неделя, 5 август 2018 г.

Отново... и отново


         Отново бе есен – дошла от нищото, където някога беше изтляла.

         Отново покрила листата със загара на лятото и пременяща се с все по-меките тонове на ранните залези.

         Онази същата, къпеща долината в роса при все по-хладните повеи на изгревите.

         Долината на цветята, останала пуста и без цветове.

         Есен – тяхната есен, някога вече отминала, но отново завърнала се след дълго очаквана... забрава.


         ******

         Някога, преди хиляди и хиляди маха на реещата се над вълните морска птица, искра от изтока се понесе с вятъра и разпали огън някъде в есента на запад.

         Беше отдавна, а може би се случваше точно сега.

         Морето видя мига и определи, че изгрева и залеза са се слели съвсем близо до него. Плисна се любопитно към брега, за да чуе какво си казват при тази тяхна първа среща.

         Дълго мълчаха - проучваха се и се разглеждаха, оставили пламъците да се разгарят.

         Колко лесно е да разпознаеш себе си в огнения поглед на другия – помисли си единия.

         Колко е лесно да разпознаеш онзи, до когото ще поискаш да угаснеш – помисли си другия.

         - Гориш ли? – попита искрата, разпалила огъня.

         - Все по-силно.

         - А сега? – попита отново след няколко мига.

         - Още по-силно.

         - Не боли ли?

         - Любовта е болка, от която не искаш да избягаш.

         Тя се усмихна – нали точно нея бе търсила да подари.

         - Не изгаряй прекалено бързо.

         - Няма – ще горя бавно като хоризонта.

         - Колко ще издържиш?

         - Надявам се вечно – отвърна пламъка и я обви с ръцете си.

         Огнено се разпали изгрева, впил устните си в залеза.

         Морето се оттегли, вълните му чуха достатъчно и го споделиха с преминаваща морска птица, която го разказа на вятъра, а той отнесе спомена към звездите и небето.


         ******

         Есента не угасваше и покриваше пътя, минаващ край морето, със своята пастелена жар.

         Отново нареждаше по пътя край тях дървета, ромолящи с дъжда от падащи листа. Спускаше се с лъчите, успели да се промъкнат между клоните. Изпращаше или посрещаше този миг, обвил двамата в обятията си.

         Вървяха, дълго вървяха, бавно и без да бързат за никъде. Прегърнати, също както някога, събрали двете си сърца в едно, те отново превръщаха срещата си в разтегната до безкрайност вечност.

      Докосванията на есента бяха топли. Вятъра звънеше докосвайки листата, все още крепящи мечтите си по клоните. Ръцете им горяха, сплели пръсти. По небето, ширнало се над морето и брега, лениво се носеше флотилия от бели, чисти облаци.

         Времето го нямаше – престана да съществува след като ги събра.


         ******

         И отново се озоваха в средата на вечността – те, двамата – искрата и пламъка.

         - Тук ли свършва безкрайността? – не виждаше нищо пред себе си.

         Тя се замисли и отвърна:

         - А може би тук всъщност започва.

         Ако затвори очи, дали ще види пак да вървят отначало.

          - Може би...

         Коя стъпка е краят, коя е началото?

      Притиснаха се един към друг за последен път, след това поеха в различни посоки.
      
       Във вселената им се отвори празно място, което нямаше никога да се запълни.

        Есента остана да гори с ехото на техния огън, който щеше да запази в спомен до следващия преродил се миг от пепелта на тяхната среща.

         Отново... и отново.


1 коментар: