Пастирски луни - 3

- Колко време Алек прекарал в сляпа тишина не знаел, но след шума от битката и последния смъртен  стон на капитан Сураби, онова, което чул, били плискащите се в бордовете вълни и писъците на съпровождащите кораба морски птици. Сред вълните дочул и гласовете на неколцина моряка разказващи за боеве, за загинали и по чудо оцелели в тази славна битка, в която заловили страшния Алла Алай. Отворил очи и видял, че е окован под палубата в тясна затворническа клетка. През малък люк надничал слаб лъч от светлина, синкав и призрачен, а от отвора влизал чист въздух. Алек се размърдал и почувствал тежките окови на ръцете и краката.

         - В плен! – изръмжал пирата, опъвайки веригите.

         Усетил паренето от десетината рани по тялото си, някои били от тежки прорязвания. Предположил, че дните му ще свършат скоро, ако шарските войници оставят раните му да загноят и отровят кръвта му. Но като всеки пират отдавна бил свикнал с мисълта за смъртта, срещу която се изправял във всяка битка, която предвождал. Затова и се опитал да не обръща внимание на болката.
         Навярно е единствен оцелял и нарочно са запазили живота му, за да го отнемат публично като показ за силата на шара и предупреждение към враговете му – мислел си окования. Не знаел колко време е вече тук, може би само ден или два, но плаването продължило и през отдушника виждал как денят се сменя от нощта. Привечер идвал някакъв роб-гребец, заливал го с ведро морска вода и почиствал клетката му, след това на няколко едри залъка пъхал в устата му кисел хляб, натопен във вода. Робът не смеел да отговори на въпросите на пирата, само бързал да свърши работата си и да се махне. Алек-Алай успял да види, че на края на стълбата винаги има стражи, които вероятно го наблюдавали от някой тайник дали няма да се освободи от тежките вериги и сложната им ключалка. Страхът от името му карал хората да вярват в невъзможното, защото Алек сам се убедил в надежността и сигурността на оковите си.

         - Когато преброил пет пъти смяната на дните, корабът ударил борда си в пристан и глъчката от многолюдна тълпа стигнала до слуха на окования. Къде се намираме и какво ли ме очаква сега? – запитал се Алек, макар и вече да бил приел да посрещне края си изгорен, обесен, бит до смърт – едва ли имало значение. През дните на плаване си спомнил много неща от своя пълен с премеждия и обрати житейски път. Най-често се връщал в детството, което отдавна било отминало, защото част от него било в мир и безгрижен смях, а останалите дни на сина на дожа на Кроал били като мъглив сън, огласен от звъна на стомана, грохота на битки и шума от морски схватки. Едва ли искал да си спомни за тях в тези последни часове. Затова Алек предпочитал да се връщал в родовия замък, където слушал песните на майка си Елза, дъщерята на езерата. Следвал отново суровият тренировъчен ритъм на верният Кама, подканващ ги с Ален да се катерят по-бързо по скалите. Спомнил си наставленията и съветите на дожът на Кроал, Бородин – техния баща. Но неизменно накрая отново и отново вижал брат си Ален как се хвърля срещу преследващите ги бесни, спасявайки живота му, който за добро или зло успял да запази и продължи до този ден.

         - Тежки стъпки се спуснали към клетката му и секнали нишката на спомените. Отбрани стражи с готови да го посекат саби отключили разпънатите му крайници и бързо поставили къси вериги на ръцете на  пленника. Извели го навън, плътно притиснали тялото му и го повели през събраното множество, което очаквало да зърне онзи, за който най-често се е споменавало из пристанища, кръчми и ханове на изтока. Врагът на техния шар Шридрах, онзи, който заплашвал престола му и поставил морето под сянката на своето крило – Алла Алай, сега пленен и скоро ще бъдел обесен.

         - Алек поел с вдигната глава, въпреки болката от раните, а кръвта на битката все още личала по дрехите му. Видът му накарал народа да се смълчи и безмълвно проследи преминаването на пленника. Стъпките му били съпроводени от подрънкване на веригите сред настаналата тишина. Никой не го замерил с камък или отпадъци, както било обичайно.

         Алек-Алай веднага разбрал, че е в Алишандра – столицата на Кашала. Навярно Шар Шридрах лично искал да издаде присъдата, която да сложи край на страховете му от силния противник. Стражите го повели към издигащия се насреща дворец, който пирата отбелязал, че с великолепието си надминава всичко виждано досега.

         Кулите и прозорците му били оцветени във всевъзможни цветни камъни, ярко отразяващи падащата слънчева светлина, която превръщала двореца в облак от небесни багри. На сто крачки от високия портал били наредени един до друг верните стражи от прочутата гвардия на шара и не позволявали на случайни хора да продължат този път. Неколцина от тях сменили досегашните пазачи на пленника, които били обикновени войници, и го повели по червените плочници, водещи към входа към вътрешността на двореца. Веднъж преминали през него, те се озовали в  огромна градина с десетки фонтани и красиво декорирани храсти, образуващи малки алеи за разходка и позлатени беседки за почивка. Имало езерца с кристални води, в които плували редки водни птици, а под тях се стрелкали пъстри рибки. По зелената трева се излежавали опитомени хищници, те погледнали за миг към окования, изръмжали лениво и отново отпуснали глави в безгрижна дрямка. Навсякъде имало стражи от шарската гвардия, които зорко бдели за всяко движение на прислугата и безбройните гости на шара. От специални кули, пръснати из целия двор, дебнели за опасност отряд стрелци.

         - Едва ли това е начина на живот, който бих водил, прилича на позлатен затвор – си казал Алла Алай, докато минавал покрай започналите да се събират знатни гости на двореца. Винаги е за предпочитане  свободата на морската шир, наместо тези високи стени.

         Стражите го отвели към широка палатка от коприна, на която се веело знамето на Кашала и в сянката ѝ се намирал самия шар. Когато Алек наближил на няколко крачки, той се стъписал, помисляйки си, че пред него стои стария Сакр Алай, но бързо осъзнал, че всъщност е съвсем друг човек, макар и с невероятна прилика с неговия втори баща. Една мисъл преминала през главата му, но гласът на владетеля прекъснал обмислянето ѝ.

         - Алла Алай – орелът, който разпиляваше флотата ми като страхливи врабци сред вълните – заявил небрежно шара и посочил с жест пленения пират на околните.

         Десетки принцове, ризове и управници на околии, както и пъстър букет от продворни дами и наложници, прихнали подигравателно към окования.

         - Най-накрая полетът ти свърши в безславен плен, ореле и врабците успяха все пак да те победят.

         Тълпата побързала да се присмее и нахули пленника. Но той не отговорил, а продължил да чака присъдата си. Имало ли смисъл да говори, след като краят му е предопределен. Показвал ясно, че не изпитва страх, дори и от самият шар на Изтока. Това подразнило владетеля, който очаквал да чуе някакое проклятие или ругатня, подходящо за пленен пират, но за негово разочарование Алек просто мълчал и гледал някъде далеч зад гърбовете на всички. Докато чакал и оглеждал околните, му се сторило, че зърнал познати очи сред придворните. Един поглед, който вече бил срещал някъде и който усетил, че не го гледал с омраза или страх.

         - Водете го! После ще реша съдбата му. Не искам смрадта му да загрозява красивата ми градина – махнал шара с досада на стражите да го отведат към казармените помещения, в подземията на които се намирал шарския затвор.

         - Задрънкали вериги, събралите се благородници на изтока направили няколко крачки към окования пират. Мнозина от тях искали да зърнат лицето му, скрито от мръсотията, да извикат някоя обида и заплаха, но то останало гордо и безстрашно вдигнато пред близката си смърт. Само ако имал една свободна ръка и остра сабя, Алек щял да им покаже как се умира в бой.

         - В подземията го оставили в тясна килия, снели веригите и залостили вратата. Алек легнал на слемена постеля, която му се сторила невероятно мека и удобна, след спането разпънат в клетката на кораба. Без да обръщал внимание на суетнята пред обкованата с метал врата, спал непробудно през целия остатък на деня, цялата нощ и едва на следващия ден го събудили с грубо побутване. Неколцина стражи се били надвесили и му дали знак да се изправи. Отвели го до покрита с решетка шахта, съблекли окървавените дрипи и залели тялото му с няколко ведра очистваща вода, след което му дали стари, но чисти дрехи. На раните не обърнали никакво внимание, някои вече зараствали, но имало и все още две-три кървящи - стражите имали заповед само да го измият, а не и да лекуват. Когато затворника се преоблякъл, те поставили къса верига на ръцете и друга, малко по-дълга, на краката. Можел да върви, но бавно и с малки крачки. Избутали го грубо към коридора, от където излезли в малко вътрешно дворче. Там Алек примижал от силната светлина, която му подсказала, че е полуден и едва поел няколко глътки чист въздух, войниците го помъкнали отново, този път в другото крило, през нисък и тесен коридор, стигайки до някаква стая с големи решетъчни прозорци. Тук свързали веригата му за друга, която била закачена за дебела халка на пода. След това мъжете излезли, отново без да кажат и дума. Пленника останал сам.

         - Вратата бавно се отворила, през нея надникнал гологлав здравеняк, присвил очи и претърсил стаята. Спрял за миг изпитателно погледа си на халката, дръпнал я с огромната си ръка, сторила му се надеждна и дал знак на някой отвън, след което се настанил в ъгъла. На Алек лицето на здравеняка се сторило смътно познато, но не могъл да си спомни откъде. След миг влязла жена, наметнала червена пелерина, обсипана с бисери и скъпоценни камъни. Качулката скривала лицето ѝ, но след като затворила вратата свалила пелерината.

         - Отново се срещат пътищата ни, Алла Алай – проговорила тя и се обърнала лице в лице с окования. Той познал принцеса Ясмина, дъщерята на шара. Познал погледа ѝ, същия онзи, който го гледал в градината без да желае смъртта му.

         Алек леко се поклонил и отвърнал:

         - Живота е път, а ние просто го пресичаме тук и там, принцесо.

         - Да, но не винаги ни води там, където искаме.

         Принцесата седнала на един от трикраките столове, който гологлавият поднесъл и се загледала във веригите на пленника – стоманените брънки били уловили няколко петна от идващата през решетките светлина и я отразявали по стените. Алек я огледал и отблизо му се сторила още по-красива, нещо, което забелязал и при първата им среща, за която толкова пъти си бил мислил. И отново се появило онова чувство, което го преследвало през всичките тези месеци след срещата им – че срещата им не е случайна.                  

         - Когато чух, че е паднал в плен най-големият враг на баща ми, не повярвах – казала тя, без да снема поглед от слънчевите отблясъци. – Мислех, че капитаните му се хвалят, за да получат наградата и навярно са пленили някой обикновен морски разбойник. А сега се уверих, че е истинския Алла Алай, който незнайно как е допуснал да бъде заловен.

         - Нито една сила не остава вечна под небето – с безразличие отвърнал Алек-Алай. - Голяма ще е радостта на Кашала, когато ме обесят в нейната столица.

         - Това ли искаш? – погледнала го право в очите принцесата, потръпнала при мисълта за близката присъда над пирата. – Това ли е желанието на Алла Алай?! Непобедимият! Да умре като обикновен разбойник?!

         - Ако това е решила съдбата – на война по-лесно се умира, отколкото оцелява. Всеки път има свой край, принцесо.
         - И всеки край е ново начало...
         Двама замълчали, гледайки се няколко мига един друг. И както тогава на Хару, отведнъж изчезнала пелената, която ги правила непознати и мислите им потекли като една. Много неща си казали един на друг без думи в тези няколко мига. За някои той се съгласил, за други Ясмина била против, но имало и такива, за които и двамата мислели единно.

         – Може би има и друг изход – прошепнала накрая тя и пъхнала някаква кутийка в ръцете му.

         Дала знак на мълчаливия си спътник, който не свалял очи от Алек и двамата напуснали помещението. След тях влезли стражите и върнали пленника в неговата килия. Донесли му храна и вода. Подаръка от принцесата не докоснали - Алек видял, че в кутията има някакъв мехлем, с който побързал да намаже раните си. Знаел, че не е отрова – принцеса Ясмина искала да живее, а не да умре и безмълвно му обещала да му помогне. Надявал се да свали оковите му, да му даде остра сабя и да го остави да загине като войн, а не обесен позорно. Това му стигало, за да завърши земния си път.
         - Денят отминал, дошъл друг. Алек се чудел защо все още бил държан жив - може би вид изтезание за обречения, оставяйки го да се измъчва в очакването на всеки следващ момент, в който ще бъде изведен за екзекуция. Често отвън се спирали хора, споделяли си кой е затворника и открито изказвали мнение, че когато го видят да се олюлява на площада, тревогите на Кашала ще намалеят наполовина. Алек не очаквал и друга присъда освен смъртната, добре знаел как се постъпва с враговете на шара. Особено с него, от който се е страхувал заради силата му и сега навярно тържествувал с победата си. Шара едва ли знаел за посещенията на младата принцеса, която идвала ежедневно в онази стая, макар и само за няколко минути. Алек знаел, че и тя е усетила при онази първа тяхна среща в града Хару, същият трепет, който още тогава го завладял, а сега просто се преливал в огромното разочарование, че е опознал прекалено късно тази жена, която съвсем скоро очите и сърцето му ще спрат да виждат и чувстват. И осъзнал, че заради това съжалява, че ще умре, а не за гласът на морето, нито за корабите му и екипажите, дори забравил и старият Алай, който в милостта си позволи Алек-Алай да бъде все още жив, макар тук и сега.

         Ден и нощ се сменяли само и единствено за тези кратки срещи между принцесата на Кашла и пленника орел. Те разменяли малко думи, над които обаче после мислили дълго.

         - Как дните свършват ненавреме – казал веднъж той на Ясмина. – И оставаме толкова много неща незавършени.

         - Старите книги казват, че всяка наша стъпка, всеки наш дъх и дори всяка среща, не са случайни, а предсказани и определени – отвърнала загадъчно тя. – И ехото им ще отшумява във времето, за да се чуе някога отново като ясна реч.

         - Един мъдрец ми каза някога, че животът е пълен с изненади кръговрат, които се оказват точните срещи и дела за всеки живот.   

         Алек си припомнил поученията на Птий над младите наследници на Кроал, някогашният негов роден дом.

         - Сигурна съм, че всички странни събития са такива, но понякога късно разгадаваме посланията им – съгласила се принцесата, след което отново си тръгнала, следвана както винаги от телопазителя си Торо Костотрошача, велик воин на изтока, същия с който се бяха срещнали на Хару.

         - Така изминала повече от седмица, през която Алек заради срещите си с Ясмина дори не се присещал, че навярно съвсем скоро ще дойде определеният ден, в който ще бъде изведен за последен път от стражата. Тази мисъл и без това не го тревожела, защото щом това станело, той би си отишъл от живота доволен, че е срещнал онази своя половина, която казват всеки имал някъде под небето и ако му е писано, би се срещнал с нея в един и същ живот. Жалко, че срещата им ще е толкова кратка, но както казала Ясмина, ехото от нея ще оттеква дълго във времето след тях.

         - Същото си мислела и самата принцеса, загубила интереса към веселието и смеха на шарския двор. Тя се отдала на тежките мисли, че трябва скоро да загуби онзи, към когото сърцето ѝ се било отворило. През тези дни често чувала баща си как обсъжда с приближените си кой е най-подходящо да накажат заловения пират. Не помогнали с нищо спешно изпратените пратеници на стария Алай, който предлагал товари злато и дори отстъпване на земи в замяна на живота на своя морски син. Шридрах знаел добре, че по настояването на Сакр Алай този млад орел скоро щял да посегне към сърцето на Кашала – шара не бил глупав и виждал как мощта му растяла с всеки месец и година, и едва ли би намерил равностоен на Алла Алай боец, който да предвожда полковете му при една открита война със Сакр Алай.

         Затова взел и решението да покаже на целия Изток кой е най-силният му владетел. Определил денят за екзекуцията да бъде на празника на Алишандра, който идвал съвсем скоро. Искал възможно повече хора да видят и чуят посланието му към всички врагове на Кашала и най-вече самият Сакр Алай – отколешния му враг.

         - На десетия ден от пристигането си в столицата, Алек отново бил отведен за среща с принцеса Ясмина. Както винаги, стражите следели зорко да не намери начин да избяга, освен веригите те плътно притискали с телата си затворника, така че да няма шанс да се измъкне дори и в мислите си. Едва пристигнала принцесата, неочаквано отвън се чула суматоха и звън на оръжия, над която гневно прозувачал сърдит властен глас и вратата на стаята рязко се отворила. Следван от телопазителите си - свирепи и огромни мургави мъжаги, като бурен вихър, размахал гневни криле, влетял самия шар. Спрял се пред пелнника и дъщеря си, а вълците му само чакали знак и щели да съсекат виновника за гнева му. Но той не дал очаквания знак, а първо изгледал окования, след това дълго се взирал в своята дъщеря, която просто се опряла на стената и смирено чакала решението му. Познавала прекрасно своят баща и господар, затова и мълчала, за да не разпали още повече гнева му. Накрая шара навъсено изгледал и Торо, който останал свит в лек поклон пред своят господар.

         - Излезте! – наредил шара на войниците. Те за миг се поколебали, били дошли да наказват, но миг преди да чуят повторно заповедта на господаря си напуснали. Телопазителя на принцесата – Торо Костотрошача, който някога спасил живота на шара и бил един от най-близките му и верни хора, както обикновено останал, имал право да знае всички шарски тайни. Владетелят на Изтока само ядно му махнал с ръка да върви със стражите и Торо изпълнил повелята.

         Останали сами тримата продължили да мълчат. Алек-Алай не поглеждал към Ясмина, а гледал шара, който го дебнел с хищни очи. Тежестта на тишината станала непоносима и принцеста продумала тихо:

         - Татко...

         - Мълчи! – вдигнал ръка владетеля и след това посочил пленника. – Този ли!?

         - Да – кротко отвърнала и свела глава единствената дъщеря на шара.

         - Синът на Сакр Алай! Моят най-голям враг! И сега неговият син! Знаеш ли кой е той? Знаеш ли колко кръв е пролял?! Колко много...

         - Нима господарят на Кашала не е водел битки? Нима не е оставил хиляди деца без бащи? Нима глупостта на мъжете в бой не е причинила нещастие за хиляди невинни жертви? – прекъснала смело Ясмина думите на шара.

         Тя била единствения човек под небето, който можел да си позволи да говори така с него, да го упреква за делата му, които летописите възпявали като велики, и да остане жив след упреците.

         - Войните не са ли за това, господарю мой – за да се пролива кръв и да се отнемат животи? Всяка ръка с меч, на наши или чужди бойци, е виновна за делата си точно толкова, колкото и този войник. Дори и ти самият, победителя в безброй сражения, които са направлили името ти едно от най-великите под небето, си същия като него.

         Шар Шридрах замълчал. Рядко се вслушвал в думите на другите, но любимата си дъщеря винаги изслушвал и дори често изпълнявал съветите ѝ, които били разумни и справедливи.

         - Ти какво ще отговориш? – обърнал се Шридрах към Алек. Изведнъж ядът му преминал и принцесата го накарала да приеме нещо, което макар и тежко, той щял да понесе, но и щял да има голяма полза.

         - Господарю – отново се намесила Ясмина, - той не знае.

         Шара замълчал и се приближил до прозореца и докоснал решетките му. След това погладил брадата си, дълбоко потънал в размисъл, който продължил няколко минути. Една нахална муха се разбръмчала и го извадила от унеса.

         - Сине на Алай, преди много време, повече от твоят земен живот, Кашала беше голяма и силна – много повече от днес. Земите ѝ се ширеха зад пустинята Ашур, която сигурно познаваш и чак до планините Мора – иззад които изгрява нашето слънце. Моят баща, Великият шар Икар, беше обединил много народи, някои с меч, други с мъдрите си слова и дела, и когато мирът настана всички се радваха на добри и спокойни дни. Родих се в годината на Изгрева, а след мен, в годината на Залеза, се роди моят брат – велик знак, че двамата ще наследим империята от изгрева до залеза на света под небето. Двама братя, ако се държат един за друг, са голяма сила – заразказвал шара с някаква скрита болка, която пленника добре разбирал, защото знаел, че шара днес няма брат до себе си.

         - Двадесет лета след раждането ми, нашия баща напусна тленния ни свят и си отиде, макар да имаше още дни пред себе си. Небесата понякога отнемат живота ни насред направената крачка и делата ни остават наполовина. Остави двама млади синове наследници на трона си. Аз се отказаха от първородното си право и исках да продължим заедно неговия път, който бе събрал народите в едно, но моят брат пожела да разделим наследеното и всеки сам да властва над своята половина. Не бях съгласен, но отстъпих, защото мислех, че пак ще сме едно, нали кръвта ни е една. Не вярвах, че може да се изправя съвсем скоро срещу предателството на собствената си кръв.

         - Моят брат, опиянен от младостта си, от получената власт и сила, неочаквано заяви, че иска всички земи на Кашала за себе си и организира заговор срещу мен. Успях да се спася, той поведе войски, но успях да го пленя още в първата битка. Пощадих живота му, защото беше мой брат, въпреки, че беше неразумен, алчен и буен - просто исках да сме отново двама братя и единна Кашала. Ако не беше алчността и коварството в сърцето му, навярно бих отстъпил след време правото му да управлява и бих му дал трона на шар Икар - но след време, когато гласът на разумът проговори в делата му. Затова след като го пуснах заявих, че аз ставам пълновластник, а моят брат не се примири и отново поведе наемни чужди войски срещу мен. Годината на Златните листа бе запомнена с тази кървава братова война. След нея всичко от някогашното обединение остана накъсано на парчета, сякаш бесни кучета бяха разръфали цялото, което някога е било Кашала. Събираното и строеното дълги години от баща ни бе разпиляно завинаги. Кашала не беше вече толкова силна, нямаше я стоманената ръка на шар Икар, брат ми успя да откъсне голяма хапка от нея. Аз, уви, не се оказах толкова твърд и предпочетох да запазя това, което успях да спася след разкола между нас. Такова е и до днес, не изгубих повече, но не и прибавих нищо. Моят брат зае земите отвъд пустинята и покори морето и големите острови. Също не успя да прибави нищо повече към владенията си, но в последните години непознат странник вля в жилите му нова кръв и даде сила на десницата му. Нещо, което за мен няма кой да стори...

         Шара погледнал с любов към Ясмина.

         - Моят брат се казваше шар Алай, днес прочут като Сакр Алай...

         И след това признание настанала дълбока тишина. Алек сега разбрал защо са били горещите увещания на неговия втори баща да поеме към Алишандра. Желанието на стария принц не било угаснало и все така искал да се види седнал в бащиния трон като владетел на земите на изтока. Видял е силата на шар Икар в този чужденец, който мъдро спасил и осиновил, затова и поискал отново да се върне във времето и младостта си чрез неговата сила.

         Прав ли е или не за тези свои решения, това Алек не можел да реши, защото се замислил какво ли би било, ако той и Ален бяха останали в Кроал. Ако дните им в родовия замък не бяха секнати и все някога бе дошъл деня, в който да наследят своя баща и Ален да поеме Кроал. Дали и те с брата си щяха да се превърнат във врагове, ако думите на крал Лил се бяха сбъднали и Алек бе седнал на трона в двореца? Дали и неговия брат не би постъпил така, както старият Алай, погълнат от завист и желание за повече земи и мощ?

         - Моята светлина в дните, Ясмина, ми довери преди три дни, че е срещнала човекът, в когото е намерила себе си. Зарадва ме, защото неведъж ми е заявявала, че няма достоен мъж за нея под небето и е отпращала не един достоен кандидат от целия свят. Не ми каза кой е и предположих, че е някой от ризовете, гостуващи в Алишандра по повод твоята екзекуция – шара изгледал и двамата. – А сега се оказа, че ми е говорела за теб – моят най-опасен враг, син на моят кръвен враг. Но твоята съдба е вече подписана и отвън издигат трибуната, на която ще бъдеш обезглавен.

         - Тогава нека издигнат и още една – смело пристъпила напред принцесата. – Казах ти, че ще бъда с него навсякъде, ако ще и да е в смъртта.

         - Ясмина – проговорил Алек-Алай, - не пълни очите си с мрак толкова рано. Моят път е трънлив и изцапан с кръв. Ще го завърша сам и...

         Шара вдигнал ръка и спрял думите му. Повдигнал главата на своята дъщеря и я погледнал право в очите. Намерил в тях пламъка на каменна твърдост, каквато познавал много добре в погледа на своя баща. И както много други пъти си помислил какво ли би било, ако наместо дъщеря небето го бе дарило със син, който да носи този огън в себе си.

         Той попитал:

         - И си готова да умреш заради него?

         - Хиляди пъти – да!

         - Ако реша да го оставя жив, но ви прогоня?

         - Ще скитам с него! – отвърнала тя и стиснала ръцете си в юмруци. – По-добре да живея в изгнание, отколкото...

         Шар Шридрах отново вдигнал ръка и секнал този път думите на принцесата.

         - Сакр Алай всеки ден ми изпраща пратеници и заплаща всяка цена за теб. – Шридрах се обърнал отново към окования. – Готов е дори да отстъпи от земите си, заради които някога ме предаде, в замяна на твоят живот, а това е много за алчен човек като него. Той няма деца, затова те е направил свой наследник и те цени повече от собствения си живот. Видял е нещо необикновено в теб. Дъщеря ми също. И през тези години сам прецених, че си достоен противник, който се научих да уважавам – не мисли, че благородните ти постъпки са останали незабелязани въпреки всичките битки, които си водел с моите поданици.

         Господарят на Изтока стоял пред настръхналата Ясмина и смело очакващия решението му Алек.

         - Аз имам само една дъщеря, а остарявам и не искам да оставя владенията си без господар – казал шара и нежно разтворил дланите на Ясмина. Погалил ги там, където ноктите ѝ били направили кървави резки. Волята ѝ го впечетлила, разбрал, че е родена от истинската любов. Отново се вгледал в нейните тъмни очи, в които като гръмотевици преминавали мислите ѝ – очите на шар Икар.

         - Какво ще кажеш ти, Алла Алай? Вече си осъден, но в ръката ми е живота ти – казал шара и поднесъл своята силна длан към лицето на Алек. – Като въгленче е в нея, мога да го угася – той стиснал юмрук, - но мога и да го разпаля – и духнал към слънчевия прах в дланта си.

         - Моя воля е да те оставя жив или да те видя как умираш.

         Нужни ли са повече знаци, че този рабойник може да обедини народите на Изтока – мислел си шара. Той вече бил уморен от тази битка със собствената си кръв. Няма ли да е по-добре да изживее старините си в мир с околния свят и да остави Кашала в сигурни ръце.

         - Принцеса Ясмина те е избрала в сърцето си, а на Кашала ѝ е нужна твърда ръка, много по-силна от моята. Принцесата е отворила сърцето си за теб, чужденецо. А аз вярвам, че можеш да събереш разкъсаното преди години от двама братя.

         - Това е станало и с мен, още при първата ни среща – потвърдил Алек и споделил, че от този миг знаел, че тя е неговата единствена звезда. – Бих отказал, за да не кажат, че съм спасил живота си чрез нейната ръка, но гордостта ми се стопява пред мисълта, че мога да живея цял живот с нея... само с нея!

         Шара кимнал в съгласие и лекота обзела мислите му. Много по-лесно се оказало да го помилва, отколкото да го осъди.

         - Ако ти я дам, обещай ми да обединиш отново Изтока, понеже виждам в тебе духа на моят велик баща. Това е видял и Сакр Алай, сега го разбирам защо те е избрал за свой син.

         - Първо искам да попитам за вашия брат – с него какво ще се случи?

         - Има ли мир, миналото нека бъде забравено, малко ли кръв сме пролели заради глупостта си когато бяхме по-млади. Стари сме с него вече, пътя ни е завършил, а ти, млади Алай, ще си господаря, който решава съдбите на поданиците си.

         - Тогава Изтока отново ще бъде единен! – заявил Алла Алай и се поклонил на шара, а веригите звъннали като ударили се саби.

         Шара плеснал с ръце и в стаята побързал да влезе Торо, готов на всичко, и побързал да изпълни шарската повеля да снеме веригите от ръцете на пленения.

         И само след миг Алек бил свободен и поел за първи път меките длани на принцесата на Кашала.

         Събраното множество от гости в светлата Алишандра, получило известие, че са поканени вместо за екзекуция на шарската женитба между Алла Алай и принцеса Ясмина.

         Разказвача се заслуша във вятъра, който обикалял около хана като гладно куче, виещо страшно към скритите в него пътници от цял свят. Как искал да се докопа до телата им и с ледените си зъби да ги накъса и засити глада си.

         Мълчаливеца посегна и взе шарена кана, от която наля тъмно вино в празната си чаша. Не обичаше виното, защото му напомняше на кръвта, от която бе пролял толкова много през живота си.

         - Как прилича на кръв и как всички ние обичаме да усещаме вкуса ѝ – каза разказвача на другарите си, които слушали историята за която сами бяха настояли, а воят отвън подкрепил думите му.

         - Пийте, приятели, защото сега ще чуете за кръвта – и сам отпил, а мъжете в хана последвали примера му.

         След като пресушил чашата си, Мълчаливеца продължил:

         - Следващите три години били най-щастливите от живота на наследника на Кроал. В тях постигнал много успехи, спечелил десетки битки и името му останало завинаги прочуто в земите на Изтока.

         Сакр Алай и шар Шридрах се срещнали след десетилетия раздяла и плакали като деца, щом се прегърнали в двореца в Руани – единия искайки прошка, а другия щедро давайки му я. Стария Алай веднъж завинаги се отказал от мечтата си за трона, защото е видял изпълнена в лицето на младия Алай. А шара започнал да го подготвя за деня, в който ще го замени и поеме прострялата се отново от изгрев до залез Кашала.

         Шара бил истински щастлив, че е намерил и той своят достоен наследник, който скоро се убедил, че е роден под щастливата звезда, която е определила пътя на смъртния човек да бъде велик. След като помирил двата брата, Алек възвърнал силата си в морето и поел командването на шарските войски. Укрепил границите  на север, където назрявал бунт на няколко самозамаяли се ризове, и успял да подчини без бой непокорните пустинни разбойнически племена и  съставил личната си гвардия от тези фанатично верни мъже, останали пленени от силата на новият принц.

         - Но истинската радост за Алек била Ясмина. Когато не бил на поход, той бързал да се прибере в Алишандра, която останала столица, и да бъде само и единствено с нея. Шара подарил на младите си наследници Ин и Индра, два невероятни пясъчни коня, с които те не се уморявали да препускат из обширните си земи.

         Прекарвали често безсънни нощи под звездите, чудели какъв ли огън ги кара да горят.

         Посрещали изгрева под водите на водопади, скрити от очите на света в най-дълбоките гори.

         Изпращали залеза качени на най-високия връх, а над тях летели само орлите.

         Година отминала, след нея още една и още една. Живота в Изтока потекъл мирен и спокоен, народите се отдали на тръговия, строителство и веселие.

         - В годината на Луната се дочули смутни слухове, че врагове са навлезли в земите на Кашала. Идвали от западната империя, за която търговци разказвали, че под управлението на Тиодор Черни, се превърнала в родина на злото, бликащо от черното му сърце. Шпиони съгледвачи донесли, че лорд Тиодор бил обявил интереса си към изтока и имал желание скоро да потегли на завоевателна война.

          След това често започнали да нахлуват орди на западни нашественици, опитващи се да се настанят в плодородните полета на равнините. Алек-Алай вече отблъснал доста опити за проникване по море и лорд  Тиодор разбрал, че силата на източния Орел са вълните и се отказал от този път. Затова и избрал да завземе равнините, да се установи там, а след това и да подчини целият Изток под меча си.

         Шара и Алла Алай подсилили равнинните градове с допълнителни войски и започнали да обсъждат ответен удар, с който веднъж завинаги да пресекат опита на Тиодор Черни да завладее Изтока.

         - Алек се намирал през това лято в Руани заедно с Ясмина, гостувайки на своя баща стария Алай. Щял да  остане тук заради нападенията на западняците. Един ден дошла вест, че са нападнали няколко гранични града. Той бързо събрал войската, която имал под ръка и поел към границата. Не изчакал още сили, които били на легер недалеч от Руани, но разпоредил на всестоносците да ги насочат и полетял към нашествениците. Имал със себе си хиляда конници и без да спират цял ден успели привечер да стигнат до вече завладените градове. Заварил западняците все още опиянени от победата да се търкалят по улиците. Знамената на лорд Тиодор се веели на кулите, заявявайки, че е решил да разшири империята си. Алек помел нашествениците като лавина. Пръснал ги из степите, но и разбрал, че в пограничните поселища били изпратени слабо подготвени и предимно полудиви пълчища -  младия принц на Кашала усетил притеснение, че имало нещо, което не било както трябва. Дали не е попаднал в капан?

         Когато нощта заела своята част от деня, небето било огряно от ясна и пълна луна.

         - Пастирска луна – прошепнал Алла Алай и сърцето му се свило от мисълта, че винаги когато я видел нещо съдбоносно се случвало с него... или някой близък до него.

         - Оставил част от конницата да пази градовете, Алек бързо поел назад с три дружини пустинници към Руани. Срещнал идващите подкрепления, от които изпратил достатъчно за да засилят граничните райони, а останалите повел назад със себе си. Карал конете да летят, сам бил начело с бързоногия Ин, вече разбрал, че това нахлуване е било с цел да го отклони от морето. Съгледвачи всетоносци настигнали лудо препускащите и донесли, че именно оттам щял да дойде решителния удар - западни кораби наближавали пристанището на Руани.

         Уморените коне се покрили с пяна, не един и два рухнали без сили, но Алек не спрял докато не стигнал призори планината над Руани. Щом се изкачил на хълма, видял че пристанището е обхваното от огън и непознати кораби са го завладели и вече водели битка със стражите на града, които били загубили единият портал, но успели да се укрепят на другия.

         Алла Алай с дружините пустинници и шарски войници се спуснал и се врязал в изненаданите неприятели, които не очаквали връщането му толкова бързо и неочаквано. За по малко от денонощие той успял да отиде до границата на изтока и да се върне.

         Защитниците на Руани ги посрещнали възторжено, двореца обаче бил от страната на превзетия протал и Алек с тревога се насочил именно натам, следван от пустинните си телопазители. Знаел, че гвардията на Сакр Алай също са отлични бойци, но колко щели да издържат срещу хилядите нападатели, стоварили се от корабите и яростно напъващи да нахлуят в двореца. Затова извикал на своите пустинни хищници да побързат и като буря се понесъл през морето от бронирани тела.

         На един хвърлей от първия поратал на замъка устрема му бил спрян. Посрещнала го тежка пехота, специално подготвена с дълги копия, които пронизвали конете отдалеч и недаващи възможност на ездачите им да имат предимството на височината на седлото и замаха надолу със закривените си саби.

         Алек видял как бързо се топят защитниците на стените, обстрелвани от далекобойни лъкове. Зад тях били стария Алай и Ясмина, които смело окуражавали бранниците да удържат позициите си. Алла Алай Орела идвал на помощ и те завикали името му с пълно гърло, вдъхвайки си нови сили.

         - Алек обърнал внимание, че западните бойци нямали нищо общо с онази дива орда, която разбил предната нощ. Тези били армия от опитни ветерани и с лекота отбивали и нападали защитниците на двореца под командването на водача си, който отдалеч се откроявал с белоснежната си броня и белият си кон. Край него винаги имало стотина огромни планинци с големи секири в ръце, плашещи само с вида си източните мъже.

         Бил способен и надарен военачалник, който умело организирал хората си и правел неочаквани ходове. Алек се загледал в него, докато пустинниците  му опитвали да преминат през гората от копия - в действията му, в маневрите, в смелите решения. Сякаш командите за атака и отстъпление били давани от самия него – използвал същите места за удари, които би избрал и самия той. А в личните двубои, когато повеждал дивите си планинци, нямал равен. Меча му бил като светкавица, пухкавото бяло перо на защитния шлем трепкало непрекъснато, но с всяко трептене падал някой посечен. Изправен на огромния си бял кон, непознатия вече предчувствал победата и наистина скоро успял да разбие защитниците и следван от планинците си нахлул в двореца.

         - В този момент конят Ин залитнал и се строполил бездиханен, от гърдите му стърчали няколко тежки копия, които нарочно били забити с всичка сила в красивото животно. Алек събрал всичките си бойци, нямало как да пробият на коне стоманените шипове настръхнали срещу тях, затова спешил пустинниците и като юмрук се стоварили върху обримчените с тежките копия части. Изревал на бойците си да сеят смърт така както никога и синовете на пустинята показали на какво са способни с кривите си саби, когато са оставени на воля да секат и мушкат.

         За няколко минути направили нужния проход и през него бързо нахлули към замъка. Телата на убити и ранени спъвали краката му, Алек ги прескачал и следвал кървават диря, която сочела посоката на движение на врага. Около него кипяла битката, остро копие се насочило към гърдите му, но той се извъртял и с едно движение посякъл замахналия да го прониже. Пустинниците като пясъчна буря помитали всеки останал на пътя им. Била битката, която само веднъж се води в живота – онази, в която давали своя живот.

         - Нахлувайки в коридорите на двореца, Алек ясно чул сблъска на саби и виковете на умиращите. Чул познати гласове. Окървавените пустинници се забили като стоманен клин в грамадата от размахващи секири планинци. Сблъсъка бил страшен и смъртта косяла с всеки размах и източни и западни бойци. Но все пак стената от броня била разкъсана и Алек пръв преминал през нея.

         Затичал се и поел в ръце олюляващия се Сакр Алай, посечен от меча на предводителя на западняците, който с развети пера влизал навътре по коридорите. Бил още жив и със сетни сили посочил залата насреща, прошепвайки едва чуто:

         - Спаси принцесата...

         С нечовешки рев Алла Алай се хвърлил напред и за няколко удара на сърцето стигнал до замахналия да посече и Ясмина...

         ...но закъснял само с един миг.

         Ако отвън бе направил само дестина крачки по-бързо, ако само един враг по-малко го бе нападнал, ако Ин не беше паднал пронизан на онова място, а бе успял да направи още няколко скока, то Алек сега би успял да достигне убиеца на Ясмина и стария Алай, преди той да стигне тях.

         - С вика си накарал другия да се завърти, за да го посрещне, но без да секне замаха с меча, който разсякъл красивото лице на източната принцеса, която безстрашно била се изправила срещу него със сабя в ръка.

         Обърнал се и поглеждайки нападащия го Алек, сякаш от страх пред яростта му свалил оръжието си и протегнал ръка да спре - молба за пощада, която Алла Алай не уважил.

         Събирайки всичката си сила от вида на посечаната си жена, Алек-Алай стоварил острието точно на мястото където бронята оставяла открита шията под шлема. Врагът паднал, а от удара шлемът се изхлузил и литнал настрани.

         - Втори вик огласил кървавия дворец. Пустинниците, довършили и последния планинец, нахлули и замръзнали при вида на страшната гледка – господарят им държал двете тела на убиеца и убитата.

         Ясмина била бездиханна, но очите ѝ замръзнали в образа на своя любим.

         - Не се познахме, брате... – изстенал умиращия и се задавил в кръвта, която бликнала от устата му. 

         Алек познал твърде късно умиращия – бил Ален. Белега на лицето и мечият нокът, който носел под бронята – можел ли да забрави очите му, след като толкова дни и нощи го е мислил и сънувал.

         Държал любимата си, държал и брата си без да знае дали да го вини за смъртта ѝ, след като в онази нощ Ален го е спасил и поел пътя, който да го доведе тук. Нали можеше да бъде точно обратното.

         И си спомни думите на Птий към младите си ученици, братята Алек и Ален

         - Живота е кръговрат, който винаги е в движение. И при всеки миг на раздвижване на линиите му, се оказва, че изненадващо хаотично подредена е неговата посока на движение.

         - Живот за живот... – прошепнал Алла Алай, а пустнниците му помогнали да се изправи.

         Отвън битката била приключила и само тишината останала да съди живите и мъртвите...

         Разказвача, който всички от кервана наричали Мълчаливеца, стискаше един мечи нокът и гледаше с невиждащи очи към сокола насреща, в тях виждаше  миналото, което другарите му бяха настояли да си припомни.

         Той скиташе по света от дълги години, но знаеше, че никога няма да може да избяга от него.

         Навън вятъра беше притихнал и виелицата умилостивена. В конюшнята младият Ин, сина на Индра, изцвили силно и пронизително. Соколът му отговори с пустинен писък.

         Облаците се разнесоха и изчистиха небето, в което една ясна и пълна луна се взираше към обвития в мъртвешка тишина хан.