сряда, 30 юли 2008 г.

И роди се ангел


Ако животът е море и дните са неговите вълни, които идват и си отиват, а спомените са пристанища, то е добре да имаш пристан, в който да се завърнеш - си мислех в някои дни, когато Слънцето не бе така ярко и горещо, а едва пробило облаците, и корабът се носеше в пълна хармония с водата и вятъра. В такива мигове седях облегнат на дебелите въжета, под издутите платна и не откъсвах поглед от хоризонта. Чаках някакъв знак, че съм поел правилния курс. И когато достигнахме до първите белези, които останаха невидими за останалите, бях доволен от работата на моя Капитан.

Не ме уплаши последвалото десетдневно люлеене сред огромните вълни на освирепели бури. Попаднали на едно непознато за хората място, което беше границата между осезаемото и онази, другата, реалност, която е една от степените в слоевете на живота, тогава сякаш водния ад се стовари върху нас. На притесненото запитване на Капитана да продължаваме ли, кратко потвърдих, че точно това е нашата посока. Видях как умората го бе възседнала, той с отмалели крака отстъпи и се занадвиква с грохота, едва чуван от изгубилите вяра моряци. В тези черни дни, когато вълните ни подхвърляха непрекъснато и вятъра късаше платната със свирепа решителност, аз заставах на носа и търсех светлина да се появи сред мрака.

Капитана с удивление ме гледаше - изправен срещу режещия вятър, нехаещ срещу поривите му, който с ледени пръсти проникваше навсякъде. Вярвайки ми искрено, че всичко е наред, ръката му сама правеше заклинателния знак на моряка. Призна ми в една от най-бурните нощи, които преживяхме, че вярата му в мен е безгранична и ако наистина аз, роденият от светлина, твърдя, че това е верният курс, то той е готов да ме следва дори и до портите на ада. Но чух и молитвата му корабът да издържи.

В този воден пъкъл само твърдата ръка на този смел капитан караше тези отчаяни хора да следват една изгубена посока. Силата на името, което бе спечелил в дългите години на плаване, не позволиха на нещастниците да помислят за иначе обичайния за подобни положения бунт. Разбира се, аз не мислех за подобни неща. Едва ли биха ме застрашили с първобитните си реакции, но можеха да ме върнат от пътя ми и да изгубя много време в новото му търсене. В човешкото си съществуване нямах много големи възможности спрямо свръхестествените сили. Някак си знаех, че именно помощта на един простосмъртен ще ме заведе на нужното място. Познаващ далеч по-добре себеподобните си, Капитана не забравяше да размахва тежкият бич, ревейки заповедите си сред бурното море към своя екипаж.



* * * * *
Тишината, която последва, малко успокои духовете на изплашениете моряци. Макар и вече да не знаеха кое по-добре за тях - ревът на урагана или абсолютното спокойствие на неподвижните води на океана. Вярата им, че сме обречени, някак си ги караше с тъпо подчинение да изпълняват задълженията си. Капитана разпореди да търкат палубата по три пъти на ден, за да се измъкнат дори и за малко от бездействието, което беше хванато ръка за ръка с безветрието. Мърморейки и запретнали ръкави, моряците караха дъските да блестят на жаркото слънце. Но и стискаха зъби при всяка нова команда на техния господар.

Веднъж, минавайки край мен, той ми повери, че не знае още колко време ще успее да ги задържи подчинени. Беше запасал малък стреломет на кръста си и знам, че го е направил единствено за да защити мен при необходимост.

- Преди да се предадат на слабостта си, всичко ще бъде на мястото си - успокоих го и той само кимна, но ръката му провери заредено ли е оръжието с достатъчно от тънките като косъм стрели, които се нажежават до бяло при попадане в тялото и само за миг разтапят вътрешностите му.

Не знаеше как ще протече това пътуване и затова просто имаше готовност за бърза реакция срещу дълго стаявания бунт. Верността му беше безгранична и просто жадуваше да е близко до моето излъчване, но другите не смееха дори да погледнат към мен и чувах как тихо сипят проклятия, че са последвали Капитана в това плаване.

Тази сбирщина от пропаднали души, пълзящи сред утайката на пристанищата, потънали в задушаваща смрад, бяха единствените, които срещу малко злато, приеха да потеглят в неизвестността. Но сега и тази заплатена цена се оказа скъпа за тях. Суеверията, предавани с векове, започнаха да обикалят каютите и древните страхове от незнайното за тях, от невидимото за очите им, изпълзяха от дълбините на забравата и започнаха да витаят сред мислите.

Този вид, някога достигнал несравними върхове в развитието си, накарал сам себе си да се влачи в мизерно съществуване, все още помнеше за онези дни, в които е бил само едно крехко зрънце пред огромната водна стихия. И спомените раждаха еидинствено страх.



* * * * *

Петият ден на безветрие започна малко странно за екипажът ни, изгубен в неизвестността. Дежурните от нощната смяна с викове разбудиха всички спящи и за минута трийсетте мъже и жени се струпаха на палубата. Гледката, която се разкриваше пред носа на кораба, беше смайваща - огромни снежнобели птици се носеха около плачещ ангел, поел в прегръдките си умираща девойка. Ярки като звезди сълзи блестяха в очите му и падаха върху разпилените й коси. Птиците сякаш танцуваха - танц на болката и мъката от загубата на живот. Това почувства всеки един от гледащите и за миг останаха смаяни от това.
Стоях безмълвен пред това изживяно видение. Не казах нищо, но като огнени писъци ме изгориха тези спомени, които криех дълбоко в себе си, невъзможни да ги забравя. Бях излезнал навън, доловил виденията много преди да се появят пред очите и на останалите. И когато слънцето изгря над безкрайността на водната шир, набръчквайки с блестящи отражения на лъчите си равната й повърхност, птиците се разлетяха, отнасяйки със себе си тежката картина за изгубеното, което бях тръгнал отново да намеря и си върна.

Всички заговориха, че видението е знак от Боговете и трябва да се измъкваме от това място. Нещо, което и самият Капитан ми каза, че се е опитал да направи, след като със замах някой ни отне от безкрайността на разбеснелите се ветрове, но не успява вече пети ден. Според него, ще е истинско чудо да се отиде някъде, когато сам не знае къде сме. Спомена думата „изгубени” и ме погледна въпросително.

Мълчанието ми го накара да приеме още една възможност за местоположението ни - правилната. Той се замисли над това и за всеки случай отново провери уредите си, но те потвърдиха непонятната неподвижност на всичко около корабът. След кратък размисъл прие моето обяснение и заряза компаса. Разбрах че вярата му в мен е по-голяма от каквото и да е друго в неговия тежък живот. По-време на плаването ми беше споделил не едно свое преживяване и приключение. Особено ме впечатли с историята за спасяването на една непозната девойка, попаднала в обкръжението на металните птици и на косъм от това те да я похитят. Накъдреният белег, разсичащ гърба му наполовина, както и златната халка на безименнния му пръст, завършиха разказа за тази случка.
Все пак всичко, което се случваше оставаше в доста голяма част непонятно за него. Човекът е свикнал да се осланя на сетивата си – зрение и слух, оставащото извън тях го обърква и плаши. Не го виня и се радвам, когато отстъпи от сковаността на разбиранията си за живота, приемайки всяко ново с готовност. Макар да му бе трудно да приеме за нормално, когато преди няколко дни тъмните облаци се разнесоха и обедното слънце премигна призрачно, а вятъра изчезна и платната увиснаха, като безчуствени ръце, изгубили поривът на силата си. А какво по-лошо за един капитан от пълно безветрие в открито море, събрано със страхът от неизвестността.

Прегледът на записките и картите не дадоха никакъв отговор на това къде сме. Пътеводителните уреди бяха ослепели. Аз нищо не казвах, макар и да виждах въпроса в очите, които ме следяха мълчаливо. Затова и само дадох да се разбере, че сме където трябва. Макар в този момент сам търсех да определя местоположението си спрямо веригата от световете, навързани един за друг. Най-накрая, намерил един невидим за останалите знак, спокойно се оттеглих на кърмата и се отпуснах на плетения стол. Притворих клепки с облекчение и зачаках слоевете да се преместят.

Следящия ме с напрежение от палубата Капитан, присви проницателно очи, изпусна въздуха от гърдите си с облекчение и след това се развика с пълен глас - да се извадят нови ведра с вода, палубата да се измие още веднъж! Бичът му изплющя на напеклите се дъски. Никой не посмя да кажа и дума за неподвижността ни и настъпилото безветрие. Но това беше в първия ден. Екипажът бавно бе започнал да губи вяра и като ръмжене се понесе мълвата, че сме обречени да загинем тук.

А на тази неизвестна никому ширина, аз видях как преминаваме границата между двата паралелни свята и недалеч от нея, обвито в сребристо искрене, беше тръсеното от мен място. Но как да го споделя с обикновените хора? Да им обясня ставащите прехвърляния на материя в извънгравитационни проходи, където всичко беше толкова нереално. Само с Капитана имам търпение да разговярям за тези неща. Виждам как признава неопитността си, не само неговата, а и на всички други, но се оптива да учи от мен как да мисли по начин, различен от всичко познато му до сега. Често го оставям да се суети около мен, знам, че да навакса нещо пропуснато със столетия е трудно, но долавям необикновена жажда за нови познания и това ме кара да говоря с часове за различни неща. Като това, че всяко същество може да бъде и в материално и в само енергийна стойност на съществуване. Важното е да се открие пътя и начина за да се преминава от едно в друго. Един-два пъти го улових как скришом си записва някое мое изречение, но това беше добро начало. Нека след време и други обърнат внимание на тези думи, ако не потънат в прахта на забравата, там където са изгубени и всички други познания, които са притежавали тези хора, само до преди няколко века. Не разбрах точно каква е причината за тяхното падение, но според мен са направили нещо с грешна представа и това ги е изтребило почти всичките. Останалите живи просто оцеляват ден за ден в борба с онези, останали от последните им силни дни, същества от метал и плът, обитаващи въздушните слоеве около планетата. Знам че тази борба е почти непосилна за хората, които предали духът си, се валят в калта на мизерията, каквато видях в не едно пристанище, но знам също, че има и запазили чистотата си очи... нали заради едни такива се озовах тук.



* * * * *
Гледам стрелката на компаса как хаотично сменя посоките, сякаш сама не знае накъде да поеме сред този огромен океан. Почуквам по стъклото, но тя продължава да се върти и да търси своя ненамерен север.
- Видяхте ли птиците, Божествени?
Оставих компаса да се лута и се обърнах към Капитана, почитателно застанал до перилото. Черната брада блестеше от мазилото, с което я мажеше. Беше разделил буйната си коса на две дебели плитки и ги бе завързал на гърдите, както подобаваше за неговия ранг. Вплетените в тях жълти нишки се гънеха като пустинни змии, запълзели сред черни пясъци.
- Ангелини. Така се наричат. Раждат се от тъгата, пазят и носят спомените за нея. Идват от моят свят, не са ми любимите, но след като ги срещнахме знам, че сме близко до целта и скоро ще пристигнем. Съвсем скоро.
- Извинете ме, Божествени, но лично проверих - не сме помръдвали и метър пети ден. Може би нещо съм пропуснал? - Нали ви казах, че е изключение от себеподобните му. Такава страст за познания и такова внимателно подбиране на въпросите си.
- Възприятията са променливи, Капитане. Много неща могат да бъдат логически абсурдни, но да са изкушително реални. - Виждам, че погледа му ме следи внимателно, улавяйки всяка моя дума - Ние не се движим, но океана се върти около нас вече трети ден със скорост, която ви е непозната. Така се приближаваме към един къс скала, който е и крайната точка на моят път.
Черната брада се раздвижи, но думи не се чуха. Не беше лесно да се приеме тази реалност на завъртане на материалното около свръх душевно присъствие. Понякога ми е жал за изостаналостта на тези същества. Толкова сковани в своя материален свят, че чак обездвижени в рамките на необятността на живота.

- Представи си, приятелю мой, че всичко, което виждаш, се намира в един безкраен океан от наслоените възможности за живот. И твоят кораб е малко мехурче кислород в тази безкрайност – заговорих, загледан в хоризонта, - но този кораб може да преминава от една в друга, като всяка една е различна от съседната. Сънят, мечтите, спомените, сега и днес – всички те са вълни от океана на живота.

Капитана внимателно ме слушаше, после погледна към компаса, сетне към мачтите с увисналите платна и накрая към трептящия насреща хоризонт. Докъде ли можеха да стигнат мислите му?
- Красиви бяха – каза той, след като се прокашля. Явно птиците бяха по лесни за възприемане. - Не вярвах, че ще видя някога такива, нещо, за което Ви благодаря горещо, Божествени! Колко по-красиви са от металните убийци, дебнещи над облаците. Ангелини - тихо прошепна името им Капитана и се загледа напред, търсейки да ги открие сред сивата неподвижност на океана.
- Пак ще се появят, съвсем скоро. Навлезли сме в място, което улавя и пресъздава с картина мислите и спомените ми често ще ги викат.
- А коя беше тя? Толкова неземна в съня си, който макар и леден я прави още по-красива... Иска ми се аз да съм ангела, който ще плаче за нея – прошепна моряка и поглади брадата си.

Казах ли ви, че Капитана е невероятно чувствителен към красивото, било то и тъжно? Нали и той е спасил някога един невинен живот от птиците-убийци. Това може би го караше да почувства още по-силно видяното.
- Лорийн. Така е името й. Споменът за нея изисква самота, Капитане! - казах го тихо, като молба, но беше заповед и приех с леко кимване поклонът и оттеглянето му.
Лорийн... Цялото това пътуване, дългото десетилетия търсене на този невъзможен път, всичко това е заради нея - дъщерята на смъртен, пленила ангел от далечното пространство, мен, който захвърли в бездна съхранението си, състоянието си, за да изживее жалките песъчинки време, които тя имаше подарени за живот.

Минавах случайно оттук, когато я видях, не само видът, а и душата й. Винаги ще помня как в полета си бях заслепен от една невероятно искряща чистота, дошла от материалния свят, през който преминавах в този момент. Аз бях с тяло от светлина, но приех да остана тук завинаги, както мислех, при този извор от чиста енергия. Отказах се от повечето си способности и слезнах да живея сред смъртните, за които не знаех, че са обречени да броят дните си. В безумието си, не оставих известен проход, през който да се върна един ден в моят свят - нима съм предполагал, че толкова скоро ще трябва да разбера как животът може да бъде отнет от тези красиви очи, които ме омаяха още с първият си поглед.

Да описвам ли болката си, когато тя ми бе отнета, споходена от непозната болест, по-силна от мен, безпомощен в този загиващ тленен свят? Тогава аз, нищо неразбиращ от тези жестоки правила на съществуване, я изпуснах от ръцете си и тя бавно премина в студено и непознато измерение. Болката ми! Птиците я показват много реално, може би заради сълзите.
Сега, след дългите години лутане и хилядите тела, които изпратих, от които приех лично не един последен дъх на отиващ си човек, успях да открия е светът на умрелите души. Също и къде е порталът за този съседен свят. Ще използвам всичката си останала сила, за да мога премина... там!

И сега, само няколко кратки мига ме делят от моята любима, която реших да последвам дори и в смъртта.


* * * * *
В сянката на нощта този кораб ме води мен, изгубилия блясъка си ангел, все по-бързо до северът, който ми бе отнет и забулен в непрогледна мъгла. Почти го докосвам, на не повече от една ръка е, но трябва първо да направя последната крачка.
Чакам под луната. Скърцат уморено корабните въжета. Тракащите зарове на играещите моряци отмерват времето. Космическата въртележка спира хода си и мога вече да поемам.
- Време е – казвам тихо.

Капитана става и взема белия топ плат, изтъкан от мъртви нишки. Приготвил е всичко както съм поръчал. Знам, че прави това не заради парите, които му платих в началото на това пътуване. Тях той избута настрани и кесията със злато падна тежко на пода. Онази блеснала искра в очите ми подсказа, че да служи на мен е повече от златото в краката му. Някак си още в първия миг на срещата ни, в онова пропито с човешко падение пристанище, той ме откри и позна. Дарба, която незнайно как е придобил, но чрез която е станал един от най-необикновените мъже на своето време. Името му със сигурност ще бъде помнено в годините. Той безприкословно ми услужи с живота и кораба си - единственото, което имаше за свое.

Направих му гравитационен излъчвател, както и писмено обяснение как да го използва, вярвам че, когато го открие в каютата си, ще бъде доволен да прочете записките ми. Това ще накара биомеханичните демони от небето да се научат съвсем скоро да го уважават. Той трябва да е първият, който да се изправи срещу тези останки от миналото, накарали някога гордо изправения човек, сега да се превива от страх пред тези вече неслужещи на никого бойци от отдавна забравена война. Само морето остава все още благосклонно към онези, търсещи в него своето място в живота. Но предвидих, че и това ще е скоро загубено. Затова ще науча моят смел Капитан да покори небето и да вътвори мир на сушата. Силата на новото оръжие ще бъде негов авторитетен съветник. Скоро за хората ще започнат нови дни и вярвам, че оставям в най-надеждните ръце ключът към освобождаването на страхът им от миналото.

Водите изведнъж се раздвижват от покоя си и се загърчват живи. Като въздишка на облекчение се появява и вятъра. Платната изпляскват радостно, като ръце, в тишината.
- Божествени, вятъра се върна! - промълвява Капитана, когато вълните отново се разбиват буйни в кораба му.
За хората като него силата на морето е велика спътничка. С нейната вижеща се мощ той е жив.
- Обещах да ти върна всичко - с лека усмивка го поглавам и се качвам на перилото.
Сребристото сияние обвива малката скала, която е вратата към света, който ми отне Лорийн. Сякаш хиляди светулки трепкат сред вълните. Виждам слоевете между измеренията как се преливат в пъстри цветове и мамят изкушително да ги пресека.
Екипажът се е скупчил и безмълвно гледа това, което се надявам един ден да разберат и използват. Защото, така затворени в своят свят, хората никога няма да разберат какво е да се носиш сред звездите, да пътуваш в измеренията, които са един безкраен рояк във вселената.
Кимвам и Капитана хвърля ловко белия плат над трепкащата вода. Платът се разтваря и разпилява в искряща пътека към скалата. Мъртвите нишки веднага се огъват и се вплитат с отвъдното на изграждащата ги материя. Заставам на ръба, готов да поема по пътя.
- Ще Ви помня и чакам да се завърнете, Божествени! Благодарен съм, че Ви служих! - коленичил, с вдигната за поздрав ръка, Капитана ме изпращаше с отразена двойна луна в очите му.
Покланям се доволен от помощта му и с едно движение свалям обвивката си и прекрачвам сияещ по пътеката. Тя ме изсмуква от материята и пропадам извън реалността.
Прехвърлянето започва и преминавам от състояние в състояние – пълна тъмнина, студен полъх на крила, плач, стон, последен дъх, тъга и мъка – вездесъща забрава. Това е измерението на Смъртта, онова, което не познавах, но сега съм в него. Ставам падаща частица светлина, превръщаща се в петно от мрак.
Падам дълго сред ледена сумрачност. Няма цвят, няма звук, единствено гробовна тишина, която е обзела цяла вечност. Обвита в матово сияние мъгла се приближава в мрака. Гмурвам се в нея и се раждам в нов свят - мъртъв свят!
Издишайки последният си дъх, се отпускам в ръцете на Лорийн, целуваща изтиващото ми вече лице.
- Добре дошъл, мой ангеле!

1 коментар:

  1. Роден в нов свят - мъртъв свят, отпускайки се в нежни обятия :)
    Мечтаната нирвана!

    ОтговорИзтриване