четвъртък, 24 февруари 2011 г.

Бездната


Ехо за малко да изпусне асансьора. В последния момент протегна ръката си и лъчите на сензорното окото я засякоха и спряха плъзгащите се врати. С мекото си шепнене те се отвориха наново гостоприемно и тя влезе в просторната кабина, все още задъхана от бързането по коридора.
Проклетите неудобни високи токчета и тясната пола от строгият ѝ костюм я сковаваха, забавяйки хода ѝ през дългият коридор на двадесет и деветия етаж от корпоративната сграда. Не обичаше да се облича така, но днес се наложи заради личната си среща с демоните от бранша, във връзка с отчета за последните месеци. Нямаше как да избегне протокола, който пред тях се спазваше винаги с точност. Затова Ехо се стараеше да не бъде обект на възмутени погледи от тяхна страна. Демоните можеха само заради една неправилно вързана коса да я изгонят „навън“ – в онзи вече станал ѝ толкова чужд обикновен човешки свят. Пък и тя обичаше работата си, макар повечето да приемаха, че да наказваш смъртните съдби на хората заради техните неспирни сплетни, не е най-приятното занимание в очакване на вечността.
Може би ми харесва отреденото място от демоните, защото съм вече почти като тях – си казваше често, поставяйки подписа си с огнени знаци и удряше тежкия кървав печат под поредната заповед. - Демон, но в ангелско тяло и воала от невинност върху красивото лице.
Затова не си позволяваше никакви глезотии от шарения и развлечен външен начин на обличане.
Миг преди вратата да се затвори още някой се промуши в кабината в последния момент. Измърмори набързо, че е бил на косъм, оставайки с гръб към Ехо, и избра своя етаж. Тя се опита тайно да го огледа, обаче лицето му, странно как, но оставаше винаги гледащо на другата страна.
Какъв фантом – помисли си тя, уверила се, че наистина няма как да го види. Знаеше, че това е евтин трик, на който ги учеха в началните курсове към корпорацията. А този явно се престараваше в използването на овладяната техника, но си е лично негова работа – заключи мигновената си преценка Ехо.
Секунда след това поеха и почти веднага светлините изгаснаха и увиснаха в абсолютна тъмнина. Случи се просто така, невидими ръце пляснаха и настана мрак. И тишина, тежка и непрогледна.
- Без паника – каза непознатия от нищото.
- И друг път се е случвало – отвърна Ехо, но потърси опората на стената на кабината. Ако не я бе докоснала, щеше да повярва в гласът на паниката, че изведнъж всичко е изчезнало в пропастта на тъмнината.
Кабината бе съвсем неподвижна в транспортната шахта. Двете тела в нея бяха приковани от неизвестността. Мина минута, после още една, бумтежът на сърцето от уплахата се успокои. Отвъд асансьора не се чуваха никакви шумове, нито гласове на техниците, бързащи да отстранят повредата, нито на някой, който да сигнализира за аварията. Съвсем нищо. Сградата бе замлъкнала като мъртва. Също и очакващите светлината затворници в нея.
Лишени от представа за време, те се стараеха да дишат леко и равномерно. Все пак имаха подготовка за това, че все някога душите им ще бъдат в състоянието мрак, но не знаеха, че това може да се случи така изненадващо и на съвсем неподходящото място.
А времето безшумно се плъзгаше без да оставя ясни следи за посоката си. Ехо не знаеше дали е с отворени или със затворени очи, в мрака дори усещанията за реалност изчезнаха. Откъм непознатия също не се долавяше никакъв звук, нито движение. Все едно, че не беше тук... всъщност - там.
Ами ако останем завинаги в тази тъмница? Аз дори не успях да видя лицето му и той ще е последния неочовек, който съм срещнала в живота си – си мислеше тя, поддаваща се малко по малко на страхът от неизвестността, който едва ли е присъщ за нейния пост. Свикнала бе животът ѝ да бъде подреден според правилата на властващите демони. А при тях подобни изненади не съществуваха, най-вече от страх за наказанието при допусната грешка.
Тишината също пълзеше едва-едва, отцеждаща се на капки от изтичащото време. Но не знаеше дали времето все още съществуваше, дали не ги подминава или са затворени в една частица от него. Ехо съжали, че спази правилата и остави телефона си у дома, а можеше да извади само батерията и да го скрие в малката си кожена чанта, която сега висеше съвсем празна на рамото ѝ. На срещите, кандидатите и сътрудниците имаха забрана да носят мобилни апарати, защото демоните мразеха миризмата на мрежата, опасващата смъртния свят с милионите си линии, свързващи хората в техния упадък. Гнусяха се от това, че смъртните сами изпиваха мислите си чрез милиардите отровни думи изтъкали тази мрежа от съвсем излишна комуникативност.
- Имате ли представа колко време сме тук? - прошепна тя, незнаеща накъде да погледне, след като очите ѝ бяха вече слепи.
- Не, никаква – отвърна също така приглушено непознатия от една точка на тъмнината. - За лош късмет оставих телефона си днес, а се оказа, че ми е бил нужен.
- И аз също. Може би е минал вече час?
- Дори и повече – предположи мъжът. - Струва ми се, че е повече.
- Колко странно – рече Ехо, - ние всъщност нямаме никакви мерилки за време, освен онези – механичните.
- Има всъщност една, която не е толкова съвършена, наричаме я очакване – да се събудим утринта, да се нахраним по обед, да посрещнем вечерта и да заспиме в нощта. Проста и първична като цяло.
- Май да – съгласи се гласът ѝ с тъмнината.
- Но за нас сега - рече призрачно мъжът, - остава само очакването.
Тъмнината проскърца. Ехо се прилепи до стената и залепи длани в хладната ѝ повърхност. Нима кабината им ще пропадне? Този стон не беше ли на подемните въжета? Къде са нейните демони сега, за да я избавят!? Не чуват ли зовът на мислите ѝ? Ще загине тук, сред нищото, съвсем сама.
Имаше нужда от усещане за присъствие, затова побърза да каже:
- И вие ли работите в корпорацията?
- От вчера, да. Все още свиквам с правилата, като забраната за носене на телефони.
- В кой отдел сте? - Ехо не искаше гласът му да замира, искаше да знае, че има и някой друг с нея в тъмнината.
- Несбъднати желания – въздъхна непознатия.
- Аха, мечтите превърнати в звезден прах – каза тя.
- Точно те.
- Тежък отдел – отбеляза, с прикрита от мрака усмивка. В корпорацията гледаха на работещите с мечти като на напразно търсещи несъществуващото в купищата отпадъци на човешките желания.
- А вие?
- Отговорник в „Наказания“. Казвам се Ехо – представи се тя.
- О, „Душегубеца“! – възкликна тъмнината. - Получих едно писмо от вашият отдел преди години, може би дори лично подпечатано от вашата ръка. - Помисли малко и призна пред отсъдилата наказанието му: - Според мен сте справедливи в решенията си, Ехо, понякога наистина променят човек.
- Навярно, щом сте вече сред нас.
Двамата замълчаха. Знаеха, че светът е суров ако се погледне навън. Затова и след като прекараш няколко месеца или години на тази служба, започваш да го приемаш като толкова различен и чужд. Като едно място, което е временно и наситено с грешки от неразбралите живота си смъртни тела. Като състояние на съществуване, в което мислите преминават през него често съвсем неразбрани.
Живота – въздъхна тайничко Ехо, - кое е фантазия и кое е реалността в него? Онова, което ни казват, или което сами усещаме като чувства? Ако не работеше тук, дали щеше да умее да разбира и да прави разликата? Дали щеше да знае, че един сън е по-съдържателен от сбор изживени животи, които си мислиш, че са истина, а се оказват просто наложена измислица върху сънят.
- Ехо – повика я спътника ѝ.
- Да? - отърси се от тишината тя.
- Нищо, просто исках да знам, че все още ви има тук.
И тогава тъмнината отново застърга силно като смъртник, на който върхът на пронизващото го копие е опрял и задълбал с океана от болка в някоя негова кост. Тъмнината подсказа, че всичко в нея умира. Въжета изстенаха в отчаяние и страх. После започнаха да вият. Въжетата, не пътниците.
И изведнъж кабината пропадна... или политна.
Лишени от глас, двамата се потърсиха в непрогледността - пръстите им шареха отчаяно и най-накрая докоснаха тези на другия. Почувстваха колко е нужна тази близост сега, на някой съвсем непознат, оказал се „единствен“ в понятието свят.
В писъкът на ужаса и Ехо, и мъжа, си помислиха как непознатите понякога ти се струват по-близки от родни братя, защото някъде, някога може би всички човешки души са били частица от едно общо цяло, съдържащо в себе си всички следващи прераждания в материята на плътта. И всеки носи в себе си другия, макар и рядко да го разпознава, пресичайки поредната улица без номер в живота.
Една гладна шахта, оказала се устата на Бездната – крайната точка на всяко пътуване, - погълна асансьорната кабина с двамата осъдени на събуждане. Те пропадаха в нея, не с телата, а с душите си. Падаха дълго в един единствен миг, разтеглен като вечност. Толкова дълго, че бяха като изливащ се сън в безтегловност. Не знаеха какво ги очаква, не знаеха какво са имали преди. Обърканите им мисли се блъскаха в металният ковчег без отговор. Сънуваха или вече бяха будни?
Някой попита:
- Коя е истината?
Друг отвърна:
- И кое е сънят?
След милион и половина електроимпулса на мозъчната си кора Ехо разбра, че този непознат е самата тя, отразена в ехото на своите мисли и полетяла в съня си натам, в Бездната, от която едва ли ще се завърне.

4 коментара:

  1. в началото ми беше любопитно, после се посмях:
    "Несбъднати желания – въздъхна непознатия.
    - Аха, мечтите превърнати в звезден прах "
    Къде да си подам СВ-то за такава работа? Усмивки. Края грабва. --@
    Хубаво е, че пишете така

    ОтговорИзтриване
  2. За кандидатите за работа - първи етаж, по коридора към отдела "Безделие", там ще ви разпределят ;)

    ОтговорИзтриване
  3. Едно очакване ...несбъднати мечти ...осъдени души и ...Ехо!
    Кое е истината и кое съня?

    Вълнуващо! Благодаря :)

    ОтговорИзтриване
  4. След поредния прочит на вълнуващия Ви разказ ми стана любимо изречението "-Нищо, просто исках да знам, че все още ви има тук."
    Прекрасна споделеност на момента!
    Благодаря за миговете на очакване :)

    ОтговорИзтриване