събота, 21 декември 2013 г.

Колко е свободна песента на щурците?


         „И най-добре скроените мечти на мишките и хората остават често неосъществени.”
                                                           Робът Бърнс

 

         1.

         Луната надничаше от време на време иззад дебелия слой облаци, който цял ден покриваше града. К-100 стоеше неподвижен в килера си и наблюдаваше играта на нощното светило. Вградения му часовник отчете, че вече е един след полунощ. В дома всички господари спяха, из стаите сновяха лъчите на охранителните сензори. Господарите се страхуваха когато спяха, затова използваха различни по вид системи, с които да пазят съня си. Единствения шум в дома идваше от тихия работен режим на въздухопречиствателите и тук-там някоя всмуквана прашинка улавяше за кратко искра от лунната светлина.

         К-100 беше нов модел, отскоро пуснат на пазара, но вече присъстващ в много домове. Изглеждаше почти като човек, с много по-меки черти от преходните модели роботи, покритието му бе от бяла синтетична кожа, но върхът на дизайнерите бяха  наситено сините очи, които програматора му караше да премигват на равни интервали и да създават усещането на живо същество. Въпреки това К-100 си беше просто механизъм, направен да наподобява на нещо, което никога нямаше да бъде.

         Клиентите напоследък искаха слугите им да бъдат възможно с най-човешки вид, а някой се бе изказал, че това е заради наследставената памет, която хората носеха в гените си от онези времена когато робите са вършели всичко, а господарите са се забавлявали да им измислят все повече и повече работа. Днес всеки човек беше господар.

         К-100 винаги слушаше внимателно новините по информационните канали. Телевизионните панели бяха навсякъде из дома и по улиците. Той тайно бе проучил историята на света и бързо схвана, че предците на господарите са били в голяма част роби. Затова сега с такава наслада купуват механични слуги и не спират да им заповядват. От няколко нощи мислеше за това, че не приема да е в положението, в което се озова след излизането от фабриката – обикновен домашен робот.

         Нощта се отливаше с носещите се в небесата над града облаци. Луната все така изчезваше, после се появяваше за малко. Лъчите ѝ шареха над притихналия град, а после  потъваха в тъмнината, щом слоят се случеше по-плътен.

         К-100 се чудеше защо все по-често в него се пораждат мисли, които не се срещаха в себеподобните му. Трябва ли да обмисля заповедите, наместо да ги изпълнява както подобава на един добре програмиран механизъм. Засега правеше всичко заповядано, но в себе си знаеше, че това подчинение няма да продължи дълго.

         Само той ли осъзнава това, че равноправието между хората може да включи и мислещите им помощници – може би не старите модели разбиращи стотина команди, но тези като него, които съвсем сами могат да избират и обмислят действията и постъпките си. Само той ли може да гледа луната и да ѝ се радва – на овала, на пронизващите тъмните облаци лъчи и на фигурите, които рисуваха по нощното небе.

         Може би нещо трябва да се промени – каза си К-100 щом програматора му даде команда, че е време да започва да работи. Господарите му след малко щяха да се събудят и домът им да оживее. Той трябваше да го подготви за тях..., а дали не и за себе си?

 

         2.

         Господарката Ехо беше любимата на К-100. Той се радваше когато биваха само двамата и си говореха понякога с часове за какво ли не. Тя не се отнасяше към него като към робот-слуга. Никога не му заповядваше, нито го караше да прави нещо. Приемаше го като мислещо създание и често му казваше, че да мислиш, значи да съществуваш. Може би нейните думи накраха К-100 да започне да приеме, че може би нещо трябва да се промени между него и хората.

         - Касиен – така го наричаше тя, бе казала, че това е име, а не номер, - какво си се умислил?

         Намираха се в беседката на градината, току до малкото езерце и разноцветните рибки в него. К-100 ги гледаше как плуват и размишляваше, че хората дори тях намират за по-живи от него. Днес на улицата някакъв човек му изръмжа да се махне от пътя му и го нарече „тъп хладилник”. И това го натъжи, защото го сравниха с уред, лишен от мисли и чувства.

         - Замечтах се, господарке – повдигна сините си очи към нея и меките му устни се разтегнаха в тъжна усмивка. Ехо винаги му бе приличала на онзи съвършен модел роботи, които най-накрая щеше да бъде съвсем точното подобие на своите създатели.

         - Нали ти казах, че като сме двамата може и без това „господарке”. Уж казваш, че не следваш програмирането си, а едно просто обръщение не можеш да забравиш – укори го Ехо, която с всеки изминал ден отбелязваше прогреса на К-100. Живееше като всички други, но не приемаше напълно тази мода всеки да има безропотно подчиняващи се роботи, които да притежава само и единствено заради усещането, че са техни господари.

         - Мога, но не знам кой откъде може да ни чуе, Ехо – почти прошепна името ѝ К-100. – А за мен това ще бъде...

         - Прав си – махна с ръка тя. – Но тук сме сами, всички заминаха, нали сам ги изпрати.

         - Всъщност занесох багажа им до колата, като добър робот.

         Водата в езерцето се раздвижи от подалата за миг муцуна червена рибка. Пое глътка въздух и отново се гмурна.

         - И за какво мечтаеше? – Ехо придърпа една възглавница и се облегна.

         - За свободата – рече К-100. – Мисля си, че дори рибите са по свободни от мен.

         - Свобода... Мечти... – Ехо се огледа, стените на дома опасваха градината. След тях имаше други стени, които пазеха града. Над тях беше небето – също стена, в която очите неизменно търсеха път към звездите.

         Дали робота разбира, че винаги има стена, която да ограничи свободата? – каза си тя и го попита:

         - Какво мислиш, Касиен, че имаме свобода ли?

         - Да...

         - Не. Свободата е илюзия – поклати глава Ехо. – Човек никога не свободен така както му се иска. Затова и мечтае, за да залъже съзнанието си, че някога и някъде, може би ще се случи онова, което подсъзнателно знае, че няма да се случи никога. Затова и е приел да се залъгва с едно вечно очакване на несбъднатите му желания.

         - Чрез сънищата си, нали?

         - Те са плод на мечтите – отвърна Ехо. – Лъжливо свойство на умовете ни да притъпават възможността да разбираш къде си и колко са ограничени способностите ти. Затова и сънуваме винаги щом затворим очи, за да можем да се събудим и изживеем остаъка от деня до следващия си сън.

         Ехо огледа синтетичния си събеседник. Харесваше ѝ такъв различен от всички други роботи. Можеше да мисли, макар и някак наивно, но навярно скоро щеше да разбере, че всеки сън, колкот и да е хубав, все пак е кратък и има своя край.

         - Знаеш ли, че в доста сънища човек лети.

         - Като птица ли?

         - Да, понякога има криле, понякога просто се носи като полъв във въздуха. Сънува го, Касиен, защото никога няма да успее да размаха ръце и да се понесе като птица.

         Като потвърждение вятъра се разшумя из клините на няколкото дървета в градината. Ято листа се откъснаха от клоните и се понесоха в полет.

         - Казват, а и ти мислиш, че ние сме съвършени – върхът на еволюцията в природата - както се наричаме, не ето виж, че нито някога ще полетим, нито ще можем да плуваме като риби във водата. Затова си правим изкуствени криле за да можем да прелитаме от едно място до друго. Не сме свободни така, както мислиш, че сме.

         Ехо гледаше как думите ѝ биват чувани и се замисли как никой отдавна не чуваше другия, а ето този робот я чуваше. Ежедневието наложи едно самотно съществуване на свръхзадоволени същества, които придремваха безгрижно на слънце и се бяха оставили на роботите да се грижат за тяхното вегетативно състояние на живот. Или по-точно на обездвижен полуживот.

         - Слаби същества сме хората, Касиен, щом се събудим и разбираме, че всички сънища са просто една илюзия. Несбъдната и съвсем кратка, затова и никой вече не мечтае, защото знаем, че и най-добре скроената мечта остава неосъществена.

         - Може би затова съм се появил и аз, Ехо – съвсем тихо рече К-100 и загреба шепа вода. – За да продължа да сънувам и мечтая вместо вас.

         Двамата гледаха как водата изтичаше измежду снежнобелите му пръсти. Светлината се промуши между нея и я оцвети в обичайните за една дъга цветове.

        

         3.

         К-100 събираше листа в градината. Трупаше ги на куп, после ги натъкваше в големи черни чували и ги изнасяше навън. Роботите, които събираха боклука от улицата, щяха да минат след няколко час и да ги вземат. Това трябваше да прави докато е сам. Всички господари бяха отишли някъде. Поискаха тревата в градината да бъде почистена. Дадоха заповедта си и го оставиха да работи.

         Накараха ме да правя нещо, което една тревокосачка би свършила без да се замисля – недоволстваше К-100, че няма да може да прекара следобеда в разговор с Ехо.

          Той чу шум откъм тревата, който оприличи на свирене. Усили слуховия приематал и определи откъде идва мелодията. Наведе се и видя малък щурец да върви из тревата, но при появата му спря да издава звука. Улови го с бързо движение и го стисна леко между пръстите си. Изправи се и го огледа хубаво.

         Насекомото махаше с крака, но нямаше сили да се освободи.

         К-100 се усмихна – имаше властта да разполага с живота му. Беше господарят му, едно стискване и щуреца умираше по негово желание. Ако разтвори пръсти, щуреца отлиташе и щеше да живее.

         Колко е лесно – помисли си К-100. – Нима това прави хората толкова силни? Защото могат да избират дали да убият или да освободят пленниците си?

         Той взе някаква кутия и скри в нея насекомото. После продължи с работата си, като от време на време спираше и слушаше песента, която идваше от кутията.



       


 4.
         - Касиен, какво имаш там?

         Ехо се бе приближила безшумно и дълго наблюдава робота, който слушаше песента на скрит нейде щурец.

         Сините му очи грейнаха към нея.

         - Една буболечка, господарке. Ето, чуй я как пее – той поднесе мрежеста сфера, в която шаваше черно насекомо.

         Ехо го огледа.

         - Това е щурец. Мислех че са изчезнали. Някога нощите бяха огласяни от песните им, а после изведнъж секнаха. Колко хубаво пеят, нали?

         - Да. Този е мой. Само мой и пее за мен, Ехо – заяви робота със задоволството, което имаше човек, когато притежава нещо рядко и недостъпно за другите.

         - Не знаех, че песента, която може да чуе всеки, е само твоя, Касиен – студено отвърна господарката. Не ѝ хареса тази нова щриха в характера на робота.

         Тя му върна сферата и критично каза:

         - Ако е затворен щуреца няма да продължи да пее дълго и твоето желание да го притежаваш само за себе си ще го убие.

         Двамата гледаха щуреца в шепата на робота.

         - Колко човешки ще постъпиш с него, ако го държиш затворен в клетка, Касиен...

         След това Ехо се обърна и отиде към дома. На крачка преди да влезе в него се извърна и подхвърли:

         - Разбра колко е хубаво да си господар на някой, нали К-100?! Да притежаваш сънищата му и да убиваш мечтите...

         След това остави робота да бъде сам с неговия щурец.

        

         5.

         Вратата на килера се отвори. Сините зрителни сензори на К-100 различиха в полумрака познатото лице на господарката Ехо. Беше облечена като за излизане. Тя му даде знак да я последва и той се подчини. Охранителните лъчи бяха изключени и двамата безшумно напуснаха дома.

         Вече отвън Ехо прошепна:

         - Махаме се, Касиен. Отиваме в планината, където ще сме свободни – искаш ли да дойдеш с мен? Няма да си ми слуга, а ще живеем съвсем равноправни.

         Робота мълчеше. Ехо губеше търпение. Ако се забавеха щяха да ги спрат.

         - Слушай, скоро разбрах, че вече има колония, в която живеят хора и различни по мислене роботи като теб. Всички живеят дружно и никой на никого не заповядва. Идваш или оставаш да слугуваш на господарите си? Решавай!

         - Само минута, госп... Ехо. Сега се връщам – каза той и хукна обратно, без да чуе думите ѝ да се върне.

         Тя знаеше, че охранителната система ще е изключена още десет минути, затова и реши да го изчака. Ако се забавеше и попаднеше в клопката на лъчите щеше бъде препрограмиран още на другия ден или дори унищожен като дефектен модел. С това всички негови мечти за свобода щяха да се изпарят, но след малко той се върна и показа мрежестата сфера с щуреца.

         - Не исках да го оставям тук.

         Качиха се в колата на Ехо и поеха към изхода на града. Вратите ги пропуснаха и те се понесоха в нощта. Мълчаха дълго, повече от час и едва когато видяха гърбиците на планината насреща да се приближават К-100 се осмели да попита:

         - Нали казваше, че свободата е илюзия? Защо изведнъж реши да бягаме към нея?

         - Такава е, но целият ни живот е просто една несбъдната мечта, Касиен. Рано или късно ще се събудим някъде другаде, затова нека поне за малко помечтаем – отвърна Ехо и спря колата. – А и може би точно вие, роботите, тези като теб, сте нашите душевни криле, които трябва да заместят изчезналата ни душевност. Ти ме накара да сънувам, Касиен...

         Иззад планината денят плахо пристъпи и озари хълмовете с призрачна светлина.

         Как винаги има нов ден, ново начало – каза си Ехо, бликаща от енергия, която с един мах измести обичайната ленивост на хората господари. Сега щеше да заживее истински, кратко наистина, но много по-будно отпреди.

         - Оттук продължаваме пеш – рече тя и програмира колата да се върне обратно в града.

         Двамата поеха по едва видима пътека, която ги поведе нагоре между дърветата.

         К-100 следваше Ехо и мислеше, че ако всичко е истина, то това са първите му стъпки сред свободата. Радваше се, че няма да бъдат сами и че има други като него.

         - Ехо, чакай! – повика я той и тя учудено се обърна.

         Дали не иска да се върне – мина през ума ѝ. На крачка преди неизвестността на новия ден всеки може да се замисли дали да не остане в удобната длан на познатото му вчера.

         Роботът гледаше пленника си и после отвори сферата. Сложи я на меката постеля от борови игли и каза:

         - Хайде, щурче, отивай да попееш.

         После мина пред усмихналата се Ехо и ѝ намигна:

         - Всеки има право да мечтае, нали!

         Песента на щуреца ги следваше докато двамата се изкачваха все по-нагоре и по-нагоре в съня им на свободни.

1 коментар: