понеделник, 28 февруари 2011 г.

Да съблечем телата си и да полетим


1.


Повечето от дървета по алеята бяха мъртви. Клоните висяха пречупени или отрязани, а чуканите им отдавна изсъхнали, лишени от сока на живота си.

Валери Алис спря до едно и протегна ръка. Между шуплестата кора долови съвсем слаб и умиращ пулс. Тя погали кората така, както се докосва смъртно ранен и с мисълта, че мъждукащата искра скоро ще угасне завинаги.

Небето беше тъмносиво, като погребален воал, обшит с дантела от опечалени облаци. В.Алис бродеше сред могилите от гниещи листа. Спираше пред изкривени дървени кръстове и свеждаше за миг очи пред страдащите светци, разпнати от времето на тях.

Уж би трябвало всичко тук да бъде идеално, а ето че намирам само смърт – мислеше си, неспособна да разгадае случващото се в тази следваща реалност, за която бе вярвала, че ще бъде извор светлина. А се оказа потънал в тъмнината свят.

Със стържещ глас няколко порива на вятъра я подканиха да си отива вече и да се почувства чужда тук, където трябваше да изживее дните си. Тя обаче не му обърна внимание и пое навътре, търсейки сърцето на гората. Надяваше се, че ще успее да разбере коя е отровата, която превръща в мъртви люспи дърветата и да ги съживи.

Шум от криле я настигна и голяма бяла птица кацна на поднесената ѝ ръка. Този път дойде от север – отбеляза си самотно обикалящата сред озъбените стволове.

- Толкова е тъжно – каза тя на своя сокол, гледащ я с острите си като ками очи. - Няма нищо живо, само ти и аз.

Соколът изпищя и разтвори за миг криле – блеснал миг от белота, а след това просто застина на ръката на В.Алис.

Продължиха нататък по алеята.



2.

В залата на изложението имаше не повече от десетина-петнадесет души, неколцина местни и групичка туристи. Големите сводове на галерията създаваха характерния кънтящ звук при всяка стъпка и един по-висок глас би прозвучал толкова грубо тук, затова и всички присъстващи шепнеха или мълчаха. Беше малко призрачно тихо и приказно сумрачно.

Слабата светлината идваше единствено от специалните лампи над поставките с експозициите на известни лепидоптеристи, традиционно гостуващи в града през последната седмица на лятото.


Валери Алис разглеждаше пъстрите екземпляри. Идваше защото обичаше пеперудите, макар и не така откъснати от своята природа. Тези тук бяха запазени единствено заради страстта на човек да притежава мъртвите им тела. Тя се вглеждаше в цветовете, в шарките, в преливащите се нюанси и търсеше в тях да долови ехото на гласовете им. Умееше да ги чува така, както никой друг от посетителите.

Чуваше онези гласове на хора, които бяха превъплатили душите си на пеперудите и гласовете им сега бяха в стотици цветове, извиващи се в криви и линии от всички багри сред въздуха на залата. В.Алис харесваше тази възможност от такова пъстро многообразие. Харесваше идеята хората да се освободят от тежките си тела и да се превърнат в литнали души с нашарени криле.

- Тази живее само един ден – прошепна глас, но не беше от пеперудените.

Младата жена се извърна и видя до себе си непознат мъж, може би на нейна възраст. Сенките падаха върху изсеченото сурово лице, в което откри смътно познати черти, но не можа да си спомни дали са се сращали друг път. Помисли си, че със сигурност го е виждала, защото този поглед, светещ като живи въглени в полумрака, трудно би се забравил.

- Така е – отвърна тя, - но понякога един ден е повече от достатъчен за да се даде смисъл на цял живот.

Непознатия се усмихна, малко хищно на вид, но без да излъчва заплаха.

- Ян Фалко. Ян – представи се той. - Участвам в изложбата.

- Валери Алис. Тази година има невероятни видове – отбеляза В.Алис, приемайки, че е срещала непознатия и на предните изложения.

- Дори има един петдесет сантиметров Атлас в невероятна окраска.

- Във вашата колекция? - попита тя, отбелязвайки подсъзнателно, че останаха сами, след като групата от туристи току що излезе през обкования с орнаменти портал.

- Не, не е в моята, но мога да ви придружа и покажа? – предложи Ян Фалко.

- Защо не – кимна тя и тръгна с него.

Не бързаха. Мъжът се оказа приятен събеседник, описващ подробностите на видовете, когато тук-там спираха В.Алис да ги разглежда, но и за да чуе някой от гласовете. Забеляза че и Ян Фалко накланяше глава, сякаш за да види струящите цветове от крилете на уловилите мига красота пеперуди. Нещо, което се стори много странно на В.Алис, несвикнала да среща себеподобни в този объркан свят.

- Трябва да ги излагате на слънчева светлина – каза тя. - Така люспите на крилете ще бъдат в много по-ярки цветове.

Ян докосна стъклото над една колекция, показваща степените от развитието на една пеперуда. Дланта му направи сянка и матовите криле на възрастния екземпляр мнемозина потъмняха.

- За някои от тях светлината е смърт. А и нощем не им е нужна за да усещат живота.

Той се обърна и погледна със силните си очи жената. В дълбочината им имаше светло петънце, което само за миг погълна всички прегради и докосна нейните скрити сетива. В.Алис не отвърна поглед, защото усетила невероятното му привличане поиска да пропадне в мислите на този непознат ѝ странник. Вгледа се и видя в тях отразени невидими цветове край тях.

- Живота е стъпала от промени, по които не всички от хората могат да се изкачат – тихият ѝ глас се носеше като повей в празната галерия. - Метаморфозата, която претърпяваме - да се излюпиш чист, но да пълзиш цял век в търсене на храна, и ако все пак заслужиш, да превърнеш смъртта в какавидата, от която да се излюпи истински душата за вечността.

За първи път споделяше пред някой в този свят, в тази негова реалност, мислите си и онова, което знаеше, за ставащото отвъд синевата му. Бе уловила нещо в мъжът до нея, в свободата, която очите му ѝ дадоха и я накара да го каже спокойно, знаейки, че ще бъде разбрана.

- Като птичи полет, отнасяш мислите отвъд възприемания от пълзящите в този свят...

Ян Фалко се бе загледал в перото, което Валери Алис винаги носеше със себе си.

Беше от нейният снежен сокол.



3.

Преминаването на В.Алис отвъд ставаше обикновено нощем. Знаеше, че подобно състояние за другите е като сън, но за нея беше прекрачване към другата реалност. Винаги е преминавала спонтанно и несъзнателно, но от скоро разбра как и къде отива. Малко по малко осъзна, че се намира в паралелна Вселена и чакаше да узрее душата ѝ, за да може да заживее в нея.

Приятен и неповторим като усещане бе мигът, когато отпускаше съзнанието си и то се отскубнеше от тежестта на тялото - на това тяло, което оставаше свито като ненужна обвивка, а тя се озоваваше в съвсем други, което щеше да бъде нейното в другата реалност.

Отвъд скиташе сама, ако се изключи появата на белият сокол, който идваше и си отиваше съвсем ненадейно. Харесваше ѝ да се разхожда с него, кацнал на ръката ѝ; да му говори нежно и да вижда себе си в големите следящи всичко очи. Понякога долавяше с мислите си снопчета спомени, дошли от вятъра; също така зърваше и далечни сенки, но те никога не се приближаваха до нея.

В онзи гробищен парк докосваше с пръсти обезобразените дървета и чувстваше тъгата им. Сълзите си неведнъж даряваше на възлести корени, забили нокти с отчаяние в твърдата пръст, но колкото и да бяха горещи, те не можеха да стоплят и съживят вече мъртвото.

Понякога небето плачеше заедно с нея. Но дъждът бе винаги студен и тогава тя се връщаше, вземайки спомен от сокола със себе си.



4.

Двамата се бяха свили под един свод. Пазени от хиляди спящи пеперуди и от тишината, Валери Алис и Ян Фалко сплитаха краищата на толкова еднаквите си съдби - да бъдат странници, поели пътя към очакващата ги далеч от тук земя.

- Не всички са мъртви – разказваше В.Алис. - Много от тях носят онова, в което се превръща човек след като се събуди.

- И ти ли ги виждаш? - усъмни се Ян Фалко.

Валери Алис го погледна.

- А ти?

Той вдигна очи към далечния отвор в покрива на сградата. От него струеше лъч светлина, наситен с искрящи прашинки. Някъде във въздушните шахти пърхаха гълъби, посипаха бели листа и това накара ловен огън да припламне в сърцето му.

- Виждам често звуците в цвят – призна той. - Понякога и от човешките дела.

- А аз ги превръщам в мелодии.

- Но не съм преминавал като теб в онзи свят. Само тук съм бил, макар и да зная, че не е това моето място за съществуване.

- Този свят не съществува, Ян Фалко – наведе глава В.Алис, погалвайки с поглед перото, закачено на гърдите ѝ. - Тук сме за краткото време на един сън.

Замълчаха, букети от цветове се носеха и насищаха тишината.

- И отвъд какво ни чака?

- Персонална ни вечност може би – несигурно каза тя, търсейки как да опише невидимото, а и все още неясното явление за самата нея. - За едни е полет на пеперуда, за други звезден блясък. Знам само, че щом се излюпим от това си тяло, там се появява и ни чака истинската същност. Но е толкова трудно да се открие – през мислите на В.Алис преминаха спомените от скитанията ѝ в гората, търсейки се безуспешно.

- Трябва сами да намерим пътя и себе си – промълви след малко.

Той се пресегна и улови дланта ѝ. Тя легна като малко крило в неговата ръка, с подобни на хищни нокти пръсти.

- Излъчваш студена самота – наклони глава Ян Фалко и сега вече В.Алис знаеше, че така вижда навътре в душата ѝ. Затвори за миг очи и се огледа мислите на жената с вътрешните си сетива. - Място, в което страданието и болката са като въздухът тук. Сенки, обгърнали безкрайността, превърнала се в блато.

- Вярвам, че някъде там има и езеро от светлина, а не поглъщащо я блато – прошепна Валери Алис.

- И все пак не си сама, нали, В.Алис?

- Не, не съм – усмихна се леко тя, докосвайки перото. - Има някой, който ще е с мен.

Мъжът стана и подкани новата си позната, с която се оказа, че имат толкова много общи тайни. Не искаше да остава в този техен кът, защото нещо свито на топка започна да напира в него, като да изригне и да се откъсне от клетката на тялото. Едва ли тук би било най-подходящото място за преминаване в другото състояние на съществуване, за което току що научи от нея.

Или е точно тук? - мина мисъл през ума му. Дали не е закъснял с удържането на вътрешния напън? И ще се разпука като цвят, разливайки се като река?

- Хайде, нека видим остналите колекции. След това ще продължим... с обучението ми – засмя се той и я поведе към стъклените ковчези, погребали крилете на светлината.

Валери Алис се изправи и като че я подеха и нея чифт криле, усети се толкова лека и безтелесна. Винаги бе вярвала, че ги има и ги е носила в себе си, но не имало подходящ случай за да ги разтвори.


Пред нея Ян Фалко също не стъпваше по мрамора, а се носеше на една стъпка над него...



5.

Гората се топеше при последното ѝ посещение, телата на дърветата падаха и опитите на В.Алис да ги задържи с ръце оставаха неуспешни. Тежко се отпускаха, сухата им кора се свличаше, превръщайки се на прах между пръстите и едно по едно се разлагаха, за да изчезнат издухани от вятъра.

Аз ли ги кремирам така? - уплаши се тя. - Топлината от моето тяло или горещината от мислите ми?

Соколът изписка и отлетя, бе опитал да помогне, но крилете му само доразрушаваха вече рушащите се тела.

Колко пъти вече бе идвала? Десет? Двадесет? Дали всичко не започна с нейната поява? При първите посещения гората не беше така обезобразена, а при всяко следващо вече липсваха все повече от нейните крайници и тялото ѝ се накъсваше, очите бавно угасваха.

Значи ли, че присъствието на В.Алис я убиваше?

Тази мисъл я натъжи. Тя заплака от мъка. Не би навредила на никого, нито в този, нито в другия свят. Не и съзнателно, а сега се оказваше причината гората да умира.

Небето се навъси. Тъмни сенки го сбръчкаха и някъде между облаците загърмя зловещо.

Валери Алис се огледа, преди да си отиде. Вятъра разчистваше пепелта от гората и на нейно място се образуваше едно ширещо се чак до хоризонта поле.



6.

Следващата среща беше малко преди полунощ. В.Алис поиска така. Щяха да опитат заедно да преминат, а времето на сливане през нощта е най-подходящо. Искаше ѝ се да му покаже остатъците от гората, ако все още имаше нещичко останало от нея. А може би щяха да открият само мрак, спомни си тя за черното небе. Нима и той не видя това? Мракът и блатистата безкрайност!

Разказа на Ян Фалко за умиращите дървета и за страховете си. Макар да знаеше, че отвъд е истинския живот и краят на подготовката за него е тук, все пак се страхуваше, ако вечността бъде покрита с чернотата.

- Има ли живот без смърт? - попита Ян. После съвсем без връзка попита: - Чувала ли си за паяците амаробиа?

- Онези, които изяждат майка си след раждането ли? - Тя кимна. - Децата приемат живота си от смъртта на майката...

- Същите – усмихна се по характерния си начин Ян. - Метаморфозата е изменение на състоянието, В.Алис. Смъртта е част от нея, тя е като преходен стадий между преобразуването на енергията в материята. Дори и времето умира, но само за да се роди новият ден.

- Настоящето се превръща в минало, за да има място къде да се роди бъдещето ли? - прозря Валери Алис.

- Точно така – потвърди той. - Живота и времето са съвкупност от преходни състояния. Но човешките възприятия трудно го осмислят, заради ограниченията на съществуването им сега, в този момент. Съзнанията на повечето хора са оковани здраво за метериалността на мигът, в който живеят.

- Винаги съм се чудела на това, че робството при човек е доброволно. Сами се подлагат на него за да превиват глави и затварят примирено очи – каза Валери Алис, искайки да разпери крилете си свободна. - А има толкова много сила в нас, че можем да отлетим дори извън времето.

- Човек е осъден да съществува само в тази реалност, затова е няма как да понесе тежестта на цялата Вселена и да възприеме познанието за необятността ѝ.

Ян се загледа към нощното небе над тях. Дълбочината му бе осеяна с милиони звезди, а от всяка една навярно се виждаха още толкова милиони.

- Сега вече си мисля, че всеки сам намира къде да срещне вечността. Ти в твоята гора, а аз – присветнаха очите му, отразили падаща звездна искра, - тепърва ще разбера.

- Време е тогава - прошепна тя. - Нека да опитаме да те изведем.

Двамата лежаха насред затулена от света поляна. Все още беше лято. Все още въздухът миришеше на топлата пръст, която обеща да приеме телата им. Хванаха се за ръце, отпуснаха се и докоснаха мислите си. Ян видя цвета им - неговият бял като току що паднал сняг, нейният бе щрих на вълнисти тъмни ивици. Валери Алис чу сребристи тонове идващи от капките роса, нанизани на копринена нишка, опъната като че през времето.

Малко след това и двамата преминаха, размахвайки крилете си, потъващи в полет.



7.

Гората вече я нямаше. Дори и една клонка не бе останала за спомен. Само няколко събрани от вятъра купчинки прах. Мракът също бе разнесен и сега небето наситено синееше, оглеждайки със златистото си око света под него. Купчините бяха покрити от сребристи нишки, които улавяха светлината.

Голото поле започваше да покълва. Миг, втори, трети и безбройни зелени стръкове набодоха едновремено. Хиляди надигнаха глави по-високо към топлината на звездата. След още няколко трепета на времето част от тях се превърнаха в ярки цветя.

Една от сребърните купчини, а след нея и друга, се размърдаха, но не от вятъра. Нещо отвътре напираше да излезе навън и с нокти късаше слоевете, преплели нишките в плътна маса. Но малко по малко ноктите успяваха да си пробият път и не след дълго, двете купчини се разтвориха, отново почти едновремено.

От събраното в шепа прах минало се излюпиха две големи и красиви птици – снежно бял сокол и нашарена сова, с огромни красиви очи.

Птиците се огледаха и надодаха тържествени писъци. Бяха се родили за да имат тази безкрайна равнина само и единствено за тях. Напълно свободни да преследват и най-далечните хоризонти под слънцето над тях.

Почувствали топлината му птиците разпериха криле и се понесоха над греещата вече от цветове безкрайна долина.

Няма коментари:

Публикуване на коментар