събота, 1 февруари 2014 г.

Ако се събудиш дракон


 



        1.


         Вървяха.

         Пътя пресичаше полета, гори, села. Ехо много пъти си мислеше, че е пред краят му, но зад клоните на онзи бор, зад разнищения ъгъл на последния двор, зад онези масиви с вехнещи слънчогледи, се оказваше, че пътят им продължава.

         Спътникът ѝ нямаше никакви съмнения за неговия безкрай, той крачеше с лекота и разглеждаше местата, край които минаваха. Дори когато запръскваше ситен летен дъждец пак се усмихваше и твърдеше, че му харесва мокрото време. Също така харесваше и жулещото слънце, което определи като дъхът на дракон.

         - А имало ли е наистина дракони? – попита Ехо, докато пресичаха някаква река, подскачайки от камък на камък.

         - Имало ги е – потвърди спътника ѝ.

         През тези дни ѝ беше разкавал толкова невероятни истории, че тя не издържа на изкушението да го запита за съществуването на митичните създания, които винаги бе харесвала. Знаеше, че разговорите им просто бяха за убиване на времето докато вървяха, но някак си бе започнала да вярва на всичко. Или поне ѝ се искаше да вярва, за да не бъде светът толкова строго подреден. А спътника ѝ, представил се като Драко, умееше да разказва – понякога за пеперуди, носещи човешки души; друг път за пролетни цветове, уловили мисли и желания; също и за нощния дъжд, който казваше, че бил въздишките на звездите и току посочваше някоя откъсната сълза.

         Ехо спря и приклекна на големия камък, върху който бе съпила. Водата тихичко докосваше страните му и подминаваше с ята от брезови листа. Образът ѝ я гледаше, а зад нея се ширеше небето. Драко вече бе на отсрещния бряг и я чакаше, отражението му бе странно размиващо във водата. Тя загреба шепа – водата бе судена и я накара да си помисли за зима и сняг. Намокри лицето си и с няколко подскока стигна до спътника си.

         - Значи и дракони е имало – каза тя. – И днес ли?

         - И днес, и утре - те не се стопяват със снега пред пролетта – усмихна се Драко и пое по пътеката, която ги очакваше.

         Ехо го последва. Попита го за драконите и заради сходството с името му, а и заради нещо казано от него преди дни.

         Бяха се срещнали на същата такава горска пътечка, покрита от окапали борови иглички, довяни и тук-там събрани от вятъра сламени топки. Тя вървеше по посока на залеза, той също. След първоначалното поздравяване и пожелние за лек път тръгнаха заедно, но и двамата не продумаха до края на деня. Когато пътя им се сля със залеза спряха и извадиха спалните си миди. В тази нощ Ехо разпали огън, а Драко постоя загледан в нощното небе. Щом над тях прелетя бяла сова и двамата се скриха в мидите си – Ехо сънува, че е бисер, който се търкаля по безкраен склон.

         На следващия ден поеха отново заедно, като се заговориха за изпитанията на пътя, на дължината и безкрайността му. След това започнаха, изслушвайки се един друг, да си разказват приказки, истории и спомени. Оказа се, че и двамата не обичат да мечтаят.

         Ехо откри също, че с Драко вървенето е много по-леко, дори понякога ѝ се струваше, че той не докосва земята, а сякаш вятъра го носи заедно с нея.

         Сподели като на шега това си наблюдение, а той се засмя и рече:

         - Може би имам криле...

 

         2.

         Вървяха.

         Дните захладняха, идваше есен. Засега все още светла, но скоро златистото сияние щеше да се покрие от дъждовната сивота. А пътят им все още продължаваше по самотен път, по който рядко срещаха пътници.

         Ехо видя заоблен покрив, порутена камбанария и наклонен кръст.

         - Виж, Драко, храм – каза и прескочи купчина вехтории, за да отиде до привляклата вниманието ѝ постройка.

         Спътникът ѝ я последва като преодоля преградата за един миг.

         - Отворен е – обяви Ехо и надникна в храма, после смело влезе и отвътре подвикна: – Но отдавна не е посещаван, толкова е прашно.

         Драко остана на прага, загледа се в слънчев лъч, който влизаше отнякъде и образуваше светъл кръг върху прахта. Хиляди прашинки грейнаха, щом Ехо мина.

         Той отиде да погледне отзад, стените покрай които мина бяха напукани и белязани от времето. Отсрани имаше обвито в трънаци гробище, почернено от времето, старо и съвсем забравено.
 
       Никой не помни спящите там – помисли си той. – Хората бързо и лесно забравят онези, които вече не са сред тях. Нали са ненужни спомени за отдавна изтлели същества - не могат да те стоплят, нито да ти помогнат с нещо.

         А той помнеше и споменаваше всеки ден онези, които някога бе познавал и с които бе летял...

         - Драко! – сепна го Ехо. – Няма ли да разгледаш?

         - Не.

         - Не ти харесва религията ли?

         - Не ми е нужна. Тези храмове са за онези, които нямат вяра в себе си. Търсят подкрепа не в собствените си сили, а в невидимото, което така или иначе не им я дава, но тогава приемат, че с нещо не са я заслужили.

         - Но чрез вярата един слаб намира сили да живее и преодолява трудностите на дните си. Не е лошо съзнанието да има подкрепа.

         - За повече навярно не е – съгласи се Драко и посочи към безмълвните гробове. – Ами за тях? Колкото и да са вярвали, че ще избегнат съдбата си, все пак са били предадени от нея. Идвали са тук, молели са се на своя бог, а миг преди да си отидат са открили, че него го няма и са се озовали в една огромна бездна от пустота.

         Ехо направи няколко крачки и се загледа в покритите с мъх камъни.

         - Нима няма да има нищо друго след...

         - Не и онова, което очакват всички – кратко рече той.

         Тя се обърна и взе раницата. Преметна я, внимателно премина натрупаните от времето и преминаващите около храма вехтории и се върна на пътя. Драко прелетя след нея и двамата тръгнаха мълчаливо. Вятъра тихо ги следваше, като побутваше с дъха си хилядите листа на околните дървета. Вече започваха да се оцветяват и няколко се откъснаха от клоните. Есента упорито избутваше лятото да си отива.

         - Ами онези пеперудени души, за които ми разказа? – наруши тишината Ехо.

         - Просто си летят и не помнят нищо от своето минало.

         Драко премисли за един миг няколко неща, сетне довери на спътницата си:

         - Времето, Ехо, не позволява да се раждаме и умираме с едно и също съзнание. Винаги започваме пътя си начисто и съвсем отначало, затова и не помним какви сме били.

         Зад тях храма изстена и една от стените му се напука с още една бръчка. Старостта не подминава дори и храмът на вечността, бил той и на всемогъщия бог на сътворението.

         - Пеперудените души понякога живеят само от изгрев до залез. А за времето живота на всички е колкото един единствен миг.

         Ехо зададе въпроса, които почти преливаше от устните ѝ:

         - Дори и за теб ли, Драко?

         - Дори и за мен...

 

         3.

         Вървяха.

         Есента ги следваше. Пресичаха оголели полета, които имаха цяла зима за почивка. Преминаваха през смълчани селца с димящи комини, под които надничаха лица иззад покрити с тъжни перденца прозорец. В гората птиците усърдно строяха гнезда, а хищниците надаваха търсеха храна.

         Денят си отиваше, след малко щяха да поспрат както обикновено. Ехо похапваше, а Драко казваше, че го е направил докато са вървели. Сякаш никога не ядеше. Също така и не спеше – в това тя се убеди още в първите нощи. Просто лежеше в мидата си, понякога седеше и гледаше небето, но никога не спеше.

         Ехо много мисли за своя спътник, на вид бе млад човек, но събрал отнякъде мъдростта на хилядолетия. Разказваше за събития губещи се в древността, а личеше, че е бил там, когато са се случвали. Не искаше вече да се чуди, затова реши да открие тайната му тази нощ. Знаеше, че няма да го обиди с любопитството си, Драко неведнъж я подканваше да е напълно свободна в разговорите им.

         Огънят игриво сплиташе и разплиташе пламъците с приятното за студените нощи плющене и припукване на горящи дърва, а двамата пътници се топлеха от играта им.

         - Драко, разкажи ми за драконите и времето – наруши тишината Ехо.

         Една звезда разсече небето над тях. Драко я проследи как се спуска и улови полета ѝ в очите на Ехо. Усмихна се, защото знаеше какво си мисли.

         - За драконите и времето...

         - По-силни ли са от него?

         - Времето е нещо, пред което всеки скланя глава, дори и драконите. Имат сили да му отстояват по-дълго от всички други, дори понякога самите те си мислят, че ще са безсмъртни, но и за най-дълголетните дракони идва краят на полета им.  

         - И как изглеждат – наистина ли са крилати и огненодишащи?

         - Очите виждат онова, което искат да видят – за някои една пеперуда в полет е просто насекомо с криле, за други е полъх на багри, а може би са онези преродени в тях души.

         - Драконите могат да са огромни същества, с криле закриващи слънцето – промълви Ехо, викайки в мислите си представата за дракон. - Могат да бъдат и огнен вихър, помитащ бронирани армии.

         - А могат да бъдат и обикновен на вид човек, който просто си върви по пътя.

         - Като теб, нали?

         - Като мен – съгласи се той и поднесе длан към огъня, от който пренесе буен пламък, огъващ снагата си в приказен танц между пръстите му.

         Ехо се наклони и се вгледа в очите му.

         - А можеш ли да станеш истински огнен?

         Драко кимна и с лекота се издигна, като лумна насред тъмнината.

         От огнения облак долетя гласът му:

         - Какво по-лесно от това.

         След още миг светлината се разнесе, а той отново седеше до Ехо край огъня.

         - Не съм си представяла, че мога да вървя с дракон цял месец и да си мисля за него като за обикновен човек – смаяно заяви Ехо.

         - Беше забелязала някои неща – поправи я той.

         - Това, че не стъпваш на земята, нали?

         - И че не спя.

         - Да, това също. Никога ли не заспиваш?

         - Никога. Макар да прекарвам нощите в нещо подобно на твоите сънища.

         Драко я погледна.

         - Ние си спомняме за всеки един миг от дългия живот, срещаме отново онези, които вече ги няма - летим, бродим и изживяваме всичко оново и отново, а това може би е все пак сън, нали?

         Ехо се скри в мидата си и преди да я затвори, прошепна:

        - Може би...

        

         4.

         Вървяха.

         Бяха тръгнали рано, още по тъмно. Ехо мълчеше, искаше да помоли нещо спътника си, но все още обмисляше дали е правилно или не – искаше да се събуди дракон. Приказно и граничещо с лудост, тя се опитваше да приеме като реалност тяхната среща, но съзнанието ѝ все още отказваше да повярва. То я подканваше да внимава – огънят освен да топли може и да изгаря.

         Слънцето бавно се издигаше над хълма, който трябваше да изкачат. Драко беше първи, Ехо го следваше и вдишваше хладния вкус на изгрева. Щом се озова на върха, той спря и се извърна към нея.

         - Пътят свърши, Ехо.

         Тя застана до него и видя, че пред тях е безкрайността на морето. Не го очакваше и се изненада. Вървеше от толкова много дни и бе забравила, че все някога ще трябва да стигне до края.

         - Ако искаш може да продължиш с мен?

         - По вода?

         - Над нея – рече Драко и с едно движение се освободи от образа си. – С мен!

         Пред нея стоеше огромен дракон, който разпери криле и скри слънцето.

         Внимавай! – извика съзнанието на Ехо.

         Тя със завист огледа дракона, който блъвна огън срещу изгрева.

         - Можеше ли да ме превърнеш в дракон?

         - Мога – Драко размаха криле и я накара да се види как се носи над вълните. – Само трябва да го пожелаеш. Ще боли, но съвсем за краткко, след това ще бъдеш дракон.

         Ехо накара гласът в нея да замълчи и пристъпи с готовност. Дракона я обгърна и притисна до себе си – Ехо чу как огненото му сърце бие като изригващ вулкан. Затвори очи и усети изгарящо докосване, с което някой изтръгна душата ѝ от тялото и го захвърли ненужно настрани. После бе залята от звездна лава и със силен вик Ехо се разпали и замаха с ръце за помощ.

         Когато отвори очи видя, че се носи над брега.

         - Хайде, Ехо, последвай ме – подкани я Драко, хвърляйки се към морето.

         - Какво по-лесно от това – викна Ехо, понасяйки се след него.

         Летяха...

2 коментара:

  1. Докато не чуеш, ти не можеш да видиш.
    Докато не започнеш да виждаш, ти не можеш да чуеш...

    ЕДИН МОНАХ запитал учител, който живеел в планината като отшелник:
    — Къде е пътят?
    — Колко хубава е планината — казал учителят.
    — Не Ви питам за планината, а за пътя.
    — Докато не минеш отвъд планината, сине мой, пътят няма да се открие пред теб — отговори учителят.


    ОтговорИзтриване
  2. С този разказ те открих /преди време/. Май всички имаме влечение към дракони :-). Поздрав!

    ОтговорИзтриване