понеделник, 25 декември 2017 г.

Домът е там, където е сърцето






         1.
         Пътя.
         Онзи, който ни поема и извървяваме докрай или винаги връща да го извървим отначало, може би за да го разберем.

         Пътя.

         Онзи, който може да те срещне с някой за цял живот или да се разминете, без дори да се забележите, че вървите по един и същи път.

         Пътя.

         Онзи, който ни събира или разделя с любимия докато вървим... и пак вървим... и пак вървим...

 

         2.

         Ясмин вървеше с дни.

         Посоката ѝ бе напред и се надяваше да забрави онова, което остави – което е оставила – след себе си.

         Вървеше и не мислеше за живота си от вчера, нито обмисляше какво ще се случи утре. С всеки залез денят завършваше и се прераждаше с новия изгрев.

         Нищо повече – това ѝ бе достатъчно за да продължава да върви.

         Да върви по Пътя.

         Не усещаше смяната на ситните камънаците с прахта на полето; на асфалта изведнжъж заменен с лепкава кал; на пътеката сред тревата, преляла се в студена ивица бетон.

         Просто вървеше, а вървеше от много дни и вече бе преодоляла умората от дългото ходене, която посрещна с благодарност, защото успя да заглуши онази умора, която носеше в себе си. а сега отново бе надделяла с тежестта си.

         На крачка зад нея вървеше Дара, нейната спътница.

         Двете се срещнаха на вторият ѝ  ден и Ясмин се съгласи да вървят заедно. Мълчаха дълго, мълчаха много, много крачки, десетки километри и няколко залези. Знаеха, че нямаха нужда от думи за да се разбират.

         Вървяха по един и същи път.

         Спираха и тръгваха заедно, спяха легло до легло или топлеха гърбовете си когато се случваше да нощуват на открито. Хранеха се, когато имаха нужда от храна. Палеха огън, ако нощта обещаваше да е студена. Дъжда ги обливаше и се криеха под едно и също платнище, слънцето изгаряше лицата им, но те дори на него махаха с безразличие.

         Започнаха да си разменят думи пестеливо и рядко, първо когато залеза ги принуждаваше да спрат – и двете бяха упорити и обикновено вървяха до последния час светлина. Понякога нощем си говореха докато съня ги принуждаваше да замълчат. Друг път денем си разказваха коя какво е видяла през своя прозорец на живота.

         Дара вървеше от дълго време, Ясмин едва бе поела, но и двете приемаха, че са добра двойка. Оказа се, че Дара е живяла точно двойно на нейните години. Бяха родени на една и съща дата, но в различно време и приеха това като знак, че е трябвало да се срещнат насред нищото, което един случаен пастир нарече „някъде”.

         Понякога вървяха и си говореха, понякога по цял ден мълчаха.

         Пътя предлага достатъчно време на мислите да намерят освен търсените отговори, но и да се родят и нови въпроси.

        

         3.

         Ясмин изчака спътницата си да се изравни с нея - усмихнаха се както винаги една на друга.

         Огледа я за кой ли път и се замисли, че и двете вървяха по Пътя, който наглед безкраен, можеше да срещне двама напълно непознати от този свят. И той, като живота, предлагащ неограничен избор от срещи, но само една е онази, която се оказва значима за теб.

         Дара беше на почти петдесет години, Ясмин на почти двайсет и пет. Висока, светлокоса и с лице, обветрено и загоряло от дните на открито. Ясмин бе хванала тъмните си коси с избеляла кърпичка, една глава по-ниска от Дара и също оставила лицето си да бъде докосвано свободно от вятъра, дъжда и слънцето.

         И двете бяха светлооки, макар че в зависимост от светлината Ясмин имаше малко по-тъмни нюанси на синьото, а очите на Дара изсветляваха – също и бяха видяли повече, това се долавяше всеки път, след като се поглеждаха.

         След дузина дни вървене заедно, Ясмин усещаше, че може да се доверява на спътницата си много повече от на който и да е друг човек, с който се е срещала или  приемала за близък. Може би защото в разговорите им откри, че Дара е събрала мъдрост и познания за живота, който ѝ е предлагал доста изпитания и бе готова да ги сподели с нея.

         А може би защото бяха просто две непознати поели по един и същи път.

         Не бяха говорили от миналия ден, дори и вечерта. И двете легнаха и заспаха веднага след вечерята. Сутринта станаха, приготвиха се и отново поеха по Пътя.

         - Дара, какво е любовта за теб?

         Жената я погледна, в погледа ѝ личеше, че е очаквала този въпрос.

         Пътя извървяват различни хора, но много често са имено онези, който бягаха от любовта... или онези, на който просто им е била отнета. А тя вървеше от много време и бе срещала такива. Като Ясмин.

         - Преди всичко болка.

         Ясмин кимна, това го знаеше. С болката живееше вече от толкова дни. Някой ѝ бе казал, че ще отшуми и ще премине, но навярно той никога не бил обичан истински.

         - Сладка болка – каза тя. – Такава, от която искаш и да избягаш, но и да паднеш в обятията ѝ. Мислех, че е само в началото, но сега бих искала отново да ме боли.

         Дара заобиколи голямата локва отляво, а Ясмин мина отдясно. Вчера бе преваляло за кратко и на места земята още пазеше спомена от дъжда.

         - Любов... – Дара вече не я гледаше, а вървеше.

         Косите ѝ се спускаха свободни и ветреца току ги прехвърляше през лицето ѝ.

         - Живота е празен без нея. Мнозина не я откриват цял живот, други я намират, но след това изгубват. Но е дар, който ако получиш трябва да приемеш с цялото си сърце.

         Сега отново погледна към Ясмин.

         - Ти си я изгубила?

         - Не знам... Навярно... Може би... – отвърна Ясмин, като беше искрена, защото наистина не знаеше. – Мислех, че я има, но с времето се обърках в силата ѝ. Не намирах, че е онова усещане, което да ме кара да горя, а може би просто бях привикнала с огъня.

         Направиха няколко крачки, преди Ясмин да добави:

         - Затова избягах, без да дам обяснение и тръгнах по Пътя.

         - Тя е не само огъня, но и пламъците, които се раждат от него – каза Дара и отвърна поглед.

         Вървяха повече от час в мълчание. Ясмин мислеше за себе си, за лутането из посоките, които я докараха до тук. Дара просто следваше Пътя.

         - А ти – рече Ясмин, - горяла ли си?

         - Някога...

         Повървяха още час, преди да продължи думите си:

         - Срещнах я, приех я, бях обичана и обичах силно, но мислех, че мога да поставя други цели, които да са на по-челни места от нея. Избрах тях и избрах да бъда част от стремежите на другите. След време разбрах, че просто съм изпълнявала техните мечти, а не своите. Но има етапи от живота, в които не преценяш правилно кое е наистина важното и кое е просто... без значение.

         - Иска ми се да мога да го преценя.

         - Ако някога бях извървяла толкова много, навярно бих могла да го преценя на момента.

         Дара отметна кичур коса, ръката ѝ потрепери за миг, но я овладя и заговори:

         - Тогава бих оценила, че това да обичаш и да бъдеш обичан е много повече от всички успехи, от които само след няколко години няма да има и спомен. Бих оценила това, че да има с кой да заспиваш и да се събуждаш всяка нощ и всеки ден е много повече от това да го правиш на толкова различни непознати места, но винаги сам. Бих оценила това, че да прекарваш всеки възможен миг от живота си с човека, който обичаш е безценен и не може да се сравни с нито една чужда мисия, за която допринасяш на нечие чуждо щастие.

         Дара спря – за първи път откакто вървяха заедно. Загледа се към долината под тях и далечната ивица на хълмовете, огрявани от слънчевата светлина. Беше пролет и живота се съживяваше навсякъде от докосването ѝ.

         - И щях да знам, че любовта, щом я загубиш, може да те направи най-самотния човек на света и да знам това, колко трудно ще е да остаряваш съвсем сам в живота. Защото тя не може да бъде заменена от друга, както би могъл човек да смени професията си или жилището си. Защото остане ли сърцето без любов, то остава да се скита бездомно до края на дните.

         Ясмин бе спряла до нея. Нямаше правило, което задължава вървящите да не спират. Можеха да останат и тук до следващото тръгване, когато и да е то. Всяка крачка по него може да бъде „някъде”. Знаеха, че всеки един миг може да бъде ново начало.

         - Един ден се върнах само да разбера, че него вече го няма, криел от мен и болката си и болестта си за да не попречи на кариерата ми, за която мислех, че е толкова важна. И тогава, когато вече го нямаше, разбрах че любовта е най-истинското и най-значимо в живота усещане.

         Двете гледаха хоризонта как налива и грее от светлината, която го разгаряше все повече и повече.

         - Тя е огънят и пламъците, които карата сърцето да гори. А няма ли ги... нима остава нещо друго?

        

         4.

         Ясмин вървя през остатъка на деня без да каже дума. Когато спряха, заспа, събуди се, нахрани се и тръгна отново по Пътя. Дара вървеше и също мълчеше.

         Понякога няма нужда от думи за да се разбере какво мисли другия, а те двете се разбираха добре. Дори и да се намираха насредата на нищото, което всички обикновено  наричаха „някъде”.

         Тази нощ усети и разбра, че всички пътища имат една посока – започват и свършват с любовта.

         Ясмин спря, обърна се и бързо пое обратно – нямаше значение, че е назад, защото тя се завръщаше, макар живота да тече единствено напред.

         Осъзна, че домът е там, където е сърцето и сега знаеше къде се намира това.

 

 


Няма коментари:

Публикуване на коментар