с ехо.

         - О, мъка! – въкликна Нарцис.

         - Мъка – отвърна Ехо.

         С измъчен и страдащ глас младежът извика, гледайки отражението си:

         - Прощавай!

         И още по-тихо прозвуча отликът на Ехо:

         - Прощавай!

         Достигнал до полуда, той скочи и намери смъртта си заради проклятието.

         Тогава се събуди от мъглата и разбра, че живота си отива и последното му „Прощавай” бе едва прошепнато към опитващата се да го спаси Ехо, но толкова искрено и чувствено, че всички, които осъждаха преди това високомерния Нарцис, му простиха заради тази, която го обичаше така силно и истински. Простиха му заради любовта ѝ.

         „Живота е за да се прощава!” – всеки миг в обятията на Олтара нашепваше и тези думи на подсъзнанията на пребиваващи в мрежата му.

Сега вече имаше истински плач сред публиката, една съкрушена и обединила се тълпа. Много ръце се протегнаха когато тялото на красавеца изчезна завинаги във водите, изплъзнал се от ръцете на Ехо. Искаха да ѝ помогнат, но тя се стопи залез пред мрака.

 Сцената притъмня, остана само малко късче светлина на мястото където бе коленичила Ехо. Лъч, който ясно озари издигащото се бяло и дъхаво цвете. Ароматът му се понесе, Сириус, а и публиката, бяха обвити от него, напоиха мислите си, чувствата, усещанията и всички го вдъхнаха дълбоко.

         Цветето на смъртта – Нарцис!

         Тъмна сцена, публиката остана вцепенена.

         Минута. Две.

         И взрив от аплодисменти. Експлозия от приветствия. И дъжд от монети – Сириус не видя да има нещо различно от злато. Щедростта на публиката засия на тъмната сцена. Хиляди и хиляди златни монети я покриваха, отскачайки звънтейки една от друга. Едва ли остана пълна кесия тази вечер. Той нямаше много пари, но очите му сълзяха, а ръцете не спираха да ръкопляскат.

         Почти половин час жителите на Руани отдаваха своето възхищение от преживяното. Когато и последната монета звънна излязоха актьорите. Също и самия Исав Исак – побелялата му дълга коса се спускаше по гордо изправена фигура в огнена туника.

         Заспивайки тази нощ Сириус сякаш се събуди от хилядолетен сън, в който дълги години е бил безчувствен и неподвижен.

         И без да се е докосвал до Олтара сънува, че поема тежестта на кръста.

 

         7.

         Откъсна се с кънтящ възглас за помощ. Потърси я и намери подкрепата на прахта, на която падна.

         Беше капка кръв на една от раните. Онази – последната, отворила се в тялото на разпнатия. Зейнала като болката на всички страдащи заради справедливостта и от безумието на безверните. Беше и самата рана, защото частица от едно цяло си остава все същото цяло.

         Точно както и всяка секунда носи в себе си завета на вечността, от която се е отделила. Кръгът на времето, течащо и неподатливо на деление – един и същи миг на Сътворение и на Всемирен Крах, повтарящ се отново и отново.

         Смеси се прахата и сълзата, отронила се от очите на онази, която единствена се бе застъпила за осъдения на кръста.

         Отрзиха се една в друга – капчица кръв и сълза. Видя че както злото, което се бе преобразило във върха на пронизалото току що плътта копие, е част от ръката която го държи, а тя е насочена от греховността на желанието да се убива красивото, така и грехът е свързан с прошката и святостта, защото добро и зло са две очи на едно и също лице.

         Но не търси ли и той, и всички, онази очистваща...

         - Откажи се и повярвай! – прекъсна го сълзата.

 

         8.

         След като се нахрани на обед, както обичайно правеше Сириус се докосна за кратко до своя Олтар. Получи доста странно послание, над което, след като се настани на мястото си под жужащия сенник и започна да сплита ново въже, се замисли.

         Бе изминала седмица откак се върна от Руанис. Все още си спомняше за преживяното там. За онова усещане през нощта и колко различен бе пътят му през пустинята – с лекота и увереност, с която усещаше, че се връща в своя дом просто само за кратък отдих, а след това щеше да поеме пак нанякъде.

         Ето, дори посланията на Олтара станаха различни – вече няколко пъти виждаше образа на Ехо в тълпата. Осъзна, че я бе срещал почти винаги щом се озовеше в мрежата от хиляди съзнания. Но тя не беше нито връх на копие, нито войник, нито бича, нито хвърления камък, ни обидна дума – тя беше онази плачеща за страдащия. Сириус разбра, че образа ѝ поема половината от неговата болка и така понасяше ударите, бичуването и самото разпъване с вяра, че няма да е сам.

         Докато мислите му все още преживяваха случилото се в обятията на Олтара, по пътя откъм ъгъла се зададе някакъв човек, който бе нарамил голям кръст от тъмно дърво. Дървото бе поело по себе си цвета на дългите дни на обикаляне под слънцето.

         Човекът гледаше в земята, сплъстени коси се спускаха и покриваха лицето. Избеляла туника покриваше измършавялото тяло, прашни нозе се влачеха с умора, вади пот браздяха ивици по шията. Корави ръце прегръщаха товара, дългия край на който чертаеше непрекъсната крива линия в прахта на улицата.

         Колко ли пъти е прекосявал пустинята? – зачуди се въжарят и потърси водника за да предложи на странника глътка вода.

         Никой от минаващите не погледна носещия кръста. Сякаш бе обичайното рекламно платно, минало край тях и отнесено от вятъра. Само едно малко момче, което играеше в канавката с няколко други като него, вдигна за миг песъчливата си разрошена глава и се загледа в пристъпващия бавно мъченик с кехлибарени очи, в които се видя някаква ледена равнодушност.

         Погледна го само за миг:

         - И какво от това – проговориха очите му и отново се върна в играта с боклуците от канавката.

         Сириус разбра този поглед – грехът никога няма да се изкупи от тълпата. Защото той трябваше да съществува за да го има онзи един единствен, който да поеме всичко върху себе си заради тях – хилядите, милионите нарциси, проклети и родени едновремено от онази любов, от онова ехо, което ги е създало и осъдило за това, че не са разбрали любовта му.

         Въжарят погледна ръцете – бяха окървавени. Пръстите му сучеха и преплитаха трънливи нишки, които деряха и пробождаха дланите. Въжето от тръни намотаваше върху изкривения образ на мраморна колона до себе си.

         Мъченика провлачи нозе току до работилницата на Сириус, който забрави за болката в ръцете си и видя ясно слоя прах по кожата му, натрупван ден след ден, измиван само ако дъжда го намери по пътя си и после трупан пак и пак от пясъка. Лицето носеше слънчеви белези – бичувано от жестоките лъчи и разраняно от пясъчинките. Приведената глава не помръдна, наведена от незнайна тежест, която не беше само тази на кръста, три негови ръста и един и половина широк, масивен и изгладен от времето.

         И тогава, сред гъстите ресни на косата, очите се повдигнаха и погледнаха напред. Бяха ярко сини, силни и необятни, пробляснаха и огряха пътя си години и векове напред. Виждаха бъдещето, където мечтите се сбъдваха, а надеждите изгряваха новородени като всеки изгрев. И въпреки тежестта на теглото, духът му чрез силата на любовта все така щеше да оглася с ехото си дюните, пясъците и цялата пустиня на безкрайността в небето.

         Въжарят изпрати кръстоносеца безмълвно, обзет от силни усещания и мисли. Но едва що отминал човекът с кръста залитна, подпря се на коляно и със сетни сили пак се изправи, направи крачка-две, но отново падна – този път завинаги.

         Сириус остави тръненото въже, което окървавените му пръсти все още плетяха, скочи и изтича до падналия. Беше прекалено късно дори и за глътката вода, която така и не му даде.

         Видя че очите му вече са угаснали. Нямаше с какво да се помогне на озни, за който времето му на този свят бе изтекло и сега духът му принадлежеше на друго място и време.

         Той изтупа ръцете си и полепналата по кръвта му прах, свали ненужната част от дрехите и се наведе към кръста. От изживяното с Олтара знаеше колко е тежък, но се понапъна и с усилие го вдигна. Намести го на плещите си и с вперен в бъдещето взор пое по прашния път към пустинята.

Няма коментари:

Публикуване на коментар