сряда, 7 юни 2017 г.

Бях гъсеница, а се превърнах в пеперудени криле


   
         “Роди се просто ден,

      но едва проходил

      оказа се, че вече си отива.

      Отронил миг от реалността,

      с аромат на роза,  

      художник времето рисува.

      С четката си сбъдва нечие желание

      и завърнал се деня посреща,

      като стих и като страдание

      на поредна във живота среща.”

                                                                                     SG    

 

      1.

      Облаците танцуваха в небето.

      Бяха само няколко, случайно преминаващи с ято птици.

      Вятъра си играеше с тях и току ги разпиляваше наедно със ятото  - с него вече се познаваха, името му бе Летни, срещаше го и в низините.

      Беше от онези млади ветрове, които нарушаваха реда и си духаше накъдето пожелае – весел, игрив и закачлив. Караха му се, но като всеки млад вятър не обръщаше внимание на упреците на по-старите и си вееше безгрижен ту в небето, ту в полето.

      Азаар отскоро летеше толкова нависоко, достигйки дори и облаците. Небесата веднага я приеха, и нея, като всички други, реещи се така свободно из тях. Сега за първи път участваше в танцуващата им игра.

      - Идваш ли? – побутна я Летни.

      Улови крайчеца на облак и се остави на вятъра да ги понесе из синевата.

      - Хайде – викна му тя, - още по-бързо!

      А той зафуча като стихия, свивайки наляво, надясно, издигане и рязко снижаване – беше лудост полета им, като този на изпуснато хвъчило, наслаждаващо се на умението си да лети без тежестта на водещото го въже и направляващата го ръка.

      Хубаво е когато усещаше поривите на устрема в простора. Но искаше да лети сама.

      Пусна облака и се извиси към слънцето, облякло най-блестящата си броня и както винаги неуморно хвърлящо като копия изкованите от светлина лъчи.

      След като се налудува, а летя почти цял ден, Азаар се спусна насред маковата поляна, ширеща се недалеч от дома ѝ. Приземяването ѝ бе все още тромаво, оплете крака в цветята и се претъркули няколко пъти.

      Засмя се на неопитността си и отбеляза, че летейки се чувстваше много по-уверена.

      Уморена остана легнала и бързо заспа огряна от слънчевата светлина.

 

      2.

      Събуди се и беше нощ.

      Небето имаше различен вид, заменило синевата с тъмнина. Непознат вятър виеше като гладен вълк, с чужд и зловещ глас. Гората от време на време въздишаше, а звездите както винаги мълчаха.

      Пое към дома си, сънливите макове докосваха ръцете ѝ и промърморваха сънено и тя току се извиняваше, че ги е разбудила.

      Скоро – каза си Азаар, поглеждайки звездите - ще мога да летя и нощем. Все по-високо и високо, за да мога да чуя гласът им.

      В душата си усети онази лекота, която я издигаше. Приемаше предишното си Аз за едва-едва пълзяло по земята същество, а сега се чувстваше токлова различно. Толкова промени настъпиха откакто срещна Дракона – топлина плисна вълни из тялото ѝ при мисълта за него.

      Научи се да вижда невидими до скоро нюанси на живота – нарече го „проглеждане” и вече не завиждаше на птиците, че имаха криле.

      Да чува гласът на езерото, да разговоря с вятровете и цветята. Да улавя песента на

дъжда и да сплита капките му с дъговите цветове.

      При спомена за миналото си и сякаш не е била тя, а някой сънуващ, с молба настощето му да се обърне.

      Азаар се бе събудила насред мечтите си.

 

      3

      Полунощ отмина с застудяла горска въздишка. Небето покри звездите с тъмнина и само  понякога, иззад някой подгънат за кратък миг ъгъл, се подаваше лицето на една много сънлива луна.

      Нощен хлад прегърна Азаар, а с него почуства познатото ѝ раздвижването на въздуха и се усмихна.

      Дракона се спусна с елегатна безшумна лекота и прибра криле.

      Ех, кога ли ще мога и аз така – помисли си тя.

      - Докъде отиде днес? – рече Дракона, след като я целуна.

      - Играх с облаците – отвърна Азаар. – Или май Летни си поигра с нас.

      - Напредваш – одобрително кимна той и духна към огнището.

      Пламъците близнаха няколко листа и се накачиха по нахвърлените върху им клони. Скоро лумнаха и озариха лицата на двамата, сенките им отстъпиха и се скриха. Прегръдката на мрака се стопи и мека топлина замени студените ръце.

      - Мислех си кога ли ще мога да полетя и в нощта? – Азаар спазваше препоръката на Дракона никога да лети след залез.

      - Не бързай, нощем е различно. Сега обикалят други вятрове, които с лекота ще ти поставят неприятни капани. Често го правят и не е игра – добави и очите му грейнаха като разпалени изумрудени огнища .

      - И на теб ли?

      - На мен не – засмя се Дракона и окончателно прогони нощния хлад. – Но лесно разбират кой е нов в тъмата.

      Нощно летене наистина ще е опасно ако съм сама – каза си Азаар и се притисна до бронираното тяло.

      Усещаше огъня на сърцето му.

 

      4.

         Любовта е сила като тази на слънчевите лъчи. Чрез нея се учиш да цениш времето и да откриваш във всичко нужното, което да го запълни. Дава и размах на полета. Височината и стремежа да се докосне сърцето до безкрайността ѝ.

         Да обичаш няма обяснение, просто е желанието да съществуваш... под каквато и да е форма, затворени в един и същи миг с обичания.

         Азаар умело планираше над върховете на боровата гора. От време на време се извисяваше и догонваше със закачка някой вятър. Не всички бяха като приятелят ѝ Летни, повечето съвестно следваха пътя си и не обръщаха внимание на играта ѝ.

         Остави тялото си да се носи и се замисли.

         Приемаше все повече като далечен спомен времето, в което можеше единствено да върви.

         А може би все още сънува както някога с мечти?

         Азаар и се завъртя между земята и небето, само и само да усети, че е жива и отдавна не сънува.

         Бях гъсеница, а се превърнах в пеперудени криле и замених пълзенето си с летене.

         Метаморфозата ѝ бе започнала с онази първа целувка на Дракона. Когато повярва, че той съществува и не след дълго осъзна, че го обича така, както може да се обича само веднъж в живота.

         С негова помощ съзнанието ѝ се отваряше все повече и повече - успя да прогледне отвъд мъглата, с която реалността го е обвивала толкова години. Първите дни се питаше дали това наистина е реалността, след което не искаше да изгубва и за миг усещането, че Дракона е любовта.

         Литна към височините, просто така, за да види дали не е някъде наблизо, макар да знаеше, че днес летеше в друга посока. Той беше Наблюдател и следеше за реда на събитията в различни светове. Често ѝ разказваше за тях – пурпурни, огнени, златисти, ледени и какви ли още не. Измеренията бяха изтъкани и сплетени от Сътворението като нишките на огромна паяжина и Наблюдателите сновяха из тях за да ги поддържат в общата цялост на живота.

         По-време на престоя си в нейния свят се срещнаха и се случи онова, което Дракона каза, че за неговия вид се случва само веднъж в живота. Намери Азаар и я дари с любовта си.

         Скоро ще се върне и тя трябваше да го изчака край езерото преди залез.

         Обърна се и погледна към слънцето, което вече се спускаше надолу по своята пътека.

      Полетя към езерото и изливащия се в него водопада – същия при който се срещнаха с Дракона.

 

      5.

      Залеза догаряше и обливаше с жар хоризонта.               

      - Сега ли?

      - Да – отвърна той.

      Азаар се усмихна с отблясъка на залеза върху устните си.

      - Не вярвах, че мога да се превърна...

      - Ще бъдеш като мен. Така няма да се налага да сме разделени. Ще летим заедно навсякъде. А знаеш, че скоро ще трябва да отпътувам за дълго... много по-дълго от един човешки живот, но реших, че няма да го направя без теб.

      Двамата вплитаха погледите си наедно под огнения залез.

      - Ако не искаш, аз ще остана тук завинаги.

      - Не нарушаваме ли реда?

      Дракона вече ѝ бе разказал за това, че всеки миг в живота, всеки негов трепет, всяка мисъл и деяние, всеки изгрев, всеки залез по течението на времето, трябва да се подчиняват на създадения от Сътворението ред.

      - Обичта на сърцето има предимство – топло каза Дракона. Разтри ръцете си и между дланите му присветнаха искри. – А и имаме нужда от нов Наблюдател. Там където отиваме, измерението е разгърнало двойно мащабите си. Сам няма да успея да го покрия.

      Дракона докосна лицето ѝ – светлинките обвиха страните му и то засия.

      Азаар пристъпи към брега на езерото.

      Предложението се плъзна из кръвта и обля мислите ѝ - той ѝ предложи да я превърне в дракон. Да бъде като него. Ще загуби човешкия си облик и ще е съвсем различна в очите на хората, но вече знаеше, че не всичко хубаво и ценно в света ѝ се открива чрез очите.

      Очите често лъжеха ума, лесно се подлъгваха от миражите на реалността и се поддаваха на заблудата. Много по-истински се вижда със сърцето, а и искаше да има и онова сетиво, за което Дракона ѝ бе разказвал, че само Наблюдателите притежават.

      Ще може да вижда през времето, да разпознава цветовете му, така както улавяше тези на душите. Да обхваща образите на събитията в тримерна повърхнина така, както вече умееше да вижда в мислите на другите.

      Залези и изгреви разпалваха лъчите си в очите ѝ с искрите на все още несбъднатия ден. Усети пулса на вечността, която на вид разпиляна, всъщност бе овързана като корабни платна по мачтите на времето.

      Обърна се и дълго гледа Дракона. Той чакаше решението ѝ. Гледаха се без да продумат – нямаше и нужда, един поглед казва повече от хиляди излишни думи.

      - Нека летим тогава – Азаар приближи до своя Дракон и го прегърна.

      Той разтвори ръце - пламъците се изляха и обвиха Азаар с огнена целувка.

      Езерото лумна и водопада се разапали.

 

      6.

      Нощния вятър бе пометен от прелетелите край него двойка дракони.

      Опита се да ги догони и да ги упрекне, че са го отклонили от посоката му, но не успя и скоро се отказа. Беше глупав опит, всеки вятър знаеше, че дори и могъщите урагани не могат да настигнат дракон в полет.

      Гледа дълго след оставената в мрака от тях огнена пътека.

      Познаваше Дракона, който бе дошъл за да провери дали се спазва реда на Сътворението и бе дочул, че вече си отива, но не знаеше, че е намерил спътница за далечното си пътуване.

Няма коментари:

Публикуване на коментар