Слабите са храна за силните

         „И въздъхна Бог:

         - Нищо човешко не ми е чуждо!

         И сътвори света за хората.”

         1.

         Работния ден в книжарницата отиваше към края си, Маги събра и сложи няколкото книги, оставени от разгледалите ги читатели, на местата им, огледа дали няма нещо друго забравено, взе чантата и се приготви да си тръгва. Днес нямаше много работа, средата на седмицата, времето вече бе хладно, а и няколко часа валя проливно. Следобеда прекара почти изцяло сама. Карина, собственичката, постоя до обяд, а другата продавачка, Олга, днес не дойде и тя сама посрещна и изпрати малкото клиенти.

         По улиците все още се оттичаха лениви вади, понесли в унеса си безброй окапали листа от оголващите клоните си дървета. Есента напираше като закъснял прилив, бавно, но упорито обещаваща да прокуди спомените от топлината на лятото.

         Тръгна към дома си, разминавайки се потока от хора – вървящи с лица към нея или с остващите в гръб непознати. Никой не се усмихваше, никой не поздравяваше другия. Не се чувстваха близки, разминаваха се така, сякаш бяха безплътни проекции на чужди дори и за себе си съзнания. Студено, толкова студено лъхаше от тях.

         Тъмна сянка на преминал голям, мощен автомобил със затъмнени прозорци и арогатно, пресичайки пътя на другите, я изпревари и изчезна между платната.

         В големия град всеки е непознат. Това учудваше Маги в началото, свикнала на друг живот, в който познатите ѝ бяха много по-обвързани един с друг – държаха се и си помагаха. А тук, сред хилядите и хиляди бордещи сенки, рядко можеш да видиш в очите на някой да грее светлина.

         И въпреки това града привличаше нови и нови души да станат негово жители. Може би е точно заради това, че се сливат с огромната маса от непознати – Маги помнеше първия си месец, колко самотна се чувстваше и как след десетките опити да поздравява непознатите на улицата, накрая се отказа и остана безмълвна като тях.

         Така дойде и решението, че ще бъде добре да си намери спътник в тази самота. Мики се появи като дар от бога и в неговото кучешко сърце намираше онази топлина, която ѝ липсваше сред себеподобните ѝ.

         Сега щеше да го изведе на обичайната разходка, но първо, както винаги, той ще я посрещне с радост от това, че най-после си е дошла, ще поскача около нея, търсейки милувката ѝ, малко да го погали и да се прегърнат и след това да излязат.

         Кучето и неговата вече усмихната стопанка.

 

         2.

         - Готови ли сме? – попита Карина двете си помощнички, Маги и Олга. – Тръгваме тогава - и утре е ден.

         Пореден ден от седмицата, нищо особено.

         Карина включи алармата, спусна защитните щори и както винаги щеше да повърви с Маги. Другата ѝ служителка, Олга, живееше в обратна посока и вече се бе изгубила нататък.

         Дъждовния аромат изпълваше въздуха, днес отново валя. Карина се загърна и сподели, че утре трябва да се облече по-добре. Тя не обърна внимание на черния автомобил, спрял недалеч от книжарницата ѝ, но този път Маги го видя и присви за миг очи, като че да проникне през тъмнината му и да види кой е в него - приличаше на едър хищник, дебнещ кой от всички преминаващи да стане негова жертва.

         След като се разделиха, Маги тръгна към дома си. Живееше недалеч, в малък апартамент, достатъчен за да ѝ бъде дом. Беше се нанесла с идването си в града, а за късмет си намери и работа в книжарницата на Карина. Живееше тук повече от половин година, но все още не можеше да свикне с ритъма на този живот. Винаги докато се прибираше тези мисли я връхлитаха – не можеше да подминава онова, което виждаше.

         Забързан, нахъсан с някакво безразличие, задъхващ се от шума и дима, настръхнал от стаения гняв и от усещането за страха от това, че обикновените хора са съвсем безпомощни пред силните, управляващи съдбите им.

         Дойде съвсем сама и мислеше, че се оправя достатъчно добре. Имаше работа, нищо особено – продавачка в книжарница, малък дом и достатъчно свободно време. Не искаше и повече. Не живееше в лишения, а просто скромно. Не искаше и да е различно.

         Отначало вървеше много внимателно по улиците, избягваше тъмните часове. Знаеше колко е опасно – нощем тя, а и почти всички останали, бяха беззащитни срещу онези – злите и силните, които взимаха онова, което поискат от тях. Много често дори и животите им.

         Закон и сигурност съществуваха само на думи, корупцията отдавна беше прояла гръбнака им. Града излагаше на показ фалшивото си лице, зад което се криеха продажните управници и техните служители.

         Маги не се плашеше от този град без закони, научи се да избягва определени места, да не излиза след залез и най-вече да избягва случайни запознанства.

         Вървеше под свода от украсените от есента дървета. За миг се замисли дали ще живее цял живот така – сега е на двадесет и пет - винаги ли ще трябва да се оглежда и да бърза да изпревари мрака всеки ден.

         Хищниците ставаха все по-нагли и нападаха вече дори и през деня.

         Маги въздъхна:

         - Дали ще приема да бъда жертвата, която е избрана от някой от тях?

        

         3.

         Мики както винаги я посрещна щастлив, че стопанката му се е върнала. Подскача и се умилква дълго, докато тя оглеждаше малката си квартира за нанесени щети от негова страна, но Мики днес се бе държал много добре и получи похвала с лакомство.

         Кучето растеше и ставаше все по-разумно. Доволна му подвикна да излизат. Знаеше думите и послушно отиде до вратата и седна в очакване да му сложат повода.

         Отидоха към парка, където трябваше да се срещнат с Адам и неговата Мини.

         С Адам се запознаха заради кучетата. Когато Маги прецени, че не иска да бъде сама в дома си и реши да си вземе куче, тя отиде до един от градските приюти и след дълго оглеждане си избра едно кутре в черно и бяло. Докато попълваха документите се оказа, че мъж на нейната възраст току що е взел сестра му, който също чакаше да запишат кучето на негово име.

         Двете се прилепиха едно до друго, сякаш разбрали, че ще ги разделят, но поне за малко ще са още заедно.

         Тази гледка беше трогателна за Маги и тя започна да ги гали. Мъжът също клекна и заговори на кучетата. Така се заприказваха и Маги усети лекота в общуването с този непознат. Отпусна се и вече като собственици заобсъждаха какво може да се очаква от две малки кутрета. И двамата знаеха, че следват месеци на приучаване и възпитание, но с търпение щяха да се справят. Маги сподели, че вече има опит с отглеждане на куче, а той призна, че за първи път ще има домашен любимец.

         И двете кучета бяха черно-бели на цвят и много игриви.

         - Казвам се Адам – представи се той.

         - Аз съм Магдалена, Маги.

         - Реших моето да се казва Мини.

         - Тогава нека брат ѝ да бъде Мики.

         - Мики и Мини...

         Засмяха се и скоро разбраха, че и двамата живеят близо до парк, където можеха да разхождат новите си любимци.

         - Може да се видим някой ден там.

         - Може – съгласи се Маги и си помисли, че това ще е първия ѝ познат в новият ѝ живот. – Свършвам работа в пет и половина, така че около шест ще сме в парка.

         - И аз по това време ще ходя. Е, до скоро тогава – каза Адам и поведе Мини към своя автомобил.

         Малко преди да потегли забеляза, че новата му позната е без кола. Предложи ѝ да я откара, тя се съгласи, отново обзета от онази лекота и спокойствие да бъде в компанията му. По пътя говориха все така за кучетата, които вече бяха заспали гушнали се едно в друго. Не искаха да ги разбудят и разделят, но вече бяха пристигнали до блока на Маги.

         Следващите два месеца се виждаха почти всеки ден, учеха Мики и Мини на разни неща, постепенно свикнаха и един с друг, а в дните когато се случваше Маги да разхожда сама кучето си, очите ѝ непрекъснато оглеждаха алеите за неговото появяване. Когато го видеше да подтичва с Мини, весело гонеща го, тя се радваше, а когато го нямаше, леко се натъжаваше.

         След това просто всичко се случи – приятелството им бе заменено от любовта.

 

         4.

         Точно пред книжарницата, без да спазват каквито и да е ограничения и правила за движение, бяха спрели три автомобила. Около тях стояха навъсени, едри мъже в тъмни дрехи. Виждаше се, че пазят двамата си шефове в снежнобели костюми, гледащи към двете жени с умивка. Бяха известни в града като Близнаците, наистина бяха братя, но не и близнаци. Опасни за всеки изпречил се на пътя им, безмилостни към онзи, решил, че може да бъде техен враг.

         Сега гледаха Маги, уплашената от появата им Карина не представляваше интерес за тях. Всъщност, тя вече бе забелязала честото им присъствие в близост, но не предполагаше, че е заради служителката ѝ.

         - Тортичке – каза единия с глас на вълк, подмамващ отделило се от стадото си агне.

         Другия направи крачка, последван веднага от неколцина гардове, оглеждащи наоколо със свирепи очи минувачите, побързали да ги заобиколят и още повече да се забързат.

         - Тортичке – повтори и той меко, може да се каже, че прекалено нежно изрече думата: - Докога ще се правиш, че ни няма?

         Маги не отвърна, хвана подръка Карина и я повлече нататък.

         - Ние винаги ще сме тук – подвикна след тях един от двамата.

         Двете продължиха да вървят. След малко Карина се огледа и отново изтръпна – големите коли бавно, много бавно се движеха зад тях, но за нейно облекчение изведнъж дадоха газ и изчезнаха.

         - Маги, това е притеснително – рече тя. – Няколко пъти идват, мислех, че е заради Олга, но ето че днес те заговориха и сега...

         - Няма нищо, просто се закачат. Какво толкова, няма да ме ухапят – спокойно отвърна Маги. – Заглеждат се като всички други.

         - Тези са опасни, чувала съм за тях. Целият град ги знае. Много са опасни. Може би трябва да повикаме полиция следващия път...

         Позамисли се над думите си и добави:

          - Не че ще свърши нещо, но все пак.

         Маги се усмихна и я потупа по ръката.

         - Не, нали виждаш, че нищо не правят, нека си гледат – а улицата е за всички.

         - Не знам, от тях може да очакваш всичко. Мен такива като тях ме плашат. Много дори. Тези са господарите на нощта. Затова и съм избрала да затваряме по-рано и да можем спокойно да се приберем.

         Повървяха още малко.

         - Ами ако знаят къде живееш?

         - Не ме е страх от тях – с безразличие за случилото се ѝ каза Маги. - А и не съм ги виждала около нас.

         Карина само въздъхна притеснено. Служителката ѝ отскоро беше в големия град и все още не знаеше, че тук няма кой да я защити срещу подобни нахалници.

         Разделиха се на обичайната пресечка. Карина, въпреки страха си, за всеки случай постоя и огледа наоколо дали не я причакват. Сама не знаеше защо го направи, може би смелостта на Маги ѝ и вдъхна малко увереност. Въпреки че би била съвсем безпомощна, ако онези решат да я отвлекат насред улицата и пред всички... дори преди нощта да покрие града.

         Случваше се често и никой не би посмял да им попречи в този свят, останал без защита.

 

         5.

         Адам беше роден като чужденец, но отраснал в тази страна, която прие семейството му някога като бежанци от поредния военен конфликт. Никога не бе я напускал и дори не говореше езика на родителите си. Те избягваха да го говорят пред него, за да не остане и следа от акцент, след като знаеха, че ще живеят тук цял живот.  

         Имаха малък квартален магазин, който ги изхранваше. Хората ги познаваха от години и знаеха, че стоката им е добра и цените реални, затова и имаха редовни клиенти. Повече от две десетилетия живееха тук, мирно и тихо, почти безпроблемно, макар понякога да се намираше някой да каже нещо обидно за произхода им.

         Това натъжаваше Адам, но знаеше, че чужденеца винаги ще е такъв в чуждата страна. Бяха добри хора, никога не биха обидили или нагрубили който и да е. Дори и онези, които им подхвърляха понякога някой упрек за това, че са чужденци.

         Връзката му с Маги му даваше сили и да забрави обидите за няколко часа. Денем учеше, последна година, а когато имаше време помагаше в магазина. Вечерите си ги запази за да са заедно. Не можеше да я покани у дома си, живееше с родителите си и нямаше да е прилично, но затова пък често оставаше в малкият апартамент.

         За него това беше добре, защото да се прибира късно можеше да му докара неприятности. В последно време имаше доста хора, настроени срещу чужденците, без значение дали страната им участват в някоя от войните, които се водеха, или не. Няколко пъти се опитваха да го нападнат с обвинение, че е поддръжник на непозната му терористична групировка, извършваща атентати по целия свят.

         От известно време тревогите му не бяха само на улицата. Семейството му имаше проблем с местна банда, която изнудваше баща му за пари. Уж заради закрилата и защитата, които осигурявали на такива като него от други банди. А те бяха толкова много, че приличаха на лешояди, кръжащи над тях и се опитваха всички да откъснат парче от плътта им.

         При последното им посещение Адам беше там и се опита да им се противопостави. Беше му омръзнало наглото им поведение, знаеше че не може да направи нищо, но не издържа.

         Пребиха го набързо и заявиха, че вдигат таксата си заради неговото поведение. Можеха ли да откажат? От кой да потърсят защита – бяха от страната на слабите. Закона в града от ден на ден ставаше все по-безсилен и те платиха безропотно, заради пребитият им син и заканата, че следващия път ще го убият.

         Два дни измисляше причини да не излиза и да не го види Маги. На третия ден отказа да се срещнат в парка и отиде у тях.

         - Какво се е случило? – докосна тя подутото му лице и оттоците по него.

         - Глупост – насила се усмихна той.

         Магдалена го огледа, без да изпада в обичайната за жените паника в подобна ситуация.

         - Адам, пребила са те заради глупост?

         - Всъщност не мен – заразказва предварително измислената история. – Вървейки онзи ден, попаднах в бой между запалянковците на два отбора, нали знаеш, че се игра решителен мач – за негов късмет това беше точно така.

         - Не знам, но знам, че ти не си ходил на него.

         - Не съм, разбира се, просто минах по същата улица където онези се бяха развилнели помежду си и... ето – с опит да го изкара като комична последица посочи лицето си.

         Магдалена внимателно, но с решителност, която победи опита му да я спре, вдигна блузата му и огледа пораженията по  тялото му - имаше достатъчно ясни следи от побоя.

         Прецизни, добре нанесени удари – мислеше си тя. – Не са били по случайно минал и опитал се да избяга човек, а по такъв, който е бил държан от двамина, за да може удрящия да ги нанася точно и да бъдат възможно най-болезнени.

         Съжали приятеля си – беше обикновен млад мъж, прекалено слаб за да се защити от когото и да е, но я обичаше истински. Неговата доброта, с която живееше под небето и любовта му към нея ѝ бяха достатъчни.

         „Слабите са храна за силните”  

         Маги за пръв път от много време си каза тези думи и покри нараненото му тяло.

         Прегърна Адам и се притисна до него.

         Ще се справят срещу всичко лошо, нали са един до друг – каза си тя.

         Няма да са слаби и ще преодолеят всичко.

         Можеха ли наистина да го направят?

 

         6.

         - Тортичке – повика я нежно познатия глас, този път от съвсем отблизо.

         Отново я чакаха. Трите коли и дузината мъже около тях.

         Приближил я, единия от Близнаците, се извиси над крехкото ѝ тяло. Не излъчваше заплаха, по-скоро загриженост да не я докосне някой от непознатите наоколо. Сякаш искаше да я скрие и предпази от всичко, да я отведе със себе си.

         - Не си за този свят, слаба си за да живееш в него.

         Карина и Олга уплашени стояха до вратата на книжарницата. Шестима бодигардове бяха заобиколили шефа и жената, на която говореше. Така ги откъснаха от всички в тъмен кръг.

         В очите на двете ѝ колежки това бе страшна гледка, Маги можеше да изчезне за миг и ще са безсилни да направят каквото и да е. Говорещия с нея, днес бе преминал безопасната граница, стига да пожелаеше, ще даде знак на хората си  да я издърпат към някои от чакащите с отворени врати автомобили.

         Но ги смая смелостта ѝ да устои на погледа му.

         - Не е ваша работа – тихо каза и го заобиколи с безразличие.

         Никой не ѝ посегна. Може би ги спря това, че все още бе ден и минаващите наоколо, които страхливо извръщаха глави от случващото се.

         - Хайде, да вървим – повика ги Маги и те с молба да останат все така невидими се отлепиха от вратата и поеха с нея, дори и Олга, която не посмя да тръгне сама към дома си.

         - Винаги ще е, Тортичке, винаги – стигна до тях гласът на другия мъж, останал облегнат на капака на колата си.

         - Маги, това е ужасно – тези ще ти направят нещо, да знаеш. Стават все по-нагли – прошепна Карина, изпитала истински страх от случилото се.

         - Ти пък – какво могат да ми направят посред бял ден – опита се да я успокои станалата обект на интерес на тези опасни, много опасни мъже.

         - Всичко! Чували сме много за тях, често пише във вестниците за подвизите им – държат целия град - полиция, съд, управа. Повече от опасни са и няма кой да ги спре, ако решат да... Нито полиция, нито закона – те са над тях.

         - Карина, успокой се, нищо не се е случило. Нова съм в града. Просто се задяват, правят го с всички млади момичета. А и вестниците знаеш, че винаги преувеличават.

         - Да, затова и изчезват точно млади момичета, дошли отникъде като теб – изчезват завинаги. Слаби сме, Маги, слаби – не можем да се опазим от такива – обади се и Олга.

         Магдалена спря и погледна в очите Карина.

         - Мислиш, че съм пречка за магазина ти? Че могат да влязат и да поискат нещо и от теб? Да те изнудват може би?

         - Не, какво говориш, не... Моят магазин едва ли ги интересува, колко печелим сама знаеш, едва ли ще са им нужни подобни трохи. За теб се притеснявам, нали виждам, че с всеки път се приближават повече. Първо само стояха, после някоя дума, а ето днес...

         Олга кимна в потвърждение. Без да иска вече си помисли къде ли може да започне работа, някъде където е по-безопасно... което значеше, че всъщност никъде. Навсякъде дебнеха подобни хищници с гладните си очи.

         Маги поклати глава. Нямаше и следа от страх в очите ѝ.

         - Тогава не искам да се притеснявате излишно – нищо няма да ми се случи, нито на мен, нито на вас. Сега трябва да вървя, Адам ме чака, време е да разходим кучетата. Лека вечер и до утре – усмихна им се тя и бързо тръгна към своята пресечка.

         - Карина – каза Олга, - това няма да свърши добре.

         - И аз така мисля, но можем ли да направим нещо...

         И двете се почувстваха като набелязани жертви в стадото, заобиколено от глутница на гладни вълци.

 

         7.

         - Как бързо минаха тези няколко месеца – взехме ги в ранната пролет, а сега вече е есен.

         - Да – облегна се Маги на рамото на Адам. Не му каза за случката от вчера. Нито за това, че онези почти всеки ден я чакаха и задиряха с по някоя дума. - Ти имаше само Мини, аз само Мики, а сега сме всички заедно.

         Беше събота – ден за почивка и бяха излезли от сутринта в парка.

         Седяха и гледаха как любимците им се гонят. Есента ги радваше със слънчеви лъчи и вълните си от паднали листа.

         Адам погледна часовника си. Присви едното си око, все още леко подуто от побоя.

         - Слушай, нека да приберем Мики, после да отидем вкъщи. Нашите специално те молят да дойдеш на обяд – от седмици не си идвала - казаха.

         - Да, но причината не бях аз – каза тя и го погали по издутината.

         - Не си, разбира се, че не си... Но майка заръча да те заведа.

         - Добре, защо не.

         - Ще трябва да минем през магазина, майка ми иска да го премести в кухнята – шеговито каза Адам. – Ще трябва да ѝ помогна с продуктите.

         - Ще отидем, харесва ми да съм там.

         След половин час бяха в магазина на родителите на Адам. Маги ги харесваше, бяха много честни и добри хора. Любезни с нея, безкрайно обичащи сина си. Искаха да има добро образование и затова не пестяха средства за да се изучи. А това, че доведе Магдалена в дома им ги направи още по-щастливи. За тях тя бе като светъл лъч, дошъл да огрее мечтите им за възможно най-хубавия живот за техния син.

         Когато пристигнаха няколко души пазаруваха и майката на Адам им каза, че ще трябва да изчакат малко преди да затворят. Маги и Адам решиха да заемат с подреждането на стоките за следобеда. Тя вече неведнъж бе помагала и започна да привежда в добър търговски вид кутии и пакети по рафтовете.

         С мощен рев отвън спряха две коли, препречвайки тази на Адам, в която Мини спеше, но събудена от шума се изправи на прозореца. Няколко здравеняка влязоха със силно блъскане на вратата.

         - Салям алейкум, баба – изръмжа един от влезлите, който видно ги водеше.

         Грубо лице, студени, алчни за всичко на този свят очи. Белези показваха, че е водил доста боеве в налагане на волята си. Ръцете му бяха нашарени с картини от престоите му в затвора. Излъчваше дива, животинска сила – готов да убие просто заради удоволствието, че може да си го позволи.

         Останалите бяха като него – противно хилещи се и нагло разбутващи току що подредените стоки. От коланите на всички висяха кожените кании на ножовете им.

         - Колко пъти ви казвам, че съм християнин като вас – гневно каза бащата на Адам. Говореше с акцент и това развесели бандата. Започнаха да го имитират подигравателно.

         - Така ли, баба, ами че ти идваш от оная страна, а там мисля, че няма такива – отвърна Белязания и мина зад щанда. Не обърна внимание на неколцината клиенти, които побързаха да излязат. За момента ги пощади и остави да избягат.

         Пресегна се и хвана за дрехата възрастния човек и го придърпа към себе си. С лакът го удари силно в гърдите. И още веднъж.

         - И не ми се прави на умен, баба, защото днес ми е крив деня. Приготви ли ни парите?

         Маги гледаше смаяно случващото се. С един поглед позна в тази глутница онези, които бяха пребили Адам скоро. Белязания е бил онзи, който го е удрял с такава  жестокост.

         Двамина от бандата се приближиха към нея и с нескрито желание я оглеждаха. Адам застана пред тях и възмутен извика:

         - Докога ще ни изнудвате, миналия път ви платихме достатъчно...

         Удар в лицето прекъсна думите му и той се свлече.

         Маги рязко бутна ударилия го и неочакващ съпротива, той залитна и се стовари на пода, разперил ръце за да потърси опора.

         - Изчезвайте! – изсъска тя и застана срещу бандитите. Преобрази се само за миг – вече не беше момичето от книжарницата, а гневна лъвица, защитаваща своят любим.

         - Я виж ти – имали сте си и охрана – доволно изръмжа Белязания. С много по-силен удар свали бащата на Адам в несвяст, майка му изпищя и се притече да подхване тялото му.

         - Оставете я на мен! – спря с вик падналия, който скочи бързо и понечи да замахне към нея.

         Тръгна към Маги, противно изкривил лице, но преди да я докосне Адам също се изправи и скочи срещу него. Беше ясно, че няма никакви шансове, но нямаше да стои без да опита да я защити.

         Привлечени от атаката, глутницата се нахвърли върху му, забравили за миг младата жена – а тя видя, че този път не го биеха за респект, а просто го пребиваха до смърт.

         Избяга към склада, изваждайки бързо телефона си, успя да се заключи преди да я хванат след рева на Белязания, забелязал бягството ѝ:

         - Дръжте я!

         Докато подпираше вратата с тялото си, набра дълго неизползван номер.

         - Тортичке – чу се веднага от другата страна.

         Тя с треперещ от гняв глас каза къде се намира и опасността, която блъскаше по вратата.

         - Веднага елате!

         - Тръгваме!

         Чуха се бързи команди и указания.

         - Веднага! – повторно, но много по-властно разпореди Маги и затвори.

         Очите ѝ търсеха някакъв предмет, който да превърне в оръжие.
         - Слабите са храна за силните... – чу в мислите си гласове, които се беше опитала да забрави.

         Да, бяха прави – винаги са били прави, но в случая тя не беше от слабите.

 

         8.

         Няколко минути чуваше молбите на майката на Адам да спрат и да ги оставят, също и неговите стонове от несекващите удари. След като отвън чу шума рязко спиращи коли, Маги отключи и отвори вратата на склада.

         За секунди охраната на братята ѝ смляха нападателите, Белязания в страха и ужаса, които го обезеха, успя с последно движение да замахне с ножа, с които бе започнал да прави кървави ивици по лицето на Адам, и да го забие в гърдите му.

         Два закъснели изстрела пръснаха главата му, а ръката му пусна дръжката на ножа, чието острие остана дълбоко забито в тялото.

         Маги изтича и успя да го подхване - беше неузнаваем от побоя. А сърцето бе прободено от стомана. Опита се да го накара да ѝ говори. Той само я гледаше през кървавата маска и с мъка поемаше въздух, а след това спря да диша и очите му се затвориха.

         - Остави на нас – каза брат ѝ и измъкна тялото от ръцете ѝ. След това заповяда на хората си: – Веднага в болницата!

         Четирима охранители поеха безжизненото тяло и го отнесоха сред писъците на майката на Адам.

         За Маги бе ясно, че няма смисъл, видя как искрата на живота му угасна, докато го викаше по име.

         Неколцина от нападателите бяха живи, свалени на колене с опрени в главите им дула. Бяха просто няколко диви същества попаднали в ръцете на много по-силните от тях.

         Тя се изправи, избърса с кървави ръце сълзите си, пое няколко пъти дъх, отметна огромната ръка на брат си и вече не беше Маги, която работеже в книжарница.

         Върна се отново в своето семейство – вълчицата, любимката на глутницата.

         Застана над тях, от двете ѝ страни бяха братята ѝ в своите снежнобели костюми.

         Нейните ангели пазители, оказали се както винаги прави, за това, което я учеха някога за живота и неговите лишени от божията справедливост правила, завършвайки винаги с думите:

         - Слабите са храна за силните, Маги, живота така е устроен, Бог го е създал да има жертви, даващи живота си заради неговата милост, че ни е подарил света. Винаги е било така и така ще бъде до края на дните това разделение – силни и слаби.

         Единственото същество на света, което обичаха тези безмилостни към всеки друг мъже, тяхната сестра, която галено наричаха Тортичка, отгледали я след загубата на родителите им и в едно от обичайните кръвопролития между контролиращите града фамилии.

         Решението ѝ да се отдели и да заживее с обикновените хора – със слабите, не го приеха и бяха против, но тя избяга, а те скоро я откриха - за да могат да я пазаят, както винаги. Нея, но не и онзи, на който Маги бе избрала да дари любовта си.

         Избягала от техния свят, защото вярваше, че живота може да бъде по-добър към живеещите го.  

         Вярваше в това...

         До сега...

         Близнаците чакаха решението ѝ - Магдалена се завърна – принцесата на тяхното кралство.

         Сведените пред нея глави не я накараха да изпита милост, напротив, точно те бяха тези, които унищожиха със замах онзи мечтан от нея свят.

         Окървавената принцеса даде знак и изстрели наказаха нападналите беззащитните чужденци в останалата чужда за смирението им земя.

         Смъртта им нямаше да върне живота на Адам, но в града без закон, това щеше да е тяхното наказание.

         Магдалена беше силната, те се превърнаха в нейната храна.

 

         9.

         Погребението на Адам събра много хора – родителите му, състуденти, познати и  непознати хора от квартала, които съчувстваха на сполетялото ги нещастие.

         Там беше и Магдалена, но вече със свитата си.

         Гроба разделяше двете групи изпращачи. Тези от нейна страна и тези от страната на убития.

         Когато спуснаха ковчега, хората бавно се разотидоха, мълчаливи, нямащи какво да кажат – пред смъртта винаги се мълчи, за да не бъдеш забелязан.

         Маги остана и с тъга хвърли дълго стисканото цвете. Около нея бдяха отбрани гардове, нейните остриета, готови да изпълнят заповедите ѝ. Двама държаха двете кучета – Мики и Мини, които тя щеше да отглежда сама.

         Родителите на Адам също бяха останали – гроба ги разделяше, мъката ги сближаваше.

         Не си казаха нищо – имаше ли какво, след като онзи, който обичаха вече бе погребан. През сълзите си видяха как преобразилата се Магдалена се обърна и пое със хората си към редицата от автомобили. Едно от кучетата, навярно Мини, остана с извита глава към гроба, но след малко и то тръгна след водача си.

         Там се спря и прие прегръдка от всеки брат.

         - Слабите са храна за силните!

         Това си казаха като заклинание и клетва.

         Денят имаше вече имаше своята есен – безчуствена, безмилостна и без повече надежди за по-добър живот.

         А гробът започнаха да запълват с калната пръст.