Усмивките са нещо толкова човешко

        

Всички гледаха в захлас към спускащите се от небесата водопади светлини, преливащи един в друг, разделяйки се на потоци, сливайки и разплитайки се на множество нишки от познати или невиждани тонове и гами на цветовете – атмосферата на планетата караше лъчите на слънцето ѝ да се разграждат и преминавайки през нея, цветовете преливаха във всички възможни спектри, според уменията на успяващите да ги разпознаят сетива на наблюдателите, смесвайки се почти непрекъснато заради въздушните течения в по-горните слоеве.
         Беше повече от красиво и всеки видял го, споделяше после с познатите си:
         - Незабравимо!
         Имаше туристи от всевъзможни разумни видове, дошли от всеки грай на галактиката, накацали с корабите си по околните скали, насядали запленени от гледката, на която се наслаждаваха с нескрито удоволствие, и току възклицаваха на родните си езици.
         Двамина се оказаха един до друг и прекараха часове в съзерцаване на светлините. Единият наподобяваше на дете, но очите му издаваха, че е живял и видял много повече от възрастните, които продължаваше да намира за странни и чудновати.
         Другият имаше голямо, силно тяло, наметнато с плащ с качулка заради усещането което понякога изпитваше като леко главоболие от натъпкания с всевъзможна полезна или излишна информация изкуствен мозък, събирана от всеки край на вселената през множеството превъплащения, които бе претърпял.
         - Тук няма залези – обади се Малкият принц. – Планетата не помръдва.
         - Няма и изгреви, защото винаги е ден – потвърди Марвин, който беше запознат с местните особености и знаеше точното време на обиколката на планетата около звездата и защо заради наклона и местоположението си никога нямаше вечери, преминаващи в тъмни нощи.
         - Тогава, когато си тъжен, накъде ще гледаш?
         - Никъде, защото навярно никога не се налага да тъжиш – предположи робота.
         - Тук дали е възможно?
         - Не мисля. Тази планета е за кратки посещения, никой не живее постоянно на нея, затова и всеки отнася тъгата си, дори да е дошъл заради тежестта ѝ – каза, а вятъра лекичко отметна плаща му.
         Мравин отново имаше ново тяло, скоро се премести в него - вече беше почти като човек, почти, защото все още оставаха няколко малки разлики с които се различаваше и издаваха, че все още е машина.
         - Ти не си човек – отбеляза Малкият принц, видял точно тях.
         - Не съм, но живях дълго сред тях на различни светове и познавам много от тях, които не бих нарекъл човеци, но имаха рожденното право да се наричат така.
         - Аз познавам малцина, бяха самотници.
         - Какво научи от тях?
         - Почти всичко за милиардите които не познавам. А ти от твоите познати?
         - Предимно въпроси без отговори. Пътувах из галактиката с неколцина, искащи да разберат отговора на загадката за живота, вселената и всичко останало и бяха обсебени толкова от това, че не обърнаха внимание на много други неща през които преминаха...
         Малкият принц запресмята, като си помагаше с пръсти, свиваше един, разгъваше друг, накрая рече:
         - Четиридесет и две.
         - Да – смая се Марвин, - на толкова го изчисли и онзи супермощен изкуствен ум, а му трябваха няколко милиона години, но не знаеше какво значи и това обърка още повече хората.
         - Отговора е лесен за намиране, значението му е трудно да се разбере.
         - Така и не го откриха, а ходиха къде ли не, чак до края на времето - аз бях с тях чак докато ръждясах и се разделих с първото си тяло, но те така и не ме попитаха дали го знам, а имах познанията от хиляди поколения на цивилизацията.
         - А знаеше ли го?
         - Не.
         Малкият принц си помисли, че е нямало нужда да обикалят, трябвало е просто да седнат, както те сега, на една скала, и да помислят малко. Нищо повече.
         Оговорите винаги си идват сами когато помислиш над тях истински. Винаги идват.
         Продължиха да гледат.
         - Щеше ми се да споделя този миг с... – почти по човешки въздъхна Марвин когато красиви вихри нашариха небесата над тях.
         - С някой любим?
         - Да – с моята любима.
         - Но ти си машина, нима можеш да обичаш?
         - Случи се, въпреки, че го нямаше в програмите ми. Беше след като смених две-три тела, разпаднали се от износване. После разбрах, че да обичаш истински е възможно само веднъж и не подлежи на никакви забрани. А щом се влюбиш, няма сила която да те накара да го забравиш като усещане.
         - Човек?
         Марвин не го чу, потънал в спомени за любимата си, която понякога си мислеше, че също си спомня за онова, което бяха преживели в миналото си и може би е разбрала, че роботът не е бил край нея само за да ѝ служи.
         - В човек ли? – повтори Малкият принц, който държеше да получава отговор на въпросите си.
         - Да, в една жена, Ана, родена на Земята – малка планета, много далеч от тук и за която казват, че е дома на всички хора, които малко по малко са се разселили из световете с помощта на космическите сили, но без да се завръщат никога на нея.
         - Бил съм там за малко. На Земята разбрах какво е да са те опитомили...
         И си помни за своята приятелка лисицата, която тъгуваше когато си отиде.
         И за змията.
         И за пилота.
         И за пустинята.
         И за гласът на кладенеца.
         - Никога не съм я посещавал, но приех да я харесвам заради нея – призна си Марвин.
         - Защо не я доведе тук, щеше да ѝ хареса? –  Малкият принц погледна получовека до себе си.
         - Защото тя избра да бъде другаде. Любовта не винаги следва влюбения.
         - Знам. И аз обичах... някога.
         Марвин го погледна с триъгълните си, все още изкуствени очи.
         Въпроса грейна в тях:
         - Също земна?
         Защото вече знаеше какво могат да ти причинят земните жени.
         - Не, беше цвете на моята планета. Роза - единствената в цялата вселена.
         - Цветята са само цветя, красиви са... – промълви Марвин.
         - Защото знаят, че накрая просто ще паднат – довърши Малкият принц. – Може би затова я беше страх да отвърне на любовта ми, не искаше да се обрича на тази нетрайност, а навярно е мечтала за вечност в своето тънко стъбло живот на което носеше короната си и няколкото бодли за защита от космическите тигри.
         - Вечност, която все пак е постигнала чрез теб - все още я обичаш и така цветовете ѝ покълват и разцъфтяват отново и отново в сърцето ти, ето, дори сега, тук, тя е с теб, нали?
         Малкият принц се усмихна – роботът беше прав:
         Любовта е вечна и не подлежи на време и пространство.
         - Значи и ти все още я обичаш?
         - Преди нея бях един нещастен и депресиран от неразбиращия ме свят, но след срещата ни се промених – сякаш изплувах от мътилката на блато и чрез нея заплувах в много по-бистри води. Това единствено се запазва във всичките ми прехвърляния, чрез които се прераждам и не всеки път обема на паметта ми се запазва изцяло...
         Широки ръкави от светлини се разгънаха, събраха се, отново се разгънаха, спуснаха се до повърхността и обляха тълпата, която извика във вселенски хор от възхищение.
         Марвин не ги видя, беше потънал в мислите си и се губеше и намираше едновремено в миналите си животи. Малкият принц се остави на багрилото да го покрие, чакаше получовека да продължи.
         - Понякога е като умиране от което се раждам и започвам всичко отначало, като ново пътуване, но посоката ми е винаги една и съща – събуждам се и не помня нищо от предишното си съществуване освен любовта си към нея и тръгвам да я търся, а после осъзнавам какво съм и се подлагам на нова промяна за да мога когато я открия да ме приеме.
         - Може би ако тя узнае колко истински е всичко, ще дойде и така с теб тук и...
         - Аз съм машина, а тя е живо същество – поклати се покритата с качулка глава.
         - „Мисля, следователно съществувам“* – беше го чул някъде, някога, май една нощ в пустинята от пилота, докато гледаха звездното небе и принца му разказваше за живота сред тях.
         Марвин кимна в съгласие.
         - Всеки разум, който може да си зададе този въпрос е сам по себе си живот, нали така?
         - Нима за нея тялото е толкова важно, а не онова, което е в него? – рече Малкият принц, след което изведнъж прозря:
         - На тази твоя Ана – нима не си ѝ казал, че я обичаш?
         - Не посмях, все пак е човек – хората най-често избират с очите, а те вече могат да подскажат на сърцето какво да видят, което понякога остава сляпо за топящите се неврони – истински или изкуствени - пред него.
         - Затова и се променяш, искаш да заприличаш, тоест, да станеш истински човек – отгатна Малкият принц.
         - Искам, но е трудно. Обикалям цялата галактика и съм готов на всичко, което може да ме доближи до това, става бавно, а времето не чака, понякога се страхувам, че ще бъде прекалено късно.
         - Понякога наистина стигаме прекалено късно до сърцето на другия – натъжи се Малкият принц, но нямаше залез в който да потъне тъгата му, напомнила му как когато се върна на своята малка планета с помощта на отровата на своята приятелка змията,  неговата роза вече я нямаше - вятъра бе разпилял прахта от красотата ѝ след като е дошло времето да падне... и е паднала, нали все пак беше цвете и е склонило глава пред него.
         Тогава просто пое отново из космоса – не да я търси, а както каза и робота, просто да разнася семената от спомена за нея и да споделя всичко невероятно или съвсем обикновено, което изживяваше или виждаше.
         Както тук и сега.
         Ято птици прелетя над тях и той стана.
         - Ще тръгвам – посочи ги на събеседника си: - Те са превоза ми към следващата спирка по моят път.
         - Аз ще погледам още малко. Корабът ми е наблизо и мога да отлетя когато поискам.
         - Сбогом!
         Марвин се загледа в отдалечаващото се малко момче, което никога нямаше да порасне, но знаеше повече истини от всички възрастни наоколо.
         - За теб кой е отговора на четиридесет и две? – викна след него.
         - Любовта - отвърна без да се обръща и се понесе на крилете на птиците между бързеите на разноцветните светлини.
         Марвин се усмихна – розата и Ана...
         Остана изненадан, че вече може да се усмихва, допреди малко само тъгуваше:
         А усмивките са нещо толкова човешко...
 
         *Рене Декарт