Хубав неделен ден, нито много горещ,
нито пък да ти измръзнат ръцете докато ровиш из калната земя, само на
четири крачки от края на април и чичо Дончо шеташе от сутринта из двора си, нагазил
в старанието си да го приеведе най-после в нужния и полезен за него вид. Кучетата
бяха наблизо, спяха на припек, но излязоха от дрямката си и бързо се изправиха
в същия момент, когато на портата лекичко се потропа и се дочу как някой плахо извика:
Не позна гласа, но по реакцияата на
пазачите разбра, че ще е някой познат. Остави инструмента дето точно почистваше
от полепналите по него тревища и отиде да отвори.
- А, даскале, ти ли си – позна лицето
на стоящия на две крачки от оградата. – Влизай, точно ми е време да поседна, че
цял ден се бъхтя.
Беше безработния учител с когото наскоро
се запознаха. Той предпазливо пристъпи, но замръзна щом видя двата звяра да
дебнеха наблизо.
- Не бой се, вече те познават и няма да
те нападнат без моя команда. Пък ти ги поздрави, че да се успокоят.
- Добър ден! – рече Кънчо Енчев на
домакина и махна приятелски на стражите.
Песовете седнаха и се прозяха
безгрижно. Всичко бе наред, свой е в двора, няма да го изяждат, не и днес.
- Какво те води насам?
- Бях в село, урок имаше едно от децата
на които помагам, та си позволих, като свърших, да намина и да те навестя, ако
е удобно?
- Винаги си добре дошъл, добър човек
си, даскале, няма нужда да питаш, идвай когато искаш. Енчов – нали така ти беше
името?
- Кънчо Енчев – съвсем леко корегира
наименованието си учителя.
- Тъй де, ще прощаваш, много хора
минават тия дни, стари познати, също и нови се представят, та се обърквам понякога,
но ще ви запомня де, време ми дайте, че бай ви Дончо остарява – рече шеговито и
се засмя гръмко.
Учителя Кънчо Енчев го изгледа и така,
на око, но с увереност прецени, че чичо Дончо има едно сто и двайсетина, може
би дори до сто и трийсет кила да стигне, здрав човек е, като канара седи на
мястото си, а с тия ръчища що съвети е раздавал някога. Самия Кънчо беше
има-няма наполовината на размера и килата на канарата пред него, не че беше
страхлив, ама при силен вятър някак си неуверено излизаше навън, че някой порив
можеше и да го грабне.
- Аз още двора си оправям, даскале,
работа се е понасъбрала през годините, но виждаш, малко по-малко ще го въведа в
порядък – хайде, сядай да си кажем приказката!
Раположиха се на познатите дървени
столове около малката масичка под навеса който пазеше и от дъжд и от силно
слънце. Миришеше приятно на току що окосена трева.
- Да изчистя двора и ще навъдя малко
животни, ей така, да има двора и глас, че инак виж го как се омълчал. Казвай
сега, какво те яде, виждам аз, че имаш нещо в ума?
- Бай Дончо, чух тази сутрин за онова
там, случилото се в Америката, дето пак уж нападнали президента им, та се
зачудих какво ли става, а твоя милост, знаем, тия неща ги разбира най-добре и
не лъжеш като тия по телевизията.
- Ти, даскале, не ги слушай много тия
от екрана, лъжат, маскарите им недни, лайката да им таковам, да им наредят за
родните си майка и баща ще излъжат само и само да са на екрана всеки ден, че то
си е болест, като нелечима краста да го река и няма да сгреша. Полудяват хората
кога станат екранни икони, че дупе дават само да ги пускат всеки ден, пък какво
ще говорят дори и не питат – изпълняват, тяхната дрянка!
Кънчо Енчев беше напълно съгласен и се
опитваше да отбира къде какво да гледа, ама понякога и бълвоч хващаше, та се
омърсяваше ще не ще.
- А пък за адаша – засмя се Дончо
Донев, споменавайки именития си съименик. – Какво да ти кажа, на тия години не
е за тази работа човека, но там, отвъд голямата локва, такава им е стратегията
напоследък, ей такива дядки, вече поизкуфели, да слагат да водят стадото. Пък
помни ли накъде е тръгнал, пък дали не се и връща, това не е важно, той да е
напред, а овцете след него, та право в калта – засмя се пак той. – Инак, адашчето
взе да затъва в кашата дето я забърка у персийско и се чуди как да се измъкне
от нея – не може нито да я доизяде, нито да я зареже, нито да я изхвърли в
морето, че се е вкиснала, та сега тепа като магаре в кишата и ни напред, ни назад,
но трябва по някакъв начин да разсее народа. Затова и измисли тая магария, да
му дера и акъла...
- Тоест, скалъпено е било всичко ли?
- От мен да знаеш, че при тях всичко е
винаги нарочно сторено, няма нищо случайно. Чакай, сега ще ти прочета какво ми
прати тая сутрин тоя изперкалия...
И Дончо Донев извади от един джоб на
работния си елек някакъв лист.
- Съобщнието на телефона ми го прати,
ама го изкарах на хартия, че да ми е по-лесно за четене – обясни той ползването
допотопния начин на размяна на съобщения и зачете на глас: - Така, тука час,
дата и бла-бла подоробности за вечерята, що не съм отишъл, чакал ме, бла-бла и
прочие за срещата и гостите, кой бил, кой не, това не е интересно. А, тук
слушай сега какво ми пише - когато се чула пукотевица, първо мислели, че
шампанско отварят, ама булчето му, точно я баламасвал някакъв шарлатанин, четящ
мислите, усетила, че става нещо и го сръгала да шава и ги изкарали по спешност
от залата, така е по протокол, та яли недояли трябвало да бягат и ми пише
адаша, че имало хубаво меню, язък че ще остане неопитано и персонала ще го
вземе. И вика още, Донча, че поне обувката не си я загубил като предния път,
когато пак го стреляха - научи се да си вързва здраво връзките на папуците, че
да не бяга по капли завалията. Пък булката си счупила единия ток, ама нищо де, нали
ги извели успешно.
Чичо Дончо се позасмя, знаейки какво
следва.
- Ама слушай нататък – нападателя бил
заловен, пише ми Донча, неговите хора геройски го догонили когато ги подминал
на входа, тръшнали го на земята и открили много оръжия сред които някои много
опасни - ръчна химикалка, автоматична! – това е подчертано, демек наистина е
бил тежко въоръжен с автоматично смъртоносно оръжие, при това и химическо, че
мастилото май било иранско. Носел, значи, пише Донча, и чисто новичка запалка с
пълен депозит газ и е била в изправна готовност да се запали ако ѝ се врътне
камъчето, а това, че е от най-евтените дето се продават, китайско производство,
показва намеса на тайните служби на КНР - сигурен заговор значи. А после пък –
четеше чичо Дончо и току се подсмихваше, - открили как освен запалката, имало и
подготвено снопче хартия, за която анализа показва, че е страница от венецуелски
вестник, вчерашен брой, ама лесно горим и пратен навярно по таен куриер на
нападателя от верни Мадурови последователи. Ще рече, че китайците и
венецуланците са си сътрудничели, а пък иранците ги снабдили с токсично мастило
за писалки.
Кънчо Енчев слушаше внимателно и
навързваше фактите.
- И накрая – размаха листа чичо Дончо,
сочейки долните редове, - пише как в празна кутия от „Малборо“, служеща за
камуфлаж, имало недопушен фас от кубинска пура, ясно сочещо, че не стига дето е
обучен терорист този момък, ами и контрабандист излиза, че е бил в свободното
си време според неговите анализатори - да ги таковам в дренките и прочие, те го
уверявали как по този начин му е заплатено за услугата която щял да извърши на
обединените и заинтересовани страни от премахването на богопомазания,
многострадален американски мъченик и светиня, господина Тръмп.
- Ти да видиш и чудо! Ама много сложно
е замислено.
- Сложно я – но така адашчето ще насочи
овчите умове на американчетата в друга посока, да не го псуват, че започна да
го сърби задника от толкоз попръжни заради персийската си авантюра, може и да
го посъжалят малко, че те, ахмаците в ония земи, дай им я куцо куче, я еднооко
коте или прострелян президентин да оплакват от съчувствие. За него е важно да
позабравят за батаците в които ги завлече.
Сгъна листа чичо Дончо и го сложи на
масичката да се белее от срам.
- Стари номера, даскале, ама вършат
работа. И там, че и тук – народа вярва на такива шашкънии.
- Той, онзи, твоя познат де, дето ме
доведе миналия ден, каза, че си познавал всичките големи хора по света, та
знаеш от първа ръка, дето се вика, къде, какво и как се случва и виждам, че
прав излезе.
- Знам ги я, как няма да ги знам – всичките
ги познавам, и тия дето са по екраните, и тия дето никой не ги е виждал. С
адаша Донча, преди да го изберат, до последно нагласяхме едно друго, правихме
сметки по друг начин да я кара, но годинките му натежаха, в главата му бая мухи
се завъдиха и взе да прави едно, а да обеснява, че е друго – и въздъхна чичо
Дончо от съжаление към стария си познат. – Друг беше преди, сега отведнъж спря
да разсъждава като редовен човек, нещо се откачиха сглобките в главата - сутрин
рече едно, по обед го промени, а вечерта го забрави. Усетих, че няма да го бъде
и затова и го оставих да прави каквото ще, е, все така ми звъни за щяло и
нещяло, споделя това и онова, нали си мисли, завалията, че съм отишъл на курорт
някъде и се надява на съвет. На такива, даскале, акъл вече не давам. Кашичката нека
сам да си я посърбва, пък да ти кажа и друго - май са му взели мярката и
скоро... абе или ще го приберат в някой дом, че да си доизживее дните или ще го...
абе, знаеш как е - по кратката процедура! Тъй и тъй за мъченик се гласи, та ще
го пратят при горния, а образа му ще изпишат в някоя черква редом се Него как
си думат едно друго.
- Аз каквото кажат по медиите, това и
знам, нямам много голям избор – оплака се Кънчо Енчев.
- Те пък нищичко не знаят, нали са
мисирки на паша, каквото им хвърлят, това и кълват - кудкудякат, без много да разсъждават
вярно ли е, не е ли. Те мисирките, даскале, карат си я по мисирски, колкото да
си заработят заплатката, айде, може пък и някоя дрешка там от рекламните да им
оставят да носят и толкоз. Тия, журналята от блатото, казах ти вече, че на
паметта и на майка и баща си ще плюят, да им издрусам дрянката и лайката
продажната семка дето се пръкна.
Кънчо Енчев мислеше за чутото.
- Значи и това ще излезе нагласена
работа, а, бай Дончо?
- Нагласят всичко, даскале, дори и ако
решат да затрият лицето на нацията си. Той, Донча, ми прати оня ден друго писмо,
че са намерили будала човек, дето ще се направи на терористин и прочие, та ще
вдигне малко позакъсалия му рейтинг. Ей тоя от вчера е бил.
Сети се нещо чичо Дончо, бръкна пак в
джоба и извади друга хартия.
– Виж, туй писмо пак е от него, прати
го по миналата седмица, да разкаже за ония дето „уж“ ходиха към Луната.
- Не са ли? – удиви се Кънчо Енчев,
гледал с интерес репортажите за успешната мисия на „Артемис 2“ и обиколката
около спътника.
- Ба! Къде ти, криха ги няколко дни,
после заснеха както си трябва завръщането, Холивуд е това, не е някоя
амарьорска филмова компания. Те тая работа, Кънчо, вече няколко пъти са я
снимали, та знаеха как да го направят и всичко протече безгрешно и хората се
вързаха пак... както винаги.
- Аз пък повярвах, дажи си викам – ей
на, поехме и в космоса – с разочарование сподели Кънчо Енчев.
Пък въздъхна:
- И към Марс...
- Няма кой да ни пусне там, даскале,
няма – ни на Луната, ни на Марс, нито по-далече. С тоя акъл сме тук заковани.
Ама друг път ще ти го разкажа кое какво е.
Безработния учител се сепна, погледна
часовника и стана.
- Е, бай Дончо, ще вървя, че рейса след
малко тръгва, а с него дойдох, та да не го изпусна и пеш да бия до мойто село.
- Върви, Кънчо, върви, пък като минеш
насам, пак се отбий.
Домакина изпрати госта си до портата,
кучетата и те дойдоха, че вече се знаеха с него и да го изпроводят по живо, по
здраво.
Април клюмна към хълмовете, скоро щеше
да се скрие зад тях и да се приближи към чакащия да поеме щафетата светъл месец
май.
- Бай Дончо!
Не позна гласа, но по реакцияата на
пазачите разбра, че ще е някой познат. Остави инструмента дето точно почистваше
от полепналите по него тревища и отиде да отвори.
- А, даскале, ти ли си – позна лицето
на стоящия на две крачки от оградата. – Влизай, точно ми е време да поседна, че
цял ден се бъхтя.
Беше безработния учител с когото наскоро
се запознаха. Той предпазливо пристъпи, но замръзна щом видя двата звяра да
дебнеха наблизо.
- Не бой се, вече те познават и няма да
те нападнат без моя команда. Пък ти ги поздрави, че да се успокоят.
- Добър ден! – рече Кънчо Енчев на
домакина и махна приятелски на стражите.
Песовете седнаха и се прозяха
безгрижно. Всичко бе наред, свой е в двора, няма да го изяждат, не и днес.
- Какво те води насам?
- Бях в село, урок имаше едно от децата
на които помагам, та си позволих, като свърших, да намина и да те навестя, ако
е удобно?
- Винаги си добре дошъл, добър човек
си, даскале, няма нужда да питаш, идвай когато искаш. Енчов – нали така ти беше
името?
- Кънчо Енчев – съвсем леко корегира
наименованието си учителя.
- Тъй де, ще прощаваш, много хора
минават тия дни, стари познати, също и нови се представят, та се обърквам понякога,
но ще ви запомня де, време ми дайте, че бай ви Дончо остарява – рече шеговито и
се засмя гръмко.
Учителя Кънчо Енчев го изгледа и така,
на око, но с увереност прецени, че чичо Дончо има едно сто и двайсетина, може
би дори до сто и трийсет кила да стигне, здрав човек е, като канара седи на
мястото си, а с тия ръчища що съвети е раздавал някога. Самия Кънчо беше
има-няма наполовината на размера и килата на канарата пред него, не че беше
страхлив, ама при силен вятър някак си неуверено излизаше навън, че някой порив
можеше и да го грабне.
- Аз още двора си оправям, даскале,
работа се е понасъбрала през годините, но виждаш, малко по-малко ще го въведа в
порядък – хайде, сядай да си кажем приказката!
Раположиха се на познатите дървени
столове около малката масичка под навеса който пазеше и от дъжд и от силно
слънце. Миришеше приятно на току що окосена трева.
- Да изчистя двора и ще навъдя малко
животни, ей така, да има двора и глас, че инак виж го как се омълчал. Казвай
сега, какво те яде, виждам аз, че имаш нещо в ума?
- Бай Дончо, чух тази сутрин за онова
там, случилото се в Америката, дето пак уж нападнали президента им, та се
зачудих какво ли става, а твоя милост, знаем, тия неща ги разбира най-добре и
не лъжеш като тия по телевизията.
- Ти, даскале, не ги слушай много тия
от екрана, лъжат, маскарите им недни, лайката да им таковам, да им наредят за
родните си майка и баща ще излъжат само и само да са на екрана всеки ден, че то
си е болест, като нелечима краста да го река и няма да сгреша. Полудяват хората
кога станат екранни икони, че дупе дават само да ги пускат всеки ден, пък какво
ще говорят дори и не питат – изпълняват, тяхната дрянка!
Кънчо Енчев беше напълно съгласен и се
опитваше да отбира къде какво да гледа, ама понякога и бълвоч хващаше, та се
омърсяваше ще не ще.
- А пък за адаша – засмя се Дончо
Донев, споменавайки именития си съименик. – Какво да ти кажа, на тия години не
е за тази работа човека, но там, отвъд голямата локва, такава им е стратегията
напоследък, ей такива дядки, вече поизкуфели, да слагат да водят стадото. Пък
помни ли накъде е тръгнал, пък дали не се и връща, това не е важно, той да е
напред, а овцете след него, та право в калта – засмя се пак той. – Инак, адашчето
взе да затъва в кашата дето я забърка у персийско и се чуди как да се измъкне
от нея – не може нито да я доизяде, нито да я зареже, нито да я изхвърли в
морето, че се е вкиснала, та сега тепа като магаре в кишата и ни напред, ни назад,
но трябва по някакъв начин да разсее народа. Затова и измисли тая магария, да
му дера и акъла...
- Тоест, скалъпено е било всичко ли?
- От мен да знаеш, че при тях всичко е
винаги нарочно сторено, няма нищо случайно. Чакай, сега ще ти прочета какво ми
прати тая сутрин тоя изперкалия...
И Дончо Донев извади от един джоб на
работния си елек някакъв лист.
- Съобщнието на телефона ми го прати,
ама го изкарах на хартия, че да ми е по-лесно за четене – обясни той ползването
допотопния начин на размяна на съобщения и зачете на глас: - Така, тука час,
дата и бла-бла подоробности за вечерята, що не съм отишъл, чакал ме, бла-бла и
прочие за срещата и гостите, кой бил, кой не, това не е интересно. А, тук
слушай сега какво ми пише - когато се чула пукотевица, първо мислели, че
шампанско отварят, ама булчето му, точно я баламасвал някакъв шарлатанин, четящ
мислите, усетила, че става нещо и го сръгала да шава и ги изкарали по спешност
от залата, така е по протокол, та яли недояли трябвало да бягат и ми пише
адаша, че имало хубаво меню, язък че ще остане неопитано и персонала ще го
вземе. И вика още, Донча, че поне обувката не си я загубил като предния път,
когато пак го стреляха - научи се да си вързва здраво връзките на папуците, че
да не бяга по капли завалията. Пък булката си счупила единия ток, ама нищо де, нали
ги извели успешно.
Чичо Дончо се позасмя, знаейки какво
следва.
- Ама слушай нататък – нападателя бил
заловен, пише ми Донча, неговите хора геройски го догонили когато ги подминал
на входа, тръшнали го на земята и открили много оръжия сред които някои много
опасни - ръчна химикалка, автоматична! – това е подчертано, демек наистина е
бил тежко въоръжен с автоматично смъртоносно оръжие, при това и химическо, че
мастилото май било иранско. Носел, значи, пише Донча, и чисто новичка запалка с
пълен депозит газ и е била в изправна готовност да се запали ако ѝ се врътне
камъчето, а това, че е от най-евтените дето се продават, китайско производство,
показва намеса на тайните служби на КНР - сигурен заговор значи. А после пък –
четеше чичо Дончо и току се подсмихваше, - открили как освен запалката, имало и
подготвено снопче хартия, за която анализа показва, че е страница от венецуелски
вестник, вчерашен брой, ама лесно горим и пратен навярно по таен куриер на
нападателя от верни Мадурови последователи. Ще рече, че китайците и
венецуланците са си сътрудничели, а пък иранците ги снабдили с токсично мастило
за писалки.
Кънчо Енчев слушаше внимателно и
навързваше фактите.
- И накрая – размаха листа чичо Дончо,
сочейки долните редове, - пише как в празна кутия от „Малборо“, служеща за
камуфлаж, имало недопушен фас от кубинска пура, ясно сочещо, че не стига дето е
обучен терорист този момък, ами и контрабандист излиза, че е бил в свободното
си време според неговите анализатори - да ги таковам в дренките и прочие, те го
уверявали как по този начин му е заплатено за услугата която щял да извърши на
обединените и заинтересовани страни от премахването на богопомазания,
многострадален американски мъченик и светиня, господина Тръмп.
- Ти да видиш и чудо! Ама много сложно
е замислено.
- Сложно я – но така адашчето ще насочи
овчите умове на американчетата в друга посока, да не го псуват, че започна да
го сърби задника от толкоз попръжни заради персийската си авантюра, може и да
го посъжалят малко, че те, ахмаците в ония земи, дай им я куцо куче, я еднооко
коте или прострелян президентин да оплакват от съчувствие. За него е важно да
позабравят за батаците в които ги завлече.
Сгъна листа чичо Дончо и го сложи на
масичката да се белее от срам.
- Стари номера, даскале, ама вършат
работа. И там, че и тук – народа вярва на такива шашкънии.
- Той, онзи, твоя познат де, дето ме
доведе миналия ден, каза, че си познавал всичките големи хора по света, та
знаеш от първа ръка, дето се вика, къде, какво и как се случва и виждам, че
прав излезе.
- Знам ги я, как няма да ги знам – всичките
ги познавам, и тия дето са по екраните, и тия дето никой не ги е виждал. С
адаша Донча, преди да го изберат, до последно нагласяхме едно друго, правихме
сметки по друг начин да я кара, но годинките му натежаха, в главата му бая мухи
се завъдиха и взе да прави едно, а да обеснява, че е друго – и въздъхна чичо
Дончо от съжаление към стария си познат. – Друг беше преди, сега отведнъж спря
да разсъждава като редовен човек, нещо се откачиха сглобките в главата - сутрин
рече едно, по обед го промени, а вечерта го забрави. Усетих, че няма да го бъде
и затова и го оставих да прави каквото ще, е, все така ми звъни за щяло и
нещяло, споделя това и онова, нали си мисли, завалията, че съм отишъл на курорт
някъде и се надява на съвет. На такива, даскале, акъл вече не давам. Кашичката нека
сам да си я посърбва, пък да ти кажа и друго - май са му взели мярката и
скоро... абе или ще го приберат в някой дом, че да си доизживее дните или ще го...
абе, знаеш как е - по кратката процедура! Тъй и тъй за мъченик се гласи, та ще
го пратят при горния, а образа му ще изпишат в някоя черква редом се Него как
си думат едно друго.
- Аз каквото кажат по медиите, това и
знам, нямам много голям избор – оплака се Кънчо Енчев.
- Те пък нищичко не знаят, нали са
мисирки на паша, каквото им хвърлят, това и кълват - кудкудякат, без много да разсъждават
вярно ли е, не е ли. Те мисирките, даскале, карат си я по мисирски, колкото да
си заработят заплатката, айде, може пък и някоя дрешка там от рекламните да им
оставят да носят и толкоз. Тия, журналята от блатото, казах ти вече, че на
паметта и на майка и баща си ще плюят, да им издрусам дрянката и лайката
продажната семка дето се пръкна.
Кънчо Енчев мислеше за чутото.
- Значи и това ще излезе нагласена
работа, а, бай Дончо?
- Нагласят всичко, даскале, дори и ако
решат да затрият лицето на нацията си. Той, Донча, ми прати оня ден друго писмо,
че са намерили будала човек, дето ще се направи на терористин и прочие, та ще
вдигне малко позакъсалия му рейтинг. Ей тоя от вчера е бил.
Сети се нещо чичо Дончо, бръкна пак в
джоба и извади друга хартия.
– Виж, туй писмо пак е от него, прати
го по миналата седмица, да разкаже за ония дето „уж“ ходиха към Луната.
- Не са ли? – удиви се Кънчо Енчев,
гледал с интерес репортажите за успешната мисия на „Артемис 2“ и обиколката
около спътника.
- Ба! Къде ти, криха ги няколко дни,
после заснеха както си трябва завръщането, Холивуд е това, не е някоя
амарьорска филмова компания. Те тая работа, Кънчо, вече няколко пъти са я
снимали, та знаеха как да го направят и всичко протече безгрешно и хората се
вързаха пак... както винаги.
- Аз пък повярвах, дажи си викам – ей
на, поехме и в космоса – с разочарование сподели Кънчо Енчев.
Пък въздъхна:
- И към Марс...
- Няма кой да ни пусне там, даскале,
няма – ни на Луната, ни на Марс, нито по-далече. С тоя акъл сме тук заковани.
Ама друг път ще ти го разкажа кое какво е.
Безработния учител се сепна, погледна
часовника и стана.
- Е, бай Дончо, ще вървя, че рейса след
малко тръгва, а с него дойдох, та да не го изпусна и пеш да бия до мойто село.
- Върви, Кънчо, върви, пък като минеш
насам, пак се отбий.
Домакина изпрати госта си до портата,
кучетата и те дойдоха, че вече се знаеха с него и да го изпроводят по живо, по
здраво.
Април клюмна към хълмовете, скоро щеше
да се скрие зад тях и да се приближи към чакащия да поеме щафетата светъл месец
май.
Няма коментари:
Публикуване на коментар